13.08.2022 г.

Улица “Пиротска” в моя живот


Крикор Асланян

“Пиротска” една от софийските улици, кръстени на града до който се стига по тази улица. Подобно на “Солунска”, “Нишка”, “Самоковска” (прекръстена на "Граф Игнатиев"), “Цариградско шосе”, “Ботевградско шосе”, “Ломско шосе” и др. "Пиротска" води към град Пирот в Сърбия. Тя е една от най-старите улици на българската столица. “Пиротска” е важна търговска улица, която започва от сърцето на града и стига до нейните стари покрайнини.

Улица, съществувала повече от век, “Пиротска е сменяла името си няколко пъти. След  септември 1944 год. за кратко време носеше името “Йосиф Броз Тито” и беше преименувана на улица “Андрей Жданов” - име, което тя носи до 1990 год., т.е. малко по-малко от половин век. Но за щастие на софиянци, тази емблематична софийска улица беше реабилитирана и отново носи рожденото си име “ПИРОТСКА”.

Тя започва от булевард “Княгиня Мария Луиза” и площад “Бански” в центъра на града. По-точно  началото на “Пиротска” се намира срещу джамията “Баня баши”, която е построена от големия османски архитект (от български или арменски произход) Момар Синан, прочут със своите великолепни джамии в Одрин и Истанбул.

Първите ми спомени за тази софийска улица са отпреди 80 години - 1940 или 1941 год. Бях само на 5 годинки и малко преди Нова година и Коледа (тогава БПЦ честваше този голям християнски празник на 7-ми януари) с майка ми ходихме по магазините на "Пиротска", за да напазаруваме подаръци за моите братовчеди и за самия мен. Така че първите ми спомени за "Пиротска" са зимни, свързани с дебел сняг, студ и запалени мангали пред витрините на някои магазини.

От двете страни на улицата един до друг бяха магазини. Тук можеше да купите всичко, необходимо за дома и за човека. Нямаше нещо, което да няма на улица “Пиротска”. Дрехи, обувки, домашни потреби, кинкалерия и галантерия, козметика и парфюми, санитарни изделия и лекарства. Всичко имаше на приемливи, за средния българин, цени. Пазарлъците също бяха в правилата на тогавашната търговия.

Естествено ми е невъзможно да си спомня всички магазини по тази най-търговска улица на “Стара София”, но имаше магазини, чиито фирми правеха силно впечатление на едно дете. На първо място слагам магазин “Чупи-купи”, магазин за стъклария, който се намираше между улиците "Ломска" и "Княз Борис", на северната страна, т.е. от страна на четните номера на улицата. Беше на "Пиротска" 8 или 12, не помня точно, но ориентир ми е магазинът за обувки “Златен лъв”, който беше на номер 10. Магазинът на баща ми и брат му. В същото помещение през 1994 год. открих своя трети магазин за парфюмерия и козметика.

В съседство, на номер 12 или 14, беше магазинът за обувки на Артин Калъпчиян. А на ъгъла с ул. "Княз Борис" беше магазинът на Куцаров за бижута. Синът му Иван беше мой съученик във френския колеж, който се намираше на номер 9 на същата улица. За колежа малко по-подробно след малко.

На южната страна на улицата, нечетните номера, имаше “дрогерия”. Нещо като смесен от аптека и санитарен магазин. Собственикът беше евреин. Много от магазините по “Пиротска” бяха еврейски. Арменското присъствие също беше значително. Може би тук е мястото да спомена, че на това арменско присъствие на улица “Пиротска” дължа живота си. Ето как на тази улица започва моята история.

Майка ми беше шивачка. За Новата 1934 година нейните помощнички-ученички й подаряват чифт пантофки. Те се оказват много големи за нейния крак и тя отива при познати обущари арменци да ги сменят, но под различни предлози те отказват. Прибирайки се към дома по "Пиротска" (тя е живяла на ул. "Отец Паисий", между улиците "Пиротска"  и  "Цар Симеон"), вижда обущарски магазин. Влиза с молба да й сменят пантофките. Продавачът, млад мъж със  спортна фигура и светло кестенява коса, любезно се съгласява да направи заменката. В този момент по-големият брат, излизайки от работилницата, която се намира зад магазина, вижда красива млада жена с големи сини очи и не пропуска да направи леко пиперлив коментар на арменски. Така майка ми разбира, че тези обущари също са арменци и заговорва на техния език. След време на арменска вечеринка майка ми отново среща младия и услужлив обущар  и... 

На 10 ноември 1935 год. в арменската църква на ул. "Нишка" 31( после “Найчо Цанов”, сега “Тодор Александров”) се женят, а през декември следващата година започвам да пиша моята автобиография.

Роден съм на ул. “Братя Миладинови”, но съгласете се, че без ул. “Пиротска” просто нямаше да има кой да ви разкаже за тази историческа улица. Но да се върнем на моята любима улица.

“Пиротска” не пострада много от бомбардировките през 1944 година, нито от построяването на “партийния” център на града. От красивите големи сгради единствено бе разрушена от англо-американските бомбардировки тази на номер 2, до Халите. Къщата, в която е живял големият наш поет Гео Милев. 

И досега, разхождайки се по тази частично пешеходна улица, ще видите къщи, строени преди повече от 100 години, някои с изключително красива архитектура, като тези на ъгъла с бул. “Христо Ботев”. Някои, вече реставрирани, други - в процес на реставрация, трети - чакащи търпеливо реда си.

Навремето по “Пиротска” се е движел трамвай, който завивал от бул. "Мария Луиза". Не знам кога това трамвайно трасе е било ликвидирано, но през 1943 год., когато тръгнах на училище, в тази част на “Пиротска” до бул. "Христо Ботев" трамвай не се движеше. Много дълги години трамвай номер 3 пътуваше от Подуене до Захарна фабрика и обратно. Toй идваше по бул. "Христо Ботев", завиваше наляво по "Пиротска" и продължаваше до крайната си спирка недалеч от ЖП гара “Захарна фабрика”. 

По неизвестни за мен причини днес всичко това е променено. Защо? Сега са номер 20 и 22. Номер 21 също изчезна от този маршрут. Ние в България изглежда не обичаме традициите, всеки новодошъл навярно счита за свой дълг да прави никому ненужни промени.

Една от характерните особености на тази софийска улица са безистен. Още в самото начало, на “Пиротска” 3 има голям безистен с много магазинчета. Там до 1947 год. се намираше  и парфюмерийната работилница “Роял” на моя братовчед Мануел Мануелян. Много обичах да ходя да “помагам”, пълнех кутийки с разни кремове и им лепях етикетчета. Производствената част беше на галерията на магазина, а долу беше търговската част.

Голям безистен има и на номер 8. По-малък е този на номер 10. На номер 18 е големият безистен където след 1949 год. се помещаваха работилниците на арменската обущарска кооперация “Степан Шахумян”, чиито модели са печелили златни медали на Пловдивския Мострен панаир.  Моделиери (дизайнери) на кооперацията бяха изключитено талантливите братя Балян. В същия безистен по-късно се появи един от магазините на веригата “Млад техник” и “Направи си сам”.

В началото на улицата, на номер 5, се намира “Македонският дом”, част от който беше кино “Македония”. Това столично кино е силно свързано с мене. Познавах една от дългогодишните касиерки Мария, близка приятелка и съседка на наша близка. Покрай нея се запознах и с другата касиерка - Дафина. Колко премиерни филми съм гледал в това кино, колко прожекции съм откупувал за колегите от “Заводпроект”, където работех от 1956 до октомври 1957 год., когато отидох да отбивам военната си служба във ВВС, с. Божурище, като библиотекар на поделението. Снабдявах и някои офицери с билети за нашумели филми. В кино “Македония” съм гледал изключителни филми като “Клетниците” с Хари Бор, “Индийската гробница”, френските филми “Татко, мама, слугинята и аз” с Никол Курсел и Морис Роне, “ Семеен живот”, “Път към висшето общество” и др. Италианските “Къщата на спомените”, “Каста Дива”. “Прилепът”, “Във възрастта на любовта” с очарователната аржентинка Лолита Торес и десетки други значими филми. В мазето на кинотеатъра имаше голям салон, където събота вечер имаше танцови забави, където свиреше джаз. През 50-те години оркестрите за танцова музика се наричаха “джаз”.

В съседство и досега се намира “Домът на правниците”, т.е. на юристите. Те имаха клуб ресторант и зала, където също се провеждаха танцови забави събота вечерта и неделя следобяд. Там много често свиреше мой близък приятел саксофонист Еди Аджемян - Аджи.

На ул. "Пиротска" 9 има солидна сграда, построена преди ВСВ за адвокатски кантори и бизнес офиси, както казваме днес. Приземният етаж тогава, както и сега, е зает от малки и големи магазини. След Национализацията и забраната на частната търговска и занаятчийска дейности, тези магазини бяха дадени на ДТП “ Нармаг” и така се появи един голям двуетажен универсален магазин, който народът кръсти “малкия ЦУМ”. 

Преди войната между малките магазинчета имаше проход, който водеше към задната едноетажна сграда, залепена за предната. Тук беше Френският мъжки колеж на Йезуитския орден. Бяха около осем класни стаи, кабинетите на Директора и заместника му и учителската стая. Тук учеха учениците от 1-во до 4-то отделение и учениците от 1-ви и 2-ри прогимназиални класове. По-големите учеха в прекрасната голяма сграда в Семинарията, която имаше футболни игрища, игрища за баскетбол и волейбол, тенис кортове и даже вътрешен басейн. След 1948 година, когато властта затвори всички чужди училища, тази сграда беше заета от Висшия партиен университет, а сега там се помещава Математическият факултет на СУ “Климент Охридски”.

Вчера, 3 август 2022 година, седях дълго пред кафе-сладкарница “Атина” с чаша “бяло фрапе”. Пред очите ми минаваха стотици хора, едни на зейпазар, други делови и забързани, трети с конкретно желание за покупка. А имаше и хора дошли само да се разходят по тази стародавна софийска улица. Мъже, жени, деца, стари и млади, вървяха по улица “Пиротска” и въобще не можеха да си представят какви чувства изпитвам аз, 85-годишният кореняк софиянец. Те не можеха да знаят, че старецът с малката брадичка преди 77 години, на 15 септември 1943 година, хванал ръката на дядо си, с ученическа чанта на гърба, е вървял по тази улица към първото си училище за първия учебен ден.

Спомних си разрушената и опожарена от бомбардировките католическа катедрала на улица "Лавеле", разрушената тухлена ограда между моето училище и девическия колеж. Спомних си за моите учители и моите съученици, много от които отдавна са заминали за един свят без бомби, без войни и забрани. Когато се върнахме от евакуацията в село Петърч, такъв прекрасен шопски говорех, че учителката ми по български език щеше да получи удар.

След това кратко “лирическо отклонение” нека се върнем към нашата разходка по улица "Пиротска". В красивата сграда над днешното кафене “Атене”, някога се помещаваше БСФС, а след “връхлетялата ни демокрация“ Училища "Европа”.

Преди войната на номер 17 е бил фирменият магазин на световно известната немска марка за ножове, ножици и други режещи инструменти за бръснаро-фризьорски услуги “Солинген”. Днес благодарение на наследниците (дъщерите) на представителя на фирмата от преди войната, на същия адрес можете да си купите много изделия с “двете щъркелчета” или с “близнаците”. 

Малко след този магазин една паметна мраморна плоча ни напомня, че в тази стара къща е живял поетът и активен деец на БЗНС Сергей Румянцев, убит по време на априлските събития през 1925 година.

На тази улица, между улиците “Странджа” и “Средна гора”, се намира известната 3-та мъжка гимназия, сега носеща името на Уилям Гладстон.

Ето, че стигнахме до пресечката с улица "Опълченска". От дясно е градинката "Св. Никола", в която освен храма, посветен на Св. Николай Софийски, се издига и паметник на опълченците, паднали в бой с вековния поробител.

Хайде да подобрим настроението си с по една малка ракийка с вкусни български мезета в ресторант “Контеса”, намиращ се в градината, където собственикът Тошко ще ви посрещне с усмивка и истинско българско гостоприемство. Като добавим и превъзходната телешка шкембе чорба, ще имаме сили да продължим към квартал “Юч бунар” (Три кладенци), чиято главна улица е любимата "Пиротска". 

На номер 78, залепено до оградата на градинката, е зданието на бившето “Педагогическо училище”, а сега 134 училище “Димчо Дебелянов.”

В този квартал се е подвизавал Т. Живков (Янко) преди 1944 г. като комунистически деятел и, за прикритие, като любител на белота в кварталните кафенета на Юч бунар. Това е информация от Б.Д, която лично е поддържала връзка с него.

Продължавайки по трасето на бившия трамвай номер 3, след няколко минути ще се намерим на пазара “Димитър Петков". В наше време там е и борсата за цветя.

Нека да се върнем назад към началото на тази стара софийска улица, която повече от век играе важна роля в живота на софиянци.  Въпреки смяната на режими и имена, улица "Пиротска" носи в природата си девиза на града “Расте, но не старее!”. Тя е една от най-важните жизнени артерии на българската столица. 

В самото й начало се намират Халите. Ако Емил Зола нарече старите парижки хали “търбухът на Париж", то ние спокойно можем да наречем Централните хали "търбухът на Стара София".

Изоставяна, ремонтирана, унижавана, реставрирана, тази емблематична сграда-красавица, винаги възкръсва като птицата Феникс. И въпреки всичко Халите са един от символите на града. От денят на откриването си през далечната 1911 година и досега,  Централните софийски хали играят важна роля в живота на софиянци. Макар и с адрес бул. "Мария Луиза", Халите са неразривно свързани с улица Пиротска. Халите са изворът, от който потича най-търговската улица на града, която пресича “Женския пазар”- най-големия в София, и стига до един друг софийски пазар, този на бул. "Димитър Петков". 

Продължавайки нашата разходка по улица Пиротска на запад, стигаме до прекрасният софийски парк “Света Троица”. Тук имаме възможноста да се насладим на още един бисер в короната на Българската Столица - храмът "Света Троица". Построен през 1927 год. със средства на бежанци от областта Македония, заселили квартала след Илинденското въстание, много бързо този архитектурен шедьовър става духовен център на западната част на София.

Нека завършим тази прекрасна разходка по улица "Пиротска", като влезем в този храм, запалим по една свещ и се помолим София да върне своя дух и образ - градът, който е бил сравняван с едни от най-красивите градове на Европа като Виена и Будапеща.

17.07.2022 г.

Тайният живот на един предприемач от Стара София


Милко Цонов, внук на Христо Узунов

Дядо ми, Христо Узунов, беше противоречива и сложна личност – гневлив, заядлив, с труден характер и същевременно с това – вечно усмихнат, закачлив, с остро чувство за хумор. Най-ярките му и неизменни качества, с които съм го запомнил, бяха няколко – пълен с неизчерпаема енергия, предприемчив и вечно търсещ нови възможности, от които да се възползва. Вероятно именно и заради това животът му беше изпълнен с доста превратности, сложни събития и несподелени тайни. Аз съм негов единствен внук, живеех заедно с него през цялото ми детство и въпреки това научих някои важни факти от неговия живот едва 30 години след смъртта му, в разговор с по-възрастен роднина.

Христо Узунов в магазина за модни обувки „Тройка“ София, ул. „Леге“ 9, 1940 г.

Дядо ми е роден на 25 декември 1907 г. в с. Долна Оряховица в семейството на Марин и Димитрина Узунови, преселници от Карлово или Калофер. Семейството има 6 момчета, но единият брат умира в ранното си детство, както често се случва в онези години. Христо е вторият по възраст от всички. Изучава обущарския занаят и първата работилница, в която работи е в Горна Оряховица, кв. Калтинец, наречена „О Бон Гу“. Така е надписал една снимка от 1927 г., оцеляла до днес.


Христо се премества в София още съвсем млад в средата на 30-те години на миналия век, когато е 25-30 годишен. Идва в столицата, за да развива предприемаческа дейност и да печели от усвоения обущарски занаят. Основава обущарско ателие за модни обувки „Тройка“ на ул. „Леге“ № 9 заедно с двама свои съдружници. В онези години хората не са купували готови обувки, а всичко се е изработвало на ръка по мярка на стъпалото на клиента. Модните ателиета са били посещавани от богати хора, които са поръчвали обувки няколко пъти годишно. Работело се е само с естествени материали и скъпи кожи, по модели от европейските столици, а производството на един чифт е отнемало дни или седмици. Обущарница „Тройка“ бързо става известно модно ателие за дамски обувки и негови клиенти са някои от най-влиятелните и богати жители на столицата. Бизнесът на дядо ми процъфтява и той се замогва за сравнително кратко време.

Христо Узунов, ул. „Леге“ 9, 1938 г.

Помня дядо ми Христо като яростен антикомунист. Най-ярките ми спомени са от 80-те години, когато бях тинейджър. Говореше с ненавист за партията, за властта, за целия социалистически строй. Често повтаряше, че всеки ден си купува вестник „Работническо дело“, за да види там некролога на Тодор Живков или на някой друг от членовете на политбюро. Често разказваше колко добър е бил животът по царско време и колко много са плакали хората, когато цар Борис е починал.

На фона на всичко това, сега, десетилетия по-късно, от разказите на моя роднина научих, че всъщност като млад дядо ми силно се увлича по комунистическите идеи, които стават много популярни по онова време. През 1929 г. става ремсист, а по-късно се включва активно в учредяването на регионални партийни организации на БКП в страната.


Както знаем, комунистическата дейност тогава е била забранена по закон и се е преследвала изключително строго, особено в последните години преди избухването на Втората световна война. Полицията редовно е организирала обиски и акции по преследването на младите комунисти. При една такава акция дядо ми е заловен, получава присъда и лежи в затвора. Арестуван е по време на участието си в тайна среща, която се е провела през нощта посред Варненското езеро, където участниците се събрали с няколко лодки. Считали са, че така ще бъде най-сигурно, но някой ги е предал и изведнъж от четири страни ги заобикалят катери на военноморските сили и ги арестуват. Христо е заловен на място, впоследствие е осъден и лежи в затвора, а за да съкрати присъдата си, работи в цеха за производство на тухли. Дядо ми се срамуваше от тези събития, не обичаше да говори за тях и криеше истинската причина за арестуването си. Знаех, че е лежал в затвора, но на мен цял живот ми разказваше, че е осъден заради това, че е закупил голямо количество кожи за ателието си, а те са се оказали контрабанда. И така, едва години след смъртта му научих, че всъщност причината е била съвсем друга.

Най-интересното, което разбрах е, че след тази случка и преселването си в София, дядо ми Христо започва тайно да сътрудничи на агенти на съветското разузнаване, като помага за предаване на секретни съобщения. Много години след тези събития Христо разкрива на тесен кръг роднини, че в онова време до него е изпращана информация, укривана под формата на шифрограми в токовете на обувките на някои клиенти. Обикновено тези клиенти са били дами от висшите кръгове – съпруги на министри, офицери от царската армия и членове на правителството.

Подметките и токовете са се изработвали от гьон - твърда и дебела кожа, обработена за ходила на обувки, подметки, ремъци и др. Под двойния пласт гьон на тока е имало кухина, в която лесно е можело да се помести съобщение на хартия. Не е ясно дали Христо я е изваждал или поставял там, но вероятно я е предавал напред по някаква верига, за да стигне накрая до съветското разузнаване. Обущарницата е имала таен заден вход – вероятно от някоя от пробните, прикрити с пердета. Предполагам, че се е използвал и за тайни срещи и посещения.

Иначе бизнесът с модното ателие за обувки процъфтява и Христо става успешен предприемач. Жени се за Надежда Пеева от Пирава, Северна Македония, произхождаща от католическия род на Петруш Кафадаров, селски войвода, убит от гърците през 1906 г.

След сватбата закупува кабриолет „Шкода“, който е бил един от първите 1000 автомобила в столицата, собственост на частно лице. Любопитен факт е, че всъщност регистрационният номер на колата е „Сф360“, което означава, че това е едва 360-тия автомобил, закупен в София. По време на войната, през 1943 г., Христо успява да закупи и жилище в новоизграждаща се кооперация на централна улица в София, между булевардите „Витоша“ и „Христо Ботев“.


За съжаление, след почти десетгодишно съществуване, модното ателие „Тройка“ е напълно разрушено от англо-американските бомбардировки в София през 1944 г. В следващите години дядо ми открива друго обущарско ателие на ул. “Алабин“ 23, където работи до старостта си.

След 9 септември 1944 г., комунистическата власт не признава съдействието и активността на Христо, който очаква да получи статута на борец против фашизма. Напротив, заради успешния му бизнес той е бил считан за буржоа, капиталист и враг на народа. За да не бъде конфискувано имуществото му – апартаментът и автомобилът, дядо ми предприема редица нетипични действия. Спира колата си от движение и я скрива в частен гараж на съседната улица, а впоследствие я закарва при роднините си в Долна Оряховица. Там автомобилът престоява скрит под слама и брезент няколко години преди да бъде продаден. Христо се е опасявал, че ще му вземат и жилището в центъра на София и затова настанява там свои родини, които живеят заедно със семейството му за известен период. По това време се е считало от властите, че е неприемливо в жилище с голяма площ да живее само тричленно семейство и затова собствениците са настанявали чужди хора, за да изглежда, че имотът се обитава от много хора.

От времето на своята нелегална дейност Христо е създал доста важни познанства и контакти. Сред тях е и ген. Кирил Косев, началник на Главното политическо управление на армията, работил пряко с министъра на народната отбрана ген. Добри Джуров. Въпреки това, той не успява да докаже заслугите си към новата власт и всъщност никога не бива приет за член на БКП. Това може би е и основната причина за последващия рязък обрат в разбиранията на Христо, довели го неговите ярки антикомунистически възгледи.

Ателието на ул. „Алабин“ № 23, 1954 г.

1961 г.

До края на живота си дядо ми беше много енергичен, активен и в добро здраве. Почина на 85-годишна възраст по време на планински поход на Витоша, докато бере билки. До последно не желаеше да споделя с никой от моето семейство за превратностите в своя живот.