29.02.2012 г.

София отвисоко



Панорама от сградата на дружество "Феникс" над улица "Търговска" в посока Юч Бунар, 1926 г. В центъра - джамията и синагогата.




28.02.2012 г.

"Ефтино" най-ефтино продава!



Брилянтна поетична реклама на столичен магазин, публикувана в печата през първите години на XX век.



В търговския безистен
!! №2 „ЕФТИНО" № 2 !!

Отде ще имате най-хубавите стоки
От разен сорт — в' едничък само ден,
При туй с' цени до крайност не високи ? —
— От "Ефтино" — в' търговски безистен !...

От кожа фини дамски ръкавици,
От сняг по-бели хубави шевици,
Из Англия бархети и хасета,  
Басми най-пъстри, трайни и пикета . . .

За всекиго отворени са порти,
Че има тук най-чудните оксфорти
И за декора най-трайните кретони,
Корсети и чадъри — най-новите фасони ...

Сапун, и крем, и пудра все избрани
За дамите, най-модните колани,
Щирити и галони, гребенчета разни: —
От "Ефтино" не връщате се празни! —

Там има най прекрасните кордели,
И омликации, и избор от тантели;
Най-строги вкус все тамо ще намери
За чудо — мъжки, дамски жартлери! —

И кърпичките само за реклама
Продаваме най-ефтино: — за дама
Два лева и осемдесет — дузина,
А за мъжете — пет и половина ..

На "Ефтино" товара няма чет
И слави се и търси се навред...
Кой здраво ще — при него да подири
Плюш, кадифе и за лице пешкири...

Край другото ще найде в' магазина
И кърпи за глава — най-чистата коприна,
И рафтовете чак до свода пълни
С' фанели от памук и меки вълни! —

За малките деца от зибилин палтони
И топлички — за зима — капишони,
Чорапи розел вид, а планина е цяла
В "Ефтино" от най красиви одеяла! —

Тук който свадба или кръщени има, —
При "Ефтино" да дойде пак да зима
Вуали, и цветя, и хубави букети,
И роклички, и шапки, и фуркети!...

Детски палта от зибелин всяка поръчка
                                                   нека дава
При "Ефтинo" — изпълват се веднага! —
Най-финна стока "Ефтино" предлага
И "Ефтино" най-ефтино продава! ...

(Н. Хампериян)




27.02.2012 г.

Хаджи Мано и неговият хан



Любомир Иванов

Кой да предположи, че един най-обикновен въпрос за любопитна дъговидна сграда ще ни отведе до изключително интересна личност от освобожденския период на столицата – софийския големец хаджи Мано, и неговата история, в която ще се натъкнем на едно черничево дърво и на самия Васил Левски.

Всичко започна от един панорамен кадър на София от 1937 г. На него се вижда сграда с интересна форма, която прикова вниманието ни.


От снимката е видно, че говорим за днешния терен зад сградите по улиците „Триадица” и „Сердика”, заграден от другата страна от трамвайните линии по ул. „Искър”. На този терен сега има широк паркинг/гараж. Предположихме, че терентът се води на адрес по ул. „Искър” с малка номерация и след кратко търсене открихме в книгата на Дико Диков "Градоустройство, бит, растителност и градини в София” описание за това, което се намира на ул. „Искър” No.2.

По информацията от неговата книга, през ХVІ в. на този терен са се намирали домът и обущарският дюкян на софийския мъченик Свети Никола. Също там се настанява Житния пазар на София, като една от неговите граници е била редицата от сгради, разположени по по-късно именуваната „Искър” улица. Точно на тази редица, на самия Житен пазар, се е намирала къщата на хаджи Мано Стоянов. Дворът на хаджи Мано бил заграден с висока стена, като източно от него, на мястото на отживяващ в онези години хан с името „Златишки хан”, се появява ханът на хаджи Мано. Той става прочута софийска страноприемница. Известно време след това, когато строят сградите по ул. „Триадица”, останалото от тази страноприемница остава долепено за тях откъм гърба им. Тези части от хана, представляващи чардаци на по няколко етажа, остават там до 60-те години на XX-ти век, когато са съборени, за да отстъпят място на автосервиз, а към датата, в която Дико Диков пише своята книга – там са гаражи и паркинг на Министерски съвет.

Забележка: ханът на места се споменава с адрес по ул. „Сердика”, вероятно поради факта, че целият му комплекс с чардаци е бил на терена на ъгъла на двете улици „Сердика” и „Искър”

Ул. „Искър” No.2. Последното останало от хана-страноприемница на хаджи Мано, разрушено през 1960-те години


Но кой всъщност е хаджи Мано?

Хаджи Мано Стоянов
Снимка: strannopriemnicata.wordpress.com

Хаджи Мануил (Мано) Стоянов е кореняк софиянец, живял в столицата в годините между 1813 и1895 г. Той е влиятелен софийски чорбаджия и търговец, член на меджлиса, бил софийски коджабашия* в периода 1857–1861 година. Също така бил член на Софийския комитет, подпомагал с парични средства революционната организация и бил член на Софийската училищна община.

Дико Диков пише: Най-богатият от кореняк софиянците беше старият Хаджи Мано; нямаше махала в София, в която да не ви посочат хаджиманов имот, та дори и в днешна Сливница, където той притежаваше голям чифлик и много ниви. Голяма част от Драз махала била собственост на хаджи Мано. На негово име се наричал и дървеният мост, който прехвърлял Владайска река между днешните улици „Цар Самуил” и „Бр. Миладинови”. Дворът на хаджи Мано, намиращ се на ул.”Стефан Караджа”, се простирал от ул. ”Г. С. Раковски” почти до ул. „Левски”(дн. „Дякон Игнатий”). Хаджимановият хан в турско време е бил център на срещи на търговците. Черницата пред входа е от времето на хана – преди Освобождението.

Друга любопитна информация от живота на хаджи Мано:

В ролята си на софийски първенец той е помагал на поручик Александър Мосолов за разквартируването на княз Дондуков.

Около 1858 г. Хаджи Мано пледира наследството на Георги Симеонович, друга видна софийска личност от онези години, да бъде използвано за дострояването на църквата „Св. Крал”.

Като представител на Софийската епархия, Хаджи Мано присъства през 1871 г. на Първия църковно-народен събор в Цариград, когато се обсъжда къде да бъде седалището на Екзархията. Там, заедно с Христо Тодоров (Тодоринов?) Стоянов, хаджи Мано предлага седалището да бъде в Средец (София) и да бъде открито духовно училище в София или в Рилския манастир, но е решено Екзархията да остане в Цариград.

Един от най-вълнуващите моменти, свързани с хана на хаджи Мано, е информацията, че именно този хан е едно от местата, в които Апостола Васил Левски често отсядал при идванията си в София. По записки от Левски се предполага, че Апостола е споменавал именно него под името „Мануват”.

След залавянето на Апостола в Къкринското ханче, той е отведен в Ловеч, след това във Велико Търново и накрая в София, където вече го очаква назначената специална комисия, разследваща арестуваните по обира на хазната в арабаконашкият проход. Член на тази специална комисия е и хаджи Мано Стоянов.

Мястото на ул. Искър No.2 днес. Само черницата е останала като ням свидетел на историята и живота на хаджи Мано

Днес в София името на Хаджи Мано Стоянов носи улица в кв. „Надежда” 1 и 2, пресечка на бул. „Ломско шосе”, в близост до Суходолска река.

* коджабашия – лице, назначавано да разпределя местните и държавните данъци върху българското население и отговорно за тяхното събиране и отчитане пред съответния турски чиновник


Използвани източници:
Дико Диков, "Градоустройство, бит, растителност и градини в София (Факти, бележки и коментари по източници от 17-20 век)"
http://strannopriemnicata.wordpress.com
http://bg.wikipedia.org
Антоанета Кирилова „Завещанието на Георги Симеонович за просветното дело”
http://www.sofia.bg





24.02.2012 г.

Новата загадка



Днес сме приготвили едно място с богата история. Кое е то, ще кажете вие. :)





23.02.2012 г.

Детайли от "реставрацията" на царския дворец



Преди броени дни беше обявен краят на дългоочаквания ремонт на сградата на бившия Царски дворец. Няколко подробности обаче приковаха нашето внимание:

Прозорците на покрива на двореца - преди и след ремонта.
Допусната е драстична разлика с автентичния им вид.

На някои места с изключителна "прецизност" в кръглата форма са поставени квадратни пластмасови дограми (бели).
  
Интересна подробност е, че не е ремонтирана цялата сграда, а единствено половината на Националната художествена галерия. В частта, която се заема от Етнографския музей, положението остава такова.

Това пък са прозорците на североизточното крило, реставрирано с дарение от немската фондация "Месершмит" преди години. Те поне са възстановени в автентичния им вид. Така, покривът на двореца може да се похвали с 3 различни варианта на едни и същи прозорчета.

И, разбира се, пословичната вече бяла ПВЦ дограма


Edit: 28 февруари

Все пак прозорците на покрива на Двореца бяха възстановени изцяло, съобразно оригиналите. Липсващите елементи, които коментирахме, бяха добавени.







22.02.2012 г.

За да не ни е срам



ПЕТЪР ПУНЧЕВ

През август 1926 година 8 български авиатори предприемат нещо, което дотогава никога не е било правено в България. На борда на четири самолета ДАР "Узунов 1", българско серийно производство, те предприемат обиколка на страната и изработват първата летателна карта на България. Предполага се, че именно те са авторите и на десетки безценни снимки от въздуха, направени над София, Двореца във Врана, Пловдив, Варна и други по-големи и по-малки населени места.

Ето ви една от тези снимки, на нея ясно се вижда днешният булевард "Евлоги Георгиев", в участъка между Орлов мост и Военната академия.


По онова време, този днес централен квартал, е практически извън града. Нито булевардът, нито околните пресечки, имат настилки. Все още се работи по коритото на реката, мостовете са временни и не са на мястото, на което са днес. Днешното мостче, което свързва улиците "Васил Априлов" и "Николай Гогол" е с двадесетина метра по-близо до Орлов мост. По "Гогол", чието първо име е "Тракия"(!), има едва няколко къщи.

Добрата новина е, че някои от тях, изящни образци на виенската архитектура от началото на века, все още могат да бъдат видени, при това в учудващо добро състояние.


Други, по-скромни, но въпреки това уникални, и затова обявени при социализма за паметници на архитуктурата, от години тънат в занемара.

Две от тях виждате на снимката от 1926 година.


На ъгъла на булеварда, наричан от махалата "Канала", и ул. "Гогол", двете къщи, с опадала жълта мазилка и оковани в решетки прозорци, чакат смирено своята гибел. Дълги години за тях се грижеше общината, като в замяна пускаше там "временни" обитатели. В средата на 90-те години и последните от тях напуснаха, после новите собственици от демократичните времена не можаха да се споразумеят какво да направят с тях. Появи се предприемчив ливански гражданин, който искаше да направи ресторант в едната от тях, но кризата провали опитите му и изяде направените в сградата инвестиции...



Предприетите от живеещите в махалата опити Столичната община да бъде привлечена като спасител на красивите сгради не дадоха особени резултати и са на път да се провалят окончателно. Аргументите - става дума за "частна собственост", в чиято съдба Общината не може да се бърка.

След предписание на органите на реда бяха заковани вратите и прозорците, за да бъде затруднен достъпът на клошари, но ценните орнаменти на балконите от ковано желязо и другите невъзстановими украшения на сградите, отдавна вече бяха предадени на вторични суровини...


Дошло е време ние, живеещите в София, да надигнем глас, да предизвикаме Общината и Парламента и да направим и невъзможното, за да спасим от унищожение стотиците, може би и хиляди в страната, образци на изящната българска архитектура от началото на ХХ век! Ако се съди по уродливата ни съвременна архитектура, заляла София и някои от големите градове, чийто отличителен белег са липсата на индивидуалност, нелепите кули и дефицита на прави ъгли в зданието, тези сгради могат да станат добро учебно помагало на българските архитекти.

За да не ни е срам, когато сравняваме техните творения с тези на техните предшественици.





20.02.2012 г.

Паметникът „Васил Левски"



Текстът е публикуван през 1939 г. в книгата „Паметниците на София” с автор Н. Ганев. Изданието е любезно предоставено от отдел „Краезнание” на Столичната библиотека.


Паметникът „Васил Левски"



Почти непосредствено след Освобождението, а именно през лятото на 1878 г., Софийският градски общински съвет, при кмет Димитър X. Коцев, взел решение да бъде издигнат паметник (първия в новоосвободеното княжество) на великия апостол на българската свобода Васил Левски. Вследствие на това, на 6 август той изпратил окръжно писмо до всички градски общини в Софийската губерния, с което, като им съобщавал, че е взел решение да се издигне паметник на свещенодякона Левски в София, ги умолявал да съберат волни помощи от гражданите за великото дело
.
През това време е бил приготвен и проектът на паметника от общинския архитект А. В. Колар (1). Според този проект паметникът завършвал на върха с голям кръст върху полумесец. Впоследствие, обаче, както ще видим по-после, Колар, вероятно поради причини от външнополитически характер, изменил проекта си в горната част и паметникът добил настоящия си вид.

Със събраните набързо средства, на които размерът днес не се знае, паметникът бил започнат през есента, обаче, поради привършването им, работата по строежа била временно преустановена.

На 15 февруарий 1879 г. Съветът, при кмет Тодор Пешов, се обърнал за помощи със следния циркуляр до 44 градски общини:

„Най-деятелният и самоотвержен патриот, неуморим поборник за политическото възраждане на българите, свещенодякон Левски, Ви е известен, както той сам, така и неговите славни подвизи. Надлежното оценение на подобни редки досега у нас хора, вярваме, е неуспоримо. Един път за всякога Левски е успял да съгради великолепен паметник в нашите сърдца и души, но в памет на потомството тук, у нас, се предприе въздигането за слава негова паметник край гр. София, до Орханийското шосе, тъкмо на онова място (2), гдето беше повесен на въже, и гдето ще се пренесат от гробищата, както костите негови, така и главата на известния юнак и войвода Георги Бенковски. Обаче доизкарването на започнатия вече паметник в по-благообразен и великолепен вид, понеже ще зависи от сумата, с която ще се разполага по постройката му, то Софийският градски съвет, при решението си да събира волна помощ по това народно дело, за длъжност брои да почете и Вас с поканването си, да вземете участие в въздигането на този паметник, като отворите в града си листа, който приключен Ви изпращаме за записване волна помощ, съобразно количеството, от която молим час по-скоро да ни внесете".

А. Колар

От горниге общини до м. септемврий с. г. са се били отзовали само 12 града с обща сума над 1500 франка.

Доизграждането, обаче, на паметника, неизвестно защо, не било наново започнато, и той е бил изоставен дълго време след това да се руши от времето и природните стихии, докато изградената му част добила жалък вид и започнало да се поражда възмущение в душите на по-интелигентните и родолюбиви българи и чужденци. Израз на това възмущение намираме в едно стихотворение на Константин Величков, публикувано в сп. Наука (3) и поставената след него обяснителна бележка. Понеже стихотворението е много дълго — състои се от 22 строфи — ще предадем най-характерното от него, а бележката — изцяло.

ПАМЕТНИКЪТ НА ЛЕВСКИ

Коя ръка е там хвърлила 
Тез камъни? Кой тъй без жал 
С тази памет света, мила 
Безсрамно се е подиграл? 

Коя безбожна, глупава злоба 
Играла си е гнусно там? 
О, Левски! Костите ти в гроба 
Не разбунтува ли тоя срам? 

Духът ти няма ли да стане 
Името ти да защити? 
Не ще ли сърдцето да застане 
Ругателите да смути?
...
И тоя срам не ни бунтува,
И пада туй петно въз нас,
И нийде, нийде не се чува
Един възнегодуван глас! 

Гледайте в тез блатища кални 
Е, там, де жабата се крий, 
Тез камъни мръсни, печални, 
Потънали в нечистотий.

Днес три години вече става
На ветровете са за смях,
И времето зло упражнява
Презрението си над тях. 

Гледайте там, де се прозява 
Циганинът дрипав, немит, 
Де кучето си излежава 
На слънце мързела честит.

Защо минувате с презрение?
Защо отвръщате глава?
На нашето самоунижение
Е грозен паметник това!

„Още през времето на руската окупация няколко лица бяха взели инициативата да издигнат в София паметник на Васил Левски. Мисълта се посрещна съчувствено и паметникът почва да се прави. Туриха се основите и по бързината и въодушевлението, с които се започна делото, можеше да се мисли, че то скоро ще бъде свършено и ще можем с радост да кажем, че сме изпълнили дълга си поне към едного от патриотите, които са работили през целия си живот и са умрели мъченически за освобождението на отечеството. Уви! ние доказахме и тоя път, че най-доброто нещо, което можем да направим, то е да не правим нищо. Както в хиляди други случаи, тъй и в тоя, първият огън бързо, бързо мина и изграждането на паметника се заряза. Няколко нечисти и мизерни камъни, натрупани безвкусно и бездарно, показват мястото, гдето е щял да се строи".

Все по същия повод Д-р К. Иречек пише в своя „Български дневник" с дата 28 март 1880 г.: 

„Пред старата arc de triomphe на Орханийското шосе, надясно е паметникът на Левски и Ванкова (?), груба каменна основа, без живот, разрушен". 

Героят от Априлското възстание Захари Стоянов в издадения от него животописен очерк за Васил Левски, под надслов „Васил Левски дяконът", стр. 9, като отбелязва, че паметникът на последния се състоял само от няколко очукани камъни, с огорчение добавя: „Тук, под тези камъни, почива скромно славата на България"!

Във в. „Марица" (4) пък четем:

„Основата на паметника бе положена още в 1878 г., но по разни причини продължението на хубавото дело бе пренебрегнато от по-сетнешните софийски общински управления и едвам преди три месеца се учреди един комитет по въздигане речения паметник. Старите основи се развалиха и наново паметникът се захвана в по-голям размер".

Въпросът за доизграждането на изоставения паметник се повдига наново официално в общинския съвет едва на 25 февруарий 1882 г., когато последният в заседанието си, между другото, решил да се даде помощ от 200,000 лв. за издигането на храма - паметник „Александър Невски". Решение, обаче, не било взето и работата се проточила така още две години.

През м. февруарий 1884 г., Столичният общински съвет (5) наново решил да бъде построен паметника, а на 15 число на с. м. назначил комисия, която да се грижи и ръководи работите по направата на паметника. Последната се състояла от: председател — Ив. Грозев, секретар — Христо П. Ковачев и членове: архитект Колар, инженер Сава Ничов, Бойко Нешов, Димитър П. Съселов и Георги Вълчанов.

Така съставена, Комисията започва подготвителната си работа. Първото си заседание тя имала на 27 февруарий, когато, между другото, избрала за касиер члена си Димитър П. Съселов. На 10 март Комисията, след като проучила старата преписка от 1878 и 1879 година по построяването на паметника, решила: да се апелира наново към всички общини, до които е бил изпратен циркуляра през 1879 г., да внесат помощите и се погрижат да съберат нови, както и на кое място да се построи паметника. По отношение на последния пункт Комисията, като взела пред вид: че само на няколко метра (10—15) от мястото, гдето е бил обесен Левски, и гдето в 1873 г. паметникът е бил започнат, по новия регулационен план на града, се е образувал един кръстопът от два широки булеварда, на който, ако се постави паметникът, ще се намира на един най-много посещаван градски пункт и ще бъде виждан отдалеч от четири страни, и че положената по-рано основа била почти разрушена, решила, щото паметникът да бъде издигнат на мястото, гдето се реже Орханийското шосе с Окръжния булевард. Същевременно тя помолила архитект Колар да й представи нов проект за паметника.

На края на м. март арх. Колар представил новия проект на Комисията, изпълнението на който щяло да струва около 60,000 лв. Последната, обаче, дала мнение, на паметника да бъде поставена и бронзова статуя на Левски в естествен вид — нещо непредвидено в проекта. Но като съобразила след това, че в този си вид паметникът ще струва много, възприела проекта на Колара, обаче с едно малко изменение: последният да бъде направен по-висок два метра, за да изглеждал по-величествен. В същото време Комисията решила да бъде фотографиран проектът в 300 екз. и се продава по 2 лв. единия за в полза на фонда за построяването на паметника.

В заседанието си на 19 април Комисията, по предложение на арх. Колар, решила, щото паметникът да бъде построен от боянски гранит. В същото заседание била одобрена офертата на Йосиф Страховски, чех, от Прага, с която предлагал да направи модел на бронзовия барелиеф (медалион) на Левски, а на скулптора Франц Новак, също чех, живущ в София, било възложено да направи модел на паметника.

През м. май архитект Колар представил на Комисията за разглеждане: план от ситуацията за паметника, детайлен чертеж за фундамента и цокъла на паметника, както и предварителната сметка за сумите, които трябвало да се изразходят по направата на фундамента и цокъла
— 18,500 лв.

През това време Комисията получила от Столичната община 9,137 лв. — 7,500 лева от касата (предварителна помощ по бюджета за 1884 г.) и 1637 лв. — съхраняваните от 1879 г. събрани помощи.

Изграждането на основата и цокъла на паметника, поради назначени, но несъстояли се търгове, Комисията решила да направи по стопански начин, като отдаде на предприемач само работата. За тази цел тя назначила за помощник на Колара по ръководене на работата инженер Ж. Н. Чирич, а за предприемач бил условен чехът Йосиф Кленка.

На 30 юлий Комисията подала прошение до Народното събрание, с което искала да й се отпустне помощ от 20,000 лв.

В началото на м. август Комисията, като взела в съображение, че с наличните парични средства не ще може да се продължи строежа на паметника, а и нямало повече надежда да се получат помощи от където и да било другаде (провинциалните общини дори не се обадили), решила строежът да бъде спрян и отложен, което и сторила. В края на годината, обаче, държавата чрез вота на IV Обикновено Народно събрание (6), отпуснала исканата помощ от 20,000 лв. и работата на Комисията се значително улеснила.

В началото на 1885 г. Комисията изтеглила отпустнатата помощ, а през м-ц април с. г. взела решение да продължи работата. За тази цел тя се обърнала към най-изкусните майстори-каменоделци в София, да представят офертите си за направата на паметника, съобразно модела и поемните условия на Комисията. Оферти биват представени през м. юний от двама души: италиянеца Абрамо Перукети и Франц Новак, чех. Решение, обаче, не било взето.

На 23 юлий, по предложение на члена от Комисията Хр. Ковачев, било взето решение, щото преди да се започне понататъшното строене на паметника, да се извадят костите (7) на Левски от гроба му и се поставят тържествено в основите на паметника.

През м. август с. г. работата по направата на паметника (от горната част на основите до най-високия корниз) била възложена чрез договор на каменоделеца Абрамо Перукети. Според сключения договор, между другото, Перукети се задължавал да извърши наетата от него работа до 1 септемврий 1886 г. Обаче още в началото на лятото през с. г. средствата се изчерпили, плюс това Комисията задлъжняла, и строежът на паметника бил наново и за дълго време преустановен. Наместо да бъде свършена работата до най-високия корниз, както било предвидено в договора, била свършена само до два корниза по плана.

През лятото на 1887 г, Комисията решила да иска наново помощ от Общината, както и да събира помощи от всички учреждения в София. Тя дори натоварила члена си Б. Нешов да ходи лично из провинцията и събира помощи от общини и частни лица. В резултат, обаче, на всичко това, нещо по-значително не било получено. Тогава Комисията, разочарована, подала през м. ноемврий второ прошение до Народното събрание, с което искала да й се отпустне помощ от 40,000 лв.

На молбата на Комисията, Народното събрание този път не се отзовало. През 1888 г. Столичната община предвидила по текущия си бюджет 5,000 лв. помощ за доизкарването на паметника, а Комисията направила последен апел към градските общини: или да съберат пари и ги изпратят, или да откажат. На този апел се отзовали само 4—5 общини, от които най-значителна сума постъпила от Русе—500 лв.

През м. декемврий с. г. Столичният общински съвет, при кмет Димитър Петков, в желанието си да се свърши по-скоро постройката на паметника, от своя страна се обърнал с молба за помощ до Председателя на Народното събрание, като в молбата си подчертавал, че до тази дата Комисията била похарчила около 35,000 лв. и имала задължения от около 15,000 лв.

Петото Народно събрание, 2-ра редовна сесия, 45-то заседание, удоволетворило молбата на Градския съвет, като на 18 декемврий отпустнало 20,000 лв. за доизкарването на паметника.
През същия м. Столичният общински съвет, по искането на кмета Димитър Петков, решил да се отнемат правата на Комисията и за в бъдеще да се разпорежда с паметника само Софийската община. Това си решение той съобщил мотивирано на Комисията в началото на изтеклата година.

По бюджета си за 1889 г. Столичната община също предвидила помощ от 5,000 лв. за доизкарването на паметника (8). С тази сума задълженията по него били погасени и работата продължила.

Когато, обаче, паметникът е бил изкаран до обелиска (пирамидата), средствата наново се изчерпили. Тогава, по предложение на кмета Димитър Петков, Общинският съвет взел решение да се отпустнат 9,559'80 лв. за направата на обелиска, като работата се отдаде по доброволно съгласие на предприемача Перукети, и се излее медалиона на Левски от бронз, съобразно с проекта.

Обелискът бил привършен от Перукети през м. юний с. г.

С други думи, каменоделецът-предприемач Абрамо Перукети е работил каменната част на паметника с известни прекъсвания от края на 1885 г. до средата на 1890 г.

След това, до окончателното приемане на паметника от натоварената за целта комисия, което станало на 22 юний 1891 г., били направени последователно и останалите работи: тротоар, почистване на пирамидата и фугуване на междините с циментов разтвор; почистване на главния корниз, поправяне и лустросване на всички развалени части; фугиране на стъпалата и тротоарните плочи и бордюри; поставяне на бронзовия барелиеф на Левски; поставяне на синджири (9) (вериги) и кандилабри; боядисване и бронзиране на металическите работи и др. Тротоарът на паметника бил направен за сметка на Столичната община; бронзовият барелиеф на Левски е бил излян от фирмата Ернс Кайл, Андерз Фраузер във Виена; синджирите и кандилабрите били изработени и монтирани от виенската фирма Р. Вагнер, а боядисването и бронзирането на металическите работи било извършено от софийската фирма Доубрава & Летцтер.

Прочее, за паметника на Левски, започнат през есента на 1878 г., завършен окончателно към средата на 1891 г., а открит тържествено през 1895 г., е изразходена една сума от около 75,000 лева златни, от които 40,000 лв. са дадени от държавата, над 30,000 лв. от Софийската община и останалата незначителна част събрана от волни помощи и дарения от общини, частни лица, учреждения и др.

По своето устройство паметникът на Васил Левски, който се издига в една от най-хубавите и централни части на София и вечно ще напомня на пътника за величавия дух на първия апостол на българската свобода, е архитектурен. Като на незначителна скулптура на него може да се посочи на: бронзовия медалион на Апостола, няколкото бюкрана (волски черепи), знамена, розети, синджири и др.

Целият паметник е направен от сив боянски гранит — отчасти полиран, отчасти не — и има около 13 м. височина.

Корпусът му се състои от две главни части: четиристенна призма, отрупана, особено в горната си част, съ много корнизи, триглифи и други архитектурни украшения, и слабо пресечена на върха четиристенна пирамида.

Освещаването на паметника на 22 октомврий 1895 г.

На четирите страни на долната част на паметника са врязани следните надписи:

На лицевата (западната) му страна: „На великия български апостол на свободата ВАСИЛ ЛЕВСКИ признателното отечество". 

На северната: „Роден на 1837 г. 6 юлий в Карлово, умрял мъченически на 1873 год. 6 февруарий в София".

На източната: „Тържествено открит на 1895 г., 22 октомврий".

На южната: „След 12 годишно проповядване народу борба за свобода, Левски, ранен и пленен при Къкринский хан, бил хвърлен в Софийската тъмница и обесен тук, на това място".

Откриването и освещаването на паметника е станало на 22 октомврий 1895 год. Тържеството е започнало още на 21 вечерта с представянето на драмата „Хъшове", от Ив. Вазов, в „Славянска беседа" от трупата „Сълза и Смях". Предаваме го, както е описано във в. „Мир" (10) и в. „Държавен вестник" (11), а именно:

 „В неделя сутринта, 22 октом. 1895 г., след божествената служба, в църква „Св. Крал" се отслужи панихида за успокоение душата на дякона Игнатия — Левски, след което процесията тръгна от съборния площад към паметника по улиците: Дондуков, Търговска, Александровския площад, Цариградска и бул. Фердинанд по следния ред: музиката, сподвижниците на Левски със знамето, ученици, роднините на Левски, министрите, народните представители, столичното кметство, окръжни комисии и кметства от провинцията с венците, г-да офицерите от гарнизона, висшите чиновници, професорите, учителите, опълченското д-во „Левски", Инженерното д-во, д-во „Юнак", д-во „Сокол", д-во „Чех", Хърватската задруга, Немското благотворително д-во, Италиянското д-во, Швейцарското д-во, еснафите и гражданите. При паметника множеството дочака възторжено Н. Ц. В. Княза, който дойде с блясък с военната си и гражданска свити, и беше поздравен с ентусиазъм от наредените край паметника войски.

Духовенството отслужи молебен, след който председателят на Комисията Ив. Грозев произнесе реч и помоли Н. Ц. В. Княза да благоволи и открие паметника. При изпълнение от военната музика на „Кол Славен" и при топовен салют, Н. Ц. В. Князът, след като опъна двете върви, и платната, с които беше обвит паметника, паднаха, обяви последния за открит с думите: „От името на българския народ, аз откривам този паметник, въздигнат в спомен на един от най-идеалните герои по нашето възраждане и освобождение. Нека този славен деец за свободата и правдата, този самоотвержен патриот служи за пример на всички. Нека този паметник бъде свидетел за народната признателност и служи за насърдчение при изпълнение дълга към отечеството".

Духовенството поръси паметника със света вода, хорът на Рендова и Николаева изпя пролога, композиран за случая от Рендова, а след това Стоян Заимов държа реч, с която описа личността на Левски. След това военната музика изсвири българския химн, поднесоха се повече от сто венци и паметникът се предаде на Софийския кмет. Вечерта в „Славянска беседа" се даде банкет от почитателите на Левски в чест на роднините му. Праздненството се свърши с осветление и народно увеселение".

На край, ще трябва да отбележим, че по случай откриването на паметника, Комисията издала и пуснала за продан написания от Ст. Заимов животописен очерк за Васил Левски, и приготвила особени паметни знакове, които били раздадени само на сподвижниците на последния.


1) А. Колар, по народност чех, е първият софийски градски архитект, назначен за такъв през м-ц май 1878 год. Освен на паметника „Левски", той е строител и на много публични и частни сгради в София: на Военното училище, Военното министерство, Военния клуб и др.

2) Това за сведение на ония, които спорят за мястото на обесването на Левски.

3) Год. 1, кн. 6 от 1881 г.

4) Брой 642 от 1884 г.

5) Постановление № 6 от 7 февруарий.

6) Заседание 47, първата му редовна сесия.

7) Решението на Комисията да бъдат изровени костите на Левски от гроба му и вградени в паметника, е от голямо значение за подигнатия напоследък в пресата въпрос за местонахождението на тези кости.

8) По това време Столичната община, въпреки голямото си желание да ликвидира час по-скоро с паметника, не е можала да предвиди по-големи помощи, понеже столицата се е благоустроявала усилено: само за направата на Лъвовия мост в бюджетите си за 1888 и 1889 г., общината била предвидела кредити от 115,000 лв.

9) В края на 1935 г., от естетична гледна точка и за улеснение на движението, Столичната общинска управа премахна синджирите.

10) Брой 162 от 1895 г.

11) Брой 234 от 1895 г.




17.02.2012 г.

Новата загадка



Днес заедно с вас ще се опитаме да разпознаем една фотография, която ни измъчва от дълго време. На нея е запечатана красива столична къща с прекрасна градина. Поне за нас сградата е непозната, затова разчитаме на вашата помощ. :)


 




16.02.2012 г.

София преди и сега: площад "Св. Александър Невски"



Част от улица "Московска", гледана от площад "Св. Александър Невски". Виждат се Мъжката гимназия и къщата на Никола Мушанов, а в дясно се подава и Държавната печатница. Годината не е известна, но може да се ограничи между 1920 и 1925 г. 

Мястото в началото на 2012 г. 





13.02.2012 г.

По дирите на един уникален османски фонтан



Случайно откритие ни изправи пред непозната за нас гледка от Стара София. Една новооткрита фотография показва забравен елемент от градската среда на някогашната столица, но повдига и множество въпроси.


С помощта на инж. Иванна Стоянова, автор на книгата "Софийските градини 1878 - 1939”, успяхме да идентифицираме фонтана на снимката. Става дума за уникален по своята същност османски мраморен фонтан, изработен през XVI век. През 1917 г. фонтанът е монтиран в Градската градина и тържествено открит с намерението трайно да краси столичния парк. След това обаче следите му се изгубват. Оказва се, че до момента на широката изследователска общност не е била известна негова фотография. 

Инж. Стоянова ни предостави следното съобщение от Софийския общински вестник, бр.7/04.08.1917 г.:

Откриване на фонтана

"На 29-того на 10.30 вечерта, в присъствието на м-р председателя, г. д-р В. Радославов, м-р В. Кознички, дипл. тяло, пом. кмета г. Ив. Желязков и царския пълномощен министъръ г. Чапрашиков, стана тържествено откриване на новия фонтан в градската градина. След откриването му фонтана биде поверен на грижите на общинското управление. Реши се занапред фонтана да се осветява три вечери през седмицата.

По този случай директорът на народния музей, г. Филов, дава следните бележки:

Фонтанът, който прави впечатление със своите отлични скулпторни украшения, е бил правен през 1577 г. в царуването на султан Селим ІІ. Той датира от времето на най-бляскавото развитие на турското изкуство, което се характеризира с дейността на арх. Синан (1489-1578), между чийто многобройни произведения на първо място стоят джамията на султан Селим в Одрин.

Тоя фонтан, който по всичко изглежда е излязъл от ръката на някой отличен майстор, се отличава на първо място по необикновено деликатните си ажурени орнаменти в централната си част, която по своята композиция напомня някаква постройка с пет купола. Начинът, по който са изработени орнаментите, свидетелствува за много сигурно владение на мраморната техника. Плочите на басейна са украсени с красиви цветни спирали, които напомнят античната орнаментика и създават ефектен контраст със ситните арабески на централната част. Фонтанът е приспособен сега така, че вечер се осветлява отвътре с електричество, което в свръзка с многобройните му водни струи му придава особено фееричен вид.”


За съжаление, въпреки продължителните проучвания на инж. Стоянова по темата, това е единствената налична информация за този интересен фонтан. Новооткритата фотография хвърля допълнителна светлина върху него, но по-нататъшната му съдба остава неизвестна. Не е ясно кога и защо е демонтиран, унищожен ли е или е запазен до наши дни. Едно е ясно, доброволно или не, столицата ни се е лишила от уникален исторически паметник. Надяваме се тези редове да дадат началото на една дискусия, която да помогне за установяване на допълнителни факти около този извънреден обект на османското изкуство в София.

Допълнение: мистерията е разкрита!



10.02.2012 г.

Новата загадка



Петък е традиционният пазарен ден в Стара София, затова от ранна утрин сме излезли да събираме впечатления и живописни гледки. Къде е правена снимката и какво се вижда на нея, ще кажете вие. :)





8.02.2012 г.

10 000 души харесват това



Клубът на приятелите на Стара София в социалната мрежа неусетно достигна 10 хиляди.

Ако все още не сте се присъединили, заповядайте. При нас е интересно.




Провинцията и столицата


Размисли по една вечна тема на Стилиян Чилингиров, из в-к "Час" от октомври 1936 г., дигитализиран от Народната библиотека.

 
Ние твърде малко познаваме нашата провинция, защото твърде нарядко поглеждаме благоволително към нея. Още по-рядко я посещавам, ако вече и да са по-удобни пътищата, по-бързи и по-уредени съобщенията. Днес. за да се проникне и в най-затънтения провинциален кът, са необходими няколко часа и няколко десетки лева. И, въпреки туй, ние още я държим далеч от себе си — чужда тя за нас, чужди и ние за нея. Или, познаваме я дотолкова, доколкото виждаме или си представляваме олющената мазилка на нейни сгради, а тя — доколкото вижда нашето стремглаво бързане по нейните пътища. Тя е бедна, проста, невзрачна, а ние — слънчевите синове — бленуваме по друга невеста. Каква? И сами не знаем. За всеки случай, не такава, каквато е нашата провинция — дребничка, простичка и сърдечна, много сърдечна.

И заживяхме отчуждени един от друг — ние, жителите от столицата и тя, провинцията. Стигна се до там, че запазихме всички предимства за себе си. Най-умните, най-дарените, най-призваните сме ние, столичаните, а ония там, людете на провинцията, са нищо. В най-щастливия случай, те са само наши по-малки братя, длъжни да ни зяпат в устата и да се прекланят пред всяко наше велемъдрие. Странно, наистина. Още по-странно, като се знае, че ние всички, които се китим с блясъка на столицата, заслепени от него, забравяме, че до един сме синове на същата тая провинция, сред която сме родени и сме растнали. Че там са нашите истински братя и сестри, едничките, които могат да ни разберат, да ни подкрепят.

Така столицата порастна пред очите на всички като нещо изключително. Всичко родено и създадено в нея трябва да има предимство пред роденото и създаденото в провинцията, все едно, сграда ли е то, личност ли или книга. Сметна се, че столицата е всичко. А мнозина дори мислеха да направят София за България същото, което е Париж за Франция. И достигнаха много в това отношение. Столицата ни действително става средище на духовния ни отбор. Но едно не може да стане: майка на тоя отбор.

Ето, аз прелиствам не паметта си, а редица справочници и диря софиянци. Между проявените като политици, сиреч, като сторители на нашата държава, не намирам нито един. Че някой столичанин е станал министър в миналото, това няма значение. Между художниците — също един-двама. Между писателите и учените — почти нито един. Тогава музиканти? Не, дори спортист не е дала, ако шопската раса и да е една от най-здравите раси, ако е събрано в столицата всичко, което жадува успех и проява. Ще каже, всичко което краси столицата и служи за гордост на родината си, е дошло от провинцията. И ако от двете едната има право да се гордее, то е последната. Но и в дадения случай е станало това, което става обикновено: майката да бъде отречена заради невестата.

На дело столицата е културно средище едва от началото на сегашния век. До тогава нейното първенство, особено в областта на чистата литература, беше оспорвано от провинцията. Дори и мнозина от научните и политически дейци бяха в последната. И твърде лесно обяснимо — тя носеше традициите на миналото, колкото и да бяха слаби неговите културни прояви. Когато в турско време се почувствува потреба от един обединяващ център, погледите се отправиха към Цариград. Ала за късо. Дойде освобождението и събраните в него духовни сили се отправиха по родните си места или се заселиха там, където намериха работа. Кариеризмът им беше непознат, и те още не разбираха значението на близостта с първенците в ръководството на държавния живот. Затова предпочитаха да стоят на страни от тях, и в спокойствие да работят за културното повдигане на своя народ. Така се въземнаха няколко литературни центра, предно място между които заемат Пловдив и Шумен.

До 900-та година провинцията имаше първенство пред столицата. В това иде да ни убеди броят, на излизащите литературни списания. Така, до посочената дата в провинцията с по дълъг или по-къс живот излизаха 43 достойни за отбелязване литературни списания, а в София — само 11. От провинциалните списания 2 имат началото си през 70-те години на миналия век. 9 — през 80-те. 28 през 90-те и 4 - през 900-та година. В столицата списания почват да излизат: 2 през 80-тe години, 7 — през 90-те и 2 - през 900-та година. Някои от тия 11 списания се прехвърлят от провинцията.

То се знае, че щом е бил толкова деен литературният живот в провинцията, по-добре ще е било развито там и печатното дело в сравнение с печатното дело в столицата. И така е. Технически провинциалните издания са по-добре поставени, по са издържани от софийските. Също е и с отделно издадените книги. Далеч бихме се отвлекли, ако бихме решили да направим изчисления на книгите, излезли на едното и на другото място. Но, без да сгрешим, ще трябва да признаем, че и в това отношение провинцията има предимство. Защото, гдето е списанието, там е и книгата. Tе са тясно, неразделно свързани помежду си. През тия години провинцията ни изтъква и редица книгоиздателства, с които столицата не можеше да съперничи.

Ето, такъв беше литературният живот на провинцията до преди трийсет и пет години. Той и сега не е много слаб, ако и да го е сгушила столицата със своите многобройни издания. Само че ни се проявява твърде боязливо и пристъпва към нас тъй, каточели иска да ни попита — достоен ли е да се мерне пред очите ни, може ли да откъсне две-три минути от нашето скъпо и винаги заето с по съвършени работи време. А ние, пълни със снизхождение, клатим покровителствено глава и още по-покровителствено шепнем: „Добре е, добре е, има нещичко”. Каточели столицата ни е направила кой знае колко по-съвършени от провинцията, каточели големината на средата определя и големината на дарбата. Забравихме, че и ние самите сме провинциалисти, и че всичко добро, което носим в себе си, го дължим на самата тая провинция, нашата вечна поддържница и кърмилница.




6.02.2012 г.

Фениксът на София



Кратък материал от в-к "Македония" анонсира монтирането на един от забележителните символи на предвоенна София - Фениксът върху фасадата на едноименното дружество. Скулптурата е поставена в края на 1926 г. и е премахната вероятно в края на 40-те години при реконструкцията на пострадалата от бомбардировките сграда. Благодарим на Любо Иванов за предоставената статия:


Тия дни ще бъде монтиран близо 7-метровия коронен завършек на фронтона на палатата на „Български Феникс" на бул. Дондуков.


От ляво долустоящият гигант символизира със снопа светкавици природните стихии, а женската фигура представлява мореплаването.

Коронният феникс, емблемата от светкавици, ладията, както и часовника ще бъдат позлатени.

Автор на монументалната фасада е архитекта  Fritz Lehmann, - суплент в немската висша техника в Прага, при когото учат мнозина български студенти.

Скулптурните фигури са работа на немския скулптор Johann Adolf Mayerl от Егер, Бохемия, а изпълнението на медните работи е от пражката фирма Anyz.

Сградата на дружество "Български феникс", около 1930 г.
Сградата днес




3.02.2012 г.

Новата загадка



Поради извънредно студеното време днешната загадка ще се проведе на закрито. От вас очакваме да познаете кое е мястото. :)





2.02.2012 г.

София преди и сега: по улица Христо Белчев



Христо Белчев №5 през втората половина на 30-те години, тогава склад на Маринов и Танушев за противогазни маски и инсталации.

Сградата съществува и днес с известни модификации, като помещава магазини и сладоледена къща. На снимката присъства и един бивш кмет на София. :)

Христо Белчев №15, фотография от края на 20-те години. В онези дни сградата приютява склада за пиана на Хермина Маджарова.

Мястото днес, 2012 г.




1.02.2012 г.

Сайтът www.sofiamonuments.com отново е достъпен



Злополучният сайт http://www.sofiamonuments.com/, за който ви разказахме преди време тук, отново е онлайн. Въпреки че беше свалена за ремонт повече от месец и половина, страницата отново е пълна с грешки, а информацията за паметниците на културата в столицата е все така оскъдна. Подробен анализ на новия му вид можете да прочетете на страницата на Андрей Андреев.




Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...