Снимка на седмицата

Рядка и изключително интересна гледна точка към сградата на някогашната Земеделска банка. Снимката е направена в началото на 30-те години от улица "Шести септември", в близост до пресечката с улица "Иван Вазов". 

Днес повторение на този кадър не би било възможно, тъй като на празното място на преден план през 40-те години е издигната сградата на Военното издателство.

Новата загадка

Днес отново ще проверим кой познава Стара София най-добре. :)

Докторският паметник

Текстът е публикуван през 1939 г. в книгата „Паметниците на София” с автор Н. Ганев. Изданието е любезно предоставено от отдел „Краезнание” на Столичната библиотека.

Паметникът на загиналите през освободителната война (1877-1878) медицински чинове

Намира се в градината, която се загражда от улиците: „Оборище", „Сан-Стефано", „Шипка" и „Кракра-Пернишки". Когато е издигнат паметникът, мястото наоколо е било почти незастроено. Нямало е още градина и улици, и между редките огради и къщи, които самотно стърчали тук-таме по поляната, се забелязвали само пътеки по тревата.

Паметникът е издигнат с руски средства в чест на загиналите през Освободителната война (1877-1778 г.) 528 лекари и санитари. Направен е в по-голямата си част от блокове от бял песъчлив камък и представлява пресечена четиристенна пирамида, която на върха е увенчана с гранитен саркофаг. Върху четирите страни на паметника са врязани имената на загиналите чинове, а на саркофага са написани имената: Плевен, Шипка, Мечка и Пловдив, станали исторически с водените при тях големи сражения и изобилно пролятата руска кръв.

На лицевата страна на паметника, която гледа на запад, ниско, е вдълбан следния надпис на руски: „Медицинскймъ чинамъ погибшимъ въ турецкую войну (1877—1878"). На същата страна, върху блоковете, са врязани имената на загиналите при Плевен, а на останалите три страни — при Шипка, Пловдив и Мечка.

Паметникът е издигнат през 1883 г. За времето на изграждането му, както и за Руския паметник, не намерихме преки писмени указания. Това научаваме косвено от едно антрефиле, поместено във в. „Балкан" (1), в което се съобщава, че на мегданя, в новите квартали, между Орханийското и Цариградското шосета, щял да бъде издигнат паметник на загиналите руски лекари и санитари, и че проектът му бил вече направен от архитект Томишек (2), чех, а направеният модел от алчия (гипс) се намирал готов в ателието на архитекта Колар, и от друго, печатано във в. „Марица" (3), в което се казва, че новопостроеният паметник щял да бъде осветен и открит в скоро време (4).

Поради причини от външнополитически характер (натегнатостта на отношенията между Русия и България) и настъпилите след това събития — Съединението и Сръбско-българската война — Докторският паметник, по всичко изглежда, не е бил осветен и открит своевременно, а в последствие, когато са се били изминали дълги години от изграждането му, намерението да се освети било забравено и изоставено.

1) Брой 6 от 22.11.1883 г.

2) Архитект Томишек е роден в Чехия, гр. Пардубице. Според някои сведения, печатани в периодическия ни печат, той се сочи като един от строителите на Руския храм при с. Шипка, издигнат по проектоплановете и под главното ръководство на знаменития руски архитект Померанцев.

3) Брой 590 от 27.III.1884 г.

4) По въпроса за направата на паметника е писано още: в брой 63 на в. „Български глас" от 1882 г., във в. „Марица", брой 415 от 1882 г., в брой 641 на същия вестник от 1884 г., както и в „Български дневник" на Д-р К. Иречек, м. май 1884 г.

„За почитаемите посетители на столицата”

Любомир Иванов 

Ако днес човек търси извор на информация за стария живот на столицата ни, то несъмнено онлайн архивите на Националната библиотека са място, към което той трябва да насочи вниманието си. Както сме споменавали и преди, служителите в библиотеката са поместили на сайта й голям брой издания от периода 1878 – 1944 г. Искаме да ги поздравим за техния труд и да ги уверим, че има хора като нас, за които тези издания са наистина полезни и които оценяват усилията им да направят информацията в тях обществено достъпна.

Този път сме извадили рекламите на някои от действащите и новопостроени софийски хотели в годините между 1909 и 1912. Рекламите са поместени в различни броеве на сутрешния ежедневник в. „Реч”. В споменатия период редакцията на вестника сменя няколко адреса – ъгъла на „Ангел Кънчев” и „Ив. Денкоглу”, пл. „Славейков”, ул. „15-ти ноември”,  ул. „Искър”, но съдържанието на изданието се запазва с голям брой изображения и атрактивни рекламни карета.

Новопостроени и все още спретнати, сградите на тези хотели вероятно са изглеждали наистина впечатляващо, имайки предвид, че много от тях в онези години са имали и естествените за архитектурата им мансардни етажи, които са били идеален завършек на фасадите и архитектурните елементи на сградите. Част от хотелите носят гръмкото название „гранд хотел”, но някак остават неясни критериите, по които са ги поставяли в тази категория. Все пак всички те са били модерни за времето си сгради, пълни с най-нови удобства и условия за добра хигиена, и са предоставяли на посетителите, дошли да разгледат столицата ни, обслужване на различни западни (и не само) езици. Тези хотели са любопитни обекти за изследване, тъй като част от сградите вече ги няма, а останалите са променили предназначението си или са изгубили от блясъка и интересните детайли по фасадите си.  

Хотел „Леге Палас”

Така например доста интересен е хотел „Леге Палас”, за който не разполагаме с никаква информация. Дори не знаехме, че сградата е била използвана с такава цел. Нито пък кога хотелът е прекратил дейността си и зданието е било използвано за друго. Историята на „Леге Палас” вероятно е наистина интересна, тъй като хотелът е построен на мястото на дюкянчетата-бараки „Трите еврейчета”, за които вече сме говорили. Сградата днес е известна като някогашна собственост на братя Барух и Моше Конфино. В рекламата от 1912 г. не става ясно дали сградата е изцяло нова за този период, тъй като ползват израза „нов, новопреустроен хотел”. Това, което ни е известно, е че в 1910 г. магазин/фирма „Трите еврейчета” все още е съществувал/а на ул. „Леге” No.1, със съдържател/собственик М. Я. Варсанов. Съдържател на хотела в 1912 г. пък е Георги Ив. Кьосев. С една дума – имаме истински пъзел.

Хотел „Булевард”

Хотел „Булевард” на бул. „Мария Луиза” и „Цар Симеон”, от друга страна, днес е изцяло заменен от една кооперация - мастодонт, чийто размери говорят единствено за грандоманщината на нейния създател. Тази кооперация своеобразно се вписва в „шаренията”, която цари днес по бул. „Мария Луиза” – стари опърпани и олющени сгради, екзотично ново строителство, ръбати стъклени щедьоври, както и неизменните жилищни кооперации. Жалко за тази разнородност, жалко и за съборения хотел – сградата му е била наистина приятна. Любопитното от рекламната й снимка е това, че е само на два етажа. Вероятно съвсем скоро след това е достроена до пълния си вид, с който вече ни е позната на сайта.

Хотел „Централ”

Другата безкрайно интересна сграда е тази на хотел „Централ”, който се е намирал на бул.”Драгоман” No.56, на ъгъла с бул. „Сливница”. Негова снимка бегло сме виждали вече тук: сградата най в дясно, стояща пред църквата „Св. Св. Кирил и Методий”. Сградата на хотела е имала разчупен силует и интересна дървена конструкция на покрива, подобна на тези, които днес можем да видим върху редица стари къщи, но не и върху хотел. Ако беше запазен до наши дни, това щеше да го прави уникален. Днес от сградата няма и следа, като на този ъгъл на двата булеварда сега се разполага част от Женския пазар.

Ето още няколко типични за онова време реклами на старософийски хотели:

Хотел „Париж”, бул. „Мария Луиза”

Хотел „Комерсиал”, пл. „Бански”

Хотел „Сплендид”, пл. „Бански”

Български избори

Със следните батални сцени британският The Graphic илюстрира изборите за Велико народно събрание, провели се в София и страната през септември 1886 г. Този вестник отразява на първа страница и самото Трето ВНС, провело се през ноември същата година във Велико Търново. Гравюрите ви показахме преди време тук.

От изобразените събития ни делят точно 125 години. А как ще изглеждат изборите днес, си зависи изцяло от нас. Дано покажем, че сме поумнели.

Новата загадка

Петък, както знаем, е денят за размисъл в блога. А днешната снимка определено си заслужава тези усилия! :)

Нова система за коментари

От днес блогът заменя вградената системата за коментари на Blogspot с платформата Disqus. Тя дава повече и по-добри възможности, позволява да се коментира и чрез регистрация във Фейсбук, Гугъл, Туитър, Яхуу. Благодарение на новата система вече могат да се прикачват и снимки към коментарите, което ще е голямо улеснение за нашите дискусии. Надяваме се промените да ви допаднат и очакваме вашето мнение!

Спомен от изборите в София през 1894 г.

Поместената тук статия е публикувана във в. „Мир" бр. 7662 от 9 януари 1926 г. под заглавие „Преди 32 години".

Беше се изминал вече месец, откакто мощният Стефан Стамболов бе паднал от властническата си висина, но духовете в села и градове все още нямаха покой — един от радост, други от злъч. Лятото зовеше за работа в полето, но хората, като тръпни от дълбок сън, сноваха безспирно, и все от София и за София. На върволица се нижеха депутации след депутации от всички краища на България: те идеха в София да изразяват избухналата си радост и възхищение пред княза и Стоилова, че тежкото им бреме и гнет са се свалили от гърба им, благодарение мъдростта на държавния глава и достойнствата на първия му съветник — К. Стоилов. Изблик на радост се чертаеше по лицата на тия делегати, които непреривно влизаха и излизаха от министерския съвет, от министерството на вътрешните дела и княжеския дворец. И наистина като че все още се носеше ехото на знаменитите думи, произнесени тържествено на 18 май от княза на площада пред двореца, връщайки се на кон от разходка: „От днес нататък в моята земя ще царуват законност и свобода". Громкото ехо на тия думи бе пронизало въздуха и в най-затънтените колиби в княжеството и бе възпламенило златни надежди за добруване, правда и сговор. Жива беше картината на салона в хотел „България", гдето радостно събрание създаваше нова партия — „народната партия" и посред което възхищение Петко Гурбанов се провикваше, „че седем години е мълчал, устата му били запушени, а сега може да говори, да му позволят да се наговори, за да му олекне!" Други пък, ако се не лъжа, г. Сава Иванчов предлагаше новата партия да се назове конституционна партия, трети предлагаше друго и пр. и пр. По улиците още тук-там се мяркаше облепено по стените прославеното внушително възвание, редактирано от видни държавници, достойно в стил и форма, което известяваше на народа, че „великият тиранин се е сгромолясал безвъзвратно в трапа, който сам си е изкопал, и че занапред настъпва нова ера на законност, свобода, правда, мир и творчество. Как да не се вълнува сърцето и блика от радост, а душата да се не възнася към светли надежди, когато слънцето така ярко блестеше на ясното небе.

Наистина, при така ненадейното падане на Стамболова, тук-таме в София и провинцията се случиха някои печални сцени, като, например, избиването зъбите на прокурора Л-в, нанасянето побой на тогова, на оногова, изпокъсването от тълпите портретите на Стамболова по локалите, а пък из провинцията възсядане като на магаре или разкарване на магаре и др. Но тия прискръбни инциденти се смятаха като неизбежни след толкова дълги подтиснически години и хармонията на сговора и единодушието в народа изглеждаха ненарушени.

Също така изглеждаха като безспорни единодушието и сплотеността в кабинета на Стоилова. Но някакъв усет на глух, таен, подземен шум, като от подмолен поток се носеше из въздуха и хората си хвърляха някак потайно и скритом въпросителни, за да прозрат какъв вятър ги вее или кому служат.

Беше 22 юний 1894 година. Хубав празничен ден. Предстояха избори за градски съветници, а в този ден бяхме поканени, като свободни граждани, да се съберем в двора на градското училище „Св. Кирил и Методий", за да се определи и състави листата на бъдещите градски избраници. Из улиците стремителен поток от хора течеше все към училището. Пристигам и аз. Дворът гъмжи и е почти натъпкан от хора около една маса със столове в средата на младите акации. Всички сме в очакване. Петко Гурбанов се изправя до масата и моли за тишина. Той предлага за председател на събранието Христо Стоянов — тогавашния председател на Върховния касационен съд, прекоросван „Обер-шопа", Множеството шумно извика: „Приет!" Но някои гласове в тълпата се чуха: „Долу" — „Не бяхте ли на изложбата в Пловдив преди две години? Не видяхте ли го да възхвалява публично в градината Стамболова? Да му държи тост пред народа? Долу-у " — крещеше един, а друг допълваше: „Той осъди дедо Климента! Долу-у!"

Но ето, вдига се Илия Вълчев и се качва на масата. И той поканва за тишина. Но щом проговори, и в тълпата се завика: „Да живее! Приет за председател", едно непрекъснато, громко и бурно.

„Долу! Долу Вълчев!" тресеше въздуха. Тълпата се развълнува й се натисна буйно към масата, върху която стърчеше невъзмутимо Вълчев и чакаше да премине бурята.

Масата се разклати, но Илия Вълчев не слизаше, даже някои, навярно негови хора, го вдигаха и на ръце с викове „Да живее!"

Тогава стана нещо невъобразимо, неразбрано и диво: Едни викаха: „Христо Стоянов! Да живее!" Други викаха: „Вълчев! Вълчев да живее!"— „Долу-у!" „Да живее!" „Ура!"

Никой не можеше да въдвори тишина. Но ето, и Христо Стоянов се покачи на масата до Илия Вълчев. Народът имаше да избере един от тях за председател. Щом се качи Христо Стоянов, и народът с буен вик и ръкопляскане запоздравлява : „Да живее! Ура!" Но Вълчев не само че не слезе, но изгледа съперника си злобно и ядовито. Скараха се и се сбутаха двамата, но никой не отстъпи, Някои блъснаха Стоянова и той слезе. Но викът „Долу, долу, долу Вълчев!" стана още по-яростен, още по-страшен. Никой, макар и мнозина да се опитваха, не можеше да усмири този разбуял се народ, който беше преобърнал политическите си убеждения в необуздани страсти. Да го усмири ли? Та това беше стихия като буйни морски вълни. Един демон липсваше да насъска сега тази тълпа, за да разлее кръв и разкъса меса.

За щастие от невиделица изпъкнаха министър-председателят Стоилов и министър Васил Радославов. Те бяха дошли заедно от любопитство или с цел, без стражари, без охрана като обикновени граждани, навярно, за да подчертаят пред народа спойката на единодушието в кабинета.

Въдвори се тишина, но не гробна, както се казва, а относителна, защото накипелите страсти бяха вече стигнали до последния предел.

Стоилов се покачи на масата и почна да говори на народа, че свобода значи, да можем сами себе си да владеем, че с гълчава и вик нищо не се постига, че разумът диктува да изслушаме противника си и пр. и предложи: Които са за Стоянова, да се отделят на една страна, а които са за Вълчев — на друга.

Но множеството отново завика „Долу Вълчев!" и прекъсна Стоилова. Той слезе от масата, а народът почна да се отделя на две страни, като кози от овце. Тогава веднага Радославов, весел и усмихнат, се покачи и той на масата при Вълчева, който, въпреки виковете против него, все още стоеше и не мърдаше от масата. Радославов започна учтиво, любезно и приятелски тихо да приказва, но не можеше нито да се чуе, нито да се долови. Едно нещо можеше да се разбере само, че Радославов държи страната и симпатизира на Вълчева.

Тогава възмутената гъста тълпа се разлюля, заръмжа и забуча като морска вълна и с гръмотевичен вик „долу", издигнати бастони и шапки нахлу като побесняла към масата, блъсна я и я катурна... В миг всички се повалиха заедно с масата: Радославов по гърба надолу с главата, Вълчев отхвръкна като треска, че всички помислихме, никога не ще се изправи. Не знам как на същата маса ми се зърна и Никола Манов, който също се сгромоляса.

Но, слава Богу! Никому кост не бе се строшила. Гневът народен бе минал като буря през празно поле. Падналите бяха само малко поопрашени, а инак всички здрави и читави стояха на краката си. А бай Илия Вълчев даже бе повдигнат на ръце и го носеха с викове: „Да живее, горе!" Та той стоически понасяше камъчетата и пясъка, които хвърчаха към него и обсипваха главата му. Из навалицата нейде викаха: „Христо Стоянов, тук!" И народът полетя и се изтече към тази страна. Около Илия Вълчев полето се разреди и останаха само малцина, които постоянствуваха да го вдигат на ръце и да крещят: „Горе Илия Вълчев!" А Радославов, като видя, че Илия Вълчев остана сам в полето герой, намери за добре да отиде при Христо Стоянова.

Тук се четеше вече листата на бъдещите градски съветници. Но от шума нищо не се чуваше. Но, като се четеше листата, стана нещо непредвидено — една тържествуваща тълпа носеше на ръце генерал Николаева с възторжени викове: „Да живее, ура!" А генералът с ореола на победител при Сливница поздравяваше. Цял народ се стече около славния генерал, а понеже съмишлениците на Вълчева, макар и малцина, все още вдигаха шум като оня, който прави току-що заклана кокошка, то се разнесе зов, че който е против Вълчева, да отиде в близкото съседно училище. Така и стана: множеството от 7—800 души се изтече в другия двор, дето се прочете и одобри листата, а Илия Вълчев със своите хора си нареди друга листа.

В това време аз видях Стоилова в един ъгъл на двора, уединен и дълбоко умислен. Радославов бе изчезнал.

Така мина този ден, който и до днес не се заличава от паметта ми.

След няколко дена изборите станаха и аз видях избраниците носени на ръце от грамадно тържествуващо множество през улица „Алабинска” към днешното общинско управление, дето избраниците трябваше да оправят, или с надежда да оправят мъгливите общински дела...

Днес повечето от споменатите лица са пред Престола на Всевишния и молят Бога да низпосли на живите разум и сила, за да иззидат сградата на сговора и единодушието, която сграда те повече от 40 години зидат камък по камък и не могат да я довършат...

7 януарий 1926 г.

Д-р В. Балджиев

Юнашки шах

От любопитната хроника на Стара София изскочи една необичайна фотография. През месец октомври на 1936 година на игрище "Юнак" се провеждат шахматни състезания с живи фигури - хора и коне. За съжаление, вестник "Илюстрована седмица" не разкрива повече подробности за това извънредно събитие.

Новата загадка

Днешното предизвикателство е под формата на една празнична снимка. Къде, кога и какво отбелязват столичани, трябва да кажете вие. :)

Кафе-сладкарници и ресторанти в Стара София

Крикор Асланян

В предшестващите глави споменах за някои заведения на София от 40-те и 50-те години. Нашият град беше богат на такива места за отдих и забавление. Сега може би са много повече. Трудно ми е да пиша за заведенията от моето детство, защото не можех да ги посещавам самостоятелно и по мой избор. Водеха ме там, където им се ходеше на моите родители и на техните приятели.

Преди войната най-ясен спомен имам от ресторанта на вуйчо Хампарцум, първи братовчед на майка ми. Те бяха двама братя майстори готвачи. Занаята бяха учили в Цариград, в голям арменски ресторант, още преди събитията от 1922 година.

Ресторантът се казваше „Роял” и се намираше на бул. Дондуков, точно срещу „Феникс Палас” (Държавна планова комисия). Беше на три етажа. На приземния беше кафенето. Беше доста голямо, в дъното на помещението имаше тезгях, там се правеше кафето, чая. Сервираше се и бяло сладко, чаена лъжичка сладко в чаша студена вода.

В кафенето посетителите бяха главно мъже. Играеха карти, табла, домино. Заплащането за игрите ставаше на час срещу купон. Посетителите имаха възможност да четат вестници, които се закрепваха на рамкa с размерите на вестника, за да бъде по-удобно боравенето с него. Всяка сутрин на рамките се слагаха новите вестници. Основно бяха ежедневници. Зад тезгяха или бара, както бихме го нарекли днес, имаше прозорче към кухнята. От там се подаваха готовите поръчки. От дясната страна на тезгяха, в една чупка беше касата. Там обикновено седеше техният съдружник бай Арис или художникът Хрант Ананян. Вечер той идваше да помага на приятелите си. Във всеки дом на майчиния ми род има множество негови картини. Естествено най-много имаше у вуйчо Хампарцум.

На първия и втория етаж бяха залите на ресторанта. На първия бяха отделни сепарета с различна големина. А на втория беше общата зала за хранене. Тези, които искаха да обядват или вечерят при по-дискретна и интимна обстановка, си резервираха сепаре. Другите се хранеха в общата зала.

Менюто се състоеше от арменски и турски специалитети, които бяха изключително вкусни. Служителите на турската легация бяха редовни посетители. Ресторанта посещаваха и други чужди дипломати. Не само менюто, но и сервирането беше на високо ниво, макар че това не беше нито ресторант „България”, нито „Юнион Палас”. Фактът, че се е сервирало в сребърни съдове на фирма „Christofle”, вече от само себе си говори за високо ниво. Имам един от тези съдове, подарък за сватбата ми. Те можеха да се поставят и върху спиртници, за да се запази ястието топло.

Двамата братя влизаха в кухнята рано сутрин и излизаха от там след полунощ. Минимум 17-18 часа работен ден. Робство! По време на бомбардировките в началото на 1944 година ресторантът и цялата сграда бяха разрушени до основи. По-късно там беше построен Партийният дом.

В ресторанта работеха добри и опитни келнери, които след войната сервираха в най-добрите софийски ресторанти. Те ни познаваха и когато се случеше да отидем в ресторант, където работеха те, ни обслужваха като ВИП гости. Дълги години в ресторанта на хотел „Балкан” работеше Борис - Борето. Едър, над 50-годишен човек, сервитьор с много голям опит. На въпроса как върви работата, винаги отговаряше „не е това, което беше”. Не беше доволен, въпреки че вече нямаше чорбаджия, който да го експлоатира. А чорбаджията не излизаше по 18 часа от кухнята. И то всеки Божи ден, без почивка, без болнични и без годишен отпуск. Беше тежко и много отговорно да си чорбаджия.

Друг ресторант, който ми харесваше, беше „Батенберг”. Обичах да ме водят там заради кинематографа - филмчетата, които прожектираха. Водили са ме и в някои бирарии, даже имам снимки в тях, но не помня кои и къде са били.

Един наистина „емблематичен” ресторант на София беше, е и ще бъде ресторант „България". От него имам много спомени, но в по-късни години. След 1954 година всяка година там ставаха традиционните арменски балове. Карнавални или не, те се правеха като пролетни и затова бяха през март. Нормално ресторантът имаше четири зали, първи и втори грил, бежов салон и червен салон. Обикновено бежовият салон се използваше за банкети от 20 до 30 човека. Червеният салон беше за тежки клиенти или за гости на хотела. Балконът на сладкарницата също се използваше за ресторант. Между кафе-сладкарницата и първи грил на ресторанта имаше врата-хармоника, която отваряха при балове, големи сватби, студентски празници и др.

Ресторант „България” имаше едно много голямо преимущество, покривът му беше подвижен и лятно време го отваряха и пушеците излизаха като от кумин, за да отстъпят мястото си на свежия витошки въздух. В дъното на Първи грил имаше подиум, на който свиреше оркестърът Не само хапвахме вкусно, но и танцувахме под звуците на добър оркестър. Много от тези музиканти свиреха и в биг-бенда на Емил Георгиев на неделните джазови концерти в зала „България”. От дансинга една красива двойна стълба води към Втори грил. Това е балконът над основната зала на ресторанта, който опасва целия ресторант.

В средата на 50-те години беше станало модно да се пие газиран пелин. Пелинoво вино, газирано. Тогава работех като чертожник в една проектантска организация. Заплатата ми беше 650 лева. Почти най-ниската. С моята приятелка често ходехме да вечеряме и потанцуваме в ресторант „България”. Имаше един симпатичен сервитьор Ванко. Млад мъж с голямо бъдеще.

Ето едно често поръчвано меню и цената му през 1955 и 1956 години:

1. Мастики – 2 х100 гр.

2. Шопски салати – 2 бр.

3. Агнешки флейки на скара – 2 порции с гарнитура.

4. Бутилка газиран пелин.

5. Крем „дипломат” или „България” за десерт - 2 пъти.

6. Хляб.

Обща сметка около 22-23 лв. С бакшиша за Ванко - 25 лв. Със супер скромната заплата на чертожник можех да отида с гаджето в най-скъпия ресторант на София двадесет и шест пъти. За вярване ли е? Трудно, но е факт.

Куриозното е, че Ванко стана салонен управител, управител на ресторанта, след това управител на комплекса „ България” и един хубав ден през 1970 година го заварих Председател на Сдружение „Интерпред”. Онемях. Едвам ме взе на работа, въпреки че бях работил там преди него. Естествено, той не ме позна, но аз имах желание да му го припомня. След 2-3 години други му го напомниха. Но това е друга тема.

В комплекса „България” имаше и други заведения. Бирхалето и Градината. Колко телешки език с масло, колко мозък пане, сме изяли там, колко сливова се е изпило, не е за разправяне. Един път в седмицата се събирахме с приятели в Бирхалето. А лятно време Градината беше разкошна. Амфитеатрално разположени маси, на 3 или 4 нива, голям дансинг, оркестър. Беше страхотно заведение. Влизаше се откъм ул. Аксаков. Входът е точно до концертната зала „ България”. Миналото лято ходих да видя какво е положението. Вратата закована, а вътре навярно пълна разруха.

През 1922 год. баща ми и семейството му бягат от Турция и намират убежище в България. Скоро след това, през 1924 г., се основава Арменско туристическо дружество „Орел”. За дейността му вече разказах. Една от интересните дестинации за тези интусиазирани туристи е местността Курубаглар. Сега се нарича Лозенец. Там имаше много известен ресторант „Балкански”. На това място сега се намира хотел „Хемус”. През летните месеци това беше любимото заведение на много софиянци. Закритата част представляваше едно голямо неуютно помещение - като хамбар. Нямам много ясен спомен от него, по простата причина, че съм бил в него само един или два пъти, и то защото заваля дъжд, та се наложи да се преместим вътре.

Привлекателната сила на този ресторант-бирария беше градината. Тя беше огромна и имаше правоъгълна, терасовидна форма. Масите бяха разположени на тези тераси амфитеатрално, на западната страна имаше нещо като сцена, където се настаняваха музикантите, които осигуряваха музиката за желаещите да потанцуват. В средата на правоъгълника близо до оркестъра имаше дансинг. Последното ми посещение датира от август 1960 г. Естествено вече беше държавно. Не помня как се казваше, защото всички продължаваха да го наричат „Балкански”. След поредната студентска бригада из пловдивските села, където сортирахме и редяхме щайги с домати за износ, с една моя състудентка се озовахме в това наистина „емблематично” заведение. Извинявайте, че често употребявам това прилагателно, но много ми харесва и ме разсмива. В моите младежки години не съществуваше.

Но да се върнем в „Балкански”. Седим си с В., пием си аперитива - сливова с хубава мешана салатка. В онези години гроздова и плодова пиеха само каруцарите и хамалите. Ние пиехме сливова или мастика. Водката все още не беше на мода.

След аперитива хапваме сочни горещи кебапчета с гарнитура, поляти със студено бяло вино. Танцуваме под звуците на оркестъра, пак си пийваме и т.н. Топла, приятна вечер на чист въздух в полите на Витоша, хубаво настроение, прекрасна музика. Идилия! След втората бутилка вино градусът на настроението ни се покачи чуствително. Отгоре на това бяхме млади. Студенти - „тате носи, мама меси, да живей, живей труда”, както се казваше тогава. Да но всичко хубаво си има край. Идва момента да си платим сметката, изтърсваме джобовете си, ама не стигат. Студентска му работа. Ами сега? Келнерът или сервитьорката, вече не си спомням, се оказва „наш човек”. Дадох личният си паспорт като залог за почтеност и на следващата вечер занесохме остатъка от дължимата сума. Естествено програмата от предната вечер се повтори, но този път парички си имахме достатъчно.

Когато започна строежа на хотел „Хемус”, сигурен съм, много софиянци са плакали. „Балкански” Лозенец не беше обикновено място. Така ще плачем някой ден, ако проектът за събарянето на комплекса „България” все пак се осъществи от вандалите, които бушуват из Нашата София. Ще го допуснем ли???

Когато построиха Националния стадион „Васил Левски”, в сградата зад сектор „В” отвори гостоприемно врати ресторант „Спортна среща”. Било е 1955-56 година. Тук също имаше добър оркестър, хубава кухня и се танцуваше на голям дансинг. Имаше простор. Беше младежко заведение, идваха и много спортисти. Имам жив спомен от едно посещение на ресторант „Спортна среща” от 24 май 1956 година. Сутринта имаше манифестация. По улиците задръстено от хора. Млади и стари, деца, ученици и студенти, даскали и професори, всички са на улицата в този слънчев празничен ден. С двама мои приятели и Митко „джуджето” от цирка, специално нает за да привлича децата, продаваме балони на ъгъла на бул. Сталин и ул. Васил Коларов (Витошка и Солунска). Двамата ми приятели надуват и връзват балоните във входа на една кооперация, а ние с Митко продаваме, застанали на двата ъгъла. Той на югоизточния, а аз на североизточния. Продажбата върви страхотно, едвам успяват да надуват и връзват. Купувахме балоните по 80 стотинки, а ги продавахме по два лева. 150% печелба. И вечерта повеждаме приятели и приятелки към „Спортна среща”. Пари колкото искаш, настроение празнично, хубава музика за танци, вино и сливова „бол”, скара, шницели и други, гаджета. Какво друго им трябва на двадесетгодишните, за да са щастливи? Абсолютно нищо. Прекарахме един незабравим 24 май.

По късно ресторант „Спортна среща” стана стол, а над него откриха ресторант „Клуб на спортните деятели”, където се влизаше с карти. На вратата стоеше Гришата, симпатичен човек, никога не ми е искал карта. В това заведение имаше много дефицитни деликатеси като шкембе, мозък пане, телешки език с масло, агнешки чревца на фурна, и то на много ниски цени. Сервитьорите ни познаваха, тъй като клиентите бяха почти едни и същи всяка вечер. Весо беше едър възпълен мъж на средна възраст, Ева беше хубава млада жена. По възможност гледахме да седнем на нейна маса. Беше чевръста и приятна. Тук можехте да срещнете ветераните-светила на българския спорт на чашка ракия или вино с хубави мезета. Имаше и един възрастен келнер, не помня името му. Той пък демонстрираше супер бързо смятане. Написваше консумацията ви и единичните цени, местеше с бясна скорост молива нагоре и надолу и след секунди написваше сбора. Десет пъти да проверите, пак излизаше точно до стотинка. Сервитьорите не надписваха сметките, но всички доброволно даваха щедри бакшиши. Беше много приятно заведение с изглед към свежеста на зеления терен на стадиона. Лятно време имаше маси и на голямата тераса, та дишахме свежия въздух на Парка на Свободата /Борисовата градина/.

Сградата на Софийската опера и балет на ул. Врабча е проектирана от архитект Лазар Парашкеванов още през далечната 1921 година. Строежът е започнат през 1947 г. и завършен през 1953 г. В сградата се помещаваха кафе-сладкарница и ресторант «Опера». Бяха със сравнително луксозен интериор, вкусна кухня и приятна жива музика. Късно вечер в една от залите на ресторанта имаше нощно заведение. В онези години такива нощни заведения наричахме «барове». Такива бяха «Астория» на бул. Руски, «Ориент» на ул. Стамболийски и Леге, под сградата на хотел Империал. През 1970 год. тук се помещаваше Сдружение «Интерпред» . Моят келнер Ванко Стаевски беше издействал от приятеля си Петър Младенов, сградата за седалище на новоучреденото Сдружение. Преди това Дирекция Чужди представителства беше към ДСП «Булет» и се помещаваше в сградата на ул. Граф Игнатиев 10. На стълбичките на малката уличка «Велико Търново» беше бар «Луна».

Но да се върнем в бара на Операта, където свещененодействаше бай Трифон. Беше доста възрастен, над 60 годишен, и с голям опит на барман. Говореше се, че е работил в Щатите. Жонглираше страхотно с шейкъра и правеше фантастични коктейли. Завръщайки се у дома, живеех на сто метра под Операта, понякога се отбивах да пийна едно коктейлче при бай Трифон и да си побъбря с него. Беше много интересен събеседник.

Освен Клуба на Спортните деятели, имаше и Клуб на журналистите на ул. Граф Игнатиев, на писателите на ул. Ангел Кънчев, където влизането също беше с карти и връзки.

В моето детство, освен сладкарницата на хотел «България», известни бяха «Луксор» на ъгъла на Бул. Цар Освободител и ул. Бенковска, където много обичах да ям «сънди», сладолед с плодове. Някои го наричат и «пешмелба». Сладкарница «Пачев» се намираше на ъгъла на ул. Търговска и бул. Дондуков. Имаше много квартални сладкарнички и бозаджийници. Като «При Кипро» в нашата махала. Писателското кафене и арменското на пл. Бански не съм посещавал и нямам преки спомени. Но за тях са изписани стотици страници в мемоарната литература за Стара София.

Любими заведения на софиянци от края на 50-те и началото на 60- те години бяха кафе-сладкарница «Прага», «Будапеща», която не просъществува дълго, и «Бамбука» под сградата на Барон Гендович.

Успехът на тези заведения се дължеше на факта, че в този период мястото за вечерна разходка –«стъргалото» - се премести от бул. Руски на ул. Раковска, която беше прекръстена на «Ръкси». «Движението» беше само по левия тротоар посока пл. Славейков и обратно. И в двете посоки се минаваше пред кафе-сладкарница «Прага» и Унгарския ресторант. Тук софиянци си даваха среща с приятели и гаджета, разхождаха се, пиеха по едно две питиета, хапваха нещо и се прибираха. Нямаше скандали, неприятни инциденти и побоища. И това беше всеки ден. Делник , празник, зиме, лете, пролет или есен все се разхождахме по «Ръкси». Познавах много хора, спирах се да ги поздравя и да разменя 2-3 думи с тях. Понякога на приятелите ми им писваше да ме чакат и продължаваха напред. Знаеха, че ще ги настигна. Нямаше опасност да се загубим, маршрутът беше точно определен.

В този период в София имаше хубави заведения, където ходехме с приятели и приятелки. Едно от тях беше кафе-сладкарницата на хотел «Балкан», сега «Шератон». Там ни познаваха не само сервитьорките и управителите, но и по-редовните посетители. А гардеробиерката толкова добре ни знаеше, че закачаше палтото ми при другите, без да ме пита. Доста години с приятелите ми имахме навика, където и да сме ходили, преди да се приберем в къщи да минем през «Балкан». Часът нямаше значение, докато заведението беше отворено, все някой от тайфата беше там. Кой бил на кино, кой на театър, кой на среща с гадже, след това минаваше през «Балкан», за да се «разпише». Масите бяха големи, но за 4 души, а ние за да бъдем заедно всички се събирахме по десет души и повече около една маса, за ужас на сервитьори и клиенти. Но редко някой ни правеше забележка. Нали бяхме добри консуматори и най вече много редовни посетители. Кой гони такива клиенти! Ако не се лъжа рекордът беше 15 или 16 души на една маса.

В периода 1963-67 година някои арменци започнаха да се изселват за САЩ, минавайки през «чистилището» Бейрут. Формулата беше отказване от българско гражданство чрез съда. Мнозина успяха да заминат благодарение на това, че подариха на отговорни «другари» апартаментите си или дадоха значителни суми в долари. На нашите сбирки това се коментираше полу на сериозно, полу на шега. Все някой питаше какво става с «вапора», или кога пристига «вапора» (кораба). С този вапор ставахме, с него лягахме известно време. Но по-голямата част от приятелите ни не се качиха на «вапора». Останаха да градят «зрелия» социализъм, докато презря и го изхвърлиха на боклука, та Румен Вълка да спечели някой и друг лев, за да си купи «Бугатито».

Поне една вечер седмично, нашата тайфа се събираше, обикновено в петък , в Бирхалето на ресторант «България». Там обикновено сядахме на някоя от масите обслужвани от бай Дамян. Когато представяше сметката, не пропускаше да каже «Сметката ви е еди колко си без бай Дамян».

Състава на тайфата се менеше, но имаше и основни играчи, някои от които вече не са между нас. Светла им памет! Братята Рафи и Рупен Калъпчиян, Еди Аджемян - известен саксофонист, Жирайр-Джоето, Оник Нигохосян – Руски, Оник Куюмджиян - Чончона, Аршо. С Крикор Аллахвердиян, Любомир Димитров, Берч Тепеликян бяхме съученици от техникума, Евлоги -Бешкина, Агоп Ширинян – Профи, Торос Киремидчиян - Тони, часовникарят Агоп Ширинян - Аги, който все още може да ви поправи часовника в ателието си на пл. Македония. Почти всички бяха все още ергени. Едни се качиха на «вапора» и заминаха за Щатите, други като мене се ожениха и отпаднаха от тайфата, трети по други причини се отдръпнаха. Но доста години бяхме непрекъснато заедно. Понякога, след сбирката в « Балкан», отивахме у Еди или у нас, да играем покер. Разиграваха се дребни суми, както се предполага между добри приятели. Бяхме определили «таван» на наддаването, за да бъде спирачка за увличащите се. Повече се майтапехме и смеехме, отколкото да играем сериозно.

Беше лято. Време за Градината на ресторант «България». С приятели от читалище «Емил Шекерджийски» решихме да поседнем в хубава обстановка. Имахме пари колкото за по една бира и 2-3 порции пържени картофи. Случайно на работа беше бай Моис, келнер от ресторанта в Еврейския дом на пл. Възраждане. Настаняваме се удобно, поръчваме студена бира и хрупкави картофки и кеф, Коко, кеф! Не се минават и десет минути и бай Моис ни носи една огромна порция меса на скара, която се казваше специалитет «България» за четирима. Обясняваме на бай Моис, че нямаме пари, а той се усмихва под мустак и ни препоръчва да се наслаждаваме на живота. Ще платим, когато имаме. Оказа се, че някой поръчал специалитета и след това се отказал. Хапнахме за негово здраве.

Понеже споменах за ресторанта на Еврейския дом, не може да подмина невероятните кебапчета от агнешко месо, които се сервираха само там. Управител на ресторанта беше бай Яко. В този ресторант можеше да хапнете прочутите печени яйца, прекрасно мезе за ракийка или водка. Високо качество, ниски цени и уютна обстановка можехте да намерите само в този клуб-ресторант, но само 3 дни в седмицата - сряда, събота и неделя.

На бул.Стамболийски, срещу еврейската банка Геула (Успех), имаше малка сладкарничка с три маси. Казваше се «Марсилия». Правеха изключително вкусен ванилов сладолед, който конкурираше сладоледа на «Белите карамфили».

В София се ходеше на ресторант, по-скоро за забавление, отколкото за хранене. За това в хубавите ресторанти имаше жива музика и можеше да се потанцува. Свиреха добри музиканти, танга, румба, валс отвреме на време, блусове, инглиш валс. Общо взето това бяха танците, които се танцуваха. Най-много се променяха стъпките на румбата. Освен класическите, на мода излизаха ту единичните стъпки, ту двойните. Правехме и «влакчета», много двойки един зад друг, или по-скоро един до друг, танцуващи румба с двойните стъпки. Две стъпки на ляво, две стъпки на дясно и т.н.

Но имаше и ресторанти с много хубава кухня и беше трудно да се намери маса, макар и да нямаше оркестър и не се танцуваше. Такъв ресторант беше «Червено знаме». Намираше се на ъгъла на Витошка и Кърниградска (Гочо Гопин). Беше на два етажа. В този ресторант обядвах за последен път като ерген на 2-ри януари 1961 година. Само 4 часа след този обяд, неочаквано се оказах женен. И вече 50 години си спомням за необикновения вкус на «шницела по милански», който си бях поръчал в този фатален ден. Сега вече това ястие го няма в менютата на софийските ресторанти, но ние със съпругата ми си го спомняме често.

В края на 50-те и началото на 60-те години, като учащи се в Алма Матер, често ходехме в «емблематичното» студентско заведение «Грозд». Разположен на прекрасно място на бул. Руски, срещу паметника на Съветската Армия и в непосредствена близост до Университета, през деня беше заведението на студентите, имащи «прозорец» в дневната си програма или доброволно пропуснали някоя лекция.

Тук ще си позволя да разширя малко темата. Тъй като вече споменах, че ходенето на ресторант за софиянци беше по-скоро забавление, искам да ви разкажа и за други забавления.

Освен в ресторантите младите софиянци можеха да се забавляват и на тъй наречените танцови забави. Нещо като съвременните дискотеки, но коренно отличаващи се по форма и съдържание.

Танцовите забави биваха два вида. Организирани от дадена организация, училище, читалище и др. С ограничен достъп за външни лица. Други пък се организираха за свободно посещение срещу заплащане на някаква входна такса. Тя не беше голяма и всеки можеше да си го позволи при желание. Често пъти организаторите наемаха зала и оркестър и печелеха пари. Съгласно съвремената терминология беше бизнес. Такива забави се организираха в салона на Алианс Франсез, на «Учителската каса», в ресторант «Аризона» на ул. Денкоглу, в салона на у-ще Любчо Баръмов- на ул. Кирил и Методи и Отец Паисий, на бул. Дондуков в салона на «графиците», сега Битов комбинат и други. Те се организираха събота вечер и много често неделя следобяд. Обикновено свиреше малък оркестър - барабани, акордеон, кларинет или саксофон, тромпет, китара, понякога цигулка и др. Младежите ходеха с познати момичета или с приятели, разчитайки на момичета, които отиваха сами. Свалката ставаше на място. Понякога връзката приключваше с края на танцовата забава, но се случваше и да продължи по-дълго, ако двете страни намираха съвместните забавления за интересни. Облеклото на тези забави не беше особено изискано, но младите хора се стараеха да се облекат прилично и по възможност модно. Особено момичетата. В края на 50-те години излезе модата на полите от тафта на едри карета, които се носеха отдолу с фусти. И силуета на момичетата стана доста обемист. Ние момчетата ходехме с тесни панталони-кюнци. Долу широки 15-16 см. И с маншет широк 7-8 см. Трудно се обличаха, но мода - няма как. Ризите бяха на едри карета в ярки цветове с широко столче, закопчаващи се с две копчета. Панталоните се носеха с тесни тиранти. Коланът на панталона също беше доста широк и се закопчаваше с три копчета. На главите си носеха каскети с пречупени козирки или жокейки. Така изглеждаха софийските «апапи» от онези години. На краката беше модно да се носят «алпинки» с широки езици отгоре или обувки от велур с цветни шевове.

Когато нямахме с нас момичета, чакахме да засвири оркестъра, момичетата да започнат танца с приятелка и ние отивахме да ги разделим. Беше прието за нормално и обикновено не отказваха. Ако си допаднехме в танца, често пъти танцувахме заедно цялата вечер.

Ученици от нашия техникум бяха съставили малък оркестър на име джаз «Асансион». Бяха 5-6 души, свиреха много хубаво и почти всяка неделя ги ангажираха за някоя танцова забава. Ръководител им беше акордионистът Сашо Америката, Христо Рашков - Масажиста свиреше на тромпет. На барабаните беше Бъц, който в училищния духов оркестър свиреше на най-голямата туба. Като я наденеше на главата си, целият се загубваше в инструмента. На кларинет свиреше Христо от по-горния курс. С моя съученик Любо често ходехме на танцови забави, където свиреше джаз «Асансион». Те свиреха и на всички забави в нашия техникум.

От време на време са ставали и сбивания на тези танцови забави, но сравнително рядко. Оръжието беше отверка. За огнестрелно оръжие не можеше даже да се мечтае. Сега. законно или незаконно, мнозина имат патлаци - «ютии» - според жаргона от 50-те години.

Кафенета, сладкарници и ресторанти има и сега. Дискотеки също. Но атмосферата вече е друга. Сега даже редовните посетители на някое заведение рядко се познават. Сега понякога се гърми и даже убива в дискотеки и в ресторанти.

Новата загадка

Днешното предизвикателство е много сладко. Защо - ще кажете вие! :)



От сърцето на Царската детска градина

Темата за Царската детска градина и намиращия се днес на нейното място паметник на Съветската армия не спира да бъде актуална. За градината разказахме и в блога преди време. Неотдавна обаче попаднахме на фотография от началото на 40-те години, която показва мястото от интересна перспектива - отвътре-навън, както вероятно е изглеждала и през очите на децата тогава. 

Следващият общ изглед над градината ни позволява с изключителна точност да локализираме мястото, на което е стоял фотографът преди 70 години. Забележете пълната идентичност на дръвчетата и храстите.

На тази въздушна снимка сме се опитали отново да означим коректното местоположение, като схематично сме представили и разположението на по-късно изградения паметник на Съветската армия. Оказва се, че фотографът се е намирал именно върху пространството, заето днес от паметника, и по-специално - върху парадния подстъп към него.

Градината с паметника в наши дни:

---

Паметникът на загиналите юнаци-легионери

Текстът е публикуван през 1939 г. в книгата „Паметниците на София” с автор Н. Ганев. Изданието е любезно предоставено от отдел „Краезнание” на Столичната библиотека.

Намира се в игрище „Юнак". Издигнат е в памет на загиналите юнаци-легионери през Балканската и Междусъюз­ническата войни. Инициатор за издигането на паметника е бил големият юнак-покойник Георги Данаилов. Последният, в качеството си на председател на Софийската юнашка област, на 23 октомврий 1927 г., в тържественото заседание, стана­ло по случай петнадесетгодишния юбилей на юнаците-легионери от Балканската и Междусъюзническата войни, направил пред­ложение да се основе фонд за построяване на паметник на загиналите юнаци-легионери. 

Предложението му било прието с акламации от присътствуващите и още то­гава бил съставен комитет, който да управлява фонда. Комитетът се състоял от: почетен председател — Ив. Вълков, генерал о. з., председател — Дим. Лазов, подпр. и касиер — Г. Стойменов, секретар — Й. Буреш и членове: капитан Сава Савов, Георги Банбов, Милан Петров и Ив. Ганчев. 

Основният камък на паметника е бил положен на 9 юний 1930 г. и още същата година бил изграден и самият памет­ник. В основния камък на паметни­ка е бил зазидан следния акт, прочетен от секретаря на Коми­тета И. Буреш: 

„Днес, на 9 юний на праздника „Св. Дух", хиляда деветстотин три­десетата година от Рождество Хри­стово, в столица София, през два­надесетата година от царуването на Негово Величество Борис III — цар на Българите, при министерствуването на г. г. Андрей Ляпчев, министър-председател и министър на вътрешните дела и народното здраве, Атанас Буров, министър на външните работи и изповедани­ята, Владимир Молов, министър на финансите, Григор Василев, министър на земеделието и държавните имоти, и председател на гимнастическото дружество „Юнак" в София, проф. Петко Стайнов, министър на железниците, телефоните и пощите, проф. Александър Цанков, министър на народното просвещение, проф. Д. Мишайков, министър на търговията, проф. Г. Т. Данаилов, министър на благо­устройството, К. Миланов, минис­тър на правосъдието, генерал-лейтенант Н. Бакърджиев, мини­стър на войната, при митрополит Неофит Видински, председател на св. Синод, Негово Високопреосве­щенство Софийския митрополит Стефан, Владимир Вазов, кмет на столицата, генерал Жечев, началник на Софийския гарнизон, полковник Ковачев, военен комендант на столицата, Никола Карагьозов, полицейски комендант, генерал В. Лазаров, председател на Българския олим­пийски комитет. Димитър Лазов, пред­седател на съюза „Юнак", Сава Славов, председател на Софийск. юнашка област, П. Фотинов, съюзен главатар, Н. Гладнишки и Руска Колева, главатар и главатарка на столичното д-во „Юнак", се по­ложи основния камък на паметника на юнашкия легион, за увековечаване паметта на младите юнаци-доброволци, които, верни на своя девиз: „здрави и силни, дружно за отечеството", потеглиха гордо през паметната 1912 год. към Тракия и Македония, за да извоюват свободата на поробените братя и постигнат обединени­ето на българското племе. 

Полагане основния камьк на паметника

На церемонията при полагане основния камък присътствува цялото Софийско дру­жество „Юнак", което тоя ден празднува своя праздник, а така също комитетът на юнашкия легион при съюза „Юнак", в състав:  Председател: Георги Стоименов, секретар: Йосиф Буреш. Членове: капитан Сава Савов, Георги Бамбов, Милан Петров, Ст. Денев и Ив. Ганчев. 

Строители на паметника: проект и ръководство — архитект П. Димитров. Изработ­ване статуята — художник-скулптор: Т. Делирадев. Инженер - строител: Д. Агура. 

При полагането на основния камък на паметника са присъстствували още: представител на Двореца, военния и просветния министри, предста­вители на Общината, по двама представители на всяка вой­скова част в София, родолю­бивите организации, Управи­телния съв. на съюза „Юнак„, повече от 600 юнаци и юнакини от София, представители на Софийската юнашка област, чехското д-во „Сокол" и др. 

Паметникът се състои от железобетонен пиедестал и статуя от бял врачански камък. Висок е 8 метра. Ста­туята представлява легионер на пост на „Маркова стъпка" (1), гледащ към поро­бена Македония. Легионерът е с пелерина на гърба, юнашки калпак на глава и пушка в ръце.

Завършената статуя на паметника

Пиедесталът е направен по проекта на архитект П. Димитров, железобетонната му работа е извършена под ръководство­то на инж. Д. Агура, а статуята е израбо­тена от скулптора Тома Делирадев. Отвътре пиедесталът е кух — напра­вено е помещение, което да служи за легионерски музей. В него ще бъдат по­ставени разни легионерски вещи от времето на поменатите по-горе войни, емблеми и земя (пръст) от всички поробени краища. Отвън на пиедестала е направена спираловидна стълба с парапетъ, която води до основата на статуята. Според строителите на паметника, спираловидната стълба символизира постепенния възход на легиона (2) в борбата му за освобожде­нието на Македония, а именно: победоносния му марш от Хасково през Кърджа­ли, Мастанлъ (Момчиловград), Балкан-Тореси, Гюмюрджина, Мерхамлъ, Софлу, Узун-кюпрю, Малгара, Шаркьой и пр. до Маркова стъпка.

Булевард Евлоги Георгиев в отсечката между Граф Игнатиев и Цар Освободител, вдясно се вижда стадион Юнак с паметника.

За паметника, който, поради липса на средства, не е още окончателно привършен и открит, са изразходени 220,000 лева. Сумата е била събрана от дарения на юнаци-легионери, от вечеринки и други забави, устройвани от Комитета, от по­мощи на юнашките дружества, от дарения на частни лица и др.

1) Близък връх до историческото Султан-тепе (Осогова планина).

2) Легионът е образувал 1-ва рота от 12-та Лозенградска дружина на Македоноодринското опълчение. Командир му е бил юнакът-легионер запасният подпоручик Л. Айер (швейцарец).

Юнашкият легион преди заминаването му за фронта

Паметникът отдавна не съществува. Днес на неговото място има метростанция. Въпрос на чест и лично достойнство е да се преборим за възстановяването поне на скулптурната му част!

---