28.01.2013 г.

Народът и столицата


Материалът е публикуван в книга 4 на списание "Сердика" от април 1940 г. 


Георги Караславов

Когато Марин Дринов определи София за столица на Третото Българско царство, едва ли някой е можел да допусне, че само след шестдесет години сбутаната десетхилядна паланка ще стане красив град с близо вече 400 000 жители. Над малката опърпана столица са стояли: най-голeмият български град Пловдив, Търново със старата си слава, индустриалният Сливен, оживеният търговски център Русчук. Дълго време тези градове не искаха да се „предадат". Те имаха книжнина, героизъм, еснафство, интелигенция през последните години на турското владичество. И още държаха първенството в много отношения. Пловдив прибра, по една или друга причина, най-големите българи на онова време. Там са Иван Вазов, Константин Величков, П. Р. Славейков, Петко Каравелов, Захари Стоянов... Излизат списания, вестници, книги. Там са книгоиздателствата на Христо Г. Данов, на Д. В. Манчов, там са най-добрите печатници, най-благоприятните условия за културна работа. И докато в София няма още нито едно списание, в Пловдив се редактират последователно: „Наука", „Зора", „Дума", „Критика", „Целина", „Българска сбирка", „Дело", „Ново време", „Светлина". В Шумен се подвизават Илия Р. Блъсков и Янко Сакъзов, там се редактират списанията „Градинка", „Градина", „Искра", „Ден". В Стара Загора работят старите книжовни труженици Петър Иванов и Атанас Т. Илиев. Там излизат списанията „Знание", „Надежда", „Труд". В Търново работи Цани Гинчев, във Видин - Антон Страшимиров, по другите градчета са пръснати най-добрите ни книжовни сили. Дори в села като Бяла Черква и Мусина, дето работеше Цанко Церковски, се издаваха вестници и списания и се съчиняваха политически манифести. А в Тутракан до 1913 година цъфтеше едно от най-добрите ни книгоиздателства — на Мавродинов. В провинцията се основаваха партии, там дълги години се списваха и партийните им органи.



Едва в началото на новия век София започва да се събужда за културен живот. Тя е вече политически център поради естеството на положението си. Тук е парламентът, тук е правителството, тук са дипломатическите тела. Тя се отърсва лека-полека от провинциалната пустош, от високомерието на другите по-големи български градове. Много от тях тя започва да настига по жители. Един смел кмет, един нашенски Мусман,  израстнал в добруджанските полета и минал през славата на Шипка, бъдещият министър председател Димитър Петков, — „Чолак Петков" или „Свирчо Петков", както още са го наричали неговите съвременници, разчиства със замах провинциалната смрад на столицата, пред която лежат светли и славни дни. И не може иначе да бъде. Тогава може би никой и не е смеел да мечтае, че след половин век ние ще имаме столица от двеста-триста хиляди жители, но все пак трябвало е да се даде угледен вид на оня град, който се готвеше да обединява под своята власт заробените български краища. Какъв вой е имало тогава за това, че смелият кмет е дръзнал да ореже кюшетата на мръсни бакалнички, да вземе по някой метър място от тревясали дворища, да бутне миризливи ханища, да събори тук-там някоя дървена къща, скърцаща от дървеници! Но нещо, което трябва да се върши, трябва да се свърши навреме, за да се не реже след това по-надълбоко. И Димитър Петков дава оня план на София, благодарение на който днес е възможно да се изсече по-безболезнено всичко, което утре ще стане органическа необходимост, само че при много по-трудни и сложни условия.

София става железопътен център. В София се прокарва първият трамвай. Това е сензация в провинцията. Какво са другите градове пред нея? Те нямат влак, който върви с една невидима и непозната сила: електричеството! Ами самото електричество е едно невиждано чудо: лампите светят на улицата, и нито вятър ги гаси, нито дъжд ги пука. И как светят. Не мязат на провинциалните фенери. София има и още нещо, което в провинцията го няма: открива се бактериологичен институт за противобесно лекуване. Дотогава народът се е лекувал, както е могъл и с ужас е чакал четиридесетте дни от ухапването, за да види, дали няма да побеснее нещастният човек. Само най-големите богаташи са ходели да се лекуват в Букурещ, като най-близък град с такъв институт. Тези „чудеса" се втълпяват дълбоко в съзнанието на нашия народ. За София се говори вече с едно благоговение, с едно страхопочитание. Който е ходил в София, той знае повече от другите, на него гледат с други очи.

— Вози ли се на трамай? — питат зяпнали съседите.
— Возих се.
— Брее! И какво е?
Ето, на това „какво е" не може да се отговори както трябва. И става мечта на всички да го видят сами, да го почувствуват, да го усетят.

Но не са само трамваите, с които София започна да се издига над другите български градове. Там има и зоологическа градина, дето са затворени лъвове, тигри, слонове. Приказките за далечните страни, за чудните пустини с царете на животните стават действителност, стига човек да иде до нашата си, до българската столица. Така, лека-полека, в представата на българския народ София започва да се налага като нещо необикновено, чудновато, интересно.


Откриването на Висшето училище, което наскоро след това стана Университет, указа дълбоко впечатление на народа. Говори се вече за български професори, тоест, за учителите на ония учители, които в гимназията учат селските учители, най-върховните авторитети на местна почва. Питомците на нашия Университет бързо разнасят славата му. От него излизат не по-малко способни адвокати, гимназиални учители, а впоследствие и лекари, ветеринарни лекари, агрономи, лесовъди. Ученето в София добива особено обаяние.

— Много приема, — хвали се амбициозният баща с детето си, — да има живот и здраве, чак в София ще го пратя да се учи.

Когато искат да подценят мнението на някого, който не е излизал от селото си, казват:
— Бре, ти много знаеш! Като че в София си се учил!

Или се обръщат пренебрежително:
— В София ли си завършил, та се надуваш така!

Напоследък се пее един шлагер, който отразява до известна степен отношението на най-простия народ към живота изобщо в София:

„Аз отидох в София
занаята да науча.
Не научих занаята,
най научих любовта".

София не е само град на чудесата, духовно огнище, политически център. В София се пренасят занаяти, изкуства, индустрия. Заглъхват старите занаятчийски гнезда от турското владичество, едничката им гордост е отнета. Хората идват вече в София „занаята да научат". Но и съблазните на младата столица са много. И който се подаде на тях, той не научава занаята, „най научава любовта". В провинциалните вестници след войната, пък и по-отнапред, се срещат вече съобщения, че едикой си бръснар, обущар или шивач „се е завърнал от София". Така София още преди войните се наложи и като законодател на модите. Оттук се пренасят прически, рокли, панталони, обуща, шапки.

—. Наконтил се като софиянец! — казват за някого, който обръща по-голямо и по-особено внимание на облеклото си.

— Направила си един фустан, то голяма работа, мисли се за софиянка! — одумват съседките някоя жена, която е имала смелостта да се понаконти малко по-оригинално.

Някой провинциален съпруг, когото неотложна нужда е докарала в София и който е купил нещо „по-столично" за съпругата си, казва с подчертана гордост:
— Чак от София съм го донесъл.

В София се намира всичко, има, дето се казва, „от пиле мляко". И поради това, когото някое дете завайка за нещо, което трудно може да се намери на местния пазар, майката или бащата го гълчат:
— Ба, сега ще идем в София да ти го купим. 

Има трагични моменти в живота на простите хора, когато името на София се споменава като спасителен талисман. Тези трагични моменти са свързани с тежки заболявания, за които трябва да се потърсят вещи специалисти. А София е, която е прибрала и тях. Тук са най-големите болници, тук са най-големите специалисти, тук ще се намерят най-усъвършенствуваните апарати. Когато намерят цяр, казват:
— Оздравя, ами, чак в София го водихме.
А когато не намерят,  пак с това се утешават:
— И в София го водихме, не би... 

Завръщането от София е предмет на дълги разговори. С цели месеци се разправят чудесата на този пословичен град. За да се подчертае, например, блясъка на заведенията му, разказва се насмешливо, как отиват в някой ресторант с много огледала, сред който бабата или майката така се объркала, че започнала да сочи в огледалото и да дума страхливо:
— И-во! Гледайте! И други нашенци има тук!

За кулинарните лакомства на столицата, за тънките напитки, за чуждите имена на разни ястия и пития, попаднали пред някой полуинтелигент от провинцията в някой лист за ядене, се говори като за някаква „земя непозната", зърната на сън.

Знайно е, че още от старо време, един от съществените белези за благосъстоянието на човека е къщата. През турското робство „високите чардаци", „джамлиите пенджури", „белите комини" са били най-сигурния начин да се познае, богат ли е един човек, или не е богат. Двуетажната къща, това е една висота, до която мъчно се стига. Двата етажа са признак на богатство. С тази представа за признака на благосъстоянието се освободи нашият народ, с нея комай си живее и досега. И тъкмо за това се казва:
— Зазяпал се като провинциалист в столицата.


Първите високи здания в София правеха неотразимо впечатление на простите хора, на които падаше път да минат през нея. Тяхното захласване пред „страшно" високите здания се налагаше от простата сметка, която се изработваше съвсем неволно: ако една двуетажна „чардарклия" къща в селото дава израз на такива „несметни" благосъстояния, то какво трябва да се мисли за богатствата на тези домопритежатели? И тук вече измерването не става само по етажи, но и по големината на етажите, и по дължината и широчината на сградите. Така, без да са изчислявали, без да са питали, без дори да са се интересували, простите хора от провинцията остават с едно тревожно чувство за богатствата на столицата. Едно време, когато някой се завърнеше от София и започваше да разказва за чудесата й, за „баните" й, друг, който също е ходил някога, подпитва тъй, малко небрежно:

— А зданието на барон Гендович видя ли?
— Видях го?
— Е, как ти се струва?
— Седем ката! Свят да ти се замае!
„Седем ката!" повтарят си в ума поразените слушатели. И само някой общепризнат шегобиец ще разсее смущението от тази неизмерима величина.

Днес, когато големите здания не са единици и когато окото се радва на редици чудни, високи, спретнати и величествени постройки, провинциалистът зяпа, мига и току свие устни:
— Хубава е пущината!

А когато го повтори там, в родното си гнездо, сред кръг от съседи, повечето от които са ходили и познават чудния град, двама-трима ще му отвърнат в един глас:
— Е, хубава е! Цяла България работи за нея.

Но сега вече не казват и София, не казват и столица. Върне ли се някой в родното си място, най-напред ще го попитат:
— Какво има в Голямото село?
Зад това пренебрежително наглед название се крие най-дълбокото удивление пред величието и могъщата сила на младата столица.

Името на София се вмъква вече и в народните песни. И не само на местна почва. В Южна България например се пее хороводна песен, в която името на столицата е вплетено в една трагична случка. Тази песен е характерна и типична с това, че тя не е случайно изпята или скърпена от някой „поетствуващ" селски цигулар, а е истинска високохудожествена рожба на творческия колектив.

„Яно, Яно, кадън Яно! 
Кадън Яна гърло боли, 
не е гърло като гърло, 
най е било бяла пришка. 
Никой Яна не верува, 
нито свекър, ни свекърва, 
нито зълви, ни девери. 
Кадън Яна писмо пише, 
бяла книга, черно писмо:
— Какво прави левент Никол 
левент Никола в София,
да си дойде съща вечер. 
Не си дойде левент Никол, 
не си дойде съща вечер, 
най си дойде във неделя, 
във неделя по пладнина. 
Не завари кадън Яна, 
най я сръщна във сокаче, 
във сокаче на носило. 
Отпред вървят три попове, 
три попове, три дякове. 
Левент Никол отговаря:
— Ой ви вази три попове, 
три попове, три дякове, 
двеста давам — остайте я, 
триста давам — открийте я, 
да й видя бяло лице, 
бяло ли е както беше!
Да й видя черни очи, 
черни ли са както бяха! 
Да й видя руса коса, 
руса ли е както беше! 
Откриха я, погледна я.
— Яно мари, кадън Яно! 
Що ти лице пребледняло 
като платно небелено? 
Що ти очи помренени 
кат0 на риба отровена?
Що ти коса отпусната
като вейка отсечена?

Някои мотиви в тази песен имат доста варианти, но едно е важно в случая: „левент Никол" е повикан не от някой друг град, а от София, и то личи, че от нова София, София след освобождението, защото преди освобождението не е имало човек, който на повече от един ден път ще дойде да стои в малкото градче. Защо? За печалба ли? На каква печалба ще се иде в едно градче, което не намира препитание за собствените си жители? Понякога момите прибавят при пеенето, че „левент Никол" бил „млад войник" в София. Но повечето пъти тази подробност се изпуща.

Доскоро се смяташе, че в София не се работи, че само се яде и пие. Провинциалистите, които имат повече работа в центъра на града, виждаха само блясъка и разточителството. Пък и работа „на сянка", работа „на маса" за тях не е работа. И за това още от времето се е създала поговорката: „Провинцията хвали — в София живей."

Или — София, бабам, София! Всичките ядат и пият!

Напоследък, обаче, тази крива представа за „лентяйството", за „гражданлъка" на София започва да се губи. Сега все по-често и по-често се казва:
— Работят и там бе, ама които работят.
Или:
— То и в София има сиромашия.

Прави обаче впечатление, че напоследък от далечната, от най-затънтената провинция идват в София все повече и повече хора. Идват от нужда, идват по случай някой конгрес, идват просто да я видят като едно от чудесата под това небе. Столицата се е превърнала на един малък, своеобразен хаджилък. И колкото повече хората идват в нея, колкото по-често идват, толкова представата за нея се избистря, отношенията към всички „чудесии" се поизменят, погледите стават по-спокойни, по-критични. Но всички остават с едно и също впечатление, дори и европейците, които са виждали и по-големи градове: — че София е един хубав, модерен, чудно разположен град, който, като своя народ, расте и се развива.

Г. КАРАСЛАВОВ





25.01.2013 г.

Новата загадка


Да отпечаташ собствения си дом върху пощенска картичка - безценно! Къде се намира тази любопитна къща - ще трябва вие да познаете. :)



23.01.2013 г.

София преди и сега: Стадион "Юнак"


Юнашки упражнения на стадион "Юнак", около 1930 година.
По това време стадионът е основното и най-голямо спортно съоръжение в столицата

Изоставеният и на практика несъществуващ вече стадион, 2012 година
Снимката е любезно предоставена от Яна Узунова


21.01.2013 г.

Скулпторът Кирил Шиваров и София


Скулпторът Кирил Шиваров е роден през 1887 година във Варна. Шиваров завършва Художествената гимназия в Прага, а по-късно специализира и във Виена. Дълги години твори в родния си град, където оставя множество първокласни образци на скулптура в архитектурен контекст и фасадни декорации. И до днес негови произведения красят много от най-представителните сгради в морската столица. Шиваров оставя забележима следа не само в родния си град, но и в цяла България. Той е автор на редица военни паметници, а сред най-познатите му творби (съвместно с Александър Андреев) е монументалната статуя на лъва, бдящ над Паметника на свободата на връх Шипка. През 1928 година Кирил Шиваров се установява в столицата София, където живее и твори до март 1938 година, когато намира смъртта си при инцидент по време на работата си по сградата на Съдебната палата.

Младият Шиваров в юнашка униформа, 1906 г.

Според различни публикации в София Кирил Шиваров работи по:

Народния театър - участие във възстановяването на сградата след големия пожар през 1923 г.



Занаятчийска банка, ул. "Цар Калоян" 3 - декоративна украса



Столична библиотека - съавтор на скулпторните композиции и фасадната декорация


Търговска гимназия - фигура на бог Меркурий


Застрахователно дружество "Орел", ул. "Алабин" - изпълнява (по проект на  Александър Андреев) фигурата на орела с разперени криле, премахната след 1944 г.


Софийски университет - автор на фигурите на братята-дарители Христо и Евлоги Георгиеви



Българска академия на науките - скулптурна група, символизираща науката и изкуството



Българска народна банка - скулптурна украса



Съдебна палата - фасадна декорация, капители




18.01.2013 г.

Новата загадка


Днешното предизвикателство към вас е от най-интересните! :)




16.01.2013 г.

София преди и сега: Министерство на отбраната


Министерство на войната - фасада и главен вход откъм ул. "Дякон Игнатий", около 1915 година

 Министерство на отбраната днес, почти столетие по-късно



14.01.2013 г.

Храм "Св. Мъченица Параскева", част 2



Църквата "Св. Параскева" е един от най-забележителните храмове в столицата. Третата по големина църква в София е дело на архитекта Антон Торньов и е осветена през 1930 година, като довършителните работи продължават до 1940 година. Архитектът разказва в детайли за забележителния строеж и съпътстващите го трудности в специална статия, публикувана в списание "Архитект" (година III, брой 3-4). Материалът е любезно предоставен от Ник Ангелов. Първата част на статията можете да прочетете тук.


Новопостроеният храм Св. Мъченица Параскева

Архит. А. Торньов


Както е видно от плана на разпределението, това което бие в очи е просторният солей — по-високата част пред иконостаса. Обикновено, при нашите черкви солеят е значително по-тесен, а в много случаи той има ширината на едно обикновено стъпало. Проектантът мисли, че при един по-просторен солей, едно че ще се създадат по-големи удобства за извършване богослужебните треби, но и по тоя начин ще може да се отдели масата богомолци от обредните служби, като венчавка, кръщаване и др. под.. Това нововъведение е добре възприето от духовенството, и то намира, че по тоя начин ще се създаде един по-добър ред при извършването на разните обреди.

План

Едно друго нововъведение, което в нашите стари черкви го няма, това е ризницата, която обикаля средния олтар. Това нововъведение не е противно на нашите традиции, и то се посреща благосклонно от духовенството. Тая ризница служи за складиране и пазене на всички одежди и др. потребности, за която цел, са взидани в самите стени гардеробите. Тая ризница има за цел и да служи за пребиваване и отпочивка на свещениците, които не са заети с богослужението. До голяма степен тая ризница служи в помощ на самия олтар.

От трите олтари, средният е с диаметър 7,20 м. в полукръг, а страничните — с диаметър по 5,20  м.   в   полукръг. Иконостасът е поставен на външната страна на колоните — пред олтарите — и по тоя начин дълбочината на олтарите е — за средния 4,65 м., а за страничните 3.65 м.

Още при самия строеж на храма се изказа незадоволство от Негово Високо Преосвещенство Стефан, че олтарът е малък и не отговаря на общите  размери на храма. Същото се изтъкна от владиката и за черквата св. М. Мина, в Кюстендил, в която, при наличността на една ризница, олтарът е с размери 4,40 кв. м. дълбочина и 6,00 м. ширина, при една използваема площ за богомолците от около 230 м., без солея ; значи квадратурата на олтаря по отношение останалата част е около 16%, като не се взема предвид помощта за олтара от ризницата. При храма св. М. Параскева трите олтари по отношение на останалата използуваема площ от черквата, без солея, съставят една площ от около 16 %, и то без да се вземе предвид ризницата. В повечето от нашите стари черкви, гдето олтарът в повечето случаи заема и част от кораба, по чисто технически съображения, площта на олтарите по отношение площта, използувана от богомолците, съставя един процент приблизително от 13 до 15%. Следва, че размерите на олтарите не само че не са малки, но в сравнение с олтарите в нашите стари черкви са и по-големи, като се вземе в съображение, че при новите олтари ризниците достатъчно са в помощ на олтарите.

Повдигнах изрично въпроса за големината на олтарите в тия две черкви — св. М. Параскева в София и св. М. Мина в Кюстендил, защото от много страни, компетентни и некомпетентни, ми се забелязва, че олтарите на тия черкви били малки. Нека спомена по тоя въпрос и това обстоятелство, че при проектирането на каквато и да е черква трябва да се има предвид да се използува колкото е възможно по-голяма площ за богомолците, и да не се взима в съображение, че олтарът би се оказал въз-малък в един или два случаи през годината, при по-голямо участие на свещеници, защото всякога е за предпочитане да се даде повече място на богомолците.

Едно друго нововъведение в храма св. М. Параскева е втората галерия, която съединява четирите кулички, които излизат от прехода на квадрата в осмостен. Някои намират, че втората галерия не подхождала за храма, но проектантът твърди, че тая галерия е необходима — едно да могат чрез нея да се използуват хубавите помещения от четирите кулички, но и друго — да могат тия помещения да бъдат по-лесно достъпни за поддържането на нужната чистота.

Един важен въпрос, който трудно се подава на разрешение, е отоплението на храма. По естетически съображения много е некрасиво да се постави комин на черква, освен ако тоя комин се постави в някоя съседна постройка, откъдето топлината да се проведе подземно в храма, както е направено при храма Ал. Невски; това, обаче, струва доста пари, защото ще  трябва да се строи отделна постройка само за отоплението. На въпроса за отоплението се гледа много повърхностно, затова в повечето от нашите черкви за отоплението съвсем не се мисли; затова в много случаи тръбите за дима се прокарват през прозорците. При черквата св. М. Параскева е проектирано въздушно централно отопление и са оставени необходимите комини в зидовете. Комин е оставен в западната стена на  квадрата, в междинната стена между квадрата и камбанарията. Под дъгообразния корниз на главното кубе коминът завършва с украшение във вид на кадилница. За симетрия е поставено и второ украшение на един от вентилаторите.


Надлъжен разрез

По  проекта  е  проектирана  платформа над главното кубе, която  временно е изоставена. Тая платформа е в основата на куличката над главното кубе. Тази платформа е проектирана за посетители, които от нея ще могат да видят в панорама голяма част от града. До платформата се изкачва по една витлообразна стълба, която започва от железобетоновото кубе на главния купол. До витлообразната стълба се изкачва по бетонова стълба, която ще се направи на горната повърхност на железобетоновото кубе. За да се прекарва стълба от камбанарията до главния купол е проектирана малката куличка над купола на камбанарията. От втората галерия в камбанарията, с прави стълби, се стига до стълбата над главния купол.

Освен главната камбанария, в която се проектира да се поставят големите камбани, проектантът е проектирал да се поставят над железобетоновия главен купол, под леката куличка над куполата, няколко малки камбани, които, чрез електрическа енергия, механически да образуват една гама от някоя религиозна мелодия. Тая инсталация, както и много други работи, е отложена за в бъдеще.

В темето на главния ж.-бетонов купол е оставен кръгъл отвор с диаметър от 3 м., който отвор е предназначен за изписването върху стъкло, или телена мрежа, Бог-Саваот.

Не мога да отмина, без да отбележа, че някои живописци, професори от художествената ни академия, сa посъветвали настоятелството временно да закрие тоя отвор с дъсчена преграда. Професорите живописци мислят, че тоя отвор пречи, по тяхно разбиране, на вътрешната разкраса на храма. Аз много съжалявам, че тия професори действуват така задкулисно и използуват наивността и некомпетентността на настоятелите, като пренебрегват архитекта-проектант. Аз съм твърдо убеден, че те вършат това по чисто користни съображения, защото аз не мога в никой случай да допусна, че те не биха се разбрали с проектанта-архитект, който може да им бъде в голяма помощ, защото той е, който обмисля изцяло храма, и в неговото въображение е всичко кристализирано, каквото е необходимо за окончателното довършване на храма. Това избягване на художниците от сътрудничеството на архитекта-проектант има за резултат една несъстоятелна работа по изработката на иконастаса. Мимо архитекта-проектант друг, художник - резбар, пак професор от академията, е успял да склони настоятелството да се съгласи, щото иконостасът да се направи от липа и да се позлати. Тоя професор-резбар не е счел за нужно даже да уведоми архитекта-проектант за формата поне на иконастаса и, възползуван от временното недоразумение между настоятелството и архитекта-проектант, той е отишъл толкова далеч, че е счел съвсем в реда на нещата да бъде и контрола от страна на настоятелството, и същевременно да извършва сам част от предприятието. По тоя въпрос, както и по въпроса за разкрасата на храма св. Седмочисленици, ще се изкажа другаде. Не мога да не отбележа и това, че професорът-резбар е препоръчал позлатен иконостас, което едно, че е против нашите традиции, но най-главното, при тая обилна светлина в храма да се препоръчва позлатен иконостас — ще рече да не познаваш работата си. 

Във външната разработка, проектантът си е послужил с местни форми, каквито се срещат в нашия монументален строеж. Той е дал преднина на кривката, която е използувал в голяма степен при преходите и корнизите.

Засега от храма е изкарана само централната част, като са изоставени временно страничните притвори — северен и южен. В тези притвори, както е показано в разпределението, са проектирани на източната страна малки — делнични—параклиси, които да служат в делнични дни, и които са винаги достъпни за делничните богомолци. Западно от входовете са проектирани свещопродавниците, а в дъното на тия притвори — западно— са проектирани стълбища, които съединяват сутерена с партера и галерията. Край трите главни входа, западен, южен и северен, сa проектирани нартики-навеси, носещи се от колони, които нартики са също изоставени за по-благоприятно време.

Тъй като отреденото място за храма не беше подпълнено, то нивото му беше с около 2 м. под нивото на улиците. Намери се за по-рационално да се използува тая по-.дълбока част за сутерен на храма. В тоя сутерен, освен салона с размери 20 м, x 20 м., който да служи за в бъдеще за духовни сказки или трапезария, се намира помещението под камбанарията, нартиката и западното стълбище, което е пригодено за централно въздушно отопление. Използувани са и местата под притворите и страничните стълбища, като са приспособени за складиране на някои черковни потреби.


Напречен разрез

Предвид на оскъдните средства на настоятелството, храмът досега се извърши на два етапа, като на първо време, през 1926 г., се отдаде на предприемач направата на изкопите, основите, сутеренните стени с цокъла и железобетоновата плоча над сутерена. Второто предприятие обхваща всичките работи за доизкарване храма в днешния му вид.

С оглед на икономия, проектантът-архитект възприе един малко по-особен начин на строеж, който даде задоволителен резултат, и който начин би могъл да се използува успешно за постройка на черкви и други подобни монументални постройки.

Основи. При изкопаването на траповете за основите, на дълбочина от 2—2,50 м., почвата не се указа съвсем здрава. На места излезе глинест чакъл — тънък пласт, размесен с голям процент глина, а на места глинеста почва. Вместо да се отива в дълбочина, предпочете се да се разширят основите с площ такава, отговаряща на 2,50—3,00 кгр. натоварване за квадратен сантиметър повърхност. Основите са изпълнени с бетон в пропорция: една торбичка цимент от 50 кгр. на 6 колички речен баласт, а това ще дойде приблизително в пропорция 1:10.

Всички стени, от дюшемето на сутерена до плочата, са излети в кофраж от бетон в пропорция една торбичка цимент от 50 кгр. на пет колички речен баласт, и ще дойде в пропорция приблизително 1:8. За изграждане от първата плоча нагоре всички стени се изливаха от бетон в пропорция 1:6, като вместо дървен кофраж се облицоваха стените с 1/2 тухла дебелина — от вътрешната страна с машинни тухли, а от външната страна със специално приготвени циментови тухли, в пропорция 1:6. Всичките циментови тухли за облицовката се приготвяваха в сутерена със специални калъпи.

При външната облицовка циментовите тухли се нареждаха по шахматен ред, като се правеха такива комбинации, за да не изглежда облицовката монотонна.

Всички корнизи са направени от изкуствен камък, излети в специални дървени и гипсови калъпи. Горният пласт на излетите от бетон форми се приготвяше на дебелина 5 см. от чукан и пресят червеникав негушовски камък, какъвто се употребява за направа на циментова мозайка. Циментовите тухли на външната облицовка се зазиждаха на циментов разтвор с пълни фуги, и след като малко затвърдее циментовият разтвор, фугите се изтъргваха със стоманени четки, докато се очистят фугите на една дълбочина от 1—1 1/2, сантиметра. По този начин фугите се очертават много правилно. Тъй като тухлите са приготвени от дребен чакъл, на който зърната да не са по-големи от 1 см. във всички измерения, то след избърсването със стоманената четка започват да се провиждат отделните камъчета по повърхността на тухлите — като мозайка; това най-добре личи при корнизите, гдето червените мозаични камъчета правят хубаво впечатление.

Понеже целият покрив е сферичен, то се наложи да се покрие с огъваема металическа обшивка, която на куполите се заковаваше върху дъсчена обшивка, обшита с катранена мушама, а на преходите и корнизите металическата обшивка се наковаваше върху дървени трупчета, зациментирани в бетона. По икономически съображения с бакърена обшивка са обшити само корнизите с ушите на главната купола, както и корнизите на олтарите, ризницата, камбанарията и куличките. Останалата част от покрива е обшита с побакърена галванизирана ламарина. Всичките обшивки на тамбурите, колони, капители, бази, сводчета, водосточни тръби и олуци са направени от кован бакър.

Цялата постройка, изкарана в сегашния й вид, без иконостаса и осветителните тела, е сторила около 5,300,000 лв.

Относително стиловата разработка, проектантът се е старал да придаде на храма местен национален характер, като е използувал, както споменах по-горе, кривата линия, която той намира, че е една отличителна характеристика на нашия доморасъл монументален строеж. Разбира се, че проектантът в никой случай няма да се самоизлъгва и да мисли, че той е попаднал на правилното разрешение на въпроса, който живо интересува не само архитектската колегия, но и нацията ни, а това е въпросът за националния ни стил — задача много трудна и не по силите на единици. Във всеки случай, с тоя си опит проектантът цели да допринесе що годе за правилното разрешение на тоя труден въпрос, а най-главно да възбуди по-голям интерес на младите си колеги към нашето, към родното.



11.01.2013 г.

Новата загадка


Днешното предизвикателство е истинска радост за окото. Къде е правена фотографията?




9.01.2013 г.

София преди и сега: бул. "Александър I"


Бул. "Александър I" при пресечката с улица "Гурко", 20-те години.
В дъното се вижда сградата на Българската търговска банка (известна и като банката на Буров).

Същият изглед днес, началото на 2013 г.



7.01.2013 г.

Храм "Св. Мъченица Параскева", част 1


Църквата "Св. Параскева" е един от най-забележителните храмове в столицата. Третата по големина църква в София е дело на архитекта Антон Торньов и е осветена през 1930 година, като довършителните работи продължават до 1940 година. Архитектът разказва в детайли за забележителния строеж и съпътстващите го трудности в специална статия, публикувана в списание "Архитект" (година III, брой 3-4). Материалът е любезно предоставен от Ник Ангелов.

Новопостроеният храм "Св. Мъченица Параскева"

Архит. А. Торньов




През април т. г. се освети новопостроеният храм в София, на ул. ул. Раковска, Ц. Симеон и ул. Бенковски. Както му е редът у нас, освещението мина и замина, без да се помене нито за архитекта, нито за неговите сътрудници. Аз не се очудвам на това, защото мен ми е много добре известна българската действителност, но ако го правя въпрос, то е само за знание на младите колеги, които тепърва трябва да свикнат с тая действителност.

За да бъде това така, виновни сме до някъде и ний, българските техници, защото ний не считаме за нужно, в даден случай, да запознаем обществото с нашата техническа работа — с нашето творчество. Разбира се, че за тая си незаинтересованост ний скъпо и прескъпо плащаме, защото във време на нужда от моралната помощ на обществото, то с право ни запитва: ами вий какво сте направили, какво сте създали ? —Ний не ви познаваме!— Горните няколко реда са отговор на мнозина млади колеги, които се оплакват от тая сурова българска действителност.

Наскоро осветеният храм св. М. Параскева е построен от настоятелството при старата черквица св. Мъченица Параскева „Самарджийска", находяща се на ул. Мария Луиза, тъкмо срещу ул. Нишка. Старата черквица е посветена на самарджийския еснаф, защото той ще я е преустроил, украсил, и тоя еснаф я е и поддържал. Някога нашите еснафи са се надпреварвали да строят със свои средства коя от коя по-хубава черкви, и една от така застроените черкви в стара София е и св. М. Параскева „Самарджийска". Споменавам по-горе, че черквицата ще е преустроена, защото първоначалната стара черква е с повече от 2 метра под терена и строежът й е доста груб — от речни камъни и широки тухли, което показва, че тая черквица е много стара, и е твърде възможно да е по старост еднаква с параклисите в Беренде и Калотина, с които по строежа си е много сходна. При преустрояването тя е разширена от западната и южната си страни с притвори, които са с няколко стъпала по-високо от дюшемето на старата черквица. Старата първоначалната черквица е еднокорабна постройка, с един олтар, и външни размери на кораба с олтаря около 6 м. на 11 м., засводена е масивно, и има височина от дюшемето до свода около 5 м.

Тъй като старата черквица е доста отдалечена от енорията си, а и при това е съвсем маломерна, за да може да обслужва енорияшите, то черковното настоятелство е закупило новото място, на което е застроен новият храм, и през 1912 год. обяви местен конкурс за изработване на проект за новия храм. Тъй като в това време се строеше и храм-паметникът Александър Невски, то в конкурса взеха участие и завеждащите храм-паметника двама руски архитекти. От постъпилите 12 проекта журито намери, че три проекта отговарят на програмните изисквания и следва да се премират с I, II и III премии. Журите бяха едногласни за даванието I-ва премия на пишещия тия редове, обаче не можаха да се съгласят относно градиранието на наградите за втория и третия проекти. Поради недоразумението в журите относно градиранието на проектите за II и III премии, въпросът се проточи, докато настъпиха непрекъснатите войни, и конкурсът не даде никакъв резултат, изключително по вина на журито.

Интересното е, че в тоя конкурс някои от журите не можаха да се освободят от личната си заинтересованост и отидоха дотам, че манифестираха пред настоятелите своите познания по черквостроението, като им поднасяха свои скици, по които трябвало да се застрои бъдащият храм. Макар това да е доста отдавнашна работа, аз я припомням на младите колеги, за да разберат, че и в онова време пак са се намирали колеги, които за лични облаги са боравили с нечисти ръце в конкурсното дело!

След войните, настоятелството обяви през 1921 год. нов конкурс с едничка премия, състояща се във възлагането на ръководството на строежа. Единствената първа награда се даде на пишещия тия редове, като му се възложи строежът на храма.

Западно лице

Награденият с I-ва премия проект е значително отклонение от строените досега у нас черкви. Докато досегашните ни черкви, в множеството си, са дълги — кръстовидни, с по един или три кораби, тук храмът е проектиран в централна форма, в каквато форма е старохристиянската черква в Равена. Даже премираният проект с 1-ва награда от първия конкурс през 1912 год. за същата черква, и той имаше трикорабна кръстообразна форма. Централната еднокуполна форма се въвежда за сега за пръв път у нас, и докато привикнем на тая форма, ще има доста да се борим с навика и традицията.

За да се възприеме централната едно-куполна форма за храма св. М. Параскева, главният и основният мотив е бил, че при дългата трикорабна досегашна форма на нашите храмове  липсва необходимата прегледност, а главно че никога богомолците не могат да бъдат под окото на свещенодействуващия. Многото и дебели  колони винаги са представяли една голяма пречка за вътрешната  прегледност  на храма, и  затулените от тия колони места винаги са смущавали, както богомолците, така също и свещенодействуващите лица. Не ще съмнение, че централната еднокуполна форма далеч превъзхожда, в това отношение, старата дълга форма. В централната еднокуполна форма е използувано пространството до максимум, когато в дългокорабната форма такова използуване никога не може да се постигне.

Един важен въпрос, който ме е занимавал и който ще занимава мнозина от колегите, които боравят с черквостроение, е въпросът за камбанарията. Традиция е в нас камбанарията да съставя част от черквата, и да е архитектонично свързана със самата черква. Като казвам традиция, разбирам това за новопостроените черкви след освобождението ни, защото преди освобождението повечето черкви са без камбанарии, или пък камбанариите са застроени съвсем отделно от черквата.

При дългокорабната форма комбинирането на камбанарията с останалата черква е получило донякъде едно разрешение, при все че не съвсем задоволително, но при централната еднокуполна форма комбинирането на камбанарията с останалата черква е един труден въпрос, и на мнозина колеги, които боравят с черквостроение, тоя въпрос ще им създаде доста грижи.

При готическия стил разрешението на тоя въпрос е напълно постигнато, защото високо възвисената в небесата кула-турм на готическия храм заема господствуващо положение по отношение кораба или купола на храма, и тоя турм - камбанария е единствената притегателна точка за окото; и той е който дава характер на постройката, той е който оставя неизличимо впечатление в окото на зрителя.

Източно лице

При нашата дългокорабна форма на черквите, строени след освобождението ни, камбанарията винаги е била не в пълна хармония с останалата постройка на черквата, и често пъти камбанарията не може напълно архитектонично да се свърже с останалата постройка. Даже и при най-щастливото архитектонично съчетание, често пъти архитектът трябва да разрешава трудния въпрос: на кой обект да даде предпочитание — дали на куполата, или на камбанарията. Разбира се, че това затруднение ще срещне призваният архитект, който се вживява в творчеството си. За обикновения копировач тоя въпрос е най-лекият, пък и в най-многото случаи тоя въпрос никак не се има предвид при копирането и при проектирането.

Поради това, почти при всички наши черкви, застроени след освобождението, външната разработка и комбинация на масите е такава, че рядко ще се срещне черква, гдето да е подчертана мисълта на проектанта — да създаде един господствуващ обект на постройката, било в камбанарията, било в главната купола, както е това в домовете на готиката. Даже и при столичния величествен храм-паметник тая задача не е напълно щастливо разрешена. Нека да споменем, че в проекта на руския талантлив архитект Богомолов, чийто проект за храм-паметник при с. Горки в Русия беше донесен, за да послужи при постройката на нашия храм-паметник Александър Невски, тая задача беше много талантливо разрешена. В проекта си архитект Богомолов извишаваше камбанарията по начин, както е това при готиката, и по тоя начин придаваше на кулата-камбанария доминиращо място. За това му щастливо разрешение доста са му помогнали и източните заострени руски форми.

Южно лице

При нашия черковен стил, който засега е още с византийска канава, трудно може да се разреши тоя въпрос при меката линия на нашите строителни форми. При черквата св. М. Параскева, проектантът се е помъчил да даде едно по-особено рационално разрешение на въпроса за господствуващия обект на храма. Тук е пожертвувана камбанарията, за да се даде на куполата доминиращото значение във външността на храма. Камбанарията е проектирана като полуцилиндър, прилепена към главната постройка, преминаваща постепенно в куполовидна форма. В общия външен изглед, при все че камбанарията е достатъчно подчертана, тя пак не представя нещо самостоятелно, а по-скоро изглежда като декоративна форма към общата маса на храма. От комбинирането на масите се вижда как проектантът се е старал на всека цена да подчертае мисълта си — да придаде на главната купола първенството.

Проектантът мисли, че по тоя начин, като е изтъкнал надмощието на главната купола за сметка на камбанарията, се е доближил до правилното разрешение на тоя капитален въпрос — относно съотношението в масите на тия два главни обекта — куполата и камбанарията.

/Втора част/



4.01.2013 г.

Новата загадка


Днес ще се върнем точно 100 години назад. Вие трябва да познаете какво показва тази снимка. :)




2.01.2013 г.

Как се е печатал вестник в някогашна София


Един от най-интересните вестници, издавани в София между двете световни войни, е седмичникът "Илюстрована седмица". Редакцията на вестника се е намирала на бул. "Дондуков" 84. По случай юбилейния си брой 100 (23 ноември, 1924 г.) изданието решава да сподели с читателите процеса на отпечатване на вестника.

Набирането на текста на вътрешните страници на "Илюстрована седмица" на машините "линотип", при които буквите сами се нареждат, а последните сами се отливат по цели редове.

Фотографически апарат, на който се преснимат фотографиите и приготвят диапозитивните стъкла. Апаратът е дълъг 5 1/2 метра.

Словослагателите, които набират (нареждат) текста на дълбокия печат и заглавията на вътрешните страници.

На дъното се вижда машината, на която се печатат вътрешните страници, а отпред - машината с която се печата дълбокия печат. Пред дясната ръка на машиниста се вижда цилиндъра с фигурите.

Сгъването на "Илюстрована седмица" в книговезницата, откъдето се изпраща за разпродажба.

Между публиката. Безспорно интересът към списанието става от ден на ден все по-голям. Изложението му по вестникопродавските будки привлича маса погледи. Снимката представлява една подобна група такива читатели пред будката на Военния клуб в столицата.



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...