16.11.2018 г.

1000 метра над София (1914 г.)


Списание "Аз знам всичко" от 29 юни 1914 г. отразява един любопитен епизод от ранната история на въздухоплаването и фотографията в България. Става дума за едно от първите заснемания на столицата от въздуха, станало възможно благодарение на бурното развитие на авиацията в онази епоха. По-малко от 4 години по-рано, отново над София, руският авиатор Борис Маслеников провежда първия самолетен полет в България. Съществуват сведения, че по време на този полет са направени аеро снимки на София, но поне за нас те остават неизвестни.


1000 метра над София

Горната снимка представлява един изглед на столицата, снет от нашия фотограф при полетите му с аероплана "Румплер" от една височина от 1000 метра. Снимката е направена с апарата на в. "Утро". В средата й се вижда центъра на града, катедралата "Св. Неделя".

Цяла седмица столичани се любуваха на чудно смелите полети на пристигналия в столицата германски пилот Алфред Фридрих, извършвани с моноплан „Румплер“. Последните имаха за цел да изтъкнат пред нашите военни авиатори всички преимущества и голямата устойчивост на германския тип летателни машини. Извършиха се и военни упражнения — издирване на заели позиции и укрили се или в движение в околността на София батареи, разузнавателна служба, която летелите с моноплана артилерийски офицери изпълниха с рядък успех.

Пилота Алфред Фридрих изминал с аероплан пътя Берлин-Париж-Лондон-Берлин

Пилотът Алфред Фридрих и германския поручик изминал с кон пътя Берлин-София

Докогато всички наши военни аероплани са стари, съвършенно негодни вече за никаква работа летателни машини, „Румплер“ има неизброими превъзходства. Моноплана отдалеч има чудно красив изглед и прилича на същински орел, с който и наистина съперничи. Средната бързина, с която аероплана се движи, е около 120 километра в час.

Моноплана „Румплер“ на 25 м. височина.

Авиаторът бе така любезен да извърши един полет и с нашия фотограф. Един изглед на столицата, направен с апарата на в. "Утро", единствения пригоден и за такива снимки, поместваме на първа страница.

Нашият фотограф след полета

Смелият авиатор изпълни и първото далечно пътувание у нас с аероплан, като с един пътник, военния авиатор поручик Поп Кръстев, замина от София за Русе.


11.11.2018 г.

Един пазарен ден в Стара София


Крикор Асланян

Петък, 13 септември 1940 година. Пазарен ден в София. На Централния софийски пазар, наричан от някои “Женски пазар”, цари голямо оживление и е много шумно. Още от снощи от всички краища са запристигали каруци с ритли, впрегнати с чифт волове или каруци-платформи, теглени от дръгливи кончета. 

Шопи с накривени калпаци, облечени с дебели овчи тулупи, с остен в ръка подканват Белчо и Сивчо да бързат към улица "Драгоман", където  е  единственият пазар на столицата на Царство България. Гиздави шопкини облечени в черни литаци и сукмани, върху домашно тъкани  грижливо избелени, кенарени ризи се возят сред щайги и кошове, пълни с пресни плодове и зарзават от собствените им бахчи. Някои са окачили на вратовете си по няколко реда пендари, които едва ли са минали покрай златото. На главите са вързали разноцветни забрадки, а зад дясното ухо много от тях са боднали и по едно цвете от градината. Белосани и червосани като за градо, те тайно се надяват да срещнат възхитения поглед на някой градски левент. 


Воловете тежко пристъпят по едрите павета на улица "Цар Симеон" на път към пазара, където стопанинът ще разтовари от каруцата цялата стока, преди да отведе добичетата до двора на един от близките ханове, където ще ги напои и им даде да похапнат, та чак тогава ще се отправи към пазара, за да подреди стоката и почине няколко минути, преди софиянци да защъкат из пазарището. 

Някои  подреждат стоката си в каруцата, а други са наели сергии, където подреждат щайгите с по-деликатните зеленчуци и плодовете. Пиперът, зелен или червен, сиврия, камби или капия, се продава направо от големите кошове, плетени от тънки дренови пръчки. Те са дълбоки по метър, конусообразни с тясна заоблена основа и широко гърло. Тиквички, морави патладжани, пресен фасул - зелен или жълт, както и пресният грах се продават също от такива кошове. Те са пред каруцата, та гражданйете по-лесно да избират това, което ще напазаруват за следващите дни до вторника, когато е следващият пазарен ден в Столицата.


Между каруците са издигнати планини от едри ломски любеници с тъмно зелена, като нощта, кора, жълта сърцевина и малки бели семчици. Тук има и кърваво червени захарни дини, докарани чак от Арчар, известни с аромата и сладостта си. Една от тях, разцепена на две, служи за корона на грамадата, която още преди залез ще се стопи като ланския сняг.

Докато петърчкото зеле се разграбва от софиянци, откъм фурната на Боре на ул. "Цар Симеон" ръчни зарзаватчийски колички пръскат аромата на печени костенурки, а продавачите им подканват мущериите да си купят прясно изпечени “горски пилета”.

Алено червени, розови и зелени за туршия домати разнасят из въздуха невероятния си аромат, зовящ за чашка ракийка анасонлийка. Дълги краставици-ланги, хрупкави руски краставички (сега ги наричаме корнишони), смесени с доматите, са най-прекрасното мезе за сливовата отлежала в черничево буре ( гроздова и плодова ракия пиеха само каруцарите и хамалите).

Сергиите, отрупани с плодове, напомнят картина на Реноар, в която багрите се смесват в причудливи комбинации. Праскови, докарани чак от Сливен, с нежна кадифяна кожа, златисти кайсии от Силистра съжителстват с ягоди от Берковица, които според сорта си преливат от ярко червено до тъмно бордо. Череши хрущялки от Кюстендил, Бобошево и Драговищица, съжителстват с ябълки “златна пармена” и “Белфлоьр”, също от Кюстендилско - ябълковата градина на Царството. За сливите от региона може да се напише цяла ода. Бостаните на Долни Дъбник, лозята на Пазарджик и Карлово разнасяха ароматите си не само на софийския пазар, но в такива дни се чувстваха из целия град. На сергиите с грозде можехме да опитаме ароматния сорт “Чавуш”, кехлибареният “Болгар” или карловския мискет, който можеше да ви задуши с необикновения си мирис на теменужки

Веднага след като прекосяхме ул. "Цар Симеон", попадахме в района на атракциите. Тук, в ограденото с въже пространство, бай Гюро бореца, гол до кръста се беше вкопчил в мечката стръвница, която беше оставила следи от ноктите си върху тялото му. До “арената” на Гюро беше палатката на младия мъж “Човека 206 кила", който имаше по шест пръста на краката си, а белите му хасени гащи висяха пред палатката за реклама на “шоуто”.

В тази част на пазара бяха и продавачите на мляко, сирене, извара и агнешко. Докато кокошки, пилета и горди петли с ярко червени гребени се продаваха на най-долния край на пазара, близо до булевард "Сливница". Тук беше и тържището на разсада и фиданките, както и луковици и разсад за цветя и декоративни храсти.

Върху малките масички на старите селянки можехте да намерите всички ароматични треви и подправки, пресни и сушени, за приготвянето на неделния празничен обяд. Чубрица, босилек,  риган и мащерка. Магданоз, розмарин, копър и мента разнасяха своя необикновен парфюм из целия пазар. Сладък и лют червен пипер, сминдух и балканска чубрица допълваха тази вакханалия от естествени аромати, които превръщат гозбите на старософиянци в шедьоври на кулинарното изкуство. 

Ах, ето една капелата софийска Госпожа, съпровождана от своята слугиня - напета мома вакарелка, да пазаруват. В момента госпожата избира връзки целина с неголяма глава и тъмни свежи листа, които слага в кошницата, носена от слугинята. 2-3 връзки лозови листа отиват да правят компания на целината, а копърът и едролистният магданоз са необходими за сармите, с които Госпожата е решила да нахрани семейството си на неделния обяд. За тази цел преди малко тя е купила и килограм прясно смляно телешко месо от касапница “Милосърдие”, намираща се също на ул. "Цар Симеон". Пъпеш от сорта “медена роса” ще осигури десерта на този неделен обяд. С всяка изминала минута кошницата все повече натежава, но Госпожата не се притеснява. Анка е яка и може да носи тежката кошница до дома им на ул. "Солунска". Госпожата не пропуска да хвърли в кошницата и няколко зелени люти чушлета за Господина. Естествено те са безплатна добавка към напазаруваното от този шияковски шоп.


Преваля пладне и бавно пазарът утихва. Селяните крият дълбоко в пазвите си спечелените пари и лека-полека започват да прибират малкото останала стока. Докато Нане прескача до хана да докара воловете, Пена прибира празните кошове, като ги трупа един връз друг. Скоро пазарът ще се изпразни и общинските метачи ще започнат да чистят улица "Драгоман".

Само на ъгъла на ул. "Св. Св. Кирил и Методий" и "Цар Самуил" все още се трупа народ пред дървената “бъчва на смъртта” на братя Соколови.


8.11.2018 г.

Новата загадка


Днес се движим по улиците на изчезнала София. Кое е мястото на снимката?



5.11.2018 г.

Христо Алексиев: Албумът "Една като никоя" е незабравима разходка из изчезналата красота на стара София!


Христо Алексиев е роден през 1950 година в София. Завършва Художествената гимназия в София и Академията за изящно и приложно изкуство „Граф Строганов” в Москва, Русия, като магистър по изкуствата. Член е на Съюза на българските художници от 1978 година и на Асоциацията на австрийските художници от 2000 г. Носител е на: Първа награда за плакат на 8-то Биенале за приложна графика – Вилнюс, Литва, 1971; Трета награда за плакат – Бърно, Чехословакия, 1979; Втора награда от Калифорнийския Музей за наука и индустрия и Трета награда за филмов плакат на конкурса, организиран от списание „Hollywood Reporter” – Калифорния, САЩ, 1981. Има множество награди за плакат, театрален плакат и графичен дизайн от българските изложби на приложна графика. Правил е самостоятелни изложби в София; Люксембург; Прага и Братислава, Чехословакия; Алжир; Виена и Залцбург, Австрия. Негови произведения са притежание на галерии и частни колекции в България, САЩ, Австрия, Франция, Германия, Италия, Швейцария, Русия, Финландия, Естония, Полша. Работил е като плакатист на ВИТИЗ (НАТФИЗ), Малък градски театър зад канала, Театъра на армията, Сатиричния театър и други. От 1993 година живее и работи в Австрия като художник на свободна практика. Сътрудничил е като илюстратор и графичен дизайнер на списанията „WIENER”, „H.O.M.E.”, „WIEN Live“, „WOMAN”.



Христо, представи се с няколко думи на нашите читатели?

Художник в областта на плаката, илюстрацията, портрета, портретната карикатура, оформлението на книгата, логото, пощенската марка и цялостния графичен дизайн. Страстен колекционер на стари пощенски картички и снимки.  

Събира ни един истински празник за приятелите на стара София. Преди броени дни излезе от печат твоят уникален албум "Една като никоя. София в старите пощенски картички и снимки". Какво представлява той?

- На първо място искам да кажа, че посветих изданието на моите родители Мария и Марин Алексиеви, защото наследената от тях любов към красивите обикновени неща, съхранили паметта на родния ми град София, и до днес определя смисъла на моя живот.

Албумът е с формат 24 х 33 см и обхваща периода от 1879 до 1920 година. В обем от 360 страници са подредени близо 700 пощенски картички, снимки и документи. Проследявам развитието, изграждането и промените на изпълнената с дух и романтика стара София и извисяването ѝ до европейска столица. Читателите ще могат да надникнат сред човешката гълчава на софийските пазари, да почувстват българския възрожденски дух в архитектурните традиции, да усетят бита и уловията на живот, топлината в отношенията и ежедневието на някогашните софиянци. 

Изданието е двуезично - на български и английски език. Илюстрациите са четирицветно отпечатани. Този вид печат оскъпява албума, но дава възможност за пълна изява на нюансите в цветността на изобразения материал. В завършен вид изданието е с твърди корици с обложка и суперобложка.

Албумът е без аналог до момента и като съдържание, и като оформление. Какво го отличава от всички други книги за София?

- Това, което отличава албума от другите книги за София, е гледната ми точка на художник към автентичния изобразителен материал и прецизното ми вглеждане в детайлите. С подреждането на картичките и снимките в албума предлагам една незабравима разходка из изчезналата красота на стара София. Високо професионалната обработка на изображенията и композирането им също са отличителна черта на изданието.

Ти си автор, художник и оформител на книгата. Бих нарекъл създаването на такова внушително издание в родна среда чудо, ако зад него не стоеше наистина огромен труд и много усилия. Защо се захвана с тази сизифовска задача?

- Още преди около 45 години като студент в Московската художествена академия „Граф Строганов” поставих началото на моята колекция от стари пощенски картички. Първоначално темата ѝ беше свързана с моето призвание – плаката и графичния дизайн, но моите родители и срещата ми с колекционери и радетели за съхраняването на всичко българско ме насочиха към вечната тема София. Така, като събирах и изучавах старите пощенски картички и снимки от София, реших да възкреся хронологически изчезналото лице на столицата, като му върна усмивката на миналото. 

Пътуванията ми в Полша, Чехословакия, Унгария, Германия и Франция постепенно обогатиха колекцията ми, но истинският ѝ облик се оформи в България и по-късно в Австрия. В сърцевината ѝ залегнаха находките ми на срещите в Софийския филателен клуб и посещенията на стари софийски фамилии, частни колекционери, антикварни магазини, Софийския битпазар... Уникални пощенски картички, снимки и гравюри закупих на антикварни търгове във Виена (Dorotheum) и Залцбург (Markus Weisenböck), както и от букиниста  Хелфрид Зееман (Photo-Antiquariat Helfried Seemann), голям познавач на старото българско фотографско изкуство и притежател на антикварен магазин в центъра на Виена. 

Реализацията на албума се оказа много дълъг и сложен процес. Прецизното компютърното обработване и подреждането на изображенията отне около 3 години. 

Да, наистина в българските условия това се оказа сизифовски труд, но се надявам, че колекцията ми от „открития” ще зарадва ценителите и ще се превърне в една своеобразна „археология” на София.


Много от фотографиите в албума са непознати и се публикуват за първи път. Кои са най-ценните материали, които представяш?

- В моя албум се постарах да покажа по-редки и уникални стари снимки. Сред тях са публикуваните за първи път: булевард „Дондуков” в посока площад „Свети Крал” и църквата „Свети Спас” (около 1886 г.), софийската Военно-гълъбна пощенска станция и Телеграфната рота пред църквата „Света София” (1896 г.), сградата на Народното събрание в строеж (около 1885 г.), погребението на генерал Сава Муткуров (1891 г.), внасянето на тленните останки на Княз Александър I Батенберг в Ротондата „Свети Георги” (1893 г.) и други. 

Много са и рядко срещаните автентични снимки от стъклени негативи и позитиви и стереофотографии. 

Какво е за теб старата пощенска картичка? Защо я поставяш в сърцето на твоя албум?

-  Какво всъщност е пощенската картичка за мен и по конкретно тази от стара София? Един спомен, едно лично пътуване, едно сантиментално преживяване, една неосъществена любов или копнеж по един съществуващ само в мечтите ми град, скътан във фантазията на художника в мен? 

Да! Всичко това заедно, което, променяйки облика на любимия ми град, по свой начин променяше и мен! Харесвайки по-големи, по-красиви, по-уютни, по-интересни градове, живеейки в тях, аз упорито се завръщам в моята „една като никоя” София, защото в София съм си у дома и защото вярвам, че тук Бог е най-близо до мен. Затова пощенските картички са в моето сърце и затова съм ги нарекъл „красиви крилати картончета”!

Книгата ти е признание и към първите български фотографи. Какво не знаем за тях?

- Много са пионерите на българската фотография: Анастас Карастоянов и синовете му Иван и Димитър Карастоянови, Тома Хитров и Тодор Факиров в София, Мойсе Камерман в Русе. За някои от тях разказвам подробно в предговора на албума. Давам примери как от техните оригинални фотографии са изработвани и пощенски картички. Независимо от количеството техни фотографии, запазени до наши дни, колко от тях и какви теми са пренесени на картички си остава неизяснено. Този проблем е неглижиран и от българските книжари, въпреки че голяма част от тях са били производители и разпространители на картички. 

В моя албум са поместени и първите достигнали до наши дни литографни картички с изгледи от София, правени по фотографии на Иван и Димитър Карастоянови в Германия и Австрия. Имам и оригинални снимки на Иван Карастоянов, получили разрешение от Министерството на пощите за тиражирането им като пощенски картички. 

Срещна ли подкрепа при издаването на албума?

- Най-голяма трудност срещнах при финансирането. Искам да благодаря на Програма Култура на Столична община за отпуснатата ми основна сума. Но изданието нямаше да види бял свят без щедрия жест на мой приятел колекционер за съфинансирането на големия обем, четирицветния печат и луксозната твърда подвързия. 

Подготвяш и втори том? 

- Да, подготвям и втори том, който ще обхваща периода от 1920 до 1943 година.

Кога ще бъде представянето на "Една като никоя"?

-  Представянето на „Една като никоя. София в старите пощенски картички и снимки” ще се състои на 21 ноември (сряда) от 18.00 часа в Софийска градска художествена галерия (ул. „Гурко”№1). 

Използвам случая най-сърдечно да поканя и всички ваши читатели!


3.11.2018 г.

София през 1880 година (бележки от Йосиф Беке)


Материалът е публикуван в общинското списание "Сердика", книга 1 и 2 от 1945 г.

София през 1880 година


Един от първите пътешественици, който минал през България почти веднага след Освобождението, е унгарецът Йосиф Беке. Той бил роден в град Баканак — Унгария на 19 април 1863 година.

През София минал в началото на месец февруари 1880 година, за която дава следните сведения:

„София е главен и престолен град на България. Има 20—25 хиляди души население, от които половината са местни българи, а другата половина турци и евреи. Тук се срещат почти всички ориенталски народи, като гърци, арнаути, цинцари, арменци и др., също черкези и руси, особено между войската; вероятно под думата черкези трябва да се разбират казаци. Много рядко тук се срещат немци, французи и сърби. В духовно отношение сърбите стоят много по-долу от българите.

Градът има 20—25 джамии, но само 3—4 са отворени за молитва, защото 8—10 са били разрушени от земетресенията, а останалите са обърнати на разни складове. Хубавата джамия с 9 купола днес е склад за разни военни припаси. Има малка, но хубава гръцка черква с 3 кубета и 3 — 4 хубави камбани (под думата гръцка трябва да се разбира православна или черквата Св. Крал).

По-забележителни сгради са: конакът, пожарната кула с часовника, казармите и някои турски къщи и гробища. Има и площади, които са пълни с развалини, което дава илюзия, че София е била разрушена през време на руско-турската война. Пред конака има много хубава градина с оранжерия, изложба на цветя и 4 павилиона, в които свири всеки празничен ден военната музика.

Преди няколко месеца бил избран за български княз немският княз Александър Батемберг, който е много обичан и почитан от народа. Тук търговията е доста оживена, но най-трудното за чужденеца е смяната на пари, защото тук вървят почти всички видове монети: руски рубли, австрийски крайцери, турски меджедии, француски франкове, италиански лирети, румънски леи, сръбски динари и други“.

Вероятно България се е харесала на Беке, защото той се преселил в Пловдив, където построил пивоварната фабрика „Каменица“. Починал на 6 април 1934 година.

АЛ. МИЛАНОВ

Скица на София, рисувана от пътешественика Йосиф Беке в началото на февруари 1880 година с по-забележителните сгради: 1. Черквата Света София — Сиявуш джамиси; 2. Конакът - Двореца; 3. Пожарната кула с часовника; 4. Джамията с 9 кубета - (Бююк джами); 5. Баня баши (Молла Ефенди джамиси) — турският молитвен дом; 6. Черквата Свети Крал; 7. Синагогата „Кал Ешкеназим" - най-голямата синагога; 8. Планината Витоша, градът е гледан от турските гробища при Шарения (Лъвовия) мост

*

Биографични бележки за Йосиф Беке и неговото семейство, любезно предоставени от Емма Маркони - правнучка на Йосиф Беке:

Йосиф Беке се установява в Пловдив и малко след това пристига семейството му от Виена. Съпругата му – Луиза Беке, която е лекар, заедно с дъщерите им Берта и Емили Беке. 
     
Едва през 1931 г. те получават българско поданство, но скоро след това Йосиф Беке умира и семейството се преселва в София. 

Указът, с който получават българско гражданство

Дъщеря му Емили става акционер в дружество Сингер, а Берта – в Изида. И двете живеят в центъра на града. Емили не се омъжва, а Берта Беке, по-малката дъщеря, сключва брак с висш български офицер – Асен, който получава много ордени и награди за своята дейност, включително и лично от Цар Борис III подарък златен джобен часовник. Същевременно е редактор на военно списание и книги. На него е кръстен правнукът му. 

Сватбата на Асен и дъщерята на Йосиф Беке- Берта

Внукът на Йосиф Беке с баща си

Берта Беке умира през 1988 г.

И до ден днешен наследниците на Беке живеят в София.


25.10.2018 г.

Новата загадка


Днешната загадка е истинско предизвикателство за познавачите. Търсим мястото на снимката:



23.10.2018 г.

Пред очите ми бели покривки и келнери с черни папионки


6 часа вечерта след войната

Крикор Асланян

Още от дете обичам да ходя по ресторанти. Сякаш пъпът ми е бил хвърлен там, в някоя луксозна кръчма. Няма да скромнича, обичам скъпите неща, луксозните заведения, красивите жени. Е, не винаги съм имал възможност да реализирам мечтите си, но винаги съм се стремял към това.

Към махленски кръчми никакво влечение нямам. И за това на млади години любимият ми ресторант беше “България”. 

Преди 1944 год. нямах възможност да го посещавам. Родителите ми бяха скромни занаятчии и  нито “България”, нито “Юнион Палас” бяха достъпни за тях. Следователно и за мен. Ходеха по семейни бирарии, ресторант-градини, като “Балкански” в Лозенец, и аз трябваше да се задоволявам със скромните им възможности. Но в края на краищата кръчмата си е кръчма, има бели покривки и келнери, а тези два атрибута винаги са били елементи от моите детски, юношески, младежки, мъжки, а сега старчески мечти и стремления. Даже без черна папионка, а с мръсна около врата бяла риза, келнерът е елемент от виденията, които ме спохождат около 6 часа вечерта. 

Накратко, умирам да ходя по заведения. Но не обичам да ги сменям често. Кеф ми е да ходя там, където ме познават и се отнасят към мен дружески, като към желан гост, като приятел.

В средата  на 50-те години,  когато  вече имах собствени доходи и с приятели започнахме да ходим по заведения, любим ресторант ни беше “България”. Събота или неделя не пропускахме да отидем с гаджета в този страхотен ресторант, където свиреха част от “Оптимистите”, пееше Леа Иванова, а Сашо Сладура й акомпанираше със своята цигулка. Ние танцувахме румба, танго, блус и по-рядко валс. Естествено най-много обичахме тангото и блуса, понятно защо, нали? Да не навлизам в подробности, които могат да шокират децата от кварталната детска градина, за другите опасност няма.

Основният ресторант се наричаше “първи грил”, а вторият етаж над него - “втори грил”. Не ме питайте защо, не знам. До втори грил се стигаше по красива двойна стълба, която и до днес краси ресторанта. 

Голям кеф беше лятно време, когато отваряха подвижния покрив и тютюневият дим излизаше като през комин, за да отстъпи място на свеж витошки въздух.

За доброто настроение и приятното прекарване на вечерта голям принос имаше вкусната кухня на ресторанта. Естествено, менюто беше европейско (макар че тогава не бяхме членове на ЕС), а напитките - прекрасни български вина и ракии. Имаше и вкусна жълта лимонада и сайдер. За Кока-колата знаехме от карикатурите с пияни американски войници.

Менюто се състоеше от салати, супи, предястия, скара, аламинути и десерти. Вечер готвено и супи не се предлагаха.

Естествено, не помня цялото меню, нито пък имам намерение да си измислям ястия, които не са предлагани, но болшинството от вас (младите) ще приемете като истински, щом за тях пише “шеф Кико”. Ето какво помня със сигурност - салати: шопска, салата домати, мешена, салата краставици, а зимно време имаше и мешана туршия, подобна на “царската”. Снежанката (сух таратор) се появи много по-късно. 

Отварям една малка скоба, за да уточня периода, за който основно пиша днес. Това е от 1955 до 1960 год. 

Скарата беше сочна, вкусна от истинско месо и не се казваше нито барбекю, нито пък “гриловани стекове”. Поръчвахме си пържоли, кебапчета, кюфтета, мешана скара, с или без гарнитура. Газираният пелин беше любимото ни вино.

В ресторант “България”, най-луксозният в този период, предлагаха богато меню от аламинути.

Шницели - натюр, паниран, по виенски, по милански. Виенският и миланският се различаваха по гарнитурата. Докато виенският шницел се сервираше с пържени картофи, то миланският му колега се поднасяше с някакви сварени макарони. Панировката им също беше малко различна. Виенският шницел отвън беше с галета и на малки квадратчета. Задължително с краве масло колкото лешник. Понякога с резенче лимон, който в онази далечна епоха трудно се намираше на пазара.

В менюто имаше и аламинути с екзотични имена - рамстек с лук, турнедо “Сара Бернар”, филе миньон с гъби. 

Любими ястия бяха гъби с масло, кашкавал пане, сирене в пергамент, сирене на капак, телешки език в масло и телешки мозък пане.

И досега слюноотделянето ми се активира силно, като си спомня за едно ястие за двама - “Шатобриян”, който сервираха само в ресторанта на ЦУМ, на последния етаж с прекрасен изглед към църквата “Света Неделя”, Съдебната палата и любимата на софиянци планина Витоша. “Шатобриянът" беше огромно парче крехко телешко месо с набодени като таралеж клечки за зъби, върху които апетитно се мъдреха парченца дроб, кренвирши, гъбки. Когато сервитьорът донасяше на масата ни този специалитет, целият ресторант следеше на коя маса ще кацне този шедьовър на кулинарното изкуство. А ние, горди с избора си, гледахме отвисоко на плебса около нас.

Царицата на десертите беше унгарската торта “Гараш”, кремовете “Дипломат” и “България” се конкурираха със сарайлията баклава и мелбите. 

Постепено луксозните ресторанти в София се увеличиха. Широко отвориха врати ресторантите на хотел “Балкан”, на Софийската опера, “Ропотамо”, “Москва” на бул. "Руски" (после магазин “Минералсувенир”) и други. За тях съм писал още в книгата “София, моят роден град”.

Сега вървя по улиците на родния си град и рядко виждам фирмени надписи на български език, няма и много български имена, магазините са “шопове”, на всяка крачка пицариите са изместили кебапчийниците и шкембеджийниците, моловете пишат историята на Столицата на България. Питам се защо един мол се казва “Парадайз” а не “Рай” - нали е едно и също значението. А като надникнах в менюто на някои ресторанти, направо загубих всякакъв апетит. Брускети, мусове, формаджи ди капра, суши-мушита, фети и фетиши, тобико хайвер и корнфлейкс изобилстват из менютата на “новософийските” ресторанти. Сигурен съм, че мнозина собственици не знаят какво всъщност предлагат на клиентите си. 

Навремето в ресторант “България” един аламинут се предлагаше с гарнитура картофи “Бомбай”. Чудех се какво ли е това! Поръчах си този  супер специалитет.  Картофите се оказаха тънко нарязани като слама, на френски пай-пай. Ами някой е решил, че “пай-пай” нищо не значи и го беше прекръстил на Бомбай.

Но най-голямата изненада за мен беше, когато с един французин отидохме в ресторант "България" да поръчаме официален обяд за един президент на много голяма френска фирма. Господинът, когото придружавах, настояваше в менюто да се включи задължително супер деликатесът “caviar d’aubergines”. Чудех се как е възможно да съм пропуснал хайвер, такъв  изключителен български деликатес, за който господинът говореше с такъв възторг. Оказа се нашенско кьополу. 

Желая ви добър апетит.


21.10.2018 г.

Уникални кадри от следосвобожденска София (1884-1886 г.)


Представяме вълнуваща серия фотографии от 1884 г., които дължим на Емен Кейе - френски финансов инспектор, пребивавал в България в периода 1881-1884 г. в качеството на съветник на княз Александър I Батенберг. Неговият дневник и пътеписи от България вече са познати на родната публика, но уникалните фотографии, които французинът прави по време на престоя си в нашата страна, остават като цяло неизвестни. 

Кадрите от архива на Кайе се намират в Националната библиотека на Франция, благодарение на която са дигитализирани и достъпни за всеки, който се интересува от темата. Фондът съдържа 30 фотографии, от които близо половината са на младата българска столица. Могат да бъдат видени също снимки от Габрово, Карлово, Калофер, Кюстендил и други кътчета на България.

Без съмнение, представените фотографии са истинска рядкост, показваща едно малко познато лице на София - онази позабравена физиономия на следосвобожденския град, който тепърва се пробужда за нов живот като столица на новата българска държава.

Поглед към София над Шарения мост (днес Лъвов мост)


Джамията "Баня баши"


"Развалините на една джамия" (медресето към Черната джамия?)


Черната джамия (Коджа-дервиш Мехмед паша) (днес "Свети Седмочисленици")


Берковска улица (?)


Раковска улица


София ("Граф Игнатиев" край Черната джамия?)


Язаджийската джамия и едноименната чешма на днешния ъгъл на улиците "Алабин" и "Граф Игнатиев"


Пазар, Пловдивско шосе (?)


Пазар, Пловдивско шосе (?)


Незвестно къде



Софийска чешма, неизвестно къде


Циганско село край София


Мелница в Бали Ефенди (днес Княжево)



Накрая, още две снимки от 1885 г., отново от архива на Националната библиотека на Франция, този път с автор François Bianconi:

Поглед към София, 1885 г. На преден план - Шареният мост (днес Лъвов мост) и турско гробище.

Храмът "Свети Крал", 1885 г.


11.10.2018 г.

Новата загадка


Днес отново търсим познавачите на някогашна София сред вас. Кое е мястото на снимката?



8.10.2018 г.

София през 1907 г. (4 фотографии)


Днес представяме 4 оригинални изображения от далечната 1907 година. Фотографиите са в сравнително редкия стереоскопичен формат върху стъклени плаки. Дело са на неизвестен французин и представят няколко живописни мотива от някогашна София - новоизградения Народен театър, Лъвовия мост и оживената пресечка на улиците "Търговска" и "Дондуков". Изписаните на ръка описания върху самите плаки не отговарят на изобразените обекти, което подсказва, че авторът вероятно не познава добре българската столица и е преминал набързо през града.

Една от стереоскопичните стъклени плаки в автентичен вид, изобразява Народния театър

Оживен ден на Лъвов мост - виждат се натовареният "трафик" от тежки волски коли и колоритната гледка на шопските носии от околността

Улица "Търговска" в участъка между бул. "Дондуков" и джамията

Поглед от бул. "Дондуков" към пресечката с улица "Търговска"

Още по темата: Памет крехка като стъкло
                              И бабите ни гледали 3D (или какво е стереоскоп)


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...