28.02.2014 г.

Новата загадка


И така, къде се намираме днес?



26.02.2014 г.

Ресторант "Гамбринус"


Крикор Асланян

Митичен цар на Фландрия и херцог Брабантски. Според легендата той се оженил за египетската богиня на плодородието Изида. Тя го научила да вари бира и той е смятан за първия производител на тази толкова обичана напитка. Ако Бакхус е бог на виното, то Гамбринус е бог на Пивото. Не случайно в Чехия една от най-известните пивоварни носи името му. По света има много питейни заведения, които са кръстени на този митичен цар, считан за първия пивовар на света.

През втората половина на 60-те години в София на улица "Цар Симеон" 80 беше открит ресторант, който носеше това име. Ние тогава не знаехме какво е това Гамбринус и защо ресторанта носи това име (нямаше компютри и интернет, за да се информираме).

“Гамбринус” веднага стана любимо заведение на софиянци. Привличаха ни няколко неща. Просторната зала с балкон и оркестрина, високите тавани, които не даваха възможност на цигарения дим да се стеле над масите, хубавата скара и други специалитети от българската национална кухня и най-вече музиката. В “Гамбринус” свиреше малък оркестър и певци пееха любимите шлагери на софиянци - тъй наречените “стари градски песни”. Оркестърът заемаше оркестрината под балкона и ние ходехме да се веселим и хапнем вкусна скара, обилно полята с вина, ракии и бира - според вкуса на клиентите.

Интериорът на ресторанта в началото на 70-те години

С моите съученици от техникум “Сталин” имахме традицията да се събираме през пет години. Бяхме завършили през 1955 г. и 1970 беше петнадесетгодишнината от завършването ни. Решихме този път да се съберем в “Гамбринус”. Не си спомням дали преди това бях посещавал този “моден” ресторант, но сбирката на класа категорично трябваше да стане в този нашумял ресторант.

Естествено предварително резервирахме маса долу близо до прозорците, които гледаха към улицата.  Навярно сме били около 10-12 души, обикновено толкова се отзоваваха на сбирките ни. И без това класът ни беше малък, не повече от 20-25 човека. Имаше момчета и от провинцията, на които бяхме загубили дирите.

Една след друга се редуваха познатите мелодии - Гошо хубавеца, Двете съседки, Вий спомняте ли си госпожо, Черен влак се композира, Червената ти връзка и т.н. Не знам имената на певците, нито пък на музикантите, но свиреха и пееха много добре. В “Гамбринус” винаги цареше хубаво настроение, хората се веселяха, забравяха за няколко часа ежедневните проблеми, общуваха с непознати от съседните маси и в един момент се оказваше, че в “Гамбринус” има една единствена весела компания.

В заведението беше чисто, масите покрити с бели покривки, келнерите спретнати и вежливи, а за оркестъра и певците да не говорим. Без да преувеличавам, в първите години “Гамбринус” беше едно елитно заведение, което много бързо беше станало любимо на софиянци. Ако не си ангажираш маса предварително, беше невъзможно да намериш такава, случайно минавайки от там.

Както вече споменах, менюто беше чисто българско, предимно скара - кебапчета, кюфтета, пържоли и шишчета, вкусни пресни салати и мезета за гастрономи. Ооо, да не забравя любимите ми “нервозни кюфтета”, които пареха на езика и възбуждаха апетита.

Но както изисква традицията в нашата мила Родина, всяко чудо за три дни. Постепенно покривките станаха не дотам чисти и изгладени, сервитьорите станаха бавни и не особено вежливи. Често думичката “няма” разваляше настроението на посетителите, оркестърът също намали състава си, остана само една второкласна певица и т.н. С една дума от елитно заведение “Гамбринус” се превърна в обикновена махленска кръчма и един хубав ден, не помня кога, затвори вратите си.

Идеята беше прекрасна, и беше осъществена много добре, ако “Гамбринус” беше попаднал в ръцете на мераклия човек, който да иска да запази това нестандартно заведение, то можеше да привлича столичани и гости на София и до днес.

В София липсва такова заведение и не разбирам защо предприемчиви българи не прегръщат идеята и да я реализират. Един нов “Гамринус” би бил интерсен туристически обект, където чужденците биха опитали вкусни български ястия, вина и ракии, биха слушали шедьоврите на градския ни фолклор, и вместо да се напъват безуспешно да откриват китайски, мексикански и арабски ресторанти, да възродят тази прекрасна бирария, наречена “Гамбринус” в чест на Царя Пивовар.

Мястото днес


24.02.2014 г.

София преди и сега: Безистенът на ул. "Пиротска" 16


Фотография от началото на 70-те

В наши дни многобройните кръпки, реклами, антени, табели, тенти и други "подобрения" са направили мястото почти неузнаваемо.


Друговерни храмове в някогашна София (1920 г.)


Откъс от "Водач из София" на Н. Станев, 1920 г.

Друговерни храмове.

В София има две католически църкви: св. Иосиф и св. Франциск. Първата се намира посред града, на ул. Лавеле и Цар Борис № 104. Църквата е въздигната от католишката пропаганда през 1878 г. Тогава е положен основният камък, макар идеята за нея да съществувала от по-рано. Отец Тимотей от Италия е главният ктитор за издигането на храма. Средства са събрани от подаръци, от католишки монастири и от австрийското правителство. През 1870 год. се работела землена работа на международната линия Виена — Цариград. В София имало много работница италианци, та нуждата за една широка църква тогава узряла. По-рано католиците се черкували в частна къща. Когато църквата била съвършено изкарана, австрийският император Франц Йосиф подарил 28 000 крони, с които Монсиньор Минини (катол. епископ на София и Пловдив) съградил втора църква, в източната част на града, ул, Чепино № 9, и я нарекъл св. Франциск, патрон на Франц Йосиф.

При църквата св. Йосиф има монастири: мъжки и девически. Католиците издържат едно сиропиталище "Надежда" на улица Гургулят и една болница — Клементина при гарата. И в двете заведения служат сестри от два ордена.

Протестантски църкви има също две: на Дондуков булевард се намира германска лютеранска църква, зидана за религиозните нужди на първия български княз Александър Батенберг, и на ул. Солун евангелска американска църква, молитвен дом на българските евангелисти. На площад св. Неделя до митрополията се намира низка стара арменска църква.

На булевард Македония има нова гръцка църква, а на ул. цар Борис № 110 ромънска. Последнята още не е осветена, защото Букурещкото църковно управление признава българската църква за схизматическа и не желае да бъде осветена църквата от български митрополит.

Еврейски синагоги в София има три: една в западния край на града, втора на ул. Екзарх Йосиф (за немски евреи) и трета централна — до халите, на ул. Екзарх Йосиф. Тази е най-голяма нова, величествена постройка с отлична отворена вътрешност, с галерия от мраморни колонади, еврейско-арабски стил. Тази синагога струва 500,000 лева, събрани от еврейската община.

Посред града, до новата баня, се издига едничка оцеляла турска джамия в характерен стил — жив паметник от турското владичество. От кого и кога е градена тя, сведения никой не може да даде, дори и мюфтията, който служи в нея.


21.02.2014 г.

Новата загадка


И днес е ден за главоблъсканица! Къде се намираме и какъв е поводът?



20.02.2014 г.

Eврейски културен център “Бейт а ам”


Крикор Асланян

В началото на 50-те години на миналия век ме приеха в механо-електротехническа гимназия “ОРТ” - “Общество ремесленого труда” - еврейска организация, основана в Санкт Петербург през 1883 година за професионално обучение на бедни еврейски деца. За нея ще ви разкажа друг път. Естествено в тази гимназия учеха много еврейчета, с които се сприятелих. Някои от тях бяха активни членове на драмсъстава към читалище “Емил Шекерджийски”. Именно те, знаейки за моето увлечение към самодейния театър, ме поканиха да стана член на техния драмсъстав. Заедно с други наши съученици и приятели отидохме в читалището на площад “Възраждане” и останахме там дълги години.

Дейността на читалището беше много разнообразно. Освен драмсъстава, там действаше детска музикална школа, езикови курсове, мъжка и дамска вокални групи. Имаше богата библиотека и читалня, където всеки можеше да седне и прочете книга или статия от вестник или списание.

Годината беше 1953-та. От тогава са минали цели 60 години, но спомените от онези хубави младежки години не избледняват, както и приятелството, което ни свързва и до днес.

“Снежната кралица” по едноименната приказка на Андерсен беше на репетиционната маса на режисьорката Милка Мандил - бивша актриса в Народния театър. За художественото оформления на спектакъла - декори, осветление, костюми, имаше грижата млад никому неизвестен художник Методи Занов. Да, същият, който по-късно дълги години ще бъде главен художник на БНТ. Но през 1953 година Мето, както всички го наричахме, е все още студент- дипломант.

Главните роли бяха разпределени, а някои имаха даже дубльори. Изминали са много години и доста неща съм забравил, затова ви моля да бъдете снизходителни, ако някои имена не са пълни, други неточни, но борбата с времето е трудна и прахът на забравата е покрила част от спомените ми. Ето и героите на приказката и “актьорите самодейци”, изпълняващи съответните роли:

Бабата - г-жа Асса;
Герда – Меди Аладжем, сега Седлоева;
Кай - Леон Леви и Елиезер Файон;
Снежната кралица - Марияна Пенчева;
Разказвачът - Леон Ешкенази-Давидов;
Търговският съветник - Изи Данон и Вахе Мисакян;
Голямата разбойничка -  Милка Мандил;
Малката разбойничка - Венета Данаилова и Гитла Лиджи;
Главатарят на разбойниците - Марко;
Принцеса Елза - Фани Бени;
Принц Клаус - Никола Бояджиев и Еди Шварц (известен режисьор);
Гарваните - Дора Фархи и Естрея Мешулам (Цили);
Северният елен (гласът на  Хаим Яков);
Разбойници - Йожко Деларея, Хаим Бенвенисти, Крикор Асланян (Кирето) и др.

Една прекрасна постановка, с чудесен декор и много добри изпълнители, макар и самодейци, почти всички ученици гимназисти. Неотдавна Меди Аладжем-Герда ми разказа как на улицата децата са я спирали, за да видят и пипнат на “живо”, как са се вълнували в залата, докато тя е преживявала десетки приключения, докато намери отвлеченото от злата Снежна кралица братче Кай. Представихме много пъти спектакъла в София и винаги на пълен салон. С този спектакъл гастролирахме и в град Дупница (тогава Станке Димитров) на голямата сцена на градския тeaтър.


Освен тази драматизация, играехме много етюди, сценки и драматизации. Много от тях бяха сатирични по злободневни теми от действителността. Естествено под зоркото око на партийните активисти, каквито сред еврейското малцинство не липсваха.

Като споменавам за драматизации, не мога да подмина един голям успех на нашия драмсъстав и по специално на двама от нашите актьори - Хаим Бенвенисти и Вахе Мисакян, които играха драматизация на Елинпелиновия “Андрешко” на високо професионално ниво. Повярвайте ми, не преувеличавам. Жалко, че тогава нямаше видео камери, за да заснемем изпълнението. Андрешко на Хаймо и бирника на Вахе бяха живи, сочни, многопланови образи, каквито големият български писател е създал и оставил на поколенията. Има филми и спектакли по негови произведения - “Гераците”, “Земя” и други. Но никога не съм видял драматизация на “Андрешко”.

Друга интересна и успешна едноактна пиеса беше драматизацията на разказа “Дами” от А. П. Чехов, в която играеха Меди Димитрова, Леон Давидов и Еди Шварц. При гостуването ни в Дупница се наложи да уча ролята на Еди във влака. Той беше възпрепятстван и не можеше да пътува с нас този ден.

Драмсъставът ни изнасяше литературно-музикални програми по клубове и училища, на ОФ вечеринки и събрания, абсолютно безплатно. Играехме, защото обичахме театъра, наградата ни беше ръкоплясканията на публиката.

Голяма част от състава бяхме приятели и извън сцената, бяхме младежка компания, сред нас имаше и “чифтосани”, някои от които направиха прекрасни семейства. Много от моите стари приятели ни напуснаха съвсем млади, като Венчето и Вахе, в резцвета на живота си, ненавършили 30 години.

Всяка сряда в “Бейт а ам” ("Народен дом" на иврит), който тогава наричахме “Бетама”, нали никой не знаеше иврит, за да произнесе правилното име, се провеждаха културни вечери. Свиреха известни музиканти от еврейски произход, като Ема и Юлика Бехар - две сестри, известни пианистки, актьорите Лео Конфорти, Леонтина Ардити и Луна Давидова, оперната певица Мати Пинкас и др. На тези вечери често гостуваха видни дейци на българската култура като Гриша Островски - режисьор, Валери Петров - поет и писател, Хаим Бенадов - писател и един от основателите на читалището. Ръководството на Бетама канеше и други актьори и музиканти, чиито имена не са останали в паметта ми.

Незабравими са вечеринките по случай празника “Пурим” (празник, когато хората се маскират, подобно на българските Заговезни), на които свиреше оркестър за танцова музика, а водещите бяха известни телевизионни водещи като Бригита Чолакова, или актьори като Щилян Кунев и Милчо Червенков и др. За Пуримската вечеринка 1954 или 55 година, точно не си спомням, подготвихме страхотна изненада. По стара традиция на арменските балове се танцува “кадрил”. Под ръководството на кадрилмайстор,  с “котиони” на глава, изпълняват различните фигури на танца. С приятелите от  драмсъстава  решихме да изненадаме присъстващите на Пуримския бал с демонстрация на кадрил. Десетина-дванадесет маскирани двойки от драмсъстава и от вокалните групи под мое ръководство изучиха за кратко време фигурите на кадрила. На самия бал, точно в 11 часа, под звуците на оркестъра в залата влязоха костюмнирани двойки водени от кадрилмайстора. В продължение на половин час ние показахме всички фигури на новия танц под звуците на стари градски песни с фокстротно темпо. Оркестърът изсвири китка от такива песни, сред които любимите “Две съседки”, “Черен влак се композира”, “Гошо хубавеца”, “Червената ти връзка” и много други весели мелодии от градския фолклор. Кадрилът беше незабавно харесан и за дълги години стана традиционен танц и на Пуримските балове, очакван с интерес и любов. На тези вечери се организираха конкурси за “най-добра валсираща двойка”, за “Мис Пурим” и други. Бях един от добрите танцьори на валс и с моята партньорка Фани Бени често печелехме голямата награда. Най-големият ни конкурент беше Изи Конфорти, Председател на журито най-често беше моят близък приятел и съученик Леон Давидов.

Веселие, вечеринки, балове са свързани винаги с хапване и пийване, без това всеки празник е непълен и невкусен. На третия етаж на Еврейския народен дом се намираше клуб-ресторант, където се разпореждаше бай Яко. Като си спомня за кебапчетата от агнешко месо, каквито хапвахме там, и до сега нещо ме свива в стомаха. Веднага чувствам неуталожим глад. Сочни, ароматични, цвъртящи, пухкави, те бяха балсам за небцето, безкраен кулинарен празник, който никога не мога да забравя. А печените яйца за мезе към ракийка, водка или мастика, бяха предверието към този дворец на гастрономията. Преди 5 години отново посетих този ресторант. Сега там действа внукът на бай Яко, но нищо не напомня за някогашните вкусотии. Даже печените яйца не бяха същите, сега са от бройлери и птицеферми. А тогава, през 50-те години в България нямаше птицеферми, а и думата “бройлер”, за щастие, все още не беше влязла в речника ни.

Към читалището действаха вокални групи. За да имате по-подробна представа за тяхната дейност, ще цитирам извадка от статията на моя съученик и приятел Леон Леви, публикувана в брой 19 от 9-ти октомври 2009 год. във вестник “Еврейски вести” по случай 90-годишнината на читалище “Емил Шекерджийски”.

“В този период на активна самодейност, успоредно се развиваше и музикалната. Организира се младежки хор, чийто основател и първи диригент беше Изи Конфорти. Солисти бяха Павел Куршумов, тогава студент във ВИИ “Карл Маркс”, Сабин Марков, току-що завършил Електротехникум “С.М.Киров”, и двамата бъдещи солисти на Народната Опера.

По същото време се създадоха и три вокални групи - мъжка, в състава на която влизаха Павел Куршумов, Хаим Бенвенисти, Йожко Деларея, Изи Хазан, Джеки Биджерано и други. И две женски с участници - Софи Коен, Тамара Леви, Анета Розен, Лидия Розентал, Мими Мефано, Марияна Алекян и други с ръководител Петко Калев, оркестрант във филхармонията, в акомпанимент на Жозеф Коен и Арман Леви.

Оттук излязоха на националните сцени много от самодейците. Еди Щварц завърши театрална режисура, Павел Куршумов и Сабин Марков станаха солисти в Операта. Йосиф Перец, завършил физика, стана журналист и драматург. Пишеше научно-фантастични разкази, сценарии за анимационни филми.”


Макар и не пряк участник в самодейността,  неразделно с нас беше и Исак Бераха (Сачката), журналист  в столичните ежедневници и редактор на в-к “Еврейски вести”.

Когато  се събирахме, за да отидем на разходка, срещите ни винаги бяха “на мачката под опашката”. Уви, за много софиянци това място е неизвестно, защото градинката е пак на същото място на площад “Възраждане”, но липсва “мачката”, открадната и продадена за претопяване.

Този период е един от най-плодотворните за самодейните състави към читалището и остави сериозна следа в историята на читалището, както и в столичната самодейност.


17.02.2014 г.

София преди и сега: Улица "Шести септември"



Поглед от пресечката с ул."Стефан Караджа", края на 30-те години.
Вдясно се вижда разчистеният до ул. "Гурко" терен за строежа на сградата на МВР.

Мястото днес


14.02.2014 г.

Новата загадка


Днес прескачаме до началото на 70-те години. Къде се намираме?



12.02.2014 г.

Духовният живот на софиянци преди Освобождението


Духовният живот на софиянци преди Освобождението

Петър Динеков
/Списание "Отец Паисий", декември 1936 г./

Свикнали сме да си представяме София преди Освобождението като малък, западнал турски градец, нечист и неугледен, с криви и прашни улички, който едва ли не по една случайност става столица на България. Тъй ли е всъщност? Няма да припомням, че почти през цялото робство София е седалище на беглер-бея, т. е. управителя на турските европейски владения; че градът е важно административно и военно средище, че тук се намира многобройна турска войска. Свидетелствата на европейските пътешественици от онова време твърде добре характеризират тогавашна София. За XIX в. имаме и твърде любопитни домашни свидетелства. Ето какво пише, напр., д-р Ив. Богоров в своята "Кратка География" (Букурещ, 1851 г.): "София или Триадица (60 хил. жители, българи, турци и евреи) недалеч от планината Витоша, гъбава с руди, един от по-хубавите и главните градове на турско, по правда иман за столица на цяла България, разложен на приятно и лично поле при р. Искър и Нишава, седалище на паша и митрополит. Има чисти и широки улици, 8 черкви, множество турски джамии, добре направени къщи, заобиколени от гиздави градини и дървйе, добричко българско училище, всякакви занаяти, голяма чаршия и порутена вехта твърдина. Вътре в града има две бани с минерални води, както и няколко близо извън".

Ето образът на София през средата на миналия век. Богоров рисува града в много симпатична светлина. Днешната столица още тогава е била смятана за столица на цяла България и нищо чудно, че 25 години по-късно, когато през 1875 г. се повдига въпроса да се премести седалището на Българската екзархия някъде в българските земи, най-много гласове се чуват в полза на София. Трябва да предположим тогава, че духовният живот на софиянци преди Освобождението не ще е бил беден и замрял. Наистина, документите потвърждават това. Ще посочим само най-характерните негови прояви.

Преди всичко — участието на софиянци в черковната борба. Още в 1847 г. те изпращат в Цариград три остри протеста срещу гръцкия владика Милетия. В тях се оплакват от злоупотребите и лошите дела на владиката, когото наричат тиранин и молят патриарха и Светия синод да им пратят добър и просветен архипастир. По-късно, когато движението срещу гръцкото духовенство избухва в цяла България, софиянци поддържат непрекъсната връзка с другите български градове. В 1859 г. подават всенародна жалба до султана. През пролетта 1860 г. принуждават гръцкия владика Гедеон да изхвърли от служба името на патриарха и да спомене имената на Иларион Макариополски и султана. За тая постъпка владиката бил отзован и заточен. Все същата година пристигнал в София напъдения самоковски владика Паисий и отседнал в митрополията. Наговорени от учителя С. Филаретов, софиянци решават да го изгонят: „След един час — четем в писмото на С. Филаретов до д-р Ст. Чомаков (сбБАН, кн. XII, с. 541, № 437) — дворът на софийската митрополия беше пълен от народ, кой хокаше с негодование върху Паисия, наричаше го чапкънин, едепсис и пр. и пр. и най-после му исхокаха всички с един глас: Вън! вън! махни са от нашата митрополия. Он са залиса, не седеше. Приближиха и му казаха — тоя час да са махнеш, а то с дърво ще та истикаме. Он стана и, сред хокания на многоброен народ, кой го не остави, а го последва до ханът с най-добри псувни, свря са в одаята пожълтял и разтреперан. Пратил после до мене (С. Филаретов), като да придумам ханджията, да го не пъди. Отговорих му, че аз не се меша у владишкьи работи. Ханджията му исхвърли партушината на улицата и Паисий натовари конете. Децата го псуваха и безчестиха чак до край градът".

Обаче голямата упоритост на софиянци се проявява най-добре през следната година. На 31 май 1861 г. се получава известие, че за софийски владика патриаршията изпраща гърчеещия се Доротей, по народност българин от Копривщица, преди това владика във Враца и Пирот, от където бил изгонен заради злоупотреби и своеволия. Цялото софийско гражданство настръхва и заявява веднага на пашата, че не иска Доротея и че се е отказало завинаги от патриаршията. Софиянци затварят здраво митрополията и всички черкви и отказват да предадат ключовете на властта. През това време Доротей пристига. Пашата арестува 33 по-видни софиянци и заповядва на войниците да разбият вратите на митрополията. Доротей се настанява там, но черквите продължават да бъдат заключени, поради което владиката не може да служи. Цялото гражданство е против него. Когато минавал по улиците, децата викали "ура", а жените не се помествали от скамейките и само го проклинали с „Господ да го убие". Борбата трае няколко месеца — до 6 декем. 1861 г., когато се случва едно особено събитие. В  митрополията умира някакъв българин. Владиката с хитрост извиква градския свещенник поп Тодор да опее мъртвеца. Затваря го в една от стаите, отрязва му брадата и косите, смъква му калимавката, поставя му един фес и го напъжда. Вестта за това безчинство се разнася мигновено из целия град. Българите са страшно възбудени. Грамадна тълпа се събира в двора на черквата Св. Неделя и от там напада митрополията. Дохожда войска и с пушки и саби разгонва народа. 20—30 мъже и жени падат ранени. Нима това не е един митинг, ако щете — улична революция от преди 75 години? Тя бива последвана от още по-интересно събитие — от първата софийска стачка. Еснафите и търговците в знак на протест затварят веднага дюкяните си и заявяват на пашата, че докато Доротей не бъде изгонен от София, няма да ги отворят. Самият губернатор вече не може да спре народното негодувание и телеграфически докладва в Цариград. Телеграфът донася заповед Доротей да напусне града. На 14 декемврий владиката бива изпратен със стража за Одрин. Така завършва смелата и упорита борба на софиянци срещу гръцкото духовенство. Гръцки владика вече не стъпва в София.

Днешната столица на България преди Освобождението се е отличавала и със своите уредени училища. Такива са съществували още преди XVIII в., но по-определени сведения имаме тепърва за XIX в. През 1831 г. било съградено общо училище, в което учителствувал Стоимен Рилчанинът. В 1839 г. дохожда знаменитият взаимоучителен даскал Захари Ик. Круша от Самоков, най-даровитият ученик на Неофит Рилски. Той учителствува ред години, урежда добре училището, учи децата на география (с глобуси и карти), славянска граматика, аритметика, краснопис и т. н. Особени заслуги за софийските училища има софиянецът Ив. Н. Денкоглу, търговец в Москва, щедър благодетел. Той довежда през 1857 г. за учител в София своя възпитаник Сава Филаретов, бележит обществен и книжовен деец, роден от с. Жеравна, Котленско, следвал в Цариград, Одеса и Москва. Филаретов, който притежава голяма култура, рядък такт и организаторска дарба, урежда софийските училища образцово, с модерна програма. Всеобщо уважаван от граждани и власти, той взима живо участие и в черковната борба, та поради гръцки клевети бил принуден в 1861 г. да напусне София. Отива в Русия, влиза в дипломатическата кариера и бива назначен в Цариградското руско посолство. И тук продължава да работи за българската просвета — пише статии, издава книги и т. н. Но скоро тежка болест го сваля на легло и той умира през 1863 г. Дейността на Филаретов в София представя епоха в културната история на града. Следите му се чувствуват дълги години. След него тук учителствуват видни българи като К. Геров, Хр. Ковачев, Хр. Т. Стоянов, Б. Горанов и др., но никога вече училищата не достигат такъв разцвет. Все по почин на Филаретов се отваря през 1858 г. и първото девическо училище в София. Мнозина от видните граждани погледнали с недоверие на училището и не само не го подпомогнали, но му създавали пречки. Обаче, скоро се убедили в неговата голяма полза и сами изпратили дъщерите си в него.

Напредъкът на просветата засилил и интересът към книжнината. Софиянци купували книги твърде ревностно. Получавали вестници (Напр. през 1870 г. в София дохождали 70 екземпляра от вестниците Македония, Турция, Право и сп. Читалище). В 1867 г. било основано читалище, а две години след това — женско д-во „Майка", което съществува до днес. Естествено, станало нужда да се открият и книжарници. Такива имало при черковно-училищната община. От професионалните книжари известни са: Костадин Михаилов книгопродавец, от 1863 г., и Никола Стефанов Крушкин, след 1871 г. Съдбата на втория е много трагична. Революционер и приятел на Левски, той отначало бил дякон в Драгалевския монастир, но след това захвърлил расото и отворил книжарница на ъгъла на днешните улици "Алабинска" и „Ц. Иоанна". Преоблечен като дървар, той обикалял с Левски из софийските села, за да сее семето на революцията. Бил обесен от турците в 1877 година.

Софиянци са вземали дейно участие в борбите за политическо освобождение, въпреки че София е бил важен административен турски центьр, изпълнен с войска. Левски е дохождал няколко пъти в града и е основал революционен комитет, в който най-виден деец е бил учителят Хр. Ковачев, арестуван и заточен след Арабаконашкото приключение. Комитетьт се възобновява през 1874 г. под председателството на дякон Игнатий Рилски. През 1876 г, софиянци крият някои Ботеви четници. През 1877 г., след отваряне на Освободителната война, биват арестувани и заточени по-първите граждани, а четирима обесени на градските площади. Изобщо, народното съзнание никога не замира, духът на населението е бодър и в най-тежките изпитания, винаги готов за упорита съпротива и борба.

Но София не е само град на обществени борби и национални устреми. София преди Освобождението е и град на изкуствата. И тогава музиките са вдъхновявали нейните обитатели, както и днес. В центъра на днешната столица се издига великолепната сграда на Народния театьр, от която чужденците не веднъж са се възхищавали и в която служителите на най-голямото изкуство — театъра — сега всяка вечер раздават възторга на душите си. Но ето че и преди 76 г. в София е имало театър — не български, но немски. За отношението на софиянци към него четем следното в една дописка до в. „Дунавски лебед" от 1860 г.: „От няколко дни насам в София се дават театрални представления от една чета немски актьори. Они представляват доста любопитни неща, доколко позволяват средствата и удобството на мястото. При представленията се събира доста народ от българи, турци, гърци и евреи. Пашите, беговете и по-първите човеци посещават тия представления, кои се дават с начин благопристоен, и минуват дългите вечери с удоволствие и полза, защото се запознават с ония невинни и полезни удоволствия, за кои питомните народи полагат толкова грижи и разнасят толкова пари. Смешно и пресмешно е да слуша човек някои простаци, а с тях заедно и някои бабички, какъ разсъждават върху това нещо. Они казвали, че било тежък грях да ходи човек у театърът, защото, казват они, то било дяволска работа, нечиста сила. Актьорите били антихристи, актрисите били — самовили".

София преди Освобождението има и своя поет, влюбен в поезията не по-малко от днешните столични поети. Това е Манол Лазаров. Роден в София, ученик на Зах. Круша, Манол Лазаров учителствува дълги години в София, Етрополе, Ловеч, Брезник, взима живо участие в революционното движение, дочаква Освобождението на България, умира в 1881 г. Отдаден на неуморна обществена работа, той се вдъхновява и от друга служба — също тъй благородна: службата на музеите. Манол Лазаров е автор на доста голям брой стихотворения, написани в духа на времето — сантиментални и наивни, но сърдечни и искрени, изпети със забележителна лекота. В 1858 г. той издава „Разна любовна песнопевка", която съдържа освен негови, още и песни от П. Р. Славейков.

В меланхоличните въздишки на някои от неговите песни, наистина, няма много поезия. Но трябва да се пренесем 80 години назад, в безплодната нива на тогавашната българска художествена литература, за да преценим и почувствуваме благоуханието и на тия горски цветя. Ако искаме да проникнем в духовния живот на софиянци преди Освобождението, трябва да прочетем и песните на М. Лазаров, влюбения поклонник на поезията, чиито скръбни тонове така сладко са звучали под софийското небе. Чрез тия песни ще се приобщим по-лесно към тогавашната духовна атмосфера, по-лесно ще разберем душата на нашата интелигенция преди Освобождението.


7.02.2014 г.

Новата загадка


Кой ще познае къде се намираме днес?



5.02.2014 г.

Кървавото сражение с анархистите в столицата (18+)


Кървавото сражение с анархистите в столицата

/Февруари 1924  г., в-к "Илюстрована седмица"/

В неделя вечерта столичната полиция обсади къщата на Ал. Котев, пощенски чиновник, находяща се на ъгъла на улиците „Доростол" и „Св. Ив. Рилски", дето узнала, че имат събрание анархисти. Сутринта в понеделник полицаите влизат в къщата, за да направят обиск, но биват посрещнати от револверни изстрели, които наранили пристава на III уч. Захари Георгиев и стражарите Цв. Попецов и Г. Марков. Къщата бива обсадена от войска, завързва се престрелка с анархистите, които стреляха непрестанно от къщата. Скоро къщата бива запалена, анархистите продължават да стрелят и хвърлят бомби срещу полицията, пеейки всред пламъците „Волга, Волга мать родная". Агента от Общ. безопасност Димитър Ждребев от Кюстендил се опитал да проникне в къщата и залови анархистите, но пада убит, ранен с куршум в гърдите. Пада убит и стражаря Велко Андреев. След обед изпод развалините на изгорялата къща са извадени обгорелите мъртви трупове на трима от анархистите, които са били в къщата. Убитите анархисти са Георги Тодоров от Пазарджик и Попето, първият е убит от бомба, а вторият се е самозастрелял.

Къщата на ул. „Доростол" в момента когато се подпалва и полицията чака предаването на анархистите, през отворения прозорец в дясно скочиха хазаина на къщата и семейството му

Къщата обхваната от пламъци, анархистите стрелят от долния етаж, а полицаите, прикрити зад дъсчената ограда, се готвят да влязат в къщата. (мястото днес)

Моментът когато анархистите са се скрили в подземието на къщата, полицията от горния етаж изнесе багажа на анархистите от стаята, в която са живели. В този момент анархистите почват усилена стрелба и пада убит полицейския агент Ждребев.

Трупът на убития с бомба анархист, убит в момента когато е стрелял от входа на скривалището. Половината от трупа е в дупката на скривалището.

Пламъците разрушават къщата на ул. „Доростол", в която са скрити анархистите и водят най-усиленото сражение с полицията.

Полицаите навлизат от към двора на съседната къща, за да претърсят мазето.

Момента, когато полицията хвърля бомби за разрушаване скривалището в мазето.

След затихване на стрелбата полицаите, въоръжени, се готвят да влязат в подземието на кладата.

Изваждане на труповете от подземието. Моментът, когато пожарникарят с канджа изважда втория обгорял труп на анархиста Г. Тодоров

Следствените власти претърсват труповете на убитите анархисти, за да приберат находящите се в дрехите им документи

Изстъпление на заблудени младежи

/В-к "Пряпорец"/

Нощес в къщата на Никола Котев, комунист, бивш чиновник в пощата, находяща се на ъгъла ул. "Ив. Рилски" и ул. "Доростол", III участък, няколко души анархокомунисти се събрали на тайно заседание, неизвестно с каква цел.

Към 4 ч. при зори, властта научава това и отива да ги арестува. Завързва се престрелка, при която падат от страна на властта няколко ранени стражари и войници. По-късно, към 9 ч. хазяина, жена му и трима квартиранти се предават на властта, която ги откарва в III участък. Предполага се, че има още 9—10 провокатори в къщата. Последните се защищават енергично с автоматически парабели и не допущат никого да се приближи до къщата.

Към 10 1/4 пристига пожарната команда със задача да действува с вода и в краен случай да запали къщата.

В това време агента на Обществената безопасност, Дим. Жребов, от Кюстендил, се опитва да влезе през прозореца на къщата, и да заплаши анархистите отвътре, обаче на прозореца пада тежко ранен, пронизан от два куршума в гърдите. Веднага биде откаран в Александровската болница, при входа на която е издъхнал. Ранен е също в крака и агента Гачев.

След това къщата биде запалена от пожарната команда с няколко варела газ. Това обаче, не накара анархо-комунистите да се предадат. Към 12 ч. къщата почти цяла изгоря и и под развалините се измъкнаха три обгорели трупа. Разчистването продължава.

На местопроизшествието  присъствуваха  г.   г.  министър Русев, градоначалника, инспектора в Обществената безопасност и началниците на околните участъци.

Двама от изгорелите анархисти са: Ив. Днмитров от Ямбол и Ив. Тодоров от Т.-Пазарджик.


3.02.2014 г.

София преди и сега: Заснеженият храм "Свети Седмочисленици"


Храмът "Свети Седмочисленици" след обилен снеговалеж, началото на 40-те години

Днес красивият изглед от улица "Граф Игнатиев" към храма и прилежащата градина е препречен от неугледните маси на разположения по тротоара пазар 


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...