25.10.2018 г.

Новата загадка


Днешната загадка е истинско предизвикателство за познавачите. Търсим мястото на снимката:



23.10.2018 г.

Пред очите ми бели покривки и келнери с черни папионки


6 часа вечерта след войната

Крикор Асланян

Още от дете обичам да ходя по ресторанти. Сякаш пъпът ми е бил хвърлен там, в някоя луксозна кръчма. Няма да скромнича, обичам скъпите неща, луксозните заведения, красивите жени. Е, не винаги съм имал възможност да реализирам мечтите си, но винаги съм се стремял към това.

Към махленски кръчми никакво влечение нямам. И за това на млади години любимият ми ресторант беше “България”. 

Преди 1944 год. нямах възможност да го посещавам. Родителите ми бяха скромни занаятчии и  нито “България”, нито “Юнион Палас” бяха достъпни за тях. Следователно и за мен. Ходеха по семейни бирарии, ресторант-градини, като “Балкански” в Лозенец, и аз трябваше да се задоволявам със скромните им възможности. Но в края на краищата кръчмата си е кръчма, има бели покривки и келнери, а тези два атрибута винаги са били елементи от моите детски, юношески, младежки, мъжки, а сега старчески мечти и стремления. Даже без черна папионка, а с мръсна около врата бяла риза, келнерът е елемент от виденията, които ме спохождат около 6 часа вечерта. 

Накратко, умирам да ходя по заведения. Но не обичам да ги сменям често. Кеф ми е да ходя там, където ме познават и се отнасят към мен дружески, като към желан гост, като приятел.

В средата  на 50-те години,  когато  вече имах собствени доходи и с приятели започнахме да ходим по заведения, любим ресторант ни беше “България”. Събота или неделя не пропускахме да отидем с гаджета в този страхотен ресторант, където свиреха част от “Оптимистите”, пееше Леа Иванова, а Сашо Сладура й акомпанираше със своята цигулка. Ние танцувахме румба, танго, блус и по-рядко валс. Естествено най-много обичахме тангото и блуса, понятно защо, нали? Да не навлизам в подробности, които могат да шокират децата от кварталната детска градина, за другите опасност няма.

Основният ресторант се наричаше “първи грил”, а вторият етаж над него - “втори грил”. Не ме питайте защо, не знам. До втори грил се стигаше по красива двойна стълба, която и до днес краси ресторанта. 

Голям кеф беше лятно време, когато отваряха подвижния покрив и тютюневият дим излизаше като през комин, за да отстъпи място на свеж витошки въздух.

За доброто настроение и приятното прекарване на вечерта голям принос имаше вкусната кухня на ресторанта. Естествено, менюто беше европейско (макар че тогава не бяхме членове на ЕС), а напитките - прекрасни български вина и ракии. Имаше и вкусна жълта лимонада и сайдер. За Кока-колата знаехме от карикатурите с пияни американски войници.

Менюто се състоеше от салати, супи, предястия, скара, аламинути и десерти. Вечер готвено и супи не се предлагаха.

Естествено, не помня цялото меню, нито пък имам намерение да си измислям ястия, които не са предлагани, но болшинството от вас (младите) ще приемете като истински, щом за тях пише “шеф Кико”. Ето какво помня със сигурност - салати: шопска, салата домати, мешена, салата краставици, а зимно време имаше и мешана туршия, подобна на “царската”. Снежанката (сух таратор) се появи много по-късно. 

Отварям една малка скоба, за да уточня периода, за който основно пиша днес. Това е от 1955 до 1960 год. 

Скарата беше сочна, вкусна от истинско месо и не се казваше нито барбекю, нито пък “гриловани стекове”. Поръчвахме си пържоли, кебапчета, кюфтета, мешана скара, с или без гарнитура. Газираният пелин беше любимото ни вино.

В ресторант “България”, най-луксозният в този период, предлагаха богато меню от аламинути.

Шницели - натюр, паниран, по виенски, по милански. Виенският и миланският се различаваха по гарнитурата. Докато виенският шницел се сервираше с пържени картофи, то миланският му колега се поднасяше с някакви сварени макарони. Панировката им също беше малко различна. Виенският шницел отвън беше с галета и на малки квадратчета. Задължително с краве масло колкото лешник. Понякога с резенче лимон, който в онази далечна епоха трудно се намираше на пазара.

В менюто имаше и аламинути с екзотични имена - рамстек с лук, турнедо “Сара Бернар”, филе миньон с гъби. 

Любими ястия бяха гъби с масло, кашкавал пане, сирене в пергамент, сирене на капак, телешки език в масло и телешки мозък пане.

И досега слюноотделянето ми се активира силно, като си спомня за едно ястие за двама - “Шатобриян”, който сервираха само в ресторанта на ЦУМ, на последния етаж с прекрасен изглед към църквата “Света Неделя”, Съдебната палата и любимата на софиянци планина Витоша. “Шатобриянът" беше огромно парче крехко телешко месо с набодени като таралеж клечки за зъби, върху които апетитно се мъдреха парченца дроб, кренвирши, гъбки. Когато сервитьорът донасяше на масата ни този специалитет, целият ресторант следеше на коя маса ще кацне този шедьовър на кулинарното изкуство. А ние, горди с избора си, гледахме отвисоко на плебса около нас.

Царицата на десертите беше унгарската торта “Гараш”, кремовете “Дипломат” и “България” се конкурираха със сарайлията баклава и мелбите. 

Постепено луксозните ресторанти в София се увеличиха. Широко отвориха врати ресторантите на хотел “Балкан”, на Софийската опера, “Ропотамо”, “Москва” на бул. "Руски" (после магазин “Минералсувенир”) и други. За тях съм писал още в книгата “София, моят роден град”.

Сега вървя по улиците на родния си град и рядко виждам фирмени надписи на български език, няма и много български имена, магазините са “шопове”, на всяка крачка пицариите са изместили кебапчийниците и шкембеджийниците, моловете пишат историята на Столицата на България. Питам се защо един мол се казва “Парадайз” а не “Рай” - нали е едно и също значението. А като надникнах в менюто на някои ресторанти, направо загубих всякакъв апетит. Брускети, мусове, формаджи ди капра, суши-мушита, фети и фетиши, тобико хайвер и корнфлейкс изобилстват из менютата на “новософийските” ресторанти. Сигурен съм, че мнозина собственици не знаят какво всъщност предлагат на клиентите си. 

Навремето в ресторант “България” един аламинут се предлагаше с гарнитура картофи “Бомбай”. Чудех се какво ли е това! Поръчах си този  супер специалитет.  Картофите се оказаха тънко нарязани като слама, на френски пай-пай. Ами някой е решил, че “пай-пай” нищо не значи и го беше прекръстил на Бомбай.

Но най-голямата изненада за мен беше, когато с един французин отидохме в ресторант "България" да поръчаме официален обяд за един президент на много голяма френска фирма. Господинът, когото придружавах, настояваше в менюто да се включи задължително супер деликатесът “caviar d’aubergines”. Чудех се как е възможно да съм пропуснал хайвер, такъв  изключителен български деликатес, за който господинът говореше с такъв възторг. Оказа се нашенско кьополу. 

Желая ви добър апетит.


21.10.2018 г.

Уникални кадри от следосвобожденска София (1884-1886 г.)


Представяме вълнуваща серия фотографии от 1884 г., които дължим на Емен Кейе - френски финансов инспектор, пребивавал в България в периода 1881-1884 г. в качеството на съветник на княз Александър I Батенберг. Неговият дневник и пътеписи от България вече са познати на родната публика, но уникалните фотографии, които французинът прави по време на престоя си в нашата страна, остават като цяло неизвестни. 

Кадрите от архива на Кайе се намират в Националната библиотека на Франция, благодарение на която са дигитализирани и достъпни за всеки, който се интересува от темата. Фондът съдържа 30 фотографии, от които близо половината са на младата българска столица. Могат да бъдат видени също снимки от Габрово, Карлово, Калофер, Кюстендил и други кътчета на България.

Без съмнение, представените фотографии са истинска рядкост, показваща едно малко познато лице на София - онази позабравена физиономия на следосвобожденския град, който тепърва се пробужда за нов живот като столица на новата българска държава.

Поглед към София над Шарения мост (днес Лъвов мост)


Джамията "Баня баши"


"Развалините на една джамия" (медресето към Черната джамия?)


Черната джамия (Коджа-дервиш Мехмед паша) (днес "Свети Седмочисленици")


Берковска улица (?)


Раковска улица


София ("Граф Игнатиев" край Черната джамия?)


Язаджийската джамия и едноименната чешма на днешния ъгъл на улиците "Алабин" и "Граф Игнатиев"


Пазар, Пловдивско шосе (?)


Пазар, Пловдивско шосе (?)


Незвестно къде



Софийска чешма, неизвестно къде


Циганско село край София


Мелница в Бали Ефенди (днес Княжево)



Накрая, още две снимки от 1885 г., отново от архива на Националната библиотека на Франция, този път с автор François Bianconi:

Поглед към София, 1885 г. На преден план - Шареният мост (днес Лъвов мост) и турско гробище.

Храмът "Свети Крал", 1885 г.


11.10.2018 г.

Новата загадка


Днес отново търсим познавачите на някогашна София сред вас. Кое е мястото на снимката?



8.10.2018 г.

София през 1907 г. (4 фотографии)


Днес представяме 4 оригинални изображения от далечната 1907 година. Фотографиите са в сравнително редкия стереоскопичен формат върху стъклени плаки. Дело са на неизвестен французин и представят няколко живописни мотива от някогашна София - новоизградения Народен театър, Лъвовия мост и оживената пресечка на улиците "Търговска" и "Дондуков". Изписаните на ръка описания върху самите плаки не отговарят на изобразените обекти, което подсказва, че авторът вероятно не познава добре българската столица и е преминал набързо през града.

Една от стереоскопичните стъклени плаки в автентичен вид, изобразява Народния театър

Оживен ден на Лъвов мост - виждат се натовареният "трафик" от тежки волски коли и колоритната гледка на шопските носии от околността

Улица "Търговска" в участъка между бул. "Дондуков" и джамията

Поглед от бул. "Дондуков" към пресечката с улица "Търговска"

Още по темата: Памет крехка като стъкло
                              И бабите ни гледали 3D (или какво е стереоскоп)


2.10.2018 г.

Червените връзки на йезуитите


Крикор Асланян

Както вече знаете, в някогашна София имаше мъжки и девически френски колежи, американски колеж в Симеоново, немско училище “Дойче шуле” в сградата на днешната музикална консерватория и италиански колеж. 

За американския колеж в Симеоново много подробно и хубаво пише известният журналист Петко Бочаров. Който се интересува от темата, ще изпита огромно удоволствие, прочитайки изключително интересните книги на журналиста, станал много популярен с неговото традиционо “Да, ама не!”.

На 15 септември 1943 г. прекрачих  като “първолак” прага на френския мъжки колеж “Св. Св. Кирил и Методий”. От първо отделение до 2-ри прогимназиален клас учехме в сградата на ул. "Пиротска" 9, а  по-големите учеха в прекрасните сгради в Семинарията. 

Нашето училище се намираше зад сградата на бъдещия “малък ЦУМ”. Входът беше откъм ул. "Пиротска" и до него се стигаше през един тъмен тесен коридор и няколко стъпала. Всичко това знаете от статията за колежа. Днес искам да ви разкажа за едно уникално събитие, случило се в колеж на френския йезутски орден, каквито е имало в много страни и досега някъде те съществуват.

Американската авиация системно унищожаваше центъра на Столицата и учебните занятия бяха времено прекратени, а семейството ми се евакуира в село Петърч. Там продължих образованието си в местното училище. Занятията се водеха по домовете на учениците, защото сградата на училището беше превърната в казарма на немските войници. Учителка ни беше г-жа Милева, с чийто син много по-късно станахме близки приятели и състуденти в Москва. 

Новата учебна 1944/1945 година продължих във френския колеж като ученик от 2-ро отделение. В училището нямаше никакви детски организации, всеки урок започваше и  завършваше с  молитвата “Отче Наш”. 

През пролетта на 1948 год. в мъжкия френски колеж “Св. Св. Кирил и Методий” бе учредена организация “Септемврийче” и ни бяха раздадени ЧЕРВЕНИ ВРЪЗКИ. Парадоксално, но факт. Не помня дали сме ги носили ежедневно, това е малко вероятно, но на 24 май 1948 г. на манифестацията по случай празника ни задължиха да се явим на парада с червените ни връзки.

Преди празника няколко дни репетирахме в двора на училището. Никога не бяхме участвали на манифестация и нямахме никакъв опит нито за строй, нито за маршировка. Правехме първите си крачки в такова мероприятие. Така подготвени, облечени в тъмни пантолони, бели ризи и алени връзки се явихме на сборния пункт. 

За хората, дошли да гледат парада на учащите се, навярно е било и комично, и несъвместимо - учениците маршируват с червените си връзки, а до тях крачат учителите им - монасите от ордена на йезуитите, облечени в черните раса с бели разцепени на две якички. Абсолютен анахронизъм.

Не помня какви чувства са ни вълнували, когато за пръв път ние, учениците от един френски колеж, сме наденали червените връзки, но помня реакцията на нашите съученици от гимназията.

Според установената от много години традиция, Софийският френски мъжски колеж манифестираше на празниците като едно цяло, независимо, че малките учехме на "Пиротска", а големите  от 3-ти прогимназиален клас нагоре - в Семинарията. 

Училището имаше прекрасен духов оркестър, който водеше колоните на училището на всеки парад.

На 24 май 1948 г., не помня къде беше сборният пункт, ние се явихме с червените си връзки за ужас на учениците и преподавателите от горните класове. Реакцията е била мигновена и много остра. Гимназистите изпочупили плакатите и лозунгите, захвърли знамената и, водени от духовия оркестър, се отправили към ул. "Оборище", където се намира и до днес френската легация. И вместо на пл. "9-ти септември" манифестират и скандират пред посолството на Република Франция.

Ние научихме тези подробности по-късно. Когато комунистическата власт решава да закрие френските колежи, тази демонстрация на гимназистите става един от аргументите. Не е изключено да е имало и провокатори с цел да се дискредитира колежът.

И така, във френския колеж в София организация “Септемврийче” можа да съществува не повече от един-два месеца и безславно замина в небитието заедно с едно прекрасно училище. Моето първо участие в организация “Септемврийче” също беше много кратко - само 1-2 месеца. Но организационен живот не ми липсваше, защото все още съществуваше Арменската пионерска организация, за която вече съм писал.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...