25.04.2022 г.

Центърът на София преди Освобождението (спомени)


Списание "Нива", бр. 37, 1930 г.

П. М. Матеев

Потърсих в Одрин у фотографа Михаилиди някои снимки от старини в града и попаднах на снимки, взети в София и Търново преди освобождението. Една от тия снимки е дадената тук. В тая снимка виждаме турския конак, днес царския дворец. Всеки ще забележи, че стилът на днешния дворец, с изключение източното и западното крила, прибавени през князуването на княз Фердинанда, е досущ предишния на конака. Балконът е копие от стария. Покривът е само модернизиран.

Лично помня представата в тая снимка във всичките й подробности. Ще си спомнят, които са чели дневникът на Иречек, отчасти обнародван във в. Мир, как той една сутрин е видял, когато работници се бяха отдали на събарянето на джамията, стърчаща в снимката, близо до конака, приспособен набърже в дворец. 

От двете страни на улицата, с върби от страните, имаше зеленчукови градини. Една от тия върби е и историческа. Един ден Каравелов минавал по тая улица, разговаряйки с Бурмов, възбуден от нещо изказано от Бурмова, изхоква го, като му казва — ей на тая върба ще та обеся. Бурмов си заминал, след 2—3 часа намира Каравелова и с пръст на темето си казва му, с най-голямата негова сериозност. — Не можеш! 

Малко преди избирането на княз Александра руското управление се загрижи с приготовлението жилище за княза. Турският конак се измаза, боядиса и украси до колкото бе възможно, и в него слезе новоизбраният и провъзгласен княз. Имах честта да присъствувам в салона, в който набърже събрани видни българи, го приеха. Помня, че той се особено зарадва като позна покойния Д. В. Хранов, познавал го през време на войната в главиата квартира.

Не се мина много време и набърже извършените мазилки и поправки в двореца започнаха да се развалят и рушат. Видя се необходимо тоя дворец да се преустрои. Назначи се за тая цел комисия, която реши дворецът да се построи отново. Водима, преди всичко, от икономията, реши да запази главните основи и връх тях да построи новия дворец, и му се даде вънкашния вид досущ онзи на стария конак, запазвайки и стила на балкона. Докато се строеше дворецът, князът обитаваше къщата на генерал Паренсов, от когото я бе откупил, и тя се нарече малкия дворец. Напуснат от княза, тоя се зае от Министерството на вътрешните работи, което го заема и до днес. 

Първата обществена градска градина се уреди в частта надясно от улицата в снимката, в която стърчаха няколко дървета вишни. От това начало тя се разшири на няколко пъти до днешното й състояние. Южната част, гдето е казиното, незаето още от градината, се назначи за съдебна палата и дори се построиха основите й. Тия основи се заринаха и градината се разшири и връх тях е хотел България. А Военното министерство беше заето от малки турско-цигански къщурки. Мястото беше низко и мъчно проходимо в мокро време от кал. Вада течеше, идяща от към Бояна, минаваше през мястото на дивизионната и Александровската болница, минаваше през горната част на площад Славейков, дето беше "Кафене баши" с върби пред него.

Тая вада, блатиста, минаваше през гдето днес е издигнат великолепния Народен театър, и опера, и излизаше на Цар Освободител при определеното място за въздигане паметник на митрополит Климент Охридски. Тук военния клуб използва водата и уреди първата в България пързалка с кънки. В онова време крайното здание по Цариградското шосе, днес Булевард Цар Освободител, беше турската болница — няколко сгради, на по един етаж, една зад друга — която се преобърна за помещение на Военното училище. От там нататък стърчаха гробни камъни на турски гробища, из които и по-нататък стада овци свободно пасоха. Никакво живо дърво не съществуваше, гдето днес се шири хубавият Борисов парк, с изключение на върбите покрай Цариградското шосе. 

Днешното Княжево се наричаше Бали ефенди, гдето имаше теке с хубава солидна джамия и гробът мавзолей на Бали ефенди, светец. „Бали ефенди“ беше любимата разходка на княз Александър и по това се измени името му на Княжево.

Има имена, които продължават да носят име, дадено от особен белег на тях и след като такъв е отдавна изчезнал и заместен от друг много по-забележителен. Такъв е случаят с Лъвския мост, познат и до днес най-добре под името Шарен мост. Предишният турски мост беше нашарен от двете страни с ивици от бели и червени бои, от там Шарен мост. Бронзовите лъвове, които красят днешния мост, са репродукция от известните художествени лъвове, красящи лувърската градина в Париж.

Целта ми бе да дам няколко данни за представената тук снимка, увлякох се, обаче, и продължих с някои данни, спомени за положението на ранната българска столица, които вярвам не са без интерес за читателите.


Вижте също:

Спомени за предосвобожденска София (Хр. Златарев)

Спомени от София при освобождението (Йордан Венедиков)

Прежната София и нейните обитатели (Асен Белковски)

София някога и сега (Георги Белчев)

Спомени за стара София (Крум Димитров)

Спомени от Стара София за преди 1871 год. (Стоян Величков)


16.04.2022 г.

Лазарица


Днес е Лазаровден, свързван с един от най-красивите и обичани фолклорни ритуали - лазаруването. За да добием представа за автентичното протичане на празника, нужно е да се обърнем към стари описания, текстове и снимки. Представяме статия от 1942  г., описваща лазаруването в софийските села. 

40-те години са интересен период, тъй като се превръщат в преходен етап - народните обичаи вече не се празнуват в градовете, постепенно започват да отстъпват и в селата. Автентичната традиция все още е запазена, но нейното предаване и практикуване започва да избледнява.

Лазарица

Райна Кацарова, списание "Сердика", книжка 3-4, 1942 г.

По селата на Софийско поле Лазарица е най-големият девоячки праздник. По-голям от Великден. Особено богата по-външно изпълнение е Лазарицата в най-близките около София села – Драгалевци, Дървеница, Враждебна, Горубляне и Панчарево. По украса на лазарките и по разнообразие на песните, Слатина доскоро се редеше веднага след Драгалевци. За жалост, тая година слатинчани не можаха да стъкмят нито една чета лазарки за показните игри, уреждани на Лазаровден в Столицата от страна на Националната пропаганда.

Омайно е оживлението, което цари на Лазаровден по селата. Особено пък ако пролетта е по-напреднала. Весели и приветливи, лазарските дружинки се срещат и разминават през целия ден и пъстротата на премяната им и звънките им песни усилват магията на пролетната радост, трепнала вече в сърдцата на стари и млади. Всички девойки, от момите за женене до най-малките 2-3 годишни девойченца – са празднично пременени, всички празднуват, играят и пеят. Само най-малките, които майките носят още на ръце, не играят, ала и те са накитени като лазарки за здраве и в техните пригладени пеленички е боднато традиционното койло.


Софийските лазарки – нека ги наречем така, тъй като някои от селата, чутумни със своите лазарици, са включени вече в Голяма София – са дивно накитени. Главата е украсена с пъстри изкуствени цветя, босилек и китки теменужки и иглики, ако са вече цъвнали. На челото бели венчета от маниста, поднизани със сребърни парички или сърмени прочелници, нашити с лъстунки и цветни маниста. От задушите по гърдите се спущат пелешки от гъсто нашити паренца или от изкусно нанизани на китчици бели маниста. На връх главата прикрепят буйно снопче койло, в средата му боднато пауново перо. От койлото по гърба надолу се разстила богато украсен косичник-коцал – накитен със сребърни пари, разноцветни книжни цветя и обагрени пухкави перца. Сребърните лазарски накити, наречени „цàли”, се предават от майка на дъщеря и се носят само на Лазарица. Китенето на лазариците трае часове и има почти обреден характер. Девойката сяда на стол, а по-възрастни жени – майка, сестра, роднина или близка – я тъкмят и китят по установени правила. На кръста лазарките запасват кован колан със сребърни пафти, който препасва и поддържа тежкия косичник.


През велики пости всеки праздник девойките се събират да преговарят песните, тъкмят се по чети от 6 до 8 момичета и си определят длъжностите. Едни ще бъдат „шеталици” – те ще шетàят – ще играят, други ще бъдат пеячки. Една избират за кумица на четата. Тя ще ги води и стани. Някоя от пеячките ще носи кошничката за яйцата. Всички чети си избират една обща кумица – единодушно призната за най-добра и почтена девойка в селото. На Лазаровден към обед лазариците се събират – всяка чета по отделно – у една от другарките и тръгват из селото от дом в дом да пеят своите песни-благопожелания. За всекиго от семейството лазарките пеят съответни песни – за домакините, за женен син, за снаха, за девойка, за годеница, за деца. Има и песни за кога влизат и за кога излизат от къщи. Шеталиците играят ръченица една срещу друга с по-особена стъпка, размятайки кърпа с плавни кършения на ръцете. След играта шеталиците мятат кърпата на рамото томува, комуто са пели, а той им връзва в нея някое левче. Стопанката пък пуща яйце в кошничката.

В Драгалевци, когато влизат в двора на къщата, дето ще лазаруват, лазарките пеят:

Разтвори се гора, вода,
Да преминат малки моми,
Да претрошат криви пера,
Криви пера пауневи,
На три места прековани,
На четири позлатени.

На ерген за женене:

Пооди Стоян на доле,
На доле овни да бере,
По малко овни да бере,
Повече моми да гледа.
Отиде село Л*илянско,
Лилянки оро играят,
Със джелепските ергени,
Постоя Стоян, погледа,
Та па се фана у оро,
У оро, та на танецо,
На танец, та до Добренка,
Я Добренка му говоре:
- Море, Стояне, Стояне,
Тизе се хвана до мене,
А я брат ми дека стои,
Дека стои, дека гледа,
На менека глава върти,
А на тебе сабя ваде.
Я Стоян й и говоре:
- Не бой се, моме Добрено,
Яко върти, нека върти,
Яко вади, нека вади,
Че го строшим, че го сломим,
Като мида паламида,
Като ветър буйно жито.
Я обръщай се, девойко.

* Меко

На излизане от дома или, както го казват, „у кумици”:

Кумице Елено, моя посестримо,
Ти ли се хвалеше,
снощи на чешмата
Код малките моми
и код момчетия,
и код момчетия,
Че че си кумица,
Че са ти дворове
равни пометени,
Че са ти столове
редом наредени?
А сега що са ти
дворове скопани,
Дворове скопани
се конски стъпала?
- Дружки ле, другарки,
нали ме питате
Нали ме питате
право да ви кажа,
Та язе си имам девет мили братя,
все по двора ходат, та си лова ловат,
Та са уловили елен и кошута,
та са се борили три дни и три нощи,
Та затова са ми дворове скопани.

В дом, дето има пчели, до преди три години в Слатина лазарките пееха, наловени на хоро около кошничката:

Челице медна илядна,
Чела се вива возвива 2
Около круша китуша,
Та и медеца береше,
Та го на пчели носеше,
Да прават гъсти медове.


В Драгалевци пеячките пеят три по три – една „ока” първия глас, две „влачат” втория. Щом свършат първите три, другите три отпяват същия стих. Невъобразимо силно е въздействието, което се получава от тоя първичен и много характерен шопски двуглас, който посреща минувача от всяка уличка. Крехките гласове на малките лазарки се преплитат със звучните извивки на големите и това естествено сгласено съзвучие залива шопските села с настроение и бодрост.

На залез слънце всички лазарки се събират на мегдана на общо хоро. Картината е вълшебна. Вечерният вятър развява пушестите койла, шитите ръкави на големите лазарки и пъстрите косичници превръщат селския мегдан на цъвнала поляна. Прииждат все още и още лазарки – малки и големи – от всички страни. Гайдата засвирва. Завива се водено от главната кумица хоро. На това хоро, както играят, та се пуща и раздава на всяка лазарица залче хляб. След това се хващат и ергените.


На другия ден – Връбница – лазариците довършват своята обиколка из селото, а на Великден всички отиват у общата кумица с колачета и червени яйца. Кумицата ги гощава. Така се завършва тоя девически праздник, при който селските девойки с танц и песен пожелават щастие и плодородие на своите съселяни.