9.01.2021 г.

Град София преди освобождението на България (спомени на Михаил Тенев)


Любопитен разказ от първо лице за София около освобождението ни е оставил Михаил Тенев, финансист, банкер и политик. По време на руско-турската война той е преводач към руската армия, а след освобождението заема чиновническа длъжност във Временното руско управление, оглавявано от княз Дондуков-Корсаков, когато пристига за първи път в младата българска столица София. По-късно се издига до министър на финансите в правителството на Димитър Греков и управител на БНБ. Спомените му са публикувани в "Михаил Тенев. Живот и дейност." (1940, 2014).


ГРАД СОФИЯ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

София до Освобождението на България е била турски вилаетски град, седалище на валия, на български митрополит, на иностранни консули - австрийски, френски, италиански, и на независима австрийска поща; заемала е едно ограничено пространство, доколкото си спомням след близо 60 години, между сегашните улици: бул. „Фердинанд“, „Патриарх Евтимий“, „Царица Йоанна“, „Солунска“, бул. ,Хр. Ботев“, част от бул. „Сливница“, „Цар Симеон“, „Тетевенска“, бул. „Дондуков“, „Дунав“, „Московска“, „Париж“, „Цар Освободител“, „Цар Шишман“. До Освобождението София е броила 14 000-15 000 души население. Но няколко дена преди освобождението на града от руските войски, 23 декември 1877 г., всичкото турско население е избягало, като е отнесло със себе каквото е било възможно, а къщите си напуснало. Руските войски при завземането му събаряли турските къщи за горивен материал и при пристигането на княз Дондуков-Корсаков намерихме в турските дворища само купища от камъни, пръст и едва печени тухли. Имаше запазени тук-таме няколко двуетажни турски къщи срещу сегашната Руска църква, около Градската градина и в квартала около сегашния Областен съд, които бяха ремонтирани и приготвени за окупационното управление.

При пристигането ни в София след 9 месеца от Освобождението населението се смяташе около 11 000 жители, от които около 6000 българи, 4500 евреи и около 500 цигани. Въобще в целия град имаше около 40-50 двуетажни по-свестни паянтови къщи, всички останали бяха едноетажни, ниски, с по една, две и три стаи, зидани с кирпич и глина, а повечето с плет, измазани и баданосани с вар отвътре, а някои и отвън. Чаршията се намираше главно по сегашната ул. „Търговска“, част от бул. „Дондуков“ и на мястото около Генералната банка. Всички дюкяни бяха също паянтови, малки, ниски, повечето с кепенци, а някои с големи стрехи. Жилищата на разните народности са били разделени. Турците са заемали кварталите между бул. „Цар Освободител“, ул. „Цар Шишман“, „Граф Игнатиев“, „Александър I“, „Леге“ и няколко в квартала между джамията при баните по „Мария-Луиза“, „Цар Симеон“, „Веслец“ и пл. „Бански“. Евреите заемаха местността между сегашните улици „Леге“, „Алабинска“, „Царица Йоанна“ и бул. „Дондуков“, а българите обхващаха главно местността пл. „Св. Неделя“ по улиците „Царица Йоанна“, „Солунска“, бул. „Хр. Ботев“, „Цар Симеон“, „Мария-Луиза“. На няколко места из града, по махалите, имаше малки мегдани (площади) с неправилни фигури, от които по-главните бяха: пред валийския конак (сегашния пл. „Александър“), на сегашния пл. „Св. Неделя“, пред Банята, на сегашния пл. „Славейков“, Житния пазар на сегашната улица „Искър“, при училището „Софроний“, Солни пазар (на ул. „Позитано“), Сър пазар (на пл. „Възраждане“), при сегашната черква „Св. Св. Кирил и Методий“, на който площад са ставали и продължаваха да стават в празнични дни хора.


С изключение на улиците „Цариградска“ (сегашна бул. „Цар Освободител“) до валийския конак (сегашния дворец) и „Витошка“ (сегашен пл. „Св. Неделя“ по Царица Йоанна“), които бяха доста прави и широки, всички други улици бяха криви, тесни, мръсни, някои задънени, непостлани, а някои тук-там с тесни пътеки (тротоари) от речни камъни с големи трапчини, а по някои места нахвърляни големи камъни за прекосяване улиците през дъждовно и кално време. Местността между сегашните бул. „Фердинанд“, бул. „Цар Освободител“ и улиците „Шипка“ и „Кракра“, както и в началото на сегашни Лозенец между реката и Самоковското шосе на мястото на сегашното техническо училище, също и между „Опълченска“, „Пиротска“ и „Цар Симеон“ до реката, беше изпълнена с турски гробища. Дворищата на българските черкви са служили за погребение на починалите енориаши, а евреите са погребвани близо до пл. „Позитано“. Едва няколко години преди Освобождението е било определено общи гробища за православното население на мястото на сегашната Окръжна палата и на еврейското близо до него, които няколко години след Освобождението се преместиха на сегашните гробища за всички религии.

От източна и западна страна покрай града течаха и сега съществуващите реки Перловска и Владайска. От Владайската река се отделяше една вада, която течеше през сегашната ул. „Солунска“, завиваше по „Левски“ и се разливаше из празното място около сегашните Народния театър и Военното министерство, гдето образуваше малко, понякога непроходимо блато, и през ул. „Аксаков“ и сегашната Детска градина се втичаше в Перловската река. Водите от Старата главна баня, от малката до нея Елица баня и Пералнята се разливаха и образуваха блатиста местност (Кюлюците), която дълги години оставаше неотводнена. На пл. „Александър Невски“ и част от Синодалната палата имаше построени големи турски военни казарми, които през 1879 г. бяха подпалени и изгоряха.

По-важни обществени и частни сгради по това време бяха: валийският конак, който се ремонтира и малко разшири, за да служи за жилище на първия български княз Александър I; около 15 джамии, които през 1879-1880 г. под разни предлози, въпреки протестите на турското правителство, се разрушиха и останаха само Буюк джамия, преобърната в сегашния музей, а през първите години в нея се помещаваше Държавната печатница, докогато се съгради специалната за нея сегашна сграда; Черната джамия, която дълги години служеше за склад на военни материали и затвор, а в 1893 г. се преобърна в сегашната черква „Св. Седмочисленици“; Гюл джамия (древната черква „Св. Георги“), която и до днес е запазена; джамията при Банята (на сегашна „Мария-Луиза“), която единствена се запази за молебен дом на мохамеданите; старата църква „Св. София“, разрушена в голяма част от земетресение и преди няколко години ремонтирана; стари черкви: „Св. Пречиста“ (на мястото на сегашния хотел „Лондон“ на ул. „Мария-Луиза“; „Малки Св. Никола“ (на сегашния битпазар пл. „Св. Никола“). Двете тия черкви по регулационен план бяха съборени при кметуването на Д. Петков въпреки съпротивата на старите кореняшки жени и трябваше да се прибегне до намесата на пожарната команда за разгонването им; „Св. Петка Самарджийска“ на ул. „Мария-Луиза“, която доскоро съществуваше и на мястото й се построи доходно здание с магазини, като се остави само едно малко параклисче, а вместо нея черковното настоятелство построи сегашната черква „Св. Парашкева“ на ул. „Раковски“; „Стара Св. Петка“, съществуваща и днес, включена в новото митрополитско здание; „Големи Св. Никола“ на сегашната ул. „Цар Калоян“; „Св. Крал“, малка черквица на мястото на сегашната катедрала „Св. Неделя“, с голям двор, ограден с дувари, в който се влизаше през две порти. Близо до „Св. Крал“ имаше малка „Св. Спас“, която отпосле се замести със сегашния „Св. Спас“. Всички тия стари черкви бяха малки, ниски, тъмни, половината височина в земята, в които се влизаше по стълби, с малки прозорчета, без сводове, с дървени клепала; Еврейската синагога; Минералната баня, стара гевгирена постройка с купол, на средата на който имаше няколко дупки, покрити със стъклени калпаци за осветление, вътре около хавуза (басейна) имаше две малки тъмни стаички за измиване, а отвън прилепен открит паянтов навес за събличане на къпещите се; Безистенът, в средата на сегашната Търговска улица, част от който и днес е запазен; остатки от кервансарай на сегашната ул. „Дрин“, в който отпосле бяха отворени няколко малки златарски дюкянчета, които доскоро съществуваха. Сахат кула, на която беше поставен градски часовник, а най-горе отворен чардак, гдето денонощно дежуреше пазач за съобщаване в случай на пожар. Тая кула беше съборена през 1882 г. На мястото на сегашния Военен клуб и по продължение на улиците „Раковски“ и „Московска“ имаше паянтови едноетажни сгради за турска военна болница, които се ремонтираха и послужиха за помещения на новообразуваното Българско военно училище, докато се построиха сегашните му монументални сгради.

От частните къщи по-главните двуетажни бяха: 5-6 останали здрави и поправени турски, а от принадлежащите на заможни българи и евреи бяха: на х. Мано Стоянов, Димитър х. Коцев, Манолаки Ташев, г-жа Йорданка Филаретова, Христо Стоянов, Димитър Трайкович, Хаджи Анкови, Соломон Таджер, Сабадучо Таджер, Давичон Леви, Леон Коен, Елена Миланова, братя Андонови, Гаки Трифонов и др.

На мястото на сегашната Генерална банка и около нея имаше покрит пазар (Кере-чаршия), в която се помещаваха обущарите и бояджиите; при черквицата „Стари Св. Никола“ се намираше Кюркчийската чаршия, а на сегашната ул. „Търговска“ беше Чохаджийската чаршия.


В София нямаше нито един хотел. Съществуваха, както във всички провинциални градове, ханища, между които най-главният беше Хаджи-Мановият хан, който служеше дълго време и за хотел, и за ресторант, и за кръчма, а имаше и яхър за коне и в двора му спираха няколко файтони и брички, единствените тогава превозни средства между столицата и провинциалните градове; Шареният хан (сегашна „Златна корона“); Гакевият хан на пл. „Трапезица“; ханът на Кара Димитър (до черквата „Св. Спас“).

До и след Освобождението софийското население се продоволстваше с вода от бунари из дворищата, а по улиците имаше няколко чешми, снабдявани с вода от един стар водопровод. Такива чешми имаше: Куручешме на кръстопътя на сегашните улици „Алабинска“ и „Царица Йоанна“, на пл. „Славейков“, на пл. „Бански“, на Хаджи-Мановия площад и няколко в Покритата чаршия.

За офицерството и чиновничеството се откри наскоро след пристигането на централното управление порядъчен ресторант от един французин, Гери, установен в София още преди войната по предполагаемото продължение на жп линията Саранбей-Ниш-Белград.

В същото време окупационното управление построи набързо една голяма дъсчена постройка (барака) на празно тогава турско място до сегашното кметство, която служеше за клуб на офицерството. Тая барака, поскърпена и подобрена, послужи и за помещение на извънредната сесия на Първото народно събрание, в която то държа заседанията си през пролетта на 1880 г. В същото здание се държа през есента и първата редовна сесия на Събранието.

В тая същата барака се даде и първото представление в столицата на българската драматическа пиеса „Иванко“, играна от любители, но за нещастие скоро след свършването на второто представление това историческо дъсчено здание се запали и изгоря.

В просветно отношение преди Освобождението софиянци са вземали деятелно участие в черковната борба с Цариградската гръцка патриаршия. Още през първата половина на миналото XIX столетие София е имала класно училище, построено в 1849 г. в двора на черквата „Св. Крал“ от живущия тогава в Русия софиянец Денкоглу, с известните по това време учители: Костадин Геров и след него Сава Филаретов; девическо училище, построено от Димитър Трайкович в 1859 г.; женско дружество „Майка“, основано от г-жа Йорданка Филаретова през 1869 г., което и до днес съществува под името Стопанско училище „Мария-Луиза“; неделно училище, открито в 1870 г. Всички тия просветни заведения заварихме при пристигането ни в София.

Както във всички почти турски градове, с изключение на Русе и Пловдив, и в София нямаше никакво увеселително заведение. През 1879 г. пристигна една доста сносна музикална банда (трупа), състояща се от 4 чешки девойки и двама мъже под диригентството на някой си Цимерман, която свири няколко време в един локал („Конкордия“), находящ се на сегашната ул. „Ломска“34, близо до Католишката църква.

В май 1880 г. се основа дружество „Славянска беседа“ по инициативата на няколко пристигнали в София чехи, повикани от правителството за учители и други служби, и на няколко руски офицери и български чиновници. Целта на дружеството беше: „Да развива славянската взаимност между членовете; да пробужда и подобрява дружествения живот в обществото чрез взаимна размяна на мисли; основаване читалище; устройване забавителни и поучителни сказки и разходки; развиване музика, пеение, гимнастика; даване концерти и други полезни забавления“. Всички почти служащи по разните управления се записаха веднага за членове на Беседата, мнозина започнаха да посещават двете й скромни стаи, гдето прекарваха част от свободното си време, в началото с четене на вестници и разговори, а след три години да се наслаждават от организирваните постепенно в собствен скромен салон периодически концерти, забави, сказки, вечеринки и пр. Дълги години до построяването на Военния клуб „Славянска беседа“ беше едничкото обществено-културно-увеселително заведение в столицата. Благодарение на умелото управление от разните настоятелства, в които и аз участвах известно време, дружеството се развива постепенно и при всичките бури и произшествия в страната то можа да запази съществуването си в продължение на изтеклите 60 години, като членовете му от около 150 в първата година след съставянето му са достигнали на повече от 2000. То успя да се сдобие с нов собствен модерен разкошен палат и да продължава да преследва с досегашната упоритост на ръководителите му благородната си ползотворна дейност.

Особено впечатление ми направи при пристигането ни в София съществуването на един вид аристокрация от няколко жени на първи граждани, които се титулуваха с титлата „кокони“. Такива бяха: кокона Марица Ташева, кокона Ната Михалкович, кокона Тръстина Трайкович, кокона Мариола х. Коцева и кокона Еленица, а минаващата тогава за най-светска, интелигентна и почитана от всички, жената на Сава Филаретов (вдовица) се титулуваше „госпожата“, което название носеше до смъртта си.

Първите софийски кметове след Освобождението бяха кореняците: Манолаки Ташев (10.11.1878 до 8.V.1878 г.), Д. х. Коцев (7.VI.1878 до 29.XII.1878 г.), Тодор Пешов (30.XII.1878 до 24.VIII.1879 г.), Д. Трайкович (14.XI.1879 до 30.VI.1880 г.).


Вижте също:

Спомени за предосвобожденска София (Хр. Златарев)

Спомени от София при освобождението (Йордан Венедиков)

Прежната София и нейните обитатели (Асен Белковски)

София някога и сега (Георги Белчев)

Спомени за стара София (Крум Димитров)

Спомени от Стара София за преди 1871 год. (Стоян Величков)