29.01.2016 г.

Новата загадка


Днес сме готови да полетим на крилете на детското въображение. Къде се намираме?



25.01.2016 г.

Животът в една столична кооперация


С възхода на кооперативното строителство през 20-те години на XX век по много от софийскитe улици започват да растат масивни съпритежателски домове. Днешната панорамна фотография, направена през 1928 г., разкрива момент от живота на новодомците в една от тези кооперации. Спретнатите тераси, все още непознаващи предимствата на индивидуалното остъкляване, заснети от височината на друга сграда на противоположната страна на улицата, са изпълнени с живот. Мистерия остава дали обитателите на кооперацията са се показали специално за снимката или тя просто е уловила един спокоен слънчев ден на улица "Юрий Венелин" 22. Въпреки това си струва да с върнем в далечната вече 1928 г. и да се запознаем с част от хората, обитавали тогава този адрес.






"Деца, снимат ни!"

Мястото днес


22.01.2016 г.

Новата загадка


И днес ви питаме кое е мястото на снимката:



15.01.2016 г.

Новата загадка


Къде се намираме днес?



8.01.2016 г.

София под огън и желязо


Статия от общинското списание "Сердика", 1945 г. Публикуваме я с известни съкращения.


СОФИЯ ПОД ОГЪН И ЖЕЛЯЗО

репортаж от ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ


(...)

Чуждите радиостанции говореха вече за бомбардировки над България. Вместо правителствените кръгове да си вземат бележка от това и да направят каквото трябва за избягването на новите народни изпитания, те започнаха бясно преследване на евреите, за изселването им, за изпращането им в концентрационни лагери, за конфискуване на имотите им, за физическото им изтребване. И само благодарение на масовата противоакция, организирана от силите на Отечествения фронт, българските евреи бяха спасени от „фабриките на смъртта“ в Полша и в другите части на окупираните от германците страни. В същото време хиляди отечественофронтовци и честни демократи бяха изпратени в концлагерите, бяха интернирани, бяха хвърлени в затворите, бяха разстрелвани или избивани без съд и без присъда.

Хитлеристките агенти в България разправяха с пренебрежение, че англо-американците нямали въздушна флота, че летците им били обикновени наемници, неопитни и необучени, страхливи кариеристи, тръгнали не да се бият от патриотизъм, а да получават големи заплати и премии. Те разправяха още, че нашата въздушна флота била достатъчно силна, за да ги пръсне като пилци още щом минат границата ни. Даваха се много често дневни и нощни тревоги, но нападения още нямаше. Това твърде спомогна за масовото демобилизиране в това отношение. Хората заживяха с мисълта, че тревоги ще има, но бомбардировки няма да има.

Правителството взе „мерки“ за запазване живота на софиянци в случай, че въпреки всичко англоамериканските самолети се „промъкнат“ някак и долетят до столицата ни. Един запасен капитан, тъп и безотговорен като управниците, които го назначиха, ходи в Германия „да проучи на място“ каква е въздушната отбрана. И този пръв „защитник“ мобилизира цялото годно да работи мъжко население на Столицата, за да копае окопи из софийските улици и булеварди. Тези окопи бяха покривани с обикновени греди и дъски и след това засипвани с пръст. Умните хора, които не бяха лишени от чувство за присмех, ги кръстиха „гробниците“. За тези гробници, които погълнаха ангарийния труд на десетки хиляди софиянци и огромни количества дървен материал, са били похарчени стотици милиони лева.

Правителството взе „мерки“ за запазване живота на софиянци

 . . . прозорците се облепваха с ленти от хартия

. . . изкопаха се по улииите и градините скопи, които по-късно се обърнаха в гробниии

. . . и бяха направени басейни, които, вместо зa загасяване нa пожарите, послужиха за къпане на тези благородни животни

В цялата тази „противовъздушна“ дейност нямаше нато капчица разум, нито грам предвидливост, нито прашинка опит от бомбардираните вече германски градове, които уж бяха „проучвани“. Но от край до край тя беше покрита с пладнешко ограбване на народа, с нечисти сделки, с тъмни сметки. Децата, жените, старците и бабите заедно с всички други жители на Столицата трябваше да напущат своите много по-здрави и сигурни кооперативни жилища, за да се скрият в тези несигурни, паянтови, влажни къртиченини. И кой щеше да има смелост и самообладание да остане под тънкия пласт рохка пръст и под двусантиметровите дъски, които и запалителна бомба дори можеше да пробие? По площадите и в градините изкопаха „резервоари“. От тях „пожарникарите“ — полуобучени софийски граждани — щяха да черпят вода, за да гасят бъдещите пожари в голяма София.

Когато на една журналистичсска конференция някои по-самостоятелни вестникари са задали два-три неудобни въпроса на капитана във връзка с тези смехотворни „скривалища“, господинът се обидил, разсърдил се и си излязъл без да даде някакви обяснения.

„Държавниците“, които редяха вече „почти обединена България“, минаваха всеки ден край тези „гробници“, но не им обръщаха внимание, защото те бяха заети със своите нескончаеми сделки, в постоянни грижи за избиването на комунистите и на другите честни демократически дейци и се чудеха как да угодят на своите германски господари. Не им обръщаха внимание още и поради това, че не смятаха да остават в Столицата. Те си имаха автомобили, имаха си вили, някои от тях имаха дори по-сигурни скривалища от рововете на софийските улици. Защо трябваше да се грижат за някакво си население. Дневниците на тези „държавници“ хвърлиха малко светлина върху „грижите“, които тъкмо по това време тези държавници са имали за Столицата ни, за нейното население и за целия български народ. Много по-лесно и по-важно беше да се изземват продуктите на българските селяни, за да се изхранва „революционната“, „освободителна“ армия на Третия Райх. Най-големите подготовки за защита на столичани бяха проведени вече — имаше няколко хиляди души мобилизирани във „въздушната защита“, рововете бяха направени и с черната хартия за прозорците беше извършена отлична сделка. Че какво имаше да се прави още?

Много преди да почнат хвърлянето на бомби, англо-амеирканските самолети пущаха позиви, с които предупреждаваха правителството

Самозалъгването на някои български граждани за „безсилието“ на англо-американските въздушни сили и за мощта на българската авиация, която те смятаха, че се опира на „непобедима“ Германия, беше разсеяно през един хубав неделен ден. През този ден, посред пладне, сто и двадесет и четири англо-американски бомбардировачи, непридружени от нито един изтребител, прелетяха над цяла България на около двайсетина километра западно от София и извършиха първата си бомбардировка над румънските извори при Плоещ. Стана ясно и за най-големите слепци, че тези бомбардировачи можеха много по-лесно и много по-безопасно да изсипят товара си и върху нашата столица.

Първите бомбардировки над София внесоха малко смущение, но не изплашиха гражданите, особено гражданите от центъра на София. Защото тези бомбардировки бяха направени много далече от този център. На 14 ноември 1943 година дойдоха над нашата столица първите англо-американски ята. Те дойдоха чак от Африка, и само това вече беше достатъчно, за да подчертае силата на англо-американската авиация. Тези ята пуснаха товара си главно в крайните югоизточни предградия на София. Първите удари следователно бяха нанесени над сиромашките къщурки оттатък железопътната линия. Населението, оставено на случая при падането на бомбите, даде и първите жертви. Една част от това население се разбяга още по на юг, в близките съседни села, но тъй като то беше крайно бедно и не можеше да издържи една по-дълга евакуация, трябваше пак да се завърне в раздрусаните си къщурки, с напукани стени и с изпочупени стъкла на прозорците.


. . . Цели кооперативни жилищни блокове рухваха като картонени кутии

 по улица Раковски

по улица Ц. Иоанна

Купът от развалини е бил някога трамвай, който се е движел по улица Царица Иоанна

На 24 ноември стана второто нападение. И този път бяха бити същите квартали. През тази бомбардировка бяха засегнати някои индустриални и занаятчийски предприятия и складове. Освен въздушната защита, която се зае с разчистването на ударените сгради, бяха мобилизирани допълнително и други граждани в помощ на защитниците. По-богатите собственици подкупваха разните началства на въздушната защита, за да разчистват разрушените им предприятия и складове. Същевременно държавата им отпущаше средства за понесените щети. Така че те вършеха работата си с безплатния труд на защитниците и на граждански мобилизираните работници и същевременно получаваха пари за същото това разчистване. На бедните граждани, които едва бяха струпали по един коптор, никой не помагаше.

На 10 декември англо-американците биха пак същите крайни квартали на юг от гарата. Обитателите на „центъра“ ходеха ,да видят“ какво е станало, връщаха се като да бяха посетили изложение, потриваха самодоволно ръце и се шегуваха:

— Чърчил, — казваха те,— бие крайните квартали, защото знае, че в центъра са неговите приятели.

Тези господа, които дето ставаха и дето сядаха възхваляваха германската „сила“, тези, които цвилеха от радост, когато четяха в официозите за туй, как германската авиация биела Лондон, тези, които с нероновски възторг описваха как горял големият град отвъд Ламанш и пееха с ожесточение „Ний ще литнем срещу Англия“, същите те си мислеха, че Чърчил е проявил особено приятелско държание към тях.

На 20 декември беше последната от така наречените „малки бомбардировки“. С това окончателно се затвърди мнението, че англо-американците ще бият само крайнините на София, и то най-сиромашките крайнини. Така богаташите от центъра се грижеха само за черноборсаджийските сделки, търгуваха в заграбените еврейски магазини и кантори и се кланяха доземи на избръснатите гестаповци. Между другото те още вярваха в силата на германската авиация и като истински подлеци и егоиста, като всички „тънки“ сметкаджии си смигаха и шушнеха, че Русия няма да позволи на своите съюзници да ни ударят по-здраво — в същото време, когато се отказваха от своя славянски произход. Те още подхвърляха из аперитивите плоския виц, че разликата между Англия и България била само тази, дето за Англия се биели малките народи, а за България — големите.

„Държавниците“, обаче, след като бяха приспали софийското население с „мощта“ на Германия, след като бяха внушили на своите „последователи“ — черноборсаджиите и аперитивните герои, че сериозни бомбардировки са невъзможни или че изобщо няма да има, разбраха накъде отива работата и започнаха да надават викове за евакуация. План, обаче, нямаше. Стоки и ценности не се изнасяха. Здрави скривалища не се правеха. Истински санитарни мерки за най-лошите случаи не се вземаха. Разни стрелки и надписи показваха къде са „най-близките превързочни пунктове". Домоначалниците разнасяха „упътвания“ и покани за отпътуване в провинцията. Кой къде трябваше да иде, при кого, с кого и в какъв срок, за това никой и не се грижеше. Уповаваха се на „частния почин“. А жителите на Столицата, вместо да намаляват, се увеличаваха. Апартаментоманията беше взела застрашителни размери. Всеки гледаше да се домъкне в София, дето, като в някаква Калифорния, се печелело уж лесно и много. Според комисарските органи, които пресмятаха хората по издадените хлебни карти, София на новата 1944 година е имала кръгло 800.000 жители. Можеби тези жители са били спокойни и поради това, че всеки ден гледаха по покривите на големите здания и на нарочно направени площадки в крайнините на града войници, противосамолетни картечници и противосамолетни оръдия.

. . . На много места вече зееха ощърбени здания. . .

Сграда по улица Узунджовска

Училището на улица Цар Калоян срещу Митрополията след 10 януари 1944 год.

Какви бяха, обаче, тези противосамолетни оръжия? Освен няколко наистина добри дългобойни зенитни оръдия с най-модерни приспособления и механизми, другите картечници и топове бяха само залъгалки. Оръдията биеха само на 1500 метра височина и, следователно, не можеха да достигнат дори англо-американските бомбардировачи. Много преди войната тези „противосамолетни" оръдия са били предложени на един военен министър от оръжейните заводи „Шкода“ срещу 8.000.000 лева „лично извънредно и тайно възнаграждение". Министрът не ги приел. Практичната фирма, обаче, не се отчаяла. Тя дочакала „по-добър“ министър — известния „водач“ на легионерите генерал Христо Луков. Този генерал ги намерил за много добри и ги купил. Така, когато „стана нужда“, тези плашила за чавките бяха изкарани по покривите за утеха на гражданите. Около тях се въртяха по няколко млади момчета-артилеристчета, които бяха обречени да станат първите сигурни жертви на каква да е по-сериозна бомбардировка.

Големите възможности за по-здрави и по-сигурни скривалища, които местоположението на София даваше поне за да се приготвят няколко превързочни пунктове, където лекарите биха работили спокойно и при най-опасното положение и където ранените наистина биха намерили първа медицинска помощ — Лозенският хълм, редутът в Подуене, дори естественото и удобно място за подземни скривалища от Дондуков към площода пред Двореца — не бяха използувани. Германците се бяха пръснали зад Борисовата градина и бяха заели по-важните жилищни блокове — Немското училище на булевард Евлоги Георгиев, Славянска беседа, хотел Кооп, Банковия дом и няколко други кооперативни жилища. При всяка тревога Бекерле и съпругата му се криеха във Военното министерство, дето няколко гестаповци влачеха куфари, пълни вероятно с „най-ценната“ архива.

Заплахите от радио Лондон ставаха все по-чести и по-внушителни. От там говореха, че София, ако нашите управници не се опомнят с време, ще бъде обърната на пепелище. По-късно, след 9 септември се изнесе, че англо-американците предлагали само едно условие, за да не бомбардират български градове: — да се спрат жестоките преследвания над българските евреи. В този смисъл се водили дори някакви „преговори“. Но какво значеше да не се преследват евреите? Това преди всичко значеше да не им се ограбват имотите. Но как можеше да стане това? Та нали разни „водачи“ на запасни офицери, разни аферисти и „патриоти“ бяха се настанали в магазините им по Леге, Дондуков, Пиротска, Мария Луиза? Нали бяха заграбили фабриките, работилниците, канторите им, нали бяха станали „управители“ на предприятията им?... За тях заплахите от Лондон бяха само „пропаганда“, макар и да бяха видели вече, че американската авиация не е толкова далече, колкото си я представляваха отначалото ...

На 10 януари, към 12 часа, сирените в София дадоха тревога. Хората бяха свикнали с предишните малки нападения из крайнините на града и поради това се прибираха из мазетата, по-скоро за да изпълнят едно нареждане на въздушната защита, отколкото да се скрият от вероятната бомбардировка. Наистина, през последните нападения бяха поръсени бомби и към жилищата на по-заможните граждани. Но още тогава някои разправяха, че това е станало случайно, тъй като нашите изтребители свалили челния англо-американски бомбардировач, та екипажът на някои от бомбардировачите не знаели какво да правят и си хвърлили товара напосоки. Други пък имали сведения от "положителен източник", че тези бомби паднали към центъра на града, защото наши изтребители нападнали противника и той трябвало да си хвърли товара.

Защитниците, с ризогащници и с каски, се разхождаха важно из улиците и даваха нареждания на гражданите да си се прибират по-скоро. Много мъже продаваха евтин героизъм. Като се надяваха, че няма да има сериозно нападение, те си стояха в заведенията или се излежаваха в стаите по етажите. Някои „герои“, поради тази „непредпазливост“, имаха преди това много поводи да се присмиват на „страхливите" и да говорят с пренебрежение за „пукотевиците“. Много умни граждани очакваха вече едно наистина сериозно нападение. Но дори и те нямаха истинска представа за онова, което предстоеше да стане. Какъв щеше да е ефектът от сериозното нападение? И какви размери щеше да вземе то? Можеха ли бомбите да пробият циментовите плочи на жилищните кооперации? ...

Този жилищен дом е по-щастлив, понеже не е разрушен до основи. . .

...докато другият, който се намира на улица Парчевич, е пострадал значително...

Ужасът на първата голяма бомбардировка изплаши и най-хладнокръвните. Като при земетресение, човек не се чувствуваше сигурен никъде, освен в скривалище на много метра под земята, каквото в София нямаше. „Бомбените килими“ покриваха със страшния си трясък целия град, из улиците и над къщите се дигаха облаци прах и дим, от детонациите се тресяха всички прозорци и стъклата се посипваха с трясък на тротоарите. В отделните промеждутъци на затишие, ония, които бяха раздрусани над самите си глави, хукваха в паника и търсеха по-сигурни скривалища. Жени и деца пищяха и се гледаха обезумели, вкопчани като пред смърт. В някои скривалища се явяваха истерични прояви, които действуваха на другите паникьорски. На много места вече зееха ощърбени здания, виждаха се разбити и изкривени трамвайни релси, обърнати коли, убити коне, повалени и счупени стълбове. Големият град се гърчеше под бомбените килими и като че ли правеше усилия да издържи този ужасен огнен натиск. Много бомби падаха косо и експлодираха в мазетата. Имаше наистина куриозни случаи на смърт и спасение. Един младеж се измъква от мазето на една кооперативна сграда, където бомбата е паднала косо. Вътре има много убити и ренени. Но как се е спасил той? При пробиването на приземната циментова плоча една грамадна част от тази площ се свлича зад него и просто го запазва като щит. Въздушните вълни са се движили по най-чудновати направления. Така, например, в едно мазе въздушната струя тъй резко се е пречупила, че поваля мъртъв един мъж, а неговият другар, само на десет сантиметра разстояние, остава незасегнат. Някъде са паднали бомби в мазетата и са избили всички хора, а етажите нагоре си стоят по-малко или повече раздрусани, но здрави. При един такъв случай съпругата в мазето бива убита, а съпругът на площадката на стълбата между партера и първия етаж, на път за същото мазе, остава жив. Има и тъкмо обратния случай — съпругът на площадката убит, а съпругата в мазето остава жива и здрава.

Трудно е да се опишат всички куриозни случаи на смърт и спасение, както е трудно да се опише страшната паника и истеричния страх, който раздрусва издъно почти всички жени и деца, а също така и много от мъжете — по-малодушните или ония, които по-отблизо са усетили ударите на бомбите. Близките попадения се усещат по раздрусването на жилищните корпуси. Те треперят като в предсмъртна агония и като от вихрушка, в скривалищата се дига прах. Когато попаденията са върху самите сгради, прахът нахлува като от невиделица и задушва хората. И смелите, и страхливите, и мъжете, и жените — всички без изключение, обаче, са смъртно бледи. Ония близки, които са заедно, се страхуват само в момента, когато падат бомби. Но ония, които са пръснати и не се знаят, гледат като обезумели и стискат до болка пръстите си. Какво е станало с техните близки? Къде са те? Дали са живи или някоя бомба ги е отнесла?

В промеждутъците откриват някои убити и изнасят по-тежко ранените, за да ги отведат за първа медицинска помощ. Това са страшни картини за едно пъстро население, което, неподготвено и неспособно да понесе всичко, попада изведнаж в такъв страшен, смъртоносен ад. Някъде всички са ранени или убити; ранените викат за помощ, но няма кой да ги чуе. Дори след свършването на бомбардировката и след отбоя, хората са като замаяни. Всеки гледа да се откъсне от това място на разорението, ужаса и смъртта и да се намери колкото се може по-далече.

Първи започват да бягат управниците. Подлите страхливци, които знаеха да избиват вързани български граждани, които се перчеха на англо-американците със своя „дух“, грабнаха държавните превозни средства и търтиха да бягат като зайци, накъдето им видят очите. Областният директор, един запасен генерал, задигнал семейството си и се установил в едно малко затънтено самоковско село. Над дома, в който се установил, храбрият запасен генерал сложил табелка „Софийско областно управление“. Никой, обаче, не е знаел, къде е това „Областно управление". „Откриват“ го едва след десетина дни. Висши военни, които организираха и командуваха ловни дружини, които изпращаха корпуси в Сърбия и Гърция, които продаваха интересите на България на хитлеристката глутница, които държаха речи против Съветския съюз, грабнаха държавните камиони, натовариха ги с цялата си покъщнина — чак до метлите и тупалките — и се настаниха по разни вили и къщи, които най-брутално за-грабваха. При всяка тревога садистът генерал Кочо Стоянов бягаше в Сливница, дето по цяла нощ гуляеха с масовия убиец полковник Монев.

И докато тези „храбри“ господа пренасяха покъщнината си до последния парцал с Еоенни камиони, коли и камионетки, бедното софийско гражданство хукна да бяга след отбоя по близките и далечни села. Едрите търговци и индустриалци използуваха своите частни превозни средства или плащаха десетки хиляди лева за един рейс от двайсетина-тридесет километра, за да отведат семействата си и да си пренасят покъщнината. Никога не е имало по-възмутително безгрижие към съдбата на подплашената маса и по-ярко проявен животински егоизъм от страна на управниците. Никакъв план, никакъв ред, никаква справедливост, никаква грижа, никаква отговорност, нито дори елементарно човешко достойнство! Народът от Столицата видя какви подли страхливци, какви диви егоисти, какви малодушни продажници са го управлявали.

А пътищата към софийските села бяха задръстени с беден народ, който търсеше спасение в студения януарски ден. Набързо събран багаж, натоварен обикновено на пружини, приспособени като шейни, деца, прехвърлени върху гърбовете на уморени и угнетени мъже, разплакани жени, момчета и момичета, задянати с раници и товари, опънали шии с тежки куфари. Това паническо преселение не срещна никаква съпротива, не получи никаква подкрепа, не намери нито една ободрителна дума от когото и да било из управляващите кръгове. Бежанците пристигаха по тъмно в селата, търсеха квартири, тропаха от къща на къща, въздишаха отчаяно, проклинаха и не знаеха какво да правят. Нямаха храна нито завивки, нито какъв да е подслон.

 Спасеният от пожар канцеларски инвентар на Столичната община беше натрупан по улица Гурко

Още един разрушен трамвай по улица Царица Йоанна

Селяните, по свой почин, главно напредничавите мъже и жени и бедните стопани, се притекоха на помощ на своите бедствуващи братя и сестри от града. В повечето случаи сгъстяването ставаше доброволно и бежанците намираха временно по един кът, за да се приберат на топло. Услужиха им с храна, със завивки, с топливо. Изтънчените дами, които припадаха от възторг пред гестаповските офицери и им даваха богати угощения по домовете си, намериха нашите села за много „некултурни“ и веднага влязоха в разправии със своите хазяи. Те се сърдеха, че нямало топла и студена вода в кухните, че клозетите били на двора, че печките не били удобни. И постоянно въздишаха за удобствата в своите просторни апартаменти. Хвалеха се със своята софийска чистота, но скоро, при новите селски условия, така се замърсиха, че на много от тези хай-лайфни дами селяните трябваше да дават уроци по чистота. В същото време, между семействата на евакуираното трудово гражданство и селяните се завързва истинска дружба.

След дневната бомбардировка над Столицата, доста граждани останаха по домовете си, едно че нямаха средства да се пренесат и друго — нямаше с какво, нямаше и къде. Да тръгнат напосоки беше невъзможно или поне рискувано. А и мнозина се успокояваха с това, че след такава тежка бомбардировка по никой начин не може да се очаква в най близко време ново нападение. Къде с електричество, къде без електричество, те се поокопитиха и крояха планове за евакуация през близките дни.

Но към десет часа през нощта сирените отново завиха. Сега този вой изглеждаше много по-зловещ. Започват страшни блъсканици в тъмното. Викове на изплашени мъже, плач на жени и деца, писъци, олелия. Този път нападението става комай неочаквано. Предупреждението идва много късно. Тази втора голяма бомбардировка през нощта не е по-тежка, но е по-страшна. Тъмнината обърква и обезсилява хората. В мазетата е студено, гърмежите са по-страшни, светлините прорязват като огнени ножове тъмните, прашни скривалища. Градът се тресе от новите бомбени килими. Всички проклинат и се осъждат задето не са избягали през деня. Избухват пожари. Навън като че ли е пъкъл. Нервите се обтягат до скъсване. Няма ли да се свърши тази ад?

През нощта е много по-трудно да се открият затрупаните и ранените, отколкото през деня. Леко ранените сами се мъчат да си помогнат, но за тежко ранените къде да се търси помощ? Коя част на града е бита най-много, никой не знае. От разрушените къщи изскачат обезумели хора, прашни и окървавени, блъскат се и търсят смъртоносните бомбардировачи. „Противосамолетната“ артилерия, за която един министър на войната е получил няколко милиона рушвет, стреля на провала и засипва града с парчета от снарядите. Често пъти от тези парчета е много по-опасно да си подаде човек главата, отколкото от бомбите. Детонациите разтърсват зловещата нощ.

Най-сетне всичко утихва. Отвреме навреме само избухват бомбите с закъснители. Сирените дават отбой. И тогава подплашеното население, което е имало неблагоразумието или невъзможността да напусне града, хуква през зимната нощ да бяга напосоки. По всички пътища, които водят извън града, потича поток от хора, натоварени с багаж, с деца, опънали шейни и пружини. Кой може да остане повече в този разрушен град? Кой може да увери, че до сутринта няма да има ново нападение? Ами на утрото, ами през всички часове на утрешния ден?

Защитници тичат от улица в улица, от квартал в квартал и търсят разрушени къщи. Блъскат се и граждани, които искат да проверят, какво е станало с техните близки. На много места има затрупани хора. Но какво да се прави — могат ли надиплените железобетонни стени и плочи да се пробиват с голи ръце, могат ли да се разчистят с лопати и кирки огромните купища от камъни, железни греди, тухли и вар? Някъде, обаче, разрушенията са такива, че не може да се разбере, къде са били входовете. Въздухът е напоен с миризма на експлозивни вещества, над града се вие дим и прахуляци. Някъде откриват затрупани хора. Дето е възможно да им се помогне, за да се измъкнат навън, защитници и граждани се запретват да разчистват. Но има сгради, които така са рухнали, че само с по-могъщи и по-модерни технически средства е възможно да се даде бърза помощ.

Така, изненадани в къщата си, преди да успеят да избягат в съседното здание на киното, остават затрупани проф. д-р Христо Обрешков, братовчед му д-р Петър Йорданов и майките им. Тези нещастници живеят в мазето на къщата си с дни, водят си дневник и умират от глад, жажда и изтощение. В дома си е затрупан и проф. д-р Велинов. И той води дневник, проклина управниците на България и умира след няколко дни.

 Бомбите не пощадиха и сградата на Народния театър

Значително пострадаха . . .

...улица Цар Калоян...

 ...улица Позитано...

Пълно безгрижие и безотговорност към съдбата на затрупаните! Благодарение интереса на близките на затрупаните, обикновени членове на въздушната защита изследваха мазетата на срутените сгради, проверяваха, дали вътре има живи хора и започваха с обикновените кирки и лопати да им търсят изход. Разигравани са трагични сцени, когато между циментовите блокове са водени разговори с живопогребаните нещастници. И няма никаква бормашина, няма дори лост, за да се помогне на затрупаните. Така, лишени от каквито и да било технически средства, защитниците стигаха до жертвите, когато вече е било късно.

Големците, които се настаниха в Чам-кория и Говедарци, в Княжево и Банки, в Бистрица и Панчарево, започнаха да издават най-нелепите и противонародни заповеди. Вместо да се започне бързата евакуация на стоките, ценностите и машините, които струваха милиарди лева и които, най-важното, нямаше откъде да бъдат доставени, престъпните глупци от върховете на управлението наредиха да се смята за страхливец и саботьор оня, който дръзне да изнесе нещо от Столицата. Един аптекар, който изнесе медикаментите си на безопасно място, беше обявен за народен враг и концесията му беше отнета. Защо бяха издавани тези престъпни нареждания? Дали защото тези господа бяха вече далече и на безопасни места, та искаха да се покажат много храбри и готови на всички жертви пред своите господари — гестаповците?

Двете големи бомбардировки на 10 януари обезлюдиха Столицата и с разрушенията нащърбиха изгледа на улиците. Но в същност още нямаше сериозни загуби в материали, машини и стоки. Държавната печатница беше здрава и нейните безкрайни ценни машини можеха бързо да бъдат евакуирани. Складовете на всички аптеки пръщяха от стоки, имаше препълнени складове с платове, с басми, с храни, с какво ли не, декларирано или не, или прикрито, за да се продава на черна борса. Народната библиотека също не беше засегната. Но един тъп и бездарен директор, престъпен бюрократ и кариерист, въпреки многократните подканвания да изнесе поне най-ценното, остави всичко под някаква допълнително монтирана циментова плоча и стана причина да бъде унищожено най-ценното, което имаше нашата Народна библиотека, което не може да се възстанови и което беше събирано с десетилетия. По-голямата част от периодичния печат изгоря, а също така и онова, което не може да се намери — нелегалната литература, струпана нарочно в едно мазе, а също така и всички позиви, събирани от освобождението на България досега. Тези позиви, по които можаха да се начертаят пътищата на нашата нова политическа исторая, не могат да се възстановят вече.

...улица Владая

 ...улица Раковски

...улица Патриарх Евтимий

Общинската библиотека и Вазовият музей бяха евакуирани от един общински чиновник, когото помощник-кметовете поради това и тъкмо поради съобразителността му искаха да уволнят. Вместо да му дадат подкрепа, те го изпратиха в Дирекцията на полицията, за да отговаря за своите левичарски разбирания. След като мина първата бомбардировъчна буря и след като жълтите журналисти избягаха на безопасни места, те започнаха провокаторска кампания срещу най-отговорните американски и английски държавници. Те смятаха, може би, че няма от това по-страшно, а може би искаха да се харесат на своите гестаповски повелители, които им даваха хартия без пари и допълнителни заплати.

Върхът на безобразието беше достигнат, обаче, от главния редактор на най-разпространения жълт вестник, когато той започва да се хвали, че не се страхувал от бомбардировките, че си спял спокойно в къщи, защото според неговите изчисления англо-американците трябвало да бомбардират София не знам колко стотин години, за да я разрушат напълно. Явно беше, че този продажен, малодушен лицемер и хитрец на дребно, този неграмотен ръководител на най-разпространения вестник в България се мъчеше да угоди някому.

Но в София все още имаше живот, макар хората да живееха като на фронт и да спяха облечени. Имаше упорити семейства, които по различни съображения не искаха да напуснат домовете си. Мина месец, минаха два месеца — англо-американците като че ли бяха ни забравили...

Градът започна да се оживява. Хората взеха да се прибират денем, а нощем да отскачат в близките селища. Някои дори си се върнаха с жените и децата, със стоката и покъщнината. Връщаха се по-бедните граждани, които бяха изяли парите и капиталите си при евакуацията. Но все пак всички бяха на щрек. Ще има ли още бомбардировки? От радио Лондон продължаваха да се заканват. И сега вече обикновените граждани не гледаха пренебрежително на тези закани. Англо-американската авиация шеташе вече над Балканите, над цяла Европа. Нямаше безопасен кът. Сирените непрекъснато почти виеха. Пътят на англо-американските бомбардировачи за Румъния минаваше през България. Нощем тези бомбардировачи минираха Дунав.

И ето, през нощта на 16 март стана третото голямо въздушно нападение над нашата столица. Биха я пак главно с разрушителни бомби. Трябва да се отбележи, че през това нощно нападение, макар че повечето от населението беше евакуирано, загинаха доста души. Обаче най-голямото изпитание дойде след няколко дни. На 29 март през нощта англо-американските въздушни ята връхлетяха и започнаха да пущат, освен разрушителни бомби, но и запалителни бомби в значителни количества. За пръв път софиянци и софийската въздушна защита изпитаха пораженията на огъня. Запалиха се складовете със стоки и с материали пламнаха огромни количества тютюни и други запалителни вещества. Напраздно неопитните „пожарникари“ от защитата се бореха с огнения вихър над София.

 Oт Софийската митрополия остана да стърчи частта, която се намира към улица Цар Калоян

Училището Санкта Мария

Ала никой не можеше да предвиди какво очакваше нашата столица на следния ден. Още хората не бяха се окопитили от нощните тревоги и ужаси, сирените възвестиха нова тревога. Откъм юго-запад се зададоха първите бомбардировачни ята, охранявани от голям брой изтребители. Огромните металически птици светеха на ясното предпролетно небе. Те плаваха спокойно и величествено, като че ли не отиваха да сипят смърт и разорение, а като че ли бяха тръгнали на някакво изложение. Те летяха много нависоко, толкова нивисоко, че изтребителите едва-едва се забелязваха и хората ги познаваха само по димните ивици и осморки, които се образуваха по пътя им от въздушните пари.

Ятата се насочваха право към София. И този път нещастният многострадален град, изграден с толкова усилия от стотици хиляди дребни и средни спестители, скрил в пазвите си толкова надежди за бъдещи удобства и благоденствия, плати за продажната политика на прогерманските фашистки реакционни управници.

Първите ята пресичат мрачните корпуси на Витоша и на Люлин. Противосамолетната артилерия открива огън. Но самолетите са толкова нависоко, че дори и тежката зенитна артилерия не ги смущава. Същевременно бълват огън плашилата по покривите, които един министър достави за успокоение на наивното софийско гражданство и за своя лична облага. Те бият на 1.500 м. и само чупят с парчетата от снарядите керемидите по покривите на къщите.

Изсипват се с тонове запалителни и експлозивни бомби. Избухват първите пожари. Центърът пламва като факла. Този център, където бяха струпани толкова много богатства, гори. Гори той леко и непреодолимо, защото комай всичко е паянтово, дървено, нестабилно, тъй като собствениците на старите сгради в този център получаваха баснословни наеми и приходи и нямаха никакви намерения да заменят тези сгради с модерни постройки от бетон арме. Огнената вихрушка се носи от сграда в сграда, от улица в улица. Целият град пръщи и се топи в ненаситната огнена стихия. Глупост е да се мисли за някакви пожарни команди. Водопроводът е повреден, та дори и да има някой смелчак, който би се спуснал да гаси, няма с какво да гаси. По-смели граждани и защитници наблюдават покривите на отделни жилищни домове и щом задими, тичат да обезвредяват попадналите запалителни бомби. Пясъкът, скътан от по-рано в сандъчета и човалчета, на много места спаси от избухналите пожарни гнезда много здания, етажи и апартаменти.

Но колкото е силен дъждът от запалителните бомби, дваж по-силен е дъждът от експлозивните бомби. Въздушните мини нанасят непоправими поражения. Цели кооперативни жилищни блокове рухват като картонени кутии. От детонацията хвърчат рамките на прозорци и врати на половин километър разстояние. Странни и чудновати чупки правят въздушните струи. Така, например, „кварталната мина“, която пада зад училището Гр. Игнатиев и разсипа няколко жилищни блока, изпокърти поправените витрини на „Кооп“ и разпарчоса рамките.

Замря животът и по най-оживените търговски улици Алабинска и Леге



...улица Васил Левски

Държавната печатница гори. Това огромно предприятие, в което държавата беше хвърлила стотици милиона лева, което имаше най-модерните печетарски, линотипни и букволеярни машини, което беше уредило най-хубавата подвързачница, най-хубавата цинкография, което имаше прекрасни машини за набор на ноти, гореше като борина. Пожарът се разпространи толкова бързо, че войниците, които стояха при оръдията-плашила върху дъсчена естрада на югоизточния ъгъл, се видяха обхванати от пламъците. Тук, извън всичко друго, беше безсмислена саможертвата на Гюро Михайлов. Едното от войничетата беше смъртоносно обгорено, другото скочи и си счупи краката. Няколко смелчаци от противовъздушната отбрана им се притекоха на помощ. Те ги взеха и потърсиха превързочни пунктове. Но къде можеха да се намерят такива пунктове в този ад? Черни, опушени, изпотени, уморени, защитниците тичаха като луди из улиците, но никъде не можаха да намерят лекар. Нямаше и къде да ги оставят на сигурно място. Ранените момчета се превиваха от болки и стенянията им заглъхваха полека-лека. Да имаше някъде един-едничък превързочен пункт на сигурно място, в скривалище някъде дълбоко под земнята, двете войничета биха били спасени, макар и с тежки телесни повреди.

Най-сетне, отчаяни и грохнали от умора, защитниците ги оставят и чакат безпомощни и съкрушени да умрат. Кой беше отговорен за безсмислената, мъченическата смърт на тези млади, здрави същества, които бяха повикани да служат, а не. да се изпичат като на шиш заради глупавата, престъпна политика на една безотговорна, самозабравила се властвуваща камарила? Кой беше ги оставил да стоят върху дъсчена естрада при оръдия, които не можеха да стигнат дори на половината разстояние чуждите смъртоносни бомбардировачи?

Пожарите се люшкат на всички страни. Всичко е изпълнено с пушеци, мирише на изгорени дърва, на човешко месо, на мазилки, на целулоид и на толкова много други неща, които бяха струпани в магазините и които сега горяха със страшна сила. По улиците не можеше да се минава от тези пушеци и миризми. Но не само от тях. Не можеше да се минава още и поради ямите от тежките бомби и поради срутванията на старите сгради. Какво оставаше от хубавата София със светлите витрини? За една секунда, за няколко минути рухваха апартаменти, складове, магазини, в които бяха вложени толкова средства, толкова усилия, които бяха погълнали десетилетни спестявания. Виждаше се как онова, което стари пенсионери са отделяли от двайсетина години от скромните си заплати, се обръщаше на шепа прах. Тези пенсионери са мечтали години наред да посъберат нещо, да си купят апартаментче, да се приютят в шумната столица и хем да си прекарат по-добре и по-спокойно старините, по-леко и по-евтино да си изучат децата в гимназията или в университета. И тези мечти, реализирани с толкова усилия и мъки, с такива лишения и сметки, изгарят. Няма нито един свестен човек, който да вярва на големите обещания, че „велика и почти обединена“ България ще върне поне една десета от тежките загуби. Кога? И с какво?

Един защитник, собственик на магазин за фотографически и други материали, се прибира в групата си след като отбоят е даден, оставя няколко бутилки шампанско, намерени кой знай де в суматохата, и се обръща към своите другари.

— Да пием! — казва той и дига тържествено една бутилка. — До днес аз бях милионер, от днес съм последен сиромах с две голи ръце.

Целият му капитал, вложен в тези стоки, които правителството забрани да изнесе, за да се покаже пред своите гестаповски господари за „куражлия“, е оставен под пепелището на наетия магазин. Един етап от живота на този щастлив „собственик“, който вероятно е акламирал пущането на германските войски в България, е завършен.

След бомбардировките на 29 март през нощта и на 30 март през деня, София заприлича на гробище. В града не остана нито един човек, освен ония, които бяха задължени да стоят. Пожарите гаснеха бавно. Лютив, противен дим се носеше още из запустелите улици, разорани от бомбите и засипани от съборените стени. Водопроводът беше прекъснат, та в града нямаше никъде вода. И ония, които бяха останали по служба, трябваше да бъдат снабдявани с вода. Електрическата мрежа беше напълно разрушена. Никъде не се виждаше светлинка. Всички се свираха в тъмните оцелели помещения като първобитни хора. Те спяха облечени, защото никой не знаеше дали сирените няма да писнат всеки миг. Впрочем, и на сирените вече много-много не се доверяваха. Защото имаше и изненади, които съвсем изплашиха ония, които останаха в града.

Тук-таме се виждаха трудоваци, защитници и „неблагонадежни“ сърби от Моравската област да разчистват развалините, дето се предполагаше, че има заровени хора. Не може да се откаже, че въпреки липсата на каквито и да било по-сериозни съоръжения и при липсата на каквото и да било компетентно ръководство при тези разчиствания защитниците и работниците, само със своите кирки и лопати, направиха твърде много и спасиха сума затрупани граждани. В това отношение не липсваха и крайно интересни случаи. На някои места разровените, които до последния момент са работели отвътре, падали веднага в несвест след изваждането им, а някои от тях са и умирали. Една компания е била затрупана в склада на един аперитив. Дни наред тези хора — мъже и жени — са се хранили с всичко, което е било предназначено за кръчмарската клиентела, и вмясто вода пили вино. При излизането на светло очите на всички се повреждат.

...През много софийски улици не можеха да минават вече дори пешеходци

...улица Царица Иоанна

Може ли да си представи някой какъв ужас е преживян в тъмнината и самотата на просторната гробница, под развалините на сградата ? И с колко малко средства и усилия, в същност, биха се спестили тези трагедии при малко повече организация в спасителните акции. Ако някъде вниманието на защитниците беше насочвано към затрупани хора, то се дължеше на близките на тези хора, които надигаха тревога и тичаха да организират помощ. Тъй като на проф. д-р Хр. Обрешков и на д-р Петър Йорданов, например, семействата бяха затрупани заедно с тях, никой не се погрижи за участта им. И едва когато техни приятели, загрижени и разтревожени от това, че никъде не ги виждаха и не ги чуваха, дадоха съобщения във вестниците с молба да се обадят където са или където ги знаят да са отишли, едва тогава разровиха къщата им и ги откриха мъртви, с дневник, който са водили до последното си издихание.

През много софийски улици не можеха да минават вече дори пешеходци. Леге беше разровена и затрупана, Цар Калоян — също. Улиците Кирил и Методи и Цар Симеон между Мария Луиза и булевард Хр. Ботев също бяха непроходими. Цели кварталчета бяха съборени и напълно опожарени. Особено пострада кварталчето между улиците Цар Калоян, Алабинска, Леге и Клементина.

Денем софиянци слизаха в града с туристически екипи. Те минаваха предпазливо из улиците, оглеждаха се любопитно и като че ли търсеха да разберат нещо. Преди бомбардировките софиянци, екипирани така, излизаха извън града. А сега те идеха в неузнаваемо опожарения и разрушен град като туристи. И те бързаха да се измъкнат колкото се може по-скоро, защото никой не знаеше, дали сирените няма всеки миг да завият...

Между седем и девет часа сутрин, когато се предполагаше, че няма да има бомбардировки, в града се вмъкваха разни превозни средства. След предварително полицейско разрешение, оцелелите гардероби, спални, столове и други покъщини се товареха бързо и още по-бързо се изнасяха извън града.

Плъзнаха мародери и крадци. И наистина, какви съблазнителни възможности за тези утайки на фашистко-реакционните режими! Вратите и прозорците бяха разбити, на места дори можеше да се влиза направо през изтърбушените стени. А в стаите си стоеше всичко, както бомбардировката го е сварила. Имаше пиана, сервизи, електрически печки, хладилници, радиоапарати, грамофони, кушетки и маса други неща, които, изнесени извън София, намираха много добър пазар. Разбира се, от домовете на висшите държавни чиновници и на техните близки беше изнесено всичко с държавни превозни средства и с ангарийната помощ на войници и разсилни.

 Опустя и трамвайната спирка за Княжево на площад Света Неделя


...Между седем и девет часа сутринта, когато се предполагаше, че няма ла има бомбардировки, в града се вмъкваха разни превозни соедства

Градът опустя. Денем се мяркаха стражари, защитници и случайни граждани, които около обед изчезваха. В София живееха и други хора, които се движеха само в тъмно. Крум Кюлявков, който от три години беше нелегален и беше преживял всички бомбардировки, при една от които той по чудо се измъква из развалините на малка къща в квартала към Централния затвор, разказва как един ден отишъл да търси свой другар в квартирата му. Чукал той, чакал, но никой не се обадил. И ето му насреща стражар. Пита го стражарят кой е и какво търси тук. Кюлявков скроил набързо лъжата — дошъл от Кюстендил по работа и потърсил този свой роднина. „Благонадежният“ му вид е помогнал, види се, защото стражарят съвсем по свойски му казал:

— Няма никого — всички избягаха. Останаха само стражарите, комунистите и чавките.

И наистина, в мъртвия град, разрушен и опожарен, кипеше трескава работа — от тук най-видните ръководители и работници на Отечествения фронт водеха съпротивителното движение срещу фашистката реакция, която, заедно с пораженията на своите хитлеристки господари, увисваше полека-лека във въздуха.

На 17 април беше последната бомбардировка. Ударът този път беше нанесен върху гарата, по протежение към село Илиенци. По-напред, след всяка бомбардировка радио Лондон съобщаваше, че е бита софийската гара. Наистина, там на няколко пъти падаха бомби, но пораженията не бяха тежки. На 17 април гарата наистина беше ударена. Голяма част от централната сграда беше разрушена, сточни гари и други помещения наоколо бяха тежко засегнати. Полето към Илиенци буквално беше разровено от стотиците тежки експлозивни бомби. Много от тези бомби, попаднали в рохката пръст, не бяха избухнали и за бедните смелчаци се откри нещо като хазартна възможност да спечелят на бърза ръка по някоя по-внушителна сума. Някои младежи, при риска бомбите да са със закъснители, да избухнат и ги направят на късове, ги разравяха, след което опитни и смели майстори ги обезвредяваха. За да отвлекат вниманието на разорените бедни софиянци, които живееха много мизерно в близките и далечни села, продажните журналисти разправяха надълго и нашироко как ставало разкопаването на тези бомби и как се извършвало обезвредяването им.

Имаше всички възможности София да бъде спасена от това тежко, страшно, безсмислено разрушение и опожаряване. Но гестаповските слуги, които стояха на върховете на управлението, намираха, че и най малкият опит да бъде спасена хубавата столица на България щяло да се сметне като „пораженство“. След първата бомбардировка, обаче, министър-председателят говори по радиото и се учуди, че ни бомбардирали. Той питаше какво лошо сме направили, а забравяше, види се, че ние бяхме плацдарм на хитлеристките войски, че имахме корпуси в Сърбия, Черна гора и Гърция, че обявихме война на Англия и Съединените щати, че планините ни бяха пълни с партизани, които жандармерийските дружини и полицията избиваха като дивеч, че затворите и концлагерите бяха препълнени с доблестни български граждани, че двадесет хиляди евреи бяха предадени на палачите от Майданек с разписка, също както предаваха милиони глави едър и дребен рогат добитък за изхранването на фрицовете на Източния фронт и че други хиляди евреи гинеха и страдаха в адски лагери... Всичко това на този министър-председател му се виждаше дребна работа и наивният или несведующ слушател от речта му би извадил заключението, че ние нямаме нищо общо с престъпната агресия на хитлеристките людоеди и си кротуваме в държавата, заобиколени с пламенната любов на масите от градове и села...

А пресата бълваше огън и жупел срещу Съюзниците и с злорадство предвиждаше деня, когато хитлеристите ще пуснат в ход тайните оръжия и разните фау-та, за да изтребят до крак всички народи на Съветския съюз.

Ония, които организираха погроми над евреите, които чупеха витрините на еврейските магазини начело с десетина лумпени, ония които ревяха „хайл Хитлер“ и говореха с пренебрежение за мощта на Британската империя, които се присмиваха на плановете на Съединените щати за производство на самолети и разправяха с полуусмивка, че в СССР през всичкото време на болшевишкото управление не са фабрикували нищо и че Германия ще ги помете за пет дни (такъв беше първият срок за „разгрома“ на Съветския съюз!), ония, които по най-безотговорен и хулигански начин провокираха трите големи воюващи срещу фашистките нападатели държави, се разхождаха плахо из развалините на Столицата, оглеждаха любопитно затрупаните улици и клатеха скептично глави:

— От това вече град не става.

Впрочем, тези "герои", които правеха на бърза ръка „десант“ през Ламанша на английския остров, които спореха, къде ще се срещнат германските и японските войски — дали на Персийския залив или във Владивосток, те не се и интересуваха толкова от разрушената Столица. Те имаха нови забавления и нови източници на прехрана — черна борса, премии за отсечени глави на „неблагонадежни“ елементи, мародерство... По селата и околните паланки се бяха настанили зозите и разните им братовчедки, които ругаеха селяните за това, дето улиците и пътищата не били добри за яздене на велосипеди — не липсваше значи нищо на героите, които вече изоставиха Столицата и намираха, че е непоправима ...

 ...Софиянци изнасяха от домовете си каквото можееше да се изнесе...

Те са доволни, че имат толкова удобно превозно средство. И не се срамуват, че трябва сами да теглят колата

Впрочем, всеки готованин, всеки лентяй би се отчаял пред страшните ями и ужасните развалини. Човек трябваше да има вяра в трудовите сили и в творческата воля на хората, за да не се отчае от гледката на големия град.

Денем и нощем из улиците кръстосваха изгладнели до полуда котки, влачеха се мръсни, мършави песове, над нечистите ями и блатясалите канали се виеха рояци мухи. Тротоарите и паважите се покриха с трева, на много места се развлякоха тиквени властуни, поникнаха картофи, лук, чесън. Овчарската торбичка се покатери по разрушените зидове, нацъфтя лайкучка, в по-затънтените улици дори се извиси и татул, посеян като че ли нарочно, за да подчертае картината на пълното запустение. В бомбените ями замириса на развален кромид, понесе се дъх на разложени вещи, на гнилота. Беше тежко и противно да се ходи из мъртвия град, който само допреди няколко месеци гъмжеше от стотици хиляди народ. Докъм десет часа преди обед все пак центърът се оживяваше малко. Мъже и жени, в повечето случаи с тежки раници на гърбовете, изнасяха от домовете си каквото можеше да се изнесе — хем да се улеснят в трудните евакуационни условия, хем и да ги запазят, ако над града връхлети още някоя бомбардировка. Но дори и при сравнително по-голямо оживление — а не липсваха такива дни и случаи — все пак имаше, нещо страшно в този град: нямаше деца. Нямаше малките, палави, капризни, своенравни, прекрасни същества, които са радостта и надеждата в живота. Градините бяха запустели, в алеите и детските кътчета не се чуваха освежителните, звънливи гласчета.

Някои хора идеха в София от чисто махлянско любопитство: да видят. През първите дни всички питаха за Вътрешното министерство и за леката кола, която въздушната струя грабнала от улицата и я хвърлила на покрива. Ходеха да видят и трамвайната релса, която беше откъсната от линията и така запратена нависоко, че се забила като стълб.

Но все пак най-любопитното и най-интересното си оставаше разрушението на сградите. Какви загуби, какви поражения! Хубавата, кокетна постройка на Министерството на правосъдието е разсипана. През първата бомбардировка, точно по средата, попада бомба, пробива три плочи и есплодира. През една от следващите бомбардировки в същия отвор попада друга бомба и тя разруши цялото здание. Грамадна бомба падна върху северозападното крило на Народния театър и го отнесе из основи. Минувачите се спираха пред грамадната яма, надничаха, цъкаха и отминаваха. От Юнион клуб, мястото, дето се събираха дипломатите и „избраните" членове на този клуб, са останали само опушени, изгорени стени; от къщата-музей на народния поет Иван Вазов, която е на срещния ъгъл, също са останали едни стени. И само благодарение предвидливостта на един общински чиновник, подгонен в същото време да го уволнят като комунист, ценните предмети от музея са били своевременно евакуирани и запазени. Малко по-надолу е изгоряла Народната библиотека с най-ценните й книги и документи. Югозападното крило на Земеделската банка е отнесено. Целият квартал между улиците 6 септември, Граф Игнатиев, Евлоги Георгиев (канала) и Аксаков е разрушен и опожарен. Академията на науките е разрушена, от огромния корпус на Държавната печатница е останало опожарено до основи само южното крило — всичко друго е съборено до земята. Широките салони на Художествената академия са разтрошени като кибритена кутия. Оригиналното здание на Синода е също разрушено. Северното крило на общината е разрушено. Върху Военното министерство са паднали няколко бомби и са нанесли големи поражения. Върху огромното здание на Вътрешното министерство също са паднали няколко бомби и са съборили няколко плочи, като са нанесли тежки повреди във вътрешните разпределения. Една част от неговото продължение — сградата на Държавните дългове е опожарена. От Министерството на железниците, пощите и телеграфите стърчат само стени. Казармите на артелерийския полк на „Регентска“ са сринати из основи — нищо не е останало и от Артилерийското кино. Засегнати са и казармите на Гвардейския дивизион. Разрушено е и цялото западно крило на казармите на бул. Патриарх Евтимий. Пансионата на Духовната семинария е пострадал значително. Паметникът в Докторската градина, издигнат в чест на падналите руски лекари през Освободителната война, е повреден сериозно. Повреден е и Руският паметник. Североизточното крило на Здравния институт е отнесено от една разрушителна бомба. От църквата в Лозенец не е останало нищо. Разрушено е и читалището до нея. Цялата Зоологическа градина е разбита, и толкова ценните животни и птици в нея са — както разправят — или избити, за да не направят някои пакости, или избягали в суматохата. Разказваха интересни случаи с избягалите маймуни, които се укрили в разрушените съседни кооперативни жилища и не искали да се предадат. Театър Одеон е изгорял, разрушено е кино Европа палас, изгоряло е кино Пачев.

 Колата все още се бави, а времето напредва и всеки момент могат да завият сирените

На улица Алабинска пред Съдебната палата няколко души бързат да се снабдят с поодукти и се ядосват, че продавачът е много муден

Улиците са ощърбени, грозни, непроходими. Много тежко е пострадала улица Веслец към булевард Дондуков. Много тежко е пострадала и малката уличка Цар Калоян, която беше една от най-оживените артерии в центъра на града. На ъгъла на тази улица откъм Алабинска е съборено до партера грамадното ново и красиво здание на Софийска популярна банка. Салонът на Митрополията е разрушен. Бараките насреща и всички сгради до Леге са разрушени и опожарени. Там е изгоряло и грамадното здание, дето се помещаваше напоследък книгоиздателство Игнатов. На книгоиздателството са нанесени огромни щети. Книжарницата на Т. Ф. Чипев е опожарена до дъно. Изгоряли са редки книги, нови издания и канцеларски материали и потреби за милиони лева.

Милиарди загуби, океани от страдания, разочарования и проклятия. Общо разрушени са 11.718, напълно 2.995 сгради и 8.723 са по-леко или по-тежко повредени. Улиците са разбити, тротоарите са разкъртени или затрупани, накъдето се обърне човек, вижда все опушени прозорци като кухини на черепи. В големия град може да се търси здраво стъкло с дни, Само стъкла са изпочупени за стотици милиона лева. Не е възможно да се даде точно и изчерпателно изложение на всички ония значителни разрушения и щети в София, които ще струват на българския народ и на българската държава милиарди грешни лева. През това време, когато народът страдаше, прогонен от своите разрушени домове и се измъчваше „сгъстен“ из селата и паланките, господа управниците се разхождаха из Чам-кория и Панчарево, в Княжево и Банки и се занимаваха почти изключително с въпроса как да останат верни докрай на Германия и как да избият до крак партизаните. Те подписваха окръжни за вербуване на професионални главорези, вместо да се загрижат за съдбините на народа и държавата, които докараха до най-страшната пропаст...

Единадесет пъти беше бомбардирана София. След всяка бомбардировка вестниците даваха отражението на страшните трагедии, които някои семейства изживяха. И това отражение можеше да се види най-добре в некролозите. Тези трагедии не бяха анализирани своевременно, защото сами по себе си те бяха протест и разобличение на противонародната лакейска политика на правителството. Не беше описана трагедията на проф. д-р Велинов според дневника, който той е водил, затрупан в мазето на своята къща. Знаят се и други такива дневници, а може би някои са и пропаднали. Инак бъбривите жълти журналисти, които интервюираха и боксьори, и разни палячовци, не обелиха зъб за ония нещастници, които с дни бяха преживели в затрупаните мазета и които по едно чудо останаха живи. Как бяха прекарали те там, какво са изживели, как са се надявали, на кого са се надявали, какво са почувствували, когато са ги освободили...

Цели семейства загинаха. Най-тежък, обаче, беше ударът върху известния софийски адвокат Чудомир Петров. При тревогата на 10 януари Петров е бил в Съдебната палата по работа, а семейството му е било у дома си, в Лозенец. Майка му, сестра му, жена му и двете му деца изтичали да се скрият в една съседна къща, която била по-голяма и с бетонни плочи. Една тежка бомба пада върху къщата и убива всички, заедно с хазяите. И най-дълбокото човешко проникновение е неспособно да обгърне и да предаде трагедията на останалия жив син, брат, съпруг и баща, защото тази трагедия е толкова голяма и го е постигнала при такива обстоятелства, че надхвърля и най аналитичната творческа фантазия.

Тук, между другото, трябва да се отбележи и смъртта на младия и надежен белетрист Христо Руменов, който загина под развалините на учреждението, в което работеше. Нито един вестник по онова време не съобщи дори, че между многобройните жертви от бомбардировките има и един млад, скромен, работлив и надежен писател.

В дома си, на улица Славянска, беше тежко ранен и след няколко дни почина от раните си старият български държавник Михаил Маджаров. Той загина деветдесетгодишен, но още бодър и пълен с енергия за борба с враговете на руския народ, към който народ Маджаров хранеше безгранична любов. Неговото русофилство беше пословично в България. Човек с жив и темпераментен ум, честен в своите политически разбирания и последователен в своите чувства, Маджаров не се нахвърли да клевети великия руски народ, защото даде подкрепата си на съветската власт, а заедно с любовта си към „братушките“ той стана приятел и на онова правителство, което руският народ установи, запази и закрепи с толкова страдания, усилия, борби и кръв. В лицето на Михаил Маджаров България загуби не само един голям държавник и пламенен приятел на руския народ и на всички славянски народи, но и един изключителен културен деец. Спомените, които той обнародва през последните години на живота си, са ценни не само откъм богатия фактически материал, но и като художествени произведения, с прекрасен стил и с усет за яснотата и красотата на езика.

При бомбардировката на 10 януари, заедно с Михаил Маджаров, загинаха: жена му, дъщеря му Василка Войникова, съпруга на ранозагиналия талантлив общественик д-р Михаил Войников, синът й Петко Войников и снаха й Саша Пундева — Войникова. Петко Войников, още млад, се прояви като талантлив есеист и човек с големи познания и с широки културни интереси. Неговите есета и статии будеха оправдан интерес у читателите, защото изобилствуваха с материали, които младият автор грижливо и своеобразно анализираше. Тежка е и загубата на Саша Пундева — Войникова, дейна и темпераментна общественичка, добра журналистка и талантлива белетристка. Само няколко дни преди бомбардировката, при която намери смъртта си, излезе от печат първият й сборник с разкази. В суматохата и несгодите по евакуирането за тези разкази малко се писа, и критиката не ги отбеляза така, както заслужаваха, но впоследствие те ще бъдат посочени и правилно оценени.

...Всеки гледа да се откъсне от това място на разорението, ужаса и смъртта и да се намери колкото се може по-далеч...

 Трамвайната линия беше повредена и първата спирка от София за Княжево беше "Инженерната работилница"

Имаше и по-щастливи дни преди 30 март, когато гражданите се качваха на княжевския трамвай от площад Македония

Но една от най-скъпите жертви, които българският народ даде, е Георгица Карастоянова, пламенна революционерка и патриотка, една от най-дейните отечественофронтовки. Тя загина в момента, когато, вярна на своя обществен дълг и последователна в своята отечественофронтовска работа, е отивала на среща с известен ръководител на нашето съпротивително движение. Малките сухи некрологчета, които излязоха в пресата поради смъртта на тази смела, героична жена, подсказаха каква скъпа жертва е дадена само на ония, които я познаваха от по-рано и които бяха уверени, че тя — Георгица Карастоянова — не може да стои на страна от героичната и тежка борба, що се водеше за разгрома на фашистката клика и хитлеристките агенти у нас.

Бомбардировките, които бяха извършени върху София, взеха не само много скъпи жертви — те спънаха цялото ни културно и просветно развитие. Извън това, дето бяха разрушени най-добрите печатници, цинкографии и литографии, извън това, дето бяха опожарени най-големите библиотеки, на цялата издателска работа в България беше нанесен тежък удар, защото писатели, печатари, издатели, художници, коректори, преводачи — изобщо онези, които бяха свързани с всекидневна работа около нашата книжна продукция, се разпръснаха из всички краища на България. А знае се, че отдавна София стана най-важният културен и просветен център у нас и че ако работата се разгледа не само статистически, но и по същество, ще се види, че фактически девет десети от нашата книжна продукция и от нашия печат са съсредоточени и Столицата.

Правителството, което виждаше, че културните кръгове в своето огромно и изтъкнато болшинство мълчат и не се изказват, поради варварската цензура, натовари просветния министър просто да мобилизира и да застави под страх на репресалии нашите писатели, публицисти и журналисти да пишат в пресата, която с бясна ревност защитаваше хитлеристките убийци и крепеше неотговорната шайка от германски агенти.

Чувствително беше ударена и нашата просвета, и не само в София, но и в цяла България, тъй като под страх на повсеместни бомбардировки учениците в градовете бяха разпуснати. Голяма неразбория настъпи и в Университета. Липсата на какъвто и да е предварителен план за научната и просветна работа в Университета породи различни частни, много или малко удачни почини и разпръсна не само отделните факултети в различни градове, но и отделни институти от един и същ факултет в различни селища. За да се разбере до каква степен профашистките управници бяха тъпи и слепи, те, в последните дни преди девети септември, когато Червената армия разгроми германските войски при Яш и Кишинев и се спусна в Северна Добруджа, крояха кои факултети в кои градове да се установят за постоянно, като че ли щяха да векуват там под благодатната сянка на окървавеното Гестапо.

Благодарение немарата и липсата на чувство за каквато и да е била обществена отговорност, книжното богатство от нашите библиотеки и читалища, доколкото бяха оцелели от пожарите, бяха нахвърляни в влажни и неподходящи помещения, за да се разлагат и затриват струпани безразборно на купчини и поверени на прости пазачи.

Но идеше благотворният освежителен лъх на девети септември. Това вече се чувствуваше, и хората започнаха да се ободряват и да се готвят за "последния решителен бой" ...

(...)

. . . Не може да се откаже, че въпреки липсата на каквито и да било съоръжения при разчистванията защитниците и работниците само със своите кирки и лопати направиха твърде много. . .



Новата загадка


Едни от най-мрачните дни на София. Кое е мястото и кога е правена снимката?



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...