26.04.2019 г.

Великденските празници в София през 1914 г.


Из "Аз знам всичко", 1914 г.

Великденските празници

Отминаха и великденските празници с всички безпокойства и грижи на бащите да доставят необходимото и с всички веселия и радости на малките, да се видят облечени в ново, да се порадват и навеселят на великите празници.

Весело прекарват великденските празници навсякъде. Весело е и в столицата.

Устроеният традиционен събор, поради хубавото време, привлече много посетители. Люлки, циркове „Танго“, арени „Фурлана“, различни пантомини, малки кончета — всичко това доставлява обилно развлечение на всички ония, които могат да намират там развлечение. Устройват се хора, надпреварват се в играение на ръченици. Цяла София, особено детска София, се свлича на събор, за да прекара няколко часа в приятна забава.

Изглед на събора

В нашите снимки читателите ни ще намерят един изглед на събора.

Веселията често пъти се разразяват в скандали. Тази година бе щастлива да не зарегистрира такива. Христос, носителят на мир на земята, тази година, поне в столицата, не донесе буйства, кръвопролития и скандали.

На събора се стича и цялата слугинска армия на София. Не едни са господарките, обаче, които не дочакаха възвръщането на своите слугини, грабнати oт изгорите си.

Ръченици на събора

*

На първия ден на Въскресение в катедралата "Св Неделя" всяка година се отслужва тържествена великденска служба. Стича се там цялото столично висше общество и официални власти. Отслужва се възкресенска литургия. Четат евангелието на всички езици — сръбски, ромънски, гръцки, руски, еврейски.

В катедралата се съхраняват мощите на "Св. Крал", сръбски светия. Изнасят се тия мощи пред църквата, начело с митрополите и в съслужение на цялото духовенство, пристъпва се към целувание... Тая сцена на изнасяние мощите на "Св. Крал", на чието име се наричаше доскоро и самата църква, е представена в нашата картина.

Мощите на "Св. Крал"

Българският народ е толерантен. Ако това бяха мощи на български светия и ако те се биха намирали в Сърбия, можеме да бъдеме уверени, че никога сърбите не биха им отдали оная почит, която ние, българите, всред столицата, отдаваме на техния светия.

*

Отмина и Великден с всички свои радости и тъги.

Още един великден към пътя на вечността.


                         Великденско оживление


20.04.2019 г.

Стара София в цвят (10 фотографии)


През последните години все повече набира популярност оцветяването на стари изображения с помощта на програми за графичен дизайн. Може би основателно тази практика предизвиква дебат дали така се вдъхва допълнителен живот на черно-белите изображения, или нанасянето на цвят е всъщност удар срещу автентичността на един за/съвършен кадър от миналото. 

Без съмнение обаче всеки изпитва любопитство да види отминалия свят в неговите по възможност истински багри. Гладът за цвят не е от днес. От векове човешката ръка оцветява гравюри, литографии, пощенски картички, комерсиално тиражирани фотографии и пр. Твърде често обаче художникът, незапознат с краските на реалния живот някъде далеч по земното кълбо, произволно прилага цветовете и оставя след себе си изображения, които подвеждат не само съвременниците, но и поколенията след тях.

Повод за тези разсъждения е срещата ни със серия ръчно оцветени стъклени позитиви от София, създадени през първата половина на 20 век. Те са били част от американски образователен архив с изображения от цял свят. Някои от кадрите са добре познати, произхождат от различни източници и обхващат времеви период от поне няколко десетилетия. Приложените цветове са резултат преди всичко от интуицията на художника и не отговарят на действителността (особено видимо например при носиите на софийските шопи). 

Въпреки всичко тези изображения са рядък шанс да погледнем към София, такава каквато някога са я виждали очите на непредубедената чуждестранна публика.

Площад "Народно събрание" и храмът "Свети Александър Невски"

Храмът"Света София

Сградата на Народния музей

Царският дворец

Университетът и сградата на университетската библиотека

На софийския пазар

Оживен столичен булевард

ВЕЦ "Панчарево"

Орачи край София

Селско погребение в Софийско


15.04.2019 г.

Една година след атентата в "Света Неделя"


Из "Илюстрована седмица", 1926 г.

На 16 април столицата засвидетелства внушително своята почит към падналите жертви от злокобния атентат, извършен миналата година на 16 април в катедралния храм "Св. Неделя" при погребението на убития зап. генерал К. Георгиев. Площадът пред разрушената църква бе пълен с народ. Митрополит Стефан в съслужение с епархиалното духовенство извърши заупокойка за невинните жертви. След панихидата се организира траурно шествие до Братската могила, в което взеха участие запасното и действующо воинство, разните родолюбиви организации, близките роднини на покойниците и внушителен брой граждани.

Панихидата за убитите, извършена на южната половина на площада пред разрушения храм, в присъствието на на столичното духовенство, начело със софийския митрополит Стефан, семействата и близките на починалите, запасното и действующо войнство и многохиляден народ  

Част от панихидата пред разрушения храм

Господа министрите, начело с министър-председателя г. Андрей Ляпчев, народните представители и семействата на загиналите при атентата на панихидата пред "Св. Неделя"

След панихидата, извършена до самото лобно място, се устрои от присъствующите голямо шествие, което мина по улиците "Мария Луиза" и "Гробарска"

Втора панихида се отслужи при Братската могила всред риданията на семействата на жертвите и съчувствията и скръбта на хилядите присъствующи




12.04.2019 г.

Спомени от кървавия ден (за атентата в храма "Света Неделя" от първо лице)


Из в-к "Пряпорец", 16 април 1926 г.


СПОМЕНИ ОТ КЪРВАВИЯ ДЕН

Г-н Владимира Такев, който е бил в църквата през време на атентата, ни описва случката по следния начин:

Отидох от дома право в църквата. Шествието не беше още пристигнало. Входовете се пазеха от стража, а и вътре имаше няколко реда стражари. Като официално лице — народен представител — пуснаха ме да вляза. Църквата бе празна; тук-таме се виждаха лица, дошли по-рано. Заех място в южната артика, на която впоследствие целия свод се срути и причини голямата катастрофа. Чакайки шествието, аз забелязах срещу мене под северната артика другаря ми Григор Василев. Напуснах мястото си и отидох при него. Застанах под високия амвон и се опрях на неговата колона. Това преместване, съвършено случайно, ме спаси от неизбежна смърт, защото сводът на тая част на църквата не се срути.

Малко време след това разместване, шествието пристигна. Катафалката с тялото на покойния генерал Георгиев се носеше от неговите другари, между които бе и министра на вътрешните работи г. Русев, главния секретар Разсуканов, струва ми се и от генерал Вълков, военния министър. Балюстрадата, на която се постави сандъка с мъртвеца, бе нададена много напред към олтаря. Министрите застанаха един след друг към това място, владиката Стефан се качи на трона и започна опелото. Църквата се препълнн и претъпка с народ. Тъкмо когато владиката четеше Евангелието, свещите угаснаха внезапно и всичко потъна в непроницаем мрак. Един трясък, подобен на експлодирала граната, се чу високо над нас.


Всички онемяха в ужас. Въздухът се сгъсти от прах и дишането стана мъчно. Разбрах, че е извършен атентат и очаквах всеки миг нов удар, който трябваше да ни зарови в земята. Започна се инстинктивно движение към вратите и прозорците. Нищо се не виждаше. Полунаведени, като сомнамбули, в тъмнината се тласкахме пипешком напред.

Гробно мълчание. Убитите бяха завинаги млъкнали. Ранените не издаваха никакви стонове —вероятно не чувствуваха болките си или се въздържаха да охкат. В тая зловеща тишина чуваха се само думите: "полека", "полека"!, с което се предупреждаваха хората да се не тласкат, за да не се задушат едни други.

Движейки се полунаведен, чувствувах, че стъпвам върху купища развалини и трупове под тях. Не можеше обаче да се схване размерът на нещастието. Всички бяха зашеметени и бързаха да излязат от църквата преди да последвате други удари. Срутването на една част от свода и откриването на купола осветлиха малко вътрешността на църквата; въздухът се разреди и дишането стана по-леко. Така продължихме към вратите и излязохме на бял свят от преизподнята, в която преживяхме неколко минути. Бяхме окончателно спасени. 

Мислех, че всички са живи, че няма убити хора, защото в тъмнотата нищо не се виждаше, а в зашеметяването си не чувахме стоновете на умиращите. Когато излязохме вън, бяхме буквално засипани с пепел. Дрехите ми — окървавени, по лицето ми течеше кръв — тогава чак забялезях, че съм ранен в главата. Отправих се към близката аптека на Немски, където доктор Чавов посрещаше ранените и с голяма грижа даваше първа медицинска помощ.


У дома си намерих грамадно множество познати и съседи, дошли да се осведомят за станалото в църквата. Аз бях изпаднал в морална безчувственост, в един атонизъм, който ми пречеше да схвана всичкия ужас на преживяната трагедия.

След една инжекция против тетанус прекарах нощта в спокоен и дълбок сън. 

Сутринта ръмеше ситен дъжд и студен вятър смразяваше лицата. Движението по улиците бе спряно. Първото ми желание бе да отида в църквата и когато видях мястото, гдето стоях, обърнато в купище от блокове и пръст, аз разбрах опасността, от която само Провидението е могло да ме спаси. Повечето хора около мене бяха загинали под тия развалини. Качих се на автомобил и се отправих за Александровската болница. Там бяха отнесени всички мъртви и голяма част от ранените.

Три големи стаи в моргата бяха препълнени с трупове. Първото лице, което видях, бе моят другар Паскал Паскалев, кмета на София. Легнал на гърб с отворени очи. Хубав, както винаги, той изглеждаше жив с една струя кръв на сляпото око. До него лежеше непознато лице, мисля че бе офицер със смазана глава, от която течаха пърчета мозък... Генерал Давидов, мой съвипусник, изопнат в своя шинел лежеше до Паскалева. Съпругата на заслужилия вожд на II арм. генерал Тодоров с разкъсани дрехи бе поставена до вратата. В тая стая бе и хубавият, елегантният и даровитият офицер от генералния щаб подполковник Евлоги Тодоров, който бе дошъл в църква с майка си, сестра си и детето си. Всички загинаха там.


До него изстинали лежаха неколко войници и офицери в униформа; по-нататък купчина от генерали и полковници, имената на които ми избягват в тоя момент. В съседната стая погледа се хвърляше върху снажната фигура на младия Лекарски, секретаря на м-р Цанков, един левент момък, който и сега мъртъв поразяваше със силата и свежестта на своето младо тяло. До него друг министерски секретар брата на г. Бобошевскн, с когото малко преди атентата аз бях разговарял. И тая стая както първата бе претъпкана с трупове и друга до нея също. Близките на тия покойници, потънали в скръб и траур, плачеха из коридорите на болницата, а майките и съпругите им си кършиха ръцете от ужасни страдания! Едни след други, пристигаха файтони и автомобили с гробни сандъци и вдигаха мъртъвците, за да ги отнесат в техните къщи. Два дена наред по десетки мъртъвци се отнасяха на гробищата. И всеки ден все нови жертви, все нови гробове се откриваха, защото голяма част от ранените измряха в тия дни на неописуеми мъчения...


8.04.2019 г.

Изгледи от София


Днес представяме любопитен комплект от 10 пощенски картички, издадени в албумче. Изданието е дело на М. Чакъров Со. (улица "Сердика" 26) и е от края на 20-те години. То съдържа основни изгледи от града, сред които са булевардите "Княгиня Мария Луиза", "Дондуков" и "Цар Освободител", храмове, забележителности и др.

Предна корица

Черква "Александър Невски" и околността

Площад "Цар Освободител"

Паметник "Цар Освободител"

Булевард "Дондуков"

Улица "Мария Луиза" с джамията

Лъвовия мост и Дирекцията на полицията

Военния клуб

Новия народен театър

Черквата "Александър Невски"

Руска черква


3.04.2019 г.

Златарската улица


Текстът е публикуван в общинското списание "Сердика", книга девета и десета от 1940 г.


УЛИЦАТА НА ЗЛАТАРИТЕ

Димитър Шишманов

Тези откъси са печатани на немски език в сп. "Deutsche Balkanzeitung" през 1915 г. Предаваме ги по превод на редакцията като ценни впечатления от града за дните в навечерието на Световната война.

Като свърнете от улица „Търговска“ в задънената „Улица на златарите" мъчно можете си представи, че се намирате само на няколко крачки от шумния поток на центъра. Тук, сякаш, времето дори минава по-бавно и неодушевените предмети имат по-значителен и по-тежък изглед. Особен дух владее всъде наоколо. Глъчката на съседните големи улици прониква тук, но заглушена, усмирена.

Там, в центъра, животът тече бърже, но безпокоен и фалшив е блясъкът, който го краси.

А тук царува дълбокият мир на развалините. И неволно човек пристъпя към странните малки дюкянчета на златарите с по-бавна и отмерена крачка, сякаш се приближава към някой побелял старец, прегърбен от изпитанията на живота.

Тия дюкянчета са сгушени в нишите на дебелата полуразрушена стена на една средновековна крепост. На много места по фасадата по стената мазилката е паднала и от разкрития градеж личи, че някога тук се е издигала галерия с аркади. Тези аркади са били направени от тънки, светло-червени тухли, споени с твърд като камък хоросан. Сега те са преградени отпред и във вътрешността на стената са се образували малки сводести подслони. Над вратите зеят четвъртити прозорчета, запречени със здрави, но вече ръждясали решетки. По стената тук-таме са забити дебели железни куки, чието предназначение сега никому не е известно.


Никъде никакво украшение. Всичко е настръхнало и мрачно. Дори онзи, който не познава историята на стената, лесно може да разбере, че тя е била издигната, за да запази никакво съкровище. И днес още, макар да е само развалина, тя изглежда като пазач, унесен в блян.

Може би развалината бленува за старо време, когато София се наричала „градът на седемте улици", когато в стените й живял бейлербегът на целия Балкански полуостров, когато градът имал 15 църкви и 50 джамии и напомнял на пътешествениците за Падуа. Тогава до самите развалини на златарската улица се намирало голямото тържище на златарите с мраморната му чешма, заобиколена със столетни дървета. А малко по-нататък, в дома на великия сердар Махмуд паша, съдовете с вода били така добре прикътани на сянка, че дори през лятото се покривали с лед.

Спомнят си старите стени, че малко по-далече се издигал керван-сараят на Синауш паша, гдето можели да бъдат настанени дори до 500 коня. Спомнят си те с копнеж за дните, когато съставяли част от Дома на сукнарите, — една грамадна четвъртита сграда с оловен покрив и с куполи, — гдето дубровнишките търговци струпвали скъпоценните си пъстроцветни платове, копринени изделия и венециански филиграни. В тая част на града се намирала също и една прелестна малка джамия, чиято слава се носела надалеч, заради леко и грациозно извития й покрив, изработен и позлатен с изтънчен вкус от българските занаятчии.

По чудо запазени досега, тези огромни стени сякаш съзнават, че са безвъзвратно осъдени и очакват мрачни и неми да удари и техният час.

Единствените същества, които те търпят край себе си, са няколкото златари, които и днес още работят под аркадите им.

Тия златари приличат на работилниците си.

Седнали, с кръстосани нозе върху извисения дървен под, те едва дигат глава, когато пристига някой случаен купувач, привлечен от стоката, която са изложили в кутийки в джамлъка на входа. Те не искат висока цена за украшенията си, не се губят в безкрайни пазарлъци, но често пъти не желаят да разберат, какво точно е харесал купувачът и вадят от скривалището някой съвсем друг накит. А когато им се обърне внимание, че са сгрешили, почват отново да търсят, пряко воля, и като намерят най-после желания предмет, потъват в размисъл и неочаквано отговарят отсечено:

— Не е за продаване.

Тръгне ли купувачът да си отива, те го следят с навъсени очи, мърморят през зъбите някакви неразбрани думи, отново сядат и без да бързат, потънали в мълчание, пак подкачват работата си.

До тях са разхвърляни безредно сечивата им. Сигурно и бързо, без дори да дигне очи, златарят намира всяко нещо, което му трябва, и работи с движения, тъй ситни и отмерени, че понякога едва се забелязват.

Малка печка, три-четири глинени съда и едно духало служат за разтопяването и позлатяването. В желязна чиния са наслагани късчета сребро, които ще се обърнат в малки, кръгли и блестящи пластинки за обеци. Край печката са нахвърляни безразборно тънки клещички със странна форма, с дълги зъбци, които служат за извиване на сребърното влакно, а между тях лежат маши и златарски ножици.

Върху низка поличка са наредени полусчупени кафени чашки, в които бляска златна вода. А край всички сечива са нахвърляни в куп сребро на кюлчета и тел, стари монети и тънки златни листа.

С тия първобитни средства, с помощта на тия прости сечива, останали от друг век, златарите изработват филигранните си накити: брошки, които приличат на снежни звездици, иглянки, които напомнят редки ориенталски цветя, съвсем малки пантофки, нежни, сякаш ще ги обуват елфи, обеци, които наподобяват дребни бели рози.

Всички тия накити изглеждат вече много стари, дори и когато току-що са привършени. Защото приличат на хилядите обеци, иглянки и брошки, които са били изработвани в продължение на стотици години под същите тия сводове, още по времето, когато е бил изграден Домът на сукнарите и когато пред него се е простирала златарската чаршия.

Затова, макар развалините на старата сграда да са тромави, а филигранните накити нежни, между тях има тясно родство. Когато човек се радва на накитите, чувствува, че тези украшения не могат да се изработват никъде другаде, освен в тия полуразтурени сводове, пълни със спомени.