24.12.2020 г.

Цепелин в небето над София


Историята пази спомена за два случая, в които тежката сянка на легендарния въздушен кораб преминава над българската столица. Днешната малко поувяхнала слава на цепелина не може да заличи възхищението на тогавашните софийски граждани от техническото чудо на онова време. 

Първата поява на цепелин над София е в пряка връзка с Голямата война, в която летящите кораби били използвани активно за разузнаване и бомбардиране на противника, а застрашителният им вид предизвиквал смут и страх сред обикновените хора. 

173-метровият немски въздухоплавателен съд пристига в българската столица в 10:30 сутринта на 26 октомври 1915 г. Движел се от 4-мотора със скорост между 80 и 100 км/ч. Полетът преследвал преди всичко пропагандни цели, а събитието е отбелязано подобаващо чрез картички и фото-репортажи в българския и немския печат. Не остава безучастна и пропагандата на противника. Пресата на страните от Антантата обаче се опитвала да иронизира събитието и да му придаде подигравателен оттенък. 

Немска пропагандна картичка - 9 ноември, 1915 г. 

Според една колонка в английския вестник „Дейли Мейл” царят на България имал силен страх от самолети и бил изпаднал в "състояние на ужас" от авиацията на англичани и французи. Фердинанд Сакскобургготски бил толкова притеснен, че свикал Министерския съвет, поради нуждата да се защити София и разпоредил всички български летци да бъдат върнати от фронта в столицата. Той, според изданието, издигнал бомбоустойчив покрив на двореца, а през нощта прожектори безспир кръстосвали небето над града. "Треперещият монарх” дори помолил Кайзера да изпрати един от немските цепелин в града. На въпрос на командира на въздушния кораб кога може да отпътува за фронта, Фердинанд настоял цепелинът да прекара цялата зима в София. 

Кадри от посещението през 1915 г. намират място и в европейската преса.

Дописка излиза и в далечните Съединени щати. Известният американски ежедневник „Ню Йорк Таймс” разказва за 8-часовото пътуване на немския цепелин от Тимишоара през Южна Унгария, Североизточна Сърбия и Северозападна България до София. С въздухоплавателното средство пътувал 15-членен екипаж. На борда бил и немският гросхерцог Адолф фон Мекленбург, заедно със своя адютант. Благородникът бил приветстван непосредствено след приземяването на софийска земя лично от българското царско семейство. 

Цепелинът на почивка в полето край Захарната фабрика, 1915 г.

Фердинанд проявил изключителен интерес към цепелина. Монархът дори възкликнал: „Това е един велик момент в моя живот!” При своята визита царят бил придружаван от членове на Министерския съвет, сред които - министър-председателят и военният министър. Присъствал и германският пълномощен министър, акредитиран у нас. Освен за височайшия интерес, „Ню Йорк Таймс” свидетелства и за огромното количество столични граждани, дошли да видят цепелина. След като „буквално цяла София” се извървяла, за да му се възхити, той поел по обратния път към дома. 

Цар Фердинанд бил дълбоко впечатлен от техническото чудо

Царица Елеонора приветства в София гросхерцог Адолф фон Мекленбург, пътувал с цепелина.

Втората, далеч по-известна, среща на София с цепелин (и то с легендарния LZ 127) станала през октомври 1929 г. С така нареченото „Балканско пътуване” отново били търсени преди всичко пропагандни внушения. Изключителното съоръжение трябвало да символизира възраждащата се мощ на Германия – в икономически, военен и технически план. 

В дните на своето пътуване до българската столица „Граф Цепелин” вече бил в зенита на славата си. Създаден през 1928 година, още през същата година LZ 127 осъществява пътуване през океана до Съединените американски щати, а през месеците август и септември на същата 1929 година цепелинът се прочул и с историческото си първо околосветско пътешествие. 

Внушителният "Граф Цепелин" над София, 16 октомври 1929 г. Виждат се и трите български аероплана, които го придружават като ескорт от границата до столицата.

Така, на 15 октомври 1929 г. внушителното туловище на въздушния кораб се отделило от земята на родния немски град Фридрихсхавен и цепелинът се отправил със скорост от 85 км/ч по маршрута Мюнхен-Виена-Будапеща-Белград-София-Плевен-Букурещ-Тимишоара-Ратибор. На борда си „Графа” превозвал 40 души екипаж, 20 пътници и 10 килограма специална поща, която била пускана в градовете, над които корабът преминавал. 

В 11:05 часа на 16 октомври цепелинът достигнал българската граница при Драгоман, а в 11:20 вече се намирал над софийското поле. По пътя си бил посрещнат от три български аероплана, които го придружили като ескорт до столицата София. 

Сутрешните вестници вече били съобщили на софиянци, че „Граф Цепелин” ще се появи в небето около 9 часа сутринта и хиляди граждани наводнили отрано улиците и площадите в очакване на 236-метровото туловище. Очите били приковани в небето, а фотоапаратите – готови да запечатат историческия момент. Тази среща напомнила на мнозина за годините на отминалата война, но фактът, че "Балканско пътуване" се случило във времена на мир, подхранвал празничното настроение на столичани. 

В напрегнато очакване да зърнат летящото чудо
(Тази снимка любезно предостави Кико)

След появата си „Графа” се снижил, като първо преминал над царския дворец и се насочил към катедралата „Свети Александър Невски”. Там бил посрещнат от празничния звън на храмовите камбани. До екипажа на цепелина били изпратени приветствени радиотелеграми от името на правителството, от германския пълномощен министър, от Дружеството на столичните журналисти, от Българския аероклуб и германското училище.


Цяла София се струпала навън. Учениците от гимназиите в града били освободени от занятия и получили извънредна ваканция, за да проследят как силуетът на въздушния кораб преминава над столицата. Прекъснато било дори провеждащото се в този час заседание на Министерския съвет, за да могат и министрите да възхитят от балкона на правителствената сграда на творението на човешкия гений. 

Реещият се над катедралата "Св. Александър Невски" цепелин би бил внушителна гледка дори днес.

Зрелището траело около 20 минути. След две обиколки над столичните покриви и без да се приземява, „Графа” си взел сбогом със софиянци и към 12 часа на обяд продължил към Плевен. В същия ден през Свищов цепелинът напуснал българската територия, навлизайки в Румъния на път за Букурещ. 

Делят ни повече от 90 години от тази легендарна среща в небето над София. През 1937 година огънят поглъща 245-метровия титан на дирижаблите LZ 129 „Хинденбург” и слага трагичния край на епохата на цепелините. 

Въпреки изминалото време и до днес в колективната ни памет не избледнява някогашното вълнение на столичани от появата на летящото чудо. Вълнение, достигнало до наши дни с познатия на мнозина рефрен от превърналата се в шлагер закачлива песен на някогашния софийски трубадур Стоян Миленков - "Граф Цепелина от тука мина и си замина, ах, Боже мой!"

Мощната сянка на цепелина, легнала над Народното събрание през 1929 г. Тази уникална фотография е направена от борда на въздушния кораб.


17.12.2020 г.

Софийски вестникарчета


Сред най-устойчивите носталгични образи от миналото е картината на малкото улично вестникарче, тичащо по улиците с поредния сензационен брой на някое издание. Така било и в някогашна София. 

От печатницата вързопите с вестници бързо преминавали в ръцете на истинска армия от хлапаци. Хванали под мишница цял куп вестници, те бързали да ги разнесат из столицата. Виковете им привличали вниманието на минувачите, любопитството надделявало и срещу дребна сума прясно отпечатаните добри или лоши вести често се разграбвали за минути. Така, най-бързата медия на епохата успявала да разнесе последните новини из всички краища на града.

"Да живее войната!" - софийски вестникарчета с извънредни издания по случай влизането на България в Първата световна война, октомври 1915 г.

Фотография от преди век пък е запечатала едно от безбройните вестникарчета на София. Момчето на снимката продава вестник "Deutsche Balkan-Zeitung" в годините на Първата световна война. Изданието е всекидневник, който се публикува в София от Deutsch-Bulgarische Gesellschaft. 


Вестникът е основан на 16 февруари 1916 г., а първият брой излиза на 19 февруари 1917 г. Има и илюстровано приложение, наречено "Витоша". Просъществува до абдикацията на Фердинанд на 3 октомври 1918 г., като са издадени общо 481 броя без прекъсване.

За вестникарчетата на София научаваме и от един любопитен материал от столичната преса, публикуван през 1936 г.:

Онези, които първи ви поднасят новините

Из вестник "Дневник", 19 май 1936 г.

Всеки ден, когато излизаш от къщи, драги читателю, или пък от канцеларията — непременно ще срещнеш онези млади окъсанн момчета, които, свили под мишците си стотица вестници, се изпречват пред вас и настойчиво ви предлагат: Купете си вестници. Има интересно "Утро", "Дневник".

И научили наизуст новините на деня, те ви ги изброяват на един дъх... и без да чакат вашият оттовор, тикат в ръцете ви вестника.

Тези малки дрипави момчета - повечето от тях деца на улицата, са първите, които ви поднасят новините, събрани с такава мъка и нерви само за няколко часа - новини не само от България, но и от и цял свят. Вие давате левчето си, вземате вестника, а малкото вестникарче се втурва напред, провира се през навалицата и вика с целия си глас... Вестници.


Малцина знаят за техния живот. Той е тъй безрадостен, тъй еднообразен. Повечето от тях, ако не всички, са деца на бедни родители, или дори без такива, израснали на произвола на съдбата. Улицата има най-големия дял в тяхното възпитание...

Макар и малки, те знаят много неща, които дори и възрастннте не знаят. Преминали са през пламъците на живота и той ги е опърлил... И все пак, вместо да тръгнат по плоскостта на падението, те предпочитат с вестници под ръка да тичат по цели дни из улиците, за да припечелят 20-30 лева.

И вечер, капнали от умора, ще отнесат вкъщи хляб. Ще прекарат една безпокойна нощ под скъсаните завивки и на утрото, когато още всички спят, те ще се съберат пред "Стрела", за да вземат новите вестници.

И така всеки ден... Зиме, лете... За тях няма почивка, няма празник.

Бил съм между тях много пъти. И знам добре, че и тогава, когато са с празни стомаси, от лицата им не слиза усмивката на безгрижието. Това са волни птици, които и в най-голямата мъка, са весели и радостни.

Трябва само веднъж да ги видите събрани да чакат излизането на вестника, за да имате представа за техния живот. Закачат се, бият се, често пъти си разменят "любезности" и все пак се обичат. Ще видите някой, излегнал се на скъсани вестници, сладко дреме, а други до него пее "шлагерите" и получава възторжени овации от слушателите си. Други, грабнал парче хляб, гризе го сладко, като че ли яде най-вкусно ядене.

Но излезе ли вестникът, всички се преобразяват. Безгрижието се заместя от напрежението. Чакат с нетърпение да грабнат вестниците. И когато голямата врата на редакцията се отвори, те като стрели се спускат навън и улицата се оглася от виковете им.

След миг по всички краища на града прокънтяват техните гласове. Как са могли за 5 минути да бъдат в най-далечния квартал? Това знаят техните тренирани крака. Какво не прави борбата за живот.



Жената, която среднощ продава вестници

— Пътували ли сте среднощ с княжевския трамвай?

— Да!

Тогава вие сигурно сте виждали онази бедна жена, която за да изхрани децата си е станала вестникопродавачка. След уморителния ден тя не се прибира у дома си. Не! Тя чака да изпрати и последния пътник по княжевската линия и да му поднесе в трамвая своите вестници.

Настоява, моли - и вие без друго ще си купите.

И когато градът заспи, тя пеша се отправя към крайнините на града - при своите деца.

И е щастлива, че под мишницата си носи два хляба - спечелени с труд...

Само тя ли е? Хиляди като нея са прегърнали най-тежкия труд... само за да спечелят парче хляб.

Стефан Брашнаров


Хамалите на София


При онези, които предлагат труда си на безценица

Из вестник "Дневник", 22 май 1936 г.

Рано е още градът да започне своя делничен живот. Спуснатите рулетки на магазините, бавно една след друга, с грохот се отварят и показват пищно наредените витрини. Уморените стъпки на недоспалия стражар бавно отекват из каменния паваж.

А животът на площада Трапезица е започнал. Първите и постоянни посетители - ХАМАЛИТЕ, са вече тук. Насъбрали се на групи, те чакат да започне новия ден - за да ги потърси някой и му предложат на безценица своя труд.

Чакат, но ще ги потърси ли някой през деня? Този въпрос е изписан по загорелите им лица.

Хамалите в очакване на работа

От рано и аз съм между тях. Търся своя репортаж. Ето той е пред мен. Защо да не пиша за тези хора на черния труд, които от ранно утро до късна вечер, препасали през кръста дебели замърсени въжета, чакат някой клиент, който ще им купи хляб...

Те всички са дрипави, уморени, със загорели лица и черни живи очи. Истински тип на цигани... цигани, които с честен труд искат да изкарат прехраната си.

Заобикалят ме и всички с един глас, на един дъх изказват болката си.

— Няма вече за нас живот... Няма работа, няма и хляб. По цял ден стърчим тук и чакаме. Но никой не идва. Ако пък дойде, малко ще даде. Няма и за хляб.

Те не лъжат. В това, което казват, има чистосърдечност и болка, която се чете по лицата им.

— Колко души сте?

— Две хиляди души.

Две хиляди хамали всеки ден чакат по всички пияци на София и предлагат на безценица своя труд.

А той е тежък и опасен. Нима е лесно да понесеш на гърба си 300-400 кгр. и да го качиш на пететажното здание. Ако този тежък товар ви притисне, вие ще останете труп под него.

Под тежкия товар

А те не се страхуват от работа - само че няма вече такава. Кризата се отрази и на тях - и то най-вече на тях. Няма кой да купува и те няма какво да пренасят.

Сали, който е нещо като председател на организацията, ми разказва:

— По-рано носех 500 кгр. на гърба си, а сега не мога и 200 кгр. да нося. Носи ли се на празен стомах? Ето вчера през целия ден не само аз, но и всички, нямахме дори сефте. А вкъщи жена и деца чакат хляб... Отидохме си с празни ръце. И днес ако е така...

Той не се доизказва. Мисълта, че този ден може да мине без лев в джеба потъмнява блясъка на черните му очи.

Не е само Сали. Като него има 2000 души, които предлагат своя труд на безценица - и все пак няма кой да го купи.

А и те са хора и те искат да ядат... Имат по пет-шест деца, които вечер ги чакат с вечната дума на уста - хляб.


Стефан Брашнаров


Софийски хамалин, второто десетилетие на XX век.

В очакване на клиенти за деня, началото на 40-те години

До днес столичните хамали остават запазената марка на площад "Македония".

Макар и числеността им да намалява, все още можете да се възползвате от техните услуги.



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...