Последни дни: "Славянска" 28

За съжаление най-тъжната рубрика в нашия блог има ново попълнение - още една от характерните сгради на стара София изгуби своята битка с нашето съвремие и падна жертва на багерите.

От днес домът на проф. д-р Стоян Киркович, намирал се на ул. "Славянска" 28, вече не съществува.

Проф. Киркович е роден в София още преди Освобождението и остава в историята като изтъкнат лекар и научен работник, основоположник на Медицинския факултет в столицата и автор на редица трудове и учебници. Домът му е построен в периода 1905-1907 година. 

Информация за къщата, публикувана в "Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата от периода 1878-1944 в София", 1977 г.

Последните часове на още един бележит столичен дом, 29 юли 2013 г.

---

Забравените фотографии

Във времето до нас достигат не малко забравени фотографии - без надписи или обозначения, с отдавна изтлели лица и отминали страсти. Повечето от тях са обречени да останат анонимни, но понякога случайността помага да възкресим събитията и да възстановим контекста на изображенията. Днес сме се спрели на едно подобно интересно откритие - оригиналът на фотография, публикувана в столичната преса през далечната 1929 година.

Оригиналната фотография. Снимката не е надписана и единствено съвпадението, че е отпечатана в стар вестник ни позволи да я датираме и обозначим.

Ето го и ключът за загадката - публикация в "Илюстрована седмица", отразяваща откриването на колоездачния сезон през април 1929 г. Виждаме същата снимка в средата - награждаването на победителите в съюзното надбягване пред сградата на Народното събрание.

---

Новата загадка

И така, къде се разхождаме днес?

---

Легацията на Третия райх в София

Немски и български постови пред сградата на легацията, намирала се тогава в къщата на инж. Момчилов на "Граф Игнатиев" (днес Нотариата на Попа). Дали българският полицай на снимката не е стражарът Фердо?

Вътрешният двор на легацията с дипломатическите автомобили. Сред тях вероятно е и колата на пълномощният министър Адолф Бекерле. Снимките са от началото на 40-те години.

---

Le Capitali d'Europa illustrate - Sofia

В началото на 30-те години в италианската поредица "Le Capitali d'Europa illustrate" излиза специална книжка, посветена на София и Белград. Днес ще ви запознаем с материала, посветен на българската столица. Чудесният превод дължим на нашия приятел Мишо Сотиров, който веднъж вече зарадва почитателите на Стара София с превода на тази интересна брошура. Първата част от текста е посветена на познати факти от историята на София, затова ще се спрем единствено на втората част, която представя преките впечатления на автора от улиците и забележителностите на града. На места са допуснати неточности, но запазваме оригиналния текст без коментар.

 

НА ОБИКОЛКА ИЗ ГРАДА

Столицата на България има немного исторически паметници. Най-античният от тях е църквата Света София, малка византийска църква, чиято дата на основаване не е сигурна, но е безспорно много стара. От художествена и от историческа гледна точка тази сграда има ненадминато значение, за което един наш писател, Орио Вергани, спомена наскоро: „Прекрасен модел на онзи тип култова архитектура, уникален по своя род, носещ в себе си както малоазийски и арменски, така и римски влияния, от епохата на Кръстоносните походи, Света София отразява художествения гений на България, която поради географското положение и поради туранския произход на расата се е превърнала в естествен културен посредник между Европа и Азия и, в известен смисъл, в арена на среща между две цивилизации. Също така, бидейки най-перфектният пример за катедралните църкви, процъфтявали някога на българска земя, Света София синтезира най-бляскавия период в историята на българите, този на Първата българска държава, от 679 до 1018 г., периодът на най-голямата им сила”. Този християнски храм е бил трансформиран от турците в джамия и е останал такъв за един продължителен период от време. След това, по причина на пожари и земетресения, бива порутен, като реставрацията му започва едва напоследък. Отвътре оскъдната украса е в стила на православните църкви.

 

Един от най-колоритните исторически паметници на града е Баня Баши джамия, единствената в София, която все още се използва от мохамеданското вероизповедание. Има елегантна колонада и три арки, покрита с три малки и един голям купол и едно високо и тънко минаре. Ансамбъла на тази типично ориенталска сграда предизвиква странен ефект сред модерните, абсолютно европейски, сгради, които я заобикалят от всички страни. Някоя такава сграда, било то палата, било то друга светла монументална постройка, ще замени, може би, съвсем скоро този излишен белег от едно отминало време, и от художествена и от естетична гледна точка София със сигурност ще загуби повече отколкото би могла да спечели.

Недалеч от джамията, която описахме, е прекрасната сграда на Минералната баня, построена наскоро на мястото на римските бани. Много характерна е православната катедрала (Свети Крал), древна църква, напълно реставрирана, която се издига в центъра на доста широк площад, от който могат да бъдат наблюдавани с любопитство трите ѝ метални купола, разположени върху пръстени с фини отвори, нейните странични галерии с колони, стените ѝ на редуващи се бели и червени ивици, създаващи прекрасен ефект.

 

Новата катедрала, Свети Александър Невски, е най-важният монумент на съвременна София, но тя е руски монумент, не български. Издига се на същия площад, на който църквичката Света София изглежда изпаднала в мистично размишление върху вековете история, изминали пред очите ѝ. Тази катедрала е мраморно свидетелство за признателността на една нация. Вергани пише: „Освобождението на родината от Царя всеросийски, Александър II, който с щедра ръка продължи проницателната политика на Екатерина за изтощаване на Турция с цел завладяване на Константинопол, българите искаха да увековечат дважди, в мрамор и в бронз, своята благодарност – с един паметник на Царя Освободител на кон и с една голяма базилика – за националното избавление. Но нацията едва що беше излязла, подивяла и изтощена от мрака на потисничеството и бруталните кланета, които през 1876 предизвикаха възмущението на Гладстон, и тези тъжни обстоятелства, съсипали и разпилели народния гений не позволяваха да се повери на български творци, които дори не съществуваха, грандиозната задача да бъде увековечено чувството на един освободен народ. Статуята, която е великолепна, е дело на италиански скулптор – Дзоки; църквата е проектирана, построена, украсена и изографисана от руски творци. Българският гений отсъства от най-важните художествени творби, създадени в резултат на политическото възраждане. Затова и новата църква не изглежда съвсем българска. Превъзходен мавзолей с високи златни куполи, ориенталски орнаменти на различни нива, бели и черни мрамори. Типично московска. Докато вътрешността на Света София е оголена, и затова, сурова и вглъбена. А червените тухли на старата базилика, покрити сякаш с ръждата на вековете, са безкрайно по-изразителни и елегантни, също и като цветове, от ледения олтар на отечеството, който българите издигнаха с майсторство, което, обаче, не им принадлежи”.

Друга софийска катедрала е Света Неделя, която беше в значителна степен разрушена на 16 април 1925 г. от голяма експлозия на бомба, заложена от комунистите, по време (и в присъствието на министри и много депутати) на опелото на генерал Константин Георгиев, депутат, убит два дни преди това. В ужасяващия атентат, споменът, за който е все още жив, загинаха близо 140 души, сред които четирима депутати, бившият министър на войната генерал Найденов, кмета на София Паскалев, областният управител Неделчев и други дванайсет генерали, и бяха ранени над 500 души, сред които председателят на Народното събрание Кулев, министрите Вълков, Русев, Зандов (?), Калфов и Бобошевски. Този злодейски акт, целящ с един удар да лиши България от нейното ръководство, беше последван от страховити репресии с безбройни арести, хиляди съдебни процеси, смъртни присъди, убийства, довели в цяла България до една жестока гражданска война, и дори София се оказа театър на кървави сблъсъци и политически убийства. Експлозията предизвика пълното срутване на централния купол, свода и горните части на стените на църквата – модерна и не лишена от архитектурни достойнства.

 

Царският дворец е една обширна постройка, който няма точно определен стил и, който, освен това, е почти напълно скрит от доста висока ограда (прекъсната от две монументални порти) и от гъстата растителност на малък парк. Вергани, плодовит писател дори що се отнася до обикновени вестникарски статии, го описва такъв, какъвто го е видял, когато в него влиза царицата, италианска принцеса: „В центъра на града и при все това тих. Портите са затворени. Някакъв градинар минава сред гъстите дървета и сгребва кадифените морави. Струята на фонтана напомня гласа на нежна рима, на която тишината не отговаря... Почти невидим сред своя парк, който има над един километър обиколка, забулен в зелено, забулен в златно през есента. Това е един дворец, който не е престанал да бъде и вила. Шумът на улицата не може по никакъв начин да достигне до прозорците му. Живее затворен в себе си без друг изглед освен към парка, към който гледат прозорците и балконите му. Сградата е от XIX век, построена по проект, вдъхновен от френската архитектура на Втората империя без, обаче, тежките струпвания на гипсови орнаменти и тумбести декоративни статуи. Няма истинска изразена фасада, бидейки предопределен да се издига в една градина без изглед към някой площад или улица, като вместо това дворецът се отваря във всички посоки с еднаква хармония и елегантност на фасадата. Планът на сградата има формата на кръст, чиито страни завършват с балкони, затворени като зимни градини на първия етаж и отворени като тераси на втория етаж. Макар че, етажите, включително приземния, са само три, покрити със силно наклонен сиво-син покрив, външният вид е внушителен и разкрива, даже отвън, широтата и височината на своите зали, осветени от дълги редове прозорци. Съвсем наблизо, скрити сред гъстата растителност, други малки сгради в същия стил помещават гвардейските части. По в дъното, опрени в оградата има големи оранжерии, където са събрани най-редки екземпляри екзотични растения от царската колекция. Царят е страстен любител както на ботаниката, така и на зоологията, до степен, че да има набързо събрана ценна колекция, разположена в нарочна сграда винаги на разположение на любознателните. Един навес, поддържан от колони от ковано желязо и украсен отвън с декориран фонтан, води към монументално преддверие, облицовано в светъл мрамор и осветено от огромен кристален полилей, разположен в центъра. Доминиращият цвят на украсата на двореца е бяло в мраморния и алабастровия нюанс… Дворецът се издига на мястото, където е бил Конакът на турския валия, от който не е останала никаква следа“.

 

Недалеч от двореца и от красивата Градска градина се намира Народният музей, разположен в стара джамия (Буюк джамия) с девет купола, умело реставрирана и адаптирана за целта. Сградата, която има елегантна фасада в розово, с красиви островръхи прозорци, украсена с надписи със стари славянски букви, съдържа забележителна антична колекция от старогръцката, елинистическата и римската епоха. (Тук ще споменем мимоходом, че България е пребогата на доста значими произведения на изкуството от всяка от тези епохи). Тук има също и колекции, интересни при това, от монети и картини от съвременни български автори. Тези картини представят в частност местни костюми и битови обичаи.

Продължавайки по улица Левски, се достига до Пощенската палата, прекрасно декорирана, особено отвътре, където се забелязва определен лукс при орнаментиката и обзавеждането. Друга значима сграда е тази на Държавната печатница, от където излизат стойностни публикации. Разбира се, тези палати, както и другите, заети от министерства, банки и различни институции не са дотам монументални, нито имат особени архитектурни стойности и в една по-важна по-малко нова столица от София, щяха да останат незабелязани. Тук се набиват на вниманието, защото са доказателство за похвалното усилие за обновление и разхубавяване, постигнато в изключително кратко време, на един стар град, който в голямата си част изглеждаше като турски град, където интерес представляваше, заради своя колорит, само един мръсен еврейски квартал, но предизвикващ в същото време непреодолимо чувство на отвращение.

 

Обширната сграда на Народното събрание (Камaра на депутатите) и тя също е по-скоро обикновена от архитектурна гледна точка, но се издига на един хубав площад и има пред своята фасада, която между другото е доста красива, едно истинско произведение на изкуството. Става въпрос за паметника на Цар Освободител, за който споменахме по-горе. Този паметник, както вече знаем, е дело на един знаменит италиански скулптор – А. Дзоки. Горе върху висок гранитен пиедестал статуята на Александър II на кон се извисява величествена и жива, прекрасна с достоверността на стойката и перфектността на линиите. Пиедесталът е обрамчен от една възхитителна скулптурна композиция от чист бронз, в която маса руски и български войници и селяни, водени от героите на освободителната война (великия херцог Николай, Гурко, Скобелев) се устремява напред в порив, предшествана от пламтяща, крилата богиня на победата с меч в ръка. В долната странична част на пиедестала в две майсторски изработени скулптурни композиции е представено подписването на Санстефанския мирен договор и обявяването на независимостта на България. На предната страна се чете тържествено и просто посвещение: Царю Освободителю, признателна България. На юг от сградата на Народното събрание прекрасният булевард Цар Освободител изглежда наистина като артерия на голяма столица. Тази артерия започва на Орлов мост (с гранитни пилони, увенчани с големи орли от същия камък), който прехвърля незначителната Перловска рекичка, както в северната част на града елегантният Лъвов мост пресича, в близост до гарата, Боянската рекичка.

 

Освен тези, които вече споменахме по-горе, трябва да бъдат споменати някои други главни улици на българската столица: бул. Окръжен, ул. Търговска, ул. Игнатиев, ул. Московска, бул. Дондуков, ул. Витошка.

 Палатите и къщите по тези улици и по широките и красиви площади на обновения град са в непрестанен растеж, но нямат никакъв определен стил. Приличат на подобните сгради в Пеща, Виена и в множеството много нови градски центрове, формирани напоследък върху развалините на по-стари агломерации. Тук триумфират тухлите, цимента, мазилката с всевъзможни цветове, повече или по-малко приятни за окото, орнаменти, претендиращи да имитират дялан камък... всичко, което, като цяло, характеризира градовете, които се обновяват или нарастват с голяма бързина в един трескав растеж с усилващ се ритъм на един свръхмощен дух на прогреса, неустоима манифестация на онези сили, които се разгръщат и утвърждават, започвайки с неумолимо разчистване на всяка следа от старото.

„Около Царския дворец – отбелязва точно Орио Вергани – атмосферата на големия модерен град струи с все по-голяма сила. Зловредното и далечно, но тежко наследство на стария турски град е отхвърлено. Модерният град е на бял свят от двайсетина години, сред срама от националното страдание в резултат на войни и революции, динамичен, солиден, светъл, спретнат, премахвайки ден след ден старите темели на отоманската леност. Млада кръв тече по неговите артерии, сред неговите палати и неговите паркове“.

Няма да пропуснем да добавим, че в София, като във всеки голям град, не липсват и културни институции. Освен Народния музей и Държавната печатница, за които вече говорихме, тук са и: Народният театър, Академията за изящни изкуства, Зоологическата и Ботаническата градина, Етнографския музей и Музея по естествена история. Много интересен е Етнографският музей, който нашият многократно цитиран писател описва, както следва: „Носии от всички краища на България, както от околностите на София, така от района на Варна, Пловдив, Стара Загора, Македония, са изложени на витрини върху манекени в естествен човешки ръст, имащи определена художествена стойност. Сватбените процесии, които показват разнообразието от накити, обичаи, някои от които дори гротескни и примитивни, като трофеите, закичени под формата на ветрило от венци и плитки цветя големи колкото опашката на пуяк върху главата на младоженката и кръстниците – празничен символ изглежда на плодовитостта; от домашни занаяти – чепкане, предене, тъкане на вълна, на лен, на памук, кроене и шиене на платове и облекла, селски занаяти, грънчарство, ковачество, дърводелство; от личния живот на една селска фамилия от всички поколения – стари, възрастни, млади, деца, с пособията и обзавеждането на селската къща – от сламеника до софрата, от приборите до храната; от вкусове, маниери и разцветки, бялата вълна на шопите от София, червените драперии на селяните от Македония; в този Музей ще откриете цяла България, истинската, от вчера и от днес, трезва, търпелива, сръчна, пестелива и здрава”.

Много от българските костюми и образци, които са изложени в този музей, се срещат, освен това, доста често по улиците на града и преди всичко в крайните квартали, където местния колорит не е изчезнал напълно и където се забелязва също, че сте някъде между Унгария, Русия и Турция. Докато в центъра и в популярните градски места надделява облеклото „по руски“ на чиновниците и войниците, които изглеждат останки от войските на последните руски царе, в крайните квартали могат да бъдат наблюдавани с истински интерес характерни местни расови типажи – лица с изпъкнали скули, с дълги кестеняви мустаци, с малки и подвижни очи; лица, изглеждащи като издялани с брадва, чиито леко наклонени очи свидетелстват за предци с разнородна расова принадлежност от Русия та до Китай; турци с техния типичен фес или с чалма; евреи с леко дълго и широко палто, с крив нос и къдрава брада; странни каруци, теглени от три или четири коня, впрегнати „по руски“ един до друг и талиги, влачени от биволи.

 

В едно далечно предградие все още съществува турско гробище, подобно на тези в Истанбул и Еюп; в едно друго, на север от новия град и недалеч от железопътната гара, живеят отделно от останалото население различни цигански кланове (катунари, калайджии, просяци) безкрайно интересни за наблюдение заради своеобразните си типажи и дрипавите си колоритни костюми. Софийските евреи, които са имали, както вече беше казано, собствен обособен квартал, изчезнал вече от доста време, живеят днес почти смесени с останалото население, в чиято дейност участват активно с характерните за своята раса умения.

Околностите на София не са лишени от привлекателни места. Там се намират многобройни минерални извори и някои от онези обширни насаждения от рози, ослепителни и ароматни през пролетта, култивирани от процъфтяващата, типично българска, розоварна промишленост.

На юг от града, между него и високата планина Витош (издадено разклонение на веригата на Родопите, откъдето се разкрива панорама на града, ако човек погледне в северна посока), заслужават да бъдат посетени термалните извори на Горна баня, Княжево и Банки. Турците, големи любители на горещите бани, както и византийците и римляните, от които са наследили владението на страната, не са пропускали тези здравословни извори. Горна баня е много колоритно село, запазило почти напълно характеристиките от турско време. Княжево, истински минерален курорт, е място за неделни разходки на софиянци, когато времето е хубаво и температурата приятна. Също и тук къщите, дюкяните и кафенетата имат типично турска физиономия. В Банки изобилства също шареното - във външния вид на къщите и, преди всичко, в женските костюми.

София, когато се завърнеш вечер от тези разходки, предлага привлекателна картина, осеяна с многоцветни светлини, разхвърляни кръгли куполи, изпълнена с островръхи покриви и с нащърбените профили на високи сгради. На север веригата на Балкана очертава хоризонтална линия едва накъдрена; на юг се издига тъмната, триъгълна маса на Витош, пресечена по средата на височината си от слой облаци…

---

Новата загадка

Днес трябва да разпознаете един малък дворец. Къде е правена снимката?

---

Мобилизация

Интересен паралел от навечерието на Балканската война. Френският "L'Illustration" публикува редом фотографии от изпращането на фронта на двама млади мъже, чиито армии съвсем скоро ще се изправят една срещу друга в битка на живот и смърт.

Мобилизацията на българската армия в София

В същото време в Истанбул близки изпращат млад войник от турската армия 

---

София през 30-те години

В началото на 30-те години в София пристига група от Чехословакия. За съжаление не са ни известни повече подробности около целта на посещението им, но за сметка на това разполагаме с фотографиите от тяхната визита в българската столица. 

Началото на хубав слънчев ден - групата е пред входа на своя хотел "София Палас", намирал се на ул. "Триадица" 1. В чест наа гостите фасадата е украсена с българското и чехословашкото знаме.

Снимка за спомен пред символа на София - катедралата "Св. Ал. Невски"

Гостите не пропускат да посетят и самия храм и да запечатат на лента вътрешния изглед на катедралата

Още от забележителностите на София, вижда се и Ректоратът в строеж - снимка в движение

Народният театър в обновения си вид след големия пожар

Снимка за спомен на гърба на театъра

В гаража на столичната пожарна на улица "Раковски"

Групата пред столичната пожарна, в центъра вероятно е легендарният командир на пожарната команда Юрий Захарчук.

---

Новата загадка

Симпатична снимка за спомен. Къде е направена?

---

София преди и сега: Мавзолеят на княз Александър I Батенберг

Общ изглед на мавзолея на бул. "Фердинанд", края на 30-те години

Мраморният саркофаг, в който са положени тленните останки на Н. В. Княза

Вътрешната украса на мавзолея

Повече информация за гробницата-паметник публикувахме преди време тук.

---

Освещаването на възстановения храм "Св. София", 1930 г.

Храмът след възстановяването и преди това

В. "Македония", 28 септември 1930 г.

Вчера стана тържественото освещаване на реставрираната историческа църква "Св. София". На тържеството присъстваха Н. В. Царя, княз Кирил и княгиня Евдокия, всички министри начело с министър-председателя г. А. Ляпчев, столичния кмет г. Вл. Вазов и хиляден народ. Тържествената архиерейска служба започна в 7 часа и свърши към 1 часа. Тя бе извършена от софийския митрополит Стефан в сьслужение с митрополитите: Макарий Неврокопски и Паисий Врачански, епископите Варлам Левкийски и Серафим Любянски. архимандритите Антим и Софроний и много свещеници и дякони от столичните църкви. Н. Величество бе посрещнат на входа от цялото духовенство и въведен в олтара, където престоя през време на освещаването на Св. престол.

След освещаването митрополит Стефан произнесе кратка реч за значението на църквата през вековете и подари на Н. В. колана, с който беше препасан при освещаването, а на княз Кирил и княгиня Евдокия по един от наръкавниците. Подаръците са изработени художествено и със съответни надписи. След привършване на литургията митрополит Стефан поздрави гражданите с новоосветената църква и в знак на благодарност поднесе на столичния кмет Вл. Вазов един хубав букет.

В. "Пряпорец", 28 септември 1930 г.

Днес стана тържественото освещаване на възстановения столичен храм "Св. София". Присъствуваха Н. В. Царя, принц Кирил, принцеса Евдокия, някои от министрите, председателя на Камарата г. Найденов, политици, общественици, академици и хиляден народ.

Църковната служба започна на 7 ч. с. и привърши на 1 ч., ръководена от софийския митрополит Стефан, в съслужение с неврокопския митрополит Максим и врачанския — Паисий.

След завършване на молебствието митрополит Стефан произнесе слово, в което изтъкна значението на реставрацията на църквата, като подчерта, че това е гордост за племето ни. След това той разпаса пояса на одеждата си и го опаса на Н. В. Царя, а двата ръкава на одеждата поднеса на принц Кирил и принцеса Евдокия.

А цялата одежда - риза бе срязана на хиляди парчета и раздадена на богомолците, които протягаха усърдно ръце към нея. Хорът на църквата през товя време пееше "За многая лета". Един възвишен и тържествен дух на смирение и благоговение изпълваше цялата църква.

Исторически бележки за "Св. София"

Според археолога г. Ив. Велков първият, най-старият писмен паметник за "Св. София" е Евангелието на пергамент от 1329 год. В него тя се споменува като българска Съборна църква. Тя ще да е била тогава сигурно непокътната и в своето пълно величие. Второто и последно известие, което имаме в българско време за църквата, намираме в грамотата, дадена на Драгалевския манастир от цар Ив. Шишман (1365 — 1382 год.)

През XV век не се знае нищо положително за "Св. София", но след 1469 г. тя не ще да е била вече съборна църква, а може би не вече и християнски храм. След превземането на София от турците (1382 г.) църквата била преобърната в джамия, но не може да се твърди, дали това е станало преди 1518 г., когото султан Селим е издал своята заповед, всички по-добри каменни християнски църкви да се преобръщат в джамия.

Повече за храма тук

---

Новата загадка

Днес ви питаме кое е мястото и какво е събитието?

---

Изкуствените красоти на София, част 2

Изкуствените красоти на София

В.

в. Пряпорец, септември 1926 г.
Част 1 тук

Кучета, котки и други домашни животни.

Много от столичните граждани не разбират, че при новите удобства на квартирите, дето има електрически звънец на вратите се винаги затварят, в нощно време електрическите лампи светят обилно, от кучета няма никаква полза. Те могат да бъдат нужни в крайните квартали, гдето къщите са изолирани, но и тук даже кучето не е толкова сигурен пазител, освен ако е добре дресирано. Кучето, особено ако не е добре гледано, и то знае да изневерява. Ползата от тези животни в гъсто населени места е проблематична, а вредата — сигурна. За котките може да се каже същото нещо. При новите конструкции, солидно съградени, мишки не могат да виреят.

"Дружеството за закрила на децата", изучавайки причините на детската смъртност, узнава че в университетската детска клиника последните години са зачестили да постъпват малки деца с кучешка тения. Тенията се явява на мехури големи като орех по детската глава и по разните части на тялото: черния дроб, гърдите, мозъка. Едно дете имало тения в белия дроб, голяма колкото едно яйце. Шест деца имали тения в черния дроб, големи като орехи, другите — в коремната област. Всички деца, така заразени, умират в големи мъки. Едно дете е имало тения с големина на един портокал в далака. По-нататък това изследвана казва: „Тази болест се получава от кучета. Децата особено обичат да си играят с тези животни, оставят се да ги лижат по ръцете и от слюнките отива с храната в стомаха и от там в ратните органи, гдето яйцата на тенията се развиват".

Това е едно съобщение от най-компетентните места.

Да видим какво пишат други учени хора. Д-р Тулуз в своето съчинение "Как да се запази здравето" в отдела за домашните животни пише: "и кучето, и котката са без полза при сегашния строеж и градска организация. А вредата е колосална: кучето и котката дават, особено на децата, антерит (възпаление на дебелото черво), туберкулоза, тения и много други смъртоносни и опасни заболявания. Тези животни в градовете трябва да бъдат премахнати".

Преди няколко дни четох в парижката преса, че в този град ежегодно се умъртвяват около 10000 кучета и котки. Десет хиляда! Всяко куче, което се намери на улицата, се прибира и се умъртвява в така наречената фуриера. Кучето трябва да бъде винаги придружено, държано с верижка, или да ама намордник и пак да има господаря при себе си.

Котки из дворища и улици се умъртвяват. Който милее толкова за тях, да ги държи в апартамента. Но както казахме, те са вредни и излишни. Те трябва да изчезнат поне в благоустроената част на града.

Нека споменем и за беса, който хваща и кучета и котки и всички животни. Тази ужасна болест в България е силно разпространена. Защо не са се взели мерки, бихме желали да узнаем това. Някои граждани държат в дворовете си свине — това в един град не са позволява.

Има нещо по-скандално. Кучета-просяци пълнят гостилниците и без да усетиш, видиш във време на яденето този "приятел на човека" нежно да ближе било чинията, било ръцете на клиента, или си бърше муцунката около чаршафа. Тук ще трябва една заповед от комендантството да се забрани движението на всяко куче на публично място. което не се държи с каиш и не стои до стопанина си. Повечето от гостилниците си имат една постоянна клиентела от тези животни. Те си идват в определените за обед и вечер часове.

Този скандал трябва да престане и то час по-скоро!

Да не говорим за тора, който пръскат тези приятели на човека по улиците. Да замълчим за умрелите котки и кучета, които се виждат в най-централните улици.

Едно време в Хамидовата 6лажена епоха в Стамбул имаше със стотици хиляди кучета и трябваше революцията при новите хора да очисти града от тази консерватория.

Не вярваме с това, която изложихме, че ще накърним чувства и интереси. Правим го за обществени полза.

Естествено, че куче, което има богат стопанин да го гледа, възпита и да го държи с намордник, когато се движи с него из града — в такъв случай забрана няма смисъл. Кучето и котката ще останат за крайните изолирани квартали и къщи. Но и тука общинската санитарна власт ще трябва да даде упътвания и да регламентира.

Демокрация не значи неограничена свобода. По-скоро демокрацията се състои в ограничения, наложени на всички граждани в интереса на всички. При това истинска демокрации може да има като се превъзпита народа в повече красота и доброта. А това превъзпитание трябва да почне от горе. Цялата интелигенция, вън от обикновените си занятия, трябва да отдели малко време за общия интерес. Катадневната преса има колоните си отворени за всяка полезна кауза.

Забавленията.

В София, като се изключи градската градина, ресторант "България", военния клуб и напоследък кокетната градинка на бирарията Бр. Прошекови — до Борисовия парк - няма тераси и летни градинки. При това, с малки изключения, почти всички заведения за почивка, както и гостилниците, не снемат прозорците си и не са пригодени за летния сезон.

Квартални градинки или площади, гдето да свирят цивилни или военни музиканти, гдето народът безплатно да чуе музика, още няма, па и гдето има възможност, не се взема инициатива за подобно нещо.

Какво остава да служи като място за физическо и духовно отморяване и освежаване на столичното население и неговите гости? Народният театър, кинематографите и подземията, наречени кабарета. Народът се забавлява — особено младежта — в кинематографите, които напоследък се много умножиха.

Тук се отбелязва една небрежност по отношение сигурността на публиката от пожар. Преди няколко деня в кинематографа "Скала" на улица "Мария Луиза" избухна пожар, който погуби живота на един младеж, оператор, който биде обгорен и умря в най-тежки мъки. Ако бе имало публика, щеше да има грамадни жертви.

От анкетата, направена от пожарния инспектор г. Захарчук, излиза че този последният още през 1923 година, 15 дена след поемане на службата пожарен командир е докладвал на общината за лошото състояние на театрите и кинематографите в София, по отношение на пожар. Изключение прави, според този доклад само "Свободния театър", гдето са били взети всички мерки. В другите театри и кинематографи липсват средства за борба против пожар. Същото било и в много индустриални заведения в чертата на града. Тези сведения са черпени от в. Свободна реч, (брой от 10 септемврий н. г.)

Кому се дължи тази небрежност? Кой е отговорното лице за това? Кое учреждение поема моралната си юридическа отговорност?

Гражданите искат да чуят това от компетентно място. Казва се (според "Св. реч"), че ти занапред да се вземат мерки; ами защо досега не са били взети? Тези мерки трябва да се вземат много бързо, защото всеки ден се излага здравето и живота на гражданството. За повече сигурност би трябвало във всяко увеселително заведение да се обяви официално, с подписа на отговорното лице и учреждение, че заведението има всички приспособления против пожар, като се изброят мерките и средствата, и като се дадат наставления на публиката, за да се избегне паника. Дежурен персонал от пожарната команда трябва да се предвиди. Всеки от публиката да има право да иска обяснения за взетите мерки от властите. Публиката да може да упражнява контрол.

И когато едно нещастие се случи както в "Скала" в най-късо време да се отстраняват отговорностите и по една къса процедура да се наложат най-строгите углавни и граждански санкции. Нека отбележиме, че за народните маси у нас не се прави това, което демокрацията върши в другите страни. Би трябвало да има забавления, особено срещу празник, с намалени цени за бедното население както в държавния театър, така и в кинематографите.

При музикалните забавления нашите народни песни би трябвало да не се забравят. Да се насърчат народните певци като се направи една сбирка от нашите стари песни, които да се пеят със съответния на епохата костюм. Във Франция един такъв певец с госпожата си обикаля Франция и има много голям успех. Той облича заедно със съпругата разните костюми на епохата, в която е създадена песента, която пее. С това ще се поддържа народния дух. При това нашата грамадна маса малко разбира от класическа музика. А ние имаме много богат репертоар от хубави народни песни.

Странно и скръбно е, че в увеселителните заведения рядко се чува нещо наше, ние имаме и народни игри и те се занемарват. Чужденците също се силно интересуват за това и ние няма защо да са срамуваме от нашето. Ние можем да се гордееме.

Един народ, който скъса със своето минало, той остава без душа.

Допущат се — и то при такава криза артисти от Румъния, от Австрия, от чужбина и без да могат да причинят никакъв ентусиазъм в публиката, когато нашите се пренебрегват. Ние имахме един духовит артист Миленков Той ни напусна. Ние трябваше да го насърчиме и да не го изпускаме.

Файтони и автомобили.

Публичните файтони трябва да се разделят според качеството на колата и на конете най-малко на две категории. Не е зле да се въведе униформа, както е в Букурещ (градът на най-красивите общи и частни файтони). Колите и конете да се прегледат от комисия, назначена от общината и негодните да се бракуват. При това на видно място да има една табела, в която да е отбелязана таксата. Под страх на глоба файтонджията да няма право да рекламира нито стотинка повече от определената тарифа. Файтонджията трябва да бъде човек нито много стар, нито много млад и да се радва на добро здраве, както и да бъде умерен в пиенето. Трябва да се определи място за чакане на всеки файтон, особено около гарите. За чистотата около файтона да се грижат самите файтонджии, които да имат от общината един съд за нечистотиите от конете. Една общинска кола да се грижи за изхвърляне на боклука. Това да става през целия ден.

Какво виждаме досега? Чести спорове по тарифата, коне куци или наранени, или изморени. Файтони стари и неудобни.

Има и много добри коли и коне, но може да се каже, че това са изключения. При това числото на файтоните трябва да се ограничи според нуждите на града, защото и без това в София чистотата мъчно се поддържа. Забелязват се млади момчета малолетни или много стари хора. Гражданите си поверяват на файтонджията семействата, децата си и затова тази професия трябва да бъде подбрана. Един нетрезвен или неопитен, или престарял файтонджия може да не чуе един сигнал на трамвай или автомобил и катастрофата е неминуема. Файтонджията трябва да има добро зрение, добър слух, а с възрастта тези органи отслабват. Най-опасна е нетрезвеността. На всеки, който има навик да се напива, позволителното да му се отнеме и то завинаги.

Да дойдем о публичните автомобили (таксита). Трябва да признаем, че шофьорите са здрави и млади момци и по вид интелигентни. Та са по-прилично облечени и по-учтиви. Но тук се иска по-голяма внимателност и един щателен и по-основен преглед: сърцето да е здраво, окото и ухото да са в най-нормално състояние. За това занятие, което има перспективата да замести изживелия века си файтон, се иска и темперамент.

Шофьорът трябва да има един 1 спокоен характер, бодрост и при евентуални опасности да спазва присъствието на духа. При това шофьорът трябва да познава от части механиката, за да може да прави малки поправки.

Той трябва да познава механизма на неговата кола подробно. От звука на мотора, той трябва да схване, че има нещо анормално и да я даде своевременно в гаража на преглед.

С въвеждане на таксиметри, въпросът за тарифа е разрешен, освен добавъчната такса за нощно време или за излизане от чертата на градя, както и за времето на чакане. Преди да се даде позволително на един шофьор — вън от професионалните качества и физическото здраве, трябва да се направи една анкета по неговото поведение, характера, а особено по трезвеността.

За бързините. Прието е по начало в Европа за нормална и позволена скорост за в града десет километра в час, а вън от града скоростта е 30 клм. на час. (Швейцария, кантон Женева). Ние мислим, че в София седем клм. в час би трябвало да се позволи, а не повече. Има и друга причина, по която бързината да бъде намалена: тя е в прашните улици. Автомобил колкото по-бърже се движи, толкова повече прах дига. Съглежда се, че това не се спазва и се вижда в центъра на града бързина до 20 клм. в час. Стражарите трябва да се обучат и да имат представа какво нещо е 5 или 10 клм. в час.

При комендантството трябва да има един инспектор по автомобилите; той може да бъде и председател на комисията по екзамените и да поема отговорността за всяко неправилно дадено позволително. Такъв чиновник, естествено, трябва да познава автомобилното дело, разните марки; той трябва да познава лично всеки шофьор и да има право да представи в комендантството за уволнение всеки, който не спазва правилниците или стане негоден. Такъв един чиновник техник — трябва да бъде добре възнаграден.

За частните автомобили. И тука трябва да се полага изпит — медицински и технически. Позволителното трябва да означава колата, която може да ръководи. Ако се смени марката, трябва нов изпит. Може когато самият господар кара автомобила си, да не му се искат познания по механиката, но той трябва да има малки познания и по това.

За камиони същото нещо. Те са, обикновено, — до колкото се вижда, стари коли. Те би трябвало да се ревизират: спирачките и управлението (воланът) трябва да бъдат ревизирани. Персоналът трябва също да бъде трезвен, здрав и учтив към публиката. Спомняме си един случай, когато едно малко момче ръководител на един такъв камион по неопитност катурна колата и се избиха няколко хора, жени и деца. Това беше в провинцията.

Предвид на нашите шосета би трябвало да се издаде заповед, щото когато се минава през села, бързината да се намалява, за да се избегне праха. Частните автомобили за лукс да бъдат високо таксувани, като се впише сумата за паваж и постройка и поддържане на пътищата и улиците. Известни артерии в града, гдето няма никакъв паваж, временно трябва да се забранят за автомобилното движение. В празничните дни, там където хората излизат на разходка може да се забрани движението на частните автомобили.

---

Изкуствените красоти на София, част 1

Изкуствените красоти на София

В.
в. Пряпорец, септември 1926 г.

Кой ще се залови, се питат гражданите — и то тези, които не могат да отидат, не във Варна, но даже и до Княжево — тези, които през цялото лято виждат децата си да вехнат и да се туберкулизират от прах и зловонния въздух — кой казват тези, в нищо не провинени граждани, ще стане баща на София, за да се погрижи и за голямата маса, която плува в мизерия.

Всеки благоустроен град в странство дължи уредбата си на един сполучливо избран кмет.

Така градът Виена, с всичкото си великолепие, свежест и изящна красота дължи това на д-р Луегер, който беше кмет почти през целия си живот. Той бе избиран постоянно при всички партии. Никоя друга кандидатура срещу неговата не се поставяше: той нямаше съперник.

Градът Брюксел избира постоянно д-р Макс, който остана през войната при германската окупация, биваше излаган на много неприятности, както става при такива случаи, но той заедно с кардинал Мерсие, останаха при народа при най-тежките времена.

Градът Лион избира от дълги години г. Ерио, който е сега министър на просвещението и беше председател на Министерския съвет и на Камарата до скоро. Още сега г. Ерио е кмет на града и никой не повдига въпрос за несъвместимости с другите му обществени функции.

Лион стана най-цветущия град на Франция след Париж, особено в индустриално отношение. Лионските панаири   — дело на г. Ерио — са получили всемирни слава. Всичко това се дължи на енергията на един държавен мъж, комуто остава време и да пише в пресата, и да ходи в Русия, за да я изучи, да пише цели томове съчинения от социален характер, да взема участие като шеф на партия в политически събрания, да ръководи цял народ като министър председател и много още служби. Държавникът трябва да има разнообразни служби; с това той се туря в съприкосновение с живота, а не както го разбират у нас.

Но, да дойдем на основната си тема и да изгоним изкуствените красоти на нашата столица.

Паважът.

Това е най-болният въпрос. Той с палиативи не може да се разреши. Събират се суми за санаториуми, а за здравите нищо не се предприема. Един ден половината от софийските граждани ще отидат в болниците, а другата половина ще работят и ще се грижат за тях...

По този въпрос, който отлагане не търпи, трябва да се направи вътрешен заем, да се пусне публична подписка за доброволни пожертвувания, да се употребят трудоваците, да се употреби даже насилствено свободната работна ръка на маса празноскитающи, наши и чужди елементи — но паважът трябва да се направи час по-скоро.

Но дотогава какво се върши от общинския съвет? Павират се и то с пословична 6авност улици, гдето движението е слабо, а се оставят в центъра на града улици като Аксаков, улица Гурко и други в кал и прах. Алеята, която води за Борисовата градина се посла само по средата, а от краищата се остави по половин метър прах и кал. Къде е ползата от тази недовършена работа. Мостът до Борисовата градина е потънал в прах и там се продават плодове, хлебчета и бедни хора дишат целия ден с децата си праха. Как не се сети някой от съветниците да застави поне един от тези служащи на парка да ръси и полива моста, тъй като водата тече под него! Вода има.  Хора има — няма кой да разпореди!

Градските градини и паркове.

По тази тема в. Пряпорец писа няколко статии от компетентни лица, в които се даваше готов план как да се залеси цялата околност на София, как да се увеличат градските централни   паркове и градини, как да се оставят свободни места за почивка и освежаване. По всички тия тъй важни въпроси, които постоянно изнасяме на публично обсъждане не чухме общината да си каже възраженията.

А тя трябва да говори и да действува.

Празните общински места.

Такива се срещат в средата на града във вид на трапове, на места за селски коли или заети временно от някакви бараки или къщурки. Срещу градската градина, зад Народния музей, зее една яма, която напомня някакво скорошно землетресение.

Срещу Военния клуб същото нещо, на улица Алабинска, срещу Касационния съд има едно обширно място, пълно с нечистотии. Това за центра на града, а за крайнините може да се подразбира. Казват, че тези места са резервирани за големи обществени или държавни постройки. Но вече с десетки години това трае и никой не знае кога ще се осъществят тези строежи. В. Пряпорец обърна вниманието в ред статии от публицисти и технически лица, че София има нужда от свободни места, пригодени за площади, градини и въобще места за освежаване и почивка. Но да допуснеме, че тези места са ангажирани. Понеже не се знае кога ще се застроят, то съгласно с поговорката, че "само временното трае" или на прост език казано: "всичко е временно на този свят" — то тези празни ями, трапове и бунища в сърцето на столицата трябва да се пригодят по начин, щото вместо да бъдат една грозотия и извор на миязми и зловонни изпарения, да станат малки приветливи градинки с пейки наоколо, гдето гражданите де си починат и гдето окото да бъде задоволено. Душата на човека се формира от това, що вижда окото и що чува ухото, е казал философът-лекар д-р Морис де Фльори. За това не се искат големи финансови ресурси. Работна ръка има, имаме и добри градинари.

Новите строежи.

У нас всеки, който строи, слага материалите на самата улица, която се запълня с цимент, тухли, вар и пр. Прахът и калта на улицата се увеличават; при това тя става непроходима. Всяка нова постройка, преди да почне, трябва да се загражда, както е направено с Народния театър, и улицата е заета точно колкото трябва. Който има пари да строи, може да направи една дъсчена преграда, още повече, че материалът си остава. Не вярваме гражданите да протестират за такава една мярка.

Друго нещо. Строежът се прави произволно. София ще остане без дворове, без въздух, без слънце. И всичко това се прави за луда спекула. В един тесен двор, виждаме да се правят нови   постройки и пристройки, които отнемат светлината на съседните къщи. Но ще ни се възрази, ами частната собственост нали е неприкосновена? Това е един принцип, който не може да се прилага буквално. В самата наша конституция, както и в конституциите на всички цивилизовани държави, е предвидено, че държавата в известни случаи може да посегне на собственост, когато го изисква общия интерес: тя може да отчужди, а щом може да отчужди, тя може и да регламентира. А законът за благоустройството и за публично-административните наредби дава оръжие на общината да взема всички мерки, които се налагат от естетична и хигиенична гледни точка. Градове добре уредени предвиждат за всеки квартал начина на строежа, като налагат на всеки строител да спазва общия стил на улицата или квартала.

В Америка са отишли още по-далече в ограничението на собствеността. Всеки план трябва да се прегледа от комисия на архитекти и лекари хигиенисти. Всеки апартамент трябва да има баня и душ. Апартаментът трябва да бъде изложен на светлина и слънце и да се предвиди вентилация. Големината и разпределението на стаите, кухня и други необходимости достатъчно обемисти; стаи за прислуга.

Постройките за работилници и фабрики трябва да имат големи дворове за почивки и игри на работниците във времето на интервала на работните часове.

Държавата и общината се грижат за общия интерес на масите. Частните интереси се подчиняват на общия. Иначе за какво би служила държавата и общината, ако всеки по свое схващане прави каквото му скимне?

Един от нашите млади лекари, който прекара в Америка две години, разправя чудеса за държавните наредби в областта на профилаксията. Никакво негодувание не се чува и народните маси сa доволни. Ето защо Америка не страда от социалните недъзи и болести, с които е заразена Европа, особено Балканският полуостров.

Ако ние не вземем мерки при новия тъй интензивен строеж, ще създадем едно поколение от скрофульозни и изродени субекти, които ще бъдат терен, пригоден за всички противообществени акции. Едни от тези невинни жертви ще отидат в болниците, други ще влизат и излизат от затворите.

Тази е печалната картина.

„Консулите да внимават".

Будки, бараки и амбулантни търговци.

Тези грозотии никнат като гъби. В центъра на града на всяка крачка ще видите бараки, сглобени от няколко дъски с натрупани вестници по стените да „красят" и така занемарените централни артерии. До тези бараки стоят други колиби за продаване на зеленчук и плодове: гнили и зелени. По-нататък по средата на тротоарите следват друга една категория украшения: лимонади, гевречета, локуми и всичката тази ориенталщина, заимствувана от турско време. Цариград се реформира, а ние искаме да задържиме една картина на стария Стамбул! Най-характерен център е площад Света Неделя. Там тротоари не съществуват, един настоящ ориенталски базар. При спирките на трамваите мястото е ангажирано в последния сантиметър. Всички ъгли и тротоари са блокирани от разнообразни полуамбулантни търговци, които красят този център, който е сърцето на София. Като добавиме и разрушената от атентата църква, пейзажът става поразителен. И всеки ден будките и накачени басми и кърпички се умножават.

По всичко се вижда, че на всеки, който си плати таксата в общината, дава му се нужното разрешение.

Булевард Дондуков — една от красивите артерии на София — представлява едно чудовищно натрупване на разни будки, амбулантни търговци и търговчета и тротоарът не може да служи за назначението си, още повече, че той се употребява и за тераси на разни кафенета, сладкарници, гостилници, кръчми и бирарии.

Тротоарът, вън от естетиката, е направен за хората да се движат, както пътят е направен за колите. Който иска да продава стоки, да си наеме магазин, на който лятно време да снема прозорците, за да има хладина, както правят културните градове.

Друга една хубост. Търговците окачват половина от стоките си по стените. Даже съестни продукти се оставят изложени на праха и на слънцето, гдето те се лесно развалят и се пълнят с прах, а прахът в София, гдето има хиляди туберкулозни, съдържа с милиарди микроби на бацила Кох. Какво ще каже на това Дружеството за борба против туберкулозата?

Хамалите — цигани и ваксаджиите. 

Срещу стария хотел Панах, на най-централното място в столицата цигани, полуголи, легнали на тротоара и спят или дремят, ако не са бият или карат по цигански... И дамите са принудени да прескачат краката на тези египетски аристократи, за да могат да продължат пътя си... А ваксаджиите в техния  голям брой са наредени като на преглед в най-хубавите площади! Те се настаняват гдето им скимне и тяхното число се увеличава. Пълна свобода на професията. Никакво, никакво ограничение нито на място, нито на число.

Друго нещо: разни циганки и циганчета сноват из улиците и безпокоят гражданите с техните просии. На тези циганчета трябва да се забрани да се разтакат из града без работа.

При това, търпи се в София да се разхождат мъже с жени—умоповредени— с голи меса, да се спират по вратите на кафенета и гостилници и често пъти да оскърбяват минувачите. Те не са криви. Те са хора нещастни, но за тях има приюти, манастири, болници. Столиците трябва да се очистят от тях.

Какво се върши в странство? И там има хамали, има на няколко места малки и красиви павильончета, построени от общината или трамвайната администрация — но всичко това в много ограничен размер. За хамалите се предвижда униформа с М и тяхното число е определено; и тяхното място е определено. Те си имат всяка една група едно кътче с няколко пейки, гдето имат право да чакат да им се потърси труда. Никой няма право да сяда по тротоара. Същото нещо е и за ваксаджиите. Определя им се място по-назакрито; числото им е определено, мястото също определено и те нямат право да го сменят. В Париж надали има повече от 10—15 ваксаджии и то на място по-назакрито и не на главна улица и площад. Всъщност хората си служат чрез слугините за тази работа и европееца, който цени времето си, почти никога не се спира да прави тоалета на обущата си на улицата.

Да свършим статията с едно мнение, което е дал кореспондентът на в. "Журнал" за София : "Българската столица си остава едно голямо село".

Това не е почетен титул за нашата държава.

Част 2 тук

---