Блог Стара София

Новата загадка

2012-01-27T09:36:00.000+02:00

Днешното предизвикателство към вас е симпатично, но и доста трудно. Затова първият точен и аргументиран отговор в коментарите ще получи и специална награда - комплект черно-бели репродукции от Стара София. Успех! :)

София преди и сега: Трамвайната спирка

2012-01-25T08:51:00.000+02:00

Линията по бул. Цар Освободител, около 1910 г. По това време трамваят е спирал по сигнал на пътниците.

Оживена трамвайна спирка на ул. Граф Игнатиев, наши дни.

Занаятчийското училище в София

2012-01-23T10:30:00.002+02:00

Статията е поместена във вестник "Стопанска България", бр. 86 от 31 юли 1935 г., и е дигитализирана от Народната библиотека. Благодарим на Любо Иванов, че ни я изпрати.

Занаятчийското професионално училище в София, открито и издържано от Софийската търговско-индустриална камара. Днес в сградата се помещава Национална гимназия за приложни изкуства "Св. Лука".

Едно от главните средства за повдигане на занаятите е професионалната и техническа подготовка на самите занаятчии. В това направление Софийската търговско индустриална камара още от деня на своето съществувание е започнала да открива кратковременни курсове по разните занаяти, като сама се е грижела и за изпращането в чужбина на специализация млади занаятчии, които впоследствие Камарата използваше за ръководители на откриваните от нея професионални курсове в различните занаятчийски центрове от своя район.

През последните години се даде един чувствителен тласък и на допълнителното вечерно занаятчийско образование чрез откриването на специални занаятчийски вечерни училища. Такива училища Софийската т. и. камара е открила и издържа в градовете София, Самоков, Дупница, Вратца и Кюстендил. Интересът към тия училища от година на година се увеличава, а и самите училища постепенно се издигат на една голяма висота с подбора на учителският персонал, с увеличение на учебните пособия в тях и с постройката на специални училищни помещения.

София е най-големият занаятчийски център не само между градовете в района на Софийската т. и. камара, но и между всички български градове. Ето защо и тук се създаде първото занаятчийско училище, което е едно от най-големите занаятчийски училища в България.

Занаятчийското училище в София е открито в 1922 год. първоначално с 4 паралелки и 69 ученика, в неподходящо за целта помещение. Днес вече училището има 43 паралелки и над 1300 ученици, помещава се в специално построена няколко етажна сграда. Курса на учението общо е 4 годишен, разделен на две степени: чирашки курс 2 години и калфенски курс 2 години. В училището има за сега 7 специални отдели с работилници: по стъкларство, мъжко кроячество, обущарство, тапицерство, бръснаро-фризьорство и дамско кроячество. Дамско-крояческият отдел се помещава в клона на училището находящ се на ул. „Клементина" и „Лавеле". Всички други занаяти се изучават в общите сборни паралелки.

В програмата на училището са застъпени три главни насоки: обучение, възпитание и здравни грижи. В обучението са предвидени, както специални предмети по занаятчийска дисциплина — теория и практика — така и други дисциплини във връзка с занаятите. Например, калфите изучават занаятчийско законоучение, сметководство, калкулация, материалознание, история на производството и кооперативно дело; чираците пък изучават: български език, смятане, геометрия, рисуване, технология и стопанска география.

Завършващите калфенския курс и практическия майсторски изпит, получават майсторско свидетелство за свободно упражняване на занаята.

Понеже училището има за цел да създаде от своите питомци не само добри занаятчии, но и добри граждани, възпитанието в него е широко застъпено. За тази цел е въведен и специален предмет „Благонравие".

Училището си има хор и оркестър.

По отношение на здравните грижи, двойно по необходими при наличността на физически труд, занаятчийското училище е също на своята висота. Постоянен училищен преглед от училищния лекар, чести здравни беседи, всяка вечер безплатни закуски, редовно изкъпване в училищната баня, летни колонии и пр.

За да се вживеят учениците с традициите на занаятчийството, училището поддържа тесни връзки със занаятчийските сдружения, като взема участие в техните патронни празници.

Както изтъкнахме по-горе, училището има нова, специално строена за целта сграда, която се намира на булевард „Сливница" и „Средна гора", с широки и светли стаи, салони и коридори, с добре обзаведени работилници за практически занятия, със специални бани и пр. В училището се подържа образцов ред и чистота.

И въпреки удобствата на училищната сграда, въпреки щедро доставяните средства за обучение, учебните занятия в никое друго училище не са така трудни, както в това. Защото, учебните занятия се водят почти само вечерно време, след като ученици и учители са прекарали деня в друг непосилен труд. А да прибавяш към изнурителната 8 или 9 часова дневна работа още 3 или 4 часа във вечерни учебни занятия, в продължение на 4 години, това може да се окачестви само като подвиг. И все пак успехите на учениците са удивителни. В края на всека учебна година те демонстрират успехите си със специални изложби, които очудват посетителите.

Новата загадка

2012-01-20T09:41:00.001+02:00

Леко за разпознаване и красиво за окото - предпоставки за един приятен петък. :)

В памет на войводите

2012-01-18T10:48:00.001+02:00

Днес ще си поговорим за две илюстрации, заели водещите страници на някои от най-престижните издания във Франция през 1903 г. През същата година избухва Илинденско-Преображенското въстание, в което загиват мнозина от легендарните водачи на македонските българи. Гибелта им намира отглас и в столицата на свободна България, където в тяхна памет се провеждат многохилядни шествия.

Гравюра от френския "L'Illustration", октомври 1903 г.

"Шествие на 15 000 македонски бежанци, гласи текстът под гравюрата, премина през столицата с черни знамена и портрети на убитите войводи". За сравнение, по това време населението на столицата е около 70 000 души. Тоест в описаните събития участват близо една пета от тогавашните й жители. Въпреки това, тези мигове са изпаднали в дълбока забрава и няма да е пресилено, ако кажем, че са напълно изтрити от историческата памет на София.

Фотография е публикувана и във френския "Revue Universelle"

Подробности намираме в книгата "The Balkan Trail" на американския журналист Фредерик Мур.

Ето нашия превод на описаното от Мур:

"Когато в Македония загине войвода, на следващата неделя в катедралата на София се отслужва голямо богослужение за упокой на душата му. Малки момчета, наети от революционния комитет, държат рисувани портрети на мъртвите герои, покрити с траурен плат, така че хората да ги видят, когато влизат в църквата. След службата множеството се събира на голямото открито пространство пред катедралата, за да чуе речите на членовете на революционния комитет, които понякога говорят от катедралните стъпала...

След края на едно от тези събирания придружих тълпата до Британската агенция. По пътя си те преминаха край Италианската агенция, спряха и извикаха три пъти ура. Пред лъва и еднорога виковете бяха силни и продължителни. Последва тишина в очакване на внимание. Но, разбира се, представителите на Нейно Величество не можеха да уважат една враждебна на Турция демонстрация - държава, с която британското правителство беше в мир. Българите в крайна сметка продължиха нататък и се отправиха към руската резиденция. Там тълпата изглеждаше нерешителна - едни искаха да поздравят и да отминат, други настояваха да видят г-н Бахметиев. За разлика от английския агент, руснакът откликна веднага и говори от балкона на своя език, който е достатъчно подобен на българския, за да бъде разбран от българската тълпа. Той им каза, че България трябва да изчака времето на Русия, че Русия е приятел на всички славяни, и че Русия в крайна сметка ще им дойде на помощ..."

Демонстрация пред Британската агенция, фотография от същата книга.

Белезите на София

2012-01-16T10:55:00.003+02:00

В началото на месеца отбелязахме трагичната годишнина от най-тежките бомбардировки над столицата. Най-представителните части на града са сериозно засегнати, унищожени са хиляди постройки. Днес обаче няма да си говорим за тях, а за една друга категория сгради - онези недоубитите, понесли ударите на бомбите и оцелели. Мнозинството от тях са поправени набързо, без да се търси възстановяване на характерните детайли и цялостен външен вид. Причините не са толкова важни - дали тежките следвоенни години, икономическата рационалност или трудността да се изградят отново елементи-произведения на изкуството. За много от тях вероятно малцина си спомнят, затова ще се опитаме да припомним белезите на града, останали до днес. Списъкът не е изчерпателен.

1. Духовната академия

Сградата в пълния и блясък. Повече подробности тук.

Централно място върху фасадата е заемала композиция от 17 фигури, разположена върху фронтона под купола. Куполът и композицията са унищожени, без да бъдат повече възстановени.

2. Ъгълът на бул. Мария Луиза и ул. Цар Симеон

Още един съсипан мансарден етаж и изгубен купол.

3. Градското казино

Характерната сецесионова сграда е била едно от бижутата на столицата.

Днес там се помещава Софийска градска художествена галерия,

макар че е почти невъзможно да се намери прилика с някогашното казино

4. Ъгълът на Леге и Алабин (сграда на братя Конфино)

Мансардният етаж е изцяло унищожен.

5. Мусала палас и хотел Сплендид

В наши дни и двете сгради са лишени от своите куполи, което отнема съществена част от грацията на силуета им.

6. Българска земеделска банка

Нанесени са съществени щети на покривната част

7. Дружество "Орел" на пресечката на Алабин и Граф Игнатиев

Скулптурата не е жертва на бомбардировките, а е премахната вероятно заради приликата си с нацисткия орел.

Отдавна орелът вече не разперва криле над София.

8. Сградата на Института по тракология на ул. Московска

Унищожен е централният купол, липсва балконът, изменена е фасадата.

9. Къщата на д-р Моллов

Унищожени са куполът и мансардният етаж. Макар днес това е един от най-скъпите имоти в София, не са демонстрирани намерения за нейното пълно възстановяване.

10. Шесто Основно училище "Граф Н.П. Игнатиев"

Днес внушителният купол не съществува, а сградата е надстроена с един етаж.

12. Ъглова сграда на улиците Съборна и Цар Калоян

Оригиналната фасада завършва с купол и часовник.

Днес те липсват.

13. Кооперативен дом "Надежда"

Дълги години това е една от най-масивните сгради на бул. Стамболийски (тогава Клементина)

В наши дни освен спретнатия си вид зданието е изгубило и характерния си купол.

14. Железничаро-пощенският дом

Сградата е претърпяла сериозни изменения, за съжаление в посока на нейното обезличаване.

15. Сградата на Българска търговска банка

Липсва характерният купол.

16. Хотел Сплендид Палас

17. Ъгълът на улиците Аксаков и Шести септември

Поредният "изчезнал" купол

18. Няма го и Фениксът на София...

Унищожен е и прекрасният куполовиден покрив на сградата.

Новата загадка

2012-01-13T10:04:00.000+02:00

Днес отново е вашият ден. Търсим кое е мястото на снимката. :)

Памет, крехка като стъкло

2012-01-10T10:17:00.001+02:00

През 2010 г. имахме възможността да разкажем за стереоскопа - предшественик на съвременните триизмерни технологии. Днес ще добавим нови щрихи по темата. Като потвърждение на правилото, че и в малката кутийка понякога се крият големи изненади, открихме истинско съкровище за всички любители на Стара София.

В една иначе невзрачна опаковка чакаха да бъдат намерени няколко стъклени плаки с марката Ilford. Неизвестният фотограф (вероятно французин, съдейки по саморъчните надписи) е посетил столицата в първите години на XX век, като е заснел 6 различни изгледа от града. В това число - две фотографии на базиликата "Света София", една на джамията "Баня Баши" и няколко кадъра от оживен пазарен ден в студената зимна столица. В кутията се съдържат и изображения на скалисто дефиле, заснети от прозореца на влак.

Зимна София, преживяла близо 110 години върху крехкото стъкло. По това време на върха на базиликата "Света София" се е намирала пожарната наблюдателна кула.

Руините на храма "Света София"

Джамията, на преден план шейна, теглена от коне

Поглед към светлината - пазарен ден на бул. Мария Луиза, вероятно пресечката с ул. Нишка. Качеството на изображението е изключително.

Пазарен ден, пресечката на бул. Мария Луиза с ул. Трапезица

Отново улица Трапезица.

Новата загадка

2012-01-06T10:16:00.000+02:00

Днешната задачка е изключително любопитна. Историята на снимката също заслужава внимание, но за нея ще разкажем през следващата седмица.

Кооперативен дом

2012-01-05T10:24:00.002+02:00

Годината е 1935. Кооперациите съвсем скоро са се утвърдили като предпочитан начин за придобиване на достъпни жилища от столичани. Новата форма на съжителство обаче е съпроводена и с нови преживявания за задомилите се софиянци. Част от тях са описани по хумористичен начин в следващия текст на Матвей Вълев. Въпреки че са изминали близо 80 години от неговото създаване, мнозина от нас вероятно ще се припознаят в описаните герои.

Из в-к "Час" от 15.10.1935 г., дигитализиран от Народната библиотека.

КООПЕРАТИВЕН ДОМ

Репортаж от Матвей Вълев - Босяка

Октомврийска утрин е, хората от кооперативния дом се намират още в обятията на Морфея, а откъм Лозенската планина се задава халата, пръска се из улиците и свири, кооперативният дом с тънките стени и подове се надува като гайда, но не успява да засвири, защото някъде из сърцето му се разнася трясък, и още един, и много други, все с отмерени паузи.

Земетресение ли е или кооперацията просто се събаря етаж по етаж, природата ли е виновна или архитектът? Наскачват храбрите мъже и тръгват по стълбите. Всичко си е в ред, само на третия етаж в празния апартамент бояджиите забравили да затворят вратите и прозорците. Това е всичко, но и то стига, за да не могат чиновниците и учителите, търговците и шивачките и другите съжители да намерят спокойствие.

А спокойствие е нужно, особено на няколкото членки на спестовно-строителната кооперация „Небесен рай”. Ето, край тоя шум шивачката от втория етаж забравила цялата реч, която си беше намислила за днешното годишно събрание в Учителската каса. Искаше да пита кога най сетне ще й дадат истински заем, за да плати междинния и да уреди въпроса с вноските, и още много искаше да пита, а сега отгоре се хлопа, мъжът й до нея надува носовата музика и ходът на мислите й е смутен. Не стига това, но от първия етаж се разлайва булдогът на двете сестри. Уж са от знатен произход, баща им фабрика за сапуни имал в Русе, пък един булдог не могат да вьзпитат да не лае сутрин, особено пред годишното събрание! Фабрика за сапуни, а на никой сапун не виждаш името им и цепките на роклите правяг по новата мода, да дразнят окото на мъжете, да будят завистта на жените. Знае ги тя, не е вчерашна. Добре ще е, да спомене в речта сн нещо и за морала. Как би могла да го каже? И току да го намисли, пак се стресна, пак залая кучето отдолу, някъде от горните етажи друго куче започна да лае, котка се размяука, по стълбите тръгнаха хора, заблъскаха се врати, кооперацията заприлича на зверилник и шивачката се отказа от решението си да държи реч и да става членка на управителния съвет.

Какви ли не работи се случват в една кооперация. Всеки ден има нещо ново. Днес най-новото е, че пак откраднали крушките. Гледат всички празните фасунги, слизат и се качват, взират се един в друг, всеки си мисли: тоя ще да е крадецът. Тръгна секретарят да събира пари за нови, никой не дава пари, всеки препоръчва:

— Да можехте да надникнете из апартаментите...

Двете сестри, и те не искат да плащат. Поставете, казват, мрежи телени, за да не крадат крушките. На тях гости не им идвали, крушки не им трябвали. Разговаря секретарят на кооперативния дом, възрастен човек е, кавалер на оpден за храброст, но и сестрите са кавалерки на ордена за храброст, защото като говорят, устните им една о друга се лепят, и му става някак особено, като че гледа как друг яде портокал.

— Какво, моля, работите? - Съседи сме вече от толкова време, а нито се познаваме, нито на гости си ходим.

Те го гледат, усмихват се, може би искат да го поканят, но от горния етаж пристига една вада, скача от стъпало на стъпало, през площадките, все надолу, все покрай стената. Хлопат се врати, надигат се викове, хора тичат по стълбите, секретарят взима по четири стъпала наведнъж.

Къде се е пробил кооперативният дом?

Все по вадата стигат до петия етаж, пред апартамента, нает от общинския книговодител. Госпожата му отишла заедно с шивачката на събранието, а той останал сам, обръснал се, вчесал се и седнал да пише заявление да го повишат в деловодител. Пише го и се унася, мисли и го поправя, а чешмата в банята забравил да затвори. Отокът задръстен, водата надделяла и тръгнала, може би и тя иска да си каже думата в събранието. Нахълтват всички в апартамента, едни тичат в банята, други в стаята.

— Ах нищо, — казва той. — Заявление пишех.

Ясно му става, че нищо не ще постигне, в тая страна няма управия, другиго ще назначат, да напише заявление поне за въглища на изплащане, ча инак сам не знае как ще изкара тежката зима. До кого ли да го адресира? Над него ечи кучешки лай, отдолу му отвръща булдогът на русенките, по средата се обажда ловджийският пес на капитана, зверилницата работи, а на вратата на унесения книговоднтел пак се звъни.

— Какво обичате, госпожице?

Малката сестра от първия етаж е, пита го само, дали не е негово онова куче, което преди малко лаеше.

— Не, госпожице, не е наше. На горния етаж живее художник, там има куче.

Тя отива нагоре, той се връща в стаята, тя звъни горе, той седа и пише в галоп заявлението за повишение, като че цял живот с това се е занимавал и никога не се е спъвал при писане на подобни листове. А горе се отварят две врати, едната е на художника, другата е на вдовицата отсреща.

— Искам да попитам, ваше лн е кучето, което лае?

Вдовицата не дочаква отговора на запитаната, пристъпя и навиря нос:

— Вие на първия етаж ли живеете? Съпругата на художника я стрелка презрително.

— Вие пък защо се бъркате в чуждите работи? Боже, какви хора се навъдиха — всичко искат да знаят! Влезте, госпожице, заповядайте.

Те, всъщност, нямали още куче, но мъжът й, художникът, рисувал календари и картини за ловците и обичал да лае, когато рисува кучета, искал да ги чувствува като живи. Русенката от първия етаж пък искала да види кучето им, те били любителки и имали булдог, мислели да влязат в роднински връзки. От стаята излиза художникът, ризата му е разгърдена, панталоните му изцапани с боя, показва календарите, показва картините с кучешките глави, весело му е на човека. Пуска грамофона, прихваща жена си и се върти с нея, оставя жена си и се залавя с русенката. Отпусна се и тя, това е живот — да разбереш, че си млад, да лаеш и да танцуваш. След малко слизат заедно с нея надолу, из цялата кооперация се носи радио и кучешки лай, само вдовицата отсреща се яде от мъка. Иска да види и чуе всичко, а събитията я отминават, едни я ругаят, други не я поглеждат. При всеки звьн на двете други врати тя отваря и своята, поздравлява, разпитва, подслушва, лошо никому не прави, каквото събере само го доокичва и разнася по махлата, но нима това е престъпно, та всички да я презират. Ето, до нея скърца вратата на учителя, тя изтичва до своята, открехва я. Учителят е смъкнал от тавана пернишката печка, чисти я на площадката и се обръща гьрбом към вдовицата.

— Ще я продавате ли?

— Мммм.

Той грабва печката, носи я вътре, отнася и кюнците и блъска вратата. Вдовицата гледа след него, вдига рамене, слиза до апартамента под нея. Но приятелката й не е там. Какво да прави сега? Нещо я души за гърлото, иска да си поговори с някого, днес е неделя и всички са си в къщи, би могла тъй сладко да се наприказва. Тя звъни на друга врата.

— Макар, че не се познаваме, рекох да ви услужа. Моят съсед продава пернишка печка, не бихте ли я купили?

Майката на капитана клати отрицателно глава.

— А вие как сте, син ви на границата ли е или по маневри?

Майката на капитана затваря вратата. Вдовицата звъни отсреща. Ученик от гимназията отваря, в ръката си държи лисг и молив, косата му разчорлена.

— Майка ти няма ли я? Продават горе една пернишка печка. Познавам една учителка...

Ученикът просто се извръща и отива навътре, забравя и вратата да затвори.

Така обикаля вдовицата, едни я изслушват, други затварят вратите, трети отговарят с кимане и махане, но тя сияе, най-после намери правия път, така може навсякъде да надникне, за три дни материал да събере. Тя е вече самонадеяна, тя си оправя кока и звъни вече на другата врата.

Така минава неделята, а в понеделник по обяд книговодителят получава неочаквано за самия него три тона въглища и всички нависват по прозорците, елитът се струпва около гальотите, докато слисаният книговодител напълва мазата и поставя голям катанец. Но още преди да помете тротоара, се указва, че въглищата били за съседната вила, а не за него, и цялата история почва от началото.

Във вторник през нощта търговският пътник се връща и заварва жена си в стаята на квартиранта, разнасят се писъци, докато всички наизлизат по стълбището, а агентът заключва вратата и оставя жена си по нощница между струпалите се кооператори. Жена му плаче и се вайка, пищи и заплашва, кълне и припява, докато една делегация успява да убеди мъжа й да я прибере вътре, за да миряса големият дом. Прибира се тя, но след малко той си отнася куфарите, жена му хълца до разсъмване и пак си ляга при квартиранта.

В сряда и капитанът си постави радио, a шивачката си купи електрическа шевна машина, в четвъртьк художникът почна да рисува календар за жокей клуба и да цвили като кон. Не можеше да се разбере, той с жена си ли живееше долу при русенките или те горе при него, цял ден бяха заедно, булдогът им сновеше нагоре надолу по стълбите, сестрите сновяха с бурканчетата и художникът с картините.

Живее кооперативният дом, настръхва в страховити нощни бури, почива в полудремка през октомврийски дъждове, кара се, смее се, съди, оплаква. А в петък в кооперацията влизат крадци, без никой да ги усети, отключват вратата на учителя и му задигат балтона. Той не иска да повдига въпрос, но вдовицата съобщава на полицията по свой почин и си навлича белята. Тук крадец — там крадец, указва се, че нейният ключ се хваща на вратата на съседа, почват разпити и обиски. Застарява жената, мускулите й изкачат, гласът й пресеква, кае се, но е вече късно, опетнява се името й, опетнява се славата на кооперативния дом, всички почват да събират пари за секретни брави, да подпират вратите с лостове, да трупат в коридорите барикади от столове и сандъчета, докато един ден учителят отива в полицията и съобщава, че работата се уредила, че балтона си намерил отново, но не в разбойнически гнезда, а забравен в едно кафене.

А ето иде и краят на месеца с вноските за заемите и ипотеките, с наемите и предупрежденията, с новите квартиранти, и грижи, и радости.

Ново от дигиталния архив на Народната библиотека

2012-01-03T10:28:00.004+02:00

Няколко нови попълнения в дигиталния архив на Народната библиотека, които заслужават внимание:

Изключително интересна снимка, правена през 1894 г. - молебен и четене на прокламация по случай раждането на престолонаследника Борис III. Фотографията е направена в двора на Витошките казарми. Вижда се рядък изглед към днешния бул. Патриарх Евтимий, а в далечината се забелязват двете църкви Св. Спас и Св. Крал.

Ледената пързалка, вероятно края на 19 век. Според описанието пързалката е на мястото на катедралата "Св. Александър Невски".

Грънчарският пазар

Пазар в София, според описанието снимката е от първите години след Освобождението

Гергьовденският парад на пл. Александър, 1937 г.

Новата загадка

2011-12-30T09:57:00.002+02:00

Последното ни предизвикателство към вас за тази година е в унисон със студеното време навън. :)

София преди и сега: "Алабин" 35

2011-12-28T10:35:00.000+02:00

Въпреки че се намира в самия център на София, "Алабин" 35 днес е невзрачно и незапомнящо се с нищо местоположение, чието споменаване едва ли извиква някаква ясна представа или асоциация в съзнанието на столичани. Адресът е по-известен като вече несъществуващото кино "Европа палас".

Според някои източници на това място след Освобождението се е намирал един от първите театри в София - театър "Одеса", основан от хърватина Гаврил Йованович. В книгата си "София през вековете" Монеджикова пише: "Откъм северната страна на улицата Алабин на дн № 35 се намирал театър "Одеса" на Гаврил Йованович, дето за пръв път са играни Разбойници на Фр. Шилер. Днес на това място се издига модерно кино — Европа палас."

С тази снимка в някои публикации се илюстрира ул. "Алабин 35", но е възможно сградата да е в съседство. Вижда се надписът на оградата "...ъ Одеса" - вероятно "Театъръ Одеса".

От своя страна обаче Кирил Христов разказва: "На мястото на "Европа палас" тогава бе прочутият хотел Люксембург, в който лятно време гостуваше оперната трупа на сеньор Гуаско и даваше в двора своите представления, а на източната страна на тая опера до самата сцена на ъгъла на улица Цар Калоян бе прилепен най страшния тогава по Стамболово време полицейски участък в който недоотробували българи налагаха по цели нощи свои събратя..."

През 1938 г. на това място се открива кино "Европа палас". Новата сграда е дело на архитект Асен Михайловски. В пресата излизат ласкави отзиви за "най-големия кинотеатър не само в България, но и в Югоизточна Европа".

Статията е от в-к "Литературен глас" и е дигитализирана от Народната библиотека, изпрати ни я Любо Иванов.

По-късно киното е преименувано на "Димитър Благоев", а в наши дни някогашната културна придобивка отдавна не функционира и далеч не изглежда така изящно, както е описана в горната статия. Според информация от пресата, сградата е купена от голям инвеститор и предстои превръщането й в търговски обект.

Снимка: Крикор Асланян

Първият концерт в зала "България"

2011-12-26T11:50:00.000+02:00

На 22 декември бе открита обновената зала "България". По този повод хвърляме поглед назад към първия концерт, провел се в същата тази зала през 1937 г.

Из в-к "Час", октомври 1937 г., дигитализиран от Народната библиотека

Най-голямото културно дело на българската кооперативна проява до днес е новопостроената концертна зала „България" на Чиновническото кооперативно застрахователно дружество. Залата бе предадена за ползуване с един безплатен концерт при извънредно разнообразна програма.

Новата зала "България", сп. "Сердика" 1937 г.

За първи път в София прозвучаха пет хиляди свирки на „царя на инструментите'' — органа (оргела). Разнобагрените тонове на тоя могъщ инструмент монтиран в залата от немската фирма „Зауер”, прозвуча под прьстите на френския виртуоз Жозеф Боне и завладя напълно публиката. Органистът владее майсторски регистрите и притежава съвършена педлана техника. Неговото изкуство няма да забравим.

До-минорният концерт за две пиана от И. С. Бах бе изпълнен великолепно от Люба Енчева и Димитър Ненов, съпровождани от Държавната филхармония под палката на проф. Цанко Цанков. С тоя номер бяха показани двата изрядни концертни рояла „Стенуей”, собственост на Чиновническото дружество.

Двата хора из ораторията „Месия” от Хендел бяха изнесени от хоровете на Операта и на „Родна песен” с филхармонията под диригентството на Цанков извънредно сполучливо. За първи път чухме и звуците на органа в ораторно изпълнение. Особено величествено бе изпято „Алилуя”.

Панчо Влдигеров за първи път изнесе своята най-нова композиция: трети концерт за пиано с оркестър, написан по случай изграждането на новата концертна зала „България”. Трябва да признаем, че най-продуктивен от всички наши композитори е Владигеров. Всяка година той увеличава броя на своите художествени творби. С тоя трети концерт, Владигеров прави още няколко крачки напред в своя самобитен стил. Неговата музика, въпреки особения маниер на разработка, звучи най-български. Автор и солист – Владигеров бе възторжено акламиран както за хубавата композиция, тъй и за бравурното изпълнение. Но за успеха твърде много допринесе добрият оркестър под вещото ръководство на Цанков. Диригентът се справи отлично с полифонните места, като даваше винаги ясна преднина на соловите пасажи. Рядко сме виждали от нашите диригенти да се открие такава свобода за солиста. Цанков наложи идеално единство между солист и съпровод.

Увертюрата „Балкан” от Петко Стайнов бе изпълнена с въодушевен размах и с по-сполучливо тълкувание от друг път.

Цанков се утвърди с тоя концерт напълно като отличен диригент и няма да сгрешим, ако допълним, че той засега е най-добрият наш концертен диригент. Концертът трябва да бъде повторен, за да го чуят и неудостоените с покани.

П. Костов

Весели празници, приятели!

2011-12-23T10:24:00.000+02:00

Рекламните пана на Орлов мост бяха заменени с... кражба

2011-12-22T10:24:00.000+02:00

След като столичните граждани постигнаха малка победа с премахването на рекламните пана от Орлов мост, те бяха бързо заменени с нови. На тях са изобразени архивни фотографии на знаковата софийска забележителност с кратък исторически текст.

Всички фотографии - без изключение - са взети от нашата страница www.stara-sofia.com. Отпечатана е пълната селекция от снимки, която сме публикували тук. Това обаче се е случило без нашето съгласие и дори без да бъдем информирани. На паната не е посочен източникът на изображенията.

Уважаеми дами и господа от Столична община, от фирмата-изпълнител "Конструктивно проектиране" ЕООД и от фирмата-оформител "Макси медиа" ЕООД, това в прав текст се нарича кражба. И над тази кражба гордо изпъкват името и герба на София. Финансирането е осигурено отново по злополучната програма "Култура".

В крайна сметка, както успяхте да отпечатате и отделите средства за тези огромни пана и да положите значителни усилия да заличите логото на сайта от всяка една фотография, така можехте поне да съгласувате действията си с нас. Това повеляват елементарните морални стандарти. В случай че тези думи все още значат нещо.

Снимка на седмицата

2011-12-21T11:39:00.000+02:00

Днешната снимка е дело на Димитър Карастоянов, един от първите и най-бележити фотографи на свободна България. Без да разполагаме с точни данни за годината на заснемане, най-удачно е да се допусне, че това е станало в периода 1890-1900 г.

Честа практика в онези години е било фотографите да подбират по-атрактивни и интересни образи от улиците на града, които след това с известна аранжировка са заснемани в студиото, а снимките са продавани като сувенири или пощенски картички.

Фотографията представя двама селяни от околностите на София, събиращи дарения за изграждането на православен храм. Единият от тях носи икона, изобразяваща вероятно светците-покровители на бъдещата черква.

Другият изглежда води счетоводство на получените суми. Точната сметка трябва да убеди бъдещите дарители също да бръкнат в кесиите си!

Колко ли път са изминали тези нозе и дали в крайна сметка са изпълнили своята мисия?

Паметникът на Одринската епопея

2011-12-20T09:49:00.000+02:00

Текстът е публикуван през 1939 г. в книгата „Паметниците на София” с автор Н. Ганев. Изданието е любезно предоставено от отдел „Краезнание” на Столичната библиотека.

ПАМЕТНИКЪТ НА ОПЪЛЧЕНЦИТЕ ОТ 58 ПЕШИ ОДРИН. ПОЛК

(Паметникът на Одринската епопея)

Идеята за издигането на паметника се зародила още в 1912 г., при обсадата на Одрин, когато е бил убит първият опълченец от полка. След това, инициативата за изграждането на паметника е била взета от образуваното за тази цел „Д-во на опълченците от бившия 58 пеши Одрински полк, през есента на 1913 г. Пари за изграждането на паметника са били събирани в продължение на ред години от членски вноски, и когато в 1928 год. сборът от тези вноски достигнал 220,000 лева, на 1 април с. г. е бил положен основният камък на паметника.

При полагането на основния камък е бил зазидан следният акт:

„Днес, 1 април хиляда деветстотин двадесет и осма година от рождението на Христа, 1248 година от основаването на Българското царство, 531 година от падането на България под турско робство, 50 години от освобождението на България, 15 години от щурмуването и превземането на Одрин от българите, и 10 години от царуването на Бориса III. при управлението на кабинета Андрея Ляпчев, Софийския кмет Владимир Вазов и на 3-о р. кметство Никола Василев.

Се положиха от Негово Величество Борис III, царя на българите, и се осветиха от Негово Високопреосвещенство Соф. митрополит Стефан, в съслужение с духовенството основите на този паметник на място, указано от Софийския общински съвет — центъра на парка „Св. Никола", в Три Кладенци.

Нека този паметник, въздигнат от лептата на живите опълченци, съратници на покойниците, буди удивление в умовете на зрителите за безпределната любов на покойниците-ветерани към България, за която те дадоха живота си и за геройските подвизи на българския войник, чийто връх достигна в Одринската епопея.

Нека този паметник сочи пътя, по който трябва да вървят идните поколения, като не забравят, че щастлив и блажен е този гражданин, който с дела помага за преуспяването на Отечеството, а най-сладката смърт е онази, дадена за благото на Родината.

Вечна памет на покойните герои!

Военният министър генерал Кисьов открива паметника

Настоятелство на дружеството: председател — Захари Футеков; подпр.: Алекс. Малинчев; секретар — Харалампи Димитров; подсекретар: Димитър Петков; касиер — Шимшон Хаим. Съветници: Христо Попандов, Григор Марков и Алекс. Константинов. Контролна комисия: Иван Лилов, Петър Сотиров, Младен Гълъбов. Строителна комисия: Димитър Рангелов, Филип Стоилов".

Изграждането на паметника станало през 1930 и 1931 год., през което време постъпили още сумите: 95,000 — от разиграната за горната цел лотария; 20,000 лева — помощ от Столичната община; 50,000 лв. — помощ от Министерството на войната; 20,000 лв. от Окръжната постоянна комисия; 10,000 лв. — от продажбата на картини и 23,000 лв. — помощи от заможните членове на Д-вото. Тъй че всичко са били изразходени за изграждането на паметника 438,000 лв. Паметникът е направен по стопански начин. Откриването на паметника е станало на 3 октомврий 1932 год. (деня на Независимостта) от военния министър генер. Кисьов, в присъствието на много официални и неофициални лица, на чело с Н. Високопреосвещенство Софийския митрополит Стефан, Председателя на Камарата Ал. Малинов, Д-вата на запасните офицери и подофиц., д-ство „Одрин", родолюбивите организации и др.

При откриването на паметника са били държани възторжени речи от Н. В. Митрополит Стефан, от председателя на Народното събрание Ал. Малинов, от военния министър генер. Кисьов, от бившия районен кмет Н. Василев и от председателя на д-жество „Одрин" Захари Футеков.

Председателят на Камарата Ал. Малинов държи реч

Паметникът се състои от пиедестал и статуя. Пиедесталът е направен от владайски гранит, а статуята — от бял врачански камък. Последната представлява опълченец с шинел, гугла (калпак) на главата, качулка, раница, презраменна паласка, лопатка, патрондаш и пушка в ръце.

Паметникът има основа 7/7 метра и е висок 12 м., а само статуята има 2.8 м. височина. Автор и ръководител на целия паметник е скулпторът Тома Делирадев.

Паметникът е издигнат в чест на загиналите чинове от бившия 58 пехотен Одрински полк през Балканската война, а именно: двама офицери, 10 старши и младши подофицери, 2 ефрейтора и 149 редника. С него, обаче, е увековечена не само паметта на загиналите чинове от горния полк, но, въобще, на всички български опълченци, които са се отличили с героизма си при обсадата и особено при атакуването и превземането на Одринската крепост — 13/26 март 1913 г.

Паметникът се намира в градината при църква „Св. Никола", в квартала „Три Кладенци", между улиците: Пирот, Опълченска, Цар Симеон и Брегалница.

На лицевата (източната) страна на пиедестала на паметника е поставен бронзов медалион, окръжен с лавров венец, също от бронз, а под него има надпис: „в памет на Одринската епопея (1912— 1913 г.) и падналите опълченци"

Под надписа се намира бронзов барелеф, който представлява атаката на опълченците на Кавказ табия.

Атаката на Кавказ табия

На трите страни на паметника (изток, север и юг) са врязани имената на падналите опълченци от 58 пеши Одрински полк при Кавказ табия, Демир Капу и Каик табия, а на западната, под означението „Картал тепе", е врязан част от текста на акта, поставен в основите на паметника.

Паметникът в наши дни

Питане от Георги Кадиев до кмета на СО по случая "Културни паметници на София"

2011-12-19T10:36:00.002+02:00

Официално запитване до кмета на Столична община г-жа Йорданка Фандъкова по случая „Културните паметници на София – интерактивна карта и интернет каталог”, което ще бъде внесено утре от общинския съветник Георги Кадиев. Ще очакваме от него информация за развитието по казуса, която ще публикуваме и тук.

Развитие по темата от 9 януари 2012 г. - отговор на кмета г-жа Фандъкова.

Новата загадка

2011-12-16T09:31:00.000+02:00

Хубавата петъчна традиция продължава и днес отново имаме предизвикателство за вас. Кое е мястото и кога е направена снимката? :)

Право на отговор

2011-12-15T16:06:00.002+02:00

Публикуваме коментара на Борис Герасимов, собственик на фирмата „АЛЕОН” ЕООД. За нейния проект „Културните паметници на София – интерактивна карта и интернет каталог”, финансиран по програма "Култура", писахме тук.

Мисля, че имам право на отговор по темата. Излишно е да се представям, защото винаги подписвам мненията си със собственото си име – смятам, че да се подписваш „гост”, „анонимен” или измислен прякор е просто начин да кажеш нещо без да имаш достойнството да застанеш зад него. Ще опитам да отговоря на повечето въпроси, или поне на тези, които изглеждат смислени. Епитети като „човечец”, „голяма уста”, „мамино синче” от хора, които не познавам, а със сигурност и те не ме познават, са просто помия с която не можеш да се бориш в интернет когато се коментира каквото и да било. По повод работата ми в Министерство на образованието само ще кажа, че информацията във форума, който „Гост” е цитирал е малко старичка – от няколко месеца не работя там, въпреки че и да работех, не виждам къде точно е конфликта на интереси между Столична община и МОНМ. Потребителят „Няма какво да се чудим” пък говори за конкурс. Тук не става дума за конкурс. Става дума за проект по програма „Култура” на Столична община, в която може да участва всеки, имащ търпението да изработи нужната за това документация, включително експертите от общинското предприятие "Стара София" и Националния институт за недвижимо наследство, които нямат собствени или ползват подарени страници. Проекта преминава през няколко етапа на оценка, като мисля че в комисията са и хора точно от въпросния институт, прави се оценка на темата и бюджета, и ако бъде одобрен – получава финансиране. В проекта се включва и концепция за това как ще изглежда сайта и това е направено /в отговор на Boyan Yurukov - един от малкото коментирали със собственото си име/.

Сега малко по темата и като отговор на автора на блога. Идеята за този проект дойде във връзка с инициативата „София – културна столица на Европа през 2019”. Оказа се, че всъщност няма on-line регистър, нито сайт който да съдържа националните паметници на културата в София. Съществуваше само един списък, в който са упоменати имената на паметниците и нищо повече. Можете да обърнете внимание на точки 8,30,56,58... Те обясняват фактологическите грешки, които описвате. Все пак това е официален документ, публикуван на страницата на Министерство на културата. Претърсихме и всички броеве на Държавен вестник след датата на публикуване на последния паметник /2005г./ с надежда за по-актуална информация. Не открихме нищо такова. Така че списъка от сайта на министерството беше водещата ни линия и естествено, грешките в него се прехвърлиха и при нас. Тези грешки разбира се са поправими и ще бъдат отстранени.

В множество форуми ожесточено се коментираше липсата на информация и безхаберието на чиновниците, от които зависи да бъде създаден читав регистър. Опитахме се да намерим съмишленици в тези форуми, вярвайки че хора, които с такъв плам коментират липсата на систематизирана информация няма да откажат да участват в създаването и. От такъв форум е и примера, който дава автора на статията /а не от рибарския/. Да ви кажа ли колко конкретни отговора получихме? 0! Сигурен съм, че съществуват шепа хора, които са наясно с една или друга част от информацията, която ни е необходима. Поне някои от постовете под темата показват това. Защо обаче никой от тях не изяви желание да се свърже с нас докато разработвахме проекта? Защото разбира се е по-лесно да заплюеш нещо, отколкото да го изградиш.

Няма да ви описвам перипетиите на фотографите, които няколко седмици обикаляха София и околностите в търсене на неуловимите паметници от горния списък. Направиха повече от 500 снимки, някои от които съвсем умишлено не публикувахме, защото ни беше срам, че това са паметници на културата. Една от тях можете да видите тук. Това е № 115 от списъка – „Вилата на Александър Стамболийски”. Почти всички от снимките трябваше да минат през компютърни корекции, за да се премахнат поне вулгарните надписите със спрейове и огромните петна олющена мазилка. Ето един пример и тук. В крайна сметка решихме да пуснем сайта както е, с надеждата да получим отзиви, с които да го усъвършенстваме и да го направим по-подробен. В цената на проекта е включена 5 /пет/ години хостинг, домейн и поддръжка, така че настоящият сайт действително третирахме по-скоро като начало, а не като край на проекта /това за „дългите години поддръжка” на потребителя а1/. Разработихме и административен панел, от който бързо и лесно да бъде добавяна или махана информация на сайта дори от потребители с елементарни компютърни познания след приключването на договора. В крайна сметка получихме вашия блог.

Съвсем умишлено не коментирам финансовата страна на въпроса, тъй като тя е разписана в подробен бюджет към проекта. Само ще кажа, че проекта включва фотозаснемането, картата, сайта, административен панел за добавяне и махане на информация, поддръжка и хостинг за пет години и пълноцветен печатен каталог, който вероятно сте видели.

Всяка теза има поне две гледни точки. Донякъде разбирам вашата. Това е моята. Засега спряхме сайта, за да оправим неточностите, които бяха отбелязани до тук и да поставим форма за обратна връзка на всяка страница. Всяко смислено неанонимно предложение – тук или на друго място, ще бъде реализирано от нас, за да изпълни проекта предназначението си - популяризиране и социализиране на паметниците на културата в София.

Как бяха изхарчени 25 хиляди лева от парите на столичани

2011-12-13T16:11:00.005+02:00

На 14.07.2011 бяха публикувани утвърдените от Столичния общински съвет проекти, които получават финансиране по Столична програма "Култура", приоритет №8 - "Историческо наследство, социализация на недвижими паметници на културата и културни традиции на столицата". Сред тях под номер 12 е проектът на фирма „АЛЕОН” ЕООД „Културните паметници на София – интерактивна карта и интернет каталог”, получил финансиране от 25 000 лв.

Чудесно, помислихме си ние, най-после ще бъде запълнена една съществена дупка и София ще получи пълен и подробен интернет каталог на архитектурните си паметници.

Каква беше изненадата ни, когато се сблъскахме с "продукта", погълнал 25 хиляди лева от данъците на столичани. Под формата на дигитална фотогалерия са подредени основни софийски забележителности, всяка от тях придружена от няколко изречения информация (други нямат и толкова). Никакви стари фотографии, планове или задълбочена експертиза за историята или общественото значение на сградите. Използвани са текстове от различни интернет източници, в това число Уикипедия, в нарушение на авторското право. Според специалистите по уеб дизайн, страницата е далеч и от доброто техническо изпълнение, което буди въпроса за какво всъщност са били похарчени тези 25 хиляди лева.

Освен това, на редица места са допуснати очевидни грешки. Използват се стари наименования на улиците и площадите (бул. Толбухин, ул. Софийска комуна), Паметникът на Цар Освободител е Паметник на освободителите (както е преименуван в годините на социализма), а особено фрапиращи са следните случаи:

Според сайта тук все още се помещава Националният исторически музей.

Това пък е Столична библиотека.

Това според авторите е сградата на Народното събрание, пострoена от Константин Йованович през 1884-1886 г.

Астрономическият институт

Междувременно, става ясно, че авторът на сайта търси помощ и информация по различни интернет форуми, вместо да се обърне към специализираните институции, създадени с тази цел. Това е далеч не просто от изследователския принос по темата, но и от елементарните професионални стандарти.

В същото това време, когато Столична община харчи 25 хиляди за подобен неадекватен проект, експертите от общинското предприятие "Стара София" нямат собствена страница. А сайтът на Националния институт за недвижимо наследство, от своя страна, е подарък от някаква фирма и е напълно безполезен. С тези средства институциите можеха да създадат наистина стойностни и съдържателни страници.

За съжаление, отново ставаме свидетели на пропилени обществени средства, дадени след съмнителен конкурс и без контрол за напълно негоден и непрофесионален продукт. Няма да питаме Общината дали е доволна от това разходване на средства, а ще зададем този въпрос на столичани.

Развитие по темата от 9 януари 2012 г. - позиция на кмета г-жа Фандъкова.

По дирите на една "жива картина"

2011-12-12T08:47:00.000+02:00

На 20 февруари 1892 г. седмичното френско списание L'Illustration публикува на цяла страница любопитна гравюра от България. На нея, както сочи лаконичният надпис под изображението, е представена "жива картина" от княжеския двор в София.

Неотдавна, като част от проект за дигитализация на фондовете, Народната библиотека включи на страницата си и оригиналната фотография, послужила за основа на гравюрата, появила се тогава в печата.

В търсене на повече информация за символиката и съдържанието на представената "жива картина", попаднахме на подробен разказ за събитието в едно писмо на Робер дьо Бурбулон, личен секретар на княз Фердинанд и участник в живата картина. На 9 март 1891 г. той споделя със своята майка:

"Да се върнем сега на прословутата вечеринка, която не се състоя в събота, ами миналия вторник, заради разболяването на детето на Анна. Бедната Анна бе толкова заета и разтревожена, че, разбира се, дори не помислихме да репетираме и да изиграем нашия „Постскриптум". Но от това вечерта никак не пострада. Започнахме с кадрил на четири ръце, в съвършено изпълнение на Форас и една българска девойка. След това, тъй като бе нужен по-дълъг номер, за да замести комедията, аз изрецитирах „Бедни хора" от Виктор Юго и не би повярвала колко тази тъй различна от нас публика, тези тъй далечни от нашите души, затрептяха, слушайки прочутата морска драма, пълна с възхитителни описания и философски идеи! Князът, който никога не ме бе чувал, стоеше неподвижно, с втренчен поглед, сменяйки изражението си според това дали в поемата ставаше дума за полунощ, за гробове или за мъртвата селянка. Стамболов не изпускаше стих, клатеше глава, силно развълнуван, когато се говореше за изоставените деца. Сякаш не дишаха, тези четирийсет българи, впечатлени до дъното на душата си от перипетиите на драмата. Естествено, всичко това ме насърчаваше и няма да се учудиш, ако ти призная, че имах доста голям успех! После две български дами изпяха с много хубави гласове, силен акцент и никакъв метод „О, сине мой!" от „Пророкът", „Vorrei morire" и руски песни, които изпълниха определено най-добре. Дойде ред на Тъпчилещов - той свири на цигулка, не особено чисто, но с увереност и жар. По искане на княза аз най-после седнах на пианото и изпях няколко стари френски песни. Завърших със „За бога, Марион!", която много се хареса.

Следваше антракт с бюфет, по време на който подготвихме живата картина. Когато всички зрители начело с княза заеха местата си, чуха се три тържествени гонга, завесата се вдигна и се видя следната картина: градински декор от палми и парникови растения на фона на облаци. В центъра, върху пиедестал, бюст на княза в естествена големина, обкичен с цветя и гирлянди. В подножието, като символ на стара Франция, седи княгинята с воал от бял тюл на лилиеви цветове, с диамантена диадема в косите, величествена, опряла на пиедестала едната си ръка, в която държи цветя, а другата - на герба на Франция с трите лилиеви цвята на лазурен фон. Около и в краката на княгинята — ние и младите офицери от двореца в носии на български селяни (онази хубава шопска носия в синьо с бяла бродерия и с малка червена шапчица), на колене, подпрени на лакти, седнали, легнали, образувахме хармонични групи заедно с девойки в селски носии и с цветя в ръцете. Вляво, зад газена завеса, се виждаше като видение от миналото г-н дьо Форас, прав, във ви¬зантийския костюм на старите български царе, облегнат на скиптъра си и сочещ с другата си ръка бюста на княза, с цел да привлече вниманието на музата на историята. Ролята на последната, разположена в най-горната част на картината, се изпълняваше от чаровната госпожа Белчева (съпруга на министъра на финансите), която бе обвита в ефирен бял тюл и се готвеше да постави корона на главата на владетеля. Сред зеленината на фона най-красивите жени на София, облечени в рокли от бял, зелен и черешов тюл, напомняха за националното знаме, а шаловете, които ги свързваха, бяха с цветовете на династията. Когато се вдигна завесата, картината бе осветена от електрическа светлина, която последователно преминаваше от бяло в зелено и в червено. Оркестърът в съседната зала шепнешком засвири местни мелодии, а аз, неподвижен като восъчна фигура, натъкмен като шоп с широко разтворена яка на ризата и калпак от меча кожа, изрецитирах от място хубавите станци, съчинени от Форас и съпоставящи с патриотичен патос някогашна и днешна България. Трябва да кажа, че беше великолепно! След края на стихотворението женските гласове запяха националния химн със затворени уста, pianissimo и lentissimo, и завесата бавно се спусна, след което няколко пъти се вдига под възторжените аплодисменти на публиката. Царската осанка на княгинята, красотата на жените, сполучливото разположение на групите, блясъкът на носиите - всичко това образуваше един наистина изумителен ансамбъл. В момента в града говорят само за тази жива картина."

Новата загадка

2011-12-09T10:11:00.000+02:00

Днешната загадка идва от дните на мобилизация през 1912 г. Улиците на София гъмжат от войска, готова да тръгне за фронта, и от изпращачи с последни благословии и напътствия. Във въздуха витае усещане за приповдигнатост и надежда. Кое място в столицата е уловил фотографът, ще кажете вие.

За да направим това трудно предизвикателство още по-интересно, днес сме предвидили награда за първия познал. Първият верен (и аргументиран!) отговор в блога ще получи репродукция от Стара София по избор. Успех! :)

София преди и сега: Салонът на Централна поща

2011-12-07T09:58:00.000+02:00

Пищният интериор на залата с гишетата. Архитектурата е дело на Йордан Миланов. Снимката е направена около 1905 г.

Салонът днес, 2011 г. Основната линия е запазена, но голяма част от декорацията липсва. Вероятно промените са направени при голямата реконструкция на Пощата в края на 30-те години.

Един блог на три години

2011-12-05T09:52:00.000+02:00

Неусетно малкото дете на сайта "Стара София" навърши три годинки. И по всичко личи, че вече ходи, говори, има си мнение и характер. За тази скромна (в сравнение с хилядолетната ни столица) възраст може да се похвали с над 650 публикации, повече от 800 000 посещения и - най-важното - много приятели.

Затова използваме случая да благодарим. На всички, които през цялото това време ни подкрепяха и все още ни подкрепят - с текстове, с фотографии, със съвет или добра дума. Благодарим ви, че всяка сутрин проверявате какво забравено съкровище сме открили този път, за да го преоткрием заедно. Този блог е и ваш.

А сега е време за празник - музика!

Новата загадка

2011-12-02T09:57:00.000+02:00

Днес обещаваме, че няма да ви е никак лесно. Или пък ви подценяваме? :)

Гробница-паметник „Александър Батенберг"

2011-11-28T10:20:00.000+02:00

Гробница-паметник „Александър Батемберг"*

Намира се на бул. „Фердинанд", срещу Зоологическата градина. Издигната е с държавни средства. През м. юний 1894 г. правителството на Д-р К. Стоилов натоварило архитект Нисенсон Майер (швейцарец) да изготви проект за гробница, в която да бъдат поставени за вечни времена останките на княз Батемберга. Когато проектът бил готов, правителството, по едни или други съображения, го изоставило и през м. август с. г. обявило конкурс за нов проект, като същевременно предвидело за направата на гробницата-паметник една сума от 40,000 лева златни.

На конкурса се явили пет конкуренти с проекти носещи девизите: „А”, „La couronne au mérite”, „Византия”, „Сливница” и „Три звезди”. Проектите били изложени за публиката в Министерството на външните работи и разгледани от жури в състав: двама архитекти, един съдия, един литератор и един военен. От проектите бил одобрен за премиране само един — на архитект Паул Бранг (1) (австриец), но понеже средствата, които трябвало да се похарчат за неговото изпълнение далеч надвишавали предвидената за целта сума, не бил премиран, а конкурсът бил обявен за нестанал. В последния, между другите състезатели, взел участие и архитект Майер. Макар и неодобрен, неговият проект, който бил в старогръцки стил, се харесал на журито.

След неуспешния конкурс правителството позабавило малко работата. През 1895 год., без да се произвежда нов конкурс, то взело решение да бъде изпълнен проекта на Майера (2), обаче с условие, щото последният да го преработи съобразно исканията и указанията на журито. Проектът бил преработен и през м. август с. г. направата на гробницата-паметник била отдадена чрез публичен търг на предприемачите братя Иванови за 60,000 лв. златни и през 1897 г. окончателно привършена.

Гробницата е построена на мястото на стара турска болница върху една площ от 80 м2 и е висока 11 метра. Отвътре стените й са декорирани от проф. Харалампи Тачев. В средата на гробницата-паметник е поставен саркофаг (3) от чист карарски мрамор, а зад него, до стената, е прилепен мраморен паметник, върху лицевата страна на който е изваян в барелиеф образът на Княза (4).

Вътрешността на гробницата-паметник „Александър Батемберг”

В гробницата-паметник са изложени княжеските реликвии: боевият му шинел, калпакът, сабята и др., както и много венци. Положени са били до днес до 1300 венеца от разни лица и учреждения от България и чужбина (предимно Австрия), а понастоящем се съхраняват лентите на около 600 венеца.

След смъртта на княз Батемберга, тленните му останки, по нареждане на българското правителство, били пренесени на 14 ноемврий 1893 г. в София и временно поставени в старинната църква „Св. Георги", а в последствие, когато направената за целта гробница-паметник била готова, на 3 януарий 1898 г. те били пренесени в последната.

Пренасянето на тленните останки на Княза от църквата в новата гробница-паметник е станало по следния начин: на 3 януарий 1898 г., към 9 часа сутринта, войските заели място пред входа на църквата „Св. Георги". В това време гробницата била още празна. Само военен патрул пазел входа й. След това постепенно се събрали вън, пред църквата, поканените за церемонията лица. Към 10 часа, придружавана от главния секретар на Министерския съвет П. Тъпчилещов, пристигнала г-жа графиня Хартенау, съпруга на покойния Княз, която паднала на колене до катафалката. Точно в 10 и пол. часа пристигнал Н. Ц. В. Князът в униформата на 1-ви пеши на Н. Височество Княз Александър I полк, придружен от августейшия си брат Негово Кралско Височество принц Филип. Княз Фердинанд веднага влязъл в църквата, последван от английския дипломатически агент и генерален консул Ф. Елиот и от германския вицеконсул барон де Шауенберг — и двамата като извънредни пратеници на респективните си господари, от Министерския съвет с председателя му Д-р К. Стоилов, от Председателя на Народното събрание Д-р Янкулов и от част от свитата си. Князът се поклонил и лично наблюдавал свалянето на ковчега от катафалката и пренасянето му върху стоящия вън топовен лафет.

Пренасянето останките на княза Батемберга от старата църква „Св. Георги" в новата гробница-паметник

Върху ковчега били положени следните венци:

От Княза — нежен венец от палми, примесен с разни цветя, с надпис: „На Княза Александър I".

От Нейно Императорско Величество Кралица Виктория — голям венец от лаврови листа с великолепни бели ленти, с надпис: „Hommage d’affectation et d’admiration”.

От съпругата на покойния княз Графиня Хартенау — от лаври и черни ленти с надпис: “Hier ist das Glück vergänglich wie der Tag; dort ist ewig wie die Liebe Gottes – Johanna, 15 Januar 1896”.

От децата на Батемберга — с розови ленти и надпис: „Assen, Zvetana — 15 Januar 1898 г."

От Министерския съвет и Народното събрание — от лаври и трикольорни ленти с надпис: „На покойния княз Александър, принц Батемберг”.

От скърбящите му братя и сестра, с надпис: „Unserem Heissgeliebten Sandro”.

От Столичното кметство с надпис: „На покойния български княз Александър I”, от бившия му частен секретар Менгес, от Анастасия и Ал. Головин и др.

След полагането на венците, шествието, което трябвало да стане по предварително приготвена за целта програма, се отправило към новата гробница. В това време графиня Хартенау заминала направо с кола и заела място при най-долното стъпало на стълбата. В 11 и пол. часа шествието пристигнало и ковчегът бил внесен в гробницата от висши офицери. Тук, след като е била извършена божествената служба от пастора, е бил подписан актът по пренасянето на ковчега с тленнитв останки и поставен в мраморния гроб. След това, надгробният камък бил споен, а актът за пренасянето — зазидан.

Ето и самия акт по пренасянето на тленните останки:

„Ний Фердинанд I, Княз на България, в присътствието на Извънредните пратеници, Министрите, Председателят на Народното събрание, Маршала на двореца и Софийския кмет.

В присъствието на Нашата гражданска и военна свити, на държавните висши граждански и военни чиновници, на Общинския съвет, на депутациите и корпорациите от града София и на войските от гарнизона.

Пренесохме от църквата „Св. Георги" в Гробницата смъртните останки на Първия български Княз Н. Височество Александър I, принц Батембергски.

В удостоверение на което Ний подписахме настоящия акт за пренасяне, който акт се приподписа от Извънредните пратеници, Министрите, Председателя на Народното събрание, Маршала на Двореца и Софийския кмет.

Днес, 3 януарий 1898 г. от Рождество Христово на п. п. Фердинанд I".

Специални делегати на Нейно Величество английската кралица: Ф. Елиот, Извънреден пратеник от фамилията на О Бозепочившия княз: А. Менгес, Председател на Министерския съвет: Д-р К. Стоилов, Председател на Народното събрание: Д-р Г. Янкулов, Министър на Търговията и Земеделието: К. Величков, Министър на Обществените сгради, Пътищата и Съобщенията: М. Ив. Маджаров, Министър на Финансите (5): Т. Теодоров, Министър на Войната: полковник Н. Иванов, Министър на Вътрешните работи: — Министър на Народното просвещение: Ив. Вазов, Министър на Правосъдието: Г. Згурев, Маршал на Двореца: Граф де Бурбулон, Софийски кмет: Д. М. Яблански.

Пазител на Държавния печат, Министър на Правосъдието: Г. Згурев.

Внасянето на катафалката с останките на Батемберга в новата гробница-паметник (Рисунка от Й. Обербауер)

-----------

* Първи български княз след Освобождението. Роден е в град Верона (Италия) на 5 април 1857 г. Син на принц Aлександър Хесенски, нeмец, който бил кавалерийски генерал, и брат на руската императрица Мария Aлександровна, съпруга на Царя-Освободителя Александър II. Майката на Батемберга, принцеса Юлия Батемберг, била от полски произход — дъщеря на последния полски военен министър М. Хауке.

Княз Батемберг е имал трима братя: принц Людвиг Александър, принц Хенрих Мориц и принц Франц Йосиф, и една сестра — принцеса Мария Каролина.

Принц Батемберг завършил военното си образование през 1875 г. в Саксонския кадетски корпус, след което като подпоручик служил в Хесенския лейб-гвардейски полк № 24. През 1877 г., с разрешението на германския император, Батемберг взел активно участие в Освободителната война. Причислен бил към 8 руски улански полк, почетен шеф на който бил неговият баща. В началото на войната Батемберг придружавал генерал Гурко в първия му поход през Балкана. След това, при обсадата на Плевен, бил в щаба на ромънския княз Карол I като ординарец. Взел участие и във втория поход през Балкана, като достигнал до С. Стефано, откъдето, след сключването на мира, се завърнал в Русия. За отличие и проявена храброст през войната, принц Батемберг бил награден с ордени от Царя-Освободителя, от германския император Вилхелм I и от ромънския княз Карол I.

1) Същият архитект е взел участие и в конкурса за планове на Първокласната софийска окръжна болница през 1881 г. и получил първата премия от 2,000 франка златни.

2) По това време Майер е бил архитект при Столичната община.

3) Останките на Княза не са поставени в саркофага, а в иззидан гроб в подземието под него.

4) За гробницата-паметник е писано в „Списание на Българското инженерно-архитектно д-во": Надгробна капела на покойния княз Александър I, от Я. Шамарджиев, год. 1, кн. 2 от 1894 г. и „Гробницата на княз А. Батемберг в София" от Н. Н., год. 1897, кн. 5 и 6.

Принц Батемберг бил избран за княз на новосъздаденото княжество от Първото Велико народно събрание на 17 април ст. ст. 1879 г., а пристигнал в България и стъпил на престола към края на м. юний с. г.

През времето на Батемберга в България станали твърде важни събития: Съединението (6 септемврий 1885 г.) и Сръбско-българската война (1885 г.), в която той, начело на младата ни и още неопитна войска, прославил българското оръжие при Сливница, Драгоман и Пирот.

Княз Батемберг стоял на престола до 9 август 1886 г., когато бил насилствено свален и изгонен зад граница. Няколко дни, обаче, след детронирането му, той бива наново възвърнат на престола, но, поради противодействието на императора Александър III, е трябвало завинаги да се прости с България. При напущането на страната, той оставил за временен свой заместник, до избирането на нов княз, регентство под председателството на Ст. Стамболов, а за министър-председател назначил Д-р Васил Радославов.

На 6 февруарий 1887 г. княз Батемберг се оженил за Йоханна Лойзингер (по-после графиня Хартенау), от която му се родили две деца — Асен и Цветана. Княз Батемберг починал скоропостижно в град Грац (Австрия), където живеел, на 5 ноемврий 1893 г.

Княз Батемберг, макар и твърде късо време да е прекарал в България, оставил добри спомени между поданиците си, а неговото име и днес е предмет на дълбока почит и възхищение. Като материален израз на тази почит, държавата, на чело с бившия цар Фердинанд I, му издигна на едно от най-хубавите места в София красива гробница-паметник, в която на вечни времена да се покоят костите му.

Новата загадка

2011-11-25T10:20:00.000+02:00

Днешното предизвикателство ни прехвърля в покрайнините на столицата. Къде, ще кажете вие. :)

Разговор за София с арх. Любо Георгиев

2011-11-23T09:50:00.000+02:00

Между 1-ви и 6-ти ноември тази година се проведе четвъртото издание на Sofia Architecture Week (SAW). Несъмнено място за съвременна архитектура и за обсъждане на актуалните градски процеси и пространства. Тази година във форума бяха включени дейности с поглед към визията на София – както съвременна, така и историческа. За да разберем повече за тази инициатива, потърсихме за интервю един от кураторите на събитието – младият български архитект Любо Георгиев, когото помолихме да сподели своите виждания за историческото сърце на София. Той беше така любезен да отговори на нашите въпросите за старата архитектура на града.

Арх. Любо Георгиев е роден в София през 1981 г., завършва Fettes College в Единбург, университета IUAV във Венеция и Техническия университет в Делфт, Холандия. Работил е за редица офиси из цяла Европа – от Венеция и София до Амстердам. През 2010 г. в Ротердам съосновава архитектурното бюро „de+ge archtiecten”. Работата му се базира на вярването, че архитектурата трябва едновременно да оформя и да бъде оформяна според социалните, икономически и политически процеси на съвременния град; тя трябва да бъде инструмент за влияние върху обществото.

През 2011 г. арх. Георгиев е избран за съ-куратор на Архитектурната седмица на София.

Разкажете ни за инициативите в рамките на SAW11, свързани със старата архитектура на София, за изложбата „Образите на града”. Какво показваше тя?

Изложбата показваше идеи за София, идващи от различните създатели на града: инвеститори, университети, архитекти, съсловни организации. За съжаление общината (НАГ) не прояви интерес към нея. Целта беше да бъдат сравнени амбициите за София, плановете за града. Ставаше въпрос за планувани или в процес на реализация проекти, или пък за идеи без поръчител. Това включи и един кратък анализ на един проблематичен (за съжаление) аспект на софийската градска среда-старите къщи. Анализът и презентацията на тези къщи бяха направени от студенти от Центъра за градски изследвания към СУ и показваше малка част от (полу-) изоставените стари къщи в София. Всяка къща беше представена върху картичка, на гърба на която беше разказана историята на къщата. Беше изложена и стилизирана карта на София, която посредством аудио запис разкакваше историята на три от къщите. Интересното беше, че картичките бяха предложени и за продан и свършиха още на третия ден!

Къде според Вас е мястото на историческото архитектурно наследство на София в съвременния й начин на живот?

Според мен един град е интересен както на обитателите му, така и на посетителите му, ако този град позволява наслагване на исторически слоеве, истории, амбиции. Един жив град трябва да се развива, но не заличавайки всеки предходен пласт, ами надграждайки над него и използвайки богатството на историята си. Историческото архитектурно наследство е не само споменик (както се казва на македонски) на минали времена, то е и начин за определяне на идентичността на жителите на един град, а и начин за съдаване на определена (често уникална) градска атмосфера. Но не бива да се стига и до превръщането на цял един град в музей, тъй като това го обрича на смърт като град и го превръща по-скоро в увеселителен парк. Венеция е добрият лош пример за това.

Как Ви се струва историческият център на София днес?

Струва ми се недооценен. Основно от обитателите му, но и от общината и бизнеса. Софийският исторически център обаче е трудна задача, тъй като той няма еднотипна, стилово или времево хомогенна идентичност. София, центърът и също, е по-скоро смесица от подредени един до друг (а не един върху друг) елементи от различни исторически епохи. Тоест еклектичен в стилов и исторически смисъл. Това е както опасно (позволява заменянето на елементи от тази смесица почти незабелязано), но и интересно (създава една разнообразна и богата градска среда).

Една от забележките към старата архитектура на София е разнородната височина на съседни сгради с калкан, което често прави профила на дадена улица да се възприема по особен начин заради редуването на ниски и високи сгради, като в същото време декорирани и оформени фасади рязко се прекъсват от плоска стена с калкан. С какво подобен недостатък може да бъде неутрализиран?

Никога не съм се замислял сериозно по този въпрос. Предполагам, че калканите могат да бъдат ползвани като плоскост за допълващи елементи от градската среда: изкуство, инсталации, панели за слънчева енергия..

Има много сгради в централната част на София, които в първата половина на XX-ти век са имали интересна декорация, отличаваща ги и придаваща им собствен чар. Днес много от тези детайли са заличени и сградите изглеждат по-скоро скучни и еднообразни. Би ли било проява на лош вкус или „архитектурен кич” тези орнаменти и декорации да се възстановят? Изобщо, как се възприема в съвременната архитектура използването на отминали архитектурни течения?

Правенето на нова сграда, която копира стил от миналото се възприема като кич. Реставрирането на стара сграда в оригиналният й вид се възприема като благородно деяние. Според мен няма нищо лошо една сграда да бъда възстановена в оригиналният й вид, освен ако това не е в щета на естетиката както на сградата, така и на улицата. Това само би допринесло за акцентирането върху богатството на архитектурни слоеве.

Няма смисъл обаче да бъдат копирани архитектурни стилове от миналото, претендирайки, че сградите са исторически, че са от друго време. Това се случва с Скопие през последните няколко години и ефектът е илюзията, че определени сгради, построени през 2005 например, всъщност са от 1905, ако не и от по-отдавна. Никой няма полза от измислянето на история.

На старите фотографии можем да видим тази особеност на хората да се снимат за спомен с цялото си семейство пред своя дом, който са построили за себе си с голяма любов и с който вероятно много са се гордели. Днес как показваме гордостта си от своите жилища и домове?

Мисля, че тази привързаност към дома я има все още с пълна сила. Пример за това е контраста между интериора и екстериора на повечето жилища в София. Дори и отвън сградата да изглежда в лошо състояние, то щом човек влезе в някой от апартаментите се озовава в някакъв рай на семейни интерпретации на тема красота. Жалкото е, че тази загриженост за дома трудно и рядко се проявява навън от входната врата на апартамента.

Как според Вас функционират днес обществените пространства в центъра на столицата? Говоря за места като Женския пазар, площад Славейков, тротоарите с нерегулираните пазарни площи, градинките като тази на ул. Солунска? Как трябва да изглеждат тези места или поне какви функции да изпълняват?

Мисля, че гореизброените места функционират добре. Трябва им малко подребда и пипване тук там, но като цяло в София има добри обществени пространства. Те просто трябва да бъдат по-добре поддържани и програмирани, но това май е свързано с общински финанси.

Участвате ли или бихте ли участвали в конкурси на Столична община за реконструкция и облагородяване на стари части от центъра на града? Какво би Ви привлякло в такива инициативи?

Не съм участвал, и честно казано се интересувам повече от “неизвестните” части на града: панелните квартали, кварталите от 40-50 години. За съжаление Столична община не организира истински конкурси за било то сгради или обществени пространства, което е една много лоша практика, от която губи целия град. Веднъж наравен професионално, един конкурс би привлякъл сериозно професионално участие, смятам аз.

Чувате ли коментари от Ваши колеги в чужбина за това как изглежда центърът на София днес? Като цяло, как му се струва на един чужденец градът, когато дойде от исторически богато запазен град от друга държава?

Това е малко редовният въпрос. Всички, които съм водил или срещал в София намират града за много интересен, динамичен и дори приятен.

Имате ли любима стара сграда в София? Коя и защо?

Съдебната палата, БНБ и други сгради от края на 30те, началото на 40те. Харесвам ги защото имат ясно изразен собствен стил, защото комбинират доброто от класиката с простотата на Модернизма, и то с много добри материали и детайли. Но е трудно да определиш какво е стара сграда. НДК също много ми харесва, пак заради ясно различимият й стил и присъствие.

Споделете Ваш спомен от нещо в София, което вече го няма или не е същото. Нещо, което Ви липсва.

Аз съм на 30, като от 16 годишен живея по-скоро извън София, та не мога да измисля подобно нещо. Не съм и много носталгичен по природа, та и затова може и да съм си замаскирал спомена.

Ако в този момент получите картичка от София, какво от града бихте искали да има изобразено на нея?

Славейков, НДК, Банята, Невски

Може би е рано за такъв въпрос, но бихте ли включили нови инициативи с поглед към историческите сгради и наследството на София в следващите издания на SAW?

Аз бях поканен да курирам издание 2011 на SAW. Следващата година същата работа, надявам се още по-добре, ще свършат други хора. Та не мога да кажа нищо по въпроса. Но това какво става с града, било то исторически сгради или планове за нови сгради и пространства, мисля, че е важно за SAW. Седмицата ще цели все повече да оставя следа след себе си.

Пожелайте нещо на всички, които обичат стара София.

Да помислят за начини, по които старото да стане отново значимо за днешната реалност...и да се опитат да ги реализират!

Интервюто взе Любо Иванов.

Снимка на седмицата: Царският гараж

2011-11-21T10:14:00.000+02:00

Днешната фотография е направена вероятно около 1910 г. или малко след това. На нея се вижда вътрешният двор на някогашния царски гараж, намиращ се и днес на пресечката на булевардите Дондуков и Васил Левски.

Снимката е запечатала целия автопарк на монарха, заедно с персонала на гаража, който гордо позира с обгрижваните от него возила на Фердинанд и царското семейство.

В наши дни царският гараж отдавна е изгубил безупречния вид, който виждаме на фотографията. Днес в него се помещава филиал на НХА. През годините са унищожени много от декоративните детайли, а цялостното състояние на постройката не прави добро впечатление, въпреки неотдавнашното обновяване на външната фасада.

Днешната картина е само бледа сянка на видяното по-горе

През последните години се изостриха апетитите за събаряне на сградата. Макар да не е паметник на културата, царският гараж трябва да бъде запазен по ред причини. Като първо, сградата е без аналог по своето първоначално предназначение. Освен уникален елемент от градската среда, тя е важен детайл от историята на българската монархия и на държавността изобщо. Царският гараж е от историческо значение за присъствието и еволюцията на автомобила у нас. При желание, сградата е изключително удобна за Музей на автомобила в България. Разположена на централно и комуникативно място (което вероятно обяснява и апетитите към парцела), в близост до редица туристически забележителности, галерии и музеи, една експозиция на запазените царски автомобили и карети, на произвеждани в страната образци и изобщо на еволюцията на автомобилния транспорт в държавата, има потенциала да се превърне в популярна туристическа атракция. Да не говорим за значението, което имат подобни обекти, съхраняващи спомена за общественото, културното, техническото, индустриалното, спортното и пр. развитие на нацията, за духа и паметта на българския народ.

Повече за царския гараж можете да прочетете тук.

Новата загадка

2011-11-18T14:12:00.000+02:00

Днешната сграда е по-монументална от обикновено, но въпреки това е и достатъчно характерна. Коя е тя? :)

Няколко добри думи за "Стара София"

2011-11-17T10:24:00.002+02:00

В броя си от 17 ноември вестник "Всичко за семейството" посвети цяла страница на това, което се случва тук. Благодарим на Деси Митова за отделеното вниманието и за добрите думи в нейната статия!

Публикуваме и пълния текст на материала:

Ентусиасти сглобяват в снимки пъзела на Стара София

Гергана Радойкова и Виктор Михайлов, с помощта на съмишленици от цял свят, поддържат сайт, блог и фейсбук страница за миналото на столицата с амбицията да запазят историческата ни памет

Всеки петък Гергана Радойкова и Виктор Михайлов - симпатични млади хора, завършили специалността международни отношения в СУ "Св. Климент Охридски", отправят предизвикателство към посетителите на тяхната фейсбук страница "Стара София". Те публикуват по една снимка, свързана с миналото на столицата ни, и питат в кое кътче от града е била направена. И макар че наградата за победителите е морална, любознателните участници в играта стават все повече - страницата има около 9 хил. посетители. Онези, които не се справят със загадката, могат да обогатят историческите си познания, като разгледат едноименния сайт "Стара София". В него двамата ентусиасти са публикували над 1200 снимки от миналото на града, както и интересни факти, свързани с неговото развитие и с метаморфозите, които е претърпял през десетилетията. В случай че някой реши още повече да задълбае в темата, може да надникне и в блога им "Стара София", който постоянно се обогатява с любопитни истории. Досега сайтът и блогът са били посетени от близо 1,5 млн. човека.

Двамата столичани се стремят да стигнат и до сърцата на хората, които не ползват компютри. През май т.г., по случай 100-годишнината на Централните хали, те подредиха изложба със снимки от сайта. През септември, за Деня на София, включиха фотосите и в експозицията "София без автомобили".

"Създадох сайта преди 6 години, преди 3 - блога, преди 2 - фейсбук страницата - споделя Виктор Михайлов пред "Всичко за семейството ". - Помогна ми приятелката ми Гергана Радойкова, подадоха ни ръка и съмишленици от цял свят. Идеята ни е чрез фотографии да потопим колкото се може повече хора в романтичния период на София и околностите й - между Освобождението и средата на XX век. Разчитаме най-вече на визуалното послание, защото сме убедени, че една снимка струва повече от 1000 думи. Така споделяме страстта си към нашия град, събуждаме интереса на хората към красивите постройки в историческата му част, караме ги да ги обикнат и да се замислят, преди да ги съборят. Защото първото условие, за да опазим историческото наследство, е да го познаваме." Гергана Радойкова също се включва в разговора: "Разказваме приказка от отминали времена в избелели фотографии. Опитваме се да сглобим мозайката на всички възможни погледи към града и околностите му, към народните ни обичаи. Сякаш събираме парченца от нещо счупено, отдавна изгубено във времето, което отново съединяваме. Разглеждаме София и многопластово, като проследяваме развитието й през различни епохи. Възприемаме всяка наша снимка като мъничка ценност."

Двамата посвещават почти цялото си свободно време на трудоемкия и патриотичен проект. Началото му поставят със стотина снимки. След това започват да издирват фотоси не само от България, но и от цял свят, най-вече пощенски картички, често пътували между различни континенти. "В онази епоха те са били основно средство за комуникация. Текстовете им също са интересни, защото в тях са запечатани определени характеристики на епохата или исторически събития, видени през погледа на обикновения човек", споделя Виктор Михайлов. Нерядко попадат на уникални снимки и в антиквариатите. Купуват ги с лични средства, макар че цените им могат да достигнат до неколкостотин лева. От известно време си сътрудничат и с отдел "Краезнание" в Столична библиотека, който също им осигурява интересни фотографии. Освен това всеки, който желае, може да им изпрати на имейла "stara-sofia@dir.bg" снимки от собствения си семеен архив, за да стане по-пълна сбирката. Младите ентусиасти обаче споделят, че засега нямат никаква подкрепа от Столична община.

Сред най-талантливите им сътрудници е възрастният кореняк софиянец Крикор Асланян, който ги открива чрез Интернет. Макар че от години живее в Канада, той редовно пише за блога "Стара София": " Скътана в полите на Витоша, София е зачената преди много столетия. Тракийското племе серди основава града през VII век преди Христа и му дава името Сердика. Славяните и българите приемат това име, по време на византийското владичество градът се казва Триадица, едва през XIV век получава съвременното си име София, което на гръцки означава "мъдрост". София става столица на България след Освобождението от турско робство... София, вечно младата красавица, напоявана от студената витошка вода, сгрявана от топлите минерални извори на Княжево, Овча Купел, Банкя и извора, намиращ се в центъра на града, и разхлаждана лятно време от свежия полъх на Витоша. Преминала през войни и пожари, познала разцвет и падение, столицата на България е уникална." Крикор Асланян с увлечение описва конския трамвай, който някога препускал към Княжево, отдавна разрушените каменни чешмички, футболните мачове, които били най-зрелищните събития в неговото детство...

Макар и да е хилядолетен, модерното развитие на града е сравнително кратко, обясняват събеседниците ми. За малко повече от 130 години София преживява 3 мащабни трансформации. Освобождението от 1878-а я заварва като кален ориенталски градец с население от 12 хил. души. Скоро изчезват повечето джамии. Днес е останала само "Баня баши", построена през XVI в. Може би не знаете, че сградата на настоящия Археологически музей някога е била "Буюк джамия", черквата "Св. Георги" - "Гюл джамия", а "Св. Седмочисленици" - "Черната джамия". Имало е още няколко несъществуващи вече мюсюлмански храма, които вече могат да бъдат видени само на черно-белите снимки - "Ел Хаджи байрям", "Язаджийската", "Керемитската". В края на Втората световна война, през 1943-1944-а, голяма част от най-представителните улици и площади на столицата са унищожени от англо-американските бомбардировки. Сринато е сърцето на града - площад "Александър I", който бил пред Двореца, цялата ул. "Търговска" (между този площад и бул. "Дондуков"), голяма част от бул. "Мария Луиза" и ул. "Леге"... Следват монументалните строежи на социалистическата власт, които са добре познати на съвременните столичани. Днес градът се променя буквално пред очите ни. Хармоничните стари фасади се заменят със стъклени конструкции, а някогашните китни градинки отстъпват място на нови търговски центрове, облицовани със стъкло.

Сякаш откраднати мигове от отминали времена, фотографиите в сайта "Стара София" са запечатали Двореца, някои от най-живописните булеварди, улички, площади, градини и пазари на града. В сайта може още да разгледате карта на столицата от 1879 г., гравюри на австро-унгарския археолог, етнограф и географ Феликс Каниц, посещавал България общо 18 пъти в периода 1860-1883 г. Там са публикувани и акварелите и графиките на сънагюдника му - художника Иозеф Обербауер. Той се установява в нашата столица през 1889 г. и е сред създателите на първия й кадастрален план.

За да ситуират фотографиите като топография и епоха, Виктор Михайлов и Гергана Радойкова разчитат на информацията от огромното количество текстове, които изчитат. Особено полезни за тях са материалите от "Сердика", илюстровано списание на Софийската община, излизало в периода 1937-1952 г. То застъпвало всички важни отрасли на общинската дейност, правело хроника на важните събития, отразявало обществения и културния живот в столицата. С негова помощ двамата ентусиасти възкресяват и позабравените имена на талантливите архитекти, съградили София.

Събеседниците ми съжаляват, че засега нямат възможност да издадат книга с фотографиите от "Стара София". Натъжава ги още повече фактът, че в чуждестранните книжарници са виждали цели рафтове с четива, посветени на историята на съответните градове, които са посещавали. Мечтаят също някой ден да направят триизмерна възстановка на града от епохата след Освобождението, по подобие на 3D възстановката на антична Сердика, представена наскоро от гражданското сдружение "Сердика Сакра". Но са оптимистично настроени за бъдещето на сайта, блога и фейсбук страницата си. "Чрез "Стара София" - казват те, - запълваме празнина не само в българското интернет пространство, но и в историческата памет на цялото ни общество. Ако искате да помечтаете, клинкете върху нашите снимки и ще влезете поне за миг в един вълшебен, романтичен, отдавна изгубен и много красив свят."

Грижа за нашите души

2011-11-16T10:44:00.002+02:00

Крикор Асланян

Пражката пролет е в разгара си. Чехословакия се вълнува и силно надява да се промени. Името на тази промяна е освобождение от “желязната хватка” на социализма. Дубчек е на власт и води ЧССР към капитализма и буржоазното общество. Край на азиатската диктатура в сърцето на Европа. Сметки без кръчмаря.

В Кремъл Брежнев и сенилните му лакеи скърцат със зъби и не мислят да се предават. Плана за “спасението” на “братска” Чехословакия е готов, но засега е строга тайна. За нея знаят само Главнокомандващия на армиите от Варшавския договор и неговия началник щаб. Генералните секретари на “братските комунистически партии” са гласували за провеждането на операция “братска помощ” по “молба” на чехословашкия народ. Нима може да се откаже такава “помощ”? В никакъв случай, но нека мине Световният младежки фестивал в София. Той е много специален, трябва голяма бдителност, може да има провокации от страна на делегацията на ЧССР, както и от някои европейски такива. Целият апарат на ДС е на бойна нога. Щатни и нещатни, сътрудници и агенти са наострили уши и донасят и най-невероятните слухове.

Светът е пред големи събития. Десет дни, които могат да изменят облика не само на Европа. В Партийния дом, под рубинената звезда, заседава Политбюро на БКП. Тук е ”мозъкът” на България и се решава съдбата на народа.

Обърнете внимание на точка XXIV - За подготовката на 9-тия Световен фестивал на младежта и студентите. “Битълсите “ искали да участват на Фестивала и да пеят безплатно. Пар екселанс “идеологическа агресия” на “гнилия” капитализъм. Това не може да се допусне, в никакъв случай. И Политбюро взима решение:

Българската младеж не се нуждае от такава “упадъчна” музика, следователно :

“Възлага се на Оперативното бюро на Националния фестивален комитет да намери съответна форма за “отклоняване” искането на Битълсите да участват на 9-ия Световен фестивал на младежта и студентите, който ще се състои през м. юли тази година в София."

И искането е отклонено. Битълсите не идват в България и не разнасят “упадъчната буржоазна култура” сред социалистическата младеж. Душите ни са спасени!

Така нашето поколение беше лишено от възможността да види и чуе “на живо”, при това абсолютно безплатно Световния музикален феномен на име “Битълс”.

Трудно, изключително трудно, ми е да коментирам този факт. Страх ме е да не употребя нецензурни думи по отношение на присъстващите на това заседание, ето имената им: Станко Тодоров, Борис Велчев, Венелин Коцев, Стефан Василев, Ангел Цанев, Стоян Караджов и Георги Боков.

Естествено там е бил и Тодор Живков. Седем-осем души лишават цял един народ да види и чуе тези, пред които се кланяше целият свят, кланя се и до днес - 43 години след деня, когато тези хора взимат това решение. Нарочно не слагам никаво прилагателно пред думата “решение”, оставям ви свободен избор.

Ако искате да се запознаете по-отблизо с протокола от заседанието на Политбюро, ето адреса.

Приятно четене!

Снимка на седмицата: Къщата на Георгов

2011-11-14T09:34:00.001+02:00

Една от най-забележителните и запомнящи се сгради на булевард Дондуков, преживяла всички превратности на времето и все още радваща столичани с изящната си снага, се намира на пресечката с улица Будапеща. Днес представяме рядка нейна фотография от 1902 г., която е резултат на популярната някога традиция сред богатите фамилии да се фотографират пред семейния дом и да изпращат или подаряват снимката за спомен на свои близки и приятели.

В няколкото пестеливи статии за къщата, излизали през години, изрично се отбелязва, че историята й все още не е добре проучена, като не се знае нито точната година на изграждане, нито името на архитекта. В регистъра на паметниците на културата сградата е заведена като "къща на проф. Георгов".

Информацията ни предостави Столична библиотека

Днешната фотография обаче внася допълнителна яснота по този въпрос. Наличната информация за тримата братя Георгови сочи, че професорска титла има единствено най-малкият Иван. Надписът на фронтона на къщата, който се вижда ясно на снимката, не оставя никакво съмнение, че сградата е принадлежала на Георги Георгов. Той е бил състоятелен търговец и директор на застрахователно дружество "Ню Йорк", което би обяснило разкошната архитектура на неговия дом. Освен това, в регистъра на паметниците на културата има още една къща, която е регистрирана на името на проф. Иван Георгов - тя се намира на ул. Шипка и в нейната имитация днес се помещава хотел "Кристъл палас".

Фронтонът с надпис "Г. Георгов"

Собствениците (вероятно семейство Георгови) позират за фотографията. Снимката носи надписа "Нашата къща" с подписа и печата на Мария Г. Георгова.

Сградата днес. Новооткритата фотография хвърля допълнителна светлина върху нейната история.

Новата загадка

2011-11-11T10:11:00.000+02:00

Ето и днешното предизвикателство, което трябва да разпознаете. :)

Снимката ни изпрати Подпоручик, на когото благодарим сърдечно.

Един архитектурен паметник

2011-11-08T20:31:00.000+02:00

Статията "Един архитектурен паметник" на арх. Ив. Добрев излиза във вестник Литературен глас през 1937 г. по случай откриването на новия Железничарски дом в София. Материалът ни изпрати Любомир Иванов.

Архитектурата се отличава от останалите изкуства по това, че е непосредствено свързана с ежедневните нужда на човека. Така тя оставя паметници, изразители на културното развитие на дадена епоха.

Един такъв паметник е новият железничарски дом при гарата, чийто творец е архитект Атанас Делибашев. Името на този даровит архитект е известно от редица конкурси, които той печели от известно време.

Тая величествена сграда, издигната в сравнително късо време, ни изненадва със своята външна и вътрешна архитектура. Тя е съчетание от театрален салон, бар-ресторант, столовая, канцеларии, заседателни зали, хотел и магазини.

Тези тъй различни по естество помещения са комбинирани с голяма вещина и облечени в художествена форма със силно чувство за стил. От цялата фасада лъха една подкупваща простота при пълното й равновесие с художествени свобода и разнообразие. При изпълнение на вътрешната архитектура, тъй трудна във всяко отношение задача, за щастие са използвани технически възможности на електротехниката. С разрешението на светлинните ефекти, във връзка с орнамента, особено в театралния салон, ни отвежда в съвсем нов свят от идеи, облечени в архитектурни форми, като пред нас се разгъват с устрем и светлината се широко разлива в един екстаз.

Във връзка с мебелната архитектура много пo-изискана е заседателната зала. А бара и ресторана, с оглед на публиката, са по-сдържани. Хотелът е разрешен в духа на съвременната хигиена и дава едно приятно и удобно жилише.

Рядко има сграда, може би тази е в София единствената изпълнена с толкова вживяване във формите и с ефект на модерни средства.

Повече за сградата днес

София през 1891 г.

2011-11-07T08:38:00.001+02:00

Текстът и гравюрите са публикувани през 1891 г. в книжка 3 на месечното немско списание "Das Buch für Alle". Илюстрациите са дело на Ф. Шлегел. Преводът е наш и е възможно да съдържа неточности.

Въпреки несигурното положение, в което все още се намира България, в младото дунавско княжество се наблюдава един общ културен подем. Той е особено видим в столицата. София със сигурност е облагодетелствана от разположението си в една широка котловина между Балкана и Витоша, което я превръща в средище на значителна мрежа от пътища, а населението й нараства осезаемо. Разбира се, чуждестранният посетител не бива да очаква, че това място, със своите около 31 000 души население, прави впечатление на голям град. Навсякъде в по-старите квартали все още се забелязват бедни, разнебитени колиби, повечето улици са непавирани и нерегулирани, но въпреки това навсякъде се вижда преходът към по-добро. Докато новият квартал, където се издигат Княжеският дворец, Народната библиотека, Пощата, Народната банка и други публични и частни сгради, вече има изцяло европейски вид, то също така се полагат усилия да се поддържат в добро състояние и улиците в старите градски части чрез регулацията и павирането им. Сред населението също текат процеси на промяна, които си проличават външно по това, че старата българска народна носия все повече отстъпва място на модерното облекло. Особено интересен за чужденеца е животът на улицата в българската столица, чието многообразие ни разкриват илюстрациите на страница 72. Ако искате да видите обикновените хора и техния начин на живот, най-добрата възможност да го сторите е в пазарен ден из старите улици (скица 5). Те предлагат пъстра, още полуориенталска картина на все още носещите народни носии селяни, които са дошли със своите продукти. Особено оживено е при продавачите на лук (скица 2), тъй като този здравословен зеленчук, който на запад е донякъде пренебрегван и скромно използван единствено като добавка, в народната кухня на България играе значителна роля и се употребява широко. Характерен за изостаналото положение на народа е и биволският впряг (скица 1), който напомня на епохата на ранното Средновековие със суровия си хомот и груба кола с масивни колела без спици, издялани от цяло парче дърво. Скица 7 ни показва селяни, които носят в града сено, но не както при нас на мощни, добре натоварени коли, а с помощта на техните малки, грознoвати кончета. Скица 6 ни представя мома в стара живописна народна носия, която с помощта на дървен прът придържа на рамо бакърени съдове с вода, за да отнесе прясната животворна течност у дома. Тъй като българската столица все още не се е сдобила с водопровод, старите кладенци продължават да осигуряват на бедни и богати нужната вода. Последните две картини ни пренасят в новия град. На скица 3 виждаме гавазин на Княза и един гвардеец, а на скица 4 - група модерно облечени българи от по-имотните класи, очакващи Княза, който предстои да излезе от Двореца. Присъстват и жандарми, изградили кордон, който да освободи улицата.

Оригиналният текст

1. Биволски впряг

2. Продавачи на лук

3. Княжески гавазин и гвардеец

4. Група жители при излизане на Княза

5. Стара улица в пазарен ден

6. Мома носи вода

7. Продавачи на сено

Новата загадка

2011-11-04T09:15:00.000+02:00

Някога петък е бил пазарният ден в столицата. В наши дни петъкът е време за загадка. :)

По дирите на една неточност

2011-11-01T16:16:00.001+02:00

Снимката, за която ще стане дума днес, е публикувана през 2008 г. от г-н Боримир Илков в конкурса на National Geographic България "Отвори семейния албум". Това, което ни провокира да тръгнем по нейните дири, е известната неточност в описанието. На фотографията от вече далечната 1940 г. е запечатана не улица Леге, както се твърди, а съвсем различна и отдавна изгубена част на столицата.

С желанието да сме полезни, както на наследниците на г-н Маринополски, така и на всички, които искат да опознаят Стара София по-добре, потърсихме нашия приятел Крикор Асланян, който ни разказа следното:

В този слънчев ден на 1940 година се разхождаме из центъра на София. Макар че Втората световна война е вече започнала, тя е далеч от нас. Животът в българската Столица е спокоен, в магазините не липсва нищо, добре облечени софиянци се разхождат по чистите улици, седят на сладък мухабет в уютни кафенета, пият кафе и си подслаждат душите с ароматично бяло сладко.

От площад Света Неделя тръгваме на запад по улица Нишка, покрай малки магазинчета и занаятчийски работилнички. Когато стигаме улица Лавеле, завиваме на дясно по нея и се спускаме надолу към Френския колеж и католическата катедрала. Точно пред главния вход на Колежа улица Лавеле прави чупка от 90 градуса и опира на улица Княз Борис Първи.

На горната снимка виждаме точно този завой на Лавеле - тук улицата, която е успоредна на ул. Княз Борис, изведнъж става перпендикулярна на нея. Там, на тази кратка отсечка, е паркиран и автомобилът на господин Янко Маринополски.

Ярко осветената от слънчевите лъчи триетажна сграда е Девическият френски колеж “Saint Joseph”, а тъмната е сградата, където живеят монаси и калугерки, учители и учителки в двата френски колежа, намиращи се непосредствено един до друг и все още разделени от висока тухлена ограда.

Въздушна снимка на района, правена в края на 30-те

Мъжкият френски колеж “Св. Св. Кирил и Методий" се води на адрес улица Пиротска 10 и тук учат момчета от 1-во отделение до 2-ри прогимназиален клас. Koгато е правена приложената снимка, дворовете на двата колежа са разделени с висока тухлена стена, която след бомбардировките през 1944 година е разрушена и се беше получил общ училищен двор. За да не се срещат момчетата и момичетата, междучасията ни се разминаваха по време. Но поначало ние, момчетата максимум бяхме 12-13 годишни и никой от нас не мислеше за момичета в онези години.

Улица Лавеле, сградата на преден план присъства и на снимката с г-н Маринополски. Виждат се и кубетата на "Св. Спас"

На горната снимка се виждат всичките сгради на Девическия колеж “Св. Йосиф”. След бомбардировките беше оживяла само крайната в ляво, другите бяха разрушени и на мястото на третата /тъмната/ беше построена нова малка едноетажна сграда, където съучениците ми католици ходеха да учат катехизис. Другите нямахме достъп до тази сграда.

На първата снимка върху пътната настилка се вижда сянката на голяма сграда. Това е Католическата катедрала опожарена и разрушена по време на бомбардировките.

Католическата църква, намирала се на същия ъгъл на ул. Лавеле, снимана откъм колежа.

Малко по на юг, на самата улица Нишка /сега Тодор Александров/, преди няколко години беше построена новата католическа църква.

От описаното в текста каре днес няма и помен.

Снимка на седмицата

2011-10-31T10:10:00.000+02:00

Рядка и изключително интересна гледна точка към сградата на някогашната Земеделска банка. Снимката е направена в началото на 30-те години от улица "Шести септември", в близост до пресечката с улица "Иван Вазов".

Днес повторение на този кадър не би било възможно, тъй като на празното място на преден план през 40-те години е издигната сградата на Военното издателство.

Новата загадка

2011-10-28T09:59:00.000+03:00

Днес отново ще проверим кой познава Стара София най-добре. :)

Докторският паметник

2011-10-27T10:57:00.002+03:00

Паметникът на загиналите през освободителната война (1877-1878) медицински чинове

Намира се в градината, която се загражда от улиците: „Оборище", „Сан-Стефано", „Шипка" и „Кракра-Пернишки". Когато е издигнат паметникът, мястото наоколо е било почти незастроено. Нямало е още градина и улици, и между редките огради и къщи, които самотно стърчали тук-таме по поляната, се забелязвали само пътеки по тревата.

Паметникът е издигнат с руски средства в чест на загиналите през Освободителната война (1877-1778 г.) 528 лекари и санитари. Направен е в по-голямата си част от блокове от бял песъчлив камък и представлява пресечена четиристенна пирамида, която на върха е увенчана с гранитен саркофаг. Върху четирите страни на паметника са врязани имената на загиналите чинове, а на саркофага са написани имената: Плевен, Шипка, Мечка и Пловдив, станали исторически с водените при тях големи сражения и изобилно пролятата руска кръв.

На лицевата страна на паметника, която гледа на запад, ниско, е вдълбан следния надпис на руски: „Медицинскймъ чинамъ погибшимъ въ турецкую войну (1877—1878"). На същата страна, върху блоковете, са врязани имената на загиналите при Плевен, а на останалите три страни — при Шипка, Пловдив и Мечка.

Паметникът е издигнат през 1883 г. За времето на изграждането му, както и за Руския паметник, не намерихме преки писмени указания. Това научаваме косвено от едно антрефиле, поместено във в. „Балкан" (1), в което се съобщава, че на мегданя, в новите квартали, между Орханийското и Цариградското шосета, щял да бъде издигнат паметник на загиналите руски лекари и санитари, и че проектът му бил вече направен от архитект Томишек (2), чех, а направеният модел от алчия (гипс) се намирал готов в ателието на архитекта Колар, и от друго, печатано във в. „Марица" (3), в което се казва, че новопостроеният паметник щял да бъде осветен и открит в скоро време (4).

Поради причини от външнополитически характер (натегнатостта на отношенията между Русия и България) и настъпилите след това събития — Съединението и Сръбско-българската война — Докторският паметник, по всичко изглежда, не е бил осветен и открит своевременно, а в последствие, когато са се били изминали дълги години от изграждането му, намерението да се освети било забравено и изоставено.

1) Брой 6 от 22.11.1883 г.

2) Архитект Томишек е роден в Чехия, гр. Пардубице. Според някои сведения, печатани в периодическия ни печат, той се сочи като един от строителите на Руския храм при с. Шипка, издигнат по проектоплановете и под главното ръководство на знаменития руски архитект Померанцев.

3) Брой 590 от 27.III.1884 г.

4) По въпроса за направата на паметника е писано още: в брой 63 на в. „Български глас" от 1882 г., във в. „Марица", брой 415 от 1882 г., в брой 641 на същия вестник от 1884 г., както и в „Български дневник" на Д-р К. Иречек, м. май 1884 г.

„За почитаемите посетители на столицата”

2011-10-25T08:53:00.000+03:00

Любомир Иванов

Ако днес човек търси извор на информация за стария живот на столицата ни, то несъмнено онлайн архивите на Националната библиотека са място, към което той трябва да насочи вниманието си. Както сме споменавали и преди, служителите в библиотеката са поместили на сайта й голям брой издания от периода 1878 – 1944 г. Искаме да ги поздравим за техния труд и да ги уверим, че има хора като нас, за които тези издания са наистина полезни и които оценяват усилията им да направят информацията в тях обществено достъпна.

Този път сме извадили рекламите на някои от действащите и новопостроени софийски хотели в годините между 1909 и 1912. Рекламите са поместени в различни броеве на сутрешния ежедневник в. „Реч”. В споменатия период редакцията на вестника сменя няколко адреса – ъгъла на „Ангел Кънчев” и „Ив. Денкоглу”, пл. „Славейков”, ул. „15-ти ноември”, ул. „Искър”, но съдържанието на изданието се запазва с голям брой изображения и атрактивни рекламни карета.

Новопостроени и все още спретнати, сградите на тези хотели вероятно са изглеждали наистина впечатляващо, имайки предвид, че много от тях в онези години са имали и естествените за архитектурата им мансардни етажи, които са били идеален завършек на фасадите и архитектурните елементи на сградите. Част от хотелите носят гръмкото название „гранд хотел”, но някак остават неясни критериите, по които са ги поставяли в тази категория. Все пак всички те са били модерни за времето си сгради, пълни с най-нови удобства и условия за добра хигиена, и са предоставяли на посетителите, дошли да разгледат столицата ни, обслужване на различни западни (и не само) езици. Тези хотели са любопитни обекти за изследване, тъй като част от сградите вече ги няма, а останалите са променили предназначението си или са изгубили от блясъка и интересните детайли по фасадите си.

Хотел „Леге Палас”

Така например доста интересен е хотел „Леге Палас”, за който не разполагаме с никаква информация. Дори не знаехме, че сградата е била използвана с такава цел. Нито пък кога хотелът е прекратил дейността си и зданието е било използвано за друго. Историята на „Леге Палас” вероятно е наистина интересна, тъй като хотелът е построен на мястото на дюкянчетата-бараки „Трите еврейчета”, за които вече сме говорили. Сградата днес е известна като някогашна собственост на братя Барух и Моше Конфино. В рекламата от 1912 г. не става ясно дали сградата е изцяло нова за този период, тъй като ползват израза „нов, новопреустроен хотел”. Това, което ни е известно, е че в 1910 г. магазин/фирма „Трите еврейчета” все още е съществувал/а на ул. „Леге” No.1, със съдържател/собственик М. Я. Варсанов. Съдържател на хотела в 1912 г. пък е Георги Ив. Кьосев. С една дума – имаме истински пъзел.

Хотел „Булевард”

Хотел „Булевард” на бул. „Мария Луиза” и „Цар Симеон”, от друга страна, днес е изцяло заменен от една кооперация - мастодонт, чийто размери говорят единствено за грандоманщината на нейния създател. Тази кооперация своеобразно се вписва в „шаренията”, която цари днес по бул. „Мария Луиза” – стари опърпани и олющени сгради, екзотично ново строителство, ръбати стъклени щедьоври, както и неизменните жилищни кооперации. Жалко за тази разнородност, жалко и за съборения хотел – сградата му е била наистина приятна. Любопитното от рекламната й снимка е това, че е само на два етажа. Вероятно съвсем скоро след това е достроена до пълния си вид, с който вече ни е позната на сайта.

Хотел „Централ”

Другата безкрайно интересна сграда е тази на хотел „Централ”, който се е намирал на бул.”Драгоман” No.56, на ъгъла с бул. „Сливница”. Негова снимка бегло сме виждали вече тук: сградата най в дясно, стояща пред църквата „Св. Св. Кирил и Методий”. Сградата на хотела е имала разчупен силует и интересна дървена конструкция на покрива, подобна на тези, които днес можем да видим върху редица стари къщи, но не и върху хотел. Ако беше запазен до наши дни, това щеше да го прави уникален. Днес от сградата няма и следа, като на този ъгъл на двата булеварда сега се разполага част от Женския пазар.

Ето още няколко типични за онова време реклами на старософийски хотели:

Хотел „Париж”, бул. „Мария Луиза”

Хотел „Комерсиал”, пл. „Бански”

Хотел „Сплендид”, пл. „Бански”

Български избори

2011-10-23T09:08:00.000+03:00

Със следните батални сцени британският The Graphic илюстрира изборите за Велико народно събрание, провели се в София и страната през септември 1886 г. Този вестник отразява на първа страница и самото Трето ВНС, провело се през ноември същата година във Велико Търново. Гравюрите ви показахме преди време тук.

От изобразените събития ни делят точно 125 години. А как ще изглеждат изборите днес, си зависи изцяло от нас. Дано покажем, че сме поумнели.

Новата загадка

2011-10-21T09:27:00.001+03:00

Петък, както знаем, е денят за размисъл в блога. А днешната снимка определено си заслужава тези усилия! :)

Нова система за коментари

2011-10-20T15:27:00.001+03:00

От днес блогът заменя вградената системата за коментари на Blogspot с платформата Disqus. Тя дава повече и по-добри възможности, позволява да се коментира и чрез регистрация във Фейсбук, Гугъл, Туитър, Яхуу. Благодарение на новата система вече могат да се прикачват и снимки към коментарите, което ще е голямо улеснение за нашите дискусии. Надяваме се промените да ви допаднат и очакваме вашето мнение!

Спомен от изборите в София през 1894 г.

2011-10-19T08:53:00.001+03:00

Поместената тук статия е публикувана във в. „Мир" бр. 7662 от 9 януари 1926 г. под заглавие „Преди 32 години".

Беше се изминал вече месец, откакто мощният Стефан Стамболов бе паднал от властническата си висина, но духовете в села и градове все още нямаха покой — един от радост, други от злъч. Лятото зовеше за работа в полето, но хората, като тръпни от дълбок сън, сноваха безспирно, и все от София и за София. На върволица се нижеха депутации след депутации от всички краища на България: те идеха в София да изразяват избухналата си радост и възхищение пред княза и Стоилова, че тежкото им бреме и гнет са се свалили от гърба им, благодарение мъдростта на държавния глава и достойнствата на първия му съветник — К. Стоилов. Изблик на радост се чертаеше по лицата на тия делегати, които непреривно влизаха и излизаха от министерския съвет, от министерството на вътрешните дела и княжеския дворец. И наистина като че все още се носеше ехото на знаменитите думи, произнесени тържествено на 18 май от княза на площада пред двореца, връщайки се на кон от разходка: „От днес нататък в моята земя ще царуват законност и свобода". Громкото ехо на тия думи бе пронизало въздуха и в най-затънтените колиби в княжеството и бе възпламенило златни надежди за добруване, правда и сговор. Жива беше картината на салона в хотел „България", гдето радостно събрание създаваше нова партия — „народната партия" и посред което възхищение Петко Гурбанов се провикваше, „че седем години е мълчал, устата му били запушени, а сега може да говори, да му позволят да се наговори, за да му олекне!" Други пък, ако се не лъжа, г. Сава Иванчов предлагаше новата партия да се назове конституционна партия, трети предлагаше друго и пр. и пр. По улиците още тук-там се мяркаше облепено по стените прославеното внушително възвание, редактирано от видни държавници, достойно в стил и форма, което известяваше на народа, че „великият тиранин се е сгромолясал безвъзвратно в трапа, който сам си е изкопал, и че занапред настъпва нова ера на законност, свобода, правда, мир и творчество. Как да не се вълнува сърцето и блика от радост, а душата да се не възнася към светли надежди, когато слънцето така ярко блестеше на ясното небе.

Наистина, при така ненадейното падане на Стамболова, тук-таме в София и провинцията се случиха някои печални сцени, като, например, избиването зъбите на прокурора Л-в, нанасянето побой на тогова, на оногова, изпокъсването от тълпите портретите на Стамболова по локалите, а пък из провинцията възсядане като на магаре или разкарване на магаре и др. Но тия прискръбни инциденти се смятаха като неизбежни след толкова дълги подтиснически години и хармонията на сговора и единодушието в народа изглеждаха ненарушени.

Също така изглеждаха като безспорни единодушието и сплотеността в кабинета на Стоилова. Но някакъв усет на глух, таен, подземен шум, като от подмолен поток се носеше из въздуха и хората си хвърляха някак потайно и скритом въпросителни, за да прозрат какъв вятър ги вее или кому служат.

Беше 22 юний 1894 година. Хубав празничен ден. Предстояха избори за градски съветници, а в този ден бяхме поканени, като свободни граждани, да се съберем в двора на градското училище „Св. Кирил и Методий", за да се определи и състави листата на бъдещите градски избраници. Из улиците стремителен поток от хора течеше все към училището. Пристигам и аз. Дворът гъмжи и е почти натъпкан от хора около една маса със столове в средата на младите акации. Всички сме в очакване. Петко Гурбанов се изправя до масата и моли за тишина. Той предлага за председател на събранието Христо Стоянов — тогавашния председател на Върховния касационен съд, прекоросван „Обер-шопа", Множеството шумно извика: „Приет!" Но някои гласове в тълпата се чуха: „Долу" — „Не бяхте ли на изложбата в Пловдив преди две години? Не видяхте ли го да възхвалява публично в градината Стамболова? Да му държи тост пред народа? Долу-у " — крещеше един, а друг допълваше: „Той осъди дедо Климента! Долу-у!"

Но ето, вдига се Илия Вълчев и се качва на масата. И той поканва за тишина. Но щом проговори, и в тълпата се завика: „Да живее! Приет за председател", едно непрекъснато, громко и бурно.

„Долу! Долу Вълчев!" тресеше въздуха. Тълпата се развълнува й се натисна буйно към масата, върху която стърчеше невъзмутимо Вълчев и чакаше да премине бурята.

Масата се разклати, но Илия Вълчев не слизаше, даже някои, навярно негови хора, го вдигаха и на ръце с викове „Да живее!"

Тогава стана нещо невъобразимо, неразбрано и диво: Едни викаха: „Христо Стоянов! Да живее!" Други викаха: „Вълчев! Вълчев да живее!"— „Долу-у!" „Да живее!" „Ура!"

Никой не можеше да въдвори тишина. Но ето, и Христо Стоянов се покачи на масата до Илия Вълчев. Народът имаше да избере един от тях за председател. Щом се качи Христо Стоянов, и народът с буен вик и ръкопляскане запоздравлява : „Да живее! Ура!" Но Вълчев не само че не слезе, но изгледа съперника си злобно и ядовито. Скараха се и се сбутаха двамата, но никой не отстъпи, Някои блъснаха Стоянова и той слезе. Но викът „Долу, долу, долу Вълчев!" стана още по-яростен, още по-страшен. Никой, макар и мнозина да се опитваха, не можеше да усмири този разбуял се народ, който беше преобърнал политическите си убеждения в необуздани страсти. Да го усмири ли? Та това беше стихия като буйни морски вълни. Един демон липсваше да насъска сега тази тълпа, за да разлее кръв и разкъса меса.

За щастие от невиделица изпъкнаха министър-председателят Стоилов и министър Васил Радославов. Те бяха дошли заедно от любопитство или с цел, без стражари, без охрана като обикновени граждани, навярно, за да подчертаят пред народа спойката на единодушието в кабинета.

Въдвори се тишина, но не гробна, както се казва, а относителна, защото накипелите страсти бяха вече стигнали до последния предел.

Стоилов се покачи на масата и почна да говори на народа, че свобода значи, да можем сами себе си да владеем, че с гълчава и вик нищо не се постига, че разумът диктува да изслушаме противника си и пр. и предложи: Които са за Стоянова, да се отделят на една страна, а които са за Вълчев — на друга.

Но множеството отново завика „Долу Вълчев!" и прекъсна Стоилова. Той слезе от масата, а народът почна да се отделя на две страни, като кози от овце. Тогава веднага Радославов, весел и усмихнат, се покачи и той на масата при Вълчева, който, въпреки виковете против него, все още стоеше и не мърдаше от масата. Радославов започна учтиво, любезно и приятелски тихо да приказва, но не можеше нито да се чуе, нито да се долови. Едно нещо можеше да се разбере само, че Радославов държи страната и симпатизира на Вълчева.

Тогава възмутената гъста тълпа се разлюля, заръмжа и забуча като морска вълна и с гръмотевичен вик „долу", издигнати бастони и шапки нахлу като побесняла към масата, блъсна я и я катурна... В миг всички се повалиха заедно с масата: Радославов по гърба надолу с главата, Вълчев отхвръкна като треска, че всички помислихме, никога не ще се изправи. Не знам как на същата маса ми се зърна и Никола Манов, който също се сгромоляса.

Но, слава Богу! Никому кост не бе се строшила. Гневът народен бе минал като буря през празно поле. Падналите бяха само малко поопрашени, а инак всички здрави и читави стояха на краката си. А бай Илия Вълчев даже бе повдигнат на ръце и го носеха с викове: „Да живее, горе!" Та той стоически понасяше камъчетата и пясъка, които хвърчаха към него и обсипваха главата му. Из навалицата нейде викаха: „Христо Стоянов, тук!" И народът полетя и се изтече към тази страна. Около Илия Вълчев полето се разреди и останаха само малцина, които постоянствуваха да го вдигат на ръце и да крещят: „Горе Илия Вълчев!" А Радославов, като видя, че Илия Вълчев остана сам в полето герой, намери за добре да отиде при Христо Стоянова.

Тук се четеше вече листата на бъдещите градски съветници. Но от шума нищо не се чуваше. Но, като се четеше листата, стана нещо непредвидено — една тържествуваща тълпа носеше на ръце генерал Николаева с възторжени викове: „Да живее, ура!" А генералът с ореола на победител при Сливница поздравяваше. Цял народ се стече около славния генерал, а понеже съмишлениците на Вълчева, макар и малцина, все още вдигаха шум като оня, който прави току-що заклана кокошка, то се разнесе зов, че който е против Вълчева, да отиде в близкото съседно училище. Така и стана: множеството от 7—800 души се изтече в другия двор, дето се прочете и одобри листата, а Илия Вълчев със своите хора си нареди друга листа.

В това време аз видях Стоилова в един ъгъл на двора, уединен и дълбоко умислен. Радославов бе изчезнал.

Така мина този ден, който и до днес не се заличава от паметта ми.

След няколко дена изборите станаха и аз видях избраниците носени на ръце от грамадно тържествуващо множество през улица „Алабинска” към днешното общинско управление, дето избраниците трябваше да оправят, или с надежда да оправят мъгливите общински дела...

Днес повечето от споменатите лица са пред Престола на Всевишния и молят Бога да низпосли на живите разум и сила, за да иззидат сградата на сговора и единодушието, която сграда те повече от 40 години зидат камък по камък и не могат да я довършат...

7 януарий 1926 г.

Д-р В. Балджиев

Юнашки шах

2011-10-17T09:06:00.000+03:00

От любопитната хроника на Стара София изскочи една необичайна фотография. През месец октомври на 1936 година на игрище "Юнак" се провеждат шахматни състезания с живи фигури - хора и коне. За съжаление, вестник "Илюстрована седмица" не разкрива повече подробности за това извънредно събитие.

Новата загадка

2011-10-14T09:36:00.004+03:00

Днешното предизвикателство е под формата на една празнична снимка. Къде, кога и какво отбелязват столичани, трябва да кажете вие. :)

Фотографии от Стара София за подарък или декорация

2011-10-13T10:08:00.001+03:00

Приятели, след множеството ви запитвания вече можете да си поръчате репродукции на фотографии от Стара София! Към момента ви предлагаме 8 различни изгледа с размери 25 x 15 сантиметра. Повече информация тук.

Кафе-сладкарници и ресторанти в Стара София

2011-10-10T09:32:00.001+03:00

Крикор Асланян

В предшестващите глави споменах за някои заведения на София от 40-те и 50-те години. Нашият град беше богат на такива места за отдих и забавление. Сега може би са много повече. Трудно ми е да пиша за заведенията от моето детство, защото не можех да ги посещавам самостоятелно и по мой избор. Водеха ме там, където им се ходеше на моите родители и на техните приятели.

Преди войната най-ясен спомен имам от ресторанта на вуйчо Хампарцум, първи братовчед на майка ми. Те бяха двама братя майстори готвачи. Занаята бяха учили в Цариград, в голям арменски ресторант, още преди събитията от 1922 година.

Ресторантът се казваше „Роял” и се намираше на бул. Дондуков, точно срещу „Феникс Палас” (Държавна планова комисия). Беше на три етажа. На приземния беше кафенето. Беше доста голямо, в дъното на помещението имаше тезгях, там се правеше кафето, чая. Сервираше се и бяло сладко, чаена лъжичка сладко в чаша студена вода.

В кафенето посетителите бяха главно мъже. Играеха карти, табла, домино. Заплащането за игрите ставаше на час срещу купон. Посетителите имаха възможност да четат вестници, които се закрепваха на рамкa с размерите на вестника, за да бъде по-удобно боравенето с него. Всяка сутрин на рамките се слагаха новите вестници. Основно бяха ежедневници. Зад тезгяха или бара, както бихме го нарекли днес, имаше прозорче към кухнята. От там се подаваха готовите поръчки. От дясната страна на тезгяха, в една чупка беше касата. Там обикновено седеше техният съдружник бай Арис или художникът Хрант Ананян. Вечер той идваше да помага на приятелите си. Във всеки дом на майчиния ми род има множество негови картини. Естествено най-много имаше у вуйчо Хампарцум.

На първия и втория етаж бяха залите на ресторанта. На първия бяха отделни сепарета с различна големина. А на втория беше общата зала за хранене. Тези, които искаха да обядват или вечерят при по-дискретна и интимна обстановка, си резервираха сепаре. Другите се хранеха в общата зала.

Менюто се състоеше от арменски и турски специалитети, които бяха изключително вкусни. Служителите на турската легация бяха редовни посетители. Ресторанта посещаваха и други чужди дипломати. Не само менюто, но и сервирането беше на високо ниво, макар че това не беше нито ресторант „България”, нито „Юнион Палас”. Фактът, че се е сервирало в сребърни съдове на фирма „Christofle”, вече от само себе си говори за високо ниво. Имам един от тези съдове, подарък за сватбата ми. Те можеха да се поставят и върху спиртници, за да се запази ястието топло.

Двамата братя влизаха в кухнята рано сутрин и излизаха от там след полунощ. Минимум 17-18 часа работен ден. Робство! По време на бомбардировките в началото на 1944 година ресторантът и цялата сграда бяха разрушени до основи. По-късно там беше построен Партийният дом.

В ресторанта работеха добри и опитни келнери, които след войната сервираха в най-добрите софийски ресторанти. Те ни познаваха и когато се случеше да отидем в ресторант, където работеха те, ни обслужваха като ВИП гости. Дълги години в ресторанта на хотел „Балкан” работеше Борис - Борето. Едър, над 50-годишен човек, сервитьор с много голям опит. На въпроса как върви работата, винаги отговаряше „не е това, което беше”. Не беше доволен, въпреки че вече нямаше чорбаджия, който да го експлоатира. А чорбаджията не излизаше по 18 часа от кухнята. И то всеки Божи ден, без почивка, без болнични и без годишен отпуск. Беше тежко и много отговорно да си чорбаджия.

Друг ресторант, който ми харесваше, беше „Батенберг”. Обичах да ме водят там заради кинематографа - филмчетата, които прожектираха. Водили са ме и в някои бирарии, даже имам снимки в тях, но не помня кои и къде са били.

Един наистина „емблематичен” ресторант на София беше, е и ще бъде ресторант „България". От него имам много спомени, но в по-късни години. След 1954 година всяка година там ставаха традиционните арменски балове. Карнавални или не, те се правеха като пролетни и затова бяха през март. Нормално ресторантът имаше четири зали, първи и втори грил, бежов салон и червен салон. Обикновено бежовият салон се използваше за банкети от 20 до 30 човека. Червеният салон беше за тежки клиенти или за гости на хотела. Балконът на сладкарницата също се използваше за ресторант. Между кафе-сладкарницата и първи грил на ресторанта имаше врата-хармоника, която отваряха при балове, големи сватби, студентски празници и др.

Ресторант „България” имаше едно много голямо преимущество, покривът му беше подвижен и лятно време го отваряха и пушеците излизаха като от кумин, за да отстъпят мястото си на свежия витошки въздух. В дъното на Първи грил имаше подиум, на който свиреше оркестърът Не само хапвахме вкусно, но и танцувахме под звуците на добър оркестър. Много от тези музиканти свиреха и в биг-бенда на Емил Георгиев на неделните джазови концерти в зала „България”. От дансинга една красива двойна стълба води към Втори грил. Това е балконът над основната зала на ресторанта, който опасва целия ресторант.

В средата на 50-те години беше станало модно да се пие газиран пелин. Пелинoво вино, газирано. Тогава работех като чертожник в една проектантска организация. Заплатата ми беше 650 лева. Почти най-ниската. С моята приятелка често ходехме да вечеряме и потанцуваме в ресторант „България”. Имаше един симпатичен сервитьор Ванко. Млад мъж с голямо бъдеще.

Ето едно често поръчвано меню и цената му през 1955 и 1956 години:

1. Мастики – 2 х100 гр.

2. Шопски салати – 2 бр.

3. Агнешки флейки на скара – 2 порции с гарнитура.

4. Бутилка газиран пелин.

5. Крем „дипломат” или „България” за десерт - 2 пъти.

6. Хляб.

Обща сметка около 22-23 лв. С бакшиша за Ванко - 25 лв. Със супер скромната заплата на чертожник можех да отида с гаджето в най-скъпия ресторант на София двадесет и шест пъти. За вярване ли е? Трудно, но е факт.

Куриозното е, че Ванко стана салонен управител, управител на ресторанта, след това управител на комплекса „ България” и един хубав ден през 1970 година го заварих Председател на Сдружение „Интерпред”. Онемях. Едвам ме взе на работа, въпреки че бях работил там преди него. Естествено, той не ме позна, но аз имах желание да му го припомня. След 2-3 години други му го напомниха. Но това е друга тема.

В комплекса „България” имаше и други заведения. Бирхалето и Градината. Колко телешки език с масло, колко мозък пане, сме изяли там, колко сливова се е изпило, не е за разправяне. Един път в седмицата се събирахме с приятели в Бирхалето. А лятно време Градината беше разкошна. Амфитеатрално разположени маси, на 3 или 4 нива, голям дансинг, оркестър. Беше страхотно заведение. Влизаше се откъм ул. Аксаков. Входът е точно до концертната зала „ България”. Миналото лято ходих да видя какво е положението. Вратата закована, а вътре навярно пълна разруха.

През 1922 год. баща ми и семейството му бягат от Турция и намират убежище в България. Скоро след това, през 1924 г., се основава Арменско туристическо дружество „Орел”. За дейността му вече разказах. Една от интересните дестинации за тези интусиазирани туристи е местността Курубаглар. Сега се нарича Лозенец. Там имаше много известен ресторант „Балкански”. На това място сега се намира хотел „Хемус”. През летните месеци това беше любимото заведение на много софиянци. Закритата част представляваше едно голямо неуютно помещение - като хамбар. Нямам много ясен спомен от него, по простата причина, че съм бил в него само един или два пъти, и то защото заваля дъжд, та се наложи да се преместим вътре.

Привлекателната сила на този ресторант-бирария беше градината. Тя беше огромна и имаше правоъгълна, терасовидна форма. Масите бяха разположени на тези тераси амфитеатрално, на западната страна имаше нещо като сцена, където се настаняваха музикантите, които осигуряваха музиката за желаещите да потанцуват. В средата на правоъгълника близо до оркестъра имаше дансинг. Последното ми посещение датира от август 1960 г. Естествено вече беше държавно. Не помня как се казваше, защото всички продължаваха да го наричат „Балкански”. След поредната студентска бригада из пловдивските села, където сортирахме и редяхме щайги с домати за износ, с една моя състудентка се озовахме в това наистина „емблематично” заведение. Извинявайте, че често употребявам това прилагателно, но много ми харесва и ме разсмива. В моите младежки години не съществуваше.

Но да се върнем в „Балкански”. Седим си с В., пием си аперитива - сливова с хубава мешана салатка. В онези години гроздова и плодова пиеха само каруцарите и хамалите. Ние пиехме сливова или мастика. Водката все още не беше на мода.

След аперитива хапваме сочни горещи кебапчета с гарнитура, поляти със студено бяло вино. Танцуваме под звуците на оркестъра, пак си пийваме и т.н. Топла, приятна вечер на чист въздух в полите на Витоша, хубаво настроение, прекрасна музика. Идилия! След втората бутилка вино градусът на настроението ни се покачи чуствително. Отгоре на това бяхме млади. Студенти - „тате носи, мама меси, да живей, живей труда”, както се казваше тогава. Да но всичко хубаво си има край. Идва момента да си платим сметката, изтърсваме джобовете си, ама не стигат. Студентска му работа. Ами сега? Келнерът или сервитьорката, вече не си спомням, се оказва „наш човек”. Дадох личният си паспорт като залог за почтеност и на следващата вечер занесохме остатъка от дължимата сума. Естествено програмата от предната вечер се повтори, но този път парички си имахме достатъчно.

Когато започна строежа на хотел „Хемус”, сигурен съм, много софиянци са плакали. „Балкански” Лозенец не беше обикновено място. Така ще плачем някой ден, ако проектът за събарянето на комплекса „България” все пак се осъществи от вандалите, които бушуват из Нашата София. Ще го допуснем ли???

Когато построиха Националния стадион „Васил Левски”, в сградата зад сектор „В” отвори гостоприемно врати ресторант „Спортна среща”. Било е 1955-56 година. Тук също имаше добър оркестър, хубава кухня и се танцуваше на голям дансинг. Имаше простор. Беше младежко заведение, идваха и много спортисти. Имам жив спомен от едно посещение на ресторант „Спортна среща” от 24 май 1956 година. Сутринта имаше манифестация. По улиците задръстено от хора. Млади и стари, деца, ученици и студенти, даскали и професори, всички са на улицата в този слънчев празничен ден. С двама мои приятели и Митко „джуджето” от цирка, специално нает за да привлича децата, продаваме балони на ъгъла на бул. Сталин и ул. Васил Коларов (Витошка и Солунска). Двамата ми приятели надуват и връзват балоните във входа на една кооперация, а ние с Митко продаваме, застанали на двата ъгъла. Той на югоизточния, а аз на североизточния. Продажбата върви страхотно, едвам успяват да надуват и връзват. Купувахме балоните по 80 стотинки, а ги продавахме по два лева. 150% печелба. И вечерта повеждаме приятели и приятелки към „Спортна среща”. Пари колкото искаш, настроение празнично, хубава музика за танци, вино и сливова „бол”, скара, шницели и други, гаджета. Какво друго им трябва на двадесетгодишните, за да са щастливи? Абсолютно нищо. Прекарахме един незабравим 24 май.

По късно ресторант „Спортна среща” стана стол, а над него откриха ресторант „Клуб на спортните деятели”, където се влизаше с карти. На вратата стоеше Гришата, симпатичен човек, никога не ми е искал карта. В това заведение имаше много дефицитни деликатеси като шкембе, мозък пане, телешки език с масло, агнешки чревца на фурна, и то на много ниски цени. Сервитьорите ни познаваха, тъй като клиентите бяха почти едни и същи всяка вечер. Весо беше едър възпълен мъж на средна възраст, Ева беше хубава млада жена. По възможност гледахме да седнем на нейна маса. Беше чевръста и приятна. Тук можехте да срещнете ветераните-светила на българския спорт на чашка ракия или вино с хубави мезета. Имаше и един възрастен келнер, не помня името му. Той пък демонстрираше супер бързо смятане. Написваше консумацията ви и единичните цени, местеше с бясна скорост молива нагоре и надолу и след секунди написваше сбора. Десет пъти да проверите, пак излизаше точно до стотинка. Сервитьорите не надписваха сметките, но всички доброволно даваха щедри бакшиши. Беше много приятно заведение с изглед към свежеста на зеления терен на стадиона. Лятно време имаше маси и на голямата тераса, та дишахме свежия въздух на Парка на Свободата /Борисовата градина/.

Сградата на Софийската опера и балет на ул. Врабча е проектирана от архитект Лазар Парашкеванов още през далечната 1921 година. Строежът е започнат през 1947 г. и завършен през 1953 г. В сградата се помещаваха кафе-сладкарница и ресторант «Опера». Бяха със сравнително луксозен интериор, вкусна кухня и приятна жива музика. Късно вечер в една от залите на ресторанта имаше нощно заведение. В онези години такива нощни заведения наричахме «барове». Такива бяха «Астория» на бул. Руски, «Ориент» на ул. Стамболийски и Леге, под сградата на хотел Империал. През 1970 год. тук се помещаваше Сдружение «Интерпред» . Моят келнер Ванко Стаевски беше издействал от приятеля си Петър Младенов, сградата за седалище на новоучреденото Сдружение. Преди това Дирекция Чужди представителства беше към ДСП «Булет» и се помещаваше в сградата на ул. Граф Игнатиев 10. На стълбичките на малката уличка «Велико Търново» беше бар «Луна».

Но да се върнем в бара на Операта, където свещененодействаше бай Трифон. Беше доста възрастен, над 60 годишен, и с голям опит на барман. Говореше се, че е работил в Щатите. Жонглираше страхотно с шейкъра и правеше фантастични коктейли. Завръщайки се у дома, живеех на сто метра под Операта, понякога се отбивах да пийна едно коктейлче при бай Трифон и да си побъбря с него. Беше много интересен събеседник.

Освен Клуба на Спортните деятели, имаше и Клуб на журналистите на ул. Граф Игнатиев, на писателите на ул. Ангел Кънчев, където влизането също беше с карти и връзки.

В моето детство, освен сладкарницата на хотел «България», известни бяха «Луксор» на ъгъла на Бул. Цар Освободител и ул. Бенковска, където много обичах да ям «сънди», сладолед с плодове. Някои го наричат и «пешмелба». Сладкарница «Пачев» се намираше на ъгъла на ул. Търговска и бул. Дондуков. Имаше много квартални сладкарнички и бозаджийници. Като «При Кипро» в нашата махала. Писателското кафене и арменското на пл. Бански не съм посещавал и нямам преки спомени. Но за тях са изписани стотици страници в мемоарната литература за Стара София.

Любими заведения на софиянци от края на 50-те и началото на 60- те години бяха кафе-сладкарница «Прага», «Будапеща», която не просъществува дълго, и «Бамбука» под сградата на Барон Гендович.

Успехът на тези заведения се дължеше на факта, че в този период мястото за вечерна разходка –«стъргалото» - се премести от бул. Руски на ул. Раковска, която беше прекръстена на «Ръкси». «Движението» беше само по левия тротоар посока пл. Славейков и обратно. И в двете посоки се минаваше пред кафе-сладкарница «Прага» и Унгарския ресторант. Тук софиянци си даваха среща с приятели и гаджета, разхождаха се, пиеха по едно две питиета, хапваха нещо и се прибираха. Нямаше скандали, неприятни инциденти и побоища. И това беше всеки ден. Делник , празник, зиме, лете, пролет или есен все се разхождахме по «Ръкси». Познавах много хора, спирах се да ги поздравя и да разменя 2-3 думи с тях. Понякога на приятелите ми им писваше да ме чакат и продължаваха напред. Знаеха, че ще ги настигна. Нямаше опасност да се загубим, маршрутът беше точно определен.

В този период в София имаше хубави заведения, където ходехме с приятели и приятелки. Едно от тях беше кафе-сладкарницата на хотел «Балкан», сега «Шератон». Там ни познаваха не само сервитьорките и управителите, но и по-редовните посетители. А гардеробиерката толкова добре ни знаеше, че закачаше палтото ми при другите, без да ме пита. Доста години с приятелите ми имахме навика, където и да сме ходили, преди да се приберем в къщи да минем през «Балкан». Часът нямаше значение, докато заведението беше отворено, все някой от тайфата беше там. Кой бил на кино, кой на театър, кой на среща с гадже, след това минаваше през «Балкан», за да се «разпише». Масите бяха големи, но за 4 души, а ние за да бъдем заедно всички се събирахме по десет души и повече около една маса, за ужас на сервитьори и клиенти. Но редко някой ни правеше забележка. Нали бяхме добри консуматори и най вече много редовни посетители. Кой гони такива клиенти! Ако не се лъжа рекордът беше 15 или 16 души на една маса.

В периода 1963-67 година някои арменци започнаха да се изселват за САЩ, минавайки през «чистилището» Бейрут. Формулата беше отказване от българско гражданство чрез съда. Мнозина успяха да заминат благодарение на това, че подариха на отговорни «другари» апартаментите си или дадоха значителни суми в долари. На нашите сбирки това се коментираше полу на сериозно, полу на шега. Все някой питаше какво става с «вапора», или кога пристига «вапора» (кораба). С този вапор ставахме, с него лягахме известно време. Но по-голямата част от приятелите ни не се качиха на «вапора». Останаха да градят «зрелия» социализъм, докато презря и го изхвърлиха на боклука, та Румен Вълка да спечели някой и друг лев, за да си купи «Бугатито».

Поне една вечер седмично, нашата тайфа се събираше, обикновено в петък , в Бирхалето на ресторант «България». Там обикновено сядахме на някоя от масите обслужвани от бай Дамян. Когато представяше сметката, не пропускаше да каже «Сметката ви е еди колко си без бай Дамян».

Състава на тайфата се менеше, но имаше и основни играчи, някои от които вече не са между нас. Светла им памет! Братята Рафи и Рупен Калъпчиян, Еди Аджемян - известен саксофонист, Жирайр-Джоето, Оник Нигохосян – Руски, Оник Куюмджиян - Чончона, Аршо. С Крикор Аллахвердиян, Любомир Димитров, Берч Тепеликян бяхме съученици от техникума, Евлоги -Бешкина, Агоп Ширинян – Профи, Торос Киремидчиян - Тони, часовникарят Агоп Ширинян - Аги, който все още може да ви поправи часовника в ателието си на пл. Македония. Почти всички бяха все още ергени. Едни се качиха на «вапора» и заминаха за Щатите, други като мене се ожениха и отпаднаха от тайфата, трети по други причини се отдръпнаха. Но доста години бяхме непрекъснато заедно. Понякога, след сбирката в « Балкан», отивахме у Еди или у нас, да играем покер. Разиграваха се дребни суми, както се предполага между добри приятели. Бяхме определили «таван» на наддаването, за да бъде спирачка за увличащите се. Повече се майтапехме и смеехме, отколкото да играем сериозно.

Беше лято. Време за Градината на ресторант «България». С приятели от читалище «Емил Шекерджийски» решихме да поседнем в хубава обстановка. Имахме пари колкото за по една бира и 2-3 порции пържени картофи. Случайно на работа беше бай Моис, келнер от ресторанта в Еврейския дом на пл. Възраждане. Настаняваме се удобно, поръчваме студена бира и хрупкави картофки и кеф, Коко, кеф! Не се минават и десет минути и бай Моис ни носи една огромна порция меса на скара, която се казваше специалитет «България» за четирима. Обясняваме на бай Моис, че нямаме пари, а той се усмихва под мустак и ни препоръчва да се наслаждаваме на живота. Ще платим, когато имаме. Оказа се, че някой поръчал специалитета и след това се отказал. Хапнахме за негово здраве.

Понеже споменах за ресторанта на Еврейския дом, не може да подмина невероятните кебапчета от агнешко месо, които се сервираха само там. Управител на ресторанта беше бай Яко. В този ресторант можеше да хапнете прочутите печени яйца, прекрасно мезе за ракийка или водка. Високо качество, ниски цени и уютна обстановка можехте да намерите само в този клуб-ресторант, но само 3 дни в седмицата - сряда, събота и неделя.

На бул.Стамболийски, срещу еврейската банка Геула (Успех), имаше малка сладкарничка с три маси. Казваше се «Марсилия». Правеха изключително вкусен ванилов сладолед, който конкурираше сладоледа на «Белите карамфили».

В София се ходеше на ресторант, по-скоро за забавление, отколкото за хранене. За това в хубавите ресторанти имаше жива музика и можеше да се потанцува. Свиреха добри музиканти, танга, румба, валс отвреме на време, блусове, инглиш валс. Общо взето това бяха танците, които се танцуваха. Най-много се променяха стъпките на румбата. Освен класическите, на мода излизаха ту единичните стъпки, ту двойните. Правехме и «влакчета», много двойки един зад друг, или по-скоро един до друг, танцуващи румба с двойните стъпки. Две стъпки на ляво, две стъпки на дясно и т.н.

Но имаше и ресторанти с много хубава кухня и беше трудно да се намери маса, макар и да нямаше оркестър и не се танцуваше. Такъв ресторант беше «Червено знаме». Намираше се на ъгъла на Витошка и Кърниградска (Гочо Гопин). Беше на два етажа. В този ресторант обядвах за последен път като ерген на 2-ри януари 1961 година. Само 4 часа след този обяд, неочаквано се оказах женен. И вече 50 години си спомням за необикновения вкус на «шницела по милански», който си бях поръчал в този фатален ден. Сега вече това ястие го няма в менютата на софийските ресторанти, но ние със съпругата ми си го спомняме често.

В края на 50-те и началото на 60-те години, като учащи се в Алма Матер, често ходехме в «емблематичното» студентско заведение «Грозд». Разположен на прекрасно място на бул. Руски, срещу паметника на Съветската Армия и в непосредствена близост до Университета, през деня беше заведението на студентите, имащи «прозорец» в дневната си програма или доброволно пропуснали някоя лекция.

Тук ще си позволя да разширя малко темата. Тъй като вече споменах, че ходенето на ресторант за софиянци беше по-скоро забавление, искам да ви разкажа и за други забавления.

Освен в ресторантите младите софиянци можеха да се забавляват и на тъй наречените танцови забави. Нещо като съвременните дискотеки, но коренно отличаващи се по форма и съдържание.

Танцовите забави биваха два вида. Организирани от дадена организация, училище, читалище и др. С ограничен достъп за външни лица. Други пък се организираха за свободно посещение срещу заплащане на някаква входна такса. Тя не беше голяма и всеки можеше да си го позволи при желание. Често пъти организаторите наемаха зала и оркестър и печелеха пари. Съгласно съвремената терминология беше бизнес. Такива забави се организираха в салона на Алианс Франсез, на «Учителската каса», в ресторант «Аризона» на ул. Денкоглу, в салона на у-ще Любчо Баръмов- на ул. Кирил и Методи и Отец Паисий, на бул. Дондуков в салона на «графиците», сега Битов комбинат и други. Те се организираха събота вечер и много често неделя следобяд. Обикновено свиреше малък оркестър - барабани, акордеон, кларинет или саксофон, тромпет, китара, понякога цигулка и др. Младежите ходеха с познати момичета или с приятели, разчитайки на момичета, които отиваха сами. Свалката ставаше на място. Понякога връзката приключваше с края на танцовата забава, но се случваше и да продължи по-дълго, ако двете страни намираха съвместните забавления за интересни. Облеклото на тези забави не беше особено изискано, но младите хора се стараеха да се облекат прилично и по възможност модно. Особено момичетата. В края на 50-те години излезе модата на полите от тафта на едри карета, които се носеха отдолу с фусти. И силуета на момичетата стана доста обемист. Ние момчетата ходехме с тесни панталони-кюнци. Долу широки 15-16 см. И с маншет широк 7-8 см. Трудно се обличаха, но мода - няма как. Ризите бяха на едри карета в ярки цветове с широко столче, закопчаващи се с две копчета. Панталоните се носеха с тесни тиранти. Коланът на панталона също беше доста широк и се закопчаваше с три копчета. На главите си носеха каскети с пречупени козирки или жокейки. Така изглеждаха софийските «апапи» от онези години. На краката беше модно да се носят «алпинки» с широки езици отгоре или обувки от велур с цветни шевове.

Когато нямахме с нас момичета, чакахме да засвири оркестъра, момичетата да започнат танца с приятелка и ние отивахме да ги разделим. Беше прието за нормално и обикновено не отказваха. Ако си допаднехме в танца, често пъти танцувахме заедно цялата вечер.

Ученици от нашия техникум бяха съставили малък оркестър на име джаз «Асансион». Бяха 5-6 души, свиреха много хубаво и почти всяка неделя ги ангажираха за някоя танцова забава. Ръководител им беше акордионистът Сашо Америката, Христо Рашков - Масажиста свиреше на тромпет. На барабаните беше Бъц, който в училищния духов оркестър свиреше на най-голямата туба. Като я наденеше на главата си, целият се загубваше в инструмента. На кларинет свиреше Христо от по-горния курс. С моя съученик Любо често ходехме на танцови забави, където свиреше джаз «Асансион». Те свиреха и на всички забави в нашия техникум.

От време на време са ставали и сбивания на тези танцови забави, но сравнително рядко. Оръжието беше отверка. За огнестрелно оръжие не можеше даже да се мечтае. Сега. законно или незаконно, мнозина имат патлаци - «ютии» - според жаргона от 50-те години.

Кафенета, сладкарници и ресторанти има и сега. Дискотеки също. Но атмосферата вече е друга. Сега даже редовните посетители на някое заведение рядко се познават. Сега понякога се гърми и даже убива в дискотеки и в ресторанти.

Новата загадка

2011-10-07T09:16:00.002+03:00

Днешното предизвикателство е много сладко. Защо - ще кажете вие! :)

От сърцето на Царската детска градина

2011-10-05T09:52:00.000+03:00

Темата за Царската детска градина и намиращия се днес на нейното място паметник на Съветската армия не спира да бъде актуална. За градината разказахме и в блога преди време. Неотдавна обаче попаднахме на фотография от началото на 40-те години, която показва мястото от интересна перспектива - отвътре-навън, както вероятно е изглеждала и през очите на децата тогава.

Следващият общ изглед над градината ни позволява с изключителна точност да локализираме мястото, на което е стоял фотографът преди 70 години. Забележете пълната идентичност на дръвчетата и храстите.

На тази въздушна снимка сме се опитали отново да означим коректното местоположение, като схематично сме представили и разположението на по-късно изградения паметник на Съветската армия. Оказва се, че фотографът се е намирал именно върху пространството, заето днес от паметника, и по-специално - върху парадния подстъп към него.

Градината с паметника в наши дни:

Паметникът на загиналите юнаци-легионери

2011-10-03T09:34:00.000+03:00

Намира се в игрище „Юнак". Издигнат е в памет на загиналите юнаци-легионери през Балканската и Междусъюзническата войни. Инициатор за издигането на паметника е бил големият юнак-покойник Георги Данаилов. Последният, в качеството си на председател на Софийската юнашка област, на 23 октомврий 1927 г., в тържественото заседание, станало по случай петнадесетгодишния юбилей на юнаците-легионери от Балканската и Междусъюзническата войни, направил предложение да се основе фонд за построяване на паметник на загиналите юнаци-легионери.

Предложението му било прието с акламации от присътствуващите и още тогава бил съставен комитет, който да управлява фонда. Комитетът се състоял от: почетен председател — Ив. Вълков, генерал о. з., председател — Дим. Лазов, подпр. и касиер — Г. Стойменов, секретар — Й. Буреш и членове: капитан Сава Савов, Георги Банбов, Милан Петров и Ив. Ганчев.

Основният камък на паметника е бил положен на 9 юний 1930 г. и още същата година бил изграден и самият паметник. В основния камък на паметника е бил зазидан следния акт, прочетен от секретаря на Комитета И. Буреш:

„Днес, на 9 юний на праздника „Св. Дух", хиляда деветстотин тридесетата година от Рождество Христово, в столица София, през дванадесетата година от царуването на Негово Величество Борис III — цар на Българите, при министерствуването на г. г. Андрей Ляпчев, министър-председател и министър на вътрешните дела и народното здраве, Атанас Буров, министър на външните работи и изповеданията, Владимир Молов, министър на финансите, Григор Василев, министър на земеделието и държавните имоти, и председател на гимнастическото дружество „Юнак" в София, проф. Петко Стайнов, министър на железниците, телефоните и пощите, проф. Александър Цанков, министър на народното просвещение, проф. Д. Мишайков, министър на търговията, проф. Г. Т. Данаилов, министър на благоустройството, К. Миланов, министър на правосъдието, генерал-лейтенант Н. Бакърджиев, министър на войната, при митрополит Неофит Видински, председател на св. Синод, Негово Високопреосвещенство Софийския митрополит Стефан, Владимир Вазов, кмет на столицата, генерал Жечев, началник на Софийския гарнизон, полковник Ковачев, военен комендант на столицата, Никола Карагьозов, полицейски комендант, генерал В. Лазаров, председател на Българския олимпийски комитет. Димитър Лазов, председател на съюза „Юнак", Сава Славов, председател на Софийск. юнашка област, П. Фотинов, съюзен главатар, Н. Гладнишки и Руска Колева, главатар и главатарка на столичното д-во „Юнак", се положи основния камък на паметника на юнашкия легион, за увековечаване паметта на младите юнаци-доброволци, които, верни на своя девиз: „здрави и силни, дружно за отечеството", потеглиха гордо през паметната 1912 год. към Тракия и Македония, за да извоюват свободата на поробените братя и постигнат обединението на българското племе.

Полагане основния камьк на паметника

На церемонията при полагане основния камък присътствува цялото Софийско дружество „Юнак", което тоя ден празднува своя праздник, а така също комитетът на юнашкия легион при съюза „Юнак", в състав: Председател: Георги Стоименов, секретар: Йосиф Буреш. Членове: капитан Сава Савов, Георги Бамбов, Милан Петров, Ст. Денев и Ив. Ганчев.

Строители на паметника: проект и ръководство — архитект П. Димитров. Изработване статуята — художник-скулптор: Т. Делирадев. Инженер - строител: Д. Агура.

При полагането на основния камък на паметника са присъстствували още: представител на Двореца, военния и просветния министри, представители на Общината, по двама представители на всяка войскова част в София, родолюбивите организации, Управителния съв. на съюза „Юнак„, повече от 600 юнаци и юнакини от София, представители на Софийската юнашка област, чехското д-во „Сокол" и др.

Паметникът се състои от железобетонен пиедестал и статуя от бял врачански камък. Висок е 8 метра. Статуята представлява легионер на пост на „Маркова стъпка" (1), гледащ към поробена Македония. Легионерът е с пелерина на гърба, юнашки калпак на глава и пушка в ръце.

източник на снимката

Пиедесталът е направен по проекта на архитект П. Димитров, железобетонната му работа е извършена под ръководството на инж. Д. Агура, а статуята е изработена от скулптора Тома Делирадев. Отвътре пиедесталът е кух — направено е помещение, което да служи за легионерски музей. В него ще бъдат поставени разни легионерски вещи от времето на поменатите по-горе войни, емблеми и земя (пръст) от всички поробени краища. Отвън на пиедестала е направена спираловидна стълба с парапетъ, която води до основата на статуята. Според строителите на паметника, спираловидната стълба символизира постепенния възход на легиона (2) в борбата му за освобождението на Македония, а именно: победоносния му марш от Хасково през Кърджали, Мастанлъ (Момчиловград), Балкан-Тореси, Гюмюрджина, Мерхамлъ, Софлу, Узун-кюпрю, Малгара, Шаркьой и пр. до Маркова стъпка.

Булевард Евлоги Георгиев в отсечката между Граф Игнатиев и Цар Освободител, вдясно се вижда стадион Юнак с паметника.

За паметника, който, поради липса на средства, не е още окончателно привършен и открит, са изразходени 220,000 лева. Сумата е била събрана от дарения на юнаци-легионери, от вечеринки и други забави, устройвани от Комитета, от помощи на юнашките дружества, от дарения на частни лица и др.

1) Близък връх до историческото Султан-тепе (Осогова планина).

2) Легионът е образувал 1-ва рота от 12-та Лозенградска дружина на Македоноодринското опълчение. Командир му е бил юнакът-легионер запасният подпоручик Л. Айер (швейцарец).

Юнашкият легион преди заминаването му за фронта, снимка: Изгубената България

Паметникът отдавна не съществува. Днес на неговото място има метростанция. Въпрос на чест и лично достойнство за всички столичани е да се преборят за възстановяването поне на скулптурната му част!

Новата загадка

2011-09-30T09:58:00.000+03:00

И този петък ви предизвикваме. :)

Из архива на Fratelli Alinari

2011-09-29T10:51:00.002+03:00

Още един интернет архив ( http://www.alinariarchives.it/ ) ни зарадва с няколко интересни късчета от миналото на София. При желание и средства, снимките могат да бъдат закупени с добро качество.

София около 1900 г.

Il Mausoleo di Alessandro I a Sofia

L'agenzia diplomatica austro ungherese a Sofia

La cattedrale greca di Sofia

Tipografia di Stato a Sofia

Il Monumento a Vasil Levski a Sofia

Сватбата на Борис и Йоанна, 1930 г.

Parata in città in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Parata di soldati in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Strada di città in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Banda musicale femminile in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Addobbi in una strada di città in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Donne in costume locale in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Bandiere che sventolano da palazzi in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Bandiere e festoni in una strada di città in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Affollata strada di città in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Folla davanti una chiesa ortodossa al matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Processione di donne in costume locale in occasione del matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Incontro di personalità al matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Processione di sacerdoti ortodossi per il matrimonio di Giovanna di Bulgaria

Matrimonio di Giovanna di Bulgaria in una chiesa ortodossa

Сградата на Pro Oriente на ул Оборище, ок. 1930 г.

Attività degli italiani all'estero: l'edificio dell'"Opera Pro Oriente" a Sofia, in Bulgaria. Opera progettata dall'ingegnere Augusto Rea

София преди и сега: БНБ и площад "Александър I"

2011-09-28T09:32:00.000+03:00

Снимка от 1941 г.

Мястото днес, 2011 г.

София в навечерието на Независимостта

2011-09-26T10:15:00.000+03:00

Обявяването на Независимостта е причина чуждестранният печат да фокусира вниманието си върху България. Излизат многобройни дописки и материали, в това число немалко фотографии. Веднъж вече представихме серия подобни изображения от английското издание The Graphic, а днес ще се спрем на The Illustrated London News, който отпечатва цяла илюстрована страница, като преобладват снимките от столицата. Ето и по-интересните изображения, които все още не сме виждали в блога:

Поглед към булевард Дондуков

Улица Леге

Гранд хотел "България"

Мария Луиза с джамията

Храмът "Свети Крал"

Цялата страница в The Illustrated London News, датата е 3 октомври 1908 г. За отбелязване е, че и този път чуждата преса е допуснала грешка - снимка 7 е направена не в България, а в сръбския град Ниш. Автор на фотографиите е Хари де Винт - пътешественик и журналист, издал впечатленията си от Балканите и България в специална книга. Името е малко познато у нас, но откриването и изследването на неговия архив, особено на непубликуваната му част, би било изключително интересно.

Новата загадка

2011-09-23T09:20:00.002+03:00

След като вчера отбелязахме Международния ден без автомобили, днес загадката е тематична. :)

Влизането на Фердинанд в София след обявяване на Независимостта

2011-09-22T09:37:00.000+03:00

След обявяването на Независимостта на България през 1908 г., (вече) цар Фердинанд се завръща триумфално в столицата София, където е посрещнат тържествено. За събитието разказва вестник "Пряпорец" в броя си от 30 септември:

Посрещането на Царя

Вчера, в 3 ч. след обяд, по Цариградското шосе, откъм Казичене, се очакваше пристигането на Царя. Още от два дни Столичното кметство правеше трескави приготовления за най-бляскаво посрещане. При Орловия мост бе построена величествена арка, която наподобяваща бойницата на цар Самуила, с два бронзови лъва от двете страни от към източната част на арката. Рано от сутринта още градът бе в праздничен вид. Зданията са окичени с флагове. Особено разкошно са декорирани зданията по улицата „Цар-Освободител."

Тържествената арка, изградена в София.

С наближаването часът, в който се очакваше пристигането на Царя, улиците ставаха все по-оживени и по-оживени. Къде 2 часа, улиците по които щеше да мине Царят, бяха препълнени с пъстър народ, а булевард "Цар-Освободител" бе просто непроходим. Всички, празднично натъкмени, нетърпеливо очакваха да акламират своя Цар. Той пристигна с малко закъснение и посрещането стана според програмата. Шпалир от войска е наредена по цялото протежение на Цариградското шосе, улиците „Търговска", „Дондуков", площад "Св. Крал" до катедралата.

На един километър от орловия мост, на коне са наредени членовете на генералния щаб, а по протежение на шосето са отредени военни постове. Първата част от шпалира до военния мост е заета от юнкерите и кадетите. Къде 2 1/2 часа почнаха да пристигат канените посрещачи за пред арката. На върха на арката блести една грамадна царска корона с блестящи златни лъчи. Разположението тук е точно според програмата.

От двете страни пред арката в полукръг са наредени настоятелствата на женските благотворителни дружества и депутацията от граждани. От дясна страна на арката бе софийският кмет и общинският съвет. От лявата страна бяха г. г. бившите столични кметове, професорите, представителите на местния и чужди печат, видни граждани и т. н.

Кметът на столицата приветства цар Фердинанд.