27.02.2017 г.

Храмът "Света Неделя"


Откъс от статията "Черковно строителство в София до освобождението" на Асен Василев, публикувана през 1940 г. в юбилейния сборник на благотворително дружество "Иван Денкоглу".


Черквата Св. Неделя. В „Сбирка от статии“ през 1898 год. П. П. Карапетров пише, че черквата Св. мъченица Неделя — наречена Огнена, е пета по ред. Други четири черкви със същото име били строени преди нея, все на същото място, от които първата през IV в. От къде черпи тези сведения, Карапетров не съобщава. 

През 1853 г. софиянци решили и съборили старата си черква Св. Неделя, която не била в добро състояние, и в 1856 г. започнали да строят нова — със същото име и на същото място. През този промеждутък са събрани суми, вписани най-подробно в кондиките, които днес са напълно запазени, та имаме възможность да проучим подробно този въпрос (1). Събраните суми са възлизали над 220,000 гр., като пожертвуванията са продължавали и след 1856 г., когато са постъпили в касата над 40,000 гр. Разполагайки с такава значителна сума, черковното настоятелство е имало възможност да построи една от най-големите черкви в София.


Действително, така и започнали, но току след очертаване на основите софиянци се разколебали при мисълта за бъдещия вид на черквата и, смутени от страха пред турците, размерите намалили. Все пак построената по-късно черква е имала внушителен вид. Тя се е налагала над всички постройки в града и се е виждала от далече. За щастие днес има запазена снимка от нея. Тя е била три-корабна черква със седловиден покрив, върху който се издигали три куполи на високи осмостенни призми и две камбанарии на двата западни ъгли. От запад, юг и север е била заобиколена с колонада, свързана с арки, подържащи покрива на артиката, на който са били изградени 17 малки полусферични куполи. В тази куполна колонада явно личи влиянието на мохамеданската архитектура. Южният и северният олтарни входове са имали отпред по две колони, които са подържали по една куполка. Градежът на черквата в горната част (покрива, куполите и камбанариите) не е бил особено солиден.

В този си вид черквата е просъществувала до 1898 год., когато настоятелството решава да я преобрази. Възложено било на арх. Никола Лазаров да извърши това преобразяване, което е станало през същата година. Арх. Н. Лазаров събаря двете камбанарии и двата купола. Вместо тях на западната стена издига нова камбанария, а на покрива оставя един купол. Почвата сколо черквата е била изкуствено натрупвана и станало нужда да се копаят дълбоки основи на новата камбанария, за да се стигне здрава почва. Стигнало се до 11 м. дълбочина, където били открити основите на друга черква, вероятно на най-старата, може би на онази, за която Карапетров твърди, че била от IV в. При издигане на камбанарията средната част от западната артика била съборена, а в ляво и дясно запълнена със зидове, та се получили две странични помещения за кръщалня и канцелария. Това предава на черквата съвсем нов вид. Външно я разнообразили и украсили с редове от червени тухли. Всичко това е струвало 136,000 зл. лв. Височината на околната пръст била свалена с около два метра, та черквата останала на тераса, по която се качва с каменни стъпала. Така черквата просъществува до покушението през 1925 год., когато главно покривът бе вдигнат във въздуха.


Веднага след това се замисли за възобновяването й. Повдигна се обаче спор, това възобновяване дали да стане на основите на полуразрушената черква или да се изгради наново на друго място. Първото становище доби предимство и се възложи на архитектите Ив. Васильов и Д. Цолов, които изготвиха плановете за ново престрояване.


През 1933 год. черквата бе напълно готова, както е в днешния си вид, и се освети на 7. IV. Благовещение, с. г.

1) П. Динеков, София през XIX в. до освобождението. София 1937.


20.02.2017 г.

Храмът "Свети Спас"



Откъс от статията "Черковно строителство в София до освобождението" на Асен Василев, публикувана през 1940 г. в юбилейния сборник на благотворително дружество "Иван Денкоглу". Само няколко години по-късно храмът "Свети Спас" е сериозно повреден при англо-американските бомбардировки над града, а по-късно е окончателно разрушен.



Св. Спас или Възнесение Господне. Днешната черква е изградена върху основитe на по-стара черква със същото име. Писмени сведения за нея нямаме освен това, че е упомената в житието на Св. Никола Нови от 1564 год. (1). Намирала се е тогава при медното тържище: ...„Мѣста мéднаго зовóма трьжища“. Герлах потвърждава нейното съществуване през 1578 год., като я назовава Св. Спас. От кога датира, не може да се установи. Това, обаче, не е по-рано от XV—XVI в. Била е еднокорабна построена в земята на дълбочина около 2 м.. и се слизало в нея по стъпала. Прозорците са били малки, току под покрива, който е бил малко над земното ниво. В стария си вид черквата е просъществувала до освобождението, а на следната 1879 година била развалена като негодна. На нейно място изградили днешната черква, осветена през 1883 г. Използувани били основите на старата черква. Това станало по настояване на учителя М. Буботинов (2). Строежът бил възложен на майстора—строител Георги Новаков Джонгар (3), който изработил плановете и модел за черквата. Новата сграда била увеличена, като прибавили още два странични кораба и предверие. Страничните кораби са разделени от централния с два реда колони, за които се употребили дебели дъбови дънери, сечени в гората на Урвичкия манастир. В архитектурно отношение черквата е смесица от базиликална форма със седловиден покрив, от който се издигат три куполи на високи основи (барабани). Това е онзи вид черкви, който се наложи из нашите земи през XIX в. 

Св. Спас, подобно на черквите от този тип, има и закрита артика от западната страна. За камбанария е използуван първоначално западният купол, а по-късно построили извън черквата малка камбанария — само от греди. За украсата на старата черква нямаме сведения. Допускаме за съществуване на стенописи. Иконите, обаче, са били запазени и прехвърлени в новопостроената черква. За съжаление през 1890 или 1891 год. по решение на митрополията, те били натоварени на кола и изгорени някъде около р. Искър. (4). Миналата година намерих, че това е станало в с. Панчарево, Огънят е бил запален в черковния двор, а пепелта, като свята, за да не се тъпче, била изхвърлена с тенекии в реката. От тези икони само няколко се съхраняват в Панчаревската черква и би трябвало да бъдат проучени и запазени. Ценни бележки за живота на черквата са оставени в редица черковни книги, за които Е. Спространов е дал подробно описание (СбНУ, XXII—XXIII, 15). Тези приписки датират от 1728, 1731, 1740, 1751, 1754, 1755, 1758, 1784, 1790, 1795, 1799, 1810, 1811, 1813, 1814, 1825, 1827, 1836, 1855, 1858, 1867 години и по тях можем да съдим за известни прояви около живота на черквата. Освен книгите, запазена е и сребърна кутия с мощи от Св. Безсребърници Козма и Дамян, на капака на която, около издълбаните образи на св. Петка и св. Неделя, има надпис: „Сти мощи у градъ Софиѧ во храмъ сти Спасъ и при архиепископа θеоан’ и при сщници киръ папа Стефчо и при киръ епитрупа Миткото и при нȣриници киръ Цвѣтко настоѧтелъ 1811.“

В днешния си вид Св. Спас е твърде преобразена и вероятно с нищо не ни напомва старата черква. Централният и северният олтари са снабдени с иконостаси, изработени на времето си от резбаря Филипов, които представляват известно отклонение от старата резбарска традиция. В южния кораб липсва олтар.

Иконите, извънредно финно изработени в модернизиран руски стил, далеч нямат нищо общо с догмите на византийската иконография. Въпреки усилията ми, не ми се удаде да открия техния автор. Стенописите са съвсем нова работа, изпълнени също така с явно отклонение от традициите на миналото. Тези стенописи се направиха през 1924 год. от художниците X. К. Тачев и Апостол Христов, в черквата, а в олтара от Д. и Р. Мандови. Преди тях, още след изграждане на черквата, старият зограф Алексо Василев е изписал централния купол със стенописи, които днес са замазани.(5)

1) П. А. Сырку, Житiе Св. Николая Новаго Софийскаго, С. Петербург 1901, стр 133—134.

2) E. Спространов, Бележки и приписки по Соф. черкви. СбНУ, ХХII-ХХIII, с. 25.

3) Георги (Гьорче) Новаков Джонгар, род. в с. Попрадище — Македония, умрял във Велес, е син на прочутия майстор Новак Джонгар от с. Тресанче, а преселен в Попрадище. Георги Н. Джонгар е бил значителен майстор—строител от миналия и началото на настоящия век. Той е давал плановете и извършвал градежа на много черкви, между които и черквите в с. Попрадище, градовете Бер, Гниляне, Велес (в Ново село), Щип, из Серско, Берковица, Лом, Видин, с. Акчар—Видинско, с. Обеля и Дървеница - Софийско и мн. др. Освен това той е изградил големи къщи и из някои софийски села - Бояна, Долни Богров и др. Негова работа е и една джамия в Битоля.

4) Е. Спространов, цит. с.т с. 15

5) Алексо Василев (1854—1914) е роден в Галичник. Учил е иконопис при Христо Мокриев. Той е работил из целия полуостров. Herови са иконите в черквите: Св. Богородица в с. Драгалевци, с. Рила и др. През 1891 — 92 год, е работил и в Рилския манастир.


13.02.2017 г.

Спомен около съденето на Васил Левски в София


Текстът е публикуван през 1940 г. в юбилейния сборник на благотворително дружество "Иван Денкоглу"

Спомен около съденето на Васил Левски

Съобщава: Веселин х. Стефчов

Събитието, за което е дума по-долу, става по време на залавянето на апостола Васил Левски и ми е разказано от майка ми.

Години на решителна подготовка за смел героичен протест и същевременно на голям смут и мъчителни размисли! Какво иде? Какво ще стане? До къде ще ни доведе? Може ли да се излезе срещу голямата и могъща турска държава, срещу суровата безпощадна и жестока власт на владетеля турчин? От къде ще дойде светъл лъч и защита, за да озари и подкрепи народа, който, изплашен, тъне в мрак и безсилие?!

Набързо и тревожно ни разпуснаха, — разказва майка ми, — този ден от училище, старото училище „Ив. Н. Денкоглу“ при черквата „Св. Неделя“. Идеше глъч, от цяла София събрани тупанджиите и зурлите. На тълпи турци и силно разтревожени, уплашени и смутени българи се трупат. Учениците с книги под ръка тръгнали и те да видят какво става. Всички се втурнали към конака.


От двете страни на улиците насъбрани були и турчета. Майка ми подканвала другарките си да отидат на мястото, за да чуят какво има, обаче, всички бързо се разпръснали. Тя сама тръгнала към виковете и, тъй като била облечена по турски, минала за туркинче.

По средата на улицата, казва тя, вървял един човек с вериги — букаи. Турцитe и турчетата викали: „комита гяури!“ и хвърляли камъни. Човекът бил заобиколен почти отвред от тупанджиите и зурлите, които тупали и вряскали оглушително. Отпред и отзад на комитата вървели по една тълпа турци-заптиета, пеши и конни, а след това върволяк от турци. С веригите комитата бил окован така: с едната верига от единия крак до врата, а с друга — от другия крак до пояса. Той вървял бързо и смело, като от време на време си избърсвал с кърпа потта и разглеждал наоколо си. Българите, като разбрали какво е, бързо се изпокрили и не се виждал нито един. Шумното и възбудено шествие дошло така до конака, където нахълтало. Тупанджиите и зурлите останали с част от турците в двора, а другите се наблъскали в помещението. Майка ми се провряла между многото турци натрупали се на вратата и те я пустнали напред, като я вземали за туркинче.

Тя се намерила в една стая, постлана с килим. В единия ъгъл на стаята имало едно шелте и възглавници, дето седял съдията. В другите две кюшета същата уредба и също с по един съдия. На комитата дали стол по средата. Той седнал, хванал и подържал веригите и с кърпа си бършел лицето. Съдиите почнали да го разпитват.

Той все отговарял: „Не знам, не съм го виждал, не го знам“.

Турците на вратата само заканително ръмжели : „А, не знае зер!“ (Билмеору, билмез, а!). По едно време донесли на комитата кафе. Той отказал. След това му дали наргиле. Той го сложил долу около себе си — човекът бил вече уморен. След разпита го отвели долу под стълбата, гдето било помещението за затваряне.

Впечатлението на майка ми от този народен бунтовник било толкова силно, че тя повтаря често и до днес: „Тоя човек стои пред очите ми като жив“.

Като се върнала вкъщи, любопитната ученичка на даскал Манол (1) е била набита от баба си. „Трябвало ли ти беше да идеш там? Как си смяла, та да не си дойдеш у дома? Кой те кара там да идеш, та да запалиш цяла къща?“

След време, като обесили комитата, се разчуло, че бил Васил Левски. Всички тогава се изпокрили и плахо-плахо отивали само дене до дюкяните си или по работа; а на баните, където ходели да се мият и перат, дълго време никой се не виждал.


1) Баща на о. з. генерал Велизар Лазаров