30.07.2010 г.

Новата загадка


Загадката тази седмица е повече от предизвикателство:



28.07.2010 г.

Салон за услуги „Уникум”


Крикор Асланян 

Лето господне 1940-то. На улица "Мария Луиза" номер 18, недалеч от площад "Св. Неделя", на реда на магазина на прочутата фирма за шевни машини „Сингер” и близо до сградата на еврейската банка „Геула”, работи „Уникум”.

„Уникум” значи единствен, необикновен, неповторим, уникален и т.н. и т.н. Тук ще допуснем една тавтология и ще зададем един въпрос – уникален ли е „Уникум”? Кому да зададем този въпрос? Естествено на единствения син на собственика на Салона за услуги „Уникум” г-н Агоп Агопян.

Ваксаджийският салон и отделението за дами

- Господин Агопян, какво представляваше този Салон?

- Баща ми Крикор Агопян беше човек изключително предприемчив, технически много грамотен и с поглед насочен към новаторството. Винаги търсеше авантюрата в бизнеса, рискуваше и почти винаги успяваше, воден от техническата си мисъл и търговския си нюх. Рядко съчетание за един самоук човек, преживял гонения, бежанство и всички онези мъки, изживяни от арменците от неговото поколение.

- Как се е родила в него мисълта да създаде този Салон - нещо, което не е било познато в София, даже в цяла България?

- Началото слага с работилницата за формоване на мъжки шапки /бомбета/. Машини познати, които той усъвършенства и приспособява и за парното гладене и формоване на дамски шапки. През 30-те и началото на 40-те години модата изисква софиянци и софиянки да ходят с филцови шапки и лете, и зиме.

Машината за формоване на шапки

- Нима „Уникум" е обикновена шапкарска работилница?

- Разбира се, че не. Тук клиентът може да получи и услугата химическо чистене за облеклото си, пране и гладене на ризи. Но уникалността на „Уникум” е в комплексното кабинково обслужване, което клиентът може да ползва в Салона, непознато на софиянци до тогава. Има зала за дами и отделно за мъже. В приятно оформени със завеси кабинки клиентът или клиентката влиза, предава дрехите си за химическо чистене и гладене и, докато го обслужват, може да почете вестник или списание, да пие чай или кафе за сметка на фирмата, донесено естествено от някой чирак на близкото кафене. Такива не липсват наоколо. Процедурата трае около 45 минути, след което клиентът напуска Салона като излязъл от кутия. Както виждате от старите снимки, в Уникум действа и ваксаджийски отдел – за мъже и отделно за жени. Облечен във фирмен халат клиентът или клиентката може да ползва и услугите на бръснаро-фризьорския салон на „Уникум”.

- Аги, позволи ми да те наричам така в името на 60-годишното ни приятелство, предполагам баща ти не е работил сам в Салона?

- Отначало му помагат сестра му Адрине и по-големият му брат. Но с разширяването на гамата услуги и непрекъснатото нарастване на броя на клиентите естествено там работят и ваксаджии, и гладачи, шивачки за дребни поправки, бръснари и фризьорки, както и общи работници.

Аз бях само 5-годишен тогава и не помня точния брой на работещите в „Уникум”, но навярно не са били малко. Като имаме предвид и мястото на Салона - дюкян на кьоше, както се казва, на пъпа на София, със сигурност клиентела не е липсвала. За съжаление бомбите разрушиха целия център на София, вкл. и Салона за услуги „Уникум”

Собственикът пред салон "Уникум"

- Какво е това куче на снимката?

- Баща ми беше страстен ловец и кучето му го следваше на всяка крачка, не само на лов, но и в града. Това куче се казваше Дик и беше равноправен член на нашето семейство. Спомням си, веднъж татко ме беше взел със себе си на лов. Наложи се да преспим на полето. Като дете на мен ми дадоха 2 одеяла, едното отдолу, а другото като завивка. Дик дойде и легна плътно до мен, прилепяйки гърба си до моето тяло, за да ме топли.

- От рекламата в арменския вестник от онези времена научаваме, че в „Уникум” са се продавали и машини за почистване, формоване и гладене на шапки. Възможно ли е това или е само реклама?

- Не, не е реклама. Баща ми купуваше стандартни машини, правеше някои изменения в конструкцията и ги продаваше. Даже имаше няколко случая на износ за Турция. Някои от измененията на машините беше патентовал.

- Аги, от името на Стара София и нейните многобройни приятели ти благодаря за интересния разказ.

Пред "Уникум"

Снимките са от личния архив на г-н А. Агопян


26.07.2010 г.

Батенберг на обиколка


Княз Александър I Батенберг и неговият ескорт на разходка в новата столица. Мястото вероятно е около днешната Съдебна палата. На фона се вижда храмът "Свети Спас".



23.07.2010 г.

Новата загадка


Напред, познавачи.




22.07.2010 г.

Ретро Google Earth


Често, и не без основание, използваме различни суперлативи за фотографиите, които публикуваме. Всички те с пълна сила важат и за днешните кадри. Освен че са изключителни обаче, двете въздушни снимки, любезно предоставени от Румен Михайлов, са и безкрайно полезни. Правени са за военни цели и са част от архивите на Военногеографската служба към ГЩ на БА.

Като на длан се разкрива кажи-речи цяла София. Огромните размери на изображенията, които дори трябваше да намалим, за да можем да публикуваме, позволяват детайлно изучаване на всички улици и площади. Запечатани са два ключови гранични периода в развитието на столицата - София от 1940 г., малко преди голяма част от града да бъде унищожена, и София от 1984 г., отново на прага на големи промени в облика на столицата.


София 1940 г., пълен размер.


София 1984 г., пълен размер.


20.07.2010 г.

Скаутки в двореца


Момичета от скаутската организация маршируват пред двореца. Вероятно са част от празничното шествие по случай сватбата на Борис и Йоанна през 1930 г. или рождението на княгиня Мария Луиза през 1933 г.







19.07.2010 г.

Изненада от Хенри Шумейкър


Спомняте си, когато преди време писахме за твърде интересната особа на американския пълномощен министър Хенри Шумейкър (справка тук). Един от възникналите тогава въпроси бе къде се е намирала американската резиденция по онова време (началото на 30-те години).

Питането ни бе породено от тази снимка, направена от Шумейкър и надписана от него като "новата американска резиденция".


Загадката тогава остана неизяснена, но аристократичната софийска къща продължи да ни изпълва с любопитство.

Сами разбирате какъв подарък ни направи съдбата, когато едва няколко седмици по-късно по други пътища попаднахме на една неочаквана фотография. За наша изненада на гърба на снимката с остър почерк на английски език бе изписано: "Our residence, Sofia, Christmas day 1931" (Нашата резиденция, Коледа 1931 г.).


Имаше само една очевиден отговор - в ръцете си държахме снимка, направена, надписана и изпратена от същия този Хенри Шумейкър. И не само това, но тя на тепсия ни поднасяше ключа към нашата дилема. Бързо сравнение с първата фотография доказа нашето предчувствие - сградата беше същата.

Единствената подробност, която остана недоуточнена, е къде точно се е намирала сградата. Не за дълго обаче. С усещането, че виждаме нещо познато, поразровихме архива и се оказахме прави.


Имахме чудесна фотография на дома на Борис Хаджи Калчов, някога разположен на ъгъла на Цар Освободител и Евлоги Георгиев, досами Орлов мост. По една случайност за тази сравнително непозната къща вече сме писали. (Подробности и снимка на мястото днес.)

По всичко изглежда, че в началото на 30-те години в постройката се настанява американският пълномощен министър. Само след няколко години на мястото на къщата е построена безлична кооперация. Благодарение на г-н Шумейкър обаче, днес все пак разполагаме с разкошна фотография на тази отдавна изгубена за столицата сграда.

Thank you, Mr. Shoemaker!


16.07.2010 г.

Новата загадка


Ето какво сме ви приготвили тази седмица:



14.07.2010 г.

София и войната (през очите на дете очевидец)


Днес представяме вълнуващ разказ от първо лице за годините на войната и бомбардировките над столичния град. Автор на текста е нашият приятел Крикор Асланян.


Сирените оповестиха началото на войната. Щом засвиреше тревога софиянци тичаха да се скрият в мазетата на по-солидните кооперации. Някои от тях бяха приспособени за скривалища, бяха оборудвани с пожарогасители-кофпомпи, кирки и лопати, кофи и варели с вода. Други бяха просто мазета, където живущите държаха непотребните си вещи и каците за кисело зеле.

По улиците се разхождаха немски войници, гладко избръснати, стегнати и чисти, със самочуствието на господари и победители. Мерцедесите на офицерите често разхождаха млади елегантни софиянки.

През 1942 год. тревогите бяха рядко и наподобяваха по-скоро учебни, а бомбардировки нямаше. Но членовете на Гражданската защита слагаха лентите на ръката, нахлупваха каските и тичаха към кварталните щабове. Тогава живеехме на ул. Братя Миладинови и щабът на квартала беше в училище „Константин Фотинов“, на ъгъла на бул. Христо Ботев и ул. Иларион Макариополски. Баща ми беше мобилизиран, като член на Гражданската защита, и при тревога отиваше да се представи в щаба. Иначе животът ни течеше сравнително нормално.

През 1943 год. войната започна да се чуства по-осезателно. Затвориха училищата. Някои от тях бяха превърнати в казарми, а други в полеви болници. Започнаха да липсват храни и облекла, появиха се дървени подметки. И на мен ми купиха сандали с дървена подметка, тя беше нарязана на ленти, така че беше сравнително гъвкава, не като налъм. Храните изчезнаха от магазините. Беше въведена купонната система. Кюфтетата се правеха от някаква прахообразна смес, нещо като съвременната Витабела. Майка ги пържеше в къщи и ги взимахме с нас, когато ходехме на ресторант. По-точно казано - в някоя бирария. Там възрастните пиеха бира, а ние децата - лимонада или сайдер. Поръчвахме салати, вадехме псевдокюфтетата и пиршеството започваше.

Е, сигурно за тези, които са посещавали ресторант България или Юнион Клуб е имало истински кюфтета и шницели, но те бяха от друг гьол. Докато на богатите са им изпращали колети от чужбина, по време на войната баща ми изпращаше колети с храна, чрез Червения кръст, на двете си племеници в Париж, останали кръгли сирачета по време на окупацията. Да не говорим, че е имало и такива, които са мечтали за ерзац кюфтетата, които ядяхме ние.

Може да не сме си дояждали, може би сме били лишени от деликатеси, но никога не сме били гладни. Майка ми, танти Виктория, вуйна ми и съседката леля Зиба, ръка за ръка, правеха мармалади и сладка, конфитюри и речели, разни туршии, а дядо Марук беше майстор на лакердата, която се приготовляваше от риба торук. Имаше я в Черно море. Ами може ли мастика без лакерда, а дядо ми преди да обядва и преди вечеря винаги пиеше по 50 гр. мастика.

Баща ми с някой от братятa си или c някой приятел ходеха с велосипеди до село Мрамор, Требич, Мировяне или друго близко до София село за продукти - месо, масло, олио, захар, яйца, парче месо или мършаво пиле. Не е било много забавно да се въртят 20-30 км. при сняг, дъжд или пек. Един от тези, които ходеха често с баща ми по снабдителските екскурзии, беше неговият близък приятел от ергенските туристически години - Гарбис Мензилджиян – Котарака. Гарбис е нещо като умалително от Гарабед.

Като дошъл в България работел в малко кафене и разнасял кафета по близките магазини и канцеларии. Наблизо се намирала редакцията на някакъв хумористичен вестник и работещите в редакцията често си поръчвали кафета при младия арменец, говорещ завалено български. Това много ги разсмивало и те решили да го направят герой на измислените от тях анекдоти. Така се появили вицовете за Киркор и Гарабед, прототипът на Гарабед от вицовете е приятелят на баща ми.

Първата евакуация беше през 1942 год., веднага след една незначителна бомбардировка. 3аминахме спокойно без паника. Дойде каруца от село Петърч, натоварихме багажа и заминахме.

Беше краят на август 1943 год., току що беше починал Царя. Цяла България плачеше, потънала в скръб. Леля Виктория и хазайката леля Цвета плачеха по цял ден, като всички други. Само ние с майка ми бяхме безумно щастливи в тези дни по простата причина, че след операция от апендисит баща ми го бяха освободили от трудовия лагер поради влошено здраве.

Скоро след това, успокоени, че няма бомбардировки, се върнахме в София. На 14 ноември 1943 г. cтана първата по-сериозна бомбардировка. Преди Нова година нещата се поуспокоиха.

Немците се ширеха в страната, носеха български кожуси, ядяха нашето сирене и кашкавал. Виждал съм ги пътуващи за фронта, на открити вагони, седнали на танк или оръдие, голи до кръста да се бръснат или да свирят на устна хармоника, виждал съм стегнати офицери с елегантни госпожици от софийския хайлайф, в открити Мерцедеси или във файтони. В нашата къща живееше една хубава госпожица. Често идваха немски офицери да я взимат от къщи. Същата тази госпожица, след 9.9.1944 г., поддържаше такива тесни връзки и със съветски офицери. Веднъж катастрофирали с мотор, та ходеше с гипсиран крак. Абе, друго си е Мерцедесът!

Наближаваше Новата 1944 година. За празниците, по покана на леля ми, заминахме за Пловдив. Посрещнахме празниците весело, в семеен кръг, с хубаво хапване и пийване. Ние арменците много си падаме по хапването, то са долми, то са сарми, тас кебаби, пилафи, баклави и реванета, ашуре и таханови топки, истинска гастрономическа вакханалия.

Мина Новата година, мина и Коледа /арменската Коледа е на 6 януари/. Чувствахме се добре сред близките си, леля и майка ми си говореха за мода, коментираха нови модели. И двете бяха много талантливи шивачки. Чичо и баща ми говореха за политика, слушаха новините, играеха табла или излизаха по чаршията. Често се връщаха с някое ново лакомство, намерено в малко магазинче в Капана.

Така минаха още няколко дни и дойде фаталният 10 януари. В този злочест за българската столица ден съюзническите самолети изсипаха тонове разрушителни и запалителни бомби над София. Бяхме излезли из чаршията, когато се върнахме привечер вече се знаеше за катастрофалното положение в София. Родителите ми решиха на следващата сутрин да тръгнем за София. Там бяха родителите на майка ми, вуйчо и вуйна и всичките ни близки.

Тръгнахме рано сутринта на 11 януари 1944 г. Във влака пътуващ за София нямаше почти никакви пътници. Никога обаче няма да забравя положението на влаковете, които идваха от към София.

Пътуването беше дълго и мъчително. Имаше много чакане по гарите, влаковете не можеха да се разминават, композициите стояха с часове една срещу друга. А хората, познати и непознати си говореха, ужас се четеше по лицата на бягащите от София. Грабнали най–необходимото, те се бяха хвърлили във влаковете, които бяха прeтьпкани до спукване. Хората пътуваха по покривите на вагоните, висяха буквално по стъпалата, с бохчи и денкове, с чанти и куфари, кой каквото беше намерил в суматохата. Съвсем непознати хора ни съветваха да се връщаме назад. Срещаха се и познати, всички ни казваха да не ходим в София, защото там било кошмар. Но ние продължавахме пътя си към столицата.

След 10-12 часово пътуване най-после бяхме в София. На гарата беше пълно с хора с обезумели от ужас лица, с деца и бебета, с колички и шейнички, чанти, денкове, торби и вързопи. С часове чакаха спасителните влакове, които щяха да ги отдалечат от ужасите на войната. Излязохме от гарата и тук картината коренно се промени. На гаровия площад бе пусто. Нямаше жив човек. Въздухът бе напоен с миризмата на дим и прах, снегът беше черен, все едно, че го нямаше. Наоколо беше пълна тъмнина. Ни светлина, ни звук. Нито трамваи, нито файтони, всичко беше изчезнало! Само димящи пожари и тъмнина. Пустош. Настрьхнала зловеща тъма.

Вървяхме бавно по бул. Хр. Ботев. Спуснахме се покрай градинката на Майчин дом, прекосихме бул. Сливница при Шарения мост, завихме наляво по ул. Кирил и Методи и се озовахме пред нашата къща. Целият този път сме изминали за не повече от 20 минути, които ни се сториха цяла вечност. Свитите ни сърца малко се поотпуснаха, когато видяхме, че къщата ни е непокътната. По прозорците никаква светлина, даже светлините на свещите щяха да са като прожектори в тази лепкава, непроницаема и злокобна тъмнина.

Баща ми отключи вратата. Влязохме вътре, запалиха свещ. В къщата нямаше абсолютно никой. Мъртвило. Оставихме багажа и тръгнахме да търсим къде са баба, дядо и другите. Само на 2 мин. от нас, на ъгъла на Бр.Миладинови и малката уличка Балкан, живееше семейството на чичо ми, по-малкият брат на татко. Тук започнаха тревогите. По незнайни съображения на това мъничко кръстовище, далеч от всякакви военни обекти, бяха хвърлени бомби на 4-те ъгъла, и всички къщи бяха разрушени. Тази, в която живееше чичо ми, до преди година стоеше така, както е била разрушена на 10 януари 1944 год.

Стоеше тази единствена останка от ужаса на 10 януари 1944 год., като свидетел за безумието на хората, като паметник на жестокостта. На отсрещната страна имаше една много хубава сива къща с голяма градина отпред. На 10 януари там имало годеж, когато пада бомбата под развалините загиват много млади хора.

Продължихме към ул.Драгоман /след 9 септ. 1944 г.- Г. Кирков, а сега Стефан Стамболов/. Тук на номер 6 живееха първи братовчеди на майка ми - двамата големи майстори готвачи. Тук бяха всички. Баба, дядо, вуйчо, вуйна и домакините. Единствената свещ на масата осветяваше тези напрегнати и изстрадали лица. Тази светлина им придаваше някакав нереален, митичен израз. По лицата им се четеше страхът от неизвестното, ужасът на очакването. А те бяха хора патили и препатили, преминали през ужасите на кланетата, през трудностите на заточенията и жертви на злочестата съдба на бежанците.

Така премина нощта. С настъпването на деня напрежението намаля. София осъмна в руини и пожари, навсякъде се виждаха развалини и пушеци от недозагасени пожари. Въздухът беше наситен с дим, прахоляк и тревога.

Meждувремено разбрахме, че през нощта на 10-ти януари срещу 11-ти София е претърпяла още една масирана бомбардировка от хиляди американски тежки бомбардировачи, които са изсипали хиляди тонове запалителни бомби над столицата на България.

По улиците вървяха забързани, недоспали хора, чорлави и небръснати. Теглеха шейни тежко натоварени с покъщнина, бутаха детски колички пълни с денкове и вързопи. Пружини от легла бяха превърнати в шейни и затрупани с покъщнина. Всички отиваха към гарата, бягаха от домовете си, бяха тръгнали към неизвестното, за да спасят живота си и този на децата си.

Колко жертви даде София при тези бомбардировки, колко останаха без покрив, колко останаха под руините на сградите. Американската авиация хвърляше малки бомби под формата на детски играчки, които избухваха при взимане в ръка. Кой ставаше жертва на тези «играчки»-мини? Естествено децата. Каква нечовечност, какъв цинизъм, да използваш естественото влечение на невинното дете към играчките, за да убиваш. Да убиваш деца вместо войници, да се гавриш с бъдещето на човечеството и днес да се биеш в гърдите като спасител, като миротворец. На война, като на война, ще каже някой. Но дали е така? Струва ми се, че и във войната трябва да има морал.

Нито едно българско правителство не пожела да издигне малък паметник на хилядите невинни жертви на тези безсмислени бомбардировки над София. Не беше бомбардиран нито един военнен обект, по простата причина, че такива в София нямаше.

При това тежко положение в София нашите веднага решиха, че трябва незабавно да се организира повторната ни евакуация в с. Петърч. Баща ми намери каруца-платформа, натоварихме багажа и тръгнахме за спасителното китно селце. То е на около 25 км. от София, посока запад, т.е. към Сливница. Имаше железопътна гара, но не всички влакове спираха на нея, затова често пътувахме с влак до Костинброд, а след това 7 км. с каруца, камион или най-често пеша. Пътят беше кален, а през лятото много прашен, имаше много селски кучета, та всички имаха в ръцете си тояги за борба с тази напаст.

Когато слизахме на гара Петърч, ни очакваха 3 км.пеша, с каруца или при голям късмет - с някой кабриолет. Беше много приятно да се пътува с него, представляваше пътническа каруца с две срещуположно разположени дървени пейки, без никаква тапицерия. За по-голям конфорт седалките се постилаха със стари одеяла или черги. Моето любимо място беше отпред на капрата до каруцаря.

Намерихме квартира - 1 стая в къщата на двама братя - Георги и Заре, и двамата имаха семейства с по две деца. Къщата им беше обща, животните и селскостопанския инвентар. Говореха чист шопски диалект. Само след няколко месеца аз така говорех шопски, че като се върнах във френския колеж през 1945 год. моята учителка по Български език - г-жа Фурнаджиева /съпруга на известния поет Н. Фурнаджиев/ изпадна в ужас от моя «литературен» български език.

Освен нашето семейство – татко, мама и аз, в къщата имаше и други евакуирани - майка и дъщеря. Майката беше много дебела, а дъщерята се казваше Сийка и беше мома за женене. По цял ден пееше шлагери, които днес наричаме «стари градски песни». През лятото на 2006 год. се видях с тази жена, вече над 80 годишна. Цели 62 години ни деляха от времето на евакуацията и никога не се бяхме срещали. Беше много мила среща.

Така започна нашият селски живот.

Дойде 30 март 1944 год. Вечерта, не помня в колко часа беше, от радиото отново прозвуча страховитото АХТУНГ, АХТУНГ. Американските бомбардировачи отново приближаваха София и не след дълго пуснаха светещите балони над града. Ние бяхме на 25 км., но виждахме балоните, като че ли бяха над главите ни. Ако човек не знае унищожителната им цел, щеше да помисли, че има някакъв празник. Големи, разноцветни, те се изсипаха над София като дъжд от детски балони и осветиха небето, та в тъмната нощ столицата бе огрята от хиляди слънца. И пак бомби, и пак разрушения, пак пожари. През тази фатална нощ столицата на България беше подложена на най-унищожителната бомбардировка в историята й. Старият исторически център на прекрасния многовековен град беше напълно унищожен.

Отново имаше много жертви цивилни лица, мирни граждани – мъже, жени, деца, старци. Имаше и куриози. Пред Българска народна банка бомбата беше изхвърлила цяла трамвайна релса и я беше забила вертикално точно на ъгъла пред банката. На ъгъла на ул. Княгиня Клементина и ул. Леге въдушната вълна беше изхвърлила на покрива на 4 етажната сграда цял автомобил. Това беше последната голяма унищожителна бомбардировка над София. Отново стотици столичани загинаха под развалините, други загубиха завинаги покрива над главите си, стотици прекрасни здания бяха превърнати в пепелища и масови гробници. И никога никой не потърси сметка на тези, които причиниха това на българския народ.

Дойде лятото и нещата започнаха да се променят. На селския площад изложиха 3-4 ковчега на убити шумкари /партизани/, спомням си лицата им – смазани, жълти. Телата им бяха покрити с чували и не се виждаха, така стояха изложени на слънцето няколко дни. После ги вдигнаха. Беше много неприятна гледка, не знам какви са били коментарите на възрастните, но помня, че около тези ковчези хора не се събираха, даже не се застояваха.

Дойде 9 септември 1944 г. Животът започна да се променя. Появиха се цивилни лица с червени ленти на ръката и шмайзери в рице, появиха се червени петолъчки по реверите на саката. Изчезнаха бомбетата и дамските шапки. На мода излязаха каскетите и забрадките, беше станала „революция”. Лозунгите "ВСИЧКО ЗА ФРОНТА, ВСИЧКО ЗА ПОБЕДАТА!”, „За народна власт”, станаха ежедневие.

Започна масовото пребоядисване на българската нация. Изведнъж софиянците промениха своя облик и навиците си. Размножиха се за броени дни. Станаха 4-5 пъти повече. Действаше магическата пръчка наречена „наш другар”. Стана „гордост” да произхождаш „от бедно работническо семейство”. Но кошмарът на войната беше изчезнал завинаги. Нашите деца и внуци са виждали войни и бомби само по екраните на кината и по телевизията. Те се родиха и живеят в мир. Но знаят ли цената?


Още по темата:
Бранителите на София


13.07.2010 г.

Три извънредни фотографии


Сред дигитализираните от Шведския национален борд за наследство материали място са намерили и три извънредни фотографии на София. По всичко личи, че снимките са изключително ранни и не е изключено дори да са напълно непознати у нас.

Макар да не са датирани, може да се установи приблизителната година, през която са направени - вероятно около 1885 г.

На две от снимките са заснети Народното събрание и Държавната печатница, които са сред първите мащабни обществени сгради в новата столица. И двете са завършени през 1884 г., а на фотографиите по всичко личи, че постройките са съвсем нови. Все още по никакъв начин не е оформено пространството около сградите, които сякаш стърчат сред нищото.



Третата снимка показва джамията Баня баши, старата турска баня, както и други сгради от османско време. Направена е от началото на днешната улица Пиротска.




12.07.2010 г.

Възстановка на храма "Свети Спас"


Експерти на ОП "Стара София" са изготвили разкошна триизмерна възстановка на църквата "Свети Спас". Разработката, представяща и подробна информация за храма, е публикувана в новоизлезлия сборник "Културно-историческо наследство на София: Проблеми и перспективи".

Снимка: София за нас


11.07.2010 г.

Лятната къпалня "Мария Луиза"


Попадайки на тази чудесна снимка от 1941 г., осъзнахме, че все още не сме обсъждали темата за къпалнята "Мария Луиза" в блога. Повече информация за мястото намираме в списание "Сердика" от 1939 г., което представя откриването на басейните през същата година и дава подробности за този уникален за София обект:




"Тя заема около 40,000 кв. м. всред градския парк; заградена е от изток, юг и север с борова гора, над която към юг се очертава характерния за града силует на Витоша.

Съблекалните са разположени в два атриума, за жени и мъже, свързани веднъж при входа чрез служебните помещения и втори път по-долу чрез кафе-ресторанта. От съблекалните и кафе-ресторанта се отива към басейните през създадените поради неравния терен обширни тераси, от които се открива към запад една от най-хубавите панорами на града.

Банята е предвидена за около 5,000 къпания дневно. Масовото събличане става в общи съблекални и сменяеми кабини, с общ гардероб по тъй наречения Шутгартски тип, който е въведен отскоро и е особено практичен за места, гдето, поради внезапни бури и др. подобни, става необходимо бързото изземване на дрехите. Освен горния начин за събличане, предвидени са шкафчета и единични кабини. Във всеки атриум има по 24 корита за измиване нозете и по 8 душа за очистване тялото от прах и пот, преди посетителят да излезе на терасата. Други 30 душа са наредени около 4 басейна и служат само за изплакване. Един спортен басейн с размери 50/25 м. и дълбочина от 1.25 м. до 4.5 м., необходима и напълно достатъчна за скачане от 10 м. височина по спортните международни норми, един басейн за неплувци 25/20 м., един детски басейн 32/20 м. и един басейн за малки деца 20/6 м. служат на посетителите за освежаване. Водата на басейните и душовете се взема от градския водопровод. Отоплителна, филтрова и хлорна инсталации гарантират на водата необходимата топлина и чистота. Два апарата за отстраняване калоидните замърсявания и един за премахване водораслите, които ще се инсталират в най-скоро време, ще дадат пълна прозрачност на водата. Освен за обикновени слънчеви бани, предвидени са в гората места за въздушни бани — и игрища за гимнастика и лек спорт.



Банята, заедно с всички необходими към нея работи, е завършена в два сезона и струва на обща сума от около 8,500,000 лева.

Покрай чисто хигиеничните и здравни цели, тя служи и за развлечение на софиянци. Денем и особено вечер кафе-ресторантът с дансинга си и терасите, с хубавия си изглед към осветения от залязващето слънце и електрически лампи град, привличат на прохлада голямо число граждани.


Лятната къпалня Мария Луиза бе тържествено открита на 6. юлий т. г. На водосвета и молебена, отслужен по тоя случай от протосингела на Софийската митрополия архимандрит Стефан, присътствуваха: представител на Царския двор — д-р Ив. Стаменов, представител на Министра на вътрешните работи — главният секретар на министерството г. А. Ангелов, бившите министри г. г. К. Гунев, М. Рясков, Ив. Красновски и Д. Вълев, бившият кмет на Столицата зап. генерал г. Вл. Вазов, бившият пом. кмет г. инж. Р. Михаилов, под чийто непосредствен надзор е строена къпалнята, и шефовете на всички отделни служби при Столичната община. От дипломатическото тяло личеха: управляющият американската легация г. Милард, управляющият германската легация г. фон Бюлов, управляющият швейцарската легация г. Клапаред, управляющият холандската легация г. Де Брау и др.



След божествената служба, Кметът на Столицата г. инж. Ив. Иванов произнесе следната реч:

Ваше Високопреосвещенство,
Господа Министри,
Госпожи и Господа,


Радостен съм, че мога днес, от името на Столичния общински съвет и Общинската управа, да предам за ползуване от столичното гражданство първата лятна къпалня на Столичната голема община, носеща името на малката любимка на столичани Княгиня Мария Луиза.

Тази къпалня е първа от къпалните, които Столичната голема община ще построи в близките години за своето население, за да задоволи една насъщна нужда на големия и разрастващ се град, грамадната част от чието население няма възможност да летува вън от града и трябва да му бъдат създадени тук условия за укрепване здравето, за отмора, за телесно развитие на младежта и за здрави летни развлечения. Мога да ви съобща, че е започнат вече строежа на втората лятна къпалня в западната част на града, квартала „Коньовица". И с радост трябва да добавя, че признателността си за този втори почин столичното гражданство дължи на Негово Величество Царя, който изказа благородното пожелание, вместо готвения златен прибор като подарък от града по случай рождението на Негово Царско Височество Престолонаследника, да бъде построена една лятна къпалня в „Коньовица", за нуждите на този заселен с най-отрудено гражданство квартал на София. Надявам се следващето лято тази къпалня, която ще носи името на Княз Симеон Търновски, да бъде готова.

Управата на града си дава ясна сметка, че София има всички условия да се развие като летовищен и лечебен град и в тази възможност дири създаването на едно по-добро благосъстояние на нейното население. Противно на общото убеждение, че София е един чиновнически град, трбва да ви кажа, че статистическите данни показват противното: че София е един търговско-промишлен град, едно от големите и основни занятия в който може да стане гостоприемството, стопанския туризъм в най-широкия смисъл на думата. Център на управителния, интелектуален, търговски и индустриален живот на България, център на една рядко богата с разносвойствени минерални води околност, София има ясно очертан образ на един гостоприемен град, в което, между другото, трябва да се дирят възможностите за неговото стопанско развитие и изграждане по-добро благосъстояние на населението му.

В няколко години Общинската управа вложи най-дейни усилия да пригоди града към това му предназначение: въведе забележителна чистота, павира голяма част от улиците, построи множество градини и предвиди нови, за да стане София един „град-градина", създаде градоустройствен план, в който прокара като основно начало изграждането на града като курортен център, присъедини към града близките му околни селища, за да може да ги направи цветущи околности, гдето градът да приютява и дава лечение на своите гости и, най-после, създаде множество бани във всички части на града, със задача — да освободи минералната баня, която има един от най-целебните минерални извори в България, от сегашното й предназначение като баня за телесна чистота и да я превърне изцяло във високоценен водолечебен институт. Днес София има вече три квартални бани: в квартала „Три кладенци", строена през 1928 година; в квартала „Подуене", пусната за използуване през настоящата година, на стойност над 7.000.000 лева и в квартала „Лозенец", вече привършена и в близки дни предстояща за осветяване, на стойност над 2.500.000 лева. Ще започне и строежа на квартална баня към гарата.

Общината започна строежи на летни къпални със съзнанието, че поема съществената грижа да създаде на младежта и на ония свои граждани, чиито средства и други условия на живота не им позволяват да летуват другаде, възможността да намерят лятна почивка тук, да понесат по-леко летните горещини, а децата да прекарат лятната си почивка в укрепване на своето здраве със слънце, чист боров въздух, прохлада и спорт.

Първата, построена от Столичната община, къпалня е, както ще видите, една грамадна модерна постройка, най-голямата и най-модерна лятна къпалня на Балканския иолуостров. Нейните размери и съоръжения са по международните олимпийски изисквания. Застроена е върху площ от 2.100 кв. м. и струва на Общината, без стойността на мястото, 7.200.000 лева. Състои се от четири басейни: централен, 25/50 м. за плувци, с дълбочина на водата от 1.25 до 4.50 м.; втори, 20/25 м. за неплувци, с дълбочина на водата 1.10 до 1.30 м.; трети за момчета и момичета, с дълбочина на водата 0.65/1.10 м. и размери 20/32 м. и четвърти, за малки деца, с дълбочина на водата 0.20/0.30 м. и размери 6.20/20 м. Общата кубатура на водата в басейна е 4.700 куб. м. Тези басейни ще дават възможност дневно да посещават къпалнята, без ограничение на времето, над 5.000 човека.



Водата на Рила, която се впуща в басейните, поради това, че има лете ниска температура, се затопля с пара. Всеки ден една десета част от водата във всички басейни се сменява с нова, а водата от всички басейни непрекъснато се пречиства чрез филтрова инсталация и дезинфекцира с хлор, така че чистотата на водата е във всеки момент напълно задоволителна. С особена отоплителна инсталация се поддържа температурата на водата 22°—25°, като се впуща в самите басейни пара.

Къпалнята е строена по проект и техническо изпълнение на архитекта при Архитектурно-градоустройствената дирекция на Общината Борис Далчев, ръководител на железобетонните строежи е арх. Квартирников, а на машинните инсталации инж. Гигов; строежите са извършени от строителното предприятие Бр. Николови. Общото ръководство на постройката имаше бившият помощник кмет инж. Радослав Михайлов и директорът на архитектурно-градоустройствената дирекция арх. Горанов. На всички тези господа, както и на работющите, които вложиха упорит труд и любов към работата, изказвам сърдечната благодарност на Управата на града и на гражданството.

Уважаеми присътствуващи! Към всестранното изграждане на нашия град, като достоен пръв представител на Отечеството ни, в който се отразява културния лик на българския народ, тази лятна къпалня е, надявам се, един хубав принос и указание за дейните усилия на града да се равни с по-напредналите първи градове на Европа. И аз, и моите другари от Общинския съвет, и Общинската управа, като предаваме на столичното гражданство за използуване къпалнята, вярваме, че сме задоволили една належаща културна потреба на гражданството и сме изпълнили дълга си да провеждаме онези почини, стопански и културни, които то ни възлага.

Обявявам, прочее, лятната къпалня „Княгиня Мария Луиза" на Столичната голяма община за открита!"

Положението в наши дни.


9.07.2010 г.

София 1910, част 5


Последните 5 снимки от изключителния "Албумъ отъ София":

Народния театър

Шарения мост и ул. Мария Луиза

Военното училище


Орловия мост и булевард Цар Освободител

Славянска беседа (собствено здание)

Вижте също: Част 1част 2част 3част 4


8.07.2010 г.

По улиците на София


Английско списание илюстрира живота в София с няколко колоритни снимки, събрани на една страничка. Годината вероятно е около 1910.




Сергия за плодове в работнически квартал на София.


Селянин на път за пазара.


Великолепните прически на две селски момичета.


Софийски пощальон.


Каруцари почиват край пътя.


Улични търговци край София.


7.07.2010 г.

Помагайте


Размишляваме по една интересна снимка, направена вероятно около 1940 г. Надписана е "София, зала България". На пръв поглед всичко изглежда ясно, а сградата наистина прилича на хотел "България". И буквите вдясно от козирката гласят "България - сладкарница, кафе, бирхале...".


Но едно сравнение с днешното положение ни кара да се съмняваме. Да разгледаме какви са вариантите.

Снимката да показва централния вход на хотела. Вижда се обаче, че фасадата на хотела завършва с вратите, докато на снимката горе витрините продължават и след това. Освен това, отразените в стъклата сгради на старата снимка изключват възможността това да е Цар Освободител.


Справка с други фотографии от същата епоха показва, че входът тогава е бил идентичен с този днес, тоест не са правени сериозни промени.


Вариант 2 - входът на зала "България". Да направим сравнение с днешното му състояние - тясна фасада, която по нищо не напомня тази от снимката. Трябва обаче да имаме предвид, че залата е разрушена при бомбардировките и вероятно тази част е била реконструирана.


Има ли други варианти - вход във вътрешен двор, страничен подстъп към комплекса? Съвсем друга сграда? Или дори друг град? Евентуален жокер може да бъде, че на фотографията се виждат моряци и железничари.

Вашите предположения?


6.07.2010 г.

Новата загадка


Главоблъсканицата за тази седмица:



5.07.2010 г.

София 1910, част 4


Албумъ отъ София, още 5 снимки.

Памятника на Васил Левски

Площад "Баня Баши"

Храмът Свети Крал

1-ва Софийска държавна мъжка гимназия

Земледелческата банка

Вижте също: Част 1част 2част 3част 5


3.07.2010 г.

В търсене на информация


Христо Бъжев, музикант и изследовател на органите в България, се обърна към нас, а по този начин и към всички вас, с молба за информация. Ето какво ни написа той:

От много години се опитвам по някакъв начин да намеря и издиря някакви, каквито и да са, сведения за СТАРАТА /а не новата/ католическа катедрала "Св. Йосиф". Сведенията за нея са крайно оскъдни и противоречиви. Както е известно, тя също е разрушена от бомбените нападения над София, доколкото знам на 29 март 1944 год. Намирала се е в непосредствена близост до мястото, където е и сегашната катедрала. Известно е също така, че вътре се е намирал и голям орган, който също е разрушен. Аз от много години се опитвам да възстановя историята на този музикален инструмент, заедно с църквата, и срещам безброй трудности...

В мен изникна идеята да поставим един открит въпрос: Знае ли някой нещо за нея, спомня ли си я някой къде е била, някой виждал ли я е, има ли някой някакви, каквито и да било, снимки? Може ние засега да не разполагаме с някави материали, но не се знае кой би могъл да има нещо ново, непознато и интересно за всички нас... Особено интересно ще е, ако някой от по-възрастните читатели публикува или сподели свои спомени, свързани пряко или косвено с църквата. Там също се е намирал и истински тръбен орган, за който, паралелно с църквата, издирвам сведения от повече от 25 години... Много ще се радвам, ако тази идея намери отклик във вас!!!


Неговата молба вече е и наша - ще се радваме, ако някой от нашите посетители знае и разкаже подробности за църквата или сподели каквато и да е друга информация, която би била полезна.

Нашият скромен принос в случая са две изображения на църквата, единствените материали, с които разполагаме за нея.

Изображение на катедралата, края на 19 век.

Дипломатически представители на страните от Оста пред "Св. Йосиф", март 1942 г.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...