Да видим кои са най-големите познавачи на някогашна София! :)
27.06.2014 г.
25.06.2014 г.
Софийски водни кули
Водонапорните кули са важна част от историята на столицата и характерен елемент от градския пейзаж. Ако водната кула в Лозенец е сравнително позната, днес представяме стари фотографии и на по-малко известни обекти, свързани с водоснабдяването на някогашната столица.
Кулата при Семинарията (Резервоар "Лозенец"), 1932 г.
Водната кула на Американския колеж в Симеоново, началото на 30-те години
24.06.2014 г.
Някога
Сп. "Сердика", книга 8, 1940 г.
НЯКОГА
от ДИМИТЪР ШИШМАНОВ
Тези откъси са печатани на немски език в сп. „Deutsche Balkanzeitung" през 1915 г. Предаваме ги по превод на редакцията като ценни впечатления от града за дните в навечерието на Световната война.
СТАРИ ЦЪРКВИ
София е нов град, с всички недостатъци и качества на нашето време. Тя, сякаш, няма още свой облик. Не в сградите, в площадите и не в паметниците й ще намери човек отличителните й черти. Ще ги открие в ускорения ритъм, с който София расте, в неудържимия й напредък, който изтласква всичко старо, в предприемчивия дух на гражданите й.
Наглед в София липсват стари кътове като ония, които човек може да открие всъде из градовете на Югоизтока. София е, сякаш, още твърде млада, твърде нова, за да таи в пазвите си подобни кътове, които другаде съставят сърцето на града, макар и да тънат в дремката си далеч от трескавия му живот.
Но така е само наглед. Всъщност, стари кътове се намират и в София, но те се крият грижливо от шума и вълнението на града и често пъти са непознати дори на кореняците. Те спират вниманието само на оногова, който ги търси с любов. Такива са, например, трите старинни и съвсем малки църквици — Св. Никола, старата и новата Св. Петка — пръснати около катедралата Св. Неделя.
Гледани денем, те имат сиромашки вид. Както са вдълбани в земята, измазани със синкава, розова или жълта вар, с тесните си прозорци, в които играе седефен отблясък, със старите огради, които ги заобикалят, те напомнят бедни провинциални къщи и само малките им куполи и кръстът, който ги увенчава, сочат, че са Божи домове. Но при залез слънце те, сякаш, се пробуждат и израстват сред гълчавата на света. И от тях се излъчва могъщ и съвсем особен чар.
Тези мигове трябва да избере човек, ако иска да посети някоя от тях. Гледаш я хлътнала под равнището на улицата и, като слизаш по стълбите, които водят към малкия й кораб, струва ти се, че потъваш в неизвестността. Безкрайно мълчание те обикаля. И, макар стъпките да не отекват, както в някоя голяма църква, неволно пристъпяш на пръсти, за да не обезпокоиш някакви тайнствени сили. Мир владее тук. Светлината, сякаш, е наситена с тъмна пепел. Изтърканата позлата на олтара едва-едва проблясва и старинните му резби се увиват като живи плетеници около иконите. Бледо сияние се излъчва от сребърните ореоли на светиите и придава на изнемощелите им образи още по-измъчен вид. Вечното кандило над царските врати блести спокойно и хвърля кървави отсенки върху черните очи на Христовия образ. Покрай стените са наредени столове, покрити със старинни резби. Във всеки от тях е седнала, сякаш, по една сянка, неподвижна и мрачна, с поглед, отправен към олтара. По каменния под има мраморни плочи, върху които едва се разпознават надписи. Може да са от някоя още по-стара църква от която отдавна вече не е останало ни следа, ни помен.
Всичко наоколо е старо, престаро. В един ъгъл са прикътани древни цинкови кандила, с които вече никой не си служи. Малки икони, работени с голямо търпение и тънкота, лежат в мрачни ниши. Пред тях стои стар псалтир, цял потънал в прах, подвързан с дебела кожа. В него благочестиви ръце са отбелязали събития, които е заслужавало да бъдат записани: земетръси, мор от чума, глад.
Предпазливо посетителят съзерцава всички тия неща, едва смее да мръдне и през всичкото време му се струва, че чувствува върху себе си погледа на спокойни и изпълнени с милост очи. Зад преградата на олтара царува гъста тъма. Но пак ти се струва, че и там някой се крие. Отвреме навреме всичко, сякаш, израства и пуща дълбоки корени в земята и като че ли се долавя молитвен шепот, който иде незнайно откъде. Но след миг всичко става пак снишено и тясно. Светиите гледат със строгите си очи замечтания посетител, който вече съвсем няма смелост да се подвижи. Всичко, което го заобикаля, е пропито с молитвите и страданията на ред поколения, на поколенията от времето, когато градът е бил съвсем друг, когато хората са били съвършено различни и когато са господствували старите обичаи. Наоколо царува душата на стара София, душа строга, минала през множество изпитания, която не желае да умре и се крие в тая малка черквица, за да не бъде залята и отнесена от потока на новия град.
Когато напуска малкия Божи дом, посетителят се спира като сляп върху прага му, като че очите му са загубили способността да виждат тия трамваи и автомобили, които тъй шумно и грубо искат да му се наложат. В разнообразната гълчава на тълпата, която минава край него, погледът му неволно дири да види отдавна изчезнали силуети, които бавно се отправят към малкото светилище за вечерна литургия.
СТАРИ КЪЩИ
Замечтаният минувач, който скита по някоя от нашите широки улици и хлъзга разсеян поглед по огромните и тежки сгради, радостно трепва. Студенината, която излъчват около него големите, нови и мрачни здания, изчезва. Топла нежност затрептява във въздуха и леко милва минувача. Той потрепва, както би потрепнал, ако чуеше да го назоват тихо с галеното име, което е имал в детинство. Неволно той се спира и се оглежда. Сетне, замислен и усмихнат тъжно, леко скланя глава, като че за да поздрави някого, въздъхва и продължава пътя си. Но сега вече непрестанната и повърхностна глъчка на улицата не го ядосва толкова. Защото той е минал край една от старите софийски къщици и за няколко мига е усетил чара, който се ражда от тяхната самотност и душевност.
Останали са само няколко такива стари къщи, тук-там из големия и нов град. Около някои от тях има и малка градинка, която на пролет се разцъфтява: латинки, шибой и люляци. Други са разположени напряко на улицата и са почти удушени от новите съседни сгради, които имат магазини с витрини, почти толкова големи, колкото самите стари къщи.
Покрай тези грамадни здания, в които кипи непрестанно животът и из които дене и ноще пъплят люде, старите малки къщи изглеждат мъртви. Но това е само наглед. Всъщност, в тях има много живот. В тях витае истинският старовремски дух на града. Сега този дух като че е отстъпил пред трясъка на новото време. Но той не е загинал, той само дебне мига, когато всичко ще се пробуди, когато ще се разбере, че чуждото, наложеното, което не ни е присъщо, не може да вирее у нас и вечно ще остане грозно, както са грозни и тия здания, изградени в стила на далечни и съвършено чужди на нашия промисъл страни.
Старите малки къщи на София са строени много отдавна от майстори, които не са учили в специални школи и които не са имали много технически познания. Но тези майстори добре са съзнавали, че върху българска почва и под източно слънце трябва да се строи тъкмо така, както те са строили. Горният кат трябва да бъде по-широк и по-висок от приземния. На южната страна трябва да има широк чардак, с прозорци, гдето старите жени да могат да предат и да се греят на слънце. Покривът не трябва да е много висок, а пред входната врата трябва да има малък покрит навес, подпрян на кръгли дървени колонки, свързани чрез странно извит свод. Прозорците на долния кат трябва да имат четвъртита форма и да са съединени два по два, а ония в горния кат да са отгоре сводообразно заоблени.
Ако човек почне да разглежда внимателно тези стари къщи, не може да отсъди веднага хубави ли са или са грозни. Пък и кому идва на ум да се запита, дали майка му е хубава или е грозна. Но спор няма, че формите, общият изглед на тия къщи съответствуват на някаква вътрешна необходимост, издават някакво по-висше благородство. В основата на строежа им са легнали начала на пропорция и на красота, които ни са много близки.
Старите малки къщи са мълчаливи. Никога шум не се чува в тях. Никога не се вижда да влизат или да излизат от тях люде, заети и разтревожени. Обитават ги стари хора, чиито деца са се пръснали по света или са се преселили в новите къщи. Старите хора, родителите, са оставени в едновремешните гнезда, за да изживеят по старому малкото дни, които още им остават от живота.
Ако някой рече да надзърне вечер през низките прозорци на такава къща, ще види, че подът на стаите е постлан с избелели рогозки. Покрай стените се простира широк и нисък миндер. В средата на стаята стои кръгла софра, висока една педя над земята, и върху нея е сложено за вечеря. До софрата е седнала върху възглавници стара жена, която смирено и благочестиво поднася към устата си хапка подир хапка. Погледът й е втренчен в слабата светлина на кандилото, което мъждее в старата бронзова кандилница. В същата стая ще има и мангал, а до него — приклекнал старец, който вари кафе. Всецяло съсредоточен в тази работа, без да отвлича вниманието си към нищо друго, той, сякаш, върши някакъв свещен обред, като приготвя вкусното питие, което ще разлее из жилите му благодатната си топлина и ще събуди стари спомени, притаени дълбоко в душата му. Той внимателно следи кафето да кипне в джезвето един път, два пъти, три пъти и съумява да го вдигне от огъня точно на време, в оня миг, когато кипящата течност е готова да прелее вън от джезвето. Когато кафето е готово, старецът го изсипва в съвсем малки чашки, нашарени с едри жълти цветя, присяда до старата жена и бавно, замислено започва да сърба скъпоценното питие. Дълбоко смирение лъха от тая стая и въздухът й е пропит с нещо много чисто и свято.
Като следи тази сцена от улицата на новия град, човек — дори и ако не е живял в такава стара къща с такива стари люде, дори ако от дълго време е привикнал да живее „по европейски" — чувствува, как се събуждат у него стари спомени. Струва му се, че някога и той е напуснал някоя подобна къща, където се е подчинявал на други закони и обичаи, където е преживявал сред топлота и сигурност, където никой не е бил зъл, никой не е издигал високо глас, където всичко е вървяло само по себе си, защото всички са живели там със строгата дисциплина на дълга, признат и изпълняван от всички. И колкото повече минувачът наблюдава, толкова повече се замечтава. Най-сетне му се присторва, че старата къща израства, а околните къщи изчезват. Тогава в душата му пламва неудържимо желание да се не връща вече в големия град, където всичко носи отпечатъка на жесток егоизъм, а с изпълнена от покаяние душа, като блудния син, да похлопа на вратата на старата малка къща и да влезе при тези стари люде, за да заживее отново с тях „по старому" старовремския живот — истинския български живот.
20.06.2014 г.
19.06.2014 г.
София - кратък пътеводител, около 1940 г.
Днес представяме рекламна брошура на столицата, издадена около 1940 г. Пътеводителят е на френски език, богато илюстриран, като предлага на посетителите на София кратка информация, справочник и варианти за еднодневно или тридневно посещение на града.
17.06.2014 г.
София преди и сега: По улица "Раковска"
Любопитна и почти сюрреалистична фотография от дните непосредствено след края на Втората световна война, направена на пресечката на улиците "Раковска" и "Стефан Караджа". Освен, разбира се, танцуващата мечка на преден план, на снимката се виждат и разрушенията, нанесени от англо-американските бомбардировки в тази част на града. Вляво, между улиците "Гурко" и "Иван Вазов", са няколко представителни сгради от края на 19 век, които скоро ще бъдат премахнати. Постройките от дясната страна на улицата също ще бъдат разчистени.
Мястото днес
13.06.2014 г.
10.06.2014 г.
Спомени за някогашна София
Списание "Сердика", книга 3, 1938 г.
СПОМЕНИ ОТ СОФИЯ ПРИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Йордан Венедиков
Моят дядо, макар селянин от село Баня, Разлог, беше търговец главно в Солун. Там влязъл в оживени търговски връзки с един сапунджия. Сапунарството тогава било нова индустрия. Дядо ми, като предвиждал нейното голямо бъдеще, дал баща ми у сапунаря, ту на чирашки, ту на приятелски, ту на орташки начала, докато баща ми научил занаята. След това, снабден с потребни уреди, баща ми се прибрал в село, дето построил сапунджийница, или керхана — както се наричала по турски, научил и двамата си по-големи братя и работата тръгнала необикновено успешно.
Но баща ми разбрал, че вместо да събира лой отвън и да разпраща по градове и села сапун, по-добре ще бъде да пренесе сапунджийницата си в някой по-голям град. Изборът му паднал върху София, дето се поселил в 1866 г. Сапунджийницата му беше срещу Бююк Джамия (днешния народен археологически музей), в ъгъла на улиците Леге и Знеполе, които са две от малкото запазили разположението си още от турско време. Тя се състоеше от едно здание, долният етаж на което бе дюкян за продаване и склад, а горният — стаи за живеене. До това здание бе лепната работилницата, която се състоеше само от стени и покрив, и бе висока колкото два етажа. В нея бяха инсталациите за добиване люта вода (алушива), за варене и изливане на сапуна и пр.
Освен сапуна, който изработвал, той продавал и сапуна доставян от братята му, които построили свои сапунджийници в селото и продължавали да работят.
Трябва да прибавя, че, освен със сапунарството, баща ми се занимаваше и със свещарство. По онова време осветлението ставало със свещи, както в частните, така и в обществените учреждения, а във войската на десет войника давали по една свещ на ден. Баща ми успял да стане доставчик на свещи на турския гарнизон и на учрежденията и свещарството взело надмощие над сапунарството, та баща ми беше известен под името Димчо мумджията, т. е. свещарят.
И така, работата на баща ми тръгнала още по-добре и той намислил да се пресели окончателно в София. Земята на село и без това давал на изполица. Най-големия ми брат, щом стигнал школна възраст, той взел в София. Същото направил и с втория ми брат. Само терорът около обесването на Левски и Априлското въстание попречиха на преселването на цялото семейство. Той даже върна в Разлога втория ми брат Димитър, за да не би да изтърве някоя лишна дума.
След Руско-турската война, щом се сключи примирието, баща ми дойде в село, взе мене, а на майка ми заръча да се приготви за път и ще й пише кога да тръгне. Не бях завършил още седем години, когато пътувах с баща си за София. Най-силно впечатление в това пътуване ми направи руската войска; то бе толкова силно, че е заличило всички други впечатления. Помня много добре палатките на руските войски при днешната инженерна работилница, а пък улицата „Алабинска", през която влязох в града, не мога да си припомня.
София се строи след освобождението - прокарване на ул. Търговска
В сапунджийницата на баща ми аз прекарах едно от най-мъчителните времена през живота си. Нямаше друго дете освен мене. Наоколо живели турци, които бяха избягали. По-нагоре по улица Леге имаше еврейчета, но тогава не можеха да се срещнат деца от разни народности без да се бият. Скука ужасна. Постоянно плачех. Но най-голямо отчаяние ме обзе, когато една сутрин се събудих и видях засмяното лице на брата ми Димитър, току що пристигнал от село. Той ми каза, че и майка ми с цялото семейство иде. Изгубих и последната надежда да се върна в село и тая загуба изразих с такъв рев, че едва ме успокоиха и поведоха да посрещна майка си. Майка ми с децата беше стигнала късно вечерта в Княжево и преспала в дъбовата гора над селото. Ние я срещнахме край града. Керванът представляваше картинка от великото преселение на народите. Коларски път от Разлога нямаше, та всички бяха на коне. Майка ми, слугинята и двете по-големи от мене сестри бяха не възседнали, а седнали по на един натоварен кон. Майка ми и слугинята държаха и по едно от по-малките от мене братчета. Имаше, освен това, коне натоварени с всевъзможни черги — вълнени и ленени — с алища (козяци), сандъци с медни съдове и пр. Зад нашия керван следваше керванът на многочисленното семейство на Васил Бояджиев, братовчед на баща ми, бакалин в София. Най-после керванът завършваше с една чарда от една биволица, две крави, малачета, телета и жребета от всички възрасти и друга също такава чарда на Бояджиеви.
Аз се хвърлих в прегръдките на майка си и отново писнах да плача. В ридание и хълцане аз успях да кажа на майка си колко е лош животът в София и колко е сбъркала дето е напуснала нашето хубаво село. Разплаках всички. То беше оплакване на родното село, което, освен мене, никой друг не видя вече. След като мина избликът на скръб, настроихме се весело, тръгнахме за жилището, което бе ни избрал баща ми. Кое, мислите, беше то?
Вярвам, че никой не би могъл да отгатне. То беше конакът на пашата. Да видим как керванът от разложки коне ще влезе в двореца на едновремешните румелийски бейлер бегове и на бъдещите български царе.
Да кажем няколко думи за самия конак. Историята на конака е дадена вече в „Сердика", обаче, налага се една поправка. Там се описва само една част от конака — канцеларията. Казано е, че в нея имало и спалня за пашата. Това не е вярно. Тая част от конака беше едно канцеларско учреждение от сегашен тип. В него не е имало спални, кухни и обори.
Жилището на пашата — харемът му — бе в едно здание току до самия конак, там дето е дворецът за Престолонаследника. Между двете здания имаше една тясна — не повече от метър и половина — уличка. Дворовете, както на конака, така и на харемлъка, бяха заградени с високи стени. Две врати, една срещу друга, водеха от жилището в канцеларията. Макар и разделени с улица, двете здания образуваха едно цяло — конакът на пашата.
Двете здания бяха пълна противоположност. Докато канцеларията по устройство и назначение беше европейски тип, жилището беше чисто турски, или български, или, ако щете, софийски тип, без претенции на разкош; то се отличаваше с простота, простор и изобилие на светлина и въздух в противоположност на сегашните сгради с претенции на разкош и направени с такава цинцарска сметка в разпределението, че още като ги погледнеш, почувствуваш нужда от свещ и въздух.
Партерът на зданието беше около 1 1/2 м. над земята. Една двойна стълба водеше до входната врата, която бе на средата на партера. От вратата се влизаше в обширен вестибюл, от двете страни на който бяха вратите на стаите от партера. В гърба на вестибюла — една двойна стълба, която от средата на стената се слива в едно извеждане на горния етаж пак в обширен вестибюл, на който лицевата страна беше джамлък, а от двете страни стаи, които, както и на долния етаж, бяха широки и високи.
Зад зданието, от към сегашната улица Московска, беше черният двор, целият с калдъръм. Той бе триъгълник и трите му страни бяха двуетажни здания, долният етаж бяха кухнята, обори, складове и навеси, а горният — чардак със стаи за прислугата, килери и плевни. На ъгъла между уличката, която отделяше харемлъка от канцеларията и Орханийското шосе (улица Московска) беше голямата двукрила порта, през която свободно можеше да мине кола натоварена със съно. Баща ми беше избрал това жилище, защото то беше близо до сапунджийницата и защото имаше големи и свободни обори за нашите големи чарди.
В онова време всяко що-годе заможно софийско семейство имаше поне една крава. Всяка махала имаше говедар. Говедарят на махалата около конака събираше добитъка на мястото, дето е сега Царската детска градина, а го пасеше по мерата, която сега е заета от Борисовата градина.
Докато беше жив, баща ми нямаше интерес към историята на София, та и аз не полюбопитствувах да узная как той си бе позволил да ни настани в пашовия конак, но като зная характера на баща си и от случайни разговори долових, че имал позволение за това. Струва ми се, че като българин, който най-близо живеел до конака и до беледието (кметството), което беше зад гърба на Бююк джамия (музея), турците нему са предали ключовете от конака, с поръка да пази зданията. Един господин даже ме уверява, че самият паша предал ключовете на баща ми. Разполагайки с десетина работници, баща ми е опазил зданията. Временната власт след влизането на русите веднага заела канцеларията, а надзорът на жилището оставила на баща ми. И благодарение на тоя надзор зданията останаха здрави и непокътнати. Всички други по-големи здания, частни турски и обществени, изгоряха; напр. Синият конак на площад Славейков, Хаджи Бекировият конак на мястото на Народната банка, казармата и пр. Така че с разрешението на властта, ние, заедно с Бояджиеви, се настанихме в това най-удобно в София здание. Ние заехме долния етаж, в горния етаж бяха руски офицери — някакъв голям щаб.
Отначало всичко отиваше добре, всички ликуваха и се веселяха. Но скоро спътниците на войната — гладът и болестите по хората и добитъка взеха връх. Скъпотия ужасна. Измря ни добитъкът, остана само биволицата, която ни снабдяваше изобилно с мляко. Появи се малария и тиф. Въпреки грижите на руските военни лекари, които живееха в същото здание, двете ми по-малки братчета се поминаха, а пък аз едва останах жив. Разбира се, всичко това трая до първата реколта. След това отново изобилие и веселие и пиене по руски. В това време са ставали избори за Велико народно събрание, избиране на княз и пр.; ние, децата, не се интересувахме от тия въпроси. Ние цял ден прекарвахме около новобранците, които се обучаваха тогава. Помня само следното: в дюкяна на баща ми един ден бяха се събрали селяни. Стана дума за предстоящите избори. Селяните мислеха, че ще избират направо княз и се питаха кого да изберат. Говориха за разни кандидати, разбира се все мъже от техните села. Най-после се спряха на дядо Димитрия от Белопопци. Всички признаха, че той е най-добър и най-почтен. След като си излязоха селяните, баща ми и другите граждани много се смяха на тяхната наивност.
Че София е избрана за столица, че е избран княз на България — тези съдбоносни за нашия народ и за нас частно събития не достигнаха до моя мозък; но те се отразиха в следното: един ден баща ми повика мене и брат ми Димитър и ни каза да отидем да търсим някоя празна турска къща да се пренесем, защото тука ще дойде българският цар. Думата княз беше непонятна за нас.
Ние с брата ми веднага тръгнахме да търсим къща, в пространството между сегашните улици Цар Освободител — Граф Игнатиев и Раковски — булевард Фердинанд. Там, както изглежда, е била аристократическата турска част. Сараите на богатите турци бяха изгорени и всичкото пространство беше запълнено с уровища, овощни градини и тук там по някоя малка едноетажна къща. Прегледахме всички къщи. Всички бяха останали без врати и прозорци.
Докладвахме на баща ми, че няма свободна къща, в която може да се живее. Тогава баща ми нае временно къща в улица Ангел Кънчев, където и се пренесохме.
Зданието, в което бяхме настанени — харемлъкът на пашата — бе първата жертва на свободата и цивилизацията. При преобразованието на конака в Дворец в сегашния вид то бе разрушено. Поради това то е съвсем забравено.
6.06.2014 г.
4.06.2014 г.
Карта на София през 1928 година
Корицата на книжното тяло, съдържащо план и указател
За пълен размер и още стари карти на София - тук
Посочената номерация върху картата и съответстващите обекти
3.06.2014 г.
Покана
Имаме удоволствието да Ви поканим на премиерата на пиесата „Зимен сън“, посветена на 100-годишнината от трагичната гибел на големия поет, писател и драматург Пейо Яворов, представена от актьори от Арменския самодеен театър - София. Автор на пиесата е нашият приятел Крикор Асланян.
Премиерата ще се състои в четвъртък, на 5 юни от 18.30 часа в салона на Арменския народен дом, бул. "Тодор Александров" 31, 3-ти етаж. Входът е свободен.