20.10.2017 г.

Новата загадка


По утвърдена традиция петък е ден за нашата загадка. Кое е това оживено място?



16.10.2017 г.

Уличните продавачи


Из "Улици, хора, събития" на Димо Казасов

...Но тогава уличното монотоние се нарушаваше от дрезгавите, неуморими и неумолими провиквания на уличните продавачи, които днес са почти изчезнали. Всеки от тях упражняваше гласовите си данни в определено време на деня.

Най-ранобудни бяха салепчиите, които работеха само през зимния сезон. Още в тъмни зори техните сипкави гласове разнасяха рекламата на едно изчезнало вече от пазара питие: „Сааалеп, сааалеп! Шри гуша, вади кашлица“. Това питие се приготвяше от корените на едно много разпространено из нашите полета растение под същото наименование, с хубави, подредени в грозд виолетови цветове. Продавачът имаше наредени турски кафени чаши в една запасена около кръста му тенекиена поставка. В едната си ръка той носеше салепа в голям меден съд с прикрепено към дъното му огнище, а в другата — тенекиен съд с вода за измиване на чашите. Една кафена чаша от това подсладено, горещо и пихтиеобразно питие се поднасяше срещу 5 ст., а половин чаша срещу 2 1/2 стотинки. Питието се посипваше с един стрит на прах с остра лютивина корен, наречен джинджифил.

Улични търговци в началото на Цариградско шосе след Орлов мост

След салепчиите поред идваха симитчиите и млекарите, а след тях халваджиите, бозаджиите и сладкарите. Известно време халваджиите продаваха едновременно и боза, но по-късно това съжителство се прекъсна като обременително. Че то действително беше обременително, ще се опитат да покажат следващите редове. Всеки от тия улични продавачи разполагаше с подвижен инвентар, състоящ се от една кръгла дървена табла с диаметър 80 см до 1 метър; една триножна дървена стойка, завършваща на горния си край с малък обръч; едно дървено, обковано с обръчи ведро за боза, една малка и една по-голяма тенекиена чаша за боза, към които стояха споени дълги тръбички, през които обикновено се пиеше течността; един тенекиен съд за вода и един увит от парцали кравай, който се слагаше на главата и служеше за поставка на дървената табла с халвите. Продавачът носеше, ловко прикрепена на главата си таблата с трите асортимента халва — тахан, бяла с орехови ядки и цветна с брашно. В едната си ръка държеше стойката, а в другата ведрото, окичено с тенекиения съд за вода и с чашите за боза.

Продавач на боза в покрайнините на София, около 1916-17 г.

Натоварен с тоя инвентар, халваджията с опната от напрежение снага, с превит от тежестта врат и с набръчкано от мъка чело, обикаляше от ранна утрин до късна вечер улиците, огласяйки ги с меланхоличната извивка на пресипналия си глас.

Тук-там със светнали от радост очи ще прехвърчи дете с още неизсъхналите по бузите му сълзи, с които е измолило своето стиснато в ръчичката му петаче (2 1/2 ст.) или рупче (5 ст.) за халва или боза! За едно от двете! И никога за двете!

Ще сложи продавачът стойката на земята, ще я повърти, за да я закрепи върху неравния терен, ще се наведе предпазливо, за да сложи от другата си страна ведрото с боза, ще вдигне двете си ръце и внимателно ще снеме тежката, превила врата му табла върху закрепената стойка. А след това с приветливо търпение ще зачака с парче жълта хартия, наречена халваджийска, детето да направи своя избор. Ще отреже за петаче или рупче парче халва, ще прибави към него с благосклонност няколко отронили се трохи с думите: „на, това пък от мене, да пораснеш“, ще поизтрие с ръкава си хремавия си нос, ще извика, обръщайки се на вси страни: „Халва, халва, боза рязка, сладка, каймаклия“, и сред мълчанието на улицата ще поеме с примирение и търпение своя път. И тъй от ранна утрин до късна вечер! Грохнал от изтощение ще се върне в тъмното, влажно, неизмазано мазе, наречено бозаджийница, ще захапе коравия комат, топейки го сегиз-тогиз в боза, и като труп ще се строполи върху постланата на пода рогозка. И там, стъпил в царствените дворци на съня, ще се окаже в средата на своите близки, които от дълго време е оставил в македонските и албанските селища. Имаше бозаджии и халваджии и от Радомир, но те не бяха много.

В пасажа "Свети Никола", 1917 г.

Симитчиите принадлежаха към по-облагодетелствувания продавачески бранш, тъй като едната им ръка беше свободна. Те носеха само таблата с покритите с чергица симити и гевреци и стойката за нея. Освен това те не работеха толкова дълго през деня. Тяхната дейност приключваше към обяд.

Следобед най-оживен беше алъшверишът на сладкарите, които, предпочитайки уличните кръстовища, най-често се навъртаха около джамията „Баня-баши“. Какво беше тяхното дразнещо апетита на децата лакомство?

В една неголяма, но дълбока тенекиена тавичка, разделена радиално на 6 триъгълни секторчета, бе излята съблазнителнатастока, състояща се от шесг вида жилави като клей сладка. На едно приспособление към тая тавичка стояха прикрепените две чаши с вода — в едната бяха потопени чистите, а в другата употребените лъжички. Но това не бяха обикновени лъжички, а малки, плоски, направени от желязо триъгълни лопатки. Пристига клиентът и не без известно колебание показва с пръст кое сладко си е избрал. Продавачът отгребва полагаемото количество от сладкия клей, завъртява лопатката, докато проточилото се съдържание се откъсне от масата, и с дъгообразен жест го поднася на клиента. Последният според темперамента си или бавно и сладострастно ближе клея, или лакомо, но не без усилия го къса със здравите си зъби. Старателно облизаната лъжичка се поставя в чашата за употребените прибори. Свършат ли се чистите лъжички, съдържателят на амбулантната сладкарница почва да изтрива с един парцал употребените и да ги поста я в чашата за чистите, напълно уверен, че е възстановил първоначалната им девственост.

Трамвайната спирка при гарата, 1917 г.

Това пътешествие на лъжичката от едната до другата чаша през устата на клиентите не безпокоеше, разбира се, санитарните власти. Не ги безпокоеше и пестеливото изплакване на чашите за боза, както не ги тревожеха и ножовете за халва, които бедните продавачи често облизваха.

Тия характерни явления създаваха оживлението на инак апатичната и меланхолична софийска улица. В нея с кобилици на рамо се подвизаваха продавачите на приготвеното в купички кисело мляко. Нея кръстосваха и хлебарските работници с рабоши в ръка и кошове на гръб. Из нея се търкаляха количките с плодове и зеленчук. По нея битпазарските посредници развяваха закупените стари вещи. В нея амбулантните търговци предлагаха своите демодирани и дефектни галантерийни, кинка-лерийни и манифактурни стоки. Над нея се носеха и благоуханията на току-що извадените от фурната македонски гювечи.

Продавач на кисело мляко, около 1916-17 г.

По бул. „Мария Луиза“ стърчаха доста обемисти тенекиени казани, в които сред загрят сос се върдаляха кървавици, пълнени шерденчета и редица други спечелили гастрономическа слава карантии, които се предлагаха срещу 5 и 10 ст. на проходящите. Мирисът на тая амбулантна кухня се сливаше с благоуханието на разположените в съседните градинки скари, върху които измъчени цвърчеха прославените софийски кебапчета.

Централната столична улица дишаше и от нейното дихание се излъчваше специфичен аромат.


13.10.2017 г.

Новата загадка


Петък - пазарен ден! Нека се слеем с шарената тълпа и да се потопим в атмосферата на седмичния софийски пазар. Кое е мястото на снимката?


Кадърът е любезно предоставен от Христо Алексиев.


8.10.2017 г.

Какво изисква полицаят при внезапна проверка на моторни коли (1935 г.)


Из "Пътеводител на София" (1935 г.), съставил Смил Ангелов


Какво изисква полицаят при внезапна проверка на моторни коли

I. От Шофьора.

1. Свидетелството за правоуправление, редовно заверено за тази година и позволително (за любителите зелено картонче, за 800 лева, а за професионалистите — червено картонче за 200 лв.).

2. Да носи полицейско свидетелство за автомобила, редовно заверено.

3. Да носи квитанция от „Бюро мерки и теглилки" за редовно проверен таксиметров апарат — ако има такъв.

4. Да е вежлив, трезвен и прилично облечен.



II. За автомобила.

1. Два фара отпред с малка и голема светлина, едно флагче отзад до полицейския нумер с бяла и червена светлина, осветление при пътниците и таксиметровия апарат.

2. Два контролни полицейски номера, четливи, чисти и пломбирани, да не се закриват от бронята.

3. Изправни звукове сигнали — тромбата е задължителна, сирената и подобни сигнали са забранени.

4. Аптечка пълна.

5. Резервна гума, инструменти.

6. Тарифа, пломбиран таксиметров апарат, околовръстна 5 см. бяла линия за таксиметрите.

7. Табела за броя на местата (ако е за междуградски или курортни съобщения), вписани в свидетелството за пущане в движение.

8. Приличен вид, здраво чергило, тапицерия, стъкла, да няма багаж по калниците и степалата.

9. Две, (ръчна и крачна) независими една от друга спирачки, които да спират колата при пълен товар и стръмнина от 25°/00

10. Изправно звукооглошително гърне, (особено за мотоциклетите) за да се движи колата безшумно.

Забележка: Военните и дипломатическите автомобили се освобождават от преглед.



Максималната скорост за моторните коли в населените места

Според правилника за движението на моторните коли скоростта, с която могат да се движат те в населените места е: 15 клм. в час, а при пресичането на улиците, преминаването покрай трамвай, през места където има силно движение и събрани много хора, а също и на завоите, скоростта трябва да се намалява до 8, а даже и до 5 клм. в час.

На провинилите се се налагат глоби и се лишават от правото на управление моторни коли.


6.10.2017 г.

Новата загадка


Кое е мястото на днешната снимка?



1.10.2017 г.

Циганският квартал в Стара София


Освобождението заварва София с население от 11 694 жители. В пъстрата народностна картина на града статистиката на софийската община преброява и 757 цигани. По това време бъдещата столица е структурирана като характерно ориенталско селище, разделено на махали. Сред тях място намира и циганската махала, разположена отвъд Владайската река - извън границите на тогавашния град. 

Описание на циганското поселение край София дава още Dick de Lonlay, посетил града през 1878 г., следвайки победоносния ход на руските войски: 
"Циганите, които са доста в София, населяват покрайнините на София, главно квартала по пътя за Ниш. Покрай този квартал тече Владайската река, върху която е прехвърлен един от най-старите мостове и който някои смятат да датира от времето на римляните."
Въпреки че мащабните трансформации, през които преминава София през следващите години, заличават напълно махленската структура на града, циганският квартал запазва не само местоположението си, но и своята обособеност. С изграждането на железопътната линия Белград-София-Константинопол и откриването на новата столична гара през 1888 г. махалата на софийските цигани се оказва сместена непосредствено между този важен железен път и булевард "Мария Луиза", свързващ гарата с централната част на града. 

Циганската махала, отбелязана на сравнителния План на София 1887-1912 на геометър Пищачев

Екзотиката на циганското поселение прави впечатление не само на гостите на града, но и на старософиянци, които рядко пропускат да споменат по няколко думи за него в своите спомени. Подробно и живописно описание на циганския квартал от края на 19 век ни е оставил Георги Каназирски - Верин. Ето какво разказва той: 
"Когато чужденецът влизаше в Столицата, откъм гарата, която беше още нова, прясно боядисана, с малка градинка на площада и в нея малък бюфет и оркестър с физармоника, в дясно от градинката той виждаше голямо неравно поле, по което пасяха стада овце.... 
В ляво на същия булевард, малко по-долу, почти до ъгъла на ул. „Гробарска“, същият чужденец виждаше друга интересна гледка. Стотина малки бараки, фантастично облицовани с газови тенекета, с врати от амбалажни сандъци съставляваха прочутата тогава циганска махала. По средата имаше малка двуетажна паянтова полусрутена къщичка, в която живееше „царибашията“ или циганският цар. На празното място пред къщичките се излежаваха циганки и циганчета с разноцветни шалвари, които тичаха подир минувачите, за да изпросят една пара: „Чичо, давай ми едно петаче, да ти дава Господ живот и здраве!“ 
Често по прахоляка на тоя мегдан се разрешаваха циганските спорове, които понякога се израждаха в грозни побоища, от които разтърваните съперници излизаха непознаваеми, окървавени и опрашени. Дълги години софиянци протестираха, че на такова видно място се търпи тоя квартал, но поради „изборни съображения“ (циганите се използуваха от всички правителства) никое правителство не се решаваше да вдигне тоя квартал. 
Днес на това място е дирекцията на столичните трамваи и литографията „Балкан“. Единствен спомен, останал от циганите, е циганската механа, която беше прочута със своето хубаво вино, и която и днес се посещава от мераклии софиянци."

Кварталът, заснет в движение от преминаващ влак, около 1900-1910 г.

Сред очевидците от епохата е и Райна Костенцева, която описва и последващата съдба на квартала: 
"Доста изразен белег на ориенталски град на младата българска столица по онова време придаваха и циганите. Както споменахме, те бяха установили своя лагер на изток от Централната гара, по посока на железопътната линия за Пловдив, в местността Кюлюците - там, където се изхвърляха отпадъците на София. Къщичките им, т.е. копторите им - малки, ниски, наредени една до друга, - сякаш бяха сглобени от карти за игра. Те често ставаха жертва на бурите или на придошлите води. Най-характерното нещо за тези пренебрегнати жители на София тогава беше, че живееха в смрад и нечистотии. 
...След години циганите бяха преместени на улица "Татарли" - централната улица в тяхната махала и квартал Коньовица."
Из живота в махалата, пощенска картичка


29.09.2017 г.

Новата загадка


По добра традиция петък е ден за загадка. Кое е мястото на снимката?



27.09.2017 г.

Ориентационен план на София от 1924 г.


С удоволствие представяме поредната историческа карта на София, която вече е достъпна за всички вас на нашата страница. Става дума за подробен ориентационен план на столицата от далечната 1924 година. Планът е изработен и издаден от Ал. Петров и се е разпостранявал от Френската и международна книжарница, намирала се на бул. "Цар Освободител" 4а. Особено ценна характеристика на картата е, че тя съдържа подробна легенда, отбелязваща с номерация над 160 от най-важните обекти в тогавашния град.

Предната корица на на книжката с плана

За голям размер натиснете тук

Френската и международна книжарница на С. и Ж. Карасо



25.09.2017 г.

В софийската Бастилия (част 5 - страшните наказания в затвора)



След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.


Страшните наказания в затвора

Наказанията, които се налагат на затворниците за извършени в затвора провинения са: а) Оковаване в железа (прангата); 6) Бой с „гумата“; в) Карцер: обикновен и воден.

а) Оковаване в железа. Макар в наказателния закон да е предвидено наказанието строг тъмничен затвор — с окови, обикновено последните не се прилагат. Оковават се затворниците само в случаите, когато ги карат в града при следовател или в съда. Оковаването се състои от тежка дебела верига (пранга), заключена с един край за един от краката, а с другия за една ръка на затворника. Целта е да не може по пътя да избяга. За провинение оковават се затворниците за известно време и в килиите им.

б) Бой с „гумата". За известни провинения в затвора на затворниците се налага наказанието „бой с гумата“. Наказаният се оковава в „голямата пранга“, слиза с нея от етажа долу в дежурната стая, поваля се на пода, сяда му един на главата, а друг го бие с гумата, докато припадне. Свестяват го, след това на ново го бият до второ припадане. Пак го свестяват и завеждат обикновено в карцера. Такъв бе случая със затворника Пешо. Той бе избягал от арестантското отделение при Александровската болница. Бе хванат в града и докаран в затвора. Една вечер, всред тишината, се зачуха тежки стъпки и особно ритмическо дрънкане на вериги. Другарите се стреснаха и казаха: „Пак някого карат в дежурната стая да го бият!" Един погледна през прозорчето на вратата и каза: „Пешо откараха". След известно време пак се чуха същите, само по-бавни особни тежки стъпки и ритмическо дрънкане на веригите. Смазания от бой Пешо бавно отиваше във водния карцер. В продължение на много дни той не можал да седне. Този млад здравеняк бе заприличал на смъртник.

На 11.V. 22 год., при вечерната проверка, оказало се, че един затворник липсва. След дълго търсене, намерили го скрит на тавана на женското отделение. Едни предполагаха, че това бил направил с цел да може от там през нощта да избяга. Пашата предполагаше, че бил „загорял“, че през нощта щял да слезе при „женските“. След като затворниците бяха прибрани, килиите и антретата заключени, чуха се из коридора, откъм „колелото"за дежурната стая особно тежки и бързи крачки на няколко лица. Това бе скрилия се затворник и придружаващите го ключар, надзирателски палач. Слязоха в дежурната стая. Всичко навън замря, а в дежурната стая, затворника бил окован с прангата, повален на пода и бит с „гумата“ до вторично припадане и свещаване. Пак се зачуха в коридора тежки, но вече бавни крачки и дрънкане на проклетата "пранга", Бития до смърт караха във водния карцер. Оттам, след няколко деня, ще излезе сянката му! Колко е жесток човека към животните и подобните си!

Палачите. Не всеки може да има немилостивото сърце да бие така жестоко. Навремето имало особни палачи, които били нарочно повиквани от града, срещу възнаграждение. Когато бях в затвора, ролята на палач за бой се изпълняваше от неколцина помощ. на ключаря. Един от тях беше късия със сини очи Киро, от Бояна. Затворниците му се бяха заканвали, когато бъдат освободени, да го пречукат.

„Гумата". Затворниците най-много се плашат от "гумата". Когато се споменеше това име, всеки трепваше от страх! Това страшилище е нещо като част от гумата на файтонджийско колело. Дълга е около 60 см. и тежи около един килограм.

в) Воден карцер. Това е най-страшното за затворниците наказание. За него се само слушаше от лежалите в тоя карцер, но нямаше възможност да се види. На 15.V. 1922 год., един от старите, добре познат ключар, има любезността да ме заведе да ми покаже да видя това страшилище. То е ужасно! В под етажа, на дълбочина около два метра, между две дебели каменни стени са разположени една до друга три килийки с размери два метра дължина и 1 1/2 широчина. Тия килии, както всички такива в затвора, са предвидени за по един затворник. Обаче, по нямане достатъчно килии, във всяка такава се затварят по 3—4 затворника. В стените няма никакво прозорче. Светлина прониква само през решетката на желязната врата. Подът е циментиран. За да не може да се ляга или сяда, подът се покрива с пласт от десетина см. вода. По малка нужда се ходи през решетката. По голяма се ходи в една дупка на канала, който иде от нужниците на затвора. Има ужасна отвратителна смрад на извержения, амоняк и мухъл в и пред водния карцер. Затворникът е само с облеклото си. Може да му се разреши да има и една покривка (одеяло). Наказанието във водния карцер може да се продължава до един цял месец. Обикновено, битите с „гумата" веднага се пращат във водния карцер.

Обикновения карцер се състои от по-пространна килия с прозорче, все в подземния етаж. Наказания трябва да спи на голия циментов под. Разрешава му се да използва само една покривка. Както в този, така и във „водния“ карцер, само през два деня в третия се дава топла храна. В другото време - само черен хляб със сол! Разхождаме се един неделен ден в малката градина с "Пашата". Спира се последния пред едно малко прозорче на подземния етаж и ми казва: „Гледай, гледай, г-ле! Това е карцера! Гледай как се е свил този нещастник на кълбо на влажния и студен циментов под! Гледай с какво скъпо палто се е завил през главата и е смачкал хубавата мека шапка! Вероятно това е млад момък, галено дете на майка си! Да го види в това положение, тя би припаднала"!


Вижте също:



21.09.2017 г.

Новата загадка


Кое е мястото на днешната снимка?



17.09.2017 г.

В софийската Бастилия (част 4 - религията и жената в затвора)


След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.

Религиозното възпитание на затворниците

Религията е основата на възвишението душата и облагородяването на сърцето. Без религия няма душевен живот и благородни чувства. Без религия човек остава в животинско състояние. Ето защо, във всички възпитателни и поправителни заведения на религиозното възпитание се обръща особно внимание. Обикновено при тия заведения има отделни богомолни заведения със специален грижливо избран религиозен персонал. Религиозното възпитание заема почетно място в програмите на заведението. И в нашето поправително заведение - централния затвор - е отредено особно място за молитвено заведение - църковен параклис. Предвиден е по бюджета и особен свещеник. Параклисът се намира на третия етаж на южното крило. Първоначално е бил уреден твърде просто. Постепенно е бил подобряван, изключително със средствата и работата на затворниците. Сега има доста добро устройство. Прилича на добре обзаведена и украсена малка черквица.

Архимандрит Антим Върбанов. Параклиса се обслужва от затворническия свещенник отец Антим Върбанов. Родом от Самоков, свършил духовна академия в Русия. Образован, интелигентен и усърден духовен пастир. Всеки неделен ден и всеки официален празник служи литургия. Специални псалтове няма. Такива всякога се намират измежду затворниците: осъдени попове, църковни певци или любители. Затворниците и затворничките не са задължени да се черкуват, когато има богуслужение. Отиват само желающите. Изобщо, малцина са желающите да посещават параклиса. Главната причина на това е остарялата източно православна религия, в която отдавна отживелите времето си обряди, заемат почти всичкото време на богуслужението. В параклиса богуслужението се продължава около 2 1/2 - 3 часа. От него на обрядната част се посвещава около 2 1/2 ч., а на проповедната 20—30 м. През всичкото това време затворниците трябва да стоят прави. А на затворниците, които по-голямата част от денонощието прекарват седнали или легнали, краката са отслабнали. Те не могат да издържат да стоят на крака 2 - 2 1/2 ч. При това някои от тях са боси или полу-боси. Обрядите не ги интересуват и не ги привличат. Една умела приложна (не отвлечена) проповед съдържаща утеха, надежда и пр., макар и от един час, би ги заинтересувала и привлякла. За целта най-подходящо е, ако проповедта, при хубаво време, се държи в голямата градина на чист въздух и животворно слънце. Там има възможност всички да бъдат седнали. Само при не добро време проповедта да бъде в църквата, като се приспособят седалища: дъски.

Слушах как негодуваха интелигентните затворници, че през време на преноса се били споменвали по 160 имена на живи и 60 на умрели. Това може да се прави в друго време, при особна молитва, но не да продължава времето за стоене на крака.



Жената в затвора

В затвора при липсата на случаи за изразходването на мозъчната и физическа енергия, в затворниците има твърде силно полово влечение и желание. Всяко виждане на жена ги силно дразни. Ето защо, в затвора не трябва да стъпва женски крак, точно така, както в Атонските монастири - Св. Гора, е забранено стъпването на жена. Това не се отнася до посещенията, които се правят при специални условия, на специално място т. е. до посетителките в гостната стая. В соф. централен затвор това правило не се спазва. Жените от женското отделение се довеждат за черкуване в параклиса. Те са повечето млади паднали жени, от слугинския и циганския елемент. Написани, нашарени, нацапани, накъдрени, някои деколтирани и с къси ръкави, къси рокли, с високи токчета чепици и с играющи на всякъде очи, се довеждат за черкуване в параклиса. Младата надзирателка, която ги довежда, по надежност не се много отличава от затворничките. На затворниците, които са в църквата, очите и  въображенията са в надзирателката и затворничките й. Затворниците, които не са в църквата, се трупат на вратата на коридора и гледат през стъклата.

От дружеството „Всях скорбящих радост" дохожда певчески хор, който пее през време на богуслужението. Хорът се състои от 15-20 дами от средната класа, от средна възраст и госпожици. Тяхното намиране между затворниците в църквата и преминаване по коридорите, облечени в модно облекло, е неуместно, дори и вредно. Още повече, че някои от тях са с весело настроение, при движенето из коридорите се смеят с глас и пр. Няма да споменваме нищо за посещението от някои от тях, макар и съвършено невинно и рядко, стаите на интелигентните затворници.

За да бъде църквата полезна, трябва затворниците да бъдат задължени да отиват на черкуване. Но трябва да им се дадат сгоди за сядане и да им се говори за религиозен и общ морал, а не да им се представлява представление. Никаква жена не бива да стъпва в параклиса. Така че, може да се каже, че на затворниците в централния затвор за поправление почти никак не се дава религиозно възпитание. А това е един от най-големите недостатъци на този затвор.

Един паметник в параклиса: През март месец 1922 год. донесох в затвора два средна величина латунени (перинчени) светилника, от по около 10 кгр., за пред царските врата на параклиса. Те бяха подарък от лежалите в затвора по чл. 4. братя Лазарови, притежатели на тютюнева фабрика в София. Имаха следните надписи на широката част на краката: „Църквата Софийският затвор. На небето ада, а тук член 4-й. Лежал 370 дена. От съда напълно оправдан. Д. Л. 1921 год. Обвинили го като следовател Шунтов и прокурор Лолов. Боже, Ти разбери защо!“




7.09.2017 г.

Новата загадка


И така, къде се намираме днес?



2.09.2017 г.

Да напълниш резервоара в Стара София


Автомобилът се появил за първи път по улиците на София в края на 19 век. През 20-те и 30-те години на следващото столетие той се утвърдил като обичайна и често срещана гледка в града. Въпреки че към 1938 г., например, булевардите и площадите на българската столица се кръстосвали от не повече от 2500 коли и камиони, нарастващият брой возила създал и нови потребности на пазара. 

Макар трафикът по улица "Съборна" през 1941 г. да не изглежда особено натоварен, вдясно на снимката се белее светещ глобус с надпис "бензинъ", подсказващ наличието на колонка за зареждане

Вечно гладният търбух на превозното средство трябвало периодично да бъде запълван с така нужното му гориво. За целта в София започнали да се появяват и първите "бензиностанции". За разлика от днешните си събратя, те не били в обособени сгради, а зареждането на бензин се предлагало под един покрив с много други услуги, свързани с поддръжката на автомобила.

В спомените си Драган Тенев разказва за единственото по това време място за пълнене на гориво в центъра на града, намирало се на улица "Раковски" в близост до Писателското кафене. Както отбелязва той, в началото сипването на бензина ставало "направо от варели с ръчни помпи" или "със специални кофи с чучурки". Постепенно София се запознала и с бензиноколонките. Най-често ставало дума за единична колонка за зареждане, разположена пред работилница, гараж, автомобилно представителство или магазин, предлагащ същевременно цял набор от стоки като масла, гуми, части и други необходимости. 

Собственик на магазин за автомобилни принадлежности позира с монтираната отпред бензинова колонка SATAM. Колонката е снабдена с два видими стъклени цилиндъра, през които преминава и се измерва горивото, преди да се налее в превозното средство. Кадърът вероятно е от 30-те години.

Както се вижда от запазените фотографии, обикновено колонката и прилежащият й малък резервоар се намирали върху самия тротоар край улицата. Както повелявали световните тенденции, елегантните приспособления завършвали с голям бял кръг или кълбо на върха, върху които с черни букви за сведение на шофьорите била изписана така важната и до днес за тях дума "бензинъ".

Бензинова колонка, инсталирана между автомобилно представителство и гараж, 30-те години


31.08.2017 г.

София преди и сега: В квартал "Изток"


Днешната ни фоторазходка в миналото ще се състои в известния квартал "Изток", заснет около началото на 70-те години на 20 век. Престижният жилищен комплекс е изграден десетилетие по-рано и до днес остава едно от предпочитаните места за живот в града. В 13 фотографии ще се опитaме да проследим какво се е променило до наши дни и какво - не. Разбира се, вашите спомени и лични разкази, допълващи снимките, са добре дошли.

Миене с водоноска на улица "Акад. Методи Попов" при пресечката с ул. "Чарлз Дарвин"

Сега на този ъгъл се намира посолството на Република Азербайджан. А откога тук не е минавала водоноска, не успяхме да установим.

Днешната улица "Акад. Методи Попов"

Стълбовете на уличното осветление се оказват един от най-устойчивите елементи през последните близо 45 години

Деца играят на площадката при бл. 46

Буйната зеленина днес скрива фасадата на блока

Колкото по-високо е антената, толкова по-добре

Булевард "Фредерик Жолио Кюри", поглед към "Цариградско шосе"

Раззеленена София скрива голяма част от днешния изглед

Бул. "Фредерик Жолио Кюри" с новите дипломатически блокове

Днес сградите на преден план отстъпват място на ново строителство

Дипломатическите блокове



27.08.2017 г.

В софийската Бастилия (част 3 - преминаване на времето)


След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.

Преминаване на времето

В килиите. Както вече видяхме, във всяка килия се намират от 1 до 4 затворника. Според правилника на затвора, килиите трябва да бъдат постоянно заключени. Отключват ги и затворниците излизат само сутрин, за да отидат по нужда, да се омият и да си почистят килиите, за да получат обеда и вечерята си и да се нахранят, От 2 до 4 ч. сл. пл. излизат на чист въздух в градината. Излизането на чист въздух и отварянето килиите и коридорите зависи от благоволението на директора и на надзирателите. Понякога килиите и коридорите са отворени по цял ден. Затворниците сноват навсякъде като мравки. Друг път са затворени и не се пускат даже на разходка! Тогава цари мъртва тишина. Чуват се само псувни и закани! Когато затворниците са в килиите си, те обикновено пушат и играят на карти, на „маца“ (дама). Това са начертани с тибишир, въглен и др. концентрични четвероъгълници, по които се движат бобчета или камъчета. Твърде често повтарят да си разказват извършените престъпления, съденето и осъждането им и др. Любим е разговорът на затворниците за предстоящи помилвания, амнистии, предсрочни освобождения, промяна на правителството, обявяване на война и пр. Във всяка килия има и сериозни, но има и смешници, които, макар с глупости, търсят да развеселяват и разсмиват другарите си. Във всеки етаж на всяко крило има по някой музикант с гайда, цигулка, мандолина, китара, тамбура, дайре и пр.

От време на време, в дневните или вечерни затишия, се разнасят музикалните звукове и се зачуят весели провиквания от килиите. Намират се и певци, които изпяват някоя серенада или с безцензурно съдържание любовна песен. Рядко са ония, които четат. Обикновено, нито денем, нито нощем е достатъчно светло за четене. Кърпенето и поскането стават рядко, защото, освен че не е достатъчно светло, но още е и студено за разсъбличане. Тази работа се оставя за в градината, на слънчев припек, край каменната стена. Вечерно време е редът на приказките и на войната с дървениците. Когато понякога, денем, по благоволението на някой от добросърдечните дежурни надзиратели, килиите не са заключени, затворниците си правят посещения по килиите или се разхождат в коридора на крилото на етажа.

Има организирани апашки дружини за кражби по килиите. Опитът е заставил привилегированите затворници да си имат свои собствени куфари, с които заключват килиите си, когато последните остават празни.

Според правилника за окръжните затвори (спец. такъв за ц. затв. няма) от 1919 год. на затворниците е забранено: 1) Пушене, освен в двора (в централния затвор денонощно се пуши по килии и коридори, за това цялото здание е опушено); 2) Пение и викане (пее се и се вика по коридорите, чуват се и музикални инструменти); 3) Хазартни игри (такива се играят, както в килиите, така и в двора); 4) Продажби и покупки - (такива се извьршват, като на бит пазар: облекло, обувки, часовници, пръстени и др.); 5) Чиновниците от затвора да ядат със затворниците. (При Пашата често обядваше директорът. А дежурните надзиратели бяха по право всеки ден на трапезата му); 6) Да имат повече от 5 лева, (имат със стотици и хиляди, защото трябват, както за дюкянчето така и за подаръци и подкупи. В затвора, повече от всякъде, всичко само с пари става)!

В градината на разходка: Всеки ден от 2 до 4 ч. сл. пл., когато времето благоприятствува, затворниците се пускат на разходка в градината. През това време аз ходех между тях и ги изучвах.

Най-напред прави силно впечатление пъстрата картина, която представя вънкашността на затворниците по облекло и възраст. Тук са размесени боси, окъсани и гологлави необръснати затворници с такива елегантно облечени с колосани яки и ръкавели, с бомбета, лачени чипици и пр. Размесени са белобради старци със симпатични юноши. Черни мръсни манговци - с изнежени граждани.

Прави извънредно лошо впечатление грозният порнографски речник на затворниците. Този голям народен порок се чува в училището, на улицата, на площада, в градините, на пазаря, по кръчмите, кафенетата, бирариите, но най-много — в затвора. Тук няма изречение без псувня или друга мръсна полова дума. След като попъплят по разни посоки, затворниците обикновено сядат на групи, на слънце.

Край северната и източната стена на оградата на градината, които сл. пл. са осветени от слънцето, насядат на припек на слънцето групово: 1) на източния край на северната стена е групата на интелигенцията - чиновниците, Трендафилов, Коцев, Бен Иосиф, железничар в униформа, финансов инспектор и др. Всички са сериозни. Четат вестници, книги и играят на табла. Там се чуват рядко шеги и смях. Това е кафене България. Все за новини приказват и за такива питат случайните си интелигентни посетители. На запад от тях е образувано голямото колело на комарджиите. Върху постлано одеяло или хаба с голяма сериозност и силно раздразнение се хвърлят заровете. Шепите банкноти минават от ръце в ръце. Това е съдбоносната рулетка на Монте Карло, която твърде рядко донася щастие, но често — нещастие. Понякога даже струва и живота на играчите. На една страна до тях се играе на карти - все с пари. Тия две игри са твърде много разпространени между криминалните затворници. Често пъти, след като проиграят парите, играят на часовника, на пръстени, на предметите от облеклото, дори и на хляба. Често пъти се свършват с караници, побои, дори и наранявания. Формално тия игри са забранени, но пак се играят, уж не хазартно. Няма стая без карти за игра. Често пъти те са изпокъсани и оцапани, до неузнаваемост. По липса на такива, прибегнато е към изобретателност. Изрязани са картончета от кутиите за папироси, на които грубо са нацапани знаците на картите за игра. И с тях се задоволяват бедните затворници. По-нататък е кръжока на манговците (това е циганската махала). Всички са млади и здрави хора. Свирят на тамбура, играят хоро и правят весели шеги: израз на циганското безгрижие и весел живот. По-нататък е групата на русняците около 10 човека. Това е Русия. Всички са млади хора. Насядали и налягали в разни положения. Говорят за световната политика и за последната война. Настроението е весело. 

По-нататък е групата на Пирдопската околия. Това е пирдопско. От тази околия са най-много затворници. Говорят го фалшивите банкноти, фабрикувани в с. Буново, фабрикувани от софиянци, буновци и др. Полуголи млади манговци правят пеливанлък. Около тях се наслаждава група младежи. Това е цирка. „Шебеко' и „Гилзата“ играят на табла. Голяма група любопитни ги заобиколила и гледа, „Шебеко“, с духовити шеги, дразни „Гилзата", който се сърди. Това причинява смях и веселие в зрителите. „Клембока“, полегнал до прозорците, сегис-тогис изпуска по някоя псувня към веселата публика. По-нататък редица младежи играят на надтичване, надскачане, на кубе и пр. и пр. Тук е спортно игрище. Общо веселие. По-нататък циганче, с голям орлов, бурбонски, нос свири с гусла, а други младежи играят весело хоро. В средата на градината оре орач. Затворниците се надварят да вземат плуга и да поорат малко. Мило им за земята. Други се наредили край браздите и разискват върху качеството на почвата, начина на орането, сеянето и пр. Татък съвършено отделно седят и сериозно играят на импровизиран от тях шах двама едри, руси младежи. Това са двамата „Дойчовци", които убили Файтонджията, който ги карал от Ихтиман по Сулудервент. 

Между тия групи и край пътеките на градината са насядали отделни, или най-много по двама, съблекли скъсаните кирляви, прилични на мушама ризи, наметнали на гърба горна скъсана драха, с най-голямо внимание и усърдие търсят и безжалостно унищожават с ноктите си едрите, пълни с кръв въшки. Неколцина изобретателни, големи практици, хора с дълъг опит, наклали при боклука огън от слама, хартия и клечки. Протягат над него дрехите си. Силно напечените паразити се отпускат от дрехата, падат масово в огъня и пракат, като че ли се пукат пуканки. Някои от затворниците вярват, че въшки има и в тревата, затова внимават къде да седнат, да не бъдат нападнати от нахалните опасни паразити. Някои си пък кърпят дрипите с дрипи! Други приспособили скъсаните одеяла за дрехи. Не се познава скъсано одеяло ли е метнато на гърба или е одеяло обърнато на дрипава дреха. Има до такава степен скъсани горни панталони (долни няма), щото на мнозина се виждат голите мръсни меса. Това са възрастни затворници, лежали дълго време в затвора, без домашна помощ. Слаби, бледи, жълти и потъмнели, приличат на смъртници! Кандидати за онзи свят!

Двата часа прекарвани на въздух и слънце изминват като две минути. Ето че се чува отвратителения звук на пукнатия звънец за влизане в затвора. Колкото за излизането всеки бърза по-скоро да изскочи навън, толкова сега всеки се мъкне полека, да влезе последен в хладната страшна тъмница!

Въоръженият караул, охраняващ затвора


Колелото, звънеца, кликачите, „сладката дума“

Видяхме, че големият централен коридор, от който начеват четирите кръстообразни крила на затвора, от затворниците е кръстен „колелото“. Този коридор играе твърде важна роля в живота на затвора. На него обикалят часовите, които пазят заключените железни входове на вратата на всеки етаж. От него се подават честите през деня сигнали с пукнатия звънец, който издава извънредно неприятен звук: за обяд, за вечеря, за излизане на разходка, за прибиране от нея, за прибиране от коридорите в килиите, за затваряне килиите, за проверка, спане и пр.

Сутрин от разсъмване до стъмване, от него, от време на време, се чува гласът на така наречените „кликачи“. Първо сутрин викат имената на тия, които трябва да отиват в града по съдилащата, следователите и пр. След това викат работниците и заболелите. От тогава вече се начева викането на затворниците, на които са дошли посетители. Понякога, с особен гръмлив тържествен провлечен глас извиква „кликача": „Петко Стоянов (например) за освобождениеее“! Всички затворници се раздвижват, тичат към колелото да видят кой е щастливецът, който се избавя от „ада", като викат: „Чакай да го видиме, кой е този щастливец, бе! Други се провикват: „Ох, сладката думица! Кога ще я чуя и аз, па тогава да умра! Щастливецът тича към дежурната стая да узнае кога ще бъде освободен. Връща се тичишком и си прибира багажа! Наскачали около него, завистливо го гледат другарите му! Той е зашеметен от радост. Обикновено освободеният е извънредно щедър. Той подарява всичко каквото е имал в затвора: хранителни припаси, постилки, покривки и др. Засмян до уши, сбогува се с всички другари, с ключари и техните помощници. Ако разполага, спуска на всеки от последните по нещо в ръката. Неговото тръгване изскубва дълбоки въздишки на другарите му: кога ще дойде и техния ред да се избавят от този земен ад!




24.08.2017 г.

Новата загадка


Къде е правена днешната снимка?



23.08.2017 г.

В софийската Бастилия (част 2 - животът в затвора)


След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия.


...Откакто свят светува, две са най-могъщите сили в света - на мъжа парата, на жената красотата. Ето защо, хумористите казват, че мъжът с парата, а жената с красотата могат да изкушат даже Св. Петра да ги пусне в рая. Първата от тия всемогъщи сили - парата, е всякога действувала, действува и вечно ще действува, както във всички затвори, така и в централния затвор. Всякога заможните осъдени са били привилегировани в затвора: ...


Пашата на затвора

От всички затворени по чл. 4 най-щедро, на време и умело е давал известният покойник търговец-милионер Никола Алтимирски. С десетина хиляди лв. на директора на затвора и други по-дребни суми на по-долния персонал, според думите му, той бе съумял да си откупи почти пълна свобода за излизане от затвора и три стаи в политическото отделение. В едната се беше разкошно уредил той самия. Във втората беше наредил своя кухня с готвач, затворник. В третата живееха готвача и прислужника му — затворник. Всяка сутрин, също както в ресторантите, готвача се върщаше от пазаря с кокошки, месо, риба, хляб, зеленчуции и пр. Ехтеше зданието от цепене дърва върху циментовия под, в самата кухня, палеше се огън, вряха тенджери с няколко ястиета, слагаше се разкошна трапеза, на която като почти постоянни гости бяха затворните органи, от които зависеше пускането в града: директор, дежурен надзирател, секретар и писар (дядото). Ядеше се, пиеше се ракия и вино, сърбаше се кафе, като се пушеше, играеха се карти или табла, до късно вечер. По някога, повече за утеха, се чуеше особния глас на „пашата“ да пее: „Ах бейолунун конаклари, яндъ да яндъ, кюл олду“! Или „Слънцето трепти изгрява зад зелената гора“! Сутрин от рано се разкашляше, развикаше, по-скоро прислугата да му донесе обущата и закуската. Закусваше и бързо излизаше от затвора. Пред вратата го чакаше нов първоразряден файтон с грамадни сиви с красива упряж коне. Пашата се качва във файтона, файтонджията държи фуражката си в ръка. Качва се стражаря на капрата, държащ вертикално пушката с набучен нож. Всичко това даваше вид, че пътува големец, придружаван от стражаря да пази живота му, от злосторници, а не конвоиран затворник. Обикновено Пашата излизаше около 8 ч. пр. пл. и се върщаше вечер около същия час. В града отиваше право в кантората си, (там е и дома му), където през целия ден упражняваше търговските си работи.

Денем само празничен ден можеше Пашата да се види в затвора. Станеше късно, закусеше, облечеше се в празнично облекло, вирнати мустаки, издадено благоутробие, важно лице излезеше из стаята си, изпроводен от ординареца си, съпроводен почтително от някой от другарите по затвор, пашата тръгнеше по тесния светъл коридор да отива на разходка в градината. Всеки, който го срещнеше, сваляше му шапка и му правеше път. Пашата хвърляше важни погледи на дясно и на ляво, доближаваше си ръката до шапката, за някои си я похващаше, а за други дори я и повдигаше. Ключари, надзиратели, даже и директора, благоговееха пред него. В градината Пашата се само изправяше някъде до стената, на слънце, поразгледаша разхождащите се другари затворници, подхвърлеше по някоя шега и скоро се прибираше в стаята си. Той не обичаше да ходи. След някой „пасианс“, игра на карти или на табла, се слагаше празничния обед. На него понякога се поканваше и затворническия свещеник, архимандрит Антим Върбанов. Обядът се продължаваше дълго време. След него продължителна почивка, на леглото. Пак малка разходка, пак игра и дълга вечеря.


Как прекарват затвора обикновените затворници

Несъмнено, назначението на софийския централен затвор е било такова, каквото е онова на западноевропейските такива: да приема осъдените на дълго време от цялото царство престъпници, да им представи сгоди за живот и за възпитание, щото те да излизат от затвора поправени граждани. В подобните затвори на запад е приета така наречената „селюлна“ (килийна) система, т. е. всеки затворник живее в отделна стаичка (килия). В църква, в клас, на работа и пр. затворниците са с мрежа на лицето, за да не се познават помежду си и от външни лица. Забранено им е да разговарят. По строго определена програма, непрекъснато се действува върху възпитанието, образованието и даването занаят на всеки затворник. Така щото през време на прекараните няколко години в затвора, престъпникът да се направи възпитан, достатъчно образован и със занаят за прехрана човек - поправен, безопасен, полезен гражданин.

Помещения: Видяхме, че само 2/3 от помещенията (две от трите предвидени само за затворници крила) на затвора, предвидени за затворници, са построени. В град София няма отделен окръжен затвор. Ценралният затвор служи и за такъв. Ето защо, в него, освен дългосрочните затворници, се затварят още и всички престъпници от софийския окръг, които са още под следствие (предварителен затвор) и такива, които са осъдени даже на най-късите срокове (по на няколко месеци). Освен това, в него всекидневно пристигат затворници от провинцията и остават било докато им се разглеждат делата в апелативния и касационния съд, било които са били викани като свидетели. Тази е причината, че в 240-те стаи на затвора се затварят често пъти до 800—1000 затворници. Или средно се падат около по 4, наместо само по един затворник в килия.

Мобилировка: В западноевропейските затвори във всяка килия има сгъваем железен креват. Той се разгъва само вечер, за спане. Денем е сгънат и представя от себе си шкаф (маса), на която затворникът може да чете, пише и работи. Всеки затворник има металически кана, чаша за вода и гърне за ходене по нужда. У нас, видяхме, че първоначално е било имало кревати с потребите за спане. Но сега почти ги няма. Съд за държане вода и чаша за пиене от нея няма в килиите. Затворниците си купуват стомни, от които пият общо в килията. А всякога в затвора има сифилитици и бленораги. Общото пиене вода от стомните е причина за предаване тия опасни венерически болести на здравите затворници. Гърнета за ходене повън в килиите няма. Само в някои от тях има вехти, олюскани, счупени, вонящи чугунени кофи за ходена по нужда нощем. От вечерната проверка до утринното разбуждане, килиите са заключени. Заключена е и желязната врата на входа във всяко крило. Ключовете се пазят в дежурния ключар, който нощува в дежурната стая на етажа, която е на колелото. На всеки етаж и на всяко крило има по един двоен нужник и до него чешма. Ще каже, че на 40 стаи във всяко крило, в което има около 160 души затворници, има по един двоен нужник. Когато сутрин се отворят килиите да излизат затворниците да отиват по нужда и да се мият, всички рукват да тичат към нужниците. За няколко минути не само подът на нужниците е покрит с нечистотии и пикоч, но още и пред самите нужници. Невъобразима смрад! Понеже храната се състои от черен хляб, боб или зеле, то повечето от затворниците не могат да издържат ходенето по нужда до сутринта.

От стаите, в които няма кофа, често пъти нощем се раздават отчаяни викове и блъскане вратата да отиде ключарят да отвори, да отиде нуждающият се по нужда. Докато да отиде часовият да събуди ключаря, който или благоволява, с псувни, лениво да отиде да отвори, или не, често пъти тежкият товар се изтърсва зад вратата на килията. Тогава пък се чуват викове и псувни от другите затворници в килията. На 5.III.1922 год., като се разхождах, видях под прозорците на една от килиите на западното крило вехта войнишка фуражка, пълна с грамадно, като от мечка извержение. Тя бе изхвърлена през железата на прозорчето.

Проветряването е недостатъчно, за което в целия затвор се усеща особна специфична смрад на нужници, мухъл, влага.

Отоплението на затвора е парно. Често бива неизправно. Отопление не се прави редовно. Ето защо, даже лятно време, масивно построените с бетонен под, с малки прозорчета, килии са студени. А зимно време те са същински ледници. Голяма част от затворниците си набавят на собствени средства чугунени или ламаринови печки и потребното топливо, че си отопляват килиите, за да не замръзнат в тях. Понеже при строенето на зданието не са направени кумини, то тръбите на печките се прекарват през стъклата на прозорчетата. От това някои от стените на стаите, както отвътре, така и отвън, са ужасно опушени.

Осветлението е електрическо - от градската инсталация. Както в града, то е нередовно и в затвора. Някои от затворниците си имат лампи или свещи.

Храната на затворниците е твърде незадоволителна, както по количество, така и по качество. Дневната дажба е 800 гр. черен и с нечистотии хляб. Най-често се готвят сух боб с кокаляци, зеле и картофи. Много често топлата храна, под разни предлози, се заменява с миниатюрно късче сирене. Сутринна закуска не се дава. Ето защо, от домовете на затворниците постоянно се носят пари и хранителни припаси: хляб, сирене, кашкавал, пастърма, салами, суджуци, сардели, плодове и др. Пазарен и празничен ден пред затвора е цял пазар от донесени от селянки хранителни припаси на свои затворници. Ония нещастници, които не получават пари и хранителни припаси от домовете си, допълват недостига от храната си с излишъка на ония, които получават такава от домовете си. Всеки такъв е храненик, като куче на турчин, на някой по-заможен затворник. Той му яде остатъка от твърдия черен хляб или облизва останалите на дъното на съдчето кокаляци. Във всеки етаж на всяко крило има турната бака (съд), в който негладните затворници изсипват остатъците от храната си. Гладните тичат и се надварят, също както кучетата, кой да изгребе и излапа изхвърлените остатъци. Има до такава степен изгладнели затворници, които изравят из боклука на двора оцапаните кори и залъците, след като ги само поотдухнат, гладно ги поглъщат. От там изравят опалците, нещастниците, които пушат и нямат пари да си купят тютюн. Средство за разпространението на венерическите болести.

Дюкянчето (лавката) на затвора. В затвора, при „колелото“, има отделено място, в което е уредено дюкянче (лавка), от съдържател. То е прилично на войнишките такива. В него се намира всичко, което е потребно по храната, подържането облеклото и обувките, по кореспонденцията и тютюн. Продава се по цени, утвърдени от директора на затвора. Дюкянчето е една въпиюща необходимост в затвора. Понеже утринна закуска не се дава на затворниците, то сутрин пред дюкянчето (не се влиза в него) е пълно със затворници, така както нa ж. пътните гари е пълно от пътници. Всеки бърза да си купи закуската и да си изпие чая, преди да е ударил проклетият пукнат звънец за влизане в килиите. Почти всичките пари, които затворниците получават от домовете си, отиват в дюкянчето. Там затворниците черпят с храна или чай ключарите и помощниците им, за да бъдат добре разположени към тях. При всичко това, има хора, които от глад са станали малокръвни, измършавели и заприличали на сенки.


Специално тъмнично облекло, според правилника (тъмно-жълтеникав шаяк с черни вертикални линии) има малко и то е неизправно. Ето защо, в такъв са облечени само най-тежките престъпници и ония, които са съвършено оголели. Има затворници до такава степен оголели, че им се виждат месата.

За чистоплътността на затворниците в подземния етаж има бани, които са недостатъчни, неизправни и нередовно отоплявани. Па кой смее да се къпе и да отиде да легне в ледената килия! Практически баните служат за перални за тия, които имат какво да перат. 

Болничен лазарет със санитарен персонал няма, за което болните се изпращат на лечение в арестантското отделение на Александровската болница. Болничните лекар и фелдшер дохождат в затвора периодично, а не, според правилника, всеки ден.

В дните, в които дохожда лекарят, (два пъти в седмицата) от рано сутрин се трупат болни пред вратата на така наречената амбулатория - стая в „политическия коридор“, да бъдат вписани в книгата на болните. Това прави фелдшерът, ако е дошъл. Той прави първото преглеждане, като не записва тия, които той определя за не много болни. Често пъти болните чакат до обяд, без лекарят да е дошъл. Разотиват се с псувни. Лекарят прави нов избор. Отбелязва да бъдат изпратени в болницата само съвършено болните. Другите връща. Книгата за болните се праща на прокурора при окр. съд за разрешение да се изпратят болните в болницата. Често пъти това разрешение не се получава същия ден, а последния и на всички вписани не се разрешава, след това се пита по телефона има ли място в „арестанското отделение“ на болницата. Там от четирите стаи 2 са заети от „политическите“ (по чл. 4) затворници. За около хилядата затворници са оставени само две стаи с около 20 легла. Ето защо, почти всякога са заети. За новозаболелите няма място. Едва когато изпишат някой болен, тогава може да се изпраща новозаболял. Ето защо, често пъти болните закарват от затвора в болницата, когато са вече в агония. Те, след ден-два умират в арестанското отделение, а не в специалната стая. Такъв бе случая със софийския общественик Ив. Хр. Попов, закаран в болницата и след един ден починал.

Според правилника за окр. затвори 1919 год. прилепчиво болните трябва да бъдат в отделни помещения. В ц. затвор сифилитиците и краставите са заедно с другите. В началото на 1927 год. в затвора имаше сифилитици около 40 души.

Така че един осъден на няколкогодишен затвор, ако няма представата каква е уредбата на затвора и не се е приготвил за постъпване в него, ще изпадне в следното тежко положение: 1) ще спи без постилка и покривка във влажна студена килия върху студен циментов под; 2) до обяд ще стои гладен, за да получи недостатъчни и недоброкачествени обяд и вечеря; 3) Да бъде яден от въшки, блъхи и дървеници; 4) Да бъде заразен от венерическа болест, чрез пиене вода; 5) когато неминуемо се разболее, да изнемогва без медицинска помощ. Да бъде изпратен в болницата, когато е вече на умиране.

За да не изпадне в това тежко положение, отиващия в централния затвор, трябва да е наредил, щото с неговото там пристигане да му са донесени топли постилки, покривки, храна и съд за вода. Да се е запасил с достатъчно пари. За да не бъде поставен в стая при апаши, трябва да даде нещо на надзирателя и на ключаря. Сутрин ще си купува закуска от дюкянчето, което е на колелото. Обяда и вечерята ще се попълва от същото. Който не знае съществующия ред в затвора, който няма материални средства и който не знае да дава, той е обречен, след адски мъки, да си повреди здравето и да си изгуби живота.

В затвора не трябва да се мисли, а да се живее в животинско състояние - машинално. От недостатъчната храна, от страшната обстановка за живот и от многото мислене, някои си полудяват в затвора. Както всички заболели, така и полуделите, не се изпращат своевременно в психиатрическото отделение на Александровската болница. Опитват се да ги изцерят с „дървото". От отчаяние в живота, някои си се самоубиват, чрез хвърляне от четвъртия етаж на „колелото“. Хвърлилият се долу на плочите е вече сигурен смазан труп.

В затвора се предава следният оригинален случай на самоубийство от „колелото“: жената на новодокаран затворник чиновник, често дохождала при мъжа си, като все му искала пари „да живее!“ Иначе, според закона зa разводите, щяла била да поиска развод и да се омъжи за другиго, за да „живее“! Мъжът я увещавал да не прави това. В отчаянието си, един ден се хвърлил от „колелото“ и моментално издъхнал. На следния ден жената пак дошла с настроение да измъчва нещастния си мъж, но узнала, че той се бил вече отървал от нея. Тя станала свободна да живее и да се наживее!

В затвора, случайно попадналите добри хора, могат да бъдат ограбени, изнудени, окрадени, дори и убити от разните апаши и бандити, заедно с които ще бъдат затворени.

Но в затвора може да се усъвършенствува и изкуството на джебчилъкът, на отварянето брави, ключове и катанци, на разни обири и пр. Там се преподава от старите катили как да се държи подсъдимият пред съдиите, как да отговаря и пр. Най-после там се решава, когато някой бъде освободен, как да си отмъсти на затворното началство, което се отнася жестоко спрямо тях. Така бе смъртно наранен жестокият надзирател Иванов и пр.


Вижте също:
В софийската Бастилия (част 1 - сградата)
В софийската Бастилия (част 3 - преминаване на времето)


20.08.2017 г.

В софийската Бастилия (част 1 - сградата)


След краха на България в Първата световна война започват съдебни процеси срещу "виновниците за войната" - министри, политици, висши военни, граждански лица. Сред съдените е и генерал Тодор Кантарджиев. Макар и впоследствие оправдан, той прекарва близо 6 месеца (ноември 1922 - май 1923 г.) в Централния затвор в София. Няколко години по-късно ген. Кантарджиев описва следствието, делото и престоя си в затвора в книгата "В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте". В книгата генералът дава подробности за сградата, организацията, порядките и обитателите на софийския затвор. В няколко публикации ще предадем по-интересните впечатления на ген. Кантарджиев от софийската Бастилия. Започваме с кратка извадка, описваща зданието на затвора.


История и кратко описание на Централния затвор

След няколко кръшкания из полумрачни кални улици, файтонът спря пред грамадно здание. Над голямата решетчата врата на електрическата светлина с тръпки по тялото прочетох надписа с едри черни букви: "Централен затвор". Пред вратата се разхождаше въоръжен с пушка часови. От вътрешната страна на вратата стоеше едрият вратар, облечен в тъмно сив шинел и такава фуражка. Като ни видя, отвори вратата. Влязох следван от войника. Аз бях вече в затвора: в ада, в който по думите на затворниците много лесно се влиза, но извънредно мъчно се излиза!

Централният затвор е грамадно масивно здание, построено на северната страна на гр. София. Строено е през 1904—1911 г. Построено е по плана на западноевропейските поправителни заведения. Назначението му е било да прибира осъдените на дълги срокове криминални престъпници и да им действува поправително. В него да влизат престъпници, а да излизат поправени, добри граждани. Планът на затвора е кръстообразно здание. Четрите крила начеват от обширен централен коридор, наречен от затворниците „колелото“. Последното е покрито с грамаден купол (кубе) с прозорци. Всеки етаж на колелото е опасан с широк коридор с железни перила. Южното, източното и западното крила са построени. Северното още не е направено. Зданието е обиколено от петметрова дебела каменна стена. На четирите й ъгли има по една куличка, в която пази часови. Между южното и източното крила са разположени домакинските постройки и женското отделение.


На всеки от трите етажи на всяко крило има по 40 стаи или 3х40=120 стаи във всяко крило. В двете затворнически крила има 2х120=240 стаи. На всеки етаж във всяко крило има по един нужник от по две отделения. Или на 40 стаи, с около 160 души затворници — по един нужник. При нужниците има по една чешма. Пространството между южното и западното крила се нарича "малката градина“ (двор). Онова между източното и западното крила —„голямата градина“ (двор). Първата служи за разходка на "политическите" затворници, а втората - на другите такива. В южното крило са разположени административните постройки (канцеларии, спални и др.) и „политическото отделение". Долният етаж (подземният) на целият затвор служи за работилници, баня, карцери и др. Другите три етажа са разпределени на малки (2х4 м.) килийки, които служат за затваряне (жилища) на затворниците. Подът е циментиран бетон, стените са тухлени, малките прозорчета са високо към тавана, за да не може да се вижда през тях навън. Те са препречени със здрави железни решетки.

Вратата е от масивно дърво, обкована с желязо. Има малко контролно прозорче на нея. Първоначално в килиите е имало по един железен креват с потребното за спане. После постилките и покривките са се били изпокъсали. Повечето от железните кревати са се били изпочупили. Наместо да бъдат поправени, материалът им е бил използван за домакински нужди. Така че сега в килиите са останали съвсем малко легла, без потреби за спане. Останали са тук-таме по някой неизправен креват и някои скъсан и изгнил мухлясал сламеник. Устройството на женското отделение не е килийно, а - както домакинските здания: с обикновени врати и големи прозорци.

...

Като се влезе в затвора през външната врата, минава се през едноетажното здание на административните тъмнични учреждения: стаите на директора, поддиректора, канцеларията, гостенната, дежурната и др. От средата на големия коридор, около който са наредени споменатите стаи, се минава през две последователни врати, изкачват се няколко стълби (около 2 м. в.) и се влиза в дълъг, тесен, наречен „политически коридор“. В дясно и ляво на него са разположени 6 стаи, номерирани от 1 до 6. Номерацията върви по променно, както по улиците, по двете страни. Стая № 1, от ляво, (юг). В нея са настанени Рачо Петров и Богдан Бошнаков. И двамата осъдени. Стаята е голяма 4х4. Подът е циментиран. Тухлените стени са дебели около 60 см. Има само дае прозорчета (1х0,90) към юг. Те са високо към тавана - по-високо от човешкия ръст, за което през тях не може да се гледа навън. Отвън са препречени с яки железа, за да не може да се бяга. Стените са белисани с вар.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...