Една млада столица, която расте: София през 1909
От М. Л. Коши
Превод: Крикор Асланян
Превод: Крикор Асланян
/Част пета/
Нека продължим нашата разходка по разкопаните пътища. След един завой, за съжаление без възможност за връщане, внезапно изниква красива розова фасада, с елегантни сводести ниши, и украсена с нови надписи, но със стари славянски букви. Това е Националният музей, или доскоро една стара джамия с девет купола. Много сполучливо реставрирана. Наоколо в тревата, под акациите, лежат римски надгробни камъни, части от гръцки колони и капители, елементи от византийски гробници и счупени дъги на мюсюлмански сводове. Вътре в музея има много подобни паметници, красиви колекции от антични накити и монети, а също така няколко съвременни картини и скулптури, почти всичките посветени на българската история.
Националният музей
До музея зее огромен изкоп. Тук ще се издига бъдещата съдебна палата или някоя друга официална сграда. И старият музей, набутан в ъгъла, ще бъде завинаги засенчен от една огромна нова сграда от тухли и жълта мазилка.
Стигаме до Градската градина, в самия център на София. Това е една хубава градина с площ почти 4 хектара, красиво засадена и приятно засенчена с големи дървета, където постоянно се събират студенти и работнички, военни и детегледачки, млади майки и възрастни пенсионери, където сме свидетели на различни сцени, чиято степен на интимност е обратно пропорционална на възрастта на актьорите. Можете спокойно да си ги представите, те са от цялата страна.
Около Градината - държавни сгради, всичките светло жълти, - това не е шега - даже тези, които все още не са построени, но чиито места са определени. Най-напред - Двореца, голяма и комфортна резиденция без определен стил, чийто изглед впрочем е почти напълно закрит от дълга стена и плътна завеса от дърветата на един малък частен парк. Той може да се види само от страни през две монументални решетести огради, огранявани от млади войници. Над дърветата, в синьото небе, се вижда да се вее само знамето на Царя, чийто герб отдавна е подпечатан от затворената корона, за да напомня на всеки, че Князът беше “Височество”, преди да стане “Величество”.
Входът на Двореца
Театърът, съвсем нов и много привлекателен вътре, външно е изцяло по “виенската архитектура”. Нейните колони, както и фасадата, са напълно в гръцки стил. От двете страни, злополучно оградени с две осмоъгълни кулички, покрити с малки метални куполи, а над тях - антични колесници, впрегнати с бронзови лъвове, носещи надписи. Всичко това, макар и блестящо от чистота, и в крайна сметка доста приятно, представлява един доста сборен ансамбъл, който, признавам си, ме удовлетворява много по-малко, отколкото местните. И най-вече съжалявам, че са баданосали в светло жълто цялата сграда, включително излизащата от вълните колесница на Аполон, която украсява фронтона.
Народният театър
Излишно е да се спираме пред Министерство на войната (монументално и жълто), пред Военния клуб (също), пред Народното събрание (също). И ето ни на един друг площад, срещу самото Народно събрание, където се издига бронзовият коннен паметник на Александър Втори, Царят Освободител, който сякаш строго пази вратите на Народното Събрание. Около високия гранитен постамент, руски и български войници, селяни и селянки, водени от героите на Освободителната война (Великият Княз Николай, Гурко, Скобелев), бързат напред, водени от Свободата, разперила криле. Колкото повече сила и спокойствие внушава фигурата на Царя, толкова по-устремно е движението на тази бронзова армия.
Срещу Народното събрание се издига паметникът на Александър Втори - Царят Освободител
Върху основата на паметника четем най-напред посвещението: “На Царя Освободител, от признателна България”. Но освен това, от страни два бронзови барелефа символизират надеждите и разочарованията на българския народ: те представят подписването на Сан Стефанския мирен договор и обявяването на Независимостта на България. България винаги е мислила и говорила често за това. Тя не чакаше 5 октомври 1908 година, за да издигне своя “monumentum aere perennius”.
На най-високата точка на града се строи бъдещата катедрала “Свети Александър Невски"
Зад Народното събрание, на най-високата точка на града, понастоящем се строи бъдещата катедрала “Свети Александър Невски”, която доминира целия град и околностите. Това ще бъде най-величественият монумент на София и навярно е осъден да бъде най-неестетичният. Независимо, че строежът далеч не е завършен, вече се оформят външните стени, вратите и страничните галерии; а по-нагоре арките с двойни колонади, които образуват цилиндричната част на купола и сводовете. Тази църква във византийски стил е построена от тухли, които за щастие ще запазят естествения си цвят, и аркади и фризове от бял камък. Тя би могла да бъде много красива, но ако се съди по проектите на архитектите, ансамбълът ще бъде отчайващо груб и неелегантен. Без да му се отрече импозантността и величието. Тази нова катедрала смачква с огромната си маса малката стара църква Света София, която е в съседство и вече наполовина в развалини. Сред всички тези жълти сгради и паметници на града, окото с радост се спира върху тази купчина стари розови тухли, макар и безформени, на които слънцето е дало една топла и красива патина, на които се възхищаваме, гледайки абсидиите и стрелата на тулузския Свети Сернен. Това е малка част минало, която също ще изчезне.
Старата църква “Света София", наполовина вече в развалини
Ще ви спестя много други сгради, макар и величествени, но не по-интересни: Военното училище и Семинарията на младите попове, които са един срещу друг от двете страни на пътя за Константинопол, като първа защита на София от турците. Старият отвратителен затвор, чийто стени са били свидетели на толкова много отвратителни трагедии, както и новият затвор, прекрасен и комфортен, където има електричество и канализация, за разлика от затвора във Френ (френски затвор, използван от немците за политически затворници по време на Втората Световна война) и обширните, направо привлекателни, казарми. И толкова други сгради, необходими на един голям модерен град, но без художествена стойност, следователно безинтересни за пътешественика.
Накрая, излизаме от София през Орловия мост. Защото, ако Белград има две големи реки без мостове, София има два моста без големи реки. И то величествени мостове. Орловият мост е украсен на четирите си ъгъла с високи гранитни колони, на върха на които са разперили криле орли, които навярно са бронзови. Този мост е точно с дължина 8 метра и широчина 18 метра - да, не греша, точно 8 метра. Той прехвърля... един изкуствен канал, на дъното на който, в зидано корито, тече вада с широчина 0,80 м. и дълбочина 0,20 м. при високо ниво.Така че по-добре да беше покрит канал. Но тогава нямаше да има мост; а какво е една столица без мостове? Вижте Белград!!! Орловият мост е символ на силното съперничество между балканските държави; поне аз не виждам друга полза от него.
Орловият мост и изкуственият канал под него
Такъв град е София, поне за сега, тъй като тепърва ще се строи нова Съдебна палата, нова Народна Банка, а после и друго, и друго... вероятно още много неща. А през това време Борисовата градина, която изглежда ще бъде много красива, расте и обещава да се превърне в Пратера на тази Виена на Изтока.
Вижте също: първа част, втора част, трета част, четвърта част, шеста част