28.08.2009 г.

Едно задължително интервю



И преди в дискусиите сме се позовавали на това изключително интервю. Сега обаче го препечатваме в цялост, за да достигне до по-голяма аудитория.

Магдалина Станчева: Невероятно е, че съм успяла да спася нещо от старините на София

Искали да разрушат Ротондата “Свети Георги”, за да минава кортежа на правителствените чайки за приемите в хотел “Балкан”

10 Ноември 2008, Таня Киркова



Наричаха ст.н.с. Магдалина Станчева главния археолог на София. Беше естествено – тя спасява старините на древния град от разрушаване в тоталитарните години, когато искат да бутнат ротондата зад хотел “Балкан”(сега “Шератон”), за да има място за моторите от кортежа на правителствените чайки… Спасява църквата “Света Петка Самарджийска” (в подлеза до „Шератън” и Булбанк), части от крепостната стена и кулите в подлеза между Министерски съвет и Президентството… “Не, няма такава длъжност. Бях уредник в Музея на София, завеждах Археологическия отдел, казва Станчева. Просто за нея било естествено, древните паметници не да се разрушават, а да се спасяват… И с това си убеждение заставала пред партийни функционери и технократи и… успявала.
Родена е в София, завършила класическа филология и втора специалност “История”. Като делегат на България в Комитета за световно културно и природно наследство е била избрана за негов вицепрезидент. Доцент Магдалина Станчева е създала програма по културно наследство в Нов български университет. Преподавала е в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и Художествената академия. Има много научни публикации, няколко книги и огромен брой популяризаторски статии в българската преса.

- Магдалина, кои от битките , които си водила за София, бяха спечелени? Как оценяваш сега от дистанцията на годините днешна София и нейния облик?

- Аз съм родена тук, в София. Зная какъв беше градът преди бомбите. Но имаше чужда намеса в това, че София не беше оставена да се развие според софийските традиции след разрушенията от бомбардировките. Какво направиха? Петте грамадни сгради в Центъра – Партиен дом и от двете страни - по две сгради. Сложиха ЦУМ (Централен универсален магазин) и хотел „Балкан” там. Един хан за официалните гости и един дюкян, от който цяла България купуваше, защото го зареждаха със стоки, каквито все още трудно се намираха. Останалото бяха две затворени министерства – Министерство на тежката промишленост (сега в същата сграда се помещава Министерският съвет) и Министерството на електрификацията (сега Президентството). Нали тогава искаха България да се превърне в център на тежка промишленост. По първоначалния проект на западната страна, отвъд трамваите, трябваше да се изгради Дом на Съветите, за да се получи пълно затваряне на ларгото. Слава Богу, нещата се промениха. Хората разбраха, че тази архитектура е демоде, че тя е тежка за София, не е в нашите мащаби и архитектурни традиции. Отмени се изграждането на Дома на Съветите.

- Винаги ли намесата от “високо” е била решаваща за облика на София?

- В 30-те години на миналия век общият темп на живота е бил много по-бавен и много по-естествено се появявали новите неща. Сигурно е имало и тогава такива намеси, защото човешките недостатъци, човешките страсти са едни и същи и тогава и сега. Но толкова… Ето например Двореца. Беше затворен с една желязна ограда, хубава, чугунена ограда. Зад нея имаше парк. Сега е запазена само част от него - към улица „Московска”. Разградиха го. Залепиха от другата страна мавзолея. Ей такива работи, които се диктуват от други съображения имаше…

- Различно от Париж или други стари столици в Европа…

- Ние не можем да се сравняваме с тях. Съдбата ни е друга. Ние се освобождаваме от турско владичество и още незрели правим много неща в София. По време на дълго задържаното развитие на България, старите градове на Европа, за които говориш, се развиват, израстват, живеят при различни режими.

- Борбата ти за старините на София?

- Сега ми се струва невероятно, че съм успяла нещо да спася, да направя… Един пример ще ти дам: подлезът при Партийния дом трябваше по план да стане за 6 месеца, а се работи две години, защото имаше разкопки… Сега копаят там за метрото, затворили са центъра. Не знам какво се открива. Една дума не се чува. Ясно, че не допускат хора. Казват, трябва да се свърши бързо… Но не може да не е имало археологически разкопки там.

- Но да се върнем в онова време, когато започнаха да строят подлеза.

- Тогава работех в Музея на София и като чух, че нещо ще се строи в центъра, веднага отидох да видя какво става… Знаех, че това е никога незасягано сърце на града. През всички времена. Там минава булевард “Дондуков” - широка улица, която се влива чак при църквата “Св. Неделя” в центъра. Булевардите все още не бяха разкопавани. Отивам на мястото, където щеше да бъде подлезът и гледам - построена барака, насреща ми млад началник. Казвам му: “Добър ден, казвам се така и така… Аз съм археолог и искам да видя…” ” А-а-а. Хич не се занимавайте с това. Правителството ни е дало срок…” На него това му беше задължението - да направи бързо подлеза. Все пак музеят пое разкриването. Започна да се открива крепостната стена, кули от двете страни, антична улица. Нещата станаха сериозни. Един ден се разтичаха милиционери, съобщават, че идва Пенчо Кубадински (по това време министър на архитектурата и благоустройството) на разкопките да види какво става. Заставаме двамата - началникът на строежа и аз от двете страни на Кубадински, точно пред Партийния дом. Зинала е огромната яма - отдолу вече е открита крепостната стена, двете кули. “Другарю Кубадински, виждате ли тази порта?“, се обърнах аз към министъра. “През нея Хан Крум е влезнал в Сердика. Кой смее да разруши такъв паметник? Ние винаги говорим за антична Сердика. А това, че е влязъл българският хан тук, че е завладял Сердика, за това не се говори. Дори за нищо друго да не е важно да се запази - а крепостта е много по-стара от времето на хан Крум - само заради факта, че българският хан оттук е влязъл да завладее Сердика… трябва да остане.”(Кубадински беше по хановете, защитаваше прабългарските работи.) Той мълча, пристъпва от крак на крак, гледа и се обърна към началника на обекта: “Виж какво, младо момче. Ще си гледаш строителството, обаче за старините Станчева ще се грижи. Ти няма да се бъркаш.“ Колко важна беше тази намеса, ще разбереш от следния случай. Хората, които работехме по разкопките, бяхме на дълбочина 5 метра под съвременното ниво на площада. И понеже никой не се грижеше да ни помага със съоръжения, улеснения, ние си бяхме направили дървени стълби, високи 5 метра. Опирахме ги на изкопа и като тръгнем да слизаме или се качваме, стълбата се люлее. Дойде един ден заместникът на главния шеф на строежа и ми казва: “Другарко Станчева, не се качвай по тази стълба.” Питам го: “Защо?” “Да не те бутне някой.” Оказа се, че когато началникът на строежа се оплакал: “Много ни пречи тази жена”, някакъв шеф по строителството, казал: “Какво ти пречи да бутнеш стълбата.” Ама това стана преди благословията на Кубадински… Нещата бяха много сериозни. Ако не беше Кубадински, не знам дали щяхме да имаме това, което се вижда сега в подлеза.

- Всичко ли щяха да изчистят, заравнят?

- Не, нямаше да могат всичко…

- Каква е историята с църквата “Света Петка Самарджийска” - в другия подлез при ЦУМ?

- “Петка Самарджийска”, преди да се разкопае за подлеза, беше в много лошо състояние.

- А сега е извадена като акцент…

- Именно. Тя се показваше на 70 см. заедно с покрива над уличното ниво. Покривът й беше разрушен. Бяха започнали да събарят църквата.

- И щяха да съборят “Св. Петка”?

- За църквата “Св. Петка Самарджийска” направиха съвещание при Пенчо Кубадински. Прибирам се в къщи и баща ми казва: “Бързо. Обадиха се от министерството на Кубадински, викат те веднага да отиваш.“ Хвърлих мръсните панталони (идвах от разкопките), облякох се и отивам. Там събрани все важни хора - главен архитект, главен проектант, главен ръководител на строежа… Взех думата. Казвам им: “Тази църква в центъра на София турците не са я разрушили, сега ние ще я разрушаваме. Тя е свидетелство за това, че все пак е било допуснато да има в центъра на града църква … между двете грамадни джамии.” Всички млъкнаха.
След това в цялата си практика като музеен човек съм развеждала в центъра почти всички правителствени и светски делегации. Винаги, като дойдеше някой шеф, обадят се в музея - Станчева да дойде, за да покаже. И на всички съм казвала: “Кажете ми една друга столица, която си е продупчила центъра, така че цялата комуникация се нарушава, за да запази старината.” Така е. Ако не беше тази църквица, площадът щеше да изглежда различно. Фактически пак Пенчо Кубадински стана причина да не се разруши “Петка Самарджийска”. Имаше няколко проекта. Единият - да се изкопае под нея и да се свали църквата на по-голяма дълбочина, така че сводът да слезе под нивото на площада. Обаче всички треперехме, че тя е много крехка структура и ако раздвижат стените, няма да издържи. В края на краищата се направи този огромен жест към старината. За да се включи “Света Петка Самарджийска”, се направи отвор със стълби от три страни. Така старините на София смениха облика на центъра.

- Не виждам другаде в София след това да е направено нещо такова.

- Това бяха и най-тежките случаи, защото най-голяма площ се разкопава. Трябваше да се реши - или се разрушава, или се спасява под някаква форма. Но сблъсъкът на старините и новите строежи започна по-рано. Първите разкопки трябваше да станат във вътрешния двор на хотел Балкан (сега “Шератон”), зад президентството, при ротондата “Св. Георги”. Защото искаха да разрушат части от ротондата, разбираш ли ?

- Какво стана, разкажи?

- Разкопахме частите от ротондата, които са към входа на хотела, тези, които сега не са покрити. Преди е било известна само ротондата. След това се разбра, че сградата е по-голяма и фактически влиза под “Шератон”. Но казаха: “Не може да се запази, правителствените коли оттук влизат.” “Балкан” беше единственото място, където се правеха правителствените приеми. Отпред вървят мотори, отзад чайки, после пак мотори. Отстрани – още два мотора, заради които искаха да разрушат разкопките… Казах: “Невъзможно. Ще си приберете моторите, само отпред и отзад ще ги оставите.” Архитектът от “Капитално строителство”, ме предупреди: “Станчева, тука ще загазиш много. Ще си имаш големи неприятности…”

- Била си много смела…

- Бях наивна. Мислех, че е необяснимо да се разрушават старини, че това е невероятно нещо. Мислех, че естественото е да се спасяват старините. После архитектът ми каза: “Станчева, аз ще те свържа с партийния отговорник на този строеж. Ти на него му кажи какво знаеш. Струва ми се, че ще имаш големи неприятности.” Идва той с един човек с тъмен балтон и кепе на главата. Срещаме се пред задния вход на „Балкан”. Оттам влизаха началствата на приемите. Мъжът казва: “Какво ще правим сега? Как ще решим този тежък въпрос?” А аз възмутено: “Добре, щом на всяка цена тук трябва да вървят чайки и мотори, всичко разрушете. Разрушете и ротондата, та да стане широко на чайките.” И най-неочаквано той каза: “Недейте така, бе другарке. Чакайте, ще измислим нещо.” Оказа се, че този партиен функционер с високо положение е женен за учителка по класически езици… Дали затова този човек, с кепето, със стария олющен балтон, разбра и спаси тази част на „Свети Георги”. Защото той беше настоял, че тези старини не бива да се разрушават. Това, че нещата зависеха от един човек, и че той се намеси тогава, беше от голямо значение.

- Била си делегат в Комитета за световно наследство. Сега отношението към старините, които бяха признати за световно наследство, е на елементарно потребителско ниво… Виждаш какво става в Несебър…

- В голяма тревога съм, защото според мен Несебър ще го извадят от световното наследство. Ще изпратят една комисия и като видят случващото се там, ще го извадят. Защото всички казват, че Несебър сега е неузнаваем. Няма нищо от онзи град, който стана световен паметник. Не съм ходила и не искам да ходя, защото ще се разстроя, защото много съм помагала Несебър да влезе в списъка…

- Защо изпратиха теб в ЮНЕСКО?

- Проф. Фол беше разбрал, че се справям със ситуации, когато трябва да се разисква и да се отстоява нещо. Защото в София не само бяхме спасили и запазили старини. Когато вървеше бързо социалистическо строителство, да спечелиш време за разкопки - също не беше лесна работа. Според мен той мислеше, че ще се справя и затова започнаха да ме изпращат да представлявам България на заседанията на Комитета за световно наследство. В списание „Куриер на ЮНЕСКО” публикуваха моя статия за софийските подлези – как са включени археологическите паметници в тях. Започна да се пише за това, което София постига в опазване на своето културно наследство. Бях поканена във Франция, в град Тур, на едно заседание на френските археолози по въпросите за разкопки в живи градове - “Археология в живи градове”. Бяха чували вече какво става в София. Преди мен говори археологът на Лондон – Хобли, когото бях развеждала у нас. Когато излязох да разкажа какво се прави в България за спасяване на градските археологически паметници, дойде техният министър на културата. След като свърших, 300 френски археолози започнаха да ръкопляскат и да викат: “Ще правим като София, ще правим като София…” Скандират. Тогава техният министър каза: „Добре, след като там е направено добре, ще направим като София.”

- От 25-годишна до пенсионирането си, си работила в музея на София. Но има ли София, както всяка столица и град с история, свой представителен музей?

- Има музей и то много богат. Правени са много изложби, но няма зали за своя постоянна експозиция. Сега са му дали част от Минералната баня. Банята и горещата вода са причина да се роди този град. Да не бъде едно малко селище, което изчезва след време под земята или се премества като много други селища около София. А да бъде до ден днешен тук, в центъра й. Минералната вода е животът на София. Затова трябваше Централната Баня (така софиянците кореняци я наричат от край време) да се възстанови като баня и да няма гост на София, в чиято програмата да не е включен един час там.

- Кметът Стефан Софиянски искаше да я прави кметство, после - реши да настани там музея на София. Сега се говори, че ще я дадат на концесия.

- Нищо не мога да кажа. Колеги ме заведоха да погледна. Като видях басейна, пълен с кутии, с багаж, с мебели от музея, ми се видя неестествено. Разбираш ли? Аз не искам да обидя колегите, защото за тях това все пак е някаква надежда, че ще има експозиция. Преди години, когато работех в музея, ми се обадиха от Министерството на културата, че в Австрия откриват един замък, който не е бил реставриран. Искат да подредят там експозиция от България, която не е показвана до този момент. От Министерството на културата, тогава Александър Фол беше заместник-министър, ми се обадиха и казаха: ти ще я направиш. Много нощи не спах. Но подредихме 21 зали, пълни с материали от София. Шест месеца стоя тази изложба, толкова бяха доволни австрийците… За откриването на експозицията в австрийския замък от София дойдоха официални лица, българи. Като видяха изложбата, казаха: “Как може това да не е показвано в София! Защо в София няма къде да се види това нещо?!”

- От много време се говори за музей на София и досега още нищо…

- Един малък позор за България е, че нейната столица с толкова древна история, няма свой музей. Всеки ден провинциалните градове се хвалят с новооткрити находки, изложени в техните музейни зали. А София мълчи, София няма къде да покаже своите старини, своята история. Националният археологически музей при всичките му богатства още се помещава в джамията. Добре че имаше джамия, да приберем музея там (усмихва се тъжно). Имаше Дворец – да, имаме Етнографски музей. Добре е, че се запази по този начин наследството ни. Но трябваше да се направи нещо повече за София.

Мисля, че е много трудно да се намери подходяща сграда сред съществуващите. Но примерно, ако си спомняш, навремето се говореше, че бившият Партиен дом ще се даде за Националния исторически музей. Но пратиха музея в една от резиденциите в Бояна. Какво имаме в центъра на София? При една страна с толкова древна култура, с толкова интересна история в столицата да не можеш да го усетиш и видиш. И Археологическият музей е натясно в джамията.

- София имаше и свое списание „София”, в което ти беше член на редколегията, а сега го няма?

- Не е толкова нов въпросът за списание на София. Защото в 30-те години списание “Сердика” е излизало в дебели книжки с луксозна хартия. Старите издания на списанието са много ценни, в тях са писали големи наши учени, публикувани са много интересни статии. Понеже библиотеката ми е в Нов български университет, нямам тук да ти покажа няколкото броя от старото списание “Сердика”, за което говоря. А новото списание “София” започна отначало като бюлетин. След това стана много ценено и търсено списание, защото Стефан Продев беше голям майстор, журналист, който знаеше как да използва таланта на хората. Спомням си – беше ме поканил да стана член на редколегията (като човек от музея на София). Запознавам се с него, казах му: „Много ви благодаря, с удоволствие ще работя, но смятам, че скоро ще се откажете от мен.” Той пита: „Защо?” Отговарям: “Аз съм от тези, които не си мълчат, критикуват… казват си мнението… Това не е много на мода.”(смее се). А той: “Ние такива търсим.” Действително, така беше. Стефан умееше да слуша всякакви предложения, всякаква критика.

- Покрай списанието бе създаден Клубът на приятелите на архитектурата на София?

- Продев и още двама–трима ентусиасти го създадоха. “Приятели на софийската архитектура”, така се казваше клубът. Стефан чувстваше, че това, което става със София, не е най-доброто за града. Направи клуба, защото го беше грижа, защото искаше някъде да се говори каква трябва да бъде София като външен облик. Хората, които събра в клуба, също бяха запалени – архитекти, журналисти, социолози, историци …

- Спомням си безкрайните разговори и спорове за какво ли не - за дърветата, за зелената система на София, дали градът да стане домакин на Олимпийските игри…

- Безкрайни, но и делови. Защото от тях излизаха идеи… Печатаха се в списанието. Стефан не слагаше ограничения на мненията на хората. Не се стремеше все да бъде приятен на ръководствата на града. И, както знаеш, си изпати. А и списанието престана да излиза.

Източник: http://e-vestnik.bg/?p=4985&cp=1



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...