16.12.2018 г.

Улиците с български имена в София през турско време


Из списание "Сердика", книга 1-2 от 1946 г.

В турско време София била разделена на квартали, които се наричали махали. Тези махали били прорязани от тесни, криви и кални улици, които турците наричали сакаги. Някои от тях били постлани с речни обли камъни, които много затруднявали ходенето. Почти всяка махала имала по една главна улица, името на която носела и самата махала. Улиците носели имената на разни заслужили и благодетели, които живеели по посоката към която е водила улицата, на името на еснафа, който е живял на улицата, на името на разни забележителни постройки като: джамии, бани, чешми и др. Отначало улиците носели турски и български имена, но по-късно българските имена били премахнати, като останали само две: Болярска и Калоянова. Улица Болярска била назована на името на софийските боляри, които са живели по нея. За тези боляри много малко знаем. До днес са известни само следните четирима боляри: Радослав Мавър, които в 1476 година подновил стенописа на Драгалевския манастир, Радивой, които в 1497 година подновил изцяло Кремиковския манастир, Витомир, костите на когото се намериха в черквата Св. София с пръстена му, по които се узнава, че това е самия той; какви са му заслугите не се знаят и синът му Алтимир, който бил ктитор и дарител на черквата в с. Бояна. Тази махала се намирала вън от града, днес началото на улица Гладстон, с големи къщи и дворове. Вероятно „Сините конаци“, които се намирали на завоя, който прави улица Гладстон, са остатъци от някой болярски дом.


Калояновата улица се намирала в центъра на града и се простирала от черквата Св. Крал — Св. Неделя до площада Кору-чешме, днес пресечката на улица Ц. Йоанна и Алабин. Тя била назована на името на софийския севастократор Калоян. Така, само тези две улици са дочакали освобождението на София, когато всички останали били потурчени. Това потурчване траяло до началото на миналия век, защото турците изпуснали от ръцете си занаятите си и почнали да се изселват. Ние виждаме, че София, която в началото на миналия век е имала около 50 000 души население, от което турците били голямо мнозинство, то в 1869 г. пътешественикът Ф. Хофщетер намира, че София имала само 18 000 души население, от което: 6 500 българи, 5 500 евреи и 1000 цигани. Това се дължи на изселването на турците и на прихождението на селяните от околните села, които станали причина българския елемент да стане мнозинство. Понеже селяните не знаяли нито дума турски, почнали да преименуват на български улиците, които водили към селата и градовете, като тези, които водели към по-големите центрове, нарекли шосета, а към по-малките — улици. Така се явяват: Цариградско, Ломско, Орханийско шосе и др. също и Драгалевска, Боянска, Перловска и др. улици. В 1861 г. се основава Първата софийска българска община, под управлението на тогавашния учен Георги Михалкович, който бил учил във Виена и през негово време се явили и други улици с български имена. Преди освобождението София е имала следните улици с български имена, които с протокол № 1 от 16.I.1880 г. били преименувани така:

ШОСЕТА

Цариградско - Цар Освободител

Орханийско - Московска — Регентска

Самоковско - Граф Игнатиев

Ломско - Мария-Луиза

Кюстендилско - Бул. Македония и пр.

УЛИЦИ

Банска - Екзарх Йосиф

Берковска - Веслец

Боянска - Цар Асен — Д. Паренсов

Болярска - Гладстон

Бистришка - Ген. П. Д. Паренсов

Видинска - Св. Кирил и Методи

Врачанска - Цар Симеон

Гергьовска - Цар Калоян

Девическа - Лавеле

Драгалевска - Цар Крум

Дупнишка - Цар Борис

Златишка - Стара планина

Малашевска - Ботев

Перловска - Ангел Кънчев

Плевенска - Оборище

Урвишка - Стефан Караджа и др.

С други протоколи и тези били изменявани, догдето се дошло до днешните имена. Мислим, че Общината би трябвало да въстанови името на улица „Болярска“, която е била търпяна пет века от турците и е носила името на софийските боляри, които са строили манастири и са ги подържали и както е известно, навремето са били единствените разсадници на науката.

Ал. Миланов


13.12.2018 г.

Новата загадка


Кое е мястото на снимката?



9.12.2018 г.

Маниери от Царство България: Целуване на ръка


В новата ни рубрика "Маниери от Царство България" ще ви запознаем с някои основни правила на поведение, утвърдени като норми на доброто възпитание преди 1944 г. Текстовете са извадки от книгата "Дом и общество" от 1935 г. с автор Лили Янакиева.

Целуване на ръка

Ръката на дамата се целува само в дома й или в дома на други, у които тя е на гости, в театъра, на бал, вечеринка, в елегантен локал, ресторант; в никой случай не на улицата, в магазини, учреждения, трамвая или омнибуса. Това е престарано и некрасиво. Ръка, облечена в ръкавица, не се целува. Когато дамата не свали ръкавицата си, това показва, че не желае да й се целува ръката. Нетактично е кавалерът да дръпне ръкавицата на дамата, за да целуне ръката й. Това е допустимо само при много близко познанство.

Тъй се целува ръка на дама, само че не е красиво дамата да подпре лявата си ръка на хълбока

Ръка се целува само на госпожите, понеже с това господата изразяват почитта си към омъжената жена. Неуместно е, следователно, да се целува ръка на едно младо момиче, защото това изглежда като подчертана интимност. Само годеникът има право да целуне ръка на годеницата. И тук, както навсякъде, се правят някои изключения: така например, един господин може смело да целуне ръка на една млада лекарка, на която, при все че е госпожица, иска да отдаде особена почит, затуй че е излекувала болното му дете. По същия начин може да се постъпи с една прочута певица, известна писателка или други подобни.

Когато един господин бъде представен на по-възрастна дама и тя му подаде ръка, той се покланя, навежда се леко към ръката, повдига я малко и я целува. Има много господа, обаче, които смятат, че могат без всякакъв повод да целуват ръка на всяка дама, която им се изпречи — млада или възрастна. Небрежно застанали с ръка в джоба, вместо да се наведат, те вдигат пръстите на дамата до устата си и загледани в очите й казват: "Добър ден, мадам". Подобно държане сьвсем не отговаря на добрия тон, но, за съжаление, не рядко може да се срещне в салоните или дори в най-доброто общество.


6.12.2018 г.

Новата загадка


Къде живее господинът с мустаците?



5.12.2018 г.

Старософиянци покоряват Черни връх


Крикор Асланян

Хвърлям раницата на земята и се строполясвам до нея изтощен. Едвам дишам, а сърцето ми бие, та ще ми спука тъпанчетата с 120 удара на минута.

Годината е 1953. Месец юли. Време слънчево и топло. А баирът пред заслона на бай Кръстю е жесток. С моите 50 кг. и раница още 20 се чувствам като наказания от Боговете Сизиф. Никога няма да забравя този баир. Минали са цели 65 години, а споменът за баира пред заслона на бай Кръстю е все още жив и болезнено осезаем.


Но да започна от самото начало.

Витоша. Прекрасна планина само на десетина километра от София. Красива, гостоприемна и величествена. Най-високият й връх, Черни връх, се извисява над 2000 метра височина и в подножието й се шири цялото Софийско поле. Тя бди над Столицата на България като страж, като смел воин, който никога не напуска поста си зиме и лете, при хубаво топло време, както при пороен дъжд или снежна буря. 

Десетки малки китни селца са се сгушили в полите й. Бистрица, Симеоново, Бояна, Княжево, Владая, Железница са входове към красотата на Витоша.

Каква живописна картина представляваше стъклената спирка на трамвай номер 5 на централния столичен площад Св. Крал, прекръстен на Св. Неделя, после станал площад Ленин, за да възвърне след 1989 г. отново името Св. Неделя.

Площад "Света Неделя"

Лятно време, всяка неделя, още в ранни зори, хиляди софиянци, нарамили тежки раници, се редят на опашка в очакване на поредния трамвай, който ще ги закара до село Бали Ефенди (Княжево) или до Бояна, откъдето пеша, но с песен на уста ще поемат пътя към Белата вода или към Боянския водопад. 

Екипирани с тежки туристически обувки, облекли винтяги и анораци, а някои и с китари през рамо, се отправят към близката планина. Повечето имат закачени на кръста алуминиеви манерки, облечени с калъфки от кафяв шаяк, пълни със студена вода, която при извора Белата вода ще бъде изхвърлена, за да се заредим с прекрасната ледено студена и сладка вода на този неповторим извор.

Някои са закачили на колана си и големи туристически ножове с кокалени дръжки. В планината ножът играе важна роля, било за да нарежем огромната любеница, изстудена в ледените води на Владайската река, било за да нацепим дърва за огъня, на който ще печем наденичките или суджука, закупен пътьом от магазина на Докузанов, намиращ се недалеч от площад Св. Неделя. 

През зимните месеци картината се променя. Планинарите са се превърнали в скиори и нарамили ски алпийки или за дълго бягане, с щеки, притиснати между ските, тръгват за Витошките писти. Е, не съвсем като днешните обработени писти с влекове и лифтове, но планината е същата. Понякога усмихната, понякога намръщена и пълна с неприятни изненади, за тези които не се съобразяват с нея, не я уважават и не са изучили добре променливия й характер.

Тогава нямаше неопренови костюми, нямаше специални скиорски гащеризони. Обличаха клинове или голф панталони от дебел шаяк, надяваха дебели пуловери, плетени на ръка от мама или булката, а на главите си носеха плетени скиорски шапки. Пъстроцветните им шалове се вееха след тях, когато се спускаха “шус” с шеметна бързина по “Стената” под Черни връх.

При хижа "Алеко"

Вечер, събрани около бумтящото кюмбе в хижата, китарите отново пригласяха на певците-планинари, които с нежност и романтика пееха песни за вълшебното цвете “еделвайс” и за красивата Витоша. Палавите пламъчета на огъня играеха по загорелите лица на скиорите, докато премръзналите им ръце стискаха алуминиевите канчета с горещ планински чай, от който въздуха се насичаше с аромата на риган, мащерка и коняк “Екстра”.

Известна е поговорката “Лятно време без абичка, зимно време без торбичка, не се ходи на планина”. 

Навлезли в лоното на планината, хората се преобразяват. Грижите, тревогите на ежедневието остават там назад в големия град. Когато вървят по сенчестите пътеки на планината, хората са усмихнати, дружелюбни, приветливи. Раздават щедро усмивки и поздравляват всеки срещнат непознат турист, сякаш планината превръща всички в едно семейство, в което всеки е готов да помогне на другия при нужда, да се повеселят заедно, непознати допреди 5 минути хора, или да изпеят заедно весела планинарска песен.

Една от най-любимите хижи на Старософиянци за неделните излети беше хижа “Фонфоните”. Често посещавани бяха също хижите “Планинец”, “Момина скала”, “Тинтява”, “Родина” и “Кумата”.  Хижа “Еделвайс” се славеше с най-студената и вкусна вода, а след нея на изток бяха “Брокс” и Селимица”.

Местността “Белите брези” привличаше много семейства с малки деца, заради широките равни поляни, изпъстрени с прекрасни планински цветя, на които децата можеха да тичат на воля, да играят футбол и гоненица, бидейки пред очите на татковците “чукащи” белот и майките, отдали се на “женски” разговори.

Много често, привечер, за да се върнем у дома, се спускахме по изключително приятния път към село Владая, предпочитан заради сянката и ромона на Владайската река, чието течение следваше пътя. От Владая автобусите ни закарваха до София. Често, преди да се приберем вкъщи, хапвахме вкусната шкембе чорба на владайската кръчма или от сочните й кебапчета.

Третата ни учебна година в механотехникум “Сталин” е завършила. Догодина ще бъдем 4-ти курс. Вече сме големи и жадни за живот и подвизи. 

Четирима приятели от класа решаваме да се качим на Витоша за една седмица. И четиримата сме планинари и обичаме природата, особено близката планина Витоша с нейния теменужен воал. Речено-сторено.

Агоп (Аги) е главатарят. Нали ни е “батко” с една година, Берч е изключително спортна натура, а Никола (Коко) пее и свири на китара. Той и Аги е китарист. Той пее на испански език, който не знае, но го докарва на звучене, броейки на арменски от 1 до 10 и обратно. И накрая Кирето (моя милост) - изтъкнат кулинар и готвач, още тогава.

В онези години туристите, качвайки се на Витоша, се обличаха като че ли ще изкачват връх Чомолунгма. Яки туристически обувки, подковани с габъри, и обути с дебели вълнени чорапи. Карирани ризи с къси ръкави и къси тиролски панталони с презрамки и еделвайс отпред. Ние нямахме такива панталони, та бяхме облекли кой каквото има. Дебели пуловери като за сибирски поход и винтяги като на партизани от отряда “Чавдар”. На главите печените туристи си връзваха по една кърпа с ярък цвят. Аз си носех жокейката от тъмно синьо кадифе (реквизит от сценката за хулигана Буги).  

Даже за еднодневна екскурзия тогавашните туристи ходеха с големи раници на гърба. Храна се носеше от града. По хижите най-много да ти дадат планински чай с ненадминат аромат или боб чорба, в която боба трябва да търсиш с подводница. А ние отивахме за цяла седмица. 

На Витоша имаше доста хижи, но нито един ресторант или павильон за храна. Никакви “скари -бири”. Само студена и сладка витошка вода, трева, полски и горски цветя и борови шишарки.

На делова среща обсъдихме и решихме какво да вземе всеки един от нас като храна. На първо място 10 самуна хляб. Сирене, кашкавал, салам и краве масло. Естествено и мармалад и конфитюр (от мамините сладка). Домати и краставици със сигурност, за зелена салата не помня. Но взехме мляко, захар и тенджера, за да си направим горе сладолед. Естествено, това беше моя идея.

И така, сутринта на деня “Х” натоварени като магарета се качихме на рейса за с. Драгалевци. Пътуването беше вълнуващо, за първи път тръгвахме на такава дълга експедиция сами без родители. Ура! Да живее свободата.

След повече от половинчасово пътуване, рейсът ни стовари на площада и това беше краят на веселата част.

Нямаше автобус, нямаше лифт, за леки коли да не говорим, даже в София бяха малко, та децата можеха да ритат топка или да играят “народна топка” спокойно на улицата. 

Бавно, с достойна стъпка се отправихме към планината. Времето свежо, ние също, крачехме мълчаливи към подножието на Витоша. Навлязохме в гората, пътеката беше не много широка и поносимо стръмна. Все пак сме в планина. Вървяхме час-два, спирахме на кратки почивки и продължихме изкачването към заветната хижа “Алеко”. 

Поради липса на пътища в планината много от витошките хижи са строени с материали качвани на гръб от самите туристи. Един взимал 4-5 тухли, друг 5-10 кг. цимент или някоя по-къса греда, всеки е помагал според силите си. В подножието на Витоша са били създадени бази за строителни материали, откъдето туристите доброволно са взимали кой колкото може да носи и са го качвали до строежа на съответната хижа. Така е строена хижа “Алеко”, хижа “Фонфон” и много други. 

Хижа "Алеко" в строеж

Бяхме вървяли около два часа, когато гората започна да се разрежда и изведнъж изчезна от погледа ни. Пред нас се ширна една огромна стръмна поляна, осеяна с благоуханни цветя, билки  и трева. На горния край на тази поляна бил заслонът на Бай Кръстю и от там вече пътят до хижа “Алеко” почти равен. Но ние засега бяхме в подножието на тази стръмна поляна. И заслонът не се виждаше. 

Командирът изкомандва “ходом марш” и тръгнахме по нанагорнището. Краката ми натежаха, сякаш имах ботуши от олово, раницата според мен тежеше 50 кг., а аз - само 20. Бяхме си разменили местата. Мъка голяма! След години многократно съм ходил до Ресторант “Щастливецът”, ами нямаше такъв страшен баир и с песен стигах до Щастливеца яхнал Ладата или Пежото. Но през 1953 г. “Щастливецът” не съществуваше, аз пък даже на сън не бях виждал Пежо. И крачех, и псувах на ум (иначе ще ми се смеят приятелите), и крачех, краката ми се подгъваха като гумени, пот се лееше не само от челото ми, но имах чувството, че съм се подмокрил.

В един момент вече не издържах, хвърлих раницата на земята и се строполих до нея изтощен.  Ударите на сърцето ми чувствах като удари на боен чук по крехкото ми 50-килограмово тяло. Тримата застанали до мен се превиваха от смях. Обиден попитах защо се смеят. Били сме пред самия заслон на Бай Кръстю.  

Кризата беше преодоляна. До хижа “Алеко” пътят беше приятен и го изминахме за много кратко време  и с весело настроение.

В хижата се регистрирахме. Определиха ни местата в общата спалня на наровете, дадоха ни одеяла и тръгнахме да се разходим към “Мечата поляна”.

На следващия ден, след обилна закуска с ароматен планински чай, сирене, кашкавал, масло и мармалад от шипки, се захванахме със сладоледа.  

На импровизирано огнище запалихме огън, загряхме млякото и захарта, сгъстихме крема с няколко лъжици брашно и пакетче ванилия и сладоледът беше готов. Оставаше да го замразим. Кремът беше ароматизиран и оцветен от сажди, миришеше на пушек. Намерихме пряспа сняг, зарихме тенджерата в снега и започнах да я въртя с една пръчка, мушната в дръжката на капака. Да, обаче се вътреше капакът, а не тенджерата. Аги, човекът-техничар, завърза капака за дръжката на тенджерата и... сладолед не се получи. Изхвърлихме всичко, казах си язък за мъкненето по баира и тръгнахме към Черни връх. Покорихме го!

Черни връх

На третия ден, рано след обяд, тръгнахме към хижа “Кумата”. Пътят през Платото е лек и приятен, ноо... заваля дъжд и падна мъгла. Видимост 3-4 метра. Иди, че открий хижа в тази мъгла. Особено за такива “печени планинари” като нас, които хората наричат “кашкавал туристи”. 

Повече от час се лутахме из гората и мъглата, но хижата не се виждаше. Когато най-сетне я открихме, се оказа, че сме се въртели около нея. Влязохме и се строполихме на дървените пейки в общото помешение, което служеше за столова на хижа “Кумата”.

Тя беше почти празна. В един ъгъл седеше млад мъж с книга в ръка. Много по-късно разбрахме, че това е Кристиан Дянков - бъдещ известен преводач от английски. Тогава е бил студент. Появата на една страхотно готина мадама в червен анцунг с надпис на гърба “ЦДНА” ни накара да се спогледаме многозначително. Оказа се, че се казва Доротея, приятелка на домакина на хижата “Марципана”. Забравил съм името му, за което ви моля да ме извините. Малко по-късно се появи и една друга, която приличаше на Росинант - коня на Дон Кихот. Този ден в хижата нямаше други хора.

В хижа Кумата прекарахме три приятни дни. Разхождахме се из околностите, качихме се на Платото, за да видим къде бяхме сбъркали пътя в мъглата. Три безоблачни дни без особени приключения, освен...!

Един ден наш Агопчо каза, че ще ходят с Коня да събират гъби. Е, нашичкият се беше уредил. Половин ден ги нямаше и пристигнаха с шепа гъби, почти всичките отровни. Добре, че Коко ги познаваше, та ги изхвърли на боклука. Не са имали много време за търсене на ядливи гъби.  Смяхме се много, защото не ядохме от плодовете на “гъбарската” експедиция.

Седемте дни из витошките поляни се изнизаха весело и неусетно. Щастливи, с прекрасно настроение и сериозно олекнали раници се спуснахме до Бялата вода, напълнихме манерките със студена витошка вода и поехме към Княжево.  

Бяхме 16-годишни. Това беше първото ни многодневно планинарско приключение. Бяхме щастливи! 


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...