1.07.2013 г.

Изкуствените красоти на София, част 1


Изкуствените красоти на София

В.
в. Пряпорец, септември 1926 г.

Кой ще се залови, се питат гражданите — и то тези, които не могат да отидат, не във Варна, но даже и до Княжево — тези, които през цялото лято виждат децата си да вехнат и да се туберкулизират от прах и зловонния въздух — кой казват тези, в нищо не провинени граждани, ще стане баща на София, за да се погрижи и за голямата маса, която плува в мизерия.

Всеки благоустроен град в странство дължи уредбата си на един сполучливо избран кмет.

Така градът Виена, с всичкото си великолепие, свежест и изящна красота дължи това на д-р Луегер, който беше кмет почти през целия си живот. Той бе избиран постоянно при всички партии. Никоя друга кандидатура срещу неговата не се поставяше: той нямаше съперник.

Градът Брюксел избира постоянно д-р Макс, който остана през войната при германската окупация, биваше излаган на много неприятности, както става при такива случаи, но той заедно с кардинал Мерсие, останаха при народа при най-тежките времена.

Градът Лион избира от дълги години г. Ерио, който е сега министър на просвещението и беше председател на Министерския съвет и на Камарата до скоро. Още сега г. Ерио е кмет на града и никой не повдига въпрос за несъвместимости с другите му обществени функции.

Лион стана най-цветущия град на Франция след Париж, особено в индустриално отношение. Лионските панаири   — дело на г. Ерио — са получили всемирни слава. Всичко това се дължи на енергията на един държавен мъж, комуто остава време и да пише в пресата, и да ходи в Русия, за да я изучи, да пише цели томове съчинения от социален характер, да взема участие като шеф на партия в политически събрания, да ръководи цял народ като министър председател и много още служби. Държавникът трябва да има разнообразни служби; с това той се туря в съприкосновение с живота, а не както го разбират у нас.

Но, да дойдем на основната си тема и да изгоним изкуствените красоти на нашата столица.

Паважът.

Това е най-болният въпрос. Той с палиативи не може да се разреши. Събират се суми за санаториуми, а за здравите нищо не се предприема. Един ден половината от софийските граждани ще отидат в болниците, а другата половина ще работят и ще се грижат за тях...

По този въпрос, който отлагане не търпи, трябва да се направи вътрешен заем, да се пусне публична подписка за доброволни пожертвувания, да се употребят трудоваците, да се употреби даже насилствено свободната работна ръка на маса празноскитающи, наши и чужди елементи — но паважът трябва да се направи час по-скоро.

Но дотогава какво се върши от общинския съвет? Павират се и то с пословична 6авност улици, гдето движението е слабо, а се оставят в центъра на града улици като Аксаков, улица Гурко и други в кал и прах. Алеята, която води за Борисовата градина се посла само по средата, а от краищата се остави по половин метър прах и кал. Къде е ползата от тази недовършена работа. Мостът до Борисовата градина е потънал в прах и там се продават плодове, хлебчета и бедни хора дишат целия ден с децата си праха. Как не се сети някой от съветниците да застави поне един от тези служащи на парка да ръси и полива моста, тъй като водата тече под него! Вода има.  Хора има — няма кой да разпореди!

Градските градини и паркове.

По тази тема в. Пряпорец писа няколко статии от компетентни лица, в които се даваше готов план как да се залеси цялата околност на София, как да се увеличат градските централни   паркове и градини, как да се оставят свободни места за почивка и освежаване. По всички тия тъй важни въпроси, които постоянно изнасяме на публично обсъждане не чухме общината да си каже възраженията.

А тя трябва да говори и да действува.

Празните общински места.

Такива се срещат в средата на града във вид на трапове, на места за селски коли или заети временно от някакви бараки или къщурки. Срещу градската градина, зад Народния музей, зее една яма, която напомня някакво скорошно землетресение.

Срещу Военния клуб същото нещо, на улица Алабинска, срещу Касационния съд има едно обширно място, пълно с нечистотии. Това за центра на града, а за крайнините може да се подразбира. Казват, че тези места са резервирани за големи обществени или държавни постройки. Но вече с десетки години това трае и никой не знае кога ще се осъществят тези строежи. В. Пряпорец обърна вниманието в ред статии от публицисти и технически лица, че София има нужда от свободни места, пригодени за площади, градини и въобще места за освежаване и почивка. Но да допуснеме, че тези места са ангажирани. Понеже не се знае кога ще се застроят, то съгласно с поговорката, че "само временното трае" или на прост език казано: "всичко е временно на този свят" — то тези празни ями, трапове и бунища в сърцето на столицата трябва да се пригодят по начин, щото вместо да бъдат една грозотия и извор на миязми и зловонни изпарения, да станат малки приветливи градинки с пейки наоколо, гдето гражданите де си починат и гдето окото да бъде задоволено. Душата на човека се формира от това, що вижда окото и що чува ухото, е казал философът-лекар д-р Морис де Фльори. За това не се искат големи финансови ресурси. Работна ръка има, имаме и добри градинари.

Новите строежи.

У нас всеки, който строи, слага материалите на самата улица, която се запълня с цимент, тухли, вар и пр. Прахът и калта на улицата се увеличават; при това тя става непроходима. Всяка нова постройка, преди да почне, трябва да се загражда, както е направено с Народния театър, и улицата е заета точно колкото трябва. Който има пари да строи, може да направи една дъсчена преграда, още повече, че материалът си остава. Не вярваме гражданите да протестират за такава една мярка.

Друго нещо. Строежът се прави произволно. София ще остане без дворове, без въздух, без слънце. И всичко това се прави за луда спекула. В един тесен двор, виждаме да се правят нови   постройки и пристройки, които отнемат светлината на съседните къщи. Но ще ни се възрази, ами частната собственост нали е неприкосновена? Това е един принцип, който не може да се прилага буквално. В самата наша конституция, както и в конституциите на всички цивилизовани държави, е предвидено, че държавата в известни случаи може да посегне на собственост, когато го изисква общия интерес: тя може да отчужди, а щом може да отчужди, тя може и да регламентира. А законът за благоустройството и за публично-административните наредби дава оръжие на общината да взема всички мерки, които се налагат от естетична и хигиенична гледни точка. Градове добре уредени предвиждат за всеки квартал начина на строежа, като налагат на всеки строител да спазва общия стил на улицата или квартала.

В Америка са отишли още по-далече в ограничението на собствеността. Всеки план трябва да се прегледа от комисия на архитекти и лекари хигиенисти. Всеки апартамент трябва да има баня и душ. Апартаментът трябва да бъде изложен на светлина и слънце и да се предвиди вентилация. Големината и разпределението на стаите, кухня и други необходимости достатъчно обемисти; стаи за прислуга.

Постройките за работилници и фабрики трябва да имат големи дворове за почивки и игри на работниците във времето на интервала на работните часове.

Държавата и общината се грижат за общия интерес на масите. Частните интереси се подчиняват на общия. Иначе за какво би служила държавата и общината, ако всеки по свое схващане прави каквото му скимне?

Един от нашите млади лекари, който прекара в Америка две години, разправя чудеса за държавните наредби в областта на профилаксията. Никакво негодувание не се чува и народните маси сa доволни. Ето защо Америка не страда от социалните недъзи и болести, с които е заразена Европа, особено Балканският полуостров.

Ако ние не вземем мерки при новия тъй интензивен строеж, ще създадем едно поколение от скрофульозни и изродени субекти, които ще бъдат терен, пригоден за всички противообществени акции. Едни от тези невинни жертви ще отидат в болниците, други ще влизат и излизат от затворите.

Тази е печалната картина.
„Консулите да внимават".

Будки, бараки и амбулантни търговци.

Тези грозотии никнат като гъби. В центъра на града на всяка крачка ще видите бараки, сглобени от няколко дъски с натрупани вестници по стените да „красят" и така занемарените централни артерии. До тези бараки стоят други колиби за продаване на зеленчук и плодове: гнили и зелени. По-нататък по средата на тротоарите следват друга една категория украшения: лимонади, гевречета, локуми и всичката тази ориенталщина, заимствувана от турско време. Цариград се реформира, а ние искаме да задържиме една картина на стария Стамбул! Най-характерен център е площад Света Неделя. Там тротоари не съществуват, един настоящ ориенталски базар. При спирките на трамваите мястото е ангажирано в последния сантиметър. Всички ъгли и тротоари са блокирани от разнообразни полуамбулантни търговци, които красят този център, който е сърцето на София. Като добавиме и разрушената от атентата църква, пейзажът става поразителен. И всеки ден будките и накачени басми и кърпички се умножават.

По всичко се вижда, че на всеки, който си плати таксата в общината, дава му се нужното разрешение.

Булевард Дондуков — една от красивите артерии на София — представлява едно чудовищно натрупване на разни будки, амбулантни търговци и търговчета и тротоарът не може да служи за назначението си, още повече, че той се употребява и за тераси на разни кафенета, сладкарници, гостилници, кръчми и бирарии.

Тротоарът, вън от естетиката, е направен за хората да се движат, както пътят е направен за колите. Който иска да продава стоки, да си наеме магазин, на който лятно време да снема прозорците, за да има хладина, както правят културните градове.

Друга една хубост. Търговците окачват половина от стоките си по стените. Даже съестни продукти се оставят изложени на праха и на слънцето, гдето те се лесно развалят и се пълнят с прах, а прахът в София, гдето има хиляди туберкулозни, съдържа с милиарди микроби на бацила Кох. Какво ще каже на това Дружеството за борба против туберкулозата?

Хамалите — цигани и ваксаджиите. 

Срещу стария хотел Панах, на най-централното място в столицата цигани, полуголи, легнали на тротоара и спят или дремят, ако не са бият или карат по цигански... И дамите са принудени да прескачат краката на тези египетски аристократи, за да могат да продължат пътя си... А ваксаджиите в техния  голям брой са наредени като на преглед в най-хубавите площади! Те се настаняват гдето им скимне и тяхното число се увеличава. Пълна свобода на професията. Никакво, никакво ограничение нито на място, нито на число.

Друго нещо: разни циганки и циганчета сноват из улиците и безпокоят гражданите с техните просии. На тези циганчета трябва да се забрани да се разтакат из града без работа.
При това, търпи се в София да се разхождат мъже с жени—умоповредени— с голи меса, да се спират по вратите на кафенета и гостилници и често пъти да оскърбяват минувачите. Те не са криви. Те са хора нещастни, но за тях има приюти, манастири, болници. Столиците трябва да се очистят от тях.

Какво се върши в странство? И там има хамали, има на няколко места малки и красиви павильончета, построени от общината или трамвайната администрация — но всичко това в много ограничен размер. За хамалите се предвижда униформа с М и тяхното число е определено; и тяхното място е определено. Те си имат всяка една група едно кътче с няколко пейки, гдето имат право да чакат да им се потърси труда. Никой няма право да сяда по тротоара. Същото нещо е и за ваксаджиите. Определя им се място по-назакрито; числото им е определено, мястото също определено и те нямат право да го сменят. В Париж надали има повече от 10—15 ваксаджии и то на място по-назакрито и не на главна улица и площад. Всъщност хората си служат чрез слугините за тази работа и европееца, който цени времето си, почти никога не се спира да прави тоалета на обущата си на улицата.

Да свършим статията с едно мнение, което е дал кореспондентът на в. "Журнал" за София : "Българската столица си остава едно голямо село".

Това не е почетен титул за нашата държава.