Из списание "Духовна обнова" (протестантско религиозно списание), бр. 8 от 1931 г., дигитализирано от Народна библиотека „Иван Вазов“ - Пловдив
Пъстра и загадъчна София
Впечатления от Йордан Данаилов
София мами — София тегли и привлича. София смущава спокойствието на много хиляди самотни души из цялата страна. И всеки ден, с всеки влак те пристигат с туптящи сърца, смутени и тревожни пред незнайното бъдеще, което големият и чужд град ще отреди за тях.
Какво ще стане с тях?
Ще бъдат ли осъществени всички онези скрити блянове, нежно галени в тяхната мисъл през дълги часове на мечтание и самотност под някоя схлупена стряха в сивата провинция?
И те — прокудените чада от бащини ниви, или младежите ламтящи за простор и напредък, ще се издигнат ли там в големия град по лествицата на живота? Ще успеят ли?
И те — безработни и гладуващи хора на черния труд, търсещи възможност да заложат ръцете си, за да усмирят стомаха си, ще им се усмихне ли щастието да могат да спечелят с коравия си труд залъка насъщен? Ще успеят ли?
И те — многото, хиляди младежи, ламтящи за повече духовна светлина, за изкуство и наука, за училища и университети, ще утолят ли техния възвишен стремеж в мътния бързей на трескавия живот в големия град? —Ще успеят ли?
София загадъчно мълчи. София продължава да тегли и привлича...
И столицата расте.
Буйно, неудържимо тя се разлива по всички посоки. Нейната периферия от ден на ден се уголемява. И, както вълните на бурното море изхвърлят на брега остатъци от разбити кораби, трупове и развалини, така бурният център на големия град изхвърля към периферията хиляди разбити човешки същества, живи трупове, преобърнати на развалини в суровата житейска борба.
При освобождението София бе малък, мръсен турски градец. До голямата война тя броеше близо сто хиляди жители. Днес нейното население възлиза на около триста хиляди души. Само за десетина години София се е почти утроила. И тя неспирно продължава да расте... По заселена площ тя надминава вече европейски градове, които имат милионно население и дълъг вековен живот зад себе си. Разбира се, благоустройството на града не е могло да се развие със същото темпо. Затова мизерията в София е по-очебийна, отколкото в други големи градове.
София не е блестящият паваж на „Цар Освободител“, нито шумното гъмжило на „Леге“, нито богатите витрини по „Дондуков“ и „Търговска“. София — това са работническите квартали по крайнините на града, далечни и многобройни, кални и мръсни, с малки неизмазани къщурки, с малко слънце и много мизерия.
София не е дразнещият лукс на суетни безделници, нито тревожните сигнали на трамваи и таксита. София не е центъра — той е много малък — но периферията, тази огромна, бедна периферия, свидетелка на безброй сълзи, глад и нищета.
Това е София!
Ние даваме няколко снимки из нейния многолик и пъстър живот, специално направени за „Духовна Обнова“. Ето ви няколко образи от хора на крайните квартали, „дребни съществувания“, които по хиляди начини се мъчат да изтръгнат из безмилостните ръце на съдбата парчето хляб.
Ето жената — една унгарка — която в киша и пек, броди из дългите улици на града, отчаяно върти раздрънканата латерна и ви предлага да си видите късмета чрез човката на папагала.
Ето младият албанец, който обикаля кварталите и неистово крещи: „Сироп лимонадааа.“
Ето циганката, която не продава кошниците си за пари, но ви иска стари дрехи за тях. Опитната търговка хитрува — тя иска да спечели малко повече...
Борба за хляб! В хиляди нюанси се прелива тази борба. Хиляди пътища се търсят, за да се избегне от лапите на мизерията и глада.
И, въпреки бездушната жестокост на големия каменен град, въпреки неговата студенина и безчувствие, всеки ден и всеки влак изхвърлят на софийските улици нови потоци от хора, дошли от провинцията да почнат нов живот.
Нов живот? — Какъв е този нов живот? — Мнозина от тези, които идват в големия град не си дават ясна сметка за това. Те са привличани от хилядите лампади, от потоците светлина, външен блясък, сигнали на автомобили и трескав шум.
Те идват и неусетно и бързо биват повличани в бързея на мътния софийски „нов“ живот. И скоро крилата на светлите надежди и блянове биват изгаряни в пламъците на пустотата и суетата.
Малцина оцеляват. И с цената на колко непосилен труд, колко много глад и скрити сълзи. Защото столицата е студена и безчувствена към страданията на слабите. Само непреклонимата воля за живот, ясно поставена цел и упорити усилия за нейното постигане, могат да сломят безсърдечната коравост на големия град.
Трябва да притежаваш здрави морални устои в себе си, за да сполучиш в суровата житейска борба. Само силните характери, привикнали да обуздават страстите си, да побеждават изкушенията, които на всяка стъпка лукаво предлага улицата на многолюдния град, само те изплават към желания бряг на успеха.
Столицата редко дарява радост, чиста, светла, трайна радост. Тя щедро носи сълзи на разочарование, унижение и озлобление. Периферията на града, която приютява девет десети от нейното население, е пълна с купчини разбити човешки съдби — хора, които някога са дошли в София изпълнени с хубави надежди и мечти за едно розово бъдеще. Къде са останали техните наивни блянове?
Какво е останало от техните надежди?
И все пак... София мами — София тегли и привлича.
И все пак всеки идващ влак към столицата носи нови жертви на мизерията и глада, хора на крайните квартали и крайните идеи, хора гладуващи за ласки и... хляб.