По добра традиция в петък се опитваме да установим къде е правена една снимка. И така, кой е този красив кът от някогашна София?
22.12.2017 г.
17.12.2017 г.
Писмо от София до лейди Анна (1912 г.)
На 25 септември 1912 г. от елитния софийски гранд хотел "България" отпътува писмо за Великобритания. Получател е британската аристократка лейди Анна (Anna Carolina Chandos-Pole (1832-1913), дъщеря на петия Граф на Харингтън). На трите страници на писмото любопитният българин от 21 век ще открие всичко - впечатления от София и Царство България, актуална политика, клюки от висшето английско общество. Изпращач е Обри Станхоуп (Aubrey Stanhope). Вероятно това е едноименният британец, специален кореспондент на New York Herald. По всичко личи, че той е прекарал известно време в нашата столица, като е имал достъп до българската политическа класа. Без съмнение, писмото е интригуващ свидетел на своята епоха - поглед към българското общество само месец преди да избухне съдбоносната Балканска война. Благодарим на г-н Красимир Ангелов за навременното съдействие при разчитане на някои думи от текста, както и за установяването на първото име в подписа на автора.
Първа страница на писмото
Гранд хотел „България“
София, 25 септ. 1912 г.
Моя скъпа лейди Анна,
Вероятно те откривам при завръщането ти от пътуване в чужбина, което, вярвам, ти се е отразило изключително добре и се прибираш у дома освежена и здрава.
Тъкмо приключих едно много интересно пътуване през столиците на граничните балкански държави, тоест Константинопол, Атина, Белград и София. Всички са изключително превъзбудени поради продължителното и очевидно непоправимото лошо управление на турчина в неговите европейски територии. Без съмнение, съществува обща нагласа сред силите да се постави под опека балканският дял на Турция, за да се установят ред и законност – положение, което турчинът явно не е способен сам да създаде.
Българите са много интересен народ, а страната, притежаваща добро управление и трезво, трудолюбиво и разумно население, е в състояние на пълен просперитет. Въпреки това има прекалено много безотговорни буйни глави, които продължават шумно да настояват за война и така създават големи неприятности на мъдрия и далновиден цар и на правителството, съставено от група сериозни мъже, които подкрепят мира и желаят излишната енергия на народа да бъде вложена във вътрешното развитие на страната. Всички вярваме, че войната, която беше надвиснала преди месец, е избегната. А това е хубаво, много хубаво!
Втора страница на писмото
София е красив малък град, изпълнен с чудесни сгради и широки добре павирани улици, като навсякъде се строят хубави и модерни здания. Тъкмо привършва градежът на нова катедрала с удивителни златни кубета и куполи по руски образец. Почти е завършена една голяма, огромна обществена баня, която струва 160 000 лири и ще бъде сред най-красивите такива постройки в Европа. В действителност до няколко години София обещава да се превърне в град за пример.
Уча българския език без особени трудности, тъй като поназнайвам руски, който е близък до него.
Днес беше пазарен ден и селяните прииждаха на големи групи от близките околности. Те са изключително живописни, тъй като всички са облечени с традиционните си носии. Всяко село има своя отличителен костюм. Изпращам ти няколко картички.
Британският пълномощен министър сър Хенри Бакс Айрънсайд, който преди много време посещаваше Хомбург (?), не е тук. Неговото място заема Колвил Баркли – много симпатичен човек, който има неповторимо красива жена с много момичешко излъчване.
В Белград срещнах сър Ралф Паджет, пълномощен министър, който се ожени за своята първа братовчедка - дъщерята на известната американка госпожа Стивънс, омъжена за сър Артър Паджет. Лейди А. Паджет претърпя ужасна злополука преди няколко години, когато падна в шахтата на асансьора в дома си на площад Белгрейв. Тя, ако си спомняш, организираше онези изключителни живи картини по време на Бурската война, в които участваха най-красивите и изтънчени жени от висшето общество.
Тъй като тук пътищата са отлични, вървя по цели десет мили всеки ден и в резултат на това съм в добро здраве. През последните пет дни обаче ни сполетя дъжд.
Не си прави труда да ми пишеш, скъпа лейди Анна, защото вероятно си много заета. Просто ми се иска от време навреме да ти изпращам по няколко думи, за да поддържаме връзка.
С най-мили поздрави
Твой винаги любящ,
Обри Станхоуп
Трета страница на писмото
15.12.2017 г.
Новата загадка
Днешното предизвикателство представлява рядък и много любопитен кадър от края на 19 век. Кое е мястото, запечатано на снимката?
10.12.2017 г.
Карта на София от 1934 г.
Богатата колекция исторически карти на София, публикувани на нашата страница, се попълни с още един интересен план на града. Днешната карта е от далечната 1934 г., издание на I. Български Бедекер и, подобно на повечето карти от епохата, е в комплект с книжно тяло, съдържащо азбучен указател на софийските улици. Планът също така показва границите на полицейските участъци, пощенските райони и трамвайните линии.
Корицата на книжното тяло
За пълен размер натиснете тук
8.12.2017 г.
4.12.2017 г.
Панорама на София от края на 19 век
Днес ще ви запознаем с една интересна двойна картичка, издадена през първите години на 20 век. Отпечатаната фотография вероятно е още по-ранна - от 90-те години на предишното столетие. Тя представя пълен панорамен изглед към София, обхващащ по същество целия тогавашен град с по-забележителните му постройки.
Над едноетажната столица доминират силуетите на няколко ключови здания. От ляво надясно това са: Държавната печатница, храмът "Света София", сгради по улица "Московска", Княжеския дворец, гранд хотел "България", сгради на площад "Александър", джамиите "Баня Баши" и "Буюк джамия", храмовете "Свети Крал" и "Свети "Спас".
На преден план са запечатани покрайнините на града и коритото на Владайска река преди нейното регулиране. Долу вляво вероятно виждаме т. нар. Хаджи Манов мост при Драз махала (карта), което ни помага с известна сигурност да установим и мястото, на което е застанал фотографът - около височината на днешната улица "Братя Миладинови" след булевард "Сливница".
Сегментите в детайли можете да разгледате по-долу:
1.12.2017 г.
26.11.2017 г.
6 кооперации от 30-те години
Материал от списание "Архитект", бр.4 от 1934 г.
Архитекти К. Николов и Ч. Мутафов
Кооперативна жилищна сграда "Св. Георги" на ъгъла на ул. „Цар Борис" и ул. „Аспарух“
Застроено всичко 360 м. кв., останал незастроен двор 132 м. кв.
Застроено всичко 360 м. кв., останал незастроен двор 132 м. кв.
Сградата съдържа:
2 апарт. от 1 стая с кухня и пр. продажна стойн. 120,000 лв.
13 апарт. от 2 стаи с кухня и пр. продажна стойн. 150,000 -220,000 лв.
5 апарт. от 4 стаи с кухня и пр. продажна стойност 320,000—430,000 лв.
Архитекти: Ив. Васильов и Д. Цолов
Кооперативна жилищна сграда на ъгъла на бул. „Фердинанд“ и ул. „Гр. Игнатиев“
Изложена на юго-изток.
Изложена на юго-изток.
Застроена площ 413 м.кв., двор 138 м.кв.
Постройката без мястото възлиза на 4,500,000|лв.
Съдържа:
4 апарт. от 3 стаи вестибюл и пр. средна прод. цена 300.000 лева
4 апарт. от 4 стаи и пр. средна прод. цена 480.000 лева
4 апарт. от 4 стаи и пр. средна прод. цена 480.000 лева
4 апарт. от 5 стаи и пр. средна прод. цена 600.000 лева
9 магазини със средна продажна цена 200,000 лв.
Строена през 1931 год.
Строена през 1931 год.
днес
Архитекти Н. Весов и Л. Иванов
Кооперативна сграда „Желязна ръка“, площад Трапезица, 4
Мястото е 1835 м.кв., от което напълно е застроено 1025 м.кв., оставено за двор 504 м.кв.
Постройката съдържа 45 апартамента, от които:
10 от по 2 стаи, кухня, баня, клозети и пр.
21 от по 3 стаи, кухня, баня, и пр.
14 от по 4 стаи, кухня, баня и пр.
26 магазини, 7 кантори.
В сградата са монтирани 4 асансьора за хора.
Стойността на сградата (без митото) възлиза на 12,000,000 лв.
Продажна цена на:
апарт. от 2 стаи — от 160,000—220,000 лв., апарт. от 3 стаи — от 280,000 — 400,000 лв., апарт. от 4 стаи — от 360,000—600,000 лв., магазините — от 200,000 — 1,250,000 лв., канторите — от 120,000 — 180,000 лв.
Архитекти П. Андреев и Н. Цветков
Кооперативна сграда на ъгъла на Патр. Евтимий и Анг. Кънчев
Изложени на юг и изток.
Изложени на юг и изток.
Застроена площ 225 м.кв., двор 80 м.кв.
Стойността на сградата 1,850,000 лева
5 апарт. от 4 ст. и пр. прод. цена от 470 до 370 хил. лв
5 апарт. от 3 ст. и пр. прод. цена от 360 до 300 хил. лв.
Стойността на сградата 1,850,000 лева
5 апарт. от 4 ст. и пр. прод. цена от 470 до 370 хил. лв
5 апарт. от 3 ст. и пр. прод. цена от 360 до 300 хил. лв.
5 апарт. от 2 ст. и пр. прод. цена от 200,000 лв.
Постройката е извършена през 1933 год.
Арх. Сл. Ангелов
Кооперативна жилищна сграда „Бакалов"
Застроен е югозападния ъгъл на улиците „Раковски“ и „Аспарух“. Мястото е 503 м2., от което са застроени 376,34 м2. Към тази застроена дворна площ трябва да се прибави за еркери още 14.30 м2. — 390.64 м2, което дава плоскостта на етажите. Във всеки етаж има: Едно жилище от 5 стаи и две жилища от по 3 стаи: всички жилища с необходимите анекси към кухнята. Средна продажна цена на апартаментите от 3 стаи е 350,000 лева, а тези от по 5 стаи е 640,000 лева. Материали: тухлени зидове, ж. б. колони и плочи, паркетни дюшемета. Всички ъглови апартаменти са снабдени с централно водно отопление, с котли в избата. В цената им, 640,000 лв., е включена и цената на отоплението.
Архитект Свет. Младенов
Кооперативна жилищна сграда на ъгъла на булевардите „Хр. Ботев“ и „Скобелев“
Парцелът е на остър ъгъл, по-малък от 60°; с изложение: едната страна към югоизток, а другата към югозапад.
Застроена площ кръгло 400 м.кв., незастроен двор кръгло 130 м. кв.
Костуема стойност на постройката 3,050,000 лв.
Същата съдържа:
7 апартамента по 2 стаи и пр. при средна цена 185,000 лв.
11 апартаменти по 3 стаи и пр. при средна цена 285,000 лв.
1 апаргамент от 4 стаи и пр. в 4. ет. средна цена 365,000 лв.
5 магазина средна цена 120,000 лв.
Посочените средни стойности са действително реализирани.
Постройката е работена през 1933 год. Поради значително острия ъгьл, големите лицеви страни и малката дълбочина на парцелата и необходнмостта да се добие законния незастроен двор, като се даде задоволително осветление и проветряване на дворните помещения, задачата представлява особен интерес.
Постройката е работена през 1933 год. Поради значително острия ъгьл, големите лицеви страни и малката дълбочина на парцелата и необходнмостта да се добие законния незастроен двор, като се даде задоволително осветление и проветряване на дворните помещения, задачата представлява особен интерес.
24.11.2017 г.
Новата загадка
През 30-те години София стремително и последователно се превръща в многоетажен град. По улици и площади се извисяват десетки нови кооперативни домове. Кое е мястото на нашата снимка?
19.11.2017 г.
Домът на семейство Палавееви ("Оборище" 15)
Дончо Палавеев е един от големите български тютюневи магнати през 20 век. Натрупал значително състояние, в началото на 20-те години Палавеев изгражда представителен дом за своето семейство на пресечката на улиците "Оборище" и "Кракра". Разкошната сграда в стил ар деко е дело на именитите архитекти Йорданов и Овчаров. Тя съществува и до днес, като в наши дни там се помещават Британският съвет, посолствата на Кралство Нидерландия и Република Хърватия.
Архитектите Йорданов и Овчаров представят кратък материал за своята сграда в списание "Архитект" (брой 3, 1927 г.). Текстът е придружен с няколко интересни фотографии, които ни дават допълнителна представа не само за оригиналния вид на къщата, но и за нейния пищен интериор.
ДОМ Д. ПАЛАВЕЕВ В СОФИЯ
Дом Д. Палавеев - Външен изглед, архитекти Йорданов и С. Овчаров
Домът на г-н Д. Палавеев в София, на ъгъла на улиците Кракра и Оборище, е строен в 1922 г.. Програмата на домостроителя определяше щото сградата да бъде самостоятелна — за едно семейство, като в подземния етаж бъдат разположени всички помещения, обитавани денем, а именно: един по-обширен вестибюл, столовата, салон кабинет и зимната градина; а в горния етаж — една дневна, 4 спални, баня, тераси и пр.
Холът с поглед към столовата
Холът с поглед към стълбата
Помещенията в долния етаж трябваше да бъдат свързани с широки пълзящи врати, за да може при случаи да се използват общо стаите. Входът беше искан откъм ъгъла. Освен него е предвиден и един сервизен вход от двора за към кухнята и извитата стълба. Главната стълба е в самия вестибюл.
Изглед на хола откъм входа
В тавана са поместени 3 стаи за прислуга и др. Стените на вестибюла, гардероба, столовата и кабинета са облечени в славонски дъб. Таваните са гипсови. Двата етажа са постлани с паркет. Каменната работа е изработена от бял вратчански камък.
Къщата днес
17.11.2017 г.
14.11.2017 г.
Дрескод на софийските “апапи” през първата половина на 50-те години
Дрескод на софийските “апапи” през първата половина на 50-те години
Крикор Асланян
"Мурука снощи си дойде,
Натрескан чак до козирката,
С пунт чупих се на джамбуре,
И там набачках си хавата.
Да скиваш само що е гот,
Такава джазова походка вади,
Че скиваш ли я ти, братле,
Акъла на фишеци прави."
(из сценката “Носител на новата мода - Буги или джазов манекен” от Емил Марков, написана, поставена и многократно представена през 1953 г.)
Софийските апапи, наричани още “тарикати”, “хулигани”, “авери” и “пичове”, имаха негласен дрескод.
Те държаха да се отличават от “буржуите” или “пролетариата”, т. е. от обикновените младежи. Нито бяха криминален контингент, нито буржоазни издънки. Даже мнозина бяха членове на ДСНМ (Димитровски съюз на народната младеж), прекръстен по-късно на Комсомол. “Народна младеж” звучи странно, даже неграмотно, сякаш може да има НЕнародна младеж, но през онази епоха всичко беше “народно”.
Апапите, наричани още “гяволи”, се обличаха по-“иначе”. Имаха си техен дрескод и се стремяха да го следват, т. е. да бъдат “по модата”.
“Мухълите”, т.е неапапите, често ходеха с панталони “сорокпят”, по образец на съветските комсомолци, които виждахме по екраните на 35-37-те софийски кина. У нас с такива панталони ходеха моряците от военния флот. Такава им беше униформата. Затова такива панталони наричахме още “моряшки”. Панталоните на софийските апапи бяха със широчина 15 до 18 см. максимум. Наричахме ги “кюнци”. Разбирате, че става въпрос за широчината на крачола в най-долната част, където беше и маншетът на панталона. “Сорокпят” бяха без маншети. Панталоните на апапите бяха с много широк маншет - от 6 до 8 см. Естествено, и коланът се различаваше от стандарта. Коланът на апапските панталони беше широк около 5-6 см. И се закопчаваше с най-малко три копчета. Естествено, тези панталони се носеха без допълнителен кожен колан. Някои ги носеха с тиранти.
Такива панталони не се шиеха конфекция, а само по поръчка. Всеки си имаше свой шивач –майстор на “кюнците”. Имаше шивачи, които шиеха само панталони - наричахме ги “панталонджии”. Находчиви и сръчни хора се бяха снабдили с кройки за такива панталони, или сами си ги бяха изработили, шиеха вкъщи, след работа. Между тях имаше и такива, за които шивачеството не беше професия. Използваха конюнктурата и правеха добри пари.
Карираните многоцветни ризи бяха част от дрескода на апапите. Мисля, че идеята беше дошла от филмите “уестерн“ или ковбойски, както ги наричахме тогава. Обикновено тези ризи бяха с дълги ръкави и с яки на високо “столче”. Яката се закопчаваше с 2-3 копчета.
Обувки! Апапите имаха страхотни обувки. Дебелата подметка беше един от най-характерните атрибути на техните обувки. “Алпинките” станаха супер модерни. Дебелата подметка от автомбилна гума и огромният външен “език” бяха привлекли вниманието на “джазовите” младежи. Преди да станат “модни”, алпинките бяха просто туристически обувки.
По-изтънчените “апапи”, които в днешно време ги наричаме “гъзари”, си правеха обувки по поръчка. Стъпаловидна подметка на 2 или 3 етажа, зашита с конци патешко жълто, саята (горната лицева част) от “подисиет” (по де сюед), т. е. велур, и с шевове със същите жълти конци, които образуваха ромбове. Понякога между втория етаж на подметката и лицевата част на обувката имаше кант от бяла кожа. Трандафорите още не бяха на мода.
На главите си тази част от младите мъже носеха каскети, по-рядко - жокейски шапчици. Козирките на каскетите задължително се пречупваха и нахлупваха ниско над очите. Жокейките се правеха от кадифе, докато каскетите биваха два вида. От рипсено кадифе – кафяво, тъмно синьо бяха предпочитаните цветове, или вълнен плат в светли и тъмни тонове. При покупка на нов каскет веднага се пречупваше козирката. И въобще се ценяха старите “бойни” каскети. Колкото по-смачкан каскет, толкова “по-печен” апап.
Напрегнах спомените си, за да опиша и дрескода на “джазовите момичета”, но за съжаление освен за широките поли от шумяща тафта на големи карета, които “апапките” носеха с многослойни фусти, не си спомних нищо.
10.11.2017 г.
9.11.2017 г.
Фабриката на АД "Гранитоид" с административна сграда в София
Фабриката на АД "Гранитоид" с административна сграда в София
Инж. Андрей Букурещлиев
В тази статия ще представя изследването на една загадка, която си поставих и с помощта на г-н Виктор Михайлов от "Стара София" разрешихме. Нарочно не я формулираме като загадка за Вас, защото не е никак проста. А тя е, че акционерно дружество „Гранитоид“ е имало фабрика и две административни сгради в района на гара Подуене в София. Но къде точно и има ли следи от тях днес? Колкото и да са прикрити, следите стоят, както стои и наследството на това дружество, което то е оставило в България!
Кое е дружеството и с какво се е занимавало? АД „Гранитоид“ е най-голямото акционерно дружество в България преди национализацията през 1947 г. То е създадено от немския предприемач Едуард Наудашер и българите инж. Георги Атанасов, Иван Д. Буров и Никола Иванов. Първоначално възниква като „Първо българско дружество за бетонна индустрия Гранитоид“ през 1908 г. Младият Наудашер идва в България като технически ръководител по строителството на метални мостове на бързо развиващата се тогава железопътна мрежа у нас. Той няма инженерно образование, но е находчив, трудолюбив и се учи сам. Един ден му попада френска книга за железобетон „Le beton armѐe“. Един нов, непознат материал с много перспективи да замени скъпите стоманени конструкции, които тогава са били вносни.
През 1914 г. АД „Гранитоид“ пуска българска фабрика за цимент край с. Батановци близо до Перник. Трябва да се отбележи, че по това време вече конкуренцията не спи и съществува производство на цимент в България във фабриките на АД Лев и в Златна Панега. Със своя първокачествен портланд цимент и най-голям капацитет фабриката в Батановци става основен доставчик на цимент и бетонни изделия за страната, като има и износ. Дейността на дружеството се разраства. Нужна е електроенергия за фабриката и населените места. Дружеството се захваща и с електрификация. През 20-те години започва строителството на ВЕЦ-и в долината на река Рилска при Рилския манастир. Преди национализацията построява три: ВЕЦ „Пастра“, ВЕЦ „Рила“ и ВЕЦ „Каменица“. Четвърти ВЕЦ, всъщност първият ПАВЕЦ „Калин“ с най-високо разположен язовир у нас е в строеж и бива завършен през 50-те години. Електроенергията се пренася до София при легендарната подстанция „Орион“ и до с. Батановци по първият електропровод за 60 kV у нас. Той става гръбнакът на електрификацията на Софийска област по това време. Дружеството електроснабдява околните софийски села Надежда, Дървеница, Банкя, Връбница, Орландовци, Биримирци, Слатина и др. В сферата на електрификацията в софийска област по това време играчи са белгийската концесия на „Дружество за София и България“, АД „Гранитоид“, „Държавни мини Перник“, „Воден синдикат Македония“ и Столична община.
Редом с тези си дейности, дружеството развива концесии за добив на полезни изкопаеми: АД „Пирин“ за въглища и цветни метали край Симитли, фабрика за гипс в Калугерово, втора фабрика за цимент АД „Вулкан“ в днешен Димитровград, мина за оловно-цинкови руди „Бориева“ край днешен Мадан. С тази широка дейност АД „Гранитоид“ става един от пионерите в индустриализацията на България. Находищата на цветни метали се разработват през време на Втората световна война и служат да снабдяват военните нужди на Германия (изнася се руден концентрат).
Но да се върнем към София, нали това е темата на блога! Дружеството купува два терена в новостроящия се квартал близо до гара Подуене. На първото място (ул. "Оборище" 94) Наудашер построява своя дом. Наоколо има жилища на няколко други немски семейства. Първоначално (1908-1912) администрацията на АД Гранитоид се помещава в пристройка към жилищната сграда. По-късно разрасналото се дружество построява голяма административна сграда (ще научим, че има и фабрика) на втория терен близо до гара Подуене. Първите две снимки на тези сгради ми попаднаха от книгата на пра-племенника и съименник на Едуард Наудашер: „От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България“. Ето ги:
Втората снимка е направена от пра-племеникът Едуард Наудашер, който е идвал на научна конференция през 1967 г. в София. На снимката се чете надписът бул. „Христо Кабакчиев“. Това е днешният бул. „Ситняково“. Сетих се, че съм гледал една стара карта на София от 1924 г., където беше отбелязана фабрика „Гранитоид“ - в квадрант О7, срещу ул. "Русалка" до гара Подуене.
Но пише фабрика, а търсим административна сграда. Я, все пак да проверим какво има на това място днес:
Това е изглед на ъгъла на ул. "Марагидик" и бул. "Ситняково". Балюстрите и бетонните блокчета на оградата са характерни. Те имат същия вид като на снимката от 1967 г. Предвид своята дейност си казах - сигурно е, че елементите на тази ограда са собствено производство. Но сградата, сградата е друга - много по-висока, макар и стара, и с нищо не напомня снимките от книгата. Може би е останала само оградата, а сградата е по-нова?
В този момент г-н Виктор Михайлов от Стара София се сети за едно проучване за софийските фабрики, което потвърждава моето предположение за мястото, и ми изпрати три извадки. Книгата се казва „Фабрики и личности-софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на ХХ век“.
В книгата попадаме на горната снимка. Ниската сграда прилича на ниската сграда от първата снимка от книгата на Наудашер. Високата част все още без мансардния покрив има същите прозорци. Т.е. това е домът на ул. "Оборище" 94 с пристройка. Ако погледнем къщата на място, ще стигнем до извода, че пристройката се е намирала от южната страна успоредно на второстепенната улица "Лисец", където се е обособил паркинг. Няма как пристройката да е била от запад или от север, защото там са оградите към двете улици. От изток мансардният покрив единствено е запазен, стилово е същият, но с друго разпределение на прозорците. Дължината на мястото към ул. "Оборище" едва ли би стигнала, за да побере пристройката с приблизителна дължина над 15 м. От южната страна виждаме веранда подобна на мястото, откъдето е почвала пристройката.
Северна фасада, сега това е Детска градина номер 105
Южна фасада
Източна фасада
От книгата за софийските фабрики научаваме още един важен момент:
„Beside these two mills the Company is owner of workshops for production of Cement and Asphalt articles at Sofia and Varna.“ (първото изречение под снимката от факсимилето).
На второто място, на бул. "Ситняково" АД „Гранитоид“ има фабрика за бетонни и асфалтови изделия и административна сграда. Това хвърля много светлина. На едно място имаме фабрика и администрация, имаме и удобната околовръстна ж.п. линия в съседство.
Но нека хвърлим още един по-внимателен поглед към днешната сграда и го сравним със снимката от 1967 г. Има едни издайнически детайли: стъпалата с железните перила и двата фенера са същите. Парапетът на балкона също личи на старата снимка. Днес виждаме следи от герб в средата с корона на върха. Такъв детайл няма как е направен през социализма, значи е останал от преди. Тази сграда днес изглежда странно неподдържана, надстроявана с коренно различен последен етаж. Страничното крило в дясно е с опадала мазилка. Ясно личат червени единични тухли, бетонни плочи, но няма бетонни колони в ъглите. Било е масова практика до Чирпанското земетресение да има само плочи, носени от масивни тухлени стени (плочите заместват без много умуване традиционния гредоред). След него излиза „Правилник за железобетонните строежи в Царство България - 1928 г.“ Само четири прозореца на дясното крило на втория етаж имат парапет от ковано желязо.
Нещо не е наред тук. Тогава ми просветна, че старата сграда е вградена в сегашната и оградата отпред в някакъв момент е съборена.
Следват детайли: двете снимки по-долу показват границата на мазилката при първото надстрояване след 1967 г. Тя преминава по цялата дължина, което ще рече, че сградата е била двуетажна в съзвучие с околните жилищни сгради. Прозорците на третия етаж си личи, че са от различен вид дървени профили, но все пак архитектът при това надстрояване е запазил стила. При второто надстрояване стилът е обезобразен с етаж подобен на панелен блок.
Над някои прозорци виждаме стари външни дървени щори в метални кутии. Такива са характерни за сгради от модернизма през 30-40-те години.
В задния двор има тези гаражи от същите блокчета като оградата:
Но каква е тази сграда, какво е имало тук? Bgmaps казва, че това е НИИ "Геология и Геофизика" АД, наследник на „Предприятие за геоложки проучвания и геоложко картиране“, създадено през петдесетте години на ХХ век. Това казва много. След като АД „Гранитоид“ се е занимавало с проучване и добив на полезни изкопаеми и е имало собствени лаборатории за изследване на минералите и циментовата продукция, е логично, че след национализацията едно предприятие като „Предприятие за геоложки проучвания и геоложко картиране“ може да се възползва от архивите и готовата материална база.
Минали са много години от дейността на АД „Гранитоид“, но много от строежите, изпълнени от него или с негови материали, стоят и до днес и служат на София и други места в България. Ходим по улици, където зиданите канализационни колектори са заменени за първи път с бетонни от това дружество. То изгражда бетонни резервоари за софийския водопровод и вероятно Рилският водопровод е строен с негов цимент, който то предоставя безакцизно на държавата за обществени строежи (не се е минало без ухажване за обществени поръчки и по онова време). Асфалтира пътища и електроснабдява голяма част от Югозападна България. Водните централи по р. Рилска работят с оригиналните си машини от 20-те години и до днес и се стопанисват от правоприемно акционерно дружество със същото име. Стомано-решетъчните стълбове на първия електропровод за 60 kV и подстанция Орион от 20-те години също стоят и се използват в локални мрежи днес. Едно наследство, което трудно може да бъде заличено.
1) Едуард Наудашер „От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България“ Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2009, ISBN 978-954-07-2839-1
2) Зорница Велинова, Мира Маркова, Ивайло Начев, “Фабрики и личности-софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на ХХ век” Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, ISBN 978-954-07-4211-3
3) Мире Спиров, „Електрификация на България и нейните строители 1879-1947“, Херон Прес, 1999, ISBN 954-580-047-Х
4) За сградите от сгуро-бетонни блокчета и циментената фабрика "Гранитоид"
5) За минната индустрия в Пирин и Родопите на "Гранитоид"
Допълнение и уточнение (31 май 2018 г.)
В последствие се появиха още снимки от фирмените списания „Гранитоид известия“. В Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" са налични броевете от началото на издаване през 1932 г до 1938 г. Те бяха дигитализирани с моя подкрепа и са налични тук (напишете „Гранитоид известия“ в „Заглавие“).
Оказа, че съм допуснал една грешка при съпоставянето на снимките, която искам да разясня. Става дума за тези две снимки:
В статията изказах твърдението, че сградата от първата снимка и сградата от втората снимка на ул. "Оборище" 94, посочени като дома на Едуард Наудашер съответно в двете книги 1) и 2) са една и съща сграда, претърпяла преустройство. Това се оказа, че не е така, а са две отделни сгради, били дом на сем. Наудашер в различни моменти и на две различни места.
В книгата 1) на Едуард Наудашер пра-племеник се казва: „През лятото на 1905 г. Наудашер пристигнал в София. Първата задача била да намери място за инструментите и материалите. За тази цел закупил терен край жп линията в тогавашното село (дн. квартал) Подуяне, където първоначално построил бараки. През следващите години там израстнали къщата му и работилниците, в които по-късно се помещавало акционерно дружество „Гранитоид“."
Списанията „Гранитоид известия“ представят първата къща с работилниците под няколко различни ракурса и съобщават, че през 1933 г. в двора и пред главния вход от към ул. "Русалка" е направена нова бетонна настилка. Това ясно показва, че първата снимка е от бул. "Ситняково" 23.
Първа корица от бр. 4/1933 г.
Последна корица от бр. 4/1933 г
Първа корица бр. 3 и 4/1933 г.
Последна корица бр. 3 и 4/1933 г.
Първа корица бр. 3 и 4/1935 г. За ул. "Русалка" се споменава на стр. 127
И така, къщата от бетонни блокчета и оградата от снимките са продължили да съществуват вероятно до 1938-1939 г., защото в нито едно от списанията не се споменава за сегашната сграда на бул. "Ситняково" 23.
За сегашната сграда се споменава в един цитат от неизвестен германски вестник от 11 август 1940 г., даден в книгата на Едуард Наудашер пра-племеник. Там гост е посрещнат в нова модерна административна сграда с добри удобства. Очевидно става дума за сегашната сграда.
Списанието започва да излиза през 1932 г, когато се чества 60-тия рожден ден на Едуард Наудашер. То е един вид и равносметка на постигнатото, защото излизането му става чак 24 години след създаване на дружеството. През 1938 г. пък умира съпругата на Едуард Наудашер. Дали 1938 г. е последната за списанието или има следващи броеве, не ми е известно. През 1939 г. племеникът му Едуард Наудашер-младши става търговски директор. Сигурно това събитие е довело построяването на сегашната сграда на бул. "Ситняково".
Приблизителното датиране на новата сграда по липсата на колони и „Правилника за железобетонните строежи в Царство България“ от 1928 г. се оказва неточно. В списанията се казва, че този правилник е базиран на немски правилници, а Германия не е в земетръсна зона. Така дълго време след това се строят ниски сгради без колони, или само с някоя вътрешна колона.
Оградата от горните снимки е била подменена при построяването на новата сграда. Възможно е ниската сграда с работилниците да е останала и да е преустроена в сегашните гаражи.
Остатък от старата ограда съществува още от страната на ул. "Кутловица".
Сега да обърнем поглед към сградата на ул. "Оборище" 94. Причина за откриването на грешката беше и тази снимка и увеличена сградата със „вежда“ на покрива:
Това следва да е къщата на ул. "Оборище" 94, чиито покрив частично е преустроен.
На ул. "Оборище" 94 вероятно Едуард Наудашер се е преместил в последствие (все пак бетонното производство е прашна работа). Допускам и възможност за неточност в книгата 2) за Софийските фабрики и личности, ако къщата на ул. "Оборище" 94 е била на племеника и Едуард Наудашер младши, чийто син е авторът, а не на основателя Едуард Наудашер. Дори така да е, когато съпругата на Едуард Наудашер умира, е възможно да се е преместил при племеника си.
1) Едуард Наудашер „От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България“ Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2009, ISBN 978-954-07-2839-1
2) Зорница Велинова, Мира Маркова, Ивайло Начев, “Фабрики и личности-софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на ХХ век” Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, ISBN 978-954-07-4211-3
И една загадка
Накрая ще завърша с една загадка, на която все още нямам отговор. През 1924 г. „Гранитоид“ АД построява четири силоза за цимент в София.
Никъде в списанията не се дават повече подробности къде са се намирали. От корицата, обаче разбираме, че при силозите е имало и фабрика за гипс.
Ето моите разсъждения: Тези силози не вярвам да са се намирали до дирекцията на бул. "Ситняково" 23, защото на първите снимки биха се виждали в посока север, а на север няма високи сгради. Мястото трябва да е било близо до ж.п. линията от Перник, заради фабриката за цимент в Батановци и да е същевременно на комуникативно за София място (може би близо до околовръстната железница). Фабрика за гипс в София пък ме навежда на друга мисъл. В София и наоколо не ми е известно да има природен гипс. Гипсът освен като самостоятелен строителен материал се добавя и към цимента за регулиране на скоростта му на свързване. Основните съставки на цимента са варовик, глина и гипс. Варовикът и глината са добивани от кариерата в кв. Бяла вода до Батановци. Остава гипсът. Гипсът обаче може да се получи изкуствено от варовик като страничен продукт от серо-очистване на фабричен пушек, където най-често са ползвани въглища. Технологията е прилагана още от 19-ти век. На снимките се вижда фабричен комин, а пернишките въглища в софийско съдържат сяра.