30.03.2012 г.

Новата загадка


Поради дъждовното време петъчната загадка ще се проведе на закрито. Трябва обаче да ни откриете. Къде се намираме днес?



28.03.2012 г.

София през 1909 г., част шеста (последна)



Една млада столица, която расте: София през 1909

От М. Л. Коши
Превод: Крикор Асланян

/Част шеста/

За да завършим деня, не ни остава нищо друго освен да посетим “Червения рак”. Той се намира  на ъгъла на Градската градина и дворцовия площад. Една стара дървена барака с прогнили стени, мръсни прозорци, чиято главна фасада е вечно задръстена от бъчви, бурета и каци, тенекиени бидони и каси за бутилки. Ако външният вид не е приличен, вътрешността не е по-различна. Подът е под земята, а прозорците са еднакво мръсни и отвън, и отвътре. Стоманена тел се вие като змия из цялото пространство и тук-там на нея са окачени малки електрически крушки, танцуващи под опушените греди на тавана. Такъв е “Червения рак”, който години наред беше мястото за срещи на цяла София.

Към края на деня тук можете да намерите скупчени около малки масички, притиснати, така че да не могат да мърдат, давещи се в цигарен дим, самодейни политици (Господ ми е свидетел, че те са много), много офицери и чиновници от столицата и много елегантни дами. Всички те, в една свръх нажежена атмосфера, ядат, пият, пушат, приказват, политиканстват, докато между масите с голяма мъка се провират келнери, вестникопродавци, продавачи на варени яйца и банички. Това кафене никак не прилича на нашите кафенета на Запад. Тук не консумират нито абсент, нито вермут, нито някакъв аперитив. Но за сметка на това се пие много бира и се замезва сериозно. Някои (не са много) се задоволяват с баничка или парче ръжен хляб, но всички си взимат твърдосварени яйца или шишчета печено месо, или някакви мазни и горещи наденички, които дами и господа ядат с ръце, след като са ги топнали в обща солница. Малко по-късно добавят турско кафе (един напръстник) или “капучино” - кафе с мляко по виенски, последвани от голям брой чаши бистра вода... За много от присъстващите не остава нищо друго, освен да се приберат и да си легнат, защото това е цялата им вечеря.

Ако си позволих да ви покажа “Червения рак” в тази не особено приятна светлина, то е, за да уважа истината. А също така, защото дните му са преброени. След не знам колко години съществувание, тази временна барака, една от живописните забележителности на София, е заменена с Павилион в Градската градина /Казиното/.

Селска каруца на една софийска улица

Нашата разходка свърши. Това беше само една няколкочасова обиколка из улиците на младата Столица. Но ако трябва да направим заключение от мислите, които тя породи в нас, то няма нищо по-лесно от това: една обикновена пощенска марка ще го направи.

По случай двадесетата годишнина от възкачването на Княза на Трона, бяха издадени серия нови пощенски марки, чиято композиция е с прозрачен символизъм: от двете страни, два образа на Княза, единият като български генерал, а другият - като адмирал. Между тях, на фон от византийски арабески (ако може така да се нарекат), все още слабичка млада жена, обвита в дълъг воал, която се кани да сложи на главата си доста голяма царска корона. Жестът издава усилието, но то е почти свършено. ...и носи дата 1907. През 1908 Князът беше обявил Независимостта на Царството.

Гавазин

Искате ли още едно видимо и живописно доказателство за бързата модернизация на България?

Бях в София на 1-ви май /по нов стил/ и видях манифестацията на българските “социал-демократи”. Може би бяха 2000 души - мъже, жени, деца, и, както навсякъде, празнуваха Труда, без да правят нищо. Колоните на манифестиращите преминаваха през града, пеейки и раздавайки листовки с революционно съдържание. Начело музика - няколко медни инструмента, един барабан и един голям тъпан; а след тях,  в редици по четирима, граждани и гражданки, следвани от децата им, облечени с най-хубавите си дрехи и накичени с червена лента, символ на партията. На известно разстояние един от друг носеха червени лозунги (не знамена) с надписи и символи. От страни,  забързани и делови, се движеха техните ръководители с отличителните червени ленти на ръкава. Всички тези хора вървяха бавно, при голям ред, пеейки тихо, както се пее църковна песен, най-кръвопроливни припеви. И това не беше обикновено зрелище - да видите тази процесия на ”модерните времена”, с песните и лозунгите си,  да се вие около старата турска джамия под рекламните афиши на “BYRRH aperitivo vino” и пред изумените погледи на селяните в потури.

До мен стар шкембелия турчин кротко прехвърляше кехлибарените зърна на броеницата си, мълвейки: ”късмет” - “писано било”.


Вижте също: първа част, втора част, трета част, четвърта част, пета част




26.03.2012 г.

София празнува падането на Одрин




На 26 март 1913 г. българските войски влизат в превзетия Одрин. Новината бързо достига София. За първи път бият камбаните на "Свети Александър Невски" - столицата празнува.

С кратка дописка и няколко снимки френският L'Illustration разказва за тържествата:

"Четири дни след победата, без арогантност, София видимо се радва на постигнатата решителна победа. Гарата е украсена, трибагрениците (бяло, зелено, червено) тази сутрин все още се развяват от студения вятър на фасадите на държавните учреждения, в градината срещу Двореца, на множество балкони. Едва вчера свършиха шумните манифестации - носеха знамена по улиците, пяха, правеха илюминации. Събираха се масово в подножието на паметника на Александър Втори, “Царят Освободител"...

Манифестация пред паметника на Александър II

След победата младите българи празнуват

След падането на Одрин населението на София приветства руския пълномощен министър Неклюдов




23.03.2012 г.

Новата загадка



И днес ви предизвикваме с една чудесна панорма над столицата. Вие трябва да кажете къде е правена. :)






22.03.2012 г.

София през 1909 г., част пета





Една млада столица, която расте: София през 1909

От М. Л. Коши
Превод: Крикор Асланян


/Част пета/


Нека продължим нашата разходка по разкопаните пътища. След един завой, за съжаление без възможност за връщане, внезапно изниква красива розова фасада, с елегантни сводести ниши, и украсена с нови надписи, но със стари славянски букви. Това е Националният музей, или доскоро една стара джамия с девет купола. Много сполучливо реставрирана. Наоколо в тревата, под акациите, лежат римски надгробни камъни, части от гръцки колони и капители, елементи от византийски гробници и счупени дъги на мюсюлмански сводове. Вътре в музея има много подобни паметници, красиви колекции от антични накити и монети, а също така няколко съвременни картини и скулптури, почти всичките посветени на българската история.

Националният музей

До музея зее огромен изкоп. Тук ще се издига бъдещата съдебна палата или някоя друга официална сграда. И старият музей, набутан в ъгъла, ще бъде завинаги засенчен от една огромна нова сграда от тухли и жълта мазилка.

Стигаме до Градската градина, в самия център на София. Това е една хубава градина с площ почти 4 хектара, красиво засадена и приятно засенчена с големи дървета, където постоянно се събират студенти и работнички, военни и детегледачки, млади майки и възрастни пенсионери, където сме свидетели на различни сцени, чиято степен на интимност е обратно пропорционална на възрастта на актьорите. Можете спокойно да си ги представите, те са от цялата страна.

Около Градината - държавни сгради, всичките светло жълти, - това не е шега - даже тези, които все още не са построени, но чиито места са определени. Най-напред - Двореца, голяма и комфортна резиденция без определен стил, чийто изглед впрочем е почти напълно закрит от дълга стена и плътна завеса от дърветата на един малък частен парк. Той може да се види само от страни през две монументални решетести огради, огранявани от млади войници. Над дърветата, в синьото небе, се вижда да се вее само знамето на Царя, чийто герб отдавна е подпечатан от затворената корона, за да напомня на всеки, че Князът беше “Височество”, преди да стане “Величество”.

Входът на Двореца

Театърът, съвсем нов и много привлекателен вътре, външно е изцяло по “виенската архитектура”. Нейните колони, както и фасадата, са напълно в гръцки стил. От двете страни, злополучно оградени с две осмоъгълни кулички, покрити с малки метални куполи, а над тях - антични колесници, впрегнати с бронзови лъвове, носещи надписи. Всичко това, макар и блестящо от чистота, и в крайна сметка доста приятно, представлява един доста сборен ансамбъл, който, признавам си, ме удовлетворява много по-малко, отколкото местните. И най-вече съжалявам, че са баданосали в светло жълто цялата сграда, включително излизащата от вълните колесница на Аполон, която украсява фронтона.

Народният театър

Излишно е да се спираме пред Министерство на войната (монументално и жълто), пред Военния клуб (също), пред Народното събрание (също). И ето ни на един друг площад, срещу самото Народно събрание, където се издига бронзовият коннен паметник на Александър Втори, Царят Освободител, който сякаш строго пази вратите на Народното Събрание. Около високия гранитен постамент, руски и български войници, селяни и селянки, водени от героите на Освободителната война (Великият Княз Николай, Гурко, Скобелев), бързат напред, водени от Свободата, разперила криле. Колкото повече сила и спокойствие внушава фигурата на Царя, толкова по-устремно е движението на тази бронзова армия.


Срещу Народното събрание се издига паметникът на Александър Втори - Царят Освободител

Върху основата на паметника четем най-напред посвещението: “На Царя Освободител, от признателна България”. Но освен това, от страни два бронзови барелефа символизират надеждите и разочарованията на българския народ: те представят подписването на Сан Стефанския мирен договор и обявяването на Независимостта на България. България винаги е мислила и говорила често за това. Тя не чакаше 5 октомври 1908 година, за да издигне своя “monumentum aere perennius”.

На най-високата точка на града се строи бъдещата катедрала “Свети Александър Невски"

Зад Народното събрание, на най-високата точка на града, понастоящем се строи бъдещата катедрала “Свети Александър Невски”, която доминира целия град и околностите. Това ще бъде най-величественият монумент на София и навярно е осъден да бъде най-неестетичният. Независимо, че строежът далеч не е завършен, вече се оформят външните стени, вратите и страничните галерии; а по-нагоре арките с двойни колонади, които образуват цилиндричната част на купола и сводовете. Тази църква във византийски стил е построена от тухли, които за щастие ще запазят естествения си цвят, и аркади и фризове от бял камък. Тя би могла да бъде много красива, но ако се съди по проектите на архитектите, ансамбълът ще бъде отчайващо груб и неелегантен. Без да му се отрече импозантността и величието. Тази нова катедрала смачква с огромната си маса малката стара църква Света София, която е в съседство и вече наполовина в развалини. Сред всички тези жълти сгради и паметници на града, окото с радост се спира върху тази купчина стари розови тухли, макар и безформени, на които слънцето е дало една топла и красива патина, на които се възхищаваме, гледайки абсидиите и стрелата на тулузския Свети Сернен. Това е малка част минало, която също ще изчезне.

Старата църква “Света София", наполовина вече в развалини

Ще ви спестя много други сгради, макар и величествени, но не по-интересни: Военното училище и Семинарията на младите попове, които са един срещу друг от двете страни на пътя за Константинопол, като първа защита на София от турците. Старият отвратителен затвор, чийто стени са били свидетели на толкова много отвратителни трагедии, както и новият затвор, прекрасен и комфортен, където има електричество и канализация, за разлика от затвора във Френ (френски затвор, използван от немците за политически затворници по време на Втората Световна война) и обширните, направо привлекателни, казарми. И толкова други сгради, необходими на един голям модерен град, но без художествена стойност, следователно безинтересни за пътешественика.

Накрая, излизаме от София през Орловия мост. Защото, ако Белград има две големи реки без мостове, София има два моста без големи реки. И то величествени мостове. Орловият мост е украсен на четирите си ъгъла с високи гранитни колони, на върха на които са разперили криле орли, които навярно са бронзови. Този мост е точно с дължина 8 метра и широчина 18 метра - да, не греша, точно 8 метра. Той прехвърля... един изкуствен канал, на дъното на който, в зидано корито, тече вада с широчина 0,80 м. и дълбочина 0,20 м. при високо ниво.Така че по-добре да беше покрит канал. Но тогава нямаше да има мост; а какво е една столица без мостове? Вижте Белград!!! Орловият мост е символ на силното съперничество между балканските държави; поне аз не виждам друга полза от него.

Орловият мост и изкуственият канал под него

Такъв град е София, поне за сега, тъй като тепърва ще се строи нова Съдебна палата, нова Народна Банка, а после и друго, и друго... вероятно още много неща. А през това време Борисовата градина, която изглежда ще бъде много красива, расте и обещава да се превърне в Пратера на тази Виена на Изтока.


Вижте също: първа част, втора част, трета част, четвърта част, шеста част




21.03.2012 г.

Католическата катедрала "Свети Йосиф" - интериор и фрески



Няколко фотографии на интериора и фреските на католическата катедрала "Свети Йосиф", любезно изпратени от Емануил Боянов. Храмът е изграден през 1880 г. и унищожен в този си вид при бомбардировките над столицата.

Интериорът на катедралата

Централната фреска над олтара




Стенописите в храма "Свети Йосиф"




19.03.2012 г.

София през 1909 г., част четвърта





Една млада столица, която расте: София през 1909

От М. Л. Коши
Превод: Крикор Асланян

/Част четвърта/



А сега, искате ли да направим една обиколка из града?

В София се влиза през Лъвовия мост и булевард Мария Луиза. Още след първите крачки пред нас се открива интересна и живописна панорама. Отляво се извисява бялото минаре на старата турска джамия, с острия си връх над акациите, които я заобикалят; а в далечината, напреки на булеварда, на черния фон на Витоша, която оформя хоризонта, се очертават византийските куполи и многоцветната архитектура на Свети Крал. Когато зимните снегове започват да се топят и покриват само върховете на планината, този фон на картината, изключвайки ориенталщината на сградите и населението, ни напомня малко за прочутата панорама на улица Мария-Терезия в Инсбрук. Защо красотата на тази панорама трябва да бъде безмилостно унищожена с трамваите, чиито високи чугунени стълбове се издигат като безкрайна колонада по средата на булеварда? Казват, че това е прогресът.

Свети Крал

Ето и джамията. Тя не е много голяма, не е много красива, но такава, каквато е, със своите бели варосани стени, с трисводния си вход, украсен с надписи и нежни арабески, с тежкия си купол и тънкото си минаре, облицовано с метал, е един от най-живописните паметници на София. Но тя е турска. Ще изчезне ли и тя, за да направи място на някой, вероятно немски, "Хотел Палас", боядисан в светло жълто, или на “първокласна” баня за 3000 души. Нуждата и от едното, и от другото се чуства, но аз ще съжалявам за джамията.

За съжаление, заедно с нея ще изчезне и откритият пазар, който се намира пред няколко стари турски бараки, които също са обречени. Този пазар е радост за очите. Под жарещо слънце и всред неописуем безпорядък се движи смесена тълпа от стотици селянки, облечени в многоцветни носии в ярки багри, с гердани от жълтици и колани с широки метални пафти; стари евреи с дълги черни дрехи и бели брадички; млади попове със свежи лица изпод русите им къдрици; селяни в дрипи, по-парцаливи от всичко, което може да си представите; мърляви уличници, с лица потънали в някоя динена кора, разкъсващи със зъби розовата плът на плода направо от кората; и цигански момичета с бакърен цвят на кожата, които вървят безгрижни и отвратително мръсни, с шалвари, стегнати при глезена, боси, с пръсти накичени с пръстени, блясък в очите, ярко червено цвете в косите и цигара в уста.

Циганка, следвана от един шоп - селянин от Софийско

Би било невъзможно на такова малко пространство да се съберат по-голям брой ярки цветове, повече нечистоплътни хора, повече вонящи дрипи, а също така толкова много пъпеши и дини, патладжани и домати, квасено мляко и нанизи лук, долнокачествени сладкиши и къдели с необработена вълна, и всичко това, хора и неща, влачещи се в калта или прахоляка, в зависимост от сезона.

Този живописен пазар също така е празник за обонянието. Съвсем скоро той ще бъде заместен с величествен покрит пазар, който се строи отсреща. Добре би било да се предвиди и интензивна вентилация.

Малко по-нататък е Св. Крал, православната катедрала, много стара църква, напълно реставрирана и грижливо боядисана като нова, тя се издига по средата на широк площад, който ни позволява да се възхищаваме спокойно на нейните метални куполи с просветлени тела, на червените и бели ленти, които опасват стените й, на изящната колонада на галерията. В прохладната сянка на сводовете кротки дебели попове разхождат бавно величествените си шкембета, разцъфтелите си бради, дългите си веещи се коси и странните цилиндри от черен плат, които им служат за шапки, докато шопите спят в парцаливите си дрехи - “главата на сянка, а краката на слънце”. 

На същия площад кръстосват на всички посоки селяни и граждани, стари каруци и електрически трамваи, макар че движението е силно затруднено от значително пътно строителство. Понастоящем павират поне половината от улиците на София, което пречи на движението, но когато се забрави моментното неудобство от тази дейност, никой няма да съжалява за миналото; новите пътища са чудесни и паважът е много чист, от малки керамични павета, и има само преимущества, ако помислим какви бяха досега най-хубавите пътища на София - дупки, бабуни и тресавища, покрити с мръсен сняг през зимата, с покривка от лепкава кал през пролетта и есента и дебел слой задушаващ прахоляк през лятото. Слава Богу, сега павират! Но тази прозаична работа става причина за неочаквани спектакли: ето стара каруца, направена от почти нерендосани дървета, с клатещи се ритли и четири пияни колела, се придвижа бавно, стенейки под товар павета. Каруцата е впрегната с два огромни черни бивола, чиито внушителни рога са полегнали назад към шията, докато биволите безнадеждно се напъват напред. Този допотопен впряг е воден от дрипав селянин, който, струва ми се, тегли съвсем сам биволите, каруцата и целия товар, с въженцето,  прекарано през муцуните на животните. И всичко това никак не върви бързо.

Зад тази стара каруца бавно идват други подобни стари коли, също така клатушкайки се, също стенещи и впрегнати с черни биволи, водени от парцаливи селяни. Но изведнъж, закривайки целия този кортеж с плътна завеса от прахоляк, пристига хъркайки, с неравни подскоци, един огромен автомобил, от най-новите модели камиони, шофиран от водач с плосък каскет и големи черни очила.. Това супер модерно превозно средство също кара павета и за един ден върши работата на двадесет биволски каруци, но не ги елиминира. Даже многократно повтаряното бибипкане на клаксона не отклонява допотопния биволски впряг, нито пък дрипавите биволари, от пътя им.

Както автомобилът, така и биволската каруца, пренасят павета





16.03.2012 г.

Новата загадка



Днешната загадка е преди всичко рядък и уникален изглед от някогашна София. Първо му се насладете, след което се опитайте да познаете къде  е направена снимката. :)





15.03.2012 г.

София през 1909 г., част трета





Една млада столица, която расте: София през 1909

От М. Л. Коши
Превод: Крикор Асланян

/Част трета/

Има една друга категория разхождащи се, които срещаме на всяка крачка - това са военните. Може да се каже, че са легион. В младата си армия България вижда необходимия инструмент за “славни бъднини”, които бъдещето й предрича, и тя не пести нищо за да направи от тази армия една “военна машина”, готова за всякакви изпитания. Българският селянин, трябва да признаем, е прекрасен материал за “войник”. Як, енергичен, нечувстващ умора и лошо време, той се храни скромно и нехае за удобствата. Той има всички добродетели на руския войник, “нашият свещен сив звяр”, както казваше Драгомиров /руски царски генерал от Освободителната армия/, но има още няколко допълнително, една от които е крайната трезвеност, и на последно място един активен ентусиазъм, който го прави първокласно нападателно оръжие. Нужно ли е да казваме, че той не е префинен, но това не е важно. Сляпо дисциплиниран, той не би могъл да има личната инициатива на нашия френския войник, толкова оправен по време на поход. Но такъв, какъвто е българският войник, в средата в която живее и при обстоятелствата, при които ще се бие, той е превъзходен войн. Освен това, прав или не, той е високо убеден в превъзходството на своята “страна” и на своята “армия” над съседните страни и армиите съперници; и това се явява още едно от положителните му качество на войник.

Армията действително има хубав вид

Произхождащ направо от същата среда, българският офицер, също селянин или син на селянин, има точно същите качества на военен, имайки освен това техническите знания, които напълно липсват на войника. На външен вид здрав и силен, енергичен и даже груб, добре облечен в униформа почти руска, но без малко “женствената” елегантност на офицерите от съседната столица, българският офицер, поради липса на литературна и артистична култура, която счита за ненужна, е единствено и силно зает с подготовката за война; и в тази война той предвкусва с шовинистично задоволство славни победи, което може би не е недостатък.

Въобще, съдейки и по външния вид, българската армия прави много добро впечатление, когато, завръщайки се от учения, те дефилират с гъвкава и твърда стъпка, пеейки в хор по руски образец.

И ако стойността на една армия се оценява според впечатлението, което войниците от столицата оставят у минаващия чужденец, може да се вярва, ча българската армия заслужава високото мнението, което тя има за себе си.

Българската армия има нова артилерия за бърза стрелба

/Край на трета част/



14.03.2012 г.

София отвисоко



Още една въздушна снимка, любезно предоставена от инж. Иванна Стоянова. Фотографията отново е правена около 1925 г. и обхваща пресечката на бул. Евлоги Георгиев и ул. Граф Игнатиев по протежението на Перловската река.


Инж. Стоянова допълни снимката със следната информация: През 1899 г. на мястото на руски гробища е отпуснато място за Колодрум (мястото на днешната метростанция). Този колодрум, според мен, се вижда на снимката. Снимката е правена преди 1930 г., когато е построено игрище Юнак. От друга страна, се вижда и стопанската част на Княз Борисовата градина, която е преместена от градинаря Йосиф Фрай през 20-те години. Има и други репери, празното място на Строителното училище Христо Ботев и т.н.




12.03.2012 г.

София през 1909 г., част втора





Една млада столица, която расте: София през 1909

От М. Л. Коши
Превод: Крикор Асланян

/Част втора/

Вижте този “господин”, който минава, облечен много прилично със светъл панталон, черен жакет и бял елек. Никак не е трудно да разберем, че той се е разходил не един път по Ринга* на Виена, по булеварда на Италианците**, без да смятаме бул Миш*** и Монмартър. Не рядко ще чуете да се говори,че “баща му е бил селянин и той самият е дошъл в София с пробити потури”. Българите, които срещате по улиците, почти всички, действително са или “поевропейчени” граждани /поне външно/, или селяни, лишени все още от култура, които се секнат между пръстите и безсрамно разхождат пробитите си потури, тъй като, изглежда, те са наистина най-характерното за дрехите на местните селяни. Виждал съм странни облекла: в снеговете на руските степи, “мужици”, облечени в животински кожи, както и “черни красавици”, облечени само в своя “свян” под слънцето на джунглата на Гвинея. Но никога не съм виждал човешки същества, облечени в потури, като някои шопи /селяни от Софийско/ и македонци, да се дуят по улиците на българската столица.

Софийските селянки и до днес са запазили живописните си народни носии

Техните обувки представляват широка кожена подметка, която напълно обгръща крака, краищата са повдигнати и захванати с кръстосани кожени ремъци. Глезенът е обгърнат с нещо като “гета” от много дебел шарен плат. Гащите са от дебел груб тъмнокафяв или бял шаяк, според сезона, и често пъти са украсени с широки черни гайтани. Особено оригинална е формата на тези панталони, с широко дъно, падащо почти до прасеца, докато крачолът е прилепнал и се стеснява от бедрото до долната част на прасеца. Костюмът е допълнен с нещо като дълга дреха от тъмен плат или от овча кожа /вълната отвътре/, обикновено без ръкави, позволяваща да се види нагръдник от плат или кожа, или дебела риза на цветя, която пък разкрива почерняла от слънцето космата гръд. Кръстът е опасан от широк пояс и наполовина крие нож-кама в тенекиена кания. Накрая, на главата си носят калпак във форма на половин лимон или стара, изхабена, избеляла и пробита сламена шапка.

Такъв е горе долу, с дупки и гайтани, съвременият костюм на селянина от Балканите.

Сега си припомнете как са облечени /изключвайки сламените шапки/ дакийските пленници, които и до сега виждаме на Колоната на Траян. Нищо не се е променило за изминалите 15-20 века, а може би и повече. Но нека побързаме да констатираме, защото железниците, които шумно започват да проникват навсякъде из Балканите, сега бързо ще разпространят и в най-забутаното село, както вече е станало в градовете, най-жалките и банални модели на австро-германската “конфекция”. Едното ще убие другото.

Що се отнася до жените, техната носия не е по-малко оригинална. Естествено не говоря за “дамите” от града, чиито светли тоалети и шапки с пера съперничат по елегантност /със задоволителен успех/ и свидетелстват за упорит стремеж към “Виенски шик”.

На чешмата

Но както селянина, така и селянката, са запазили непокътнати своите живописни народни носии. Също като мъжете, селянките са обути с широки кожени ходила и дебели гети, украсени с цветни шарки, така че техните крака се виждат почти до коляното изпод роклята. Те са къси, яки и лишени от всякаква елегантност. Роклята от твърд плат има формата на камбана, леко цепната отстрани. Тя е с тъмен цвят, но всички шевове са украсени с широки бели ленти /ширити, гайтани/. Малко по-дълга от роклята /сукман, литак./, долният край на ризата се вижда, често пъти фестонирана и винаги бродирана с малки сини, червени или зелени цветчета. Понякога от кръста до средата на крака пада правоъгълна престилка с широки хоризонтални шарки в ярки цветове. Ръцете са покрити само от ръкавите на ризата, а гърдите са обхванати в дълбоко изрязан твърд нагръдник, чиито контури са обточени с метална лента /сребърна или златна сърма/. На главата си носи цветна кърпа, често пъти завързана под брадичката, изпод чийто краища понякога се подавават плитки, които свободно падат на гърба. Много селянки носят колани, чиито катарами представляват огромни, по-широки от дланта, медни плочи /пафти/, покрити с малки рисунки или арабески. Понякога тези катарами са наистина красиви и с чудна изработка, но по-голямата част са груби отливки и нямат никаква художествена стойност. Накрая, веднага щом селянката има материалната възможност, тя се кичи освен с многоцветни стъклени маниста, но и с истински нанизи от сребърни монети или жълтици, които носи или като гердани, или ги заплита в косите си. В този случай, косата й е заплетена на множество тънки плитчици, съединени в края. През хубавия сезон тя с удоволствие прибавя към прическата си голямо ярко цвете - роза или гергина. Дали те ще се чувстват по-добре, когато приемат корсета, ажурената блуза, тесните ботинки, а може би и шапката с пера?

Равин в дълга черна дреха и бяла брадичка

Впрочем, колкото и много да са селяните, които шарят из улиците на София, за голяма радост на чужденците, разбира се, почти цялото население на града се е “погражданчило”. Мъже, жени, господа и дами са облечени по европейски, и ако не бяха етническият типаж и българският език, не би имало чуствителна разлика между “гражданите”, които срещаме тук, и тези от кой да е западен град. Пътникът, заинтересован от живописното, намира все по-малко интересни неща.


*Място за разходка във Виена
** Част от Големите булеварди в Париж
*** Булевард Сен Мишел /Saint Michel/ в Париж

/Край на втора част/



Вижте също: първа часттрета частчетвърта частпета частшеста част



9.03.2012 г.

Новата загадка



Днес трябва да отгатнете не само къде е правена снимката, но и какво е това странно приспособление на преден план. :)





7.03.2012 г.

София през 1909 г., част първа



Благодарение на блог “Стара София”, имаме възможност да видим младата българска Столица през очите на един французин в началото на миналия век. Статията "Една млада столица, която расте: София през 1909" на М. Л. Коши е написана през 1909 година и е публикувана в списанието "Le Tour du Monde". В нея този ревностен пътешественик ни разхожда по улиците, площадите и пазарищата на “младата българска столица”. Описанията му са живописни, изпълнени с възхищение и критика, но, както казаха мои приятели, на които прочетох откъси от превода, са напълно реалистични.

Езикът на автора е много образен и труден, във френския език липсват термини за много детайли от облеклото на българския селянин от онази епоха, затова авторът ги рисува описателно и разшифроването им е трудно за човек, непознаващ добре българската етнография.

Доколкото ми е възможно, съм се постарал да предам духа на статията и личното отношение на автора към “българската действителност” от онази далечна за нас епоха. Не е изключено специалистите да открият и малки неточности при употребата на някои термини, що се отнася до описанието на носиите. За което предварително моля да бъда извинен.

Г-н Коши си служи с разнообразен и прецизен език, като използва цялото богатство от синоними във френския език, за да опише най-живописно и точно картините от Следосвобожденска София, което затруднява още повече превода. Но, както казват преводачите, “преводът е като жената - ако е красив не е верен, а, ако е верен, не е красив”.

Статията е преведена с незначителни съкращения в уводните й части, които засягат общопознати факти от историята на България, като случая със Самуиловите войници и Баташкото клане.

Приятно четене и срещи със “Стара София” през следващите седмици.

Крикор Асланян - Кико



Една млада столица, която расте: София през 1909

От М. Л. Коши

Само преди тридесет години България не съществуваше. Естествено, имаше българи. Съгласно най-общоприетата теория, те са от монголски произход, но силно “славянизирани” в резултат на дълъг престой в степите на Волга, и са дошли през V-ти век, за да се установят на юг от Дунава и по Черноморското крайбрежие.

....................................................................................

Не е за учудване, че в резултат на петвековното робство българите са останали истински “диваци”. Във френския език се е съхранила думата “bougre”/ бугр/, която има отрицателен смисъл, а самата Англия беше неприятно изненадана от едно кратко слово на Папа Климент Седми, че нейният Крал Хенрих Осми е отлъчен от Църквата като еретик, схизматик и “българин”. Тогава това е била най-голямата обида.

Но това няма значение. Въпреки непрекъснатите кланета, потиснат през вековете, българският народ е запазил етническата си идентичност, даже без сам да си дава сметка за това. Предпазена от дебелия слой невежество и дивотия, неговата религия се съпротивляваше, следователно съществуваше; и това беше достатъчно, за да не бъде асимилиран от победоносния Ислям.

Така, след прочутите кланета /Априлското въстание/, описани от Гладстон като “българските ужаси”, най-после Европа се раздвижи. Цар Александър Втори взе в свои ръце каузата на славяните от Балканите и през 1878 година появата на руската армия пред вратите на Константиноипол отбеляза за българите датата на тяхното възраждане и на тяхната независимост.

Още в деня на раждането си, младата България повярва, че тя ще бъде “Великата България” на цар Борис и на цар Асен. Но от мечтите до реалността има голяма разлика, каквато е между Сан Стефанския договор и Берлинския конгрес. България загуби етническите си граници, преди още да ги получи реално. И въпреки че виждаше мечтите си вече реализирани, тя остана васална, поне юридически, на Турция. И беше такава допреди няколко седмици.

Тази бърза ретроспекция върху българската история е необходима на тези, които искат да разберат съвременна България. Като личност, българинът има своите качества, добродетели и недостатъци; но като народ, те имат само една цел: да се утвърдят като свободни и да покажат на света, че не са турци, а българи. При тях всичко е насочено към тази цел: енергичните усилия на тяхната млада армия, както и на зараждащата се флота, безмилостната борба на македонските чети с турци и гърци, горчивите кавги, по-скоро политически, отколкото религиозни, на тяхната Екзархия в Константиноипол, както и неуморната дейност на тяхната дипломация. За трагедията на тяхната “вътрешна политика”, като цяло, няма друга причина, освен различията в мнението и неизбежните спекулации относно начините за осъществяването на “Велика България”.

Изборът на столица, струва ми се, е бил продиктуван от същата загриженост. Този избор можеше да падне върху Велико Търново, старата историческа столица, разположена в самото сърце на страната, по отношение на тогавашните й граници, или върху Варна, бъдещо голямо пристанище на България. Въпреки това е избрано старото турско село Средец, преименувано на София. Вярно е, че това е една много стара военна база на име Сердика, основана от римляните - големи майстори на военното изкуство и любители на минералните бани. Основана заради превъзходното си стратегическо местоположение, край прекрасен горещ извор, каквито в България има много. Византийци и турци са подържали града по същите причини.

Народното събрание

Но за една модерна столица София има много неудобства: тя е разположена на високо плато, на 600 метра над морското равнище, със студени зими и горещо лято. Софийското поле е много по-бедно и неплодородно в сравнение с Дунавската равнина. Планините, които го заобикалят, са оголени, лишени от всякаква растителност, и почти навсякъде липсва почва. Те са груби, овъглени от слънцето през лятото, а през зимата - премитани от ветровете и покрити със сняг. Поточетата, които се образуват с настъпването на пролетта, са незначителни малки водопадчета, неизползваеми за каквото и да било. В София няма никакви водни басейни, а близката река Искър, която тече на няколко километра, е почти пресъхнала през цялото лято.

Прибавете към всичко това, че тази столица е в крайния запад и че може да комуникира с останалата част на България /от 1878/ само по един единствен път, който се изкачва на 1000 метра, преди да се спусне към Дунавската равнина, или през много дългото и тясно Искърско дефиле, където с голяма мъка минава железопътната линия.

За това пък София е на кръстопътя на пътищата които водят: един към сръбското дефиле, към Пирот и Ниш, а другият - към силно желаната Македония, през Кюстендил и Куманово. Третият - към Архипелага през долината на Струма. И накрая - към Източна Румелия, т.е към Филипополис, Адрианополис и по-нататък.

Не се бяха изминали и 10 години от раждането й, когато България категорично отблъсна по този първи път сръбското нашествие. По третия беше достигнала до Филипополис и беше присъединила Източна Румелия, превръщайки я в Южна България. Оставаха другите пътища, които някой ден ще позволят на българите, поне те се надяват, да слязат директно към Македония и да откъснат от Сърбия и Австрия пътя към Солун и Архипелага.

Но всички тези пътища, каквото и да е военностратегическото им значение, не представляват пътища с интензивно движение и не може да се смята, че някога могат да станат такива. По този начин икономическите доводи нямат голяма тежест при избора на българска столица. От тази гледна точка, София винаги ще страда заради съобщенията с останалата част на страната. Тя никога няма да стане нито голям промишлен център, нито пък град на голяма търговия. София ще бъде само административен и политически център. Но за сметка на това, тя е и ще бъде превъзходен военно-стратегически пункт за инвазия към съседните страни, както и върховен редут на национална защита в случай на нападение.

Военният клуб

Следователно, българите искат да превърнат София в един голям град, един много голям град. отдавна Белград не е прицелна точка, сега те гледат към Букурещ и се надяват скоро да го надминат. Те предвиждат една тристахилядна София, която да стане Метрополия на Балканските страни /Средец на турски значи “сърце”, “център”/. И за тези промени те работят с такава енергия, бързина и непоколебимост, които могат да се обяснят и поддържат само с техния краен шовинизъм. За съжаление, колкото повече комфортът печели пространство, толкова живописността губи. Скоро не ще може да се намери едно интересно кътче, един паметник, даже една развалина, нито един спомен от миналото, което да напомня за една история, често пъти тъжна, но винаги героична. А би трябвало да се съхранят последните й свидетели.

София, която днес наброява 80 000 жители, ще бъде един голям град с много въздух, добре планирана, с много сгради. Но същевремено ще бъде един безличен град, напълно лишен от свой облик и потънал в “баналната претензиозност и евтините орнаменти на виенската архитектура”. Тухлени къщи покрити с жълта мазилка и фасади като “сладкиши” в същия тон.

Но засега е на етап “болезнени промени” и като всеки преходен период, той е интересен за наблюдение, поне външно, заради “парадоксалните сравнения”, “ неочакваните противоречия”, каквито улиците на града ни представят ежедневно, а също така и любопитни аспекти, които скоро ще изчезнат.



/Край на първа част/


Вижте също: втора част, трета част, четвърта част, пета част, шеста част




6.03.2012 г.

Изложба "Знаци на признателност"



В сградата на Общинската минерална баня е подредена изложба, разказваща за някои от най-представителните паметници, свързани с освобождението на България.



Общинското предприятие "Стара София" показва документи и снимки за изградените в София паметници на признателност - Руски паметник, Докторски паметник, Паметник "Цар Освободител Александър Втори", храм-паметник "Св. Александър Невски". Показани са подобни паметници и от други градове на България.



В залата можете да видите и оригиналния макет на катедралата "Свети Александър Невски".



Изложбата е отворена до края на месец март. Входът е свободен, а посещението си заслужава.




5.03.2012 г.

София отвисоко



Две изключителни въздушни снимки на столицата, правени от самолет през 1925 г. Предостави ни ги любезно инж. Иванна Стоянова

В центъра на фотографията се вижда храмът "Св. Крал". Виждат се също така пасажът "Свети Никола", ротондата "Св. Георги" , празното място за бъдещата Съдебна палата и др.

Улица "Пиротска" (горе) и бул. "Княгиня Клементина" (долу),
вижда се и протежението на Владайска река.




2.03.2012 г.

Новата загадка



Днес се връщаме в самото начало на XX век, за да познаем кое е това интересно място на снимката. Вие сте. :)





1.03.2012 г.

София и имената на нейните улиците



Крикор Асланян

Поводът за този коментар е преименуването на една от най-хубавите и централни улици на Столицата. Става въпрос за булевард "Васил Левски".

Покланям се дълбоко пред делото и саможертвата на Васил Иванов Кунчев - Левски - национален герой и най-велик българин за всички времена.

Отдавна в центъра на София една прекрасна централна улица е кръстена на него. Тя има само един дефект, според общинарите, много е къса. И решили да нарекат "Левски" една друга, също хубава и централна улица - булевард, освен това и по-дълга. И така, един булевард, който в миналото носеше различни имена за отделните си части, беше прекръстен. А другата също претърпя поредната метаморфоза и един хубав ден се събуди като “улица Дякон Игнатий”. Това пак е Левски, но “перифразиран”. Нищо чудно след време да се появи и улица “Джингиби” /друг прякор на същия човек/.

И така, булевард "Трайко Китанчев", преименуван на "Сталинград", а по късно "Волгоград" стана бул. "Васил Левски". Другата част на същия този булевард се казваше "Фердинанд", по-късно - "Толбухин", след това не знам какво си още и сега е също булевард "Васил Левски". А онази част между ул. "Граф Игнатиев" и НДК, която се казваше бул. Скобелев, сега е "Васил Левски". Пълна какафония. Може би в бъдеще някой отново ще прекръсти този булевард или части от него.

Моят въпрос е докога ще се издевателства с имената на улиците? Има десетки нови квартали и безименни улици, които могат да носят имената на видни българи или на чужденци с голям принос за България. Неотдавна научихме, че в квартал "Овча Купел" безименни улици са кръстени на видни български и чужди архитекти, работили за разкрасяването на Града и са оставили забележителни архитектурни поаметници. Прекрасно решение на Общината. И отново прояви на недомислие /меко казано/ - “те заслужавали по централни улици”?!

Улицата е като човека, ражда се, расте, развива се и би трябвало да носи ЦЯЛ ЖИВОТ едно и също име. И така е в много европейски страни. Идете в Париж, разходете се по малките криви улички около катедралата "Парижката Света Богородица" - това е най-старата част на града. Рождената люлка на Париж, наречена “La Cité”.

В Париж можете да се разходите по бул. "Севастопол", по бул. "Сталинград" /да, не са преименувани/. Едва ли, когато Хан Крум е завладял древна Сердика и я прекръстил на Средец, е имало улици. По време на турското робство също, предполагам, улиците не са имали имена, но е имало имена на десетки квартали. Вероятно улиците са били назовавани с нещо значимо или забележително, което се е намирало на тази улица - черква. училище, баня или административна сграда. За всички е ясно защо в София има улица “Черковна”, а в Монтреал “rue de l’Eglise".

Нека вземем за изходна точка Освобождението и годините на големите градоустройствени промени след това и да спрем с жонглирането с имената на улиците по политически и модни причини и тенденции. Иска ми се да се раждаме, да живеем и умираме на една и съща улица, ако не сме се преместили в нов дом, на нов адрес.

Вярно е, че понякога при мащабни градосутройствени промени изчезват цели улици и площади, но това се случва изключително рядко. И това може да се случи навсякъде по света. Това не бива да го изживяваме болезнено и да оставим емоциите на страна. Но смени на имена на улици, булеварди и площади по политически, временно-конюнктурни или модни причини, не трябва да се допуска.

С този кратък коментар бих искал да предизвикам градивна, интелигентна дискусия по въпроса за имената на улиците на София. Имате думата и се надявам да спазваме добрия тон, уважението към мнението на другия  и да се получи дискусия между интелигентни и възпитани хора.