30.10.2015 г.

Новата загадка


Какво виждаме на снимката днес?



28.10.2015 г.

София преди и сега: Пресечката на улиците "Дондуков" и "Търговска" (днес Министерски съвет)


Много рядък кадър от 80-те години на XIX век. Вижда се част от възрожденския град, преди да бъде разчистен за изграждането на модерния център на София. Могат да бъдат разпознати постройки като Безистена, храмът "Св. Никола Мали" и др. На преден план е пресечката на улиците "Търговска" и "Дондуков". 

Огромна трансформация - отново булевард "Дондуков" при улица "Търговска" (поглед в посока на площад "Света Неделя"), 1910 г.

Сърцето на София - същото място през 30-те години

След бомбардировките тази част на София е срината, мястото е разчистено, улица "Търговска" заличена, а на някогашната пресечка в средата на 50-те години е изградена сградата на Министерството на тежката промишленост (днешният Министерски съвет), снимка от началото на 60-те години

Мястото днес


23.10.2015 г.

Новата загадка


На пръв поглед нещо не е наред с тази фотография. А дали е така?


Снимката е любезно предоставена от Иво Ников.


20.10.2015 г.

София в дневника на Иречек


Статия от общинското списание "Сердика", 1939 г., книга 3


СОФИЯ и ИРЕЧЕК

Любен Мелнишки

София се намира в самото сърце на Балканския полуостров — между модерния Запад и мистичния Ориент, не далече от средището между Дунава и Егея, между Черно море и Адриатика. Софийското поле, всред което той е разположен, заедно с великолепната си планинска ограда, представя една естествена крепост с голямо стратегическо значение. То владее и най-важната част от прочутия международен път, що от векове е свързвал Европа с Азия.

Всред това равно поле, през течение на две хиляди години, е процъфтявал тоя забележителен град, който е оставил името си в историята и който днес е Столица на Третото българско царство. Град София — старо предисторическо и тракийско селище — е наследник и на прославената римска Сердика, която Константин Велики толкова много обичал, зовял я свой Рим и възнамерявал да я направи столица на Римската империя. Прочута византийска и българска крепост през средневековието, София е онзи „голям и благороден град“, който цели четири века е бил столица почти на целия Балкански полуостров през време на Отоманското владичество. Не един път, през многовековната си история, днешният ни престолен град е бил опустошаван, ала винаги се е възраждал от развалините — по-богат и по-хубав.

Споделял през векове славата на Отоманската империя, сравняван от възхитените пътешественици с Вормс, с Падуа и Тулон, град София преживял и упадъка на Турция. Лишен от страна на турските власти от какви да е градоустройствени и други грижи, той бил заварен от Освобождението в окаяно състояние. Тъкмо в това му положение, в което той тънел векове през турското робство и от което бил издигнат и преобразен до неузнаваемост само за няколко години свободен живот, ни го рисува Иречек.

Името на Иречека е доста известно у нас, въпреки това неговите големи заслуги към страната ни са познати на малка част от нашето общество.

Още 22 годишен, Иречек пръв написа пълната и научно обоснована история на българите. Наедно с това, той и досега си остава автор на големия труд върху географията на България. Твърде млад, Иречек стана и български Министър на народното просвещение; изграждането на просветното дело у нас върху днешните основи се дължи до голяма степен нему.

Професор д-р Константин Иречек е роден във Виена на 24 юлий 1854 год. Син на Йосиф Иречек — известен славист и учен, министър в Австро-унгарската империя, а по майка потомък на Шафариковци, той прибави в своето родословие още едно голямо име.

Интерес към малко познатия тогава български народ Иречек прояви още като студент, когато публикува списък на българските книги. Наскоро след това той написа Българска история, която видя бял свят на два езика — чешки и немски. Издадена тъкмо в надвечерието на Априлското въстание, тази книга възбуди всеобщ интерес и създаде на автора си многобройни връзки със задграничните български среди.

През 1879 г., току след Освобождението, Иречек прие поканата на Софийското правителство да заеме длъжността Главен секретар в Министерството на народното просвещение. Той стори това, ако и да знаеше, че ще трябва да скъса може би завинаги със своята блестяща професорска кариера, за да се отзове на един дълг към братския славянски народ.

В България Иречек прекара първите пет следосвободителни години — от 1879 год. до 1884 год. — при твърде трудни условия. Тук той скоро придоби голямо влияние и авторитет в държавното управление. Като Министър на народното просвещение той издигна много сгради за държавни училища, възкреси българското Книжовно дружество, работи за създаване наш Университет. Той уреди и Статистическото бюро, Държавната печатница и Държавен вестник, които бяха подведомствени на Министерството на просветата. По-късно Иречек ползотворно изпълнява и службата председател на Учебния съвет, директор на Народната библиотека и на Народния музей и пр.

Д-р Иречек обходи надлъж и нашир, при големи несгоди и на собствени средства, българската земя и я изучи всестранно. Все така пълно той проучи нашия народ и неговия бит. Част от научните си изследвания Иречек публикува на български език. Най-големият си труд — „Княжество България“ — той издаде по-късно, като професор в Пражкия университет, на чешки език. Преди 7 — 8 години в български превод излезе и двутомния му „Български дневник“; този труд е от голямо значение за историята на нашето държавно устройство през първите години след Освобождението, както и за осветляване събитията и за характеристика на лицата от онова време.

След напускане България, Константин Иречек беше професор в университетите на Прага и Виена. Той не скъса връзките си с нашата страна до края на живота си (10.1.1918 г.).

Иречек има заслуга и специално към нашата Столица. Той не само работи, като Министър на народното просвещение, за нейното уреждане и напредък, но по блестящ начин ни разкри и историята на нейното многовековно минало. Иречек нарисува и ни остави пълна и ярка картина на град София през първите години след Освобождението. Вярно е, че днес ние няма да останем много поласкани от тази картина; но, като сравним изгледа на тогавашна София, току-що отхвърлила оковите на едно петвековно тъмно робство, с вида на днешния ни престолен град, чувство на гордост би трябвало да изпълни нашите сърца: направеното само за шест десетилетия е твърде много!

През първата година след Освобождението, град София имал изглед на едно голямо и неуредено село. За това допринасяли още повече разрушенията и пожарищата, плод на току-що отминалата война. Запустелите джамии, полуразрушените кервансараи, пространните турски гробища и полуизгорелите сгради произвеждали тъжно впечатление. Южната част на града била съвсем изоставена; напусната през време на войната от турските си обитатели, тя се превърнала в развалини; руските войници употребили за отопление дървения материял на изоставените къщи, а глиненият остатък, превърнат в неравни купчини, едва показвал местонахождението на някогашните сгради. В дъждовно време колите затъвали в непроходимите кални улици, а нощем ходенето из този край било опасно, поради множеството отворени бунари между бурените и храсталаците на някогашните дворове.

Градът бил разделен на около 20 махали, които имали все турски названия: Баня-баши, Куру-чешме, Баш-чешме, Драз-махла, Кафене-баши и т. н.; само една от махлите носила българското име Жежки-бунар. След руската окупация всички улици добили отделни имена, на всички къщи били поставени номера, а на търговците се дало нареждане да поставят фирми над дюкяните си във форма на черни дъски с черковни букви от бяла боя. Улиците били наречени с имената на руски генерали, на чужди консули, които през войната били направили известни услуги на града (Позитано, Леге), на дейци из българската история и пр. Тези нови имена, обаче, твърде мъчно се запаметявали.

Още в първите години след Освобождението се захванал усилен строеж, в резултат на който градът се разделил на две съвършено различни части — Стара София и нов „европейски“ квартал — на юг и на изток от нея. Дворецът на Княза бил по средата между двете. Изгледът на старата част на града все още бил твърде непривлекателен. Едни от улиците, тесни и криви, били настлани с неравен калдаръм от обли речни камъни; други били лишени и от това, та глинестата им почва в дъждовно време и зиме омеквала, превръщала се в дълбока кал. Известни краища, с улици плувнали във вода, напомняли Венеция. За преминаване през калните улици били поставени на известни места големи плоски камъни; който се прибирал у дома по мрак, трябвало добре да запомни тяхното местоположение. Къщите били все малки постройки от глина и дърво, отвън не всякога варосани, с малки неправилни прозорчета, защитени с мрежа от дървени пръчки — явен белег на турското влияние; всички имали надвесени над улицата керемидени стрехи и малки входни врати, поради което влизащите в тях трябвало да се навеждат; вратите се нарочно правили малки, за да не могат турските конници, минавайки през София при походите си кьм Унгария, да квартируват в частните домове. Дворните огради, особено из краищата, обитавани по-преди от турско население, били с високи, кирпичени стрехи за предпазване от дъжда. Колкото по-голям е бил господарят, който е живял вътре и по-многолюден — харемът му, толкова по-високи били и стените. Буйната зеленина на овощните дървета — сливи, черници, дюли и др. — закривала червените покриви на вътрешните сгради. Някои от тези жилища приличали на големи чифлици, обитавани от заможни велможи. В горещите летни дни от тези стари улици лъхала някаква влажна глинена миризма.

Ето защо, голяма била заслугата на първите български общински управления, които пресушили блатливите места; същите осветили с газени лампи даже и най-затънтените краища.

Многобройните чешми из улиците представяли явно турско наследство. Турците и сега обичат и ценят водата така, както са я ценели някога из сухите и безплодни степи на Азия, отгдето са дошли.

В старата част на града имало и няколко площада — последица, изглежда, на пожари, след които изгорелите сгради не са били подновени.

Най-непривлекателна и неуредена била еврейската махала, която се намирала в самото средище на Стара София. Човек попаднал из нейните нечисти, често задънени улички, без да ще бързал да излезе на чист въздух към съседната Катедрална черква, която отдалеч издавала местонахождението си със своите оловени кубета.

През първите години след Освобождението опасността от пожари в София били постоянна. До тогава, под турско влияние, отоплението навсякъде се извършвало само чрез глинени или медни мангали. Дошли от горещи страни, турците и в нашите хладни земи, по стар навик, не прибягвали до задоволително отопление на жилищата си. Ала от времето на руската окупация, научени от русите — деца на севера, софиянци заменили мангалите с печки, железни или иззидани от тухли и поставяни в непосредствена близост със старите, обикновено дървени, стени на стаите. При един пожар, заедно с множество други сгради, изгорял и Върховният съд, както и временната дървена сграда на Народното събрание. Множеството прозорци и тънките стени на къщите спомагали, от друга страна, за тяхното проветряване и ги правили твърде пригодни зa живеене лете.

Главна артерия на стария град представяла чаршията. Тя се състояла от две улици, продължение на шосетата от Видин и от Ниш, които се събирали пред днешния Дворец. Тя била крива, едва достатъчна за разминаване две коли, отстрани с посадени върби, с груб калдаръм и високи тесни тротоари. Отстрани се намирали низки отворени дюкянчета, затваряни нощем с големи кепенци; последните замествали както прозорците, така също и вратите, пък и цялата фасада. Вътрешността на дюкяна, наедно с цялата стока и занаятчиите, работещи седнали, с кръстосани нозе, била съвсем открита за погледите на минувачите.

Рано утрин тук царяло голямо оживление; окото се наслаждавало от живописното смешение на градски и селски носии, а до ухото стигали крясъците на продавачи и купувачи, с които се смесвали виковете на коларите и дрънкането на звънците на техните коли или на натоварените конски кервани. Викането на уличните продавачи продължавало до среднощ. Те излагали своята стока в големи, кръгли табли, които носели на главата си или ги поставяли на високи дървени триножници. Освен тях, рано обикаляли града селяни — продавачи на дърва или на мляко в медни котли, носени с кобилица на рамо. Твърде много биели на очи и множеството обществени фурни, каквито имало и в самата чаршия; те също така били открити и често, при вадене хляба от пещта, дългата дръжка на фурнаджийската лопата излизала далече сред улицата, между минувачите, предупреждавани с високо провикване от фурнаджийските работници да се пазят. В тези фурни пекли хляба си онези софиянци, които нямали свои пещи в къщи.

Каква разлика има, наистина, между днешния ни престолен град и София отпреди 5—6 десетилетия! Какъв размах е проявил българският освободен творчески дух! Пример на такъв възход не е отбелязан в историята на някой друг европейски град.

Между къщите били разпръснати множество стари джамии, които по това време служили за военни складове или пък били съвсем запустели. По-забележителни от тях били Баня-баши, която е запазена и до сега; Бююк-джамия, сегашният Народен археологически музей; Черната джамия, обградена с висока и яка каменна стена; тя се наричала така, вероятно защото в съседство с нея се намирал прочут затвор. Черната джамия днес представя величествен храм Св. Седмочисленци; на източния край на храма е гробът на бившия Министър-председател и Регент на България, Петко Каравелов, по почин на когото джамията станала православен български храм. Друга била Гюл-джамия — старата софийска църква Св. Георги; след Освобождението тя служила за различни цели, между другото и за мавзолей на покойния Княз Негово Височество Александър Батемберг. В джамия е била обърната и старинната християнска църква Св. София, която дала името си на престолния ни град.

От християнските храмове най-забележителна е била черквата Св. Неделя.

В началото на 1882 год. била съборена така наречената Сахат-кула, червена, горе с чардак, гдето по-рано имало пазач.

Характерна постройка на стара София била и Банята, над която се издигали стари, покрити с олово кубета. Посещението, по стар обичай, било разпределено по пол и вяра така, че през различните дни на седмицата се допущали християни, мохамедани, евреи, чиновници, войници.

Град София лежи на важен международен път, а край главните пътища турците строели особени сгради, наречени кервансараи, в които спирали пътници да нощуват. Те били големи и яки четвъртити сгради, покрай вътрешните стени на които имало покрити тесни чардаци, гдето пътниците се установявали със своята стока. Дворът бил открит. Под чардаците били яхърите. Още преди Освобождението, заедно с упадъка на град София и на търговското му значение, западнали и тези забележителни обществени постройки. Иречек заварил в София три големи, но вече полусъборени кервансараи. Кервансараят Бююк-хан, известен на софийското население с името кервансарата, съществувал до Освободителната война, като бил обитаван от бедни еврейски семейства; той се намирал между улица Търговска и Мария Луиза и заемал площада пасаж Св, Никола.

В София имало и много ханища, приспособени за жилища на търговци и за складове на стоките им. Те също били здрави, двуетажни каменни сгради, покрити с олово. В долния етаж се намирали дюкяни, а на горния били наредени стаите за живеене с просторни свободни чардаци пред тях. По средата на сградата имало широк двор. Понеже градът бил построен от дървени къщи, то каменните ханове били най-сигурни места за скъпата стока.

Най-известен, познат още на пътешествениците от 16 век, бил Чохаджийският хан, гдето някога дубровнишките търговци складирали своите сукна (чохи). Той представял голяма четвъртита сграда с дебели стени и две врати. Чохаджийският хан се намирал на улица Търговска, при регулацията на която по-късно бил разрушен; останки от него са златарските дюкяни на улица Дрин. Срещу него, от другата страна на улицата, се намирал Безистенът. До регулацията на града той стърчал високо над дюкянчета и къщички, които били долепени до външните му стени. Безистенът бил продълговата сграда с няколко кубета. Вътре, от двете страни на прохода, се редели малки дюкянчета. Иречек слушал от стари софиянци, че около 1840 г. Безистенът бил с голяма врата и пазел девет от кубетата си. В него тогава се складирали най-скъпите стоки.

Една особеност на улиците в стара София били различните животни, които по турски обичай, изпълнявали и санитарна служба. Навред, а най-много около касапниците и кръчмите, се скитали стотици гладни кучета. В турско време никой не смеел даже да ги прогони. Нощем със своя вой те твърде много безпокоели съня на софиянци. Ето защо още първите общински управи на свободна София премахнали това зло. Същите, чрез засипване влажните места, турили край и на две други стари злини: мухите, както и жабите, които в самия град, под прозорците на къщите, из градините и водите надавали оглушителен крясък. Че с тяхното премахване се ликвидирало с едно турско наследство, личи, между другото, и от една бележка на известния стар пътешественик Бусбек, в която се казва, че султан Сюлейман напущал Одрин, гдето прекарвал зимата и се връщал в Цариград, „когато жабите със своето крякане почвали да стават досадни“.

Както се спомена, по средата между стара София и новопостроените квартали, се намирал Дворецът на Княза. Това бил конакът на турските паши, съграден преди Освобождението върху развалините на стария палат, обитаван от някогашните софийски беглербегове. Отреден за Дворец на Княза, той се намирал на първо време в жалко състояние; ето защо през 1880—1882 година бил основно преустроен.

В съседство с Двореца се разстилала Александровската градина (днешната Градска градина), с кьошк за музика и с малко кафене. Отначало, между изсъхналата трева, тук расли само малко върби, тополи и череши. Пред стърчащата наблизо дървена двуетажна сграда (в нея живеел и руският комисар, княз Дондуков, а впоследствие там се помещавали някои министерства) се намирал стар турски топ, с който по пладне се давал гърмеж за оправяне часовниците.

Ала който минел само след няколко години по-късно край тази градина, уредена от особен градинар и зърнел софийския свят безгрижно да се разхожда през лунна лятна вечер, под звуците на военната музика, той отнасял със себе си най-приятни впечатления.

На юг и на изток от Двореца се простирал новият, възникнал след Освобождението, квартал. Той бил с прави улици, кръстосани под прав ъгъл. Издигнали се нови сгради върху пространството между Двореца и Черната джамия; те постоянно се умножавали върху мястото на някогашните турски гробища и на ливадите, между Цариградското и Орханийското шосета.

Пречка за още по-усиленото преустройство на град София през първите следосвободителни години представяла неизвестността относно мястото, гдето щели да бъдат новата гара и бъдещият център на града.

Все пак, изгледът на София се скоро тъй много изменил, че старите софийски турци, които идвали от Цариград да я посетят, напразно бродили из улиците, търсейки познати къщи.

Извън обществените постройки, новостроящите се частни сгради били повечето едноетажни, с широк двор и градина. Българинът не обича да живее под наем, а съвместното обитаване на една сграда от няколко семейства било нещо непознато, непривично. У нас съществува израза „задомил се“ (оженил се). Кооперативният жилищен строеж, който напредва толкова много през последните години в София, като й предава вече особен отпечатък и я сдоби с множество монументални сгради, е плод на необходимостта, във връзка с голямото поскъпване на местата за строеж.

Новоизградена София била здрав град, с широки и тихи улици, без шум и прах, с каменни тротоари; между разпръснатите нови къщички се простирали още много празни места, из които расли застарели сливи, бъз, алени ружи и високи бодили.

Днешният град се е разстлал далече зад чертите на тогавашна София. Върху безлюдни по-рано пространства, върху ниви и ливади се ширят днес модерни квартали с големи постройки и булеварди, с китни обществени градини.

Строежът на сгради в София се намирал на дебърски, крушевски, костурски и трънски майстори.

Вместо мебели, в стаите, около стените, се протакали в старите жилища низки миндери, покрити с шарени черги или килими. Личели и низки кръгли софри. В стените били вградени множество дървени долапи понякога украсени с хубава резба.

В първоначалния начин на строеж скоро настъпили промени. Македонските майстори, видели „швабски“ жилища в Банат, захванали по техен образец да осъвършенствуват своето изкуство. Новоизградените от тях къщи били зидани с тухли. Те все още били с широки дворове и градини, ала вместо високи глинени зидове, имали низки прогледни огради. Турските миндери почнали да изчезват и да се заместват с модерни мебели, донасяни от Виена или издялани от местни столари.

При преброяването на населението, извършено на 1. I. 1891 год., град София имал 2969 къщи и 20,501 жители, заедно с войниците от гарнизона, на брой над 1000 души. (По същото преброяване Русе се указал с 26,000 жители). На 1000 мъже се падали само 684 жени; това явно подчертава военно-чиновнишкия характер на новият престолен град. Цяла Софийска околия брояла едва 45,000 жители.

Броят на народностите, чието многоезичие биело на очи и из улиците, възлизал на 23. Почти половината от жителите били новопридошли от всички краища на страната. Коренното население на града съставяло едва 55%. Значителен бил и броят на чуждите поданици (8%), които тогава се стичали масово в тази нова Калифорния, гдето всичко се строяло наново и за всички имало работа.

Измежду отделните народности, застъпени в София, според същото преброяване, българите съставлявали 64%.

Евреите представяли, както и сега, втората по численост народностна група в града, след българите. Те и тогава упражнявали същите занаяти, с които се занимават и днес. Евреите живеели в отделна махала. Трета по численост била групата на циганите, живущи до Освобождението навсякъде из покрайнините на града; те били заселени впоследствие зад него, край шосето за Лом, в малко селце с бели къщички. Техните занаяти били и тогава твърде разнообразни и непостоянни. Родени „музиканти“, те често съпровождали свиренето си с припеви, в които възпявали падането на Плевен и геройските подвизи на българите така, както по-рано пеели на турците за тяхната сила и слава.

В околностите на София, твърде интересна народност до руската окупация представяли черкезите, преселени тук от Кавказ, след като тази област била окончателно покорена от русите (1864 год.). Те живеели бедно, не много по-добре от циганите, от които се отличавали само по постоянната си въоръженост и войнственност. Тяхното съседство твърде много тежало на софиянци, поради постоянните обири и убийства, вършени от тях. Наскоро след завършване Освободителната война, както още през времетраене на същата, черкезите се преселили в Анадола и съвсем изчезнали от Софийско.

През времето, за което се говори, българската Столица лежала извън европейската железопътна и параходна мрежа. До Ломското пристанище на Дунава, до началото на цариградската железница в Пазарджик и (от м. септемврий 1881 год.) до станцията в Ниш се пътувало обикновено два дни с кола. Западната поща идвала и отивала (през Петрохан — Берковица — Лом) само три пъти седмично. През зимните месеци всяко съобщение с външния свят се прекъсвало често — дунавските параходи прекратявали движението си, пътищата ставали непроходими, планинските виелици понякога прекъсвали и телеграфните съобщения. Ала скоро освободеният дух на българина се проявил и тук. На 6. XI. 1887 г. в София пристигнал първият влак от Пловдив. Наскоро София се удобно свързала и със Западна Европа.

Софийското общество, съставено от почти равни помежду си люде — чиновници, офицери, учители, търговци и разни предприемачи, водело прост и демократичен живот. Всички си говорели на „ти“. Първата жена, която се нарекла „госпожа“ (жената на Филаретов), станала известна по цяла София като „госпожата“, понеже се е мислело, че това е нейното име. Но не минало много време и думите „господин“, „госпожа“ и „госпожица“ станали общоупотребими.

Понеже София била град с предимно преселническо население, тук имало възпитаници на руски, френски, хърватски и чешки училища, на американската гимназия „Роберт колеж“ в Цариград, както и люде, следвали в български училища, различни самоуци и т. н. По-старите от тях преди Освобождението били повече учители и търговци; между тях имало и българи, които за проявлението на своя патриотизъм са били зле преследвани от турците, живеели са в изгнание зад граница или са били заточавани в Диар-Бекир и Триполи. Мнозина дошли и от Цариград, гдето преди Руско-турската война, както се знае, е съществувала многолюдна българска колония. Надмощие в обществения живот имали младите, завършили в чужбина, обединени в различни политически течения, както и в групи, според произхода им от различните градове и краища на страната — търновци, пловдивчани, бесарабци и пр.

Софиянци водели задружен патриархален живот. Вечер се събирали близки семейства на приятелски разговори, като, под руско влияние, се изпивало много чай. Цяла София се лично познавала. Голямо другарство съществувало и между интелигенцията. Въпреки това, основаването на дружества не успявало, главно поради политическите несъгласия. Политическите страсти, интриги и клевети били нещо обикновено за тогавашното политическо общество, събрано от вятъра, от всички страни. Буйните партийни раздори, свързани с лични преследвания, както и политическата неустановеност, внасяли натегнатост в политическата атмосфера. Всичко това е било тогава твърде естествено, ала чужденците виждали в него незрялостта на новоосвободения народ.

В Софийския обществен живот през първите години след организиране Княжеството, особено място заемали придворните балове, на които били канени голям брой лица. Там се събирало дипломатическото тяло, руските военни чинове и всички видни софийски семейства. Множеството бляскави униформи, народните носии, фраковете и модерните дамски тоалети си съперничели на най-добрите тържества от този род, устройвани тогава в по-напредналите страни. Балове, вечерни приеми, забавления на пързалката (на мястото, гдето е царската детска градина), летни угощения в околностите на града и есенни ловове били често устройвани и от дипломатическите представители.

Постоянен театър по това време в София още липсвал, ала от време на време се давали представления от любители с благотворителна цел. Най-много се славили даваните във Военния клуб руски комедии, сполучливо изнасяни от руските офицери и техните дами. Първото българско представление в София се дало в началото на 1880 год., когато били играни Шилеровите „Разбойници“. През следващите зими били дадени пред многобройна публика в привременната сграда на Народното събрание няколко народни драми. При едно от тези представления, при излизане на зрителите, сградата се запалила и напълно изгоряла.

Литературният живот през първите следоосвободителни години бил незначителен. Освен официалните книжа и учебници, други книги се печатили твърде малко, пък и книжарството се намирало в своя зародиш. Книгоиздателско средище си оставал все още Пловдив. Броят на политическите вестници бил голям, ала съществуването им било краткотрайно.

Новооснованите училища били твърде много на брой, „защото, казва Иречек, младият българин е с много бистър ум и обича да се учи“.

Още през 1889 г. била основана и Народната библиотека, чието книжовно богатство се бързо умножавало. Положени били и основите на Народния археологически музей.

Основаното през 1869 год в Браила Българско книжовно дружество, което е нашето първо литературно сдружение, след Освобождението било пренесено в София; тук твърде ценната си дейност то подновило през 1882 г.

Непосредствените околности на София представяли широко, еднобразно пасище, разораването
на което се захванало едва по-късно. Турско наследство представяли мочурливите ливади и блата, които заобикаляли града от север и били маларични огнища. Тяхното пресушаване, извършено от българските общински власти, не се забавило.

Само на юг от града гъстата зеленина на Лозенец приятно привличала погледа. Това възвишение изцяло било покрито с буйни градини главно вишневи, които напролет блестели от 6елия като сняг цвят, Между дърветата се зеленеели малки ливади, осеяни с диви трендафили и полски цветя. От пътеките, които лъкатушели между белите брези, тополи и вековни брястове, се откривал прекрасен изглед на цяла София,

Разходките на софиянци отначало ставали по княжевското шосе, ала скоро го заместило цариградското шосе, което, при това, започвало от новите квартали.

Край него, в съседство с града, се простирали бостани, както и едно обширно пусто пространство, което наскоро било засадено с млади фиданки — така се създала днешната китна Борисова градина.

Най-голямо природно украшение и тогава, както и сега, представяла Витоша. По думите на Хохщетера, София и Витоша са свързани така, както Неапол и Везувий. По нейните пасища панагюрци пасели лете своите стада от рогат добитък, а южните й склонове се обитавали от чергари власи. Из Витоша лятно време бродили вълци и мечки, които зиме се скитали из Софийско поле.

Подвитошкото село Бали-Ефенди, прекръстено през 1881 год. с днешното му име Княжево и тогава привличало лeте доста посетители. Чуждитe дипломати идвали тук на лов за орли. В селото отначало имало малко забележителни неща: разнебитени остатъци от глинените колиби на изселилите се черкези, развалини от голям кервансарай и джамия, запустяла стара турска фабрика за шаек, както и малко селски къщички, кръчми и кафенета. Но не минало много време и Княжево тръгнало към бърз напредък; както се знае, то днес представя едно модерно предградие на Столицата.

Други, по-близки до София, села били: Бояна, с развалини от някогашна крепост и прастара църква, съградена от севастократор Калояна и зографисана през царуването на Константин Асена, (1259 год.); Горна баня с образцов княжевски чифлик и стара баня; Драгалевци, скрито всред гора от стари орехови дървета, със стар монастир, основан още през 14 век от Цар Иван Александра.

Днешна София, Столица на България, със своите 350 хиляди жители, е третият по големина град на Балканския полуостров, след космополитния Цариград и средиземноморска Атина. Уреден, модерен град, той е не само най-големият културен и стопански център на нашата страна, но, по своето географско положение, — център е и на всички земи, населени с българи.


16.10.2015 г.

Новата загадка


Днешното предизвикателство ще ви поизпоти. Къде е правена снимката?



9.10.2015 г.

Новата загадка


Къде се намираме днес?



5.10.2015 г.

Кайзер Вилхелм в София


Репортаж от вестник "Пряпорец", 12 октомври 1917 г.


Кайзер Вилхелм в София

Вчера, при хубаво време, в 5 ч. след обед Н. И. В. кайзер Вилхелм пристигна в София. На перона на гарата беше построена почетна рота от школници. В 4 ч и 20 минути Н. В. Царят, в германска боева пехотна униформа, с германски фелдмаршалски жезъл, придружен от престолонаследника княз Борис Търновски, княз Кирил Преславски, главнокомандуващият генерал-лейтенант Жеков, военният министър генерал Найденов и др., направи преглед на почетната рота и поздрави войниците, бодрата стойка на които правеше особено впечатление.

На гарата при посрещането на Н. И. В. кайзер Вилхелм присъствуваха: всички министри, генералитета начело с главнокомандуващия г. генерал Жеков и началник-щаба г. генерал Луков; председателят на Народното събрание г. Д-р Вачев и подпредседателя г. Д-р Момчилов; бившите министри, между които бившият министър-председател г. Малинов, г. г. Ляпчев, Мушанов, Моллов, Пеев-Плачков, Панайотов; народните представители г. г. професор Данаилов, Ал. Гиргинов и др.

Посрещане на Кайзера в двореца, на снимката са и Цар Фердинанд с престолонаследника Княз Борис

Пристигането на високия гост се предизвести с много топовни салюти. При срещата двамата владетели се прегърнаха много сърдечно и с видима радост. Н. И. В. кайзер Вилхелм, придружен от Н. В. Царя, направи преглед на почетната рота и поздрави войниците с "Здравейте, господа!"

След това двамата владетели отидоха в царския салон, дето Н. В. Царят представи на Н. И. В. Кайзер Вилхелм председателя и подпредседателя на Народното събрание г. г. Д-р Вачев и Д-р Момчилов, бившите министри: бившия министър председател г. Ал. Малинов, г. г. Ляпчев, Мушанов, Моллов, Пеев-Плачков и Панайотов, професор Данаилов и др.

Шествието, начело с 12 дворцови каляски, с много автомобили и файтони, потегли от гарата кьм града в 5 1/2 ч. В третата каляска бяха седнали Н. И. В. кайзер Вилхелм и Н. В Царят. След нея следваше каляската с принц Август Вилхелм Пруски, предстолонаследника княз Борис Търновски и княз Кирил. В шестата каляска седяха: държавният секретар за външните работи г. Д-р фон Кюлман и тайният съветник г. фон Розенберг, с аташирания към тях пълномощен министър г. Чапрашиков.

Шествието от гарата мина през ул. "Мария Луиза", площад "Св. Неделя", бул. "Дондуков" и ул. "Княз Борис Търновски".

При триумфалната арка до Лъвовия мост високият гост биде причакан от кмета на столицата, помощниците му и градските съветници. Шест ученички от девическите гимназии в бяло облекло, препасани с трицветни ленти на германското и българското знаме, поднесоха букети от живи цветя на Н. И. В. Кайзер Вилхелм и Н. В. Царя. Кметът r. Р. В. Радев приветствува високия гост с подходяща реч и му поднесе по обичая хляб и сол.

Арката, издигната на Лъвов мост по случай посещението на Кайзера

Кайзерът отговори със следната реч:

"Приемете най-сърдечната ми благодарност за толкова приветливото.добре дошел", което ми отправяте от името на софийските граждани. Изпълнен от съзнанието за историческото значение на момента, вземам от ръцете ви хляба и солта — стария обичаен знак на българското гостоприемство. Винаги незабравим ще остане за мен денят, в който като гостенин на вашият достоен владетел, моят мил приятел и съюзник и на неговия храбър и скъп народ, стъпих в тая горда столица. Нека слънцето, което днес тъй весело блести над София, бъде предвестник на бъдещите светли славни дни, които многостолетния град ще посреща с неизчерпаема младежка сила, като огнище на велика цветуща обединена България”.

На вечерята гала, дадена снощи в двореца, в чест на височайшите гости, са присъствували 78 души. Освен височайшите гости и Царския дом, на трапезата са били свитите на гостите, германският пълномощен-министър с дипломатическия персонал на легацията, пълномощните-министри и военните аташета на съюзните държави, всичките министри, главнокомандуващият генерал-лейтенант Жеков, командуващите отделни армии, началникът на генералния-щаб генерал майор Луков, бившите министър председатели г.г. Малинов и Гешов, бившите министри: г. г. Ан. Ляпчев, Н. Мушанов, Моллов, Паприков, Пеев-Плачков, Яблански, Рачо Петров, Панайотов, по 4 д. народни представители от всяка парламентарна група, директорът на прехраната генерал Протегеров, председателят на германската колония и други.

*

След вечерята е имало прием, който е започнал в 10 1/2 ч. и на който са присъствували около сто души, между другите народни представители от почти всички управляващи партии и видни членове на германската колония. През време на приема, германският император държал серкъл, при което той е имал повече или по-малко продължителен разговор с разни политически лица, между които г. г. Малинов, Гешов, Д-р Момчилов, Яблански, Паприков, Рашко Маджаров, Фаденхехт, генерал Рачо Петров, Тодор Александров, Ляпчевъ, Иван Пеев-Плачков, Моллов. Представено му е било настоятелството на дружеството за културно и стопанско сближение между Германия и България: г. г. К. х. Калчев, Александър Златанов, Д-р Георгиев, Александър Станчов и Ст. Стоилов. Приемът се свършил кьм 12 ч.

София приветства германския Кайзер Вилхелм

*

По случай идването си в София Негово Величество германският император е наградил с разни отличия много граждански и военни лица. Министър-председателят г. Д-р Радославов е получил големия кръст на ордена „Черен орел“. Командуващият втора армия генерал от пехотата Тодоров, ордена "Пур льо Мерит", началникът на тайния кабинет г. Добрович — брилянтите на великия кръст на "Червения орел"; министър Кознички и директорът на железниците г. Морфов — първа степен от ордена на Пруската корона; генерал-лейтенант Ковачев и генерал-майор Протогеров — същият орден с мечове; главният секретар на Министерството на външните работи г. Александър Златанов и управителят на Българската народна банка г. Чачалов — ордена на Пруската корона, втора степен със звезда. Раздадени са още много други отличия.

*

Негово Величество царят е назначил германския император за шеф на 6-и конен полк.

В германската легация ще се даде закуска днес в чест на германския Император. Поканени са 25 д. Останалите лица от свитите ще бъдат на закуска в германския офицерски клуб.

Днес в програмата влиза посещение на селата Банки и Бояна, дето височайшите гости ще се поклонят на гроба на царицата.


2.10.2015 г.

Новата загадка


Откъде е правена днешната снимка и какво се вижда на нея?



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...