31.10.2012 г.

Писма от София, част последна


През 1912 година илюстрованото списание "Светлина" публикува няколко интересни писма на французина Шардон, в които той описва по един живописен и проницателен начин впечатленията си от българската столица. В няколко поредни публикации ще споделим с нашите посетители тези негови писма (част първа, част втора, част трета). Списанието е дигитализирано от Народната библиотека.

Малко отстрани до пазаря, в ломска улица, със скромна външност, е разположена фабриката за шоколад, бисквити и бомбони на г. Пеев. Приятеля ме заведе в това заведение с видимо желание да ми се похвали с един нов напредък на културата. Право да си кажа, аз никога не бях имал случай в Франция да видя как се фабрикува шоколад, който обичам не по-малко от децата. Една приятна миризма, напомняща печена царевица и топъл меланж с какао, ме лъхна щом влязохме във фабриката. Няколко мелници, с чисто изгладени каменни колела бавно размесваха млякото, други размиваха тесто от какао, а след тях трети размесваха вече подсладеното мляко с шоколада. Като гледах тоя чист, топъл шоколад, тъй много ми се прияде, че ми се искаше да си близна от него с пръст. Притежателят на фабриката отгатна това ми желание и като загреба с една лъжица от колелото подаде ми да си хапна. Какво удоволствие изпитах! За минута си помислих, колко бих бил щастлив, ако да бях работник на шоколад. Друг път ще ти опиша впечатленията си от фабрикуваните тук топли и вкусни бисквити, от които хруснах няколко, току-що извадени от фурната.

Шоколадът, обвит в луксозни пакети с красиви надписи Milk chocolat — Млечен шоколад, без да носи фирмата на заведението. На въпроса ми защо не се вижда името на фабриката му, г-н Пеев ни отговори с един меланхоличен тон:
— А! вий не знаете г-не, че нашата публика не би купувала от моя шоколад, ако знаеше, че той се фабрикува тук!
— Възможна ли е тая дивотия? извиках с учудване.
— Възможна е — възрази той. Нещо повече: преди няколко време, в едно семейство ни раздадоха от моя шоколад, и един от гостите не можеше да го нахвали, като го считаше за истинско швейцарско произведение. Когато, обаче, му благодарих за комплимента и се похвалих, че това е моя фабрикация, той направи една кисела мина, и като отхапа още един къс, за да направи по-строг анализ с устата си, прибави: познава се, че това е местна фабрикация".

При тая логика, ний се спогледахме, а приятеля ми прибави:
— Нека, прочее, не ти е чудно защо иконите в новата църква, (която ще посетим) се рисуват от руски иконописци, а не от наши артисти, защо цървули, шинели и чизми за войската се поръчват в странство, вместо да се изработват в местните заведения; защо внасяме въглища от турско, халва от Одеса, тухли от Сърбия, бира от Мюнхен, сливовица от Румъния...


***
Ей-сега получих известие от пощата, в което беше отбелязано: "г-н Шардонов се поканва да освободи колета си, защото 6 дневния срок изтече и ще бъде повърнат обратно".

Отидохме бързо-бързо в телеграфопощенската станция, дето ми се случи едно малко нещастие. Горните части на вратите между разните коридори са снабдени с мътни непрозрачни стъкла, вместо с прозрачни — както се прави навсякъде — да може да се вижда когато иде някой да те блъсне от противната страна. Лесно е да разбереш как ми навехнаха пръстите на ръката, когато не виждайки дали иде някой насреща ми, бях грубо блъснат тъкмо когато посегнах да отворя. Благодарен съм, че се избавих само с това.

Митницата е близо до пощата. Службата е тъй разпределена, че е лесно да посетиш няколко бюра (offices) на горния и долния етажи, в които всеки чиновник отделно изпълнява формалности по обезмитяването. В стаята на служителя, на видно място е поставен надпис с красиви букви, който накратко гласи: "Снемайте шапките си"!

— Ето един чиновник, който строго бди за авторитета си, — казах (1) и като си освободих ръцете от бастуна, от декларацията, цигарата и портмонето, хванах шапката си под мишницата си, като послушен ученик пред учителя.
— Виж, тук се иска обратното на онова, което се предписва в Синагогата — каза приятеля?
— Нима?
— Съвършено вярно — възрази приятеля. Щом влязохме гологлави в Синагогата, един г-н се доближи до нас и си потупа връхът на главата с ръка, като обясни, че шапките трябва да стоят на главата ни. Ний веднага се подчинихме на заповедта му. Ний никак не се докачихме от това ни невежество, като си припомних, че когато се освещаваше Синагогата и министрите стояха като провинциалисти, с шапки в ръка и дълго време щяха да бъдат за присмех на набожните евреи, ако Царя на българите не дойде да ги избави от това трудно положение, като им направи няколко пъти знак с ръка — да си нахлюпат шапките.

Синагогата в София

***
Колкото повече стоя в тая юнашка земя, толкова повече се засилва юнашка кръв в жилите ми. Военната музика засвири един стегнат марш, а след нея стройно и бързо стъпваха няколко роти юнакини и юнаци, готвещи се да заминат за Прага. Така се наричат тук членовете на гимнастическите дружества.


Ний изприпкахме да ги гледаме. Юнакините обръщаха вниманието със своето леко и хармонично стъпване, а юнаците, с изпъчени гърди, и тактично  движение на мускулести ръце, будеха разпалени чувства у публиката. До нас стоеше един юнак, не по-стар от 87 години. На въпроса ми дали ще отиде и той в Прага, лицето на «шипченския герой» пламна, очите му светнаха и като въздъхна два пъти, каза:
— Не би било зле да види човек чехкини — юнакини, ала Tempo passato.
— Или по-добре: ако младост знаеше, ако старост можеше — прибави другаря ми.
— Така, така — възрази почетният старец и като поглади бялата си брада, отдалечи се с големи крачки и отиде да гледа стройно ли ходят юнаци и юнакини.

1) Надписа, за който говори г. Шардон е откачен вече.


Бележка - За съжаление, с избухването на Балканската война прекъсва и публикуването на писмата на г-н Шардон. Горният текст е последният, поместен в списание "Светлина".


29.10.2012 г.

Писма от София, част трета


През 1912 година илюстрованото списание "Светлина" публикува няколко интересни писма на французина Шардон, в които той описва по един живописен и проницателен начин впечатленията си от българската столица. В няколко поредни публикации ще споделим с нашите посетители тези негови писма (част първа, част втора, част последна). Списанието е дигитализирано от Народната библиотека.



В предишното си писмо ти казах, че ходих да разгледам софийския пазар. Това, което придава особена оригиналност на тоя пазар, то е носията на шопите и шопкините. Времето беше твърде топло, и по тая причина, шопите имаха на гърба си само по един кожух. През зимата те надяват един връз друг — два и даже три кожуха, от които най-късия бива най-отгоре. Шопът носи кожена шапка, добре прилепнала и никакви ветрове не могат да я свалят. Тесните му панталони, от бял вълнен плат, се завършват с бели навои и опинци, обвити с черни върви. По-възрастните шопи ходят през всичките времена на годината с едно кожухче, а изпод разкопчаната им риза се подават гърди с марокинова кожа, изпечени като пергамент, вредни да противостоят на всяка снежна виелица. В тоя национален костюм и с дълги криваци, шопите са се явявали няколко пъти под стените на Цариград и са всявали страх у византийските царе.

Носията на шопкините е твърде практична. Сукманчето е един комбинезон от корсаж без ръкави и фуста, грижливо гарнирано с бели апликации от бял гайтан, на което полите са 30 сантиметра по-къси от долните тантелени краища на ризата.

На пазаря, конто става всеки петъчен ден на два площади, софиянци си доставят на по-износна цена от халите, всички зеленчуци, яйца, масло, сирене, домашни птици, плодове и пр. При входовете на тия пазари се нареждат обикновено цяла колекция от сакати просяци, които с тъжната мелодия на своите еднострунни гусли, придават на събранието един по-интересен характер.

Тук владее една патриархална интимност. Всеки може да се блъсне от тебе, да те бутне с ръка да му сториш път; да ти поиска пет лева дребни пари; да се осекне срещу тебе; да ти подаде една бучка сирене или да те настъпи, без да има нужда от предварително разпознаване. Целия пазар прилича на голям карнавал, в който вземат участие всички въображаеми костюми, представители от всички градски и селски съсловия: господари, слуги, еснафи, професори, медици, попове, ходжи, дами, слугини с класически панери на ръце, арменци с шалове и кафейни мелници, каруцари и велоципедисти, автомобили и биволски кола, покрити с шарени черги.

Като вникнах добре в цените на продаваните предмети и като се запознах с валутата на монетните изрази: рупче, гологан, грош, пара, золата, стотинки, лева, дойдох до заключение, че всичко почти тук е по-скъпо от Париж. Защото повечето от яйцата, млякото, маслото, когато ги разгледаш у дома си, са или развалени, или подправени — благодарение на абсолютната липса от всякакъв контрол от страна на властите. Напр., една угоена парижка кокошка е равна на пет мършави и пълни с паразити софийски кокошки. Във Франция, Белгия, Швейцария млякото без вода струва 30 ст. литрата, а тук бива обикновено кръщавано и пак не е по-долу от 40 - 55 ст. С една дума, скъпотията е тук най-необяснима, когато се касае за местните произведения. За колониялните храни и дума не може да стане за ефтения: захарта, която и в Турция струва 60 ст., тук се продава по 1.20 лева. Властта има нужда от големи доходи за посрещане грамадните дългове, и едничкото спасение намерва в увеличаване акцизните, косвени, преки и монополни данъци, които правят труден и най-патриархалния живот в младата столица.!

Пазаря има своята идилична страна. Млади селянки, с високи егрети по косите, с бели омбрели, прекарани през синка и обшити по краищата с здрави, широки тантели, припкат между ергените, надпреварвайки се с духовити остроти по техен адрес.

Симпатични младоженци важно позират пред разположените за продан млади гъски, захласнати в мечти и тъги за тяхното безшумно селско гнездо.

Приятеля ми често ме подсещаше да не пропущам да видя и най-дребните неща, в които се срещат нежни сцени. Една майка, седнала на сянка под дръвчето, подая две едри близначета; друга преметнала в цедилката на гърба едно засмяно бозайниче с люта чушка в ръка; две прасенца бозаят от островласа коза, без никакъв протест от нейна страна.

— Знаеш ли — каза приятеля ми — че ти много приличаш на мъжа на оная дама, що иде насреща ни?
Още не издумал, дамата бързо се доближи до мене и мушна ме с връха на умбрелата си в гръдите.

— Ти още ли си си тук ? — извика тя, без да ме погледне в лицето, като прибави: — Кога свари да купиш тия желти обуща, които си нахлузил?

Това беше една малка пазарска трагикомична сценичка, която може да даде сюжет за нова сезонна пиеса на Опера — Комик. Изненадата не трая много. Приятеля ми пръхна от смях, когато аз трепнах от това неочаквано покушение, а заблудената дама ме изгледа втренчено; като съзна грешката си, произнесе думата "проклетника!" и сконфузено отмина в навалицата.

Ний се спогледахме двамината с приятеля ми, който прибави:
— Ето ти една българска Ксантипа. Тя те припозна за своя Сократ, който често опитва върха на умбрелата й!

***

Продажбата в пазаря вървеше с трескава бързина. В късо време повечето от многобройните купчини със зеленчуци и плодове от всички категории, цели грамади солено козе месо (пастарма), сосисони (суджук), солена риба, сланина, сух фасул, кисело зеле и много качета сирене, масло и отвара се разграбиха от покупателите и бързо се изнасяха по всички направления.

Насядали на групи на голата земя и край столовете на околните кръчми, селяни и селянки самодоволно брояха парите от извършената продажба и по лицата им се четеше щастие и радост. Техните малко нужди се задоволяваха напълно от скромната сумица, която им доставяше седмичната продажба и така по-лесно се бореха с мъчнотиите на живота. Застанал всред това море от селяни, аз се чувствах в друг свят, свят близо до природата, такъв именно, какъвто ни го описват Жан-Жак-Русо и Толстой. Живот патриархален, с непокварени нрави.

Аз виждах пред себе си хора набожни, благодарящи Бога, че ги е сподобил с насъщния: преди да разчупят вкусния ръжен хляб и да посолят големите си хапки с шарена сол, те се прекръстваха по три пъти. Това е обедът на библейските праотци, на които трапезата е бивала всякога благословена; това са щастливи семейства, дето бащата обича децата си, мъжът жената си, и чадото родителите си. Дето стогодишни старци ходят пеш като млади; дето майки, булки и моми, без борба са извоювали своите права на равноправни членове на семейството, на обществото, не забравяйки никога дългът към своя пол, към най-строгата нравственост.

Четвърта част


26.10.2012 г.

Новата загадка


Днес се връщаме назад във времето до далечната 1904 година. Очакваме с ваша помощ да разберем къде точно се намираме. :)




24.10.2012 г.

Писма от София, част втора


През 1912 година илюстрованото списание "Светлина" публикува няколко интересни писма на французина Шардон, в които той описва по един живописен и проницателен начин впечатленията си от българската столица. В няколко поредни публикации ще споделим с нашите посетители тези негови писма (част първа, част трета, част последна). Списанието е дигитализирано от Народната библиотека.


22 април 1912 г.

Нощта прекарах доста безпокойно. Ожулената ми кожа ме безпокоеше, но след като си намазах цялото тяло с един успокоителен крем, довърших съня си доста приятно. Сега вече съм кален и ако се яви нужда, мога да стана огняр на най-големия океански параход.

Почнах разходката си от рано, за да използувам деня добре, вярвай ми, че градът е много приветлив. Весели и добре поддържани градини красят неговите центрове, а юго-източната му част се свършва с един пространен парк, нещо като твоя Булонски лес в миниятюр. Многобройни посетители от всички слоеве пълнят алеите му, отиващи и връщащи се по булеварда Цар-Освободител, като гъст мравуняк. Симпатични дами, стегнати по най-последната мода, дават една весела краска на това разнообразно общество. И тукашните дами не се различават от нашите. Ония, които умеят да се обличат с вкус, и които природата е облагодетелствувала горе-долу с известна красота, изглеждат тъй съсредоточени в тоалета си, че едва ли им остава време да се огледват в еманципационната борба на по-грозничките си сестри. С една дума, съзнавайки своето превъзходство, членките на хубавата половина както навсякъде, тъй и тук си приличат в това, че със завист гледат на поетичното си призвание. Те си приличат и по друго нещо: имената на всички дами, с които се запознах, окончават на off.

София не е оная същата, която видяхме преди 17 години. Много аристократи изникнали, както бързо са се издигнали новите постройки, изпод развалините на стария град. Много от богатите семейства западнали, а други нови се стремят да изплуват отгоре. Всичко поскъпнало твърде несъръзмерно. Места, които преди 17 г. стрували 25 ст. метра, днес конкурират по цената си с ония в центра на Париж.

Днес е великият четвъртък. Приятелят ми каза, че всички кафенета и публични локали са затворени и ме покани да отидем на църква. Като добър католик, аз посрещнах предложението му с пълна готовност. Храмът, при входа на който си купихме восчени свещи, беше буквално препълнен с богомолци от всички възрасти и социални положения. Всички дръжаха в ръцете си запалена свещ. Свещеникът четеше Евангелието с един внушителен и мелодичен глас, който бързо прикова вниманието ми и ме принесе мислено към Бога. Аз почувствах в душата си тръпки от висше блаженство и дълбоко съсредоточение към божието могъщество, към вечността. Местата в храма бяха тъй гъсто заети, че едва можахме да се сместим в един ъгъл, дето по-свободно можах да движа дясната си ръка и да се прекръствам, когато видях че другите правят това. Свещеникът четеше едно от евангелията за великите страдания на Христа. Неговия тъжен и задавен глас предизвикваше въздъшки и сълзи у околните стари богомолци. В противоположност на това, няколко групи младежи, с гимназиялни шапки в ръка, досадно нарушаваха тишината и с непристойни закачки и подигравки избухваха със саркастични смехове, всред смиреното мълчание на другите християни. Това тяхно непристойно държане ме принесе минутно пред съда на Пилата, дето юдеите са се кикотели пред страданията на великия мъченик и са му удряли плесници по лицето. Помислих си, че за тях тук не е храм за богомолци, гарантиран от законите за свободата на съвестта, а някакъв митинг от третостепенна важност. Виждаше се че възпитаниците на тия младежи (не казвам, че между тях нямаше по-мирни) не са се потрудили да вложат в душата им оная искра от християнска любов, която блещи в сърдцата на всички културни хора. Това им се налагаше поне от уважение към националната им църква. В католическите и евангелски църкви подобни волности биват нетърпими, но, види се, че у българите свободата е много по-широка.

След прочитането на всяко евангелие всички богомолци изгасваха свещите си и от задушителния дим атмосферата ставаше невъзможно по-нетърпима. Много бледни лица се почувстваха зле и припадъци между жените не бяха редки. Ако да знаеше това дружеството за борба против туберкулозата, навярно би се застъпило да не се изгасват свещите дванадесет пъти през тая вечер, но да горят непрекъснато.

Но, най-важното което ми се случи там, е това, че нямаше абсолютна възможност да излезем от църквата. Колкото хора потегляха да си излязат през единствените врата, насреща им още толкова правеха отчаяни усилия да влязат. Нито едната страна отстъпваше, нито другата. Ний с приятеля бяхме претиснати в средата на двете противоположни течения, и благодаря на Бога че не бях лимон, защото в тоя четвърт час, който прекарах между това море от хора, от мене щяха да останат само две изцедени кори...

От много бързане към култивиране, на тукашното население не е останало време да се увери, че ония които излизат, ако държат само дясната половина на входа, в такъв случай идящите от противната страна ще могат, без особно мускулно напрягане, да си пробият път. По игнориране на тая неособно сложна тактика, свещеникът който раздава причастието пред дверите, бива тъй стегнато блокиран от всички страни, щото дамите които трябва да излязат, не стъпват на крака и когато успеят да се освободят от менгемето, туалета им бива в печален безпорядък.

Обаче, аз не се отчайвам. Тукашните народи правят голям успех във всяко отношение, та, и тия дребни работи ще научат. Не ли ти обещах да ти пиша всичко, без да скривам и най-малкото нещо, което би ми направило впечатление.

Тоя, който е избирал мястото за българска столица, е бил щастлив в избора си. Това ти го изповядам сърдечно. Ти ще имаш търпение докато успея да те запозная, чрез писмата си, с всичко, което буди любопитството на един чужденец, и на жена му, която издалеко очаква с нетърпение неговите новини. Бих желал да нарисувам в едно писмо, всичко що видях, но това не е по силите ми.

Всред обширното софийско поле, 570 метра високо над морското равнище, при самите поли на Витоша е разположена най-младата европейска столица, заобиколена почти от вси страни от разкошни планини. Връховете на Витоша покрити със снежни преспи, дълго време през лятото се белеят и примамват туристите. От многобройните витошки езера изтича буйна студена вода, която пои и прохлажда софиянци. По тия планински склонове се простират нови разсадници от борове, явор, див кестан, трепетлика, акации, айлянт, грижливо разпределени на хубави фигури, между които са начертани безбройни зелени алеи, обрасли с мека зелена трева. Това са новите лесове на Княз Борисовата градина, на Лозеница, които след пладне се пълнят от рояк посетители. Млади поети и художници с дължки коси, меки шапки и развявани вратовръзки, шумно се разсмесват измежду разновидните посетители, задирвайки младите девойки, разпръснати на дружини из всички алеи. Славеи, чучулиги, връбци и косове пищат по всички посоки и будят заспалата до сега природа. Ученички и студентки (о, колко много студентки! ний сме останали назад в това отношение) изучват природата, подпомагани от по-опитните си другари. На горния край на разсадника, на една великолепна височина, всред буйни напети борчета, е разположена малката Обсерватория, на обстановката на която би позавидял нашия Фламарион. Тук е ключът на всичките алеи, по които пъплят множество посетители, и от височината се любуват на живописната панорама, що се открива пред очите на зрителя. От тук се виждат всички римски пътища, сега подновени в стегнати шосета, водейки за Цариград, за Белград — Виена, за Петрохан — Лом — Видин, за Плевен — Русе, Перник — Кюстендил — Македония, София — Дупница — Рила, по продължението на които до скоро стърчаха развалините от историческите кервансараи на турската империя.

Хее! Какви исторически възпоминания възкръстват в главата на човека, като си представи мислено колко пари е трошила римската и византийска аристокрация в тоя град, дето е прекарвала на прохлада на летния сезон. Ами минералните бани? Римляните са лудеяли за минерални бани. Те толкова са били привързани към баните, че съдиите им са издавали в тях съдебни решения, на бърза ръка. А римлянките цял ден са припкали боси по боянската река и ловили риба с малки копринени мрежи. Сегашните условия са съвършенно изменени: боси аристократки не се срещат вече по улиците...

Днес ходих на седмичния софийски пазар. Това е един пазар под открито небе, какъвто ти не си виждала. Селяни и селянки...

Електричеството се прекрати... лампите изгаснаха... извинявай за дето прекъсвам без време. Утре ще продължа. Лека нощ, драга Чонче.

Твой Шардон

Трета част



22.10.2012 г.

Писма от София, част първа


През 1912 година илюстрованото списание "Светлина" публикува няколко интересни писма на французина Шардон, в които той описва по един живописен и проницателен начин впечатленията си от българската столица. В няколко поредни публикации ще споделим с нашите посетители тези негови писма (част вторачаст третачаст последна). Списанието е дигитализирано от Народната библиотека


София, април 1912 г.

Мила другарко,
От последните ти пет-шест писма виждам с какво нетърпение очакваш новини из столицата, дето всичко расте, а не старее. Твърде уместно е заключението ти, че съм открил най-после град, дето могат да се заселят в безопасност всички дами, вече прекарали лятото. Почвам бележките си на бърза ръка.

Щом запря влакът на софийската гара, зърнах на перона нашия познат, от срещата на когото се зарадвах. Ний дълго време се гледахме, без да можем да си подадем ръка. Тук имало по-други порядки: вместо да оставят да слязат пристигналите пътници, позволяват най-напред да се качват във вагоните ония, които има да заминават. По тая проста причини мен ме притиснаха в коридора на вагона между два куфара и така стоях дълго време, докато един гениален служащ тури край на безизходното положение, като извика с висок глас: "Сторете място на пристигналите да слязат!"...

Преминахме между двоен плет от портиери и гарсони, с хотелиерски надписи по шапките, които едновременно протягаха ръце към нас и тъй силно викаха, като да слушах кресливите гласове на триста папагала. Автомобилът на един първокласен хотел ни отнесе, и в няколко минути аз бях пред вратите на българската столица. Входът на града се пази от четири лъва, без езици. От деликатност към хорските семейни тайни, скулпторът им ги е лишил от всяка възможност да клюкарствуват, особно в такава една местност дето предишните й завоеватели (византийци, римляни, латини и безброй други) са оставили толкова много ученици.

По балконите на широкия булевард се развяваха знамена, с триколорите на всички европейски нации. За да не си помисля, че те са поставени в чест на идванието ми, моят приятел побърза да ми обясни, че домопритежателите често ги оставят да се развяват по няколко дни, знаейки че след ден-два пак ще бъдат заставени да ги изнесат било по случай на някой официален праздник, било — за посрещанието на някакви симпатични гости. От тук произлизат и ония грешки, за каквито бе съобщено в западната преса — че при посрещанието на един германски принц, по софийските улици се развявали триколорите на френската република...

Настаниха ме в един хотел, който по чистота, мобилировка и комфорт не стоеше много далеч от нашенските: огледала, тапети, парно отопление, електрик, бани, асансьори - нищо не липсваше. Лакеите се надпреварваха да ме отрупват с приветливи фрази комбинирани от цели дузини френски думи и които биваха принудени да млъкнат, щом изразходваха всичкия си запас от френски изрази, тогава пак с приятна усмивка и грациозни поклони даваха да разбера, че те пак са готови на услугата ми.
Днешния ден прекарах в повърхностно разглеждане на града и с поставяне в порядък тоалетните си принадлежности. София има изглед на поевропейчен град. Централната част е чисто павирана, и там твърде удобно припкат с всички сила елегантни фаетони, разновидни автомобили, електрически трамваи, велосипеди. Ходихме на прочутата минерална баня. Новопостроената монументална баня още не е довършена, но наскоро ще бъде, и нейното освещаване и експлоатиране ще е нещо полезно за града. Температурата на сегашната малка баня е такава, че ти би се задушила в шест минути. Най-първо трябвало да бъдем здраво изжулени, че тогава само позволяват да се потопяваш в дълбокия басейн. Приятелят ме въведе в едно отделение с амфитеатрално издигнати стълби. На вратата на това отделение би подхождал един надпис от думите, които Данте е прочел пред входа на Ада: "Оставете всяка надежда вий, които влизате." Щом влязох вътре, една гореща пара от 100 градуса Реомур ми попари лицето, и се почувствах като да съм в котела на един грамаден локомотив. Аз извиках силно, и докато намеря вратата, през която бях влязал, мисля, че преживях един век в нажежената среда на земното кълбо...

След дълги увещания от страна на моя приятел, аз не си отидох тъй, както бях дошел, и като повярвах, че всичко това става за мое добро, реших се да бъда подложен на една втора операция. Един снажен теллак, със стоманени мишци, почна да ми жули тялото с една кисия от свинска читина, и след като ми разкръви кожата, без да ме подложи на предварително упояване, натърка ми носа с конска опашка, потопена в сапунена пяна. Едно след друго, без да иска съгласието ми, телляка-Херкулес ми масажира ставите тъй здраво, щото не бях уверен, че всичките ми кости останаха здрави подир тая операция. Бързо той ме подложи под един душ, който изпущаше отначало вряла вода и постепенно се изменяваше в по-търпима, докато бях в състояние да си поема душата и да извикам: Стой! Местната хигиена предписвала да бъда след това потопен в басейна, дето предполагах, че ще си отдъхна спокойно и да въздам за това благодарности към мъдрата София. Уви! и тук не бях по-щастлив. Щом се хвърлих в съблазнителната бистра зеленикава дълбока вода, с мене се случило нещо, което не помня: "Ти, каза приятелят ми, извайка и падна на дъното като торба, а ний с двама господиновци те измъкнахме и отнесохме на леглото".

Времето е вече за спане. Лека нощ, драга Чонче, не се отчайвай и очаквай по-успокоителни новини с идното ми писмо.

Твой предан Шардон.
 

Част втора


19.10.2012 г.

Новата загадка


В Стара София нещо се строи. Какво е то? :)




17.10.2012 г.

Изгледи от Борисовата градина


Днес ще се насладим на няколко красиви изгледа от Борисовата градина, правени през 20-те години на миналия век. По-голямата част от тях дължим на Емануил Боянов, който любезно ги предостави за публикуване.







15.10.2012 г.

Как София отбелязала 200-годишнината на Джордж Вашингтон


На 28 февруари 1932 година в големия салон на Българската академия на науките се състояло тържествено отбелязване на 200-годишнината от рождението на първия американски президент Джордж Вашингтон, често наричан и „баща на американската нация”. Проявата, организирана от пълномощния министър Хенри Шумейкър, била уважена лично от българския монарх, от принц Кирил, както и от министър-председателя Никола Мушанов, министъра на войната Александър Кисьов, бившия външен министър Михаил Маджаров и други лица от политическия и обществен елит на страната.

Пълномощният министър Шумейкър вляво от Цар Борис III

До американската легация били отправени множество поздравления – от политици, дипломати, обществени организации и обикновени граждани. В чест на юбилея в двора на легацията е засадено дърво – подарък от цар Борис III.

Засаждане на подареното от Цар Борис III дърво в двора на американската легация

Преди Хенри Шумейкър да напусне България през 1933 г., столичната община приела решение една от софийските улици да бъде наименувана на Джордж Вашингтон. Това се случило в знак на благодарност за връчения на София почетен медал, посветен на юбилея на американския президент.


12.10.2012 г.

Новата загадка


Днешното предизвикателство е един много рядък изглед от столицата. Питаме ви, къде е правена снимката. :)




10.10.2012 г.

Чешка техническа изложба


На 11 септември 1911 година в София се открива голяма чешка техническа изложба. В царския манеж са представени многобройни земеделски машини и пособия. С няколко снимки ще илюстрираме това интересно събитие.

Откриване на изложбата

По случай изложбата е изработена специална арка

Представените машини


Изложени машини в манежа

Част от чешките гости, посетили София за изложбата


Използвани са снимки от дигиталния архив на Народната библиотека



8.10.2012 г.

Софийските гробища


 L‘Illustration - 29 февруари 1896
Автор: Теодор Каю
Превод: Крикор Асланян

Ако кръщенето на Принц Борис напълни за няколко дни София с тълпи и шум, необикновеният блясък на официалните и народните тържества успя само частично да придаде на българската столица, макар и за кратко, оживлението и живописността, които й липсват. Никакъв ориенталски отпечатък в този ориенталски град. Само облеклата на хората от народа, фесовете, обвити с кърпи, и потурите на мъжете, бродираните сукмани на жените, ни пречат да вярваме, че сме в един от нашите големи провинциални градове. Някогашните пазари и старите турски къщи са били разрушени, за да направят място на големи проветриви улици - да, наистина, не са павирани, а някои са и без къщи, но всички те с тротоари. Все още липсва осветление, но следващата година ще се появи електричеството и ще хвърли светлина върху този народ, притежаващ истински качества, тъй като е пестелив, трезвен и вярващ. 

Едно посещение привлича пътника, пребиваващ в София - посещение на гробищата. Софийските гробища! Какви трагични представи предизвикват те. Какво място заемат те в българската история, цялата изпълнена с политически убийства, екзекуции и отмъщения. Паница, Стамболов... Европа познава българското княжество най-вече чрез неговите мъртъвци. 

Гробищата на столицата на Княз Фердинанд не приличат на това, което ние познаваме, и вероятно още дълги години, без съмнение, ще запазят своите особености. Оградни стени няма. Голямо поле на 20 минути с кола от града. Преди да стигнем до там, прекосяваме едно циганско село. В това обширно поле на мъртвите почти всички гробове, с малки изключения, представляват купчина земя, покрита с изсъхнала трева, над която се въздига черен дървен кръст, пред който понякога има малко дървено сандъче или глинена купа, където живите полагат храна за мъртвите, както показва една от рисунките на Illustration. Тези, които ги споменават, от време на време носят на милите си мъртъвци парче хляб и вода. 

Храна за мъртвите 

Понякога липсва едното рамо на кръста или основната част се накланя на една или друга страна. Когато падне нощта, те приличат на група живи сенки. 

На входа на гробището, близо до черквичката, настрани от всички други, се намира гробът на Стамболов, окопан дълбоко и доскоро пазен от военни от страх да не бъде осквернен. 

Гробът на Стамболов

Затрупан e с венци от изкуствени цветя. Вместо паметник - само един кръст и един огромен фенер. До гроба дървена селска пейка, където идва да сяда вдовицата. В стъкленица, пълна със спирт, тя пази, посечени и отрязани, двете ръце на мъртвия, за да ги завещае на синовете си, като възпитава в тях чувство на омраза и отмъщение. 

От ляво на входа е гробът на авантюриста Паница, разстрелян по заповед на Стамболов, за когото никой освен македонците не си спомня със симпатии. На оградата от ковано желязо виси негова фотография в рамка. 

Гробът на Паница

На другия край на гробищата са погребани останките на тъй наречените “четирима мъченици”, на обесените: Миларов, Попов, Георгиев, Карагюлев - поет, двама военни и един гражданин, екзекутирани за това, че са съзаклятничили против правителството в полза на Русия. Гробовете им са оградени с обикновени дървени тараби, боядисани в черно за първите двама и в бяло за другите. 

Гробовете на четиримата конспиратори

И всички - диктатор и обесени, разстреляни или палачи, авантюристи и патриоти - само бъдещите поколения ще могат да ги определят - спят тук , почти един до друг, вечния си сън. Тук, на мястото за вечен покой, където не винаги омразата изчезва. 

Завръщайки се от нашето поклонение в гробищата, срещаме полицейския пристав на София, следван неизбежно от двама полицаи. И тримата са на коне и облечени в еднакви униформи, подобни на тези на руската армия. Приставът, облечен целия в бяло и с калпак от бял астраган, е любезен чиновник, който сам назначава подчинените си, тъй като, въпреки големите усилия, българската полиция все още е в начален етап на организация. 

Още с пристигането си в София се бях снабдил със специално разрешение на полицията. Марки, подписи, печати, нищо не липсваше. Показвайки този документ, би трябвало да минавам навсякъде. 

Много пъти пробвах да го използвам, но беше напразно. Наложи се да използвам едно друго средство, което не ви препоръчвам да използвате във Франция. Блъсках енергично полицая, викайки на френски две три думи, които той естествено не разбираше; но веднага ме помисли за някаква важна личност, която трябва да охранява. Не само ме пропусна, но и защити от нахалниците. 

Впрочем така е с паспортите във всички страни на Ориента, 

Ако представите редовен документ, формалностите нямат край. Дайте бакшиш или говорете малко по-високо, и всички трудности моментално изчезват. 

Полицейският пристав на София

Трябва да дам и някои подробности за селянина и българските нрави. Но мястото е ограничено. Трябва да кажа, че българката минава за вярна, че месец март е с някои особености. Той замества месец май при другите европейски страни. Това е месецът на любовта. През март съпругата си почива от тежкия труд през цялата година. Сутрин мързелува, а вечер кокетничи. 

През този месец българската жена упражнява известен авторитет пред мъжа си. Един месец от дванадесетте, не може да бъде упреквана. Това не би се харесало много на парижанките. 


5.10.2012 г.

Новата загадка


Днес ще надникнем в един много интересен интериор. Къде се намираме?


За по пълна представа даваме две снимки. Между тях има 15-ина години разлика, така че има някои малки разлики в детайлите.



3.10.2012 г.

София преди и сега: Царският дворец


Главният вход на двореца с озеленяването и фонтана, 30-те години.

Същото място днес - превърнато в оживен булевард и паркинг.


1.10.2012 г.

Честит рожден ден на Университета!


Първи октомври 1888 година се смята за рождена дата на най-старото висше учебно заведение в България - Софийския университет. По случай годишнината поздравяваме всички, свързали живота си с Университета, с няколко снимки от нашия архив. Те показват честванията на 50-тия юбилей на българската Алма Матер. Пищните тържества се провеждат в периода 21-25 май 1939 година. За академичното честване от цял свят пристигат представители на 81 университета, 11 други висши учебни заведения, 15 академии на науките, 18 научни институти, институции, дружества и т.н.

Шествието на чуждестранните делегати и професорското тяло се насочва към катедралата "Св. Александър Невски"

В катедралата "Св. Александър Невски" се извършва специален празничен молебен
Тържественото шествие, в което участват множество ректори от цял свят, отново се насочва към Аулата на университета за тържественото заседание

Царското семейство в Аулата

Н. В. Цар Борис III открива честването с поздравителна реч

Министърът на просветата проф. д-р Богдан Филов на трибуната

Ректорът на университета проф. д-р Александър Станишев

Още за историята на Университета и за юбилейните тържества можете да прочетете тук.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...