Из "Архив за поселищни проучвания", книга втора, 1938 г.
В София преди 54 години.
от
Станимир Ст. Станимиров
...
Привечер на 1. септемврий, събота, 1884 год. аз бях вече край София. Тука при мостчето (сегашния Орлов мост) на р. Перловец ме посрещна един слуга от Министерството на народното просвещение, който ми каза, че е пратен да ме посрещне и заведе при Каролева. „Добре, казах аз, но ще трябва да дойдете с мене в хотел „Вазов" (още из пътя файтонджията ми каза, че ще ме отведе в този хотел, като най-добър) да се измия и преоблека, та после това ще ме заведете у Каролева". Аз не бях идвал в София и нищо не знаех за нея, като столица на новото българско княжество. Предполагах, обаче, че ханища и хотели все ще има повече, отколкото ги има в Габрово, гдето не е имало случай пътник да не намери одая (стая), за да се установи. Ето защо останах неприятно изненадан от думите на слугата, който ми каза, че по поръка на г-на министра е бил в хотелите „Вазов" и „Одеса" и в хана „Искър", но не намерил свободна одая, та той (г. министрът) го пратил да ми каже, че ще бъда на гости у него. — Не останах изненадан от тази колкото мила, толкова и красива постъпка на Каролева: в турско време, през учебните 1871/72—1874/75 година аз му бях ученик в Габровското главно мъжко училище и при това един от най-добрите му ученици в класа. Освен това, понеже баща ми беше „Баш папаз" (по сегашному — архиерейски наместник) и, като такъв, председател на градската община, Р. Каролев, като главен учител, често пъти идваше у дома, дори докато бе ерген, не един път бе и гост у дома. А за изпращането ми в Русия, той доста усърдно подържаше и дори насърдчаваше баща ми. Нямаше какво да правя. Придружен от слугата, аз отидох в дома на г. министра, който вече бе се прибрал у дома си и, очевидно, ме очакваше, с г-жа Каролева, която бе габровка и с която се познавахме от деца. Рано вечеряхме и почти тутакси след вечеря легнахме да спим. Аз спах в салона. За креват, разбира се, и дума не можеше да става; но меката и чиста постилка и топлата завивка бяха чисто габровски, т. е. отлични.
Три дена бях гост на г-жа и г-н Каролеви. На обед на третия ден (вторник) г. министър Каролев устно ми каза, че с указ № 114 от 3. IX. 1884 съм назначен от I. IX. с. г. за първостепенен учител в Габровската реална гимназия и ми даде предписание № 2898 от 4. IX. 1884 година, с което ми се съобщаваше, че с приказ под № 185 съм назначен от 1. с. м. за изпълняващ длъжността директор на Габровската реална гимназия и ми се предлагаше да се отправя по-скоро за местоназначението си (1). На другия ден (сряда) аз, придружен от назначения за учител при „поверената ми гимназия" Васил Карагйозов, отпътувах с файтон за Габрово, гдето и пристигнах в петък на 7. с. м. вечерта.
Пътувайки по Цариградското шосе (Стамбол йолу) към София, привечер на 1. септемврий файтонджията ми каза: ето вече София се вижда, захващаме да се наваляме. След един час сме в хотела. — Огледах се наоколо. Останах зачуден от бедната, непривлекателна гледка: никаква следа от обработена земя. Изглеждаше като че ли всичко бе мера. Едвам тук-таме се виждаха стада от по 15—20 глави овце. Нигде — нито на север, нито на юг от пътя не се виждаше нито едно дръвче, дори трън не помня дали зърнах. „Горда Стара планина" не само че не се зеленееше, а просто се червенееше, толкова тя беше оголена от всякаква растителност; а величествената Витоша, може би, защото беше по-близо, та можеше по-добре да се види и разгледа, се виждаше, ако и оголена, без дървеса, все пак зелена. Сега аз за пръв път съзерцавах Витоша и, да си призная, тя ми произведе впечатление на нещо много по-величествено от всичко, което бях виждал и дълго наблюдавал в Габровския балкан. Чувал бях поговорката: „От Витоша по-високо нема", та си казах: не е бил глупав шопът, когато с тези думи е изказал възторга си от несравнимата по красотата си планина, Витоша. Опитах се да се вгледам в града, та дано барем там видя нещо, което да привлече вниманието ми, но и тука останах разочарован: колкото и да се взирах, погледът ми не можа да се спре върху нищо, нищо не ми произведе впечатление. Съставих си мнение, че София е едно бедно турско село, разположено в яма.
Колкото повече се приближавахме към града, толкова повече околността ми се виждаше по-неприветлива, по-мрачна. Особено неприятно впечатление със своята замърсеност ми произведе мочурът (доскорошната „Трета извънградска част") от сегашните кавалерийски казарми до р. Перловец и срещуположната ней пустиня — сегашната китна и толкова мила и обична на софиянци, дори и на деца и старци, градина „Княз Борис".
Придружен от изпратения да ме посрещне слуга, аз преминах мостчето на р. Перловец и навлязох в чертата на града. Останах поразен от грамадното количество вдигнал се прах. Това беше първото ми впечатление от най-младата по онова време столица в Европа (2). Запитах слугата, какво е това здание, което се вижда на баирчинката отдясно. Слугата, като че ли това и чакаше. Оказа се, че е многоречив и стана мой чичероне. Това е, отговори ми той, „Дълбок зимник" (сега Прошекова пивоварница). Тук ще идвате в празник с компания да пиете бира. А тука, продължи той, сочейки с пръст наляво, зимно време, като замръзне водата, всички идват да се пързалят. Идва и князът с хората си. — Не зная, дали зиме, когато земята е покрита със сняг, а блатото е замръзнало, това бунище е могло да привлече някого, но в оная минута аз мислех, кога по-скоро ще се отдалечим от това място. Тъкмо на това място сега е детската градина за деца от доучилищна възраст. Приготвена по инициативата и със средства от Негово Величество Цар Борис III, тя представлява последната дума на науката и изкуството за уреждане детски градини. От ранна пролет до късна есен, всеки ден от сутрин до вечер, тя е пълна със стотици деца, като се започне от пеленачета в колички, карани почти винаги от майките. Лично аз почти всеки подир обед част от разходката си (къщата ми е сравнително близо до тая прекрасна градина — на ул. „Мар. Дринов" 6) правя по тротуара около тая градина.
Малко по-нататък, но вече от дясна страна, слугата ми посочи едно малко здание — „Молловото ханче" (3), а още по-нататък, но все от дясна страна, ми посочи едно строящо се здание. Тука, каза той, се строи здание за Народно събрание. Преди три месеца тука стана голямо тържество. Идва и князът, че тури първия камък. (Както е известно, това станало в понеделник на 4. VI. 1884 г.). Други постройки до тука нямаше. По-нататък, но вече от ляво, той ми посочи в един трап една нова доста спретната къщичка и ми каза: „дом Петра Василиевича Волкова (тъкмо на онова място, гдето сега са грамадните къщи на професора доктор Васил Моллов и на братята Иван Евстатиеви Гешеви). Много смешен и чуден човек." — С П. В. Волкова аз се запознах в Киев през м. февруарий 1875 година. По онова време той беше студент в Киевската духовна академия. Характеристиката му от слугата, както и думите за къщата му, не бяха негови, а на тогавашната софийска интелигенция.
Продължавайки пътя си все по сегашния булевард „Цар Освободител", слугата ми посочи тъкмо насреща двореца; но понеже тутакси завихме в ляво, по сегашната улица "6 септемврий", не можах да го видя добре. Скоро файтонът спря. — Това в ляво, каза слугата, е малкия дворец. По-рано той бил на един руски офицер. Когато в Търново Народното събрание избрало княза (думата е за първия български княз Александър Батемберг), като нямало дворец, министерският съвет купил за дворец тази къща. Сега в нея е Министерството на вътрешните работи. — Погледнах посочения ми „дворец". Видях едно ниско едноетажно здание, което в никой случай не заслужаваше названието дворец. Сега то вече не съществува. То бе разрушено през 1937 година, когато се започна постройката на сегашното разкошно и грамадно здание за Министерство на вътрешните работи. — Това там по-долу, продължи съобщението си моят чичероне, е Черната джамия. — Съгледах западната стена и северозападния ъгъл на един дувар, висок най-малко четири (4) метра и, като съдя по покрива му, дебел около един (1) метър. Още в Габрово бях чул, че „Черната джамия" в София е затвор, останал от турско време, и че в него се затварят тежките, големите престъпници. Джамия не видях. Такава видях на другия ден на източната страна на дувара. Но тя не бе черна. Запитах, защо джамията заедно със затвора се наричат с общо име Черна джамия, но никой не ми даде отговор. Никой не знаеше. Сам си съчиних следното обяснение: в затвора, който е редом с джамията, сигурно затворниците са прекарвали тежък, страдалчески, чер живот, който особено чер е бил за без вина виновните затворници и техните семейства. Това, казах си аз, вероятно е внушило на населението да нарече джамията и затвора при нея черни.(4) Сега дуварите вече не съществуват. На мястото на затвора е хубав парк, а джамията е величествен храм "Свети Седмочисленици". На източния край на храма е гробът на бившия министър-председател и регент на България Петко Каравелов, по почин на когото Черната джамия стана православен български храм. — А това в дясно е къщата на г. министра Каролева, каза ми слугата и слезе от файтона.
Сутринта на другия ден (неделя, 2. IX. 1884 г,) същият слуга, който вечерта ме посрещна при мостчето на на р. Перловец, ме заведе в храма „Св. Крал", както тогава наричаха сегашния храм "Св. Неделя", построен в 1863 година. На същото място и по рано имало храм, който бил съборен през 1856 година, а на мястото му построен този, който съществуваше и през 1884 г. Храмът "Св. Неделя" (Агиа Кириаки) получил името си от мощите на сръбския крал Св. Стефан Урош II Милутин, които, не е известно кога, били пренесени в този храм, който бил и митрополитски храм. От голяма почит към мощите на светия крал, софиянци започнали (в началото на XIX век) и храма, в който те почиват, да наричат „Свети Крал".
Когато се приближавах към храма, произведе ми лошо впечатление следната твърде грозна сцена. Улицата (сега „Кн. Клементина") бе доста тясна. Всички къщи, и от двете страни, като че ли бяха еврейски. Няколко еврейки сложили корита на самата улица, перяха, едни дрехи, а други — мръсни постилци. При минаването на богомолците, ту една, ту друга издигаше постилък и с висок смях го показваше на седящите насреща й. Нечистотиите се изливаха на улицата. Нека тук отбележа, че такива сцени се повтаряха дори и след 1886 година. Тях ги прекрати градоначалникът Христо Басмаджиев (6).
По онова време този храм бе заграден с дървена стара и недобре поддържана ограда, зад която имаше стари ниски къщи. Сегашният голям площад около този храм бе оформен много по-после, след години, и то постепенно. Нито външният изглед, нито вътрешното разположение на храма бяха такива, каквито са сега. Те добиха сегашния си вид след възстановяването на храма после атентата извършен от комунистите на 16 април 1925 год. Сега вътрешността на храма представлява едно цяло, а по-рано тя бе разпределена на три кораба. Стените й, обаче, и тогава не бяха изографисани, както не са изографисани и днес. Когато влизах в храма, чух да пее прекрасен хор управляван, както по-после ми казаха, от учителя при класическата гимназия Н. Ив. Николаев. Литургията свърши без проповед.
Из храма излязох със Спас Вацов. Минахме през сегашните улици „бул. Дондуков" и "Търговска". И двете все още бяха застроени със стари двуетажни (долните етажи с дюкяни) и едноетажни къщи. Излязохме на сегашния площад „Александър I", който, разбира се, с нищо не наподобяваше сегашния площад. Нищо от тогавашните стари грохнали турски здания тука вече не съществува. Даже дворецът, който аз сега за пръв път разгледах (разбира се, външните му стени), не е напълно същият. Източната му част се пристрои по-после. Влязохме в градската градина, която по нищо не приличаше на сегашната. На североизточната й страна, срещу знаменитите по онова време хотел и кафене „Панах", имаше едноетажно здание, което беше кафене (по-после в него ставаха вечеринки и изложби на картини). Пред кафенето имаше естрада за струнен оркестър от ромънски цигани, и доста акации, които даваха добра сянка. В хубаво време под тези акации се изнасяха масите и столовете от кафенето, гдето оставаха само няколко маси, главно за играещите на карти. В това кафене седнахме ние със Сп. Вацов.
Със Сп. Вацов, началник на отделение при М-вото на нар. просвещение, аз се запознах в Габрово през август 1883 година, когато той, като министерски пратеник идва да произведе първия зрелостен изпит в България Случи се тъй, че още при първата среща ние се сближихме. Той обикна да се разхожда и разговаря с мен и да идва у дома, в дома на баща ми. Един ден баща ми го покана на обед, а когато зрелостните изпити се привършваха, той пожела да поканя у дома всички членове на зрелостната изпитна комисия на интимна беседа след вечеря. Аз, разбира се, изпълних желанието му. Когато пратих от Цариград първата телеграма с молба да ми се даде учителско място в Габрово, Сп. Вацов, който по онова време замествал отсътствуващите от София главен секретар и министър на народното просвещение, ми отговори с частна телеграма, която гласеше: телеграфирайте благовременно директно министру Каролеву Търново. Вацов (София, 8/20 юлий, 1884 год.). Сега при срещата с него аз си припомних всичко това. А защото от разговорите с него в Габрово знаех, че той още през 1881 година, като началник на отделение в Министерството на народното просвещение, бил командирован временно да управлява и Софийската гимназия, реших да го замоля да ми преподаде наставления за управлението на гимназия. Ето защо, щом седнахме, аз го замолих да поговорим за длъжностите на гимназиалния директор. Преди да почне да говори по зададения му въпрос, изплака ми се, че от 1. IX т. г. е уволнен от длъжността началник и че сега е свободен гражданин, очакващ учителско място в София. Посъветва ме да се снабдя с „Училищен сборник" (.Училищното евангелие", както той го нарече), в който задружно ще прочетем и обясним някои параграфи от „Инструкция за управлението на държавните учебни заведения".
В същия ден вечерта след вечеря дойде да ме намери у Каролева габровецът Васил Дюстабанов, който по онова време беше учител в Софийската класическа гимназия. Каза на Каролева, че е пратен от министър-председателя Петко Каравелов, да ме заведе при него на разговор.
Домът на П. Каравелов се намираше на сегашната улица „В. Левски", там дето е сега голямото здание на Френско-Белгийската банка. Той беше стара, ниска и малка постройка. Дворът му беше по-ниско от улицата, та през малката дъсчена вратичка влизащите се спущаха по 2 или 3 зидани с камъни стъпала. Още при влизането ми се хвърли в очи бедната обстановка на двора, в който нямаше никаква украса. До входната в дома врата се отиваше по един плочник от нееднакви и зле сглобени плочи. По-нататък от входната врата върху плочника видях ибрик и до него на плочата сапун. Личеше, че тука бяха се мили. Над входната врата имаше навес, който беше доста стар. Вътре подът беше постлан с дъски, подържани извънредно чисто. Цветът им показваше, че не бяха много отдавна приковани. Вероятно, по-рано подът е бил без дъски. Влязохме в салон, прозорците на който бяха обърнати на запад. Покрай западната и северната стена имаше миндери, покрити с тъкани български постилки, а до самите стени възправени възглавници. На средата имаше доста голяма кръгла маса, покрита с бяла, българско изделие, покривка и няколко виенски, с плетени седала стола. Салонът бе доста нисък и не особено голям. Той се осветяваше с голяма газена (керосинова) лампа, поставена на масата.
Дюстабанов ме представи първом на Каравелов и после това на г-жа Каравелова, която ми произведе силно впечатление, както с красотата си, тъй и с елегантното си държане. "Сядайте", беше поканата на Каравелова. Захвана се беседа за работите: и особено за училищните работи на Екзархията, който се продължи до късно след полунощ. Аз бях много доволен, като чух Каравелова да каже, и то не един, а няколко пъти, ще го (училищното дело в Македония) подкрепим. Ще пратим работници и в Цариград, и в Македония, стига само Екзархът да иска. — На прощаване Каравелов ме запита, не бих ли се съгласил да остана в София началник на отделение в Министерството на народното просвещение. Разположен от досегашната приятелска беседа да говоря свободно, аз отказах с думите: Мама няма да ми позволи. Тя ме вика в Габрово да ме ожени. — На добър час, каза ми Каравелов. — Нека си призная, че уволнението на Вацова ми подсказа този отговор.
Беден турски град в онова време още беше София. Нямаше възможност да се намерят подходящи помещения, нито даже за жилища, а камо ли за нуждите на държавата. Истина е, че вече доста усилено се строеше, но можеше ли набързо да се задоволят всички нужди? Ето извадка от един официален документ от онова време. След отказването на княза Александра Батемберг от пълномощията през 1883 година, Министерството на Драган Цанков произвело на 27. V. и 3. VI. 1884 година избори за четвъртото обикновено народно събрание. На 6. VI. с. г. министър-председателят Драган Цанков поднесъл на княза указ за свикване това народно събрание на извънредна сесия на 25. VI. с. г. В доклада е казано: „да подпишите приложения тук указ за свикването в извънредна сесия новоизбраните народни представители на 25 юний т. г. в гр. Търново, по нямане за сега помещение в Столицата" (подчертано от мене).
От сведенията, с голяма готовност дадени ми от г. проф. д-р Сл. Загоров, главен директор на Статистиката, се вижда, че населението на София в края на 1884 година, изчислено чрез коефициента на нарастването, като за основа се вземе броят на населението й според преброяването му в края на 1880 година, е било 26,100 души. Не трябва, обаче, да се изпуща из пред вид, че и в онова време населението на София се увеличаваше и чрез преселване в София. Ето защо трябва да се приеме, че истинският брой на населението на София в онова време е бил малко по-голям. Припомням си, че в разговора ни и министър-председателят П. Каравелов помена, че София брои кръгло 28,000 души.
1) Това предписание е подписано от министра Р. М. Каролев, главния секретар П. Генчев и и. д. началник на отделението Т. Иванчев
2) Впрочем, София е била мръсна още и през турско време. Ами Буе, който е бил в София през 1837 година, пише: „Няколко големи площади са покрити с огромни купища смет, трупан може би повече от един век насам". И К. Иречек, който бил в София от 1879 до 1884 година пише: „Теренът на улиците беше или грапав калдаръм от твърди речни обли камъни, или само природна глина, която в дъждовно време умекваше и зимно време се обръщаше в бездънна кал с дълбоки гьолове" (Княж. Бълг., ч. 11 стр. 35) — Мръсна била София — през първите години след освобождението. Ето какво пише по този въпрос пак К. Иречек във втория том на „Български дневник" под 19/31. XII. 1881 година: „Мизерното състояние на София през първата година (разбира се от пребиваването на Иречека в София, който дошъл тука на 9. XI. 1879 г. Бел. моя) най-добре се характеризира (от следното): най-нездравото място е около къщата на председателя на санитарния съвет Моллов и най-калната улица е при началника на Travaux publics Копиткин" (стр. 61).
3) Току до началото на сегашната улица „Св. Климент". Там сега се извишава грамадна, красива кооперация.
4) Много по-късно аз прочетох в бележития труд на професор Анастас Иширков „Град София през XVII век", София, 1911 год., стр. 21-22 следното: "Черната джамия се наричала Коджа-дервиш-Мехмед-Пашова джамия, па се наричала още и Имарет-джамия. Тя била построена по инициативата на Сюлеймановия велик везир, бощняка Мехмед паша Тавил ибни Абдул Муаедин. Постройката била почната в 1528 година... Майстор на джамията бил султан Сюлеймановият архитект Коджа Синам. Тя и в XVII век обръщала внимание със своето високо кубе, хубаво осветление и външна и вътрешна красота (к. м.); кубето било покрито с олово. Харемът на джамията бил много широк, а минарето й високо и симетрично". Явно е, че и проф. Иширков, ако и старателно да събрал всички сведения за разгледаната джамия, и ако и сам да я нарича черна, не знае защо тя се е наричала черна, ако и да е била красива и външно и вътрешно, и ако и кубето й да е било симетрично и, следователно, да е произвеждало добро впечатление. Дали в случая не е играл роля и робският, черният безплатен труд (ангарията) на местното население при построяването на джамията?
5) Ето какво казва К. Иречек за еврейската махала, която се намирала в центъра на града, дето се намирали и всички български черкви: "Най-лошата част на града е еврейската махала в самия негов Център. От нейните тесни и вонящи улици с криви слепи улички (турски (чикмак-сокак) без да щеш бързаш вън на чист въздух към съседната катедрална черква, чието място се познава по покритите с олово кубета" (Княжество България, част II, стр. 36).
