Из в-к "Пряпорец", 16 април 1926 г.
СПОМЕНИ ОТ КЪРВАВИЯ ДЕН
Отидох от дома право в църквата. Шествието не беше още пристигнало. Входовете се пазеха от стража, а и вътре имаше няколко реда стражари. Като официално лице — народен представител — пуснаха ме да вляза. Църквата бе празна; тук-таме се виждаха лица, дошли по-рано. Заех място в южната артика, на която впоследствие целия свод се срути и причини голямата катастрофа. Чакайки шествието, аз забелязах срещу мене под северната артика другаря ми Григор Василев. Напуснах мястото си и отидох при него. Застанах под високия амвон и се опрях на неговата колона. Това преместване, съвършено случайно, ме спаси от неизбежна смърт, защото сводът на тая част на църквата не се срути.
Малко време след това разместване, шествието пристигна. Катафалката с тялото на покойния генерал Георгиев се носеше от неговите другари, между които бе и министра на вътрешните работи г. Русев, главния секретар Разсуканов, струва ми се и от генерал Вълков, военния министър. Балюстрадата, на която се постави сандъка с мъртвеца, бе нададена много напред към олтаря. Министрите застанаха един след друг към това място, владиката Стефан се качи на трона и започна опелото. Църквата се препълнн и претъпка с народ. Тъкмо когато владиката четеше Евангелието, свещите угаснаха внезапно и всичко потъна в непроницаем мрак. Един трясък, подобен на експлодирала граната, се чу високо над нас.
Всички онемяха в ужас. Въздухът се сгъсти от прах и дишането стана мъчно. Разбрах, че е извършен атентат и очаквах всеки миг нов удар, който трябваше да ни зарови в земята. Започна се инстинктивно движение към вратите и прозорците. Нищо се не виждаше. Полунаведени, като сомнамбули, в тъмнината се тласкахме пипешком напред.
Гробно мълчание. Убитите бяха завинаги млъкнали. Ранените не издаваха никакви стонове —вероятно не чувствуваха болките си или се въздържаха да охкат. В тая зловеща тишина чуваха се само думите: "полека", "полека"!, с което се предупреждаваха хората да се не тласкат, за да не се задушат едни други.
Движейки се полунаведен, чувствувах, че стъпвам върху купища развалини и трупове под тях. Не можеше обаче да се схване размерът на нещастието. Всички бяха зашеметени и бързаха да излязат от църквата преди да последвате други удари. Срутването на една част от свода и откриването на купола осветлиха малко вътрешността на църквата; въздухът се разреди и дишането стана по-леко. Така продължихме към вратите и излязохме на бял свят от преизподнята, в която преживяхме неколко минути. Бяхме окончателно спасени.
Мислех, че всички са живи, че няма убити хора, защото в тъмнотата нищо не се виждаше, а в зашеметяването си не чувахме стоновете на умиращите. Когато излязохме вън, бяхме буквално засипани с пепел. Дрехите ми — окървавени, по лицето ми течеше кръв — тогава чак забялезях, че съм ранен в главата. Отправих се към близката аптека на Немски, където доктор Чавов посрещаше ранените и с голяма грижа даваше първа медицинска помощ.
У дома си намерих грамадно множество познати и съседи, дошли да се осведомят за станалото в църквата. Аз бях изпаднал в морална безчувственост, в един атонизъм, който ми пречеше да схвана всичкия ужас на преживяната трагедия.
След една инжекция против тетанус прекарах нощта в спокоен и дълбок сън.
Сутринта ръмеше ситен дъжд и студен вятър смразяваше лицата. Движението по улиците бе спряно. Първото ми желание бе да отида в църквата и когато видях мястото, гдето стоях, обърнато в купище от блокове и пръст, аз разбрах опасността, от която само Провидението е могло да ме спаси. Повечето хора около мене бяха загинали под тия развалини. Качих се на автомобил и се отправих за Александровската болница. Там бяха отнесени всички мъртви и голяма част от ранените.
Три големи стаи в моргата бяха препълнени с трупове. Първото лице, което видях, бе моят другар Паскал Паскалев, кмета на София. Легнал на гърб с отворени очи. Хубав, както винаги, той изглеждаше жив с една струя кръв на сляпото око. До него лежеше непознато лице, мисля че бе офицер със смазана глава, от която течаха пърчета мозък... Генерал Давидов, мой съвипусник, изопнат в своя шинел лежеше до Паскалева. Съпругата на заслужилия вожд на II арм. генерал Тодоров с разкъсани дрехи бе поставена до вратата. В тая стая бе и хубавият, елегантният и даровитият офицер от генералния щаб подполковник Евлоги Тодоров, който бе дошъл в църква с майка си, сестра си и детето си. Всички загинаха там.
До него изстинали лежаха неколко войници и офицери в униформа; по-нататък купчина от генерали и полковници, имената на които ми избягват в тоя момент. В съседната стая погледа се хвърляше върху снажната фигура на младия Лекарски, секретаря на м-р Цанков, един левент момък, който и сега мъртъв поразяваше със силата и свежестта на своето младо тяло. До него друг министерски секретар брата на г. Бобошевскн, с когото малко преди атентата аз бях разговарял. И тая стая както първата бе претъпкана с трупове и друга до нея също. Близките на тия покойници, потънали в скръб и траур, плачеха из коридорите на болницата, а майките и съпругите им си кършиха ръцете от ужасни страдания! Едни след други, пристигаха файтони и автомобили с гробни сандъци и вдигаха мъртъвците, за да ги отнесат в техните къщи. Два дена наред по десетки мъртъвци се отнасяха на гробищата. И всеки ден все нови жертви, все нови гробове се откриваха, защото голяма част от ранените измряха в тия дни на неописуеми мъчения...