Един любопитен фрагмент - къде ли в София е скрит?
30.01.2015 г.
27.01.2015 г.
Как София бе избрана за столица на България
Из общинското списание "Сердика", книга 4 от 1939 г.
КАК СОФИЯ БЕ ИЗБРАНА ЗА СТОЛИЦА НА БЪЛГАРИЯ
Петър Динеков
Свикнали сме да мислим, че преди Освобождението София е била едно голямо, нечисто село, което случайно стана столица на свободна България.
Това схващане в основата си е невярно.
Защото София през цялото робство бе едно от будните огнища на българската народност. Дори понякога, особено в XVI век, тя се издигаше до положение на единствено духовно средище за цяла България.
През 1578 г. пътешественикът Герлах изброява тук 13 български черкви.
В София живеят и работят книжовниците Матей и поп Петър, тук загиват мъченически за християнската вяра Св. Георги и Св. Никола Новий.
Но и три века по-късно, през XIX век, днешната столица на България се отличава с будно население, развити занаяти, добре уредени училища и черкви.
От запазените кондики се вижда с какво усърдие софиянци са помагали и жертвували средства за издигане черкви и училища.
Тук още през 1847 год. започва борбата с гръцкото духовенство — с една жалба, изпратена в Цариград срещу тогавашния владика Мелетий. Не можем да изреждаме всички моменти от упоритата борба на софиянци против гръцките владици; трябва да споменем, обаче, нейния краен епизод — изгонването на владиката Доротей през 1861 г. Възбуждението срещу него е било толкова голямо, че се стига до истински бунт, до широко вълнение, което завършва с кърваво стълкновение между населението и турската войска. В знак на протест всички занаятчии и търговци затварят дюкяните си и обявяват обща стачка.
През XIX век София има и едно от най-добре уредените училища в цяла България. До тая висота го издига неговият управител Сава Филаретов, един рядък, енергичен и даровит българин, който, за съжаление, умира твърде млад, без да може да развие всички свои дарби. Софийското училище е привличало младежи не само от близките околности, но и от далечни места — Македония, Тракия и северна България.
За състоянието на София през XIX в. говорят множество отзиви и бележки на чужденци и българи. Ще спомена само някои мнения на българи, които 40 години преди Освобождението сочат София като бъдеща столица на България. Така, Неофит Бозвели в своето „кратко политическо землеописание“ от 1835 г. нарича София първенствуващ град на България, разположен в широкопространно поле, в радостно местоположение, с множество древни останки, черкви и монастири в околностите, с една преизящна и прекрасна Св. София, която се вижда от 6 часа далеко и преизпълня с плач и жалост всяко сърдце. Подобни отзиви дават Васил Априлов, Константин Фотинов, Сава Радулов, Иван Богоров, Теодор Хрулев, Ботю Петков, Иоаким Груев и т. н. Ив. Богоров пише в своята „Кратка география“ от 1851 година:
„София или Триядица има 60 хиляди жители българи, турци и евреи. Намира се недалеч от планината Витоша, гъбава с руди, и е един от по-хубавите и главните градове в Турция, смятан справедливо за столица на цяла България. Разположен е на приятно и лично поле при р. Искър, седалище на паша и митрополит. Има чисти и широки улици, 8 черкви, множество турски джамии, добре направени къщи, заобиколени от гиздави градини и дървета; добро българско училище, всякакви занаяти, голяма чаршия и порутена стара крепост. Вътре в града има две бани с минерални води, както и няколко наблизо извън. Околностите му са накичени с 12 монастири“.
Интересен е още един факт: през 1875 г. се повдига въпрос да се премести седалището на Екзарха от Цариград някъде в България. Най-много поддръжници се явяват за София. Между тях са: Гаврил Кръстович, Никола Михайловски, Иванчо Пенчович, Иларион Макариополски, Иван Найденов, Марко Балабанов, Христо Стоянов и вестниците Напредък, Век и Ден.
Събитията през 1876 г. предизвикаха свикване на международна дипломатическа конференция в Цариград. Там 6е решено да се даде автономия на българския народ и София бе определена за столица на западната област.
Намираме се вече пред самата Освободителна война. Ясно е, че преди да се постави официално въпросът за бъдеща столица на България, София при различни случаи се набелязва като такава. Затова спомага най-вече нейното изгодно географско и стратегическо положение: тя се намира на важните пътища от западна Европа към Цариград и от Дунав към Македония. Поради тая причина в старо и ново време винаги е играла голяма роля.
След завладяване на Балканския полуостров, турците оценяват правилно нейното значение и я правят столица на всички европейски владения на Турция (с изключение на Цариград, Одрин и Босна). Тук живее бейлербеят, комуто са подчинени земите от Дунав до Бяло море и от Черно море до Адриатическо. Това трае до 1864 г., когато при новото административно деление се образува Дунавският вилает със столица гр. Русе.
Успехът на руските войски в България през 1877—78 г. изтъква на преден план и въпроса за столицата на бъдещата свободна държава. Още през време на войната, се явяват мнения за Търново, Пловдив, Одрин и София, поддържани от различни лица. Обаче скоро надделява схващането, че София трябва да стане столица на България.
В това отношение голяма роля изиграва софийският вицегубернатор и по-късно управляващ отдела на просвещението, г. проф. Марин Дринов. Той поддържа, че София се намира в центъра на българските етнографски предели (Македония, Моравско, Тракия, Северна България и Добруджа), затова, естествено е, тя да бъде определена за столица. Дори и след Берлинския договор, когато България беше окастрена, мнението за София придобива нови поддръжници — така столицата ще бъде по-близо до поробените български краища.
Схващането на Дринов надделява. С него са съгласни, в своите писма до Дринов, видните тогавашни дейци Драган Цанков, Христо Стоянов, Григор Начович, Марко Балабанов, Петко Каравелов, митрополит Милетий и т. н.
Така, още на 19 април 1878 г. Начович пише от Пловдив на Дринов: „Ако има град, който да заслужава най-малко да бъде столица на българското княжество, то е Пловдив. Такъв град, без патриотизъм у българите, на когото повече от половината жители се гърчеят и са явно наши неприятели, може ли да бъде столица на нашето пеленаче княжество? София — направете я красива, посъбудете й жителите, които поне не са неприятели на отечеството си, ако и да казват, че са останали назад, и нека стане София българска столица. Пловдив, на който половината от жителите са турски шпиони, не трябва да е сърдцето на нашето отечество!“
А търновският вицегубернатор Драган Цанков пише на 15 март 1878 г. до Дринов: „Дано Бог вразуми българите да не поддържат да стане Търново столица. Аз ти казах и други път, че ти си честит да си при едно население, което не е като търновското“.
На 7 август 1878 г. Петко Каравелов пише на Дринов: „Аз се радвам, че сте избрали София, а не Търново, за бъдеща столица на България“.
Как става самият избор? Заедно с руските войски се движи и един щаб от граждански лица, който ще организира административно страната. Началник на гражданското управление е княз Черкаски, но той умира внезапно и бива заместен през май 1878 г. от княз Дондуков Корсаков.
И двамата в начало определят за своя резиденция Пловдив, но още княз Черкаски вижда в София бъдещата столица на България, която, според както той пише, има в очите на българите първостепенно политическо значение. Скоро в това се убеждава и княз Дондуков, главно под влияние на проф. Дринов.
Според Берлинския договор, Търново било определено за място, гдето да се съберат по-видните българи, за да изработят конституция и изберат княз. Там смятали да пренесат и резиденцията на императорския комисар. Обаче, княз Дондуков се противопоставя и в едно дълго писмо от 24 юлий 1878 г. до военния министър Милютинъ в Петербург моли да му бъде разрешено да остави за своя резиденция София.
Той излага обширно своите доводи: близостта на София до Македония и източна Румелия, удобство на железните пътища и сношенията със западна Европа, Цариград и Русия, изгодно стратегическо положение, удобни помещения за правителствените учреждения, казарми, болници, магазини, складове и т. н.
На 4 август същата година военният министър отговаря, че е докладвал на императора и че предложението на княз Дондуков е прието с една бележка: преместването на резиденцията да има временен характер, за да не се предрешава въпроса за бъдещата столица, която трябва да бъде избрана не от русите, а от самите българи и Учредителното народно събрание.
В случая предпазливостта, обаче, е била излишна, защото българите са били убедени в предимствата на София като столица.
При приемане на конституцията във Великото народно събрание в Търново, в заседанието на 22 март 1879 г., се повдига и въпросът за столицата.
Предложението за София се възприема с пълно единодушие, без всякакви разисквания. Народните представители стават на крака с издигнати ръце и силно въодушевление и цепят въздуха с виковете: София, София, София!
Така София стана столица на България.
Григор Начович беше писал: „Направете я красива!“.
Днес наистина тя е красива, чиста, издигната в духовно отношение, столица и на българската култура, наша обща гордост и радост.
26.01.2015 г.
Народен дворец на културата (НДК) - фази на изграждане
Готов идеен проект - 5 март 1978 г.
Първа копка - 25 май 1978 г.
Изливане на основите - 28 октомври 1979 г.
Монтиране на металната конструкция - 25 октомври 1980 г.
19 април 1980 г.
20 май 1980 г.
24 юни 1980 г.
23.01.2015 г.
21.01.2015 г.
София преди и сега: Зарзаватчиите
Продавачи на зарзават на пазара при джамията, първите години на 20 век
По-късно пазарът е преместен на днешното си място (Женския пазар) -
пощенска картичка със сергия за плодове и зеленчуци, около 1915 година
Улична сергия, 1930 г.
Сергии за плодове и зеленчуци на Женския пазар, наши дни
19.01.2015 г.
По пейките на Градската градина (репортаж)
Из "Вестник на вестниците", април 1940 г. Изданието е дигитализирано от Народната библиотека.
Има ли софиянец, чийто крак да не е стъпил в градската градина? С романтичната си ръждясала ограда, която днес я няма, струва ни се, тя е стара, колкото е старо третото ни царство.
Само че преди години, в своята младост, на нея се гледаше от всички с едно своеобразно страхопочитание, въпреки че и тогава бяха широко отворени деветте й входа.
Тогава бързащите граждани не отминаваха току така под габъровите и липови дървета. Защото тези cенчести и прохладни алеи бяха свързани с истинска радост за данъкоплатците на столичната (не голяма) община — шумните градински увеселения, разноцветните кьор-фишеци и безбройните лампички, разположени по стените на „голямата“, двуетажна сграда на Народната банка.
Днес липсва шум из градската градина, с изключение на празничните дни, когато ехти смехът на вакарелките, техните дружки и засукани "кавалери“; и иа привечерния здрач, когато стотици гарги oгласят околността с дивото си грачене. Но полицейската заповед забрани посещението на домашни прислужнички, а в часа, когато трябваше да се съберат организираните ловци, за да изтребят с пукотевица черния пернат враг, гаргите не се явиха.
Безшумна е градската градина, но не и пуста. Тя си има своите редовни посетители, от всички възрасти, във всяко време на годината, даже и зим, когато пейките са отрупани със сняг.
Минете и сега. Ще я видите заета сутрин, когато задълбочено се четат вестници и ясно се слуша гласа на гугутките; запълнена по пладне от възлюбили пламтящите лъчи на слънцето. Минете и вечер, когато ще доловите единични съзерцания.
Да, отбийте се сутрин и седнете на една от пейките в центъра и се любувайте на разцъфналите дървета.
Преди вас са дошли мнозина, а наоколо кръстосват други, сякаш без цел.
Моряк един, дошъл, навярно, в отпуска от крайбрежната си служба, е втренчил поглед в пръскащия водоскок. Може би, страст. Той нийде по света не може да се отскубне от магията на водата.
Градината си има своите събития. Минава тежка дама. По дирите й се присламчва хлапак. Протяга ръка и мърмори нещо. Но госпожата усърдно е заета с четенето на своя вестник и с наместването на златните си очила.
Други също са заболи очи в страниците на вестниците. И проходящите и почиващите. Защо не? Нима са без значение кървавите събития в далечния север?
Воденият към близкото съдилище затворник, чиито сиво-кафяви дрехи са ярък контраст с пролетната зеленина, привлича нечии блуждаещи погледи, но сам той се отнася безстрастно към всичко заобикалящо го.
Току след пладне градината е пак пълна. Но атмосферата е тежка. Трудът и зноят са сложили отпечатък върху лицето на много почиващи. Пак се четат вестници, но не за дълго. Слънцето блести и уморява. Мнозина в най-разнообразни положения са задрямали. Шумът от близкия трамвай ги кара да се сепнат. Те се оглеждат, мигайки с очи, поглеждат часовника и хукват да гонят електрическата кола.
Пред трикраки сандъчета стоят още от сутринта всеизвестните "моментални фотографи". Поговорете с някого от тези люде на изкуството. Те ще ви разправят за хубавото си някогашно ателие и за сегашния си занаят, в който повечето време бездействуват, за немотията си...
А онзи там старец на пейката — дали е по-щастлив? Спокойно пълни лулата си, запалва я с прахан и сладко запушва... Но стоящата до него жена с пълна чанта току-що излязла от Градското казино, гдето раздават пенсиите, е отпуснала ръце на коленете. И защо ли е така замислена?
По-нататък други две жени: едната в черна забрадка, другата в траурно було. Инак, те никога, може би, не щяха да се срещнат, но мъката по нещо изгубено завинаги ги е събрала тук и сближила. Те проговарят по някоя дума и пак поклащат тъжно с глави.
Изведнъж викове, оживление.
— Кървави сражения в Норвегия!
Грабнали своите вързопи от редакциите, вестникарчетата са плъзнали из града. Много от обитателите на градината нямат търпение. Те излизат на улицата, обграждат продавача и грабят... нашите новини.
Хан Кардам
16.01.2015 г.
15.01.2015 г.
13.01.2015 г.
Албум "София 1912", част 3
Време е за трета част от албума с фотографии на Димитър Карастоянов, заснети през 1912 година и утвърдили се като едни от най-красивите и известни фотографии на някогашна София.
София (Лъвов мост)
Булевард "Дондуков"
Улица "Търговска"
Улица "Леге"
Софийския пазар
9.01.2015 г.
8.01.2015 г.
Албум "София 1912", част 2
Продължаваме с втора част от албума с фотографии на Димитър Карастоянов, заснети през 1912 година и утвърдили се като едни от най-красивите и известни фотографии на някогашна София.
Военно министерство
Пощата
Народно събрание
Българска народна банка
Вътрешност на Земледел. банка
6.01.2015 г.
Албум "София 1912"
Ще ознаменуваме началото на новата година с едни от най-популярните изгледи на София от първите десетилетия на 20 век. Те са дело на именития фотограф Димитър Карастоянов и са включени през 1912 година в луксозен рекламен албум на осигурителното дружество "Балкан". Днешната находка е (за наше съжаление) съкратено сувенирно издание на този албум и съдържа 20 фотографии, които ще представим в няколко поредни публикации. За да разгледате други подобни албуми, които сме публикували във времето, натиснете тук, тук, тук и тук.
Предната корица на албума.
Освен надписа и герба няма друга информация за издател или година
Царския дворец
Народен театър
Градина "Александър"
Военно училище
Офицерско събрание
4.01.2015 г.
Новата 1896 и Новата 1938 година в София
Из "Вестник на вестниците", януари 1938 г. Изданието е дигитализирано от Народната библиотека.
Изглежда, че Новата година не носи нищо ново за репортера: все същите сергии, все същите сурвачки за нов късмет, все същите реклами за новогодишни вина, танци и забави. До ушите ми достигат познатите натрапчиви викове на продавачите, които не будят никакво любопитство. Ето, един младеж е налапал върха на една фуния и гърми над цялата "Мария Луиза":
— Тук е новото! Тук е новото!
Надничам към неговата количка: вехти детски играчки, някои дори счупени. Но с какъв интерес са опулили очи в тях тези дрипави дечурлига, за които те са винаги нови.
Прислушвам се в разговорите на хората, мъча се да открия в тях нещо оригинално, но не намирам н и щ о, което бих могъл да прибавя към своя миналогодишен репортаж за Новата година. Haй-после, отчаян, решавам да потърся в аналите на миналото новото за своя новогодишен репортаж...
Отивам в Нар. библиотека и поисквам няколко годишнини от стари соф. вестници и списания. Почвам усърдно да се ровя в тях. Ето в. "Свобода", 1895 година. Разгръщам го нетърпеливо, търся някой репортаж или какво да е описание за посрещането на новата 1896 година в София, но не намирам н и т о р е д. С а м о в една статия старата година се описва с най-черни краски, защото през време на нея е управлявала противна партия. Търся тоже някое съобщение за забави, вечеринки, радост. Нищо друго освен едно партизанско злоезичие, което съска от всички колони. Ако човек не спре погледа си върху някои постни реклами, в които по случай на Новата година се говори за н а т у р а л н и вина по 30, 25, 20 стотинки, би останал с впечатлението, че тогава софиянци не са празнували Новата година. Неволно съпоставям тези пожълтели страници, от които иде лъх на сухост, с излезлите през деня софийски ежедневници, пълни с репортажи, снимки, фейлетони, весели страници, детски страници, стихове и рисунки, посветени иа Новата година
Но ето, най-после, намирам едно съобщение за Новата година в отдела "Разни" и почвам да го чета с любопитство.
На Нова година г. Стоилов, като влизал в църквата "Св. Крал", "още от стълбата почнал да се кланя и да се кръсти с усърдието на някой фанатик руски мужик. Пустата библия на Начовича, много силен ефект произвела върху Стоилова и той вече изглеждал достатъчно подготвен, за да се прати на осветяване в някой отдалечен манастир, дето има особени стаи с железни решетки“.
Затварям в. "Свобода" и разтварям в. "Народни права" от същата година. И тук същото партизанско злоезичие и нито дума за новата година. Разгръщам други вестници, ровя се в илюстрацията "Светлина“, в детското сп. "Зорница" — но никъде нищо за големия празник. Библиотекарката ми донася нови томове, но аз ги оставям неразтворени и се мъча да си представя сам посрещането на Нова година в някогашна София, Кални улици, мъждукащи фенери, тук-таме минувачи, които бързат да се приберат у дома си, където ще се състои роднинската вечеринка с традиционния млин. Отвреме навреме препусва файтон, отнасящ някой посръбнал от Курубаглар. Няколко кръчми в циганската махала се огласят от даарета и кючеци — там се посреща големият празник Св. Василий. В 12 часа Новата година навлиза в тихи, заспали улици. Само в една сграда, в сградата на Военния клуб, гърми музика: там се играе на полка, мазурка и кадрил.
След 12 часа там се раздават ордени, там княз и министри изказват новогодишните си приветствия.
Затварям книгите, от които лъха на мухъл, и бързам да изляза навън. София се къпе в ярка електрическа светлина. Всички улици са пьлни с шум и движение. Не търся вече новото, което идва с всяка Нова година: то е пред очите ми, то блещи и притегля властно погледа. Минавам край хола на кино "Славянска беседа", край шпалир от нови, луксозни коли, от които чувам гласа на Виена, Париж, Берлин. Афиши, пъстри, ярки афиши пеят в хор за Новата година: балове, вечеринки, детски забави, спектакли, лотарии. Минавам край новите сгради на две министерства, които ще бъдат довършени през 1938 година, и надничам през оголените дървета на градската градина към белия масив на нашата Народна банка. Гъстата навалица по "Цар Освободител" ме грабва със своето предпразнично настроение. Спирам се пред хотел "България", център на новогодишните увеселения. Тук всеки кът е ангажиран. Тук ще посрещнат дружно Новата 1938 година кооперативните служители.
Гледам грейналите прозорци на хотел "България" и мисля за творческия принос на годините, които са превърнали София в един модeрен град. Празникът на Новата година е излязъл от тесните рамки на домашния бит, за да се превърне в един интензивен колективен празник.
Петър Дачев
2.01.2015 г.
Новата загадка
След дългите празнични дни отново е време за загадка! Къде е правена снимката и какво се вижда на нея?
1.01.2015 г.
Честита Нова година, приятели!
С пожелания за спокойни дни напред и нови пътешествия назад във времето!