12.08.2018 г.

И бабите ни гледали 3D (или какво е стереоскоп)


В нашето съвремие триизмерните технологии решително са превзели света на визуалните забавления. Както е известно обаче, не всичко започва от днес. Нашите баби и дядовци също обичали да бъдат в крак с времето, пък макар и с чаровния ретро привкус на своята епоха. 

Предшественик на съвременните 3D технологии е така наречената стереография. Нейните принципи са описани още през 1838 г. от британеца сър Чарлз Уитстоун. Тъй като човешките очи се намират на известно отстояние едно от друго, те практически виждат предметите от два различни ъгъла. Мозъкът съчетава тези две плоски изображения и възприема една обемна картина. Този принцип се прилага и при стереографията. За целта се използва камера с два обектива, която създава две успоредни снимки с леко изместване. Едната е за лявото око, другата - за дясното.

Стереокамера

Чрез своите възможности, надминаващи тези на обикновената фотография, откритието бързо станало популярен метод за забавление и обучение. Тласък за това дава създаденият през 1860 г. стереоскоп - сравнително просто устройство, на което се поставя стереоскопичната снимка. То се държи с ръка пред лицето, като между очите е поставен разделител. Наблюдавани едновременно и поотделно със съответното око, снимките създават илюзията за триизмерност на представените обекти. 


Разбира се, имало стереоскопи за всеки джоб. Някои представлявали прости дървени рамки с два отвора за наблюдение. Други, от своя страна, били изящно изработени – обшити с велур или украсени с фина сребърна инкрустация.

Луксозен настолен стереоскоп

Стереоскопът стоял в основата на цяла процъфтяваща индустрия, създаваща милиони стереоскопични снимки по целия свят. Така, изящното дървено приспособление пренасяло зрителя до далечни екзотични места, запознавало го с различните народи и обичаи по света, показвало невиждани до този момент животински видове, известни личности или просто му предлагало евтино еротично забавление. Издавало се всичко, което можело да се заснеме. В това число, например, пълен анатомичен атлас, състоящ се от 250 триизмерни фотографии.

Класически преносим стереоскоп с дръжка

За любителите на пътешествията били публикувани огромни поредици, съдържащи стотици кадри от близки и далечни страни. България често присъствала с поне една-две фотографии в големите чуждестранни серии.

Стерео картичка, българско издание на Иван Парлапанов

София също имала своето място сред стерео снимките. Някогашните фотографи от странство имали подчертан вкус към екзотичното. Най-често обективът се спирал на сцени от улиците на града, от пазарите и площадите. Понякога в центъра на композицията била волска кола, друг път група шопи в традиционни носии или хубава селска мома с виенско чадърче. На гърба си изображенията обичайно носели кратко обяснение, което представяло на чужденеца-наблюдател подробности за любопитната, но напълно непозната за него сцена. 

Кадър от столицата, испанска серия

Най-големият производител на стереоскопични карти в света била американската фирма Keystone View Company, създадена през 1892 г. Колекцията негативи на компанията, натрупана в периода до 1963 година, днес се съхранява в Калифорнийския музей на фотографията. Архивът се състои от 250 000 стереоскопични стъклени плаки и 100 000 отпечатани изображения. Голяма част от тях вече са дигитализирани и могат да бъдат разгледани в интернет.

Кадър от София, публикуван от Keystone View Company

Стереоскопични снимки се издавали и в България, което показва, че тази световна мода имала своята публика и у нас. Зенитът на българските стереокарти бил в първите години на изминалия век. Макар че българските търговци можели само да мечтаят за обемите, продавани на запад от нас, те все пак експериментирали с новия формат. Запазени са цели серии с изгледи от страната, с природни забележителности и градски мотиви. Най-голямата известна ни поредица български карти е съставена от 40 снимки и е публикувана от софийския издател Иван Дойнов. 

Триизмерна снимка родно производство – улица в село Рила

Стереоскопът остава актуален под различни форми чак до 40-те години на XX век, когато е заменен от по-модерни средства за забавление. И до днес обаче старите стереоскопични снимки будят интереса на колекционери, изследователи или просто ценители.


8.08.2018 г.

Пари, пари и пак пари!!


Крикор Асланян 

12 май 1952 година. Ранно утро. Пролетно слънце огрява софийските улици, а софиянци спят спокойно.

Тихо, спокойно е и в града. Всички магазини, кръчми, кафенета и сладкарници са все още  затворени. Даже будките за вестници не са вдигнали кепенците си.

Днес, 12 май 1952 година, през това красиво пролетно утро, яхнали колелата си (така наричахме велосипедите) сме тръгнали на разходка из София.

От площад Възраждане, където живее Вахе, тръгваме към “жълтите павета” на Царя, която наскоро е преименувана на бул. Руски, но ние още не сме свикнали с новото име и продължаваме да си го наричаме  “Царо”. Тук гумите на колелата ни “жужат” като пчелички и возенето е изключително приятно, стига да не е валяло. Когато са мокри “жълтите павета” са много хлъзгави.

Пред някои кооперации ранобудни мъже са се събрали на малки групички и оживено коментират, ръкомахайки. От време на време някой повишава глас, но другите набързо ги съветват да млъкнат.

Когато стигаме към малките къщички на квартал Подуене, тесните улички са много по- оживени. Мъжете на една страна, жените - на друга, са се събрали по комшийски и оживено коментират някакво събитие, за което нищо не знаем. Двама младежи със захлупени каскети и панталони до глезените ни спират и предлагат да закупят велосипедите ни. Ние се споглеждаме в недоумение и казваме, че колелата ни не са за продан. Единият вади дебела пачка и се опитва да ни съблазни. Бързо натискаме педалите и се понасяме към паметника на Левски и от там по бул. Дондуков всеки към дома си.

У дома заварвам баща ми и вуйчо в оживен разговор с чичо Киркор, съседа ни от горния етаж. Коментират обмяната на парите. Ще ни дават новоотпечатани пари срещу тези с царския герб и снимките на Царя. Нормално е, си мисля аз, нали съм на 16 години, член на ДСНМ и участник в кръжока за изучаване на биографията на др. Сталин. Политически грамотен!

Възрастните са угрижени! Защо ли? Ето защо!

Личните банкови спестявания ще се обменят по следната табличка:

До 50 000 лв. - 100 лв за 3лв.

От 50 000 до 200 000 лв. - 100 за 2 лв.

Над 200 000 лв. за 100 лв  ще ни дадат 1 лв. А тези, които имат спестявания под дюшека, за 100 лв. ще получат само 1 лв.

За разлика от парите, цените се променят 25 към 1, т.е. баничката от 50 лв. ще стане 2 лв.

Ако парите за баничката са под дюшека ми, за да си купя любимата баничка като подофицерска подметка, трябва да дам 200 лв. Вместо 4 банички, ще ям само една! Грижа за талията!

Този ден за първи път чух една нова за мен думичка - деноминация!

Но за сметка на това, неочаквано се оказах доста богат. Татко ми даде цяла шепа сребърни монети от 50 и 100 лв. Можех да ги похарча, без да давам обяснение, просто можех да си купя каквото си искам. Ура!!!! Това ми се случваше за първи път и с пълен джоб сребърни монети с лика на Цар Борис Трети, на които по ръба пишеше “Боже Царя пази”, хукнах да харча.

Да имаш пари и да няма какво да купиш! Всички магазини, кафенета, ресторанти, кръчми бяха със спуснати ролетки. Даже шкембеджийниците бяха затворени. Сладкарниците също. А на пазара нямаше нито една сергия с плодове или зеленчуци. Шопите също се бяха изпокрили. То и без това беше неделя. Тогава пазарните дни бяха вторник и петък. Ами сега? Какво да правя с моето богатство?

Неочаквано в главата ми изгря недалечен спомен. Сутринта, когато минавахме покрай  Музикалния театър, забелязах, че същия ден имаше дневно представление “Птицепродавецът”.

Яхнах отново колелото на баща ми и се понесох към театъра. Касата беше отворена и продаваха билети! Чудо! Голямо чудо!! Купих си билет на 1-ви ред. Най-скъпия!! Бях богат, втори път никога нямаше да ми се случи. Но тогава не подозирах това и бях много щастлив!

Оперетата на Карл Целер беше една от най-харесваните постановки. В главната роля - Кристел, блестеше най-ярката звезда на театъра Мими Балканска. В ролята на Адам й партнираше известният тенор Любомир Бодуров.

Залата беше полупразна. Спектакълът беше прекрасен! Музика, декор, вълшебни гласове! А по време на антракта изненадата достигна кулминационната си точка. Бюфетът работеше!! Е,  нямаше аерошоколад на Балъкчиев, но имаше социалистически соев марципан! Страхотен деликатес в онези години! И можех да си купя колкото си искам! Разкош! Успях да изхарча голяма част от неочаквано появилото се в джоба ми богатство. Бях щастлив!

В този ден, 12 май 1952 година, мнозина българи бяха загубили богатствата си.

Новото правителство беше провело парична реформа, наречена “деноминация”.

Целта беше хората да имат по-малко пари. Да загубят спестяванията си. Парите, спечелени с честния труд на селяни, занаятчии, дребни търговци и обикновени бивши държавни служители, за една нощ изчезнаха в небитието.

За фабрикантите, едрите търговци, секирата е още по-жестока.

Новите “господари” на страната, слезлите наскоро от Балкана “шумкари”, вече наричани партизани, за 8 години се бяха превърнали в “елита” на социалистическа България, която  беше преименувана от Царство в Народна република. Бившите наемни работници, овчари, безимотни селяни, освободените от затворите криминални авантюристи и техните политически съкилийници са вече офицери, началници на управления в новите министерства, заместник министри, и даже министри. Малограмотни, полуграмотни и даже неграмотни “хора на деня - наши другари и другарки” ръководят страната с помощта на братята “освободители”, които предават своя дългогодишен кървав опит при налагането на “диктатурата на пролетариата”.

След национализацията на индустриалните предприятия и едрата градска собственост, проведена през 1948 година, паричната реформа от 1952 година имаше за цел ликвидиране на богатството, трупано за десетилетия след освобождението от турско робство.

Носенето на мека шапка (бомбе) бе считано за буржоазна проява, фашист-враг на народа са наричани мъжете, осмелили се да носят шапките, които са носили десетилетия. На уважение и почит са каскетите и фуражките “сталински” модел. Жените от града също трябва да свалят шапките си и завържат забрадки, за да станат “другарки” верни на новата власт.

Ще дойде ден, когато всичко това ще стане история. Когато децата и внуците на “каскетите и забрадките” ще кръстосват планетата със собствените си яхти, ще почиват по островите Аруба, Ибиса и Бали. Когато “рицарите на диктатурата на пролетариата” ще станат върли демократи и ще коленичат в храма “Александър Невски”, за да се кръстят с ръката, която през онзи май 1952 година вдигаха в свит юмрук с лозунга “Смърт на фашизма, свобода на народа”!

След този прекрасен оперетен спектакъл, омагьосан от изкуството и очарованието на Мими Балканска, Тинка Краева, Асен Русков и Любомир Бодуров, крачех щастлив по софийските улици, а в джоба ми дрънчаха за последно сребърните монети на Царство България.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...