Това е една история за успешен бизнес, но също и за семейство, общност и превратности. История за носталгия по една европейска стара София, в която има малко тъга за това, което можеше да бъде... И ако си мислим, че днес животът е динамичен, то може би трябва да се замислим дали това не е въпрос на субективно схващане, дали само героите на времето са различни. Това е история за упоритост, предизвикателства, но и за вкусна храна…
Втора Шуменска бирария на улица "Леге"
Всичко води началото си от основателя на семеен ресторант „І-ва Шуменска“ – Коце Василев Минев. Той е роден на 02.10.1894 г. в с. Литаково, Ботевградско и е третото от общо петте деца в семейството. Израства в селото като се отличава със своята находчивост и комбинативен ум. Предприемаческият му усет го води в София през 1925 г., където се установява за постоянно заедно със съпругата си и двамата си синове. Първоначално живее под наем на ул. Екзарх Йосиф № 20.
Коце Минев
Минев се насочва към търговия и ресторантьорство и след пристигането си в столицата чиракува като келнер в известен столичен ресторант. Усърдната му работа не остава незабелязана от съдържателя, което става причина да бъде поканен за съдружник в заведението. Не след дълго, благодарение на натрупания си опит, през 1927 г. Коце Минев отваря един от най-известните и класни ресторанти за времето си – „I-ва Шуменска“ бирария.
Ресторантът се намира в сърцето на града на бул. "Дондуков" № 32. Начален капитал набира с помощта на съпругата си – Кула Минева, която по онова време е от по-заможно семейство и влага целия си наследствен дял в бирарията. Помагат му и роднини, и приятели, които му се доверяват и инвестират в начинанието. Преценката им се оказва правилна и успехът не закъснява. Ресторантът бързо се развива, благодарение на първокачествената храна, пиво и вина, които предлага, както и на професионалното обслужване.
Първа Шуменска бирария (вляво) в сърцето на София - близо до пресечката на улица "Търговска" и "булевард "Дондуков", 30-те години
В края на 19-ти и началото на 20-ти век бирата бързо набира популярност сред населението и се създават множество бирарии в най-големите градове. Именно този подем успява да улови находчивият търговец и ресторантът се оказва печелившата му карта. Благодарение на развитата бирена индустрия в страната, цените на бирата били ниски, което дава възможност на широк спектър от обществената палитра да опознае нейните вкусови и социални качества. Персоналът на бирарията, който наброява около 30 души, се състои основно от хора от родното село на Коце Минев - Литаково. Той остава завинаги верен на хората от родния си край и вярва, че може да им осигури добра основа за развитие в столицата. Коце Минев не отстъпва от този свой принцип всичките 20 години на съществуване на ресторанта, за което все още може да чуете разкази от по-възрастните жители на селото.
Изгледи от Първа Шуменска бирария, 30-те години
През първата половина на миналия век се наблюдавало особено разделение при достъпа до бирариите, който се е определял спрямо обществената прослойка на посетителите. „I-ва Шуменска“ става известна, а и съдържателят й се стреми тя да отговаря на най-високите европейски стандарти, поради което заслужено се нарежда сред първокласните ресторанти, обслужващи по-заможните жители на столицата. Тук чести посетители били и чуждестранните гости на града. Това спечелило на ресторанта разрешение да работи до по-късно през нощта, което било привилегия само за някои заведения с по-отбрана клиентела, за разлика от другите, които затваряли врати едва в полунощ. Всеки ден Коце Минев държал да изпрати и последните посетители лично, като не пропускал ден, в който да не е в ресторанта и да не следи работата на място, а след края на работния ден, в малките часове на нощта, ангажирал файтон, който го откарвал до дома. Винаги бил елегантно облечен – с костюм, балтон и бомбе.
Бирарията представлявала голям салон с маси с бели покривки (критерий за класовия статут на заведенията по онова време), черни дървени столове и огромни огледала, поставени така, че да създават усещане за удвоено пространство. Особено впечатляващ бил барът, оформен като арка, разграфена на рафтове, на които се подреждали най-скъпите и отлежали вина, които ресторантът предлагал. От ляво се намирала витрината за хляб и колбаси, а от дясно тезгяхът за бира и шуберът към кухнята. Посетителите идвали заради веселието и шума. В рекламните материали от онова време ресторантът е представен като „Първокласенъ ресторантъ – единъ отъ известните столични локали. Тукъ много често се даватъ банкети на видни българи и чужденци, на разни организации, сватбени празненства и др.“
Първа Шуменска, 1943 г.
Ресторантът е предпочитано място както от българските офицери, така и от немските след 1941 г., когато България се поддава на германския натиск и подписва Тристранния пакт, присъединявайки се към силите на Оста по време на Втората световна война. За офицерите се отнасяли определени ограничения – не им се разрешавало да посещават заведения, които не били първокласни, а такива са били изрично изброявани в издаваната всяка година заповед до гарнизона. Било въпрос на престиж пивница или ресторант да попаднат в този списък. Посещенията на немските офицери придавали допълнителен блясък на заведението. Възхищението към Германия било особено силно изразено сред лидерите на българския обществен живот. Българските военни уважават германската доблест и ефективност, независимо от последните горчиви дни на Първата световна война. Възходът на Третия райх и възстановяването на германската армия като цяло били приветствани в България. Страната ни се гордее с репутацията си на „Прусия на Балканите“ и била възприемчива към призивите за военно другарство (Waffenbrüderschaft). Интелектуалните и културните постижения на Германия също били привлекателни за много българи. Както всяка друга балканска страна, България търгувала интензивно с Германия, но зависела от германската търговия повече от всяка друга страна в Югоизточна Европа. Почти 70% от износа на България през 1939 г. бил насочен към Германия.
Първа Шуменска бирария, 1938 г.
В резултат на това трапезната посуда в бирарията била от немски порцелан, внасяна от Вauscher, Weiden и Hutschenreuther, Hohenberg - най-големите производители на порцелан в Европа, като последните произвеждат ръчно рисувани и позлатени порцеланови изделия, предназначени за по-отбраните гости на ресторанта. По време на нацистката епоха продуктите, които Германският фронт на труда смята за отлични и с най-добро качество, били маркирани с допълнителна търговска марка – свастика и зъбно колело. Такива чинии от инвентара на „I-ва Шуменска“ са запазени и до днес. Приборите за хранене се внасяли също от Германия и Австрия с марки като Krupp Berndorf silver, Württembergische Metallwarenfabrik (WMF) и Auer Besteck- und Silberwarenwerke (ABS). За ножовете собственикът имал изрично изискване да са от WMF (Württembergische Metallwarenfabrik), изработени от патентования от фабриката иновативен материал Cromargan®, който днес се е превърнал в символ за висококачествена благородна стомана. Ножовете са много по-устойчиви на надраскване и дори след години честа употреба все още изглеждат като нови.
Ресторантът разполагал с богато меню, включващо печени гълъби и мисирки, младо прасенце, есетра, шаран, говеждо и агнешко. Разбира се подобаващо място било отредено на скарата. Изключително популярно по онова време е т.нар. „мешано“, състоящо се от всички видове печено месо – кебапчета, кюфтета, шишчета, котлети, дробчета, филета, бъбреци, далачета и др. месни деликатеси. Шаранът се предлагал по традиционната за ботевградския край рецепта – запечен в тава с боб и праз лук. Добре е да се отбележи , че в ресторанта Коце Минев се стремял да представи пред софиянци родните вкусове на своя край, като залагал изцяло на продукти, които може да набави от там. В кухнята се готвело с краве масло, сирене и месо от Етрополе, заради доброто качество и благодарение на старото приятелство между търговците. Брашно се зареждало от мелница „Червенъ-брягъ“, чийто склад се е намирал на ул. Цар Борис № 113.
Меню на Втора Шуменска
Разбира се и по онова време понякога търговците ловко заобикаляли правилата. В следствие на това например, през 1940 г. Коце Минев е въдворен на принудително временно местожителство в гр. Ардино заради контрабанда на телешко и агнешко месо.
В информационния бюлетин, публикуван във всекидневниците тогава пише: „Соколъ Мановъ Гюрджевъ отъ с. Шума, Годечко, и Аспарухъ П. Гължбовъ, отъ с. Мургашъ, Годечко, се „организирали“ да колятъ контрабанда телета и агнета и да ги продаватъ на софийските гостилничари. Двамата контрабандисти на месо продавали кожите на търговеца Елиасъ Моисъ Конфин, който насърдчавалъ контрабандата и даже плащалъ кожите въ авансъ. Между голтилничарите, на които Гюрдевъ и Гължбовъ доставяли контрабанда месо, били Коце В. Миневъ, съдържатель на извесния ресторантъ „Първа Шуменска“, и Методи Ст. Петровъ, съдържатель на гостилницата „Ст.-Загорска лоза“, срещу кино „Подемъ“. Всичките участвуващи в описаната по-горе контрабанда на месо снощи бяха интернирани в Ардинско.“
Не на последно място, следва да отделим заслужено място на напитките в ресторанта. Бирата, подразбира се, била основно шуменско пиво или т.нар. „геройско пиво“. За ресторанта се произвеждало специално и черно пиво – баварски тип. Също търсено било търновското пиво, зареждано от Пивоварница Славчевъ - Търново, а за най-придирчивите клиенти специално се внасяло мюнхенско и пилзенско пиво. Бирата се съхранявала в бурета в избеното помещение на ресторанта, от където чрез ръчна помпа се източвала до тезгяха. Буретата се доставяли с помощта на коне и дълги талиги. Според поръчаното количество, пивото се сервирало в чаши, халби и гаубици. Виненият лист на „Първа Шуменска“ също бил на висота, предлагали се български и френски вина, като се отличавала бутилирана колекция от Евксиноград.
Ресторантът бързо набира популярност сред столичани с изтънчения си интериор, жизнерадостната атмосфера и професионалното обслужване. Минев успява да върне всички заети суми и вече печели достатъчно, за да помисли за разрастване на бизнеса си. Само след 2 години работа, той наема второ помещение и през 1929 г. отваря „Втора Шуменска“. Бирарията се намира на ул. „Леге“ № 25. След разработването му, Коце Минев предоставя за стопанисване и управление този ресторант на тримата си братя, като управител става най-големият - Петър Минев. С усмивка четем мотото от менюто: „Виното на II-ра Шуменска е елексир за подмлада!“
Втора Шуменска на улица "Леге"
Ресторантите се утвърждават и работят успешно в царска България. От 1939 г. Минев е и редовен член на сдружение на питиепродавците и ресторантьорите „Св. Трифон“. Ресторантите се нареждат сред най-посещаваните столични заведения, редом с прочутата бирария „Батенберг“ при ротондата „Св. Георги“, „Червен рак“ на виенския ресторантьор Морис Риц Бирария и бирария „Бюфет“ в градината пред Народния театър. Както сега, така и тогава за изграждане и поддържане на бизнеса е необходима вещина в търговските сделки. Свидетелства за такива от онова време са запазените и до днес документи за – ипотечни заеми, поръчителства, предплата в аванс, записи на заповед и т.н.. Находчивият търговец Минев умело лавира и успява да натрупа средства. От личните архиви прави впечатление, че е бил клиент на Кооперативна еврейска банка „Геула”, което е било изключителна рядкост, имайки предвид че банката работи само с евреи и почти не прави изключения от този принцип.
След около десетилетие работа Коце Минев е спестил толкова, че успява да инвестира в собствен дом или по-точно семейна кооперация. През 1937 г. той купува поземлен имот, отреден за бездомници зад царските казарми в периферията на града, днес зад парк Заимов на ул. „Силистра“ № 4. Година по-късно, на това място успява да построи 4-етажна кооперация с по един апартамент за всеки от синовете си, един за него и съпругата му, два малки апартамента на ниските етажи за прислугата, и гараж. Сградата се изгражда изцяло с немски материали и с полагане на основи на принципа на „кораб“ по европейски образец.
Семейната кооперация на улица "Силистра" 4 в строеж
Семейната кооперация на улица "Силистра" 4 в строеж
По време на бомбардировките над София през Втората световна война, през април 1944 г. последните два етажа от семейната кооперация са напълно разрушени, но търговецът и семейството му се мобилизират и възстановяват къщата наново, като дори я разширяват и изграждат един тавански апартамент. Средствата от 2 300 000 лв. за ремонта набавя чрез ипотечни заеми от Българска ипотекарна банка, Кооперативна еврейска банка „Геула”, Собственишка кооперативна банка – Сердика и Ботевградска банка.
През 1939 г. година Минев строи двуетажна вила, алпийски стил, в родното си село Литаково. Прави много дарения там – напр. за православния храм „Св. Никола“ и 5000 лева за фонда за изграждане на здравен дом. Успява да купи и автомобил, който е първият в селото.
Разходка до Панчарево със семейния автомобил
Животът на семейството коренно се променя след смяната на политическата система в България и идването на власт на БКП. Ресторантът „Първа Шуменска“ съществува до есента на 1947 г., когато е национализиран и предаден на О.С.П. Хоремаг, а Коце Минев е назначен за управител там. Държавна сигурност отделя специално внимание на профила на посетителите в градските ханчета, хотелите, хижите, ресторантите и казината, преди и след 09.09.1944 г. От една страна ДС следи какви са настроенията, включително и на бившите собственици след проведената от режима национализация, а от друга „слухти” за разговорите на маса в кръчмите и ресторантите. В тази връзка и Коце Минев често е бил викан в бюрото. Разпитван е и за немските офицери, посещавали ресторанта, защо им е сервирал храна и защо ги е допускал в заведението. Всеки път той отговарял: „Това е ресторант. Отворено е за всеки!“. Не особено почтителното му отношение към властта му спечелва неблагоразположението й и не след дълго е преназначен като келнер на ресторант № 11 на ул. „Славянска“ № 2.
Минев успява да улови политическите настроения по отношение на собствениците, притежаващи повече и по-големи недвижими имоти. За да не загуби собствеността си безвъзвратно, а и предвид промененото му социално положение, за да върне взетите от банките кредити за възстановяване на разрушената сграда, през 1947 г. продава таванския и два малки апартамента от сградата на ул. Силистра № 4. И все пак донякъде успява да съхрани семейното предназначение на кооперацията, защото две от сделките се извършват с близки родственици, а третата с евреина Леон Рафаел.
Семейната кооперация на улица "Силистра" 4, 1939 г.
След 1948 г. и приемането на Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост са иззети в полза на държавата повечето апартаменти в сградата, включени са в С.С.П „Софжилфонд“, като са давани под наем на различни семейства по заслуги към партията. На Коце Минев и семейството му е оставен в собственост един от големите апартаменти с площ от 125 кв.м. По това време и двамата му синове имат собствени семейства и обективно не е възможно трите домакинства да делят един апартамент, който не удовлетворява елементарните им жилищни нужди. Поради тази причина Минев се принуждава да стане наемател в един от доскоро собствените му апартаменти, като плаща ежемесечна наемна цена на „Софжилфонд“, а освен това поради „голямата“ квадратура на жилището (125 кв.м.) в него е настанено и друго 4-членно семейство, с което обитателите споделят обща кухня и санитарни помещения. Едва след около 10 години, през 1959 г., и тежки съдебни и административни процедури на семейството е отпуснат още един по-малък апартамент на първия етаж, който е отписан от държавните книги. В него се настанява малкият син Никола Минев със семейството си, като освобождават досега наетото жилище на третия етаж.
В периода на национализацията е одържавена и вилата в с. Литаково. Тя е превърната в Детски дом на селото, а втория етаж е даден за резиденция на кмета. Одържавени са също всички притежавани от семейството земеделски земи и са включени в местното ТКЗС.
Къщата в с. Литаково
Комунистическият режим слага край на две десетилетия усърдие, подем и градивност, укорявайки личния успех и подлагайки го на оскърбление.
Коце Минев умира на 22.07.1964 г. в родното си с. Литаково на 69 години от мозъчна атеросклероза. Оставя след себе си деца, внуци и правнуци. Техните разкази създават спомени, макар и за чужди съдби, а спомените са ни нужни, за да знаем, да помним и да се учим, че линиите на живота са непредсказуеми.
Коце Минев
