31.08.2010 г.

Обновяване


Няколко интересни сгради в историческата част на София са в процес на обновяване. Това обикновено е добра новина, но понякога от резултатите ни настръхват косите.

Освежава се фасадата на някогашния хотел "Сплендид Палас" на "Веслец" и "Триадица":



Сградата някога, орнаментиката днес липсва - интересно дали в резултат на настоящия ремонт.


Работи се активно и по дома на семейство Смедовски, намиращ се на ул. "Шипка" 44. Къщата е дело на архитектите Фингов и Маричков, а какъв ще е крайният резултат, ще научим, след като бъде свалено скелето.


Мощно скеле е обгърнало и сградата на бул. "Княз Александър I" 1. Тук обаче се готви и надстройка...


Сградата в автентичния си вид през 30-те години, когато там се помещава френското застрахователно дружество "Юнион".




Гробът на Петко Каравелов


Из издадената през 1940 г. книга "Църквата "Свети Седмочисленици" в София":


Църквата не беше още осветена, когато умря Петко Каравелов (24 януарий 1903 г.). За неговото желание да бъде погребан в нейния двор узнаваме от протокола на строителната комисия, държан на другия ден след неговата смърт. Тогава мястото около църквата не беше така отворено, а се задушаваше от мрачните стени на затвора, който заемаше почти цялата площ на сегашната градина и се намираше на 3 — 4 крачки от главния вход на църквата. Комисията е изпълнила своя дълг към покойния държавник като управително тяло с право на църковно настоятелство, обаче, нейното решение, с което определя гробното му място в двора на църквата не е било зачетено.

Преди да определи гробното му място, комисията е почела паметта на Каравелова със ставане на крака. Присътствували са: председателят свещ. Ил. П. Теодоров и членовете Г. Тишев, генерал Кр. Маринов, Ст. Петков, Г. Симов, Т. Имаретски, Т. Василев и Евст. Христов. Държаният протокол има следното съдържание:

„1. Разисква се устното предложение на члена Г. Тишев за определяне място за погребението на Петка Каравелов, който се поминал нощес внезапно от прилив на кръв в главата и когото семейството му и приближените искали да го погребат в двора на църквата „Св. Седмочисленици", съгласно с желанието, което той многократно бил изказвал приживе. Членът Г. Тишев съобщи, че семейството и приятелите на покойния се били отнесли до общинското управление за нуждното разрешение и общинското управление било свикало общинския съвет на заседание за днес часа пс 2 след пладне за решение.

2. Като взеха предвид заслугите, които покойният е принесъл на народа в учредителното Народно събрание през 1879 г., в държавния преврат през 1881—1884 г.; в съединението на Източна-Румелия с княжество България през 1885 г., в Сръбско-българската война през 1886 г. и живото участие, което той е вземал всякога в направата на църквата чрез подръжката във вестниците си „Знаме" и „Препорец", в превръщането зданието на Черната джамия в православен храм в памет на св. Седмочисленици, и чрез честото устно насърдчение, комисията по постройката постанови:

1. Да се отстъпи място в двора на църквата за погребение покойния държавен мъж;
2. Място за погребението на П. Каравелов да се определи в средата между новата прибавка на църквата към главния вход и между ул. „Граф-Игнатиев" („Стара Самоковска") на линията на старото здание и прибавката като място най-сгодно за паметник, какъвто несъмненно с време ще бъде издигнат от семейството му, партизаните му и народа, и
3. Председателят свещ. Илия п. Теодоров и членовете Г. Тишев и генерал Кр. Маринов още сега преди заседанието на общинския съвет, да съобщят на софийския общински градски кмет устно това решение".

Кметът Петър А. Чернев (4.IV.1901 г. — 23.IX.1903 г.) останал много недоволен от решението на строителната комисия да определя гроба на Петко Каравелов, като й отрекъл това право и назначил общинска комисия, която определила друго място за гроб—до олтара откъм северната му страна.
...


Гробът на покойния държавник е една великолепна естрада, издигната на пет стъпала от земята до олтара на църквата, обградена с тежък луксозен парапет от витошки гранит. Лете гробът е една малка градинка, която се подържа до късна есен с цветя.

Надгробната плоча има следния надпис:

„Петко Каравелов — роден в Копривщица на 24 март 1843 г. — починал в София на 24 януарий 1903 г.".

Паметникът е въздигнат през 1908 г., когато управляваше първият кабинет на Ал. Малинов.

От юго-източната страна на олтара се намира и друг един гроб, в който е погребан Нил Д. Изворов, бивш униятски владика в Кукуш. По-късно тоя владика се върна в православието и се прибра в София, гдето почина на 13 март 1905 г. Погребението на епископ Нил в двора на църквата е станало при условие, наследниците му да подарят „една по-благовидна сума от неговото наследство", за което им е писано от настоятелството. Приживе той е завещал на църквата архиерейските си одежди и жезъла си.



Гробът на Каравелов днес (снимки: Кико)


30.08.2010 г.

София преди и сега: Булевард :Цар Освободител"


Ето я и обещаната съпоставка на булеварда в частта при австрийското и италианското посолство. Днес ще представим снимки от 3 епохи:


Булевардът около 1890 г.


Двадесетина години по-късно. Военният клуб вече е построен, а по булеварда се движи трамвай.


Мястото днес. Тази част на града е сравнително добре запазена в наши дни, но е загубила много от спокойствието си, а с това и предназначението за представителни разходки на софиянци.


27.08.2010 г.

Новата загадка


Петъчната загадка е тематична за тази седмица. За да бъде предизвикателството истинско, не надничайте в сайта за подсказки. 




25.08.2010 г.

София в края на 19 век


Ето и обещаната серия снимки от края на 19 век, предоставени любезно от г-н Петър Бракалов. Не са надписани, но вероятната година на фотографиране е около 1890 г., дори по-рано.

Сградата на Народното събрания.

Чудесен детайл от горната снимка.

Гвардейските казарми.

Рядък кадър на Държавната печатница, снимана в гръб.

Поглед към реконструирания и разширен дворец. Тази снимка вече сме публикували от друг източник - издание от 1885 г.

Детайл от предната снимка, показващ бул. Цар Освободител.

Остана още една фотография от серията, но нея ще поставим като загадка в петък. :)


23.08.2010 г.

Предоставено от вас


Тази седмица ще ви занимаем с няколко извънредни фотографии от края на 19 век. Снимките са любезно предоставени от г-н Петър Бракалов и са част от архива на неговото семейство. Благодарим и на Крикор Асланян, чрез когото те достигат до всички вас.

Днес представяме първата снимка.


Макар да липсва описание, става ясно, че снимката е запечатала посрещането в София на княгиня Мария-Луиза, първата съпруга на цар Фердинанд и майка на бъдещия български цар Борис III. Фотографията е направена през 1893 г., а мястото, на което е изградена триумфалната арка, се разпознава лесно, тъй като вляво се вижда сградата на Археологическия музей (Буюк джамия).


20.08.2010 г.

Новата загадка


Добрата стара петъчна загадка:



18.08.2010 г.

София преди и сега: Пред "Света София"


Градинката пред храма "Света София" и част от улица "Московска" през 30-те години и днес.






16.08.2010 г.

Предоставено от вас


Днес представяме обещания албум, изпратен ни от Антон Душев. Изданието е на печатница "Книпеграф" и идва като приложение към илюстрованото списание "Нива". Съдържа изключително интересни кадри от 1930 г., годините в които София упорито започва да расте нагоре и придобива онзи вид, който днес всички познаваме. Специални благодарности на фотографа, постарал се да предложи малко по-нестандартни ъгли към тогавашния град.


Предната корица на албума

Уводните думи, в които се изтъква желанието на редакцията "след време всеки, който запази тези албуми в библиотеката си, да има един хубав ценен спомен за днешна България".

Поглед към Градската градина от сградата на Чиновническото дружество (днес ДЗИ). На преден план днес се намира комплекс България.

Градинката срещу Военния клуб

Агрономическият факултет

Леге и Съборна с хотел Империал.

Търговската гимназия в Лозенец. Снимката е правена приблизително от тук.

Улица Раковска с Юнион клуб и сградата на Централна кооперативна банка в строеж

Сградата на Чиновническото дружество (днес ДЗИ) на Цар Освободител. Хотел България все още липсва.

Булевард Фердинанад (Васил Левски) с паметника на Апостола и кооперация "Левски"

Сградата на Министерски съвет на улица Раковска

Улица Дякон Игнатий с Централната поща

Българска търговска банка на площад Гарибалди


Целия албум можете да разгледате тук.


13.08.2010 г.

Новата загадка


Още една снимка от албума на Антон Душев. Ако познаете, ще ви го покажем целия в понеделник. 




12.08.2010 г.

Кината вчера


Нашият приятел Крикор Асланян днес отново ще ви зарадва с един от интересните си текстове. Този път спомените му са посветени на столичните киносалони и онези филми, които старите софиянци никога няма да забравят.


Kиното е било винаги любимо забавление на старите софиянци. Полутъмната зала на киното привличаше и млади, и стари, а децата по цели седмици мечтаеха да ги заведат на детско киноутро или на филм, подходящ за деца.

За периода между двете световни войни ви препоръчвам горещо да прочетете прекрасната книга на Драган Тенев „Тристахилядна София...”. А аз ще се спра на периода 1940-1960 год.

Моите родители имаха подчертани интереси както към операта, театъра, оперетата, така и към киното. Не пропускаха хубавите филми и, ако са подходящи за деца, водеха и мен. Живеехме близо до Женския пазар и затова ходеха в кината в центъра - "Македония", "Модерен театър", "Глория палас", "Капитол", "Европа палас".

Един от първите филми, които съм гледал, е „Децата ни гледат” в "Модерен театър". Мелодраматична любовна история, в която децата /братче и сестриче/ изиграваха важна роля, за да върнат баща си към семейното огнище. Имаше пикантна сцена /бащата и любовницата се прегръщаха и целуваха страстно/ в кабината за преобличане на плажа. Нашите бяха силно притеснени, че синът им гледа такива неморални сцени, но го преглътнаха. Но когато през 1945 или 1946 год. пуснаха мюзикъла „Красавиците от Зигфилд”, той беше забранен за деца под 16 години. Филмът имаше огромен успех и се задържа на екрана на кино „Рекс” месеци наред. Аз имах възможността да го гледам едва 60 години по-късно. Беше абсолютно целомъдрен мюзикъл.

Едни от първите филми, за които си спомням, са „Индийската гробница” и „Клетниците” с Хари Бор. Силно впечатление ми направи английският филм по романа на Чарлс Дикенс „Голямите надежди”, подробности от който си спомням до ден днешен. Даваха го в кино „Модерен театър”.

В края на 40-те или началото на 50-те години по екраните се появи екранизацията на оперетата на Йохан Щраус „Прилепът” - австрийски музикален филм. Гледал съм го най-малко 15 пъти. Бях научил наизуст и либретото, и музиката, даже много от репликите на героите. Когато на маскен бала у граф Орловски се срещаха всички герои на филма, тръпнех за последствията от тази среща, макар че отлично знаех точно какво ще се случи.

Тук можете да чуете арията на Адела:


Другият филм, който подлуди софиянци, беше аржентински с прочутата Лолита Торес. Също музикален филм с прекрасна музика и песни, които бъркаха в душите на романтичните столичани. Гледал съм го 8-9 пъти. Оригинално изпълнение на Лолита Торес от филма можете да чуете тук:


Това е сцена от филма и песента "Коимбра дивина":


Ще се върна няколко години назад, за да спомена филмите за Крачун и Малчо. Последният, който гледах, беше „Крачун и Малчо ловци на духове”. Гледах го в кино „Уфа” и това беше една от последните прожекции в това кино. Скоро след това го закриха, за да се превърне в „Културен дом на строителните работници” или „дюлгерското”, както го наричаха софиянци.

Смехът на старософиянци беше свързан и с филмите на Лаурел и Харди. Незабравими филми, незабравими преживявания, актьори с ненадминат талант, умрели в нищета.


Приятели завинаги.


Трогателно, догледайте до края.

Те разсмиваха с тъга в очите и бъркаха в душите ни нежно. Има ли нужда да споменавам Чарли Чаплин с неговата „Треска за злато” и „Модерни времена”?

Прожектирането на съветски филми преди 9 септември 1944 год. беше рядкост. За сметка на това след тази дата те преобладаваха в програмите на столичните кинотеатри. Един от най-старите съветски филми, прожектиран у нас, беше филмът „Цирк” с прочутата красавица и талантлива актриса Любов Орлова. Филмът е производство 1936 год. и е против расизма и за хуманността на съветското общество. Гонена от расистите в САЩ и изнудвана от партньора си /американец/ в цирка заради детето, което има от чернокож, главната героиня на филма намира съчувствие и нова Родина в Съветския Съюз и естествено и нов партньор - красив и благороден съветски човек.


Но в съветското общество всичко завършва супер добре. Ето как:


Филмът „Веселите момчета” е един музикален шедьовър на световното кино. И отново очарователната Любов Орлова в главната роля.


Музикалната комедия „Пролет” се появи по екраните през 1948 год. Главната роля отново е поверена на Любов Орлова, която в този филм изпълнява 2 роли - 2 сестри близначки, едната сух научен работник, а другата палава красавица, родена за любов. Главната мъжка роля бе поверена на актьора със сто лица Николай Черкасов, пресъздал невроятни и незабравими образи на екрана.


"Волга, Волга" - производство 1938 г. - е друга музикална комедия, която съм гледал многократно с приятели.


В края на 40-те или началото на 50-те години по екраните на софийските кина гледахме забележителни филми като „От човека за хората” - филм за създаването на Червения кръст, „Доктор Заменхоф” - посветен на откривателя на микроба причинител на родилната треска. За децата и юношите беше празник, когато се появи филмът „Децата на капитан Грант” по романа на Жюл Верн. Беше съветска продукция с участието на гениалния актьор на съветското кино Николай Черкасов.


Той създаде незабравимите образи на Дон Кихот, на Александър Невски, на академик Дронов във филма „Всичко остава на хората”, на Иван Грозний, Мусорский, Петър Велики и много други. Било е изключителен шанс за моето поколение да види такъв актьор в такива забележителни роли. Може ли някой от моето поколение да забрави комедиите с ненадминатия унгарски комик Калман Латабар „Отмъщението на копчето”, „Петък 13-то число”. Филмите от ЧССР „Търси се квартира” и „Съкровището”. Съветските филми „Смели хора”, „Кубански казаци”, „Дни и нощи”, „Глинка”, „Анна на шия”. Френските „Певецът от Мексико” с Луис Мариано и Бурвил, „Враг номер едно” и "Али баба и 40-те разбойници” с неповторимия Фернандел, или блестящата музикална комедия "Симфония в злато”, и т.н., и т.н.

Сталин беше погребан и култът развенчан. Затоплянето между Изтока и Запада започваше да се чувства и в киносалоните. Първата лястовица беше „Седмицата на френското кино” от 8 до 14 април 1957 година. В София настана суматоха. Как да се снабдим с билети за всички филми? Това беше страшният проблем. Билетите струваха смешни пари - 1,60, 2,00, 2,40 и 3,20 лв. В „Заводпроект”, където работех тогава, бързо решихме въпроса. Свързах се с кината и откупих по една цяла прожекция за всички филми. За улеснение на касиерките купихме билетите без места по съответната цена. Дадоха ни и скици на киносалоните и бюрото ми се превърна в билетна каса. Но така или иначе нашият проектантски институт всеки ден беше на кино и гледа около десетина филма:

8 април –„Татко, мама, слугинята и аз” с Никол Курсел и Морис Роне в кино Македония; 9 април – „Овена с 5 крака” с Фернандел в кино „Отдих и култура"; 10 април –„Жервез” по романа на Емил Зола, с Мария Шел в кино „Отдих и култура” и т.н., и т.н. Гледахме още филмите „ Вещицата” с Марина Влади, „Светът на мълчанието” на Жак Ив Кусто, „Салемските вещици” и други.

Незабравими ще останат за софиянци срещите им с френските филми „Червено и черно” и „Пармският манастир” с Жерар Филип и Даниел Дарийо, Жан Маре и неговият Граф Монте Кристо, „Тримата мускетари” с Бурвил в ролята на находчивия слуга на Д'Артанян -Планше. Може ли да се забрави филм като „Възнаграждение за страха” с Ив Монтан и не по-малко прочутия Шарл Ванел, „Михаил Строгов” с Курт Юргенс, „Бленуващи устни” с Мария Шел и стотици други човешки филми, без излишни кръвополития, жестокости и агресивност като днешните.

През 1956 год. новост за софиянци беше появата на индийските филми на Радж Капур - „Бродяга” и „Господин 420”. Всички циганчета пееха песента на бродягата и тракаха в такт по ваксаджийските сандъчета с четките за лъскане на обувки.

Преди да приключим тази разходка по софийските кина, трябва обезателно да кажем няколко топли думи и за кино "Култура". То беше нормално кино, но в един момент стана кино за научно-популярни, документални и мултипликационни филми. Имаше особен статут, билетите бяха по-евтини и нямаше точен час на прожекцията, беше нонстоп, както бихме казали сега. Това беше голямо предимство за нас, подрастващото поколение, което бе започнало да води гаджето на кино, та възползвайки се от тъмнината и уюта на киносалона, да хване с необикновен трепет ръката на любимото момиче. Там за пръв път видяхме „Ну погоди”.

В началото на 50-те години София имаше около 34 кина, централни и квартални, луксозни и по-скромни. Премиерните филми първо се показваха по централните кинотеатри, а след това вече като повторение по отдалечените, квартални кина. По такъв начин се даваше възможност на софиянци, пропуснали да видят някой филм, да го гледат в следващите седмици.

Днес от всички тези 34 кина има само едно действащо - кино „Влайкова”. Останалите са в руини или са затворени, или в най-добрия случай са превърнати в базари и магазини.

Най-луксозните кина бяха "Роял", "Европа Палас", "Рекс" и естествено "Балкан", но съвсем скоро след 1944 год. "Балкан" бе трансформиран в "Театър на младежта", а "Роял" в "Театър на Народната армия", но преди това за кратко се казваше кино „Република”. „Модерен театър”, „Г. Димитров”, „Славейков” и „Култура” също бяха кина с комфортни кресла, имаха ложи и балкони. Когато кината бяха национализирани и станаха държавни, години наред цените във всички кина бяха еднакви и много ниски. Всички кина имаха разпоредителки, които насочваха зрителите към местата им, а за да се ориентират в тъмното бяха въоръжени с джобни фенерчета.

Тогава нямаше телевизия, нямаше компютри и интернет и софиянци ходеха на кино и театър, общуваха по-често помежду си, по-често се срещаха с приятели и това предуславяше по-топли взаимоотношения в софийското общество. Всичко това е вече история без продължение.


11.08.2010 г.

София преди и сега: Улица "Будапеща"


Един по-нестандартен поглед както към Стара София, така и към съвременния град. Панорамата е в посока на улица "Будапеща" (тогава "Тетевенска") от височината на ул. "Московска". Все още никой не подозира, че под сградите на преден план се намират останките на амфитеатъра на Сердика.

Старата фотография датира от около 1918-1919 г. и вероятно е направена от къщата с часовника

До наши дни е съхранена сградата, в която се помещава Гьоте институт, и домът на Георгов на пресечката с бул. "Дондуков"


9.08.2010 г.

Ден за снимки


Днес е ден за снимки. Просто снимки - изровени кой знае откъде, за да бъдат върнати към живот. Избелели, но пълни с мекота и лека носталгия. И са само за вас.








6.08.2010 г.

Домът на Петко Каравелов


Както обещахме миналата седмица, днес ще представим малко повече информация и снимки за дома на Петко Каравелов.

Видният български държавник и общественик има впечатляваща биография. Той е един от създателите на Българското книжовно дружество в Браила, участва в Руско-турската освободителна война, депутат е в Учредителното събрание със значителен принос за изработването на Търновска конституция, четири пъти министър-председател, включително по време на Съединението. Каравелов през целия си живот остава отявлен защитник на конституционализма и демократичните принципи.

Още по-впечатляващи са моралните му качества – прословутата му честност, достойнство и пестеливост по отношение на публичните средства. За него дори казват, че е цепел държавната стотинка на две.

Пословичен за характера на Каравелов е случаят, когато държавникът е затворен от политическите си противници в затвора Черната джамия, където е бит и измъчван. На въпросите на дипломатите и чуждите кореспонденти в София дали е бит, той обаче заявява: "Господа, в България, слава Богу, такива работи не стават!"

В символ на житейската скромност на Каравелов се превръща неговата обикновена къщица в центъра на София, която буди удивление и сред българи, и сред чужденци. Домът се е намирал на ул. Дякон Игнатий, срещу тогавашната община, днес Гранд хотел София.


Къщата в близък план, снимана от улица Дякон Игнатий

Панорама от 1885 г. Домът на Каравелов се вижда добре вдясно.

Мястото днес. В сградата се помещава Министерство на транспорта.

Подробно описание на дома дава писателят Кирил Христов:

"Стара дъсчена ограда. Двойна гнила врата, която едвам се държи на резетата си, приблизително там, дето е сега величетсвеният вход на банката. Като се влезе вътре, на дясно просторен двор, на ляво край стобора също праздно; чак в ъгъла грамада камъни, полузасипани от вятъра с пръст, гдето расте коприва и други буреняци, които гледат през оградата навън към градината и площада. Къщицата на Каравелова на седем-осем крачки вътре в двора, на ляво, обърната не с лице към улицата, а на дясно, към двора. Най-обикновена българска къща, може да се каже дори селска. Едно-две стъпала, малка площадка, после пак две-три стъпала под прав ъгъл с първите, доста широк одър, открит, открит, без „джемликен” и от него по едно-две стъпала пред всяка врата на стаите. Първата стая в ляво бе приемната, с прозорци към юг и запад, с традиционните мендери , с ниско огнище веднага в дясно щом се влезе.

На никой европеец не би минало през ума, че това е приемна на човек, който на няколко пъти вече е бил министър, дори министър-председател през Сръбско-българската война на 1885 година. Мъчно би могъл всеки да си представи, че в тази селска стая са приемани не веднъж дипломатическите представители на великите сили и разни големи гости от чужбина; че там е посрещан и държавния глава княз Александър I. Тая скромна обстановка, дето ний надникнахме само за кратко да се поздравим с госпожа Каравелова, която ни се мерна там, буди почит и удивление пред домакина..."



Екатерина Каравелова с двете им дъщери Лора и Виола



Семейство Каравелови в своя двор

Руският писател Александър Амфитеатров (“Страна раздора”, С.Петербург, 1903), който е кореспондент за Балканите на руския в. “Новое время" до началото на 1901 г. и познава добре България и нейния бурен политически живот, казва за Петко Каравелов по случай неговата смърт:

„Но от всичко по-великолепен е той, според моя възглед, все пак в своята къщурка, хижата на новия Цинцинат на улица „Левски", гдето той волен умря както живя...

Повтарям: пряка длъжност на българите е да запазят това жилище в неговата смирена и поучителна неприкосновеност. То по-добре от най-красноречивите панегирици ще обясни на потомството, какви хора освободиха и създадоха България, и защо те имаха морална сила да я освободят и създадат при противодействия десеторно по-силни. Българската интелигенция, наред с многото прекрасни положителни черти на своя характер, често проявява твърде голяма склонност към егоистическо, гордо „буржоазничество". В нея вече твърде бързо и дръзко се развива в последно време бюрократическа и търговска аристокрация. Ней са нуждни отрезвяващи уроци против това антипатично течение. Един от такива полезни постоянни уроци би бил видът на житейския паметник на народния трибун Каравелов, който аз си позволявам да препоръчам.

Нека хижата на българския Цинцинат постоянно да напомня на България за нейния първоначален демократически живот, чийто най-типичен представител беше покойният Каравелов! Единствено при условия на такъв живот, България, както и всека славянска земя, е в състояние да бъде свободна, силна, уважавана. Българи, запазете паметта на Каравелова, и тази памет ще предпази самите вас от много злини.”


Каравелов живее в къщата на ул. Дякон Игнатий до самата си смърт през 1903 г., без за миг да се изкуши да злоупотреби с общественото си положение. Едва след неговата кончина семейството продава сградата, а на нейното място скоро е построено банково здание.

В наши дни на площад Славейков е поставена плоча, която трябва да отбележи мястото, на което се е намирал домът на Петко Каравелов. По неизвестни за нас причини обаче това място не съвпада с историческото разположение на къщата.





Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...