21.12.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.), част 5


Днес представяме пета част на специалния брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Вижте също първа, втора, трета и четвърта част.


София след 50 или 100 години

Градът София, на бъдещето, се простира вече до полите на Витоша до Панчерево и отделни квартали до Курило. Селата се унищожиха и се включиха в големия метропол. който брои вече близо милион жители.

Главната и най-хубава част, обаче, се разви по Лозенските възвишения до Драгалевци, Симеоново и Бояна. Широки алейни улици, хубави булеварди и площади, добре наредени къщи в най-разнообразни стилове. Не липсват и разкошни паркове. А покрай полите на Витоша стърчат чудесни резиденции, истински палати затънали в китни градини. Тук там по хребетите на Витоша се издигат разкошни хотели, санаториуми, хижи — един истински алпийски изглед от Швейцарски град.

От Драгалевци до Курило се спуща електрическа подземна железница. Също от Панчарево до Княжево, която стига до Владая — най-пленителното предградие на София, което се отличава със своите увеселителни места и заведения.

Старият град на днешна София е останал истински ориенталски. Тесни улици с високи здания; без алеи и градини, една търговска част от която по-богатите жители бягат за живеене в крайните планински квартали. В тази част, обаче. се намират музеите, банките, работилниците, фабриките и големите търговски улици, наподобяващи със своите пасажи цариградските безистени.

Нещо, което улеснява най-вече съобщенията на София това са вече аеропланните аеродруми между Драгалевци и Курило, между Панчарево и Банки, между Владая и Бухово. Също е уредена въздушна линия от София до Чам Кория.

Казармите на града са в гънките на планините, главно във Владая, Панчарево и Курило. Покрай Искъра се разстилат хубави футболни и тенисни игрища с къпални и плажове.

Издигнати с аероплан над София, градът се разтила внушително под вас със своите насечени къщи и големи градини.

Двадесет хиляди автомобили, които сноват по улиците биват спирани от полицейски постове върху кули с най-модерна светлинна сигнализация.

Онова, което най-много привлича чужденците в София, това са неговите прочути бани из околността, обкръжени с луксозни хотели. А финикюлерът до върха на Витоша е любимата разходка на всички, които искат да надникнат над огромния и величествен град.

София — сърдцето на Балканите

Славата на София неочаквано разрастна. В големия общински дом, истинска палата на града, построена на платото в Лозенецъ, там, където е Водната кула, има една обширна зала за гости чужденци. В нея има информационно бюро, поща, радио, музейна част за града, художествена галерия от изгледи за развитието на столицата. Наблизо се намира аеродрум и безжична станция.

Специалните служби на София са разширени и всяка длъжност се заема с конкурси, познания, добре известна дейност. Съветите са премахнати, защото изборът на ръководните лица става от кмета на града, който пък бива назначен от правителството.

Интересна е функцията на града. Всичко е в идеален ред. Няма улични блъсканици, няма мърсотия, прах и кал. Всички улици са павирани с най-различни материали, добити по синтетичен начин. Във време на продължителна суша няколко аероплани подгонват облаци, довеждат ги над града и предизвикват валеж по новите способи. Това става през нощта и на утрото градът е окпан, чист, а във въздуха се носи миризмата на лек парфюм, пръснат чрез различни помпи на града от така наречените „розови кладенци“ — специалитет за нашата столица.

Тъкмо сега, може да се каже за софийските улици: мляко да капне, може да се оближе от тротуара. Но за чистотата съществува служба по последните методи на науката. А красотата, на улиците се дължи на растителността. Има улици на тополите, на брезите, на акациите, на бряста, липите, явора, а не както по-рано — някъде смесени, полуизсечени, разредени, изкривени. Има дори така наречения „тунел на гроздето“ който се състои от продължен асмалък по цяла една улица. По булевардите има пейки, реките са покрити и над тях са построени павилиони за търговски цели или около тях са пазарите.

Домовете са потънали с цветя. Веранди, прозорци, балкони, входове — всичко е замислено и изпълнено с голям художествен усет. Известни улици изглеждат като добри оранжерии.

Нека да споменем и за възпитанието на гражданите. Всички са проникнати от чувството на ред, чистота и естетика. В София са строени много квартални безплатни бани, съществуват специални трапезарии за служебните лица по изпълнение на някои градски, бързи и неотложни функции.

Епидемиите в града са почти неизвестни. На четирите краища на града съществуват крематориуми за изгаряне труповете на умрелите. Паметта на големите заслужили хора е изразена пак с паметници, в така наречения „Парк на безсмъртието“, в който ваятелите са развили своето изкуство на гранита, мрамора и бронза.

Но столицата на бъдещето може да бъде представена и в други краски. Остава на предвидливите с по-богата фантазия да я очертаят. Тук аз посочих само онова, което по отделно съществува в някои градове по света.

А след 100 години... Кой знае? Може би плод на земни катастрофи, София да бъде пепелище. А може би да станат страшни войни, които да го сметат от сегашния му вид и да го изместят на нова почва. Но ние благопожелаваме на нашата столица дълговечност и постоянно развитие.

Пилигрим


18.12.2015 г.

Новата загадка


Къде се намираме днес?



15.12.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.), част 4


Днес представяме четвърта част на специалния брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Вижте също първавтора, трета и пета част.


ДНЕШНА СОФИЯ В ДАННИ И ЦИФРИ


Населението на София

Преди освобождението, според турските официални книжа, град София имал 3,106 къщи, от които 1369 турски и 1737 християнски и еврейски. Според църковните списъци българите броили 1022 къщи и 1150 семейства.

София веднага след освобождението е имала, според книгите на общината пpез февруарий 1878 г. 11,694 жители, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 757 цигани; имало е всичко 2 училща и 7 църкви, 30 джамии и текета; 10 хана, 120 дукяна, 62 механи, 19 фурни и 3306 къщи.

Първото официално преброяване на населението стана в София на 31 декемврий 1880 г. и следват периодически другите до днес.

1880 г. — 20,501 жители 
1887 г. — 17,916 мъже и 13,012 жени 
1892 г. — 27,804 мъже и 18,789 жени
1900 г. — 38,190 мъже и 29,599 жени
1905 г. — 45,832 мъже и 36,789 жени
1910 г. — 55,635 мъже и 47,177 жени
1926 г. — 81,308 мъже и 72,722 жени
1932 г. — около 300,000 жители.

София яде дневно около 120,000 кгр. хляб и изпива около 150,000 литри вода.

Пространство

През 1887 г. София е заемала една площ от 2.49 кв. килом. с 5637 застроени парцели и едно население от 30,428 през 1907 год. — след двадесет години — площта се увеличава на 6.64 кв. клм., парцелите на 9,382 и население на 86,687 д., през 1927 г. площта е 28 кв. клм. при около 20,000 застроени парцели и около 220,000 души население.

София е уникум по заемане голямо пространство в сравнение със своето население, ето защо е тъй лошо благоустроена.

Домът на Инженеро-архитектите в София.

Градините

София беше градински парк с дворни градини, които постепенно чезнат при засилване на строежите. Той обаче, можеше да си има своите градински квартали по подобие на много западни градове, като не се допуща навсякъде строежа на кооперативни жилища, които главно убиват градините.

Днес София разполага с: Борисовата, Градската градини, ония при Народното събрание, при Военния клуб, при църквата Св. Седмочисленици, при Майчин дом, при църквата „Св. Никола“, градините на площадите „Солун“, „Св. Неделя“, „Бански“, „Славейков“, "Ал. Невски“, градината „Бъкстон“ при Руския паметник и при Клементиновата болница. Новоуреждащи се: на пл. „Възраждане“, на пл. „Трапезица“ и др.


Лилии в езерото „Златните рибки" на Борисовата градина сега разширено и уредено. 

В тишината на столицата. Един кът от градината „Докторския паметник".

Храмове в София

В София има 28 православни храмове и параклиси. Те са: 1) Свети Александър Невски; 2) Свети Цар Борис (в Синодната палата); 3) Св. Ив. Рилски (при Духовната семинария); 4) Св. Седмочисленици (при Военното на Н. В. училище); 5) Големи Св. Никола; 6) Св. Петка; 7) Св. Апостол Петър (при централния затвор); 8) Покров на Пресвета Богородица (при приюта „Всех скорбящих радост“); 9) Успение на Пресвета Богородица (при гробищата) и 10) Св. Великомжченик Георги (бившата Гюл джамия). Тези 10 храма са без енории.

Следват: 11) Св. Неделя; 12) Св. Спас; 13) Св. Св. Кирил и Методий; Свети Седмочисленици (бившата Черна джамия); 14) Св. Параскева; 15) Св. София; 17) Свети Великомъченик Георги; 18) Св. Богородица; 19) Св. Великомъченик Димитри; 20) Св. Николай Софийски; 21) Свети Апостоли Петър и Павел; 22) Възкресение Христово; 23) Св. Апостол Андрей; 24) Св. Тройца и 25) Света Параскева. Всичките тези 15 храмове са енорийски.

Освен изброените 25 храма и параклиси в София има още 3 храма при легациите: 1) руска (Св. Николай); 2) ромънска (Св. Тройца) и 3) гръцка (Св. Великомъченик Георги).

София има инославни християни: 2000 души католици, 200 души унияти, армено-григориянци около 2500, протестанти близо 900 члена, теософи 800, адвентисти 30, дъновисти около 200, петдесетници само 2 семейства.

Друговерци: около 20,000 евреи, около 30 души турци, цигани-мохамедани около 3000.

Евреите имат 4 синагоги: 1) Централна; 2) Ючбунарска; 3) Дйортбунарска и 4) Шевет Ахим на ул. Бачо Киро.

Турците имат от многобройните си някога джамии (150), днес само три: 1) Бююк джамия (сегашният Народен археологически музей), която е една от най-големите джамии в София; 2) Коджа-Мехмед паша джамия, наричана от българите Черна джамия, сега християнския храм Св. Седмочисленици и 3) Баня-баши джамия (срещу халите), единственият турски молитвен дом в София.

Руската черква.

Джамията до банята с изглед на черквата "Св. Неделя".

Осветление

Първият протокол на Софийската община е бил от 13 февруарий 1878 г. за изземване ограбените фенери от гражданите през време на анархията. София започнала с мрак и полека се осветлявала с турски газови фенери.

София светна с електрическа светлина на 1 ноемврий 1900 г. Днес тя свети със своите 10,800 електрически лампи.

Електрическата енергия се доставя от „Електрическото дружество за София и България“, което е концесионно. То разполага с 2 централи: една в Панчерево хидро-електрическа, с 3600 к. с. и една в Курило термо-електрическа, с около 17,000 к. с. Дружеството използува и двете общински централи: в Бояна (2000 к. с.) и в Симеоново (1000 к. с.).

Дружеството „Орион“ доставя вече електрическа енергия в околностите на София: Красно-село, Княжево, Владая и пр.

Общинска техническа работилница, където се изработват много уреди, разни коли и предмети необходими по подържане чистотата, благоустройството и хигиената на столицата. Работят 300 души. Имат ресторант, баня и градина.

Трамваи

На 1 януарий 1901 г. е бил пустнат първият градски трамвай, а на 1 април с. г. първият трамвай за Княжево.

При откриване трамвайната мрежа е имало обща дължина 21 клм., днес имаме 61 клм. траамвайни линии.

При откриване трамваите е имало само 25 коли (мотриси). Днес подвижният парк се състои от 157 мотриси и ремаркета.

Днес имаме 10 трамвайни линии. През евтините времена един билет коствувал 10 ст., а за учащите — 5 ст. Днес 3 лева, с разни намаления чрез купони, карти и пр.

Статистика за произшествията по трамваите е започната от 1928 г. насам. През тая година на 1 милион пътници се падат 0.53 убити и ранени. На 1 милион клм. изминат път се падат: 27 дерайлирания, 5 сблъсквания и 13.8 скъсване на жива жица.

Последното нововъведение по трамваите са новите чакални, направа на прегради и градинки между линиите. 

Какво се прави за чистотата в София

Общината разполага с 170 двуколки (гальоти), 10 двуконни коли, 4 вагонни коли, 9 автомобилни коли — всички за изхвърляне на смет; 2 конни метачки, 2 автомобилни такива; 72 улични фараша за смет с 242 кофи за тях; 215 кошчета за хартии, окачени по стълбове и 31 барабана за миене на улицата,

Дневно се изхвърля от София с гальоти 267,000 кгр. смет, с автомобилните събирачки до 40,000 кгр. смет, с камиона и ремаркето около 8200 кгр. смет или общо дневно — 317,000 кгр. смет.

Около 80,000 кгр. смет се затрупва ежедневно в София и ако върви все така — ще се образува с векове една Витоша над нея.

Паважите

Общата квадратура на паважа на Столицата възлиза на 3,914,000 кв. м. от която квадратура до септемврий 1931 г. е павирано всичко 472,263 кв. м. т. е. едва 1/8 част от цялата квадратура. Разбира се, че когато едва 1/8 част от улиците са павирани, а 7/8 не павирани, калта и мръсотията на последните ще замърсяват и павираните улици.

От 1923, до 1930 г. включително, т. е. за един период от 8 години е извършено павиране на улици на обща квадратура 213,286 метра. Значи, годишно се извършвало средно по 26,600 кв. метра.

Ако се работи и в бъдеще със същия темп, докато се павират останалите непавирани улици с обща квадратура 3,441,764 м., ще е необходим един период от 130 години. 

Рилският водопровод

Стойността на целия рилски водопровод възлиза на 740 милиона лева.

Почти една трета от трасето на водопровода Бистрица—Рила преминава с тунели през масивите на Рила, Плана и Витоша. Тяхното число е 20.

Дължината на целия водопровод с двата му клона е кръгло 82 клм.

Завършен напълно, водопроводът заедно с язовирите в Бели Искър и Планщица ще осигурява за София около 2 куб. м. вода в секунда, при една мощност на централата Мала Църква средно 3—5000 к. с., а централа Симеоново — около 10,000 к. сили.

Рилската вода, по мнение на специална комисия, не е гушава.

Част от строящия се Рилски водопровод.

Столичната пожарна команда

Един Захарчук, двама негови помощници, 140 пожарникари, машини, помпи, стълби, въжета, дисциплина, опитност и кураж — ето от какво се състои пожарната команда на София, която предотвратява пожарите, спасява стотици хора и милиони левове в стока и материали.

Известно е, че от момента на съобщението, до тръгването на командата, пожарната се явява в помощ за 7—15 секунди, плюс времето за пробег от командата до пожара.

До центъра на града командата пристига за 1 м. и 30 секунди, до 1.50 м. — и до крайнините на града от 3—4 минути, от момента на съобщението.

Движението на София

В града то е най-голямо по улиците Цар-Освободител, Търговска, Мария-Луиза, Булевард Дондуков, Клементина и Пиротска.

В София дневно се превозват по трамваите около 35% граждани.

От гара София излизат годишно с влакове около един милион пътници и влизат малко повече.

Дневно умират около десетина души, а се раждат по 12—15 души.

Селски коли, коне, катъри и магарета — млекарски, прииждат и си отиват всекидневно, но най-голям е приливът в пазарния петъчен ден.

Автомобилите от година на година се увеличават. Столицата днес разполага от 2000 до 3000 таксита, частни автомобили и камиони, по непроверени сведения.

Столицата има и своите съобщителни слухови нерви. Сиреч, тя разполага с 6500 прави телефони и 2200 допълнителни, Около 75 телефонни връзки обслужват нашите провинциални градове и чужбина.

Благотворителни институти

Институт за глухонеми деца, отворен на 15 април 1898 г. с около 60 деца и 6 лектори.

Институт за слепи деца осиован в началото на 1905—1906 г., с около 75 деца и 10 лектори, от които 2 майстори.

Софийски детски ясли с около 500 деца,

Дом на човещина.

Приют за стари и недъгави хора при Подгумерския монастир „Св. Димитър“.

Столичен общински приют с около 60 деца.

Дом на престарели заслужили жени.

Девет детски здравни съвещателни станции, от които едно за бременни майки и деца с душевни и умствени дефекти.

Софийски читалища днес

Народната библиотека (открита в 1879 г.); „Славянска беседа“ —1880 г.; „Ив. Денкоглу“ — 1897 г.; „Алеко Константинов“ в Подуене; „Ив. Вазов“ — 1912; „Хр. Ботев“ — 1919, „Карнеги“ — 1920; „Гоце Делчев“ -1921; „Мисъл“ — 1922; „Г. С. Раковски“— 1924; „Св. Кирил и Методий“ — 1924; „X. Н. Бялик“ — 1925; „Г. С. Раковски“ — 1925; „П. X. Берон“ —1926; „Средец“ — 1926; „Д-р П. X. Берон“ — 1927; „Тодор Александров“ — 1927; „Д-р П. X. Берон“ — 1927 и „П. Славейков“ — 1927 г.

Всичко 18 читалища.

Гробищата

Столичните гробища при с, Орландовци заемат пространство от 700 декари с 120 парцели. Там има специални участъци за: самоубийци, некръстени, мъртвородени, руснаци, авиатори и от две години насам в гробищата се урежда и продължава уредбата на Военен парк-гробище, на загиналите войскови чинове през войните и погребани в Софийските градски гробища.

От откриването на гробищата до сега лежат костите на близо 100,000 души. Ежедневно се посещават от повече от 5000—6000 души; в петъчни, съботни и неделни дни 7000— 8000, а на задушници над 50,000 души.

Какво впечатление е направила София на един английски писател

Макар и още неизвестен у нас, г. Ратмел Уйлсън е един от най-популярните млади писатели в Англия. Той е пропътувал цяла Европа, една голяма част от Африка и Близкия Изток. На път от Цариград за Лондон, миналата пролет, той прекара Томина неделя в София, и в току що излязлата от печат негова книга, The Wandering Gentile’s Log Book, под заглавие „Днешна София“; той пише следното за нашата столица:

„Преди войните, за София се говореше като град, където се cрещат изток и запад. Сега, обаче, този град се е така изменил, че Ангора, ако смята да се модернизира, трябва да взима пример от него, а Цариград е изостанал много наззад. С други думи, аз считам София като град, в който запад казва „сбогом на изток". Едничкото нещо, останало от бившето турско владичество, са турските керемиди на някои стари къщурки.

Градът ми много хареса, макар че престоях в него само един ден. Неговият външен изглед на благоденствие, готовността с която населението услужва на чужденеца, националните костюми, хубавите здания и покритите със сняг близки планини, чудесната сливовица, начинът на готвене, бирата, знамената на легационните автомобили, хотел „Юнион Палас“, всичко това пленява.

Посетих и красивото селце Бояна, сгушено в полите на Витоша. Тук тоже се намира една стара черквица, в двора на която е погребана втората съпруга на бившия Цар Фердинанд. Целият двор е покрит с цъфнали полски теменужки, които изпускат благоуханна миризма. Сегашният български цар е син от първата съпруга на Цар Фердинанда. Той е много популярен, обича да се движи инкогнито между населението, децата му казват „чичо Борис!“

Кооперативно жилище — Архитект Веселин Яковов.


8.12.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.), част 3


Днес представяме трета част на специалния брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Вижте също първавторачетвърта и пета част.


Руското окупационно управление в България

Съгласно статия седма на Сан-Стефанския договор „Устройството и управлението на България и наблюдението за тяхното прилагане трябваше да бъдат представени на императорския руски комисар докато населението избере свободно княза на България.

Когато княз Владимир Черкаски въвеждаше гражданското управление в България в качеството си на комисар, предполагаше, че ще продължи вътрешното устройство на България, но неговата неочаквана смърт в самия ден на подписване на мира в Сан-Стефано, на 19 февруарий 1878 г., попречи за окончателното решение, което заедно с това бе усложнено с предложеното за съединяване в едно гражданската власт в България с властта над войските, които трябваше да влязат в руския окупационен отряд.

Императорът Александър II избра за тази длъжност княз Александра Михайловича Дондукова — Корсакова, който бе назначен на 16 април 1878 г. за императорски руски комисар в България.

Княз Дондуков—Корсаков пристигна в Пловдив — тогава административен център на новото българско княжество — на 20 май с. г. и прие длъжността от генерал Анучкин, помощник на княз Черкаски, който след смъртта на последния завеждаше временно делата на гражданското управление на България.

След Берлинския договор княз Дондуков напустна Пловдив, предаде длъжността генерал-губернатор на Източна Румелия на командира на 9-и армейски корпусъ — генерал лейтенант Аркадий Димитриевич Столипин и на 9 октомврий 1878 г. пристигна в София.

В помощ на императорския руски комисар се намираха началниците на отделите. Началник на дипломатическата канцелария бе генерал Михаил Алексеевич Домонтович, а началници на другите отдели бяха следните лица: генерал-майор Петър Аполонович Гресер — вътрешните работи, Константин Андреевич — Бух — финансите, Сергей Иванович Лукиянов — правосъдието, Марин Стефанов Дринов — народната просвета и изповеданията, Тухолка — митниците, генерал-майор Василий Григориевич Золотарев — земската войска.

След изработването на конституцията, избирането на княз Александър Батемберг и съставянето на 5 юлий 1879 г. на първото българско конституционно министерство от Тодор Бурмов, руското окупационно управление се свърши и всички началници на отдели и руският комисар напуснаха България и заминаха за Русия.

Велико Димов

Жилището на генерал Гресер, на площад "Позитано" в 1879 год. От ляво на дясно седнали са: Княз Александър Михаилович Дондуков-Корсаков, императорски руски комисар в България, г-жа генерал Гресер, Вл. Роге, Сергий Ив. Лукиянов, Конст. Андреевич Бух, и ген. майор Петър Аполонович Гресер (с детето си)—всички началници на отдели на разните министерства.


ПЪРВИТЕ ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИЦИ НА СОФИЯ

Градските общински съвети в Дунавския вилает са били учредени през 1865 г. на основание едно решение на Вилаетския „Идаре-меджилиси“. За целта се написали две наставления, които валията изпратил на Високата порта за утвърждение. Наставленията били утвърдени, след което било предписано на 7-те каймакамлъци да пристъпят към уреждането на градските съвети.


Софийският меджилис се е състоял от един председател, един муавинин и от шест членове (аази). За членове през 1865 г. били избрани: Панчо Петрин Андонов (коджа-башия) (1); Поп Мато (2); Димитър Ножаров (3); Димитър Манов (4); Веселин Груев, учител (5) и Хаджи поп Ангелков (6).


СТАРИ ПАМЕТНИЦИ В СОФИЯ

По проф. Б. Филов

Най-старите и ценни в архитектурно и историческо значение черкви са: Св. Георги и Св. София.

Св. Георги, по разкопки през 1915 г. предприети от народния музей, е била първоначално римска баня, построена през втория или най-късно в началото на III в. сл. Хр. Развалините на банята са били обърнати в църква не по-рано от V в.

Най-старото известие за църквата Св. Георги датира от 1469 г., когато тя, според разказа на Владислава Граматика, за пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рила, е била софийска митрополитска църква. Наскоро след това, а именно в началото на XVI век, тя е била обърната в турска джамия под името Гюл-джами. След освобождението сградата престанала да служи за джамия и била съвършено напустната. По-късно, след смъртта на княз Александра I, тя била поправена и в нея се пазело тялото на покойния княз до пренасянето му в построения за него мавзолей.

Най-ценното в тая черква са фреските. Запазени са два пласта фрески, които се отличават значително както по стил, така и по колорит.

Църквата „Св. Георги" (според акварела на И. Обербауер от 1906 год.)

Като архитектурен паметник много по-голям интерес представя църквата Св. София. Произходът на архитектурната й форма трябва да се търси вън от Византия, а именно в Мала Азия, дето е била и създадена най-напред кръстовидната куполна базилика. От друга страна църквата Св. София показва и някои твърде характерни аналогии с така наречената романска архитектура в западна Европа. Тъкмо в това се заключава и нейното голямо значение за историята на архитектурата, тъй като тя принадлежи към ония постройки, които се явяват като преходни форми между старо-християнската архитектура на Ориента и романската архитектура на западна Европа.

Най-първо църквата е отбелязана в IV век в малка църквица, чийто под е бил постлан с красиво изработена цветна мозайка, запазена много добре и до днес. Тази църквица е била разрушена, както изглежда, през време на нашествията на вестготите между 376 и 332 г. Върху нейните развалини, в началото на V век, е била издигната друга по-голяма църква, която е имала също така мозаичен под, значителни остатъци от който бяха намерени през време на разкопките. Обаче и тази църква не е съществувала дълго време: тя е била разрушена вероятно при превземането на София от хуните в 447 г., когато целият град е бил изгорен и опустошен. Сегашната сграда е била издигната, както изглежда, в началото на VI-и век, върху развалините на двете по-стари църкви. Превръщана в джамия (1386 г.), в склад, изоставяна, пострадала от земетресения, днес тя е реставрирана напълно и се явява най-ценния паметник на България.


Също и църквата Св, Седмочисленици, бившата Черна-джамия, заслужава да се спомене като една от по-интересните сгради на София. Тази джамия, според надписа, който е бил вграден над вратата, е била построена в 1528 година, във времето на султан Сюлейман I, и то по инициативата и с иждивението на великия везир Мехмед паша, Тавил Ибни Абдул Муаедин, бошняк по произхождение. Джамията има само един огромен купол, който почива непосредствено върху стените и покрива почти цялото пространство на сградата. В конструктивно отношение той е твърде интересен с това, че преходът от четвъртитата форма на сградата към кръглата основа на купола се извършва не посредством пандативи, както намираме това във византийската архитектура, но посредством така наречените тромпи, съгласно традициите на ориенталско-персийската архитектура. След освобождението Черната джамия е служила първоначално за склад и за затвор. По-късно, по инициативата на Петко Каравелов, тя е била приспособена за църква, като е била преправена във византийски стил и е била осветена на 27 юлий 1903 год.

Най-значителната постройка от турската епоха, запазена в София до днешно време, е така наречената Бююк-джамия, в която се помещават сега сбирките на Народния археологически музей. Тази джамия, според запазения в музея надпис, е била построена още в 1474 г. и принадлежи следователно към най-старите турски сгради в София.


4.12.2015 г.

Новата загадка


Днес нещо интересно. Къде е правена снимката?



30.11.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.), част 2


Днес представяме втора част на специалния брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Вижте също и първатрета, четвърта и пета част.


СОФИЯ ПРЕЗ ТУРСКО ВРЕМЕ

По проф. Й. Иванов



София и през турско време имала важно положение. Тя станала седалище на румелийския бейлербей, под чиято власт се намирал целият току-речи Балкански полуостров — от Дунав до Бяло море, от Черно море до Адриатическо, с изключение на Цариград, Одрин и Босна. В 1864 г., обаче, вследствие на редица обстоятелства, при новото административно деление и при образуването на Дунавския вилает (Туна вилаети), София попаднала, като санджакски град под Русе. В това си положение била заварена при освобождението на България.

Петвековното турско владичество наложило неминуемо своя особен мохамедано-турски печат на средновековния християнски и български Средец.

Промените засегнали изгледа на града, неговите улица и сгради, както и състава и начина на живота на населението му.

Турска София е била без стени; само през първите векове на турското владение се е пазел още един замък, вероятно част от цитаделата около Св. София. Много по-късно, едва в 1829 г. градът бил опасан с един ров (хендек), който до неотколе личеше, особено извън югозападните махали.

През онова време, чужди пътешественици описват София като доста голям град, с къщи повече от дъски и глина и твърде малко от камък. Покривите били от дъски. Улиците били без калдъръм, с много кал в дъждовно време. Някои къщи, казва Дерншвам (1553— 1555 г.) приличали на кочини. По-големи и угледни били само някои пашовски и бейски домове. Но затова пък обществените сгради били големи каменни и тухлени постройки и обръщали вниманието на пътешествениците. Особено се изтъкват някои от кервансараите, джамиите, баните и Св. София, обърната в джамия през XVI в.


Градът не се променил много през XIX в. За неговия ориенталско-турски вид в 1814 г. говори икономистът Бланки: „Скоро, казва той, се показаха доста далече минаретата на София, после къщите с червените си покриви, обиколени с градини, и най-сетне вътрешността на града, мръсна и вонеща, въпреки чешмите и вековните дървета. Постройките са дървени. Току-речи, всички улици са закрити със зелени лозници или със сух храсталак, за предпазване от палещото слънце, подобно на африкански улици. Оживлението из улиците е доста голямо. Ние срещнахме голямо натрупване на хора из пазарите, кафенетата и около градските чешми. Жители има повече от 20,000 души“.

При превземане на София от турците населението на града е било главно българско, но после взели предимство турците. През XVI в. българите имали 12 църкви и толкова свещеници, с две училища, ала през следния XVII в. църквите им останали само 5. Според турски източници, през XVII в. български къщи в София имало 2,200, т. е. около 10,000 души население. Българите се поумножили през XVIII и XIX в. с прииждане на селяни в града.

В София евреите се появили през XVI в. и в 1578 г, Герлах ги изчислява до 300 души. След това дошли през Солун испански евреи и в 1680 те наброявали 2000 души. Дубровничаните изгубили влияние и тяхната търговия преминала у евреите. Арменци и цигани съъщо си имали свои общини.

В 1469 г., в София станало, рядко за онова робско време, едно българско религиозно тържество, което заслужава да се помене. Тогава, с позволението на султана, били пренесени останките на Св. Иван Рилски от Търново във възобновения Рилски монастир. На връщане от Търново, рилци, заедно с тялото на светеца, престояли в София една седмица. Тялото на Св. Ивана било положено на одър в тогавашната митрополитска църква Св. Георги, дето стояли и мощите на сръбския крал Милутина, пренесени по-късно, през XVIII в. в църквата Св. Неделя. От там, тялото в нов ковчег от негниещо дърво, при голяма тържественост, се отправило за Рилския монастир.


През XIX в. в София станали две големи земетресения или, както ги зоват софийските летописци „тресавици“, едното на 1818 г., друго на 1858 г. При първата тресавица, чиито трусове се повтаряли от Гергьовден до Мала Богородица, се съборили много къщи и джамии, изврели изобилни топли и студени води, които, обаче, пак спрели след няколко месеци. Тогава се съборила апсидата (олтарната изданка) на Св. София. При втората тресавица, на 1858 г., попадали викалата (минаретата) на някои джамии, джамията в махалата Куру-чешме се съборила цяла, а на Св. София паднал притворът (нартиката) и викалото, като затрупало двете деца на джамийския мютевелия. Българското население гледало на тая злополука като знак на Божие наказание, защото по-рано мютевелията си бил градил баня от развалините на олтарната част на църквата. Св. София, която подир първата катастрофа в 1818 г. служела за войнишка джамия, след второто в 1858 г., била съвсем напусната.



ФИЗИОНОМИЯТА НА СОФИЯ ПРЕЗ РАЗНИ ВРЕМЕНА

Ами Буе, който посетил София в 1837 г. пише: „Вътрешността на града не отговаря на външния изглед; личи си, че е много пострадал. Старата ограда от стени е почти изчезнала, улиците са криви и ужасният им калдаръм е пълен с дупки и кал, тротуарите са така повредени, че трябва да се внимава много, кога ходи човек по тях. Няколко големи площади са покрити с огромни купища смет, трупан, може би, повече от един век насам. Пазарът се състои от тесни улички, покрити и смрадливи.“

След 34 години, когато Феликс Каниц посетил София в 1871 г., покривите на пазаря били махнати, направени били дори опити да се разширят някои улици, по които имало по-голямо движение. Най-главни били улиците, които се явяват като продължение на главните пътища, които свършвали в София, между банята и двореца. Те били Нишкият път с Чукурската врата, Берковският с Куршумлийската врата, Старопланинският или Орханийският път с Чауш-пашовата врата, Кюстендилският или Македонският път с Алкаларската врата.

Портите не представлявали никакакъв архитектурен или исторически интерес.


Град София преди 50 години заемал малко пространство, той се простирал на юг до днешната улица Гургулят, на север само пръснатите малки Банишор-махала, Драс-махала и циганска махала, се разтилали отвъд Владайска река; на изток само по булевард Дондуков, градът е продължавал до днешната улица Дунав и южно от Цар Освободител до площада пред Народното събрание; на запад градът е отивал само до бул. Хр. Ботев. Всичко наоколо било ливади, бостани, непроходими блата в кишево време и гробища.

Подир освобождението, значи само след десетина години, София, която станала столица на България, изглеждала по-лошо като град отколкото във времето на Ами Буе и Каница.

Ето как проф. Иречек е описал София от това време.

Запустелите джамии, полусъборените кервансараи, разните ново изгорени сгради, пространните турски гробища и лошият изглед на многото преправени или привременни правителствени сгради, правеха тъжно впечатление. Южната част беше съвършено пуста; тамошните турски граждани през време на войната избягали, а руските войници извадели от напуснатите къщи всичкия дървен материял за отопление, тъй че глинестият остатък в скоро време се преобърна в развалини. Неравните купове от глина едвам показваха местоположението на някогашните къщи. В дъждовно време беше опасно да ходим насам, поради множеството отворени бунари между тревата и храсталака на някогашните дворове...


В кален зимен ден първото впечатление за всекиго, който е дошъл в София, в първите месеци от съществуването на княжество България, беше страшно. Всичко, улици, врати, прозорци, стрехи, се отличаваше със съвършен недостатък на равни черти в геометрическата им основа. Къщичките, повечето вехти, тясно слепени колиби, като че ще се съборят, прост конгломерат от дървени големи и малки рамки, напълнени с глина, а отвън не винаги варосани, при това неправилни малки прозорци и дървени мрежи, низки врати, които те карат да се наведеш, когато влизаш в тях, и керамидена стряха. Теренът на улиците беше или грапав калдаръм от твърди речни камъни, или само природна глина, която в дъждовно време умекваше и зимно време се обръщаше в бездънна кал с дълбоки гьолове. Известни краища с разляна вода по улиците напомняха почти на Венеция. За преминаване през калните улици на някои места са поставени големи издигнати плоски камъни, както в стария Помпей; който си ходеше ноще в къщи, трябваше добре да запомни тяхното местоположение. Най-лошата част на града е еврейската махала в самия негов център. От нейните тесни и вонещи улици с криви слепи улички без да щеш бързаш вън на чист въздух към съседната катедрална църква, чието място се познава по покритите с олово кубета“.


А ето как проф. Иширков рисува столицата в деня на нейното пет десетилетие.

„Сега, подир 50 години, град София, се изцяло промени досежно своята физиономия. Той е вече голям град, важно кръстопътище на железни линии, модерно планиран, с водопровод, с канализация, електрическо осветление и електрически трамваи. Наместо низките малки къщички, от които са останали сега, сгушени в градини, само няколко, се издигат големи яко зидани сгради. В средата на града изчезнаха къщите за живеене; около двореца, по Цар Освободител, ул. Александър I, Московска, Търговска, Леге се издигнаха големи сгради: църкви, Народното събрание, театърът, пощата, банки, здания на легации, на министерства, на клубове, на осигурителни дружества, на част от университета, на бюра и други. Около двореца се създаде „Сити“, както във всички големи градове. И това „Сити“ се разширява от ден на ден за сметка на къщите за живеене. София има вече и своето „корзо“ по булеварда Цар Освободител, дето надвечер се движат масово хиляди хора“.


27.11.2015 г.

Новата загадка


Къде се намираме днес и какво е събитието?



23.11.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.)



Днес представяме специален брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Започваме със статиите за древната и средновековната история на столицата. Вижте също вторатретачетвърта и пета част.




ДРЕВНА СОФИЯ

По проф. Г. И. Кацаров

Град София лежи в Софийско поле, образувано от планините Витоша и Стара-планина, напоявано от Искър и неговите притоци. Най-първо, градът беше разположен между малките реки Перловска и Владайска, но после се разшири далеко на изток и запад.

София се създала около топлия минерален извор на градските бани изначало като село, което благодарение на своето естествено кръстопътище и особеностите на своето географско положение взема образа на град.

От кога датира селището на София, трудно може да се определи. По намерени край селището Курило разни глинени съдове с орнаменти, оръдия от кремък и камък, изглежда, че Софийската област е обитавана още от време на тъй наречената младокаменна епоха (неолит). Също са намерени разни находки от тая епоха в селището при с. Нови-хан, Горни-Богров и Челопечене. От следващия културен период — медната епоха (край на III хилядогодие пр. Хр.) са запазени малко остатъци: една кирко-мотика от мед е намерена при с. Кремиковци, друга при с. Буковец (Батулийска община). А три медни брадви са намерени в землището на село Сливница.

От ранно-желязната (халщатска епоха X—V в. пр. Хр.) произхождат две масивни бронзови гривни, едната намерена при Шарения мост в София, другата в с. Буковец.

Важни паметници от миналото на Софийско, представят могилите, които са пръснати по полето (особено източно от София) поединично или пък на малки и по-големи групи

Софийската покрайнина е била известна и на класическите писатели. Гръцкият историк Тукидид (V в. пр. Хр.) споменува Витоша с име Скомиос, а също и р. Искър (Оскиос); а Аристотел нарича тая планина Скомброс.

И Херодот, бащата на историята, споменува р. Искър (с име Скиос). В една сердикийска монета от Марк Аврелия е представено божеството на тая река, легнало, в десницата си държи тръстика, а лявата си ръка опира в делва. В друга монета от време на Каракала божеството е легнало на земята, с дясната си ръка държи класове, а десния си лакът опира върху повалена делва от която изтича вода.

Според Тукидида северно от Витоша живеяли трери и тилатеи. В 29 г. пр. Хр. в Софийско живеяли серди, а около Драгоман — мелди.

Борбите между тракийските племена в IV в. дали възможност на македонския цар Филип II да присъедини Тракия към Македония (341 г. пр. Хр.). През Софийско минал на връщане от дунавския си поход и Александър Велики.

След като Македония станала римска провинция (146 г. пр. Хр.) областите й били разделени на стратегии (воеводства) и тая на сердите образувала Сердика със седалище на управителя. Обаче, бъдещето си величие Сердика дължи на великия римски организатор император Траян, от когото градът получил и прякора Улпия Сердика.

От находки на паметници и основи на антични сгради, римският град Сердика е заемал главно средището на днешна София. Това се потвърждава и от новите находки при църквата Св. Спас, ул. Позитано до духовната академия, Св. Георги.

Още в римско време градът е бил ограден с крепостна стена, остатъци от които са описвани по-късно и една част съществува още в Лозенец.

За времето след Траяна няма специални известия за историята на Сердика, От следващите императори най-голяма заслуга за повдигане на Тракия и града Сердика имал Септими Север. Нов период в историята на Сердика почва от времето на Аврелиана (270—275 г.), който със своята енергия и военна способност успял да закрепи донякъде разклатените основи на римската империя. В 271 г. на път към Византия Аврелиян ще да е минал през Сердика. Тоя император разбрал, че силите на империята не били достатъчни да се прогонят варварите които били вече заели провинцията Дакия (част от днешна Трансилвания и Влашко); затова той решил да напусне тая провинция, като изселил живущите там римляни на юг от Дунава. Тук Аврелиян създал две нови провинции от области, откъснати от двете Мизии и Тракия, именно побрежна Дакия с главен град Рациария (Арчар) и вътрешна Дакия с главен град Сердика.



СРЕДНОВЕКОВНА СОФИЯ

По проф. Й. Иванов

През IV в. София достигнала до най-големия си напредък и благоденствие: Константин Велики, който бил родом от Ниш, искал да пренесе столицата си от Рим в Сердика, за която той казвал: „Моят Рим е Сердика“. Историкът Амиан Марцелин (IV в.) нарича Сердика „обширен и благороден град“; тук заседавал в 343 год. прочутият Сердикийски църковен събор, при участие на 170 епископи, дошли от всички краища на тогавашния християнски свят. Константин Велики сякъл в София златни монети.

Нахлуванията обаче, на готи и хуни през IV в. спрели блясъка на Сердика. След опленяването и изгарянето й от Атила (между 441 и 447 год.) тя не могла да дойде до първото си положение. Император Юстиниан I (527—565) възобновил разрушената й крепост, издигната била и величествена базилика „Св. София“. В началото на VII в. се пръснало известието за големия поход на славяни, анти и авари срещу Византия, като по-видните и знатни жители на Сердика, избягали в Солун. Часът на Сердика ударил в 809 г., когато тя паднала в ръцете на българския княз Крума.

Не дълго след Крума, при князете Пресиама и Бориса, заедно с включването на цяла току-речи Македония към България, Сердика останала в средището на българската държава. Към това време, ако не и по-рано, ще се отнася и преименуването на Сердика в Средец.

Гърците наричали обикновено града Триадица. Лъв Дякон го пише Тралица. Западните писатели го поменават с форми: Стралис, Астралис, Стралиция и пр. С българското си име (Средец) градът продължава да се зове до края на XIV в., когато за първи път, се явява третото име на града — София.

В 972 г. българският патриарх Дамиан преместил седалището си в Средец. Още тогава Средец се смятал за българска столица. Гърците при императора Васили Българоубиец, след дълги войни завладели Средец. Но византийското владичество не докарало успокоение в средешката област; то било съпроводено с възстания, нахлувания на външни народи, войни, грабежи и бедствия. Към това време спада голямото българско възстание в Ниш, Скопие и цяла Македония (1040 г.). Средешката област също се дигнала. Тогава Бояна (Боянос) се считал за укрепен български град, който бил превзет от император Кир Михаил (1034—1041), а това повлякло и падането на Средец. На осмата година подир това възстание, т. е. в 1048 г., България била опустошена от нашествието на 80,000 печенеги. Средешката област станала театър на ожесточени сбивания и грабежи, особено около Витоша и Велбужд (Кюстендил). Друго нахлуване на печенегите станало в 1078 г. в което българското население в Средешко, заедно с павликяните и богомилите в Тракия, взели страната на печенегите, против омразната гръцка власт. Павликянският войвода Лека убил гръцкия владика в Средец, Михаила, задето наговарял народа да не се бунтува. Един век след това, в 1183 г., в Средешко нахлули съюзените маджари и сърби. Градът бил ограбен и стените му съсипани. Маджарите задигнали от Средецъ и мощите на св. Ивана Рилски и ги пренесли в своя град Остергом (Гран), на Дунава, отдето по-късно гърците, за да предразположат българското софийско население (Асен и Петър били вече възстанали!), издействували от маджарите да върнат останките на българския светец.

Средец трябвало да понесе преминаването през него и на гладните кръстоносци на Фридрих Барбаруса, който настъпвал във Византия.

На 1194 г. Асен превзел Средец и го присъединил към новоосвободена България. За да издигне достолепието на новата столица, Търново, Асен пренесъл (1195 г.) тялото на Св. Ивана Рилски от Средец на Трапезица, дето бил издигнат и храм на името на българския светител.

Като влязъл в пределите на второто българско царство, Средец пак процъфтял в мир и напредък нещо цели двеста години, дори до идването на турците. Положението на Св. София, на най-високото място на средешката цитадела (вътрешната крепост), както тя е изобразена и на една от най-старите снимки от първите векове на турската епоха, ще да е спомогнало, щото с нейното име да се нарича не само околната махала, но, по-късно и целия град — град София. Така е наречен Средец най-напред в цар Шишмановата грамота, дадена на Драгалевския монастир в подножието на Витоша. И в една дубровнишка бележка от 1376 г. градът носи новото си име Sophуа. Това име на града взело превес през турската епоха над старото име Средец, което останало да се употребява само в някои български книжовни произведения.

Когато в 1371 г. умрял цар Иван Александър, между синовете му Срацимира и Шишмана се подигнала разпра, кому да принадлежи Средец. Срацимир дори сполучил да заеме града, но Шишман го отвоювал и присъединил към търновското царство. Тия братски раздори улеснили бързото разлагане на българската държава и падане на София под турците.

София паднала под турска власт според едни известия, в 1382 г., а според други, в 1386 г.

Страшната крепост на София била голяма като цариградската и околовръст имала 47,000 крачки. Тя имала 27 врати, 1700 кули и 70,000 зъбци. Сегашна София е като махала на старата и е разположена в ъгъла на крепостта.


13.11.2015 г.

Новата загадка


Къде се намираме днес?



6.11.2015 г.

Новата загадка


Нещо се строи - какво и къде?



3.11.2015 г.

Столичната пожарна команда


Статия от общинското списание "Сердика", книга 2 от 1939 г.


Георги Калев

СТОЛИЧНА ПОЖАРНА КОМАНДА

Софийската пожарна команда, която днес се реди в числото на най-добре уредените европейски пожарни команди, а по бързина, дисциплина и ред държи първенствующе място между тях, излезе от фазата на своето детство едва в най-ново време, т. е. след Голямата война.

От 1888 год. до 1918 год. София се охраняваше от пожари чрез една централна пожарна команда и един пожарен клон. Техническият състав на тия две команди се състоеше от четири конни отделения с дванадесет водоносни бурета и две обозни коли.

През 1918 год. бе открит още един пожарен клон, който предизвика и едно малко увеличение в техническия състав на командата.

Пет години по-късно бе доставена и първата механическа стълба, която беше возена от коне.

Столичната пожарна команда на излизане от гаража

Личният състав на Столичната пожарна команда през тоя период (1888—1918 г.) беше различен по броя на пожарникарите и се обуславяше от особените интереси и от личното усмотрение на управляващите в дадено време партии. Едва след големия пожар на Народния Театър, който нанесе значителни щети на Държавата, се видя страшната изостаналост на пожарното дело в Столицата, от една страна, а от друга — нуждата от една добра и сериозна организация за него. И същата 1923 тогавашният министър на вътрешните работи г. генерал Русев назначи за началник на Софийската пожарна команда и за инструктор по пожарното дело г. Юрий П. Захарчук.

Приетата от новия началник команда се намираше в доста неуредено състояние. Дезорганизирани и чужди на истински ред и дисциплина, пожарникарите представляваха само сбор от хора, всички протежета на някой „силен на деня“ хора, лишени, както от образование, така и от елементарни познания по службата. Случваше се, при тревога или при някой друг бърз случай, мнозина от тях да бъдат викани от съседните на командата кафенета, а нерядко явление беше и това, някоя от машините да пристигне на мястото на пожара само с кочияша си и с един от дежурните по обслужването й пожарникари.

Първата грижа на новия командир беше да въведе ред и дисциплина всред личния състав и да му осигури стабилитет, без който никакво сериозно отношение към службата не може да се очаква.

Когато, след много труд и усилия и с много настоявания пред съответната Общинска управа, тоя въпрос беше разрешен, можеше вече да се мисли за нововъведения и в техническата част, съоръженията и пожарния парк.

През 1925 г. Общината достави автомобилни пожарни коли. На първо време биват доставени три автомобила, система „Renauld": една помпа, една водоноска и една комбинация от помпа и водоноска. С тия три коли се слага начало на моторизацията на пожарната команда в София и въобще в България, а чрез тях става и едно прескачане в реда на развитието на пожарното дело, което във всички други страни нормално премина своите три фази: на конните пожарни команди, на парните и най-после на автомобилните. У нас, следователно, средната фаза, а именно на парната пожарна машина, бе изоставена и направо се премина към автомобилната моторна машина.

Пожарен автомобил при действие

Две години по-късно, през 1927 r. бяха доставени още две коли: една помпо-водоноска система „Renauld“ и една автомобилна автоматична стълба „Magirus“, за която общината заплати крупната сума от 1,200,000 лв.

През 1929 г. и следващата 1930 г. паркът се увеличи с две нови помпо-водоноски система „Merzedes“, а през 1931 г., с други две помпо-водоноски система „Fiat-Spa“ и с два автомобила, подарени на командата от българското дружество Червен Кръст. Единият от тия автомобили бе приспособен за инструментална помощна кола и като такъв изпълнява дежурство и до днес, а другият представляваше санитарна линейка-болница система „Fiat-Spa“.


Цели шест години с тая кола пожарникарите извършваха службата за даване първа и бърза помощ при нещастни случаи, за която служба г. Захарчук уреди при централната пожарникарска казарма специален лазарет с постоянно дежурен лекар.

В началото на 1938 г. Общината построи специална Спасителна станция, достави и нова санитарна линейка и предаде официално учредената вече служба за даване първа и бърза помощ при нещастни случаи към Санитарното отделение на Общината, което пое грижата за нея.

През януарий 1938 г. Столичната община направи нова доставка за нуждите на пожарната команда. Доставени бяха две нови помпи-водоноски система Форд, тъй като някои от старите автомобили вече бяха отдавна преминали годините на своята издръжливост и не ги бракуваха още само благодарение на отличното поддържане в чистота и ред, чрез което се крепеше тяхната издръжливост за работа.

По тоя начин, напълно моторизирана и модернизирана, днес Столичната пожарна команда разполага с автомобилен парк от тринадесет пожарни единици, всички отлично запазени и поддържани в най-добър ред.

Учебни занятия на Столичните пожарникари

В пожарно отношение София е разделена на четири района, охранявани от отделенията на една централа и три пожарни клона.

Централата, заемаща един малък квартал между улиците Раковски, Искър, Бенковски и Екзарх Йосиф, се обслужва от 120 души пожарникари, осем души старши пожарникари, и един вахмистър. Тук е също и седалището на началника на Столичната пожарна команда и на неговия помощник. Тъй като г. Захарчук е и инспектор по пожарното дело при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, то от тук се ръководи организирането и на пожарното дело в цялата страна. При същата централа се намира и канцеларията на Столичната пожарна команда.

Първи пожарен клон, нова модерна сграда, строена през 1935 год., се намира в квартала „Три кладенци“. Обслужва се от осемнадесет души младши пожарникари и двама старши пожарникари. Завежда се от единия от помощниците на г. Захарчук. До края на 1937 г. в техническия състав на тоя клон влизаха две автопомповодоноски система „Renauld“ и едно конно отделение, което в началото на 1938 г., при пълното моторизиране на Софийската пожарна команда, бе извадено от употребление. Също така ликвидирани бяха конните отделения и на останалите два пожарни клона, на които, в замяна на конните машини, бяха изпратени по една автомобилна пожарна кола.

Втори пожарен клон, старо и неудобно здание, се намира в „Лозенец“. Разполага с една автомобилна помпа-водоноска система „Fiat“ и се обслужва от осем души младши и един старши пожарникари. Завежда се от старшия пожарникар.

Трети пожарен клон е нова и модерна сграда. Намира се при гарата. Строена е през 1935 г. с материалната подкрепа на Главната дирекция на железниците, тъй като в задачите на тоя клон влиза охраната на Софийската гара, на ж.-п. работилница и на магазините и складовете на сточната гара. Клонът засега разполага с една автомобилна помпа-водоноска система „Fiat-Spa“ и с една конна механическа стълба, а се обслужва от 7 души младши и един старши пожарникари. Старшият пожарникар е и заведующ клона. Освен тях, към тоя клон са придадени и четири души служащи от Главната дирекция на железниците, които изпълняват редовна пожарникарска служба.

През изтеклата 1938 г., с въвеждане новата административна реформа за създаване Голяма София, към Столичната пожарна команда бяха придадени охраните и командите на присъединените села: Надежда, Бояна, Горна-Баня, Княжево, Драгалевци и Слатина. По тоя начинъ, обременена вече с огромен район на действие, с пунктове, отдалечени с десетки километри от София, Столичната пожарна команда се натоварва с една още по-тежка и отговорна спасителна задача, тъй като трябва да защищава срещу пожар и нови далечни обекти само с оня личен и технически състав, който е едва достатъчен дори за София. Още повече, защото присъединените селища в пожарно отношение са изостанали много назадъ Само Княжевската община разполага с автомобилна помпа-водоноска, а всички останали села имат само носими или возими ръчни помпи.

Един от проектите на Столичната община предвижда построяване една нова пожарна казарма и гараж на шосето между Княжево и Бояна, в която казарма-клон ще дежурят постоянно определено число пожарникари, готови да се притекат в помощ на околните села преди пристигане на централната команда. 

Освен отличната подготовка, която имат по пожарното дело, пожарникарите на Столичната пожарна команда са подготвени и по газово дело. От 14 години вече целият пожарен персонал на командата се упражнява в употреба на противогазови уреди и маски, като по тоя начин кръгът на неговата спасителна дейност се разширява и вън от рамките на пожарогасенето. Всички пожарникари са снабдени с газови маски, а, освен това, командата разполага и с два пълни комплекта азбестови костюми, които дават възможност, при нужда, да се прониква до обекти, недостжпни за останалите спасители. Ежеседмично се водят учения с газови маски при пълно бойно снаряжение.

Газовият отряд на Столичната пожарна команда

Вътрешният ред както при Централата, така и в клоновете, за пожарникарския персонал е един и същ. Ставане в 6 часа. До 8 часа измиване и закуска. През това време се извършва и едночасовата работа по почистване колите. От 8 до 9 часа пожарникарите се разделят на групи за почистване помещенията. От 9 часа почват упражненията в пасивна гимнастика, строй или практически упражнения с пожарните уреди. В единадесет часа се дава половинчасова почивка, а в единадесет и половина започва обедът. От дванадесет до два часа всички почиват. От два до четири часа чистене помещенията, работа из работилниците и гаража. В пет и половина вечеря. В осем часа се произвежда проверка и след това пожарникарите се освобождават от всякаква работа. Тоя неизменен ежедневен ред се нарушава само от тревогите, при които първото задължение на всеки пожарникар е отиването му на определеното място при колата.

Със специална наредба Министерството на вътрешните работи и народното здраве определи за главна база на инвентара на отделението за Обществени грижи „Столичната пожарна команда“. Инвентарът се състои от санитарни коли, триосни товарни камиони, лодки, спасителни пояси, канджи, легла, тюфлеци, палатки и други, които се разпращат, съответно нуждите на пострадалото население, при големи обществени бедствия и катастрофи. За по-голямо улеснение и бързина при даване помощ на нуждаещото се население от тия материали, централното управление на Софийската пожарна команда, което, както вече казахме, е и инспекторат при Министерството на в. р. и н. здраве, изработи план за разпределение и разпращане тоя помощен инвентар в няколко района из крайните области на страната.

Това деление съвпада с административното деление на България и по тоя начин пожарните команди в областните градове станаха второстепенни инвентарни бази за съхранение на тоя помощен материал.

Командирите на тия команди, представляващи областни пожарни ръководители, бяха задължени да се грижат както за съхранение и поддържане поверения им инвентар, така и за неговото навременно разпращане при нужда в пунктовете, засегнати от някаква катастрофа или масово обществено бедствие. При всички подобни случаи областните пожарни ръководители донасят с рапорти или телеграфически на инспектора в София, Захарчук, за движението и състоянието на поверения им инвентар.

По тоя начин, за нуждите на Софийската област от тоя помощен инвентар останаха в гаражите на Столичната пожарна команда четири триосни камиона система „Щаер“, една пътнишка триосна кола от същата система, две автомобилни линейки „Fiat“ и четири нови автомобилни линейки „Fenomen“. Освен тях, в разните клонове са разпратени лодки, канджи, палатки, легла, тюфлеци, спасителни пояси и пр. за даване първа и бърза помощ при обществени бедствия.

30.10.2015 г.

Новата загадка


Какво виждаме на снимката днес?



28.10.2015 г.

София преди и сега: Пресечката на улиците "Дондуков" и "Търговска" (днес Министерски съвет)


Много рядък кадър от 80-те години на XIX век. Вижда се част от възрожденския град, преди да бъде разчистен за изграждането на модерния център на София. Могат да бъдат разпознати постройки като Безистена, храмът "Св. Никола Мали" и др. На преден план е пресечката на улиците "Търговска" и "Дондуков". 

Огромна трансформация - отново булевард "Дондуков" при улица "Търговска" (поглед в посока на площад "Света Неделя"), 1910 г.

Сърцето на София - същото място през 30-те години

След бомбардировките тази част на София е срината, мястото е разчистено, улица "Търговска" заличена, а на някогашната пресечка в средата на 50-те години е изградена сградата на Министерството на тежката промишленост (днешният Министерски съвет), снимка от началото на 60-те години

Мястото днес

Вижте още стари снимки от булевард "Дондуков" и улица "Търговска".


23.10.2015 г.

Новата загадка


На пръв поглед нещо не е наред с тази фотография. А дали е така?


Снимката е любезно предоставена от Иво Ников.


20.10.2015 г.

София в дневника на Иречек


Статия от общинското списание "Сердика", 1939 г., книга 3


СОФИЯ и ИРЕЧЕК

Любен Мелнишки

София се намира в самото сърце на Балканския полуостров — между модерния Запад и мистичния Ориент, не далече от средището между Дунава и Егея, между Черно море и Адриатика. Софийското поле, всред което той е разположен, заедно с великолепната си планинска ограда, представя една естествена крепост с голямо стратегическо значение. То владее и най-важната част от прочутия международен път, що от векове е свързвал Европа с Азия.

Всред това равно поле, през течение на две хиляди години, е процъфтявал тоя забележителен град, който е оставил името си в историята и който днес е Столица на Третото българско царство. Град София — старо предисторическо и тракийско селище — е наследник и на прославената римска Сердика, която Константин Велики толкова много обичал, зовял я свой Рим и възнамерявал да я направи столица на Римската империя. Прочута византийска и българска крепост през средневековието, София е онзи „голям и благороден град“, който цели четири века е бил столица почти на целия Балкански полуостров през време на Отоманското владичество. Не един път, през многовековната си история, днешният ни престолен град е бил опустошаван, ала винаги се е възраждал от развалините — по-богат и по-хубав.

Споделял през векове славата на Отоманската империя, сравняван от възхитените пътешественици с Вормс, с Падуа и Тулон, град София преживял и упадъка на Турция. Лишен от страна на турските власти от какви да е градоустройствени и други грижи, той бил заварен от Освобождението в окаяно състояние. Тъкмо в това му положение, в което той тънел векове през турското робство и от което бил издигнат и преобразен до неузнаваемост само за няколко години свободен живот, ни го рисува Иречек.

Името на Иречека е доста известно у нас, въпреки това неговите големи заслуги към страната ни са познати на малка част от нашето общество.

Още 22 годишен, Иречек пръв написа пълната и научно обоснована история на българите. Наедно с това, той и досега си остава автор на големия труд върху географията на България. Твърде млад, Иречек стана и български Министър на народното просвещение; изграждането на просветното дело у нас върху днешните основи се дължи до голяма степен нему.

Професор д-р Константин Иречек е роден във Виена на 24 юлий 1854 год. Син на Йосиф Иречек — известен славист и учен, министър в Австро-унгарската империя, а по майка потомък на Шафариковци, той прибави в своето родословие още едно голямо име.

Интерес към малко познатия тогава български народ Иречек прояви още като студент, когато публикува списък на българските книги. Наскоро след това той написа Българска история, която видя бял свят на два езика — чешки и немски. Издадена тъкмо в надвечерието на Априлското въстание, тази книга възбуди всеобщ интерес и създаде на автора си многобройни връзки със задграничните български среди.

През 1879 г., току след Освобождението, Иречек прие поканата на Софийското правителство да заеме длъжността Главен секретар в Министерството на народното просвещение. Той стори това, ако и да знаеше, че ще трябва да скъса може би завинаги със своята блестяща професорска кариера, за да се отзове на един дълг към братския славянски народ.

В България Иречек прекара първите пет следосвободителни години — от 1879 год. до 1884 год. — при твърде трудни условия. Тук той скоро придоби голямо влияние и авторитет в държавното управление. Като Министър на народното просвещение той издигна много сгради за държавни училища, възкреси българското Книжовно дружество, работи за създаване наш Университет. Той уреди и Статистическото бюро, Държавната печатница и Държавен вестник, които бяха подведомствени на Министерството на просветата. По-късно Иречек ползотворно изпълнява и службата председател на Учебния съвет, директор на Народната библиотека и на Народния музей и пр.

Д-р Иречек обходи надлъж и нашир, при големи несгоди и на собствени средства, българската земя и я изучи всестранно. Все така пълно той проучи нашия народ и неговия бит. Част от научните си изследвания Иречек публикува на български език. Най-големият си труд — „Княжество България“ — той издаде по-късно, като професор в Пражкия университет, на чешки език. Преди 7 — 8 години в български превод излезе и двутомния му „Български дневник“; този труд е от голямо значение за историята на нашето държавно устройство през първите години след Освобождението, както и за осветляване събитията и за характеристика на лицата от онова време.

След напускане България, Константин Иречек беше професор в университетите на Прага и Виена. Той не скъса връзките си с нашата страна до края на живота си (10.1.1918 г.).

Иречек има заслуга и специално към нашата Столица. Той не само работи, като Министър на народното просвещение, за нейното уреждане и напредък, но по блестящ начин ни разкри и историята на нейното многовековно минало. Иречек нарисува и ни остави пълна и ярка картина на град София през първите години след Освобождението. Вярно е, че днес ние няма да останем много поласкани от тази картина; но, като сравним изгледа на тогавашна София, току-що отхвърлила оковите на едно петвековно тъмно робство, с вида на днешния ни престолен град, чувство на гордост би трябвало да изпълни нашите сърца: направеното само за шест десетилетия е твърде много!

През първата година след Освобождението, град София имал изглед на едно голямо и неуредено село. За това допринасяли още повече разрушенията и пожарищата, плод на току-що отминалата война. Запустелите джамии, полуразрушените кервансараи, пространните турски гробища и полуизгорелите сгради произвеждали тъжно впечатление. Южната част на града била съвсем изоставена; напусната през време на войната от турските си обитатели, тя се превърнала в развалини; руските войници употребили за отопление дървения материял на изоставените къщи, а глиненият остатък, превърнат в неравни купчини, едва показвал местонахождението на някогашните сгради. В дъждовно време колите затъвали в непроходимите кални улици, а нощем ходенето из този край било опасно, поради множеството отворени бунари между бурените и храсталаците на някогашните дворове.

Градът бил разделен на около 20 махали, които имали все турски названия: Баня-баши, Куру-чешме, Баш-чешме, Драз-махла, Кафене-баши и т. н.; само една от махлите носила българското име Жежки-бунар. След руската окупация всички улици добили отделни имена, на всички къщи били поставени номера, а на търговците се дало нареждане да поставят фирми над дюкяните си във форма на черни дъски с черковни букви от бяла боя. Улиците били наречени с имената на руски генерали, на чужди консули, които през войната били направили известни услуги на града (Позитано, Леге), на дейци из българската история и пр. Тези нови имена, обаче, твърде мъчно се запаметявали.

Още в първите години след Освобождението се захванал усилен строеж, в резултат на който градът се разделил на две съвършено различни части — Стара София и нов „европейски“ квартал — на юг и на изток от нея. Дворецът на Княза бил по средата между двете. Изгледът на старата част на града все още бил твърде непривлекателен. Едни от улиците, тесни и криви, били настлани с неравен калдаръм от обли речни камъни; други били лишени и от това, та глинестата им почва в дъждовно време и зиме омеквала, превръщала се в дълбока кал. Известни краища, с улици плувнали във вода, напомняли Венеция. За преминаване през калните улици били поставени на известни места големи плоски камъни; който се прибирал у дома по мрак, трябвало добре да запомни тяхното местоположение. Къщите били все малки постройки от глина и дърво, отвън не всякога варосани, с малки неправилни прозорчета, защитени с мрежа от дървени пръчки — явен белег на турското влияние; всички имали надвесени над улицата керемидени стрехи и малки входни врати, поради което влизащите в тях трябвало да се навеждат; вратите се нарочно правили малки, за да не могат турските конници, минавайки през София при походите си кьм Унгария, да квартируват в частните домове. Дворните огради, особено из краищата, обитавани по-преди от турско население, били с високи, кирпичени стрехи за предпазване от дъжда. Колкото по-голям е бил господарят, който е живял вътре и по-многолюден — харемът му, толкова по-високи били и стените. Буйната зеленина на овощните дървета — сливи, черници, дюли и др. — закривала червените покриви на вътрешните сгради. Някои от тези жилища приличали на големи чифлици, обитавани от заможни велможи. В горещите летни дни от тези стари улици лъхала някаква влажна глинена миризма.

Ето защо, голяма била заслугата на първите български общински управления, които пресушили блатливите места; същите осветили с газени лампи даже и най-затънтените краища.

Многобройните чешми из улиците представяли явно турско наследство. Турците и сега обичат и ценят водата така, както са я ценели някога из сухите и безплодни степи на Азия, отгдето са дошли.

В старата част на града имало и няколко площада — последица, изглежда, на пожари, след които изгорелите сгради не са били подновени.

Най-непривлекателна и неуредена била еврейската махала, която се намирала в самото средище на Стара София. Човек попаднал из нейните нечисти, често задънени улички, без да ще бързал да излезе на чист въздух към съседната Катедрална черква, която отдалеч издавала местонахождението си със своите оловени кубета.

През първите години след Освобождението опасността от пожари в София били постоянна. До тогава, под турско влияние, отоплението навсякъде се извършвало само чрез глинени или медни мангали. Дошли от горещи страни, турците и в нашите хладни земи, по стар навик, не прибягвали до задоволително отопление на жилищата си. Ала от времето на руската окупация, научени от русите — деца на севера, софиянци заменили мангалите с печки, железни или иззидани от тухли и поставяни в непосредствена близост със старите, обикновено дървени, стени на стаите. При един пожар, заедно с множество други сгради, изгорял и Върховният съд, както и временната дървена сграда на Народното събрание. Множеството прозорци и тънките стени на къщите спомагали, от друга страна, за тяхното проветряване и ги правили твърде пригодни зa живеене лете.

Главна артерия на стария град представяла чаршията. Тя се състояла от две улици, продължение на шосетата от Видин и от Ниш, които се събирали пред днешния Дворец. Тя била крива, едва достатъчна за разминаване две коли, отстрани с посадени върби, с груб калдаръм и високи тесни тротоари. Отстрани се намирали низки отворени дюкянчета, затваряни нощем с големи кепенци; последните замествали както прозорците, така също и вратите, пък и цялата фасада. Вътрешността на дюкяна, наедно с цялата стока и занаятчиите, работещи седнали, с кръстосани нозе, била съвсем открита за погледите на минувачите.

Рано утрин тук царяло голямо оживление; окото се наслаждавало от живописното смешение на градски и селски носии, а до ухото стигали крясъците на продавачи и купувачи, с които се смесвали виковете на коларите и дрънкането на звънците на техните коли или на натоварените конски кервани. Викането на уличните продавачи продължавало до среднощ. Те излагали своята стока в големи, кръгли табли, които носели на главата си или ги поставяли на високи дървени триножници. Освен тях, рано обикаляли града селяни — продавачи на дърва или на мляко в медни котли, носени с кобилица на рамо. Твърде много биели на очи и множеството обществени фурни, каквито имало и в самата чаршия; те също така били открити и често, при вадене хляба от пещта, дългата дръжка на фурнаджийската лопата излизала далече сред улицата, между минувачите, предупреждавани с високо провикване от фурнаджийските работници да се пазят. В тези фурни пекли хляба си онези софиянци, които нямали свои пещи в къщи.

Каква разлика има, наистина, между днешния ни престолен град и София отпреди 5—6 десетилетия! Какъв размах е проявил българският освободен творчески дух! Пример на такъв възход не е отбелязан в историята на някой друг европейски град.

Между къщите били разпръснати множество стари джамии, които по това време служили за военни складове или пък били съвсем запустели. По-забележителни от тях били Баня-баши, която е запазена и до сега; Бююк-джамия, сегашният Народен археологически музей; Черната джамия, обградена с висока и яка каменна стена; тя се наричала така, вероятно защото в съседство с нея се намирал прочут затвор. Черната джамия днес представя величествен храм Св. Седмочисленци; на източния край на храма е гробът на бившия Министър-председател и Регент на България, Петко Каравелов, по почин на когото джамията станала православен български храм. Друга била Гюл-джамия — старата софийска църква Св. Георги; след Освобождението тя служила за различни цели, между другото и за мавзолей на покойния Княз Негово Височество Александър Батемберг. В джамия е била обърната и старинната християнска църква Св. София, която дала името си на престолния ни град.

От християнските храмове най-забележителна е била черквата Св. Неделя.

В началото на 1882 год. била съборена така наречената Сахат-кула, червена, горе с чардак, гдето по-рано имало пазач.

Характерна постройка на стара София била и Банята, над която се издигали стари, покрити с олово кубета. Посещението, по стар обичай, било разпределено по пол и вяра така, че през различните дни на седмицата се допущали християни, мохамедани, евреи, чиновници, войници.

Град София лежи на важен международен път, а край главните пътища турците строели особени сгради, наречени кервансараи, в които спирали пътници да нощуват. Те били големи и яки четвъртити сгради, покрай вътрешните стени на които имало покрити тесни чардаци, гдето пътниците се установявали със своята стока. Дворът бил открит. Под чардаците били яхърите. Още преди Освобождението, заедно с упадъка на град София и на търговското му значение, западнали и тези забележителни обществени постройки. Иречек заварил в София три големи, но вече полусъборени кервансараи. Кервансараят Бююк-хан, известен на софийското население с името кервансарата, съществувал до Освободителната война, като бил обитаван от бедни еврейски семейства; той се намирал между улица Търговска и Мария Луиза и заемал площада пасаж Св, Никола.

В София имало и много ханища, приспособени за жилища на търговци и за складове на стоките им. Те също били здрави, двуетажни каменни сгради, покрити с олово. В долния етаж се намирали дюкяни, а на горния били наредени стаите за живеене с просторни свободни чардаци пред тях. По средата на сградата имало широк двор. Понеже градът бил построен от дървени къщи, то каменните ханове били най-сигурни места за скъпата стока.

Най-известен, познат още на пътешествениците от 16 век, бил Чохаджийският хан, гдето някога дубровнишките търговци складирали своите сукна (чохи). Той представял голяма четвъртита сграда с дебели стени и две врати. Чохаджийският хан се намирал на улица Търговска, при регулацията на която по-късно бил разрушен; останки от него са златарските дюкяни на улица Дрин. Срещу него, от другата страна на улицата, се намирал Безистенът. До регулацията на града той стърчал високо над дюкянчета и къщички, които били долепени до външните му стени. Безистенът бил продълговата сграда с няколко кубета. Вътре, от двете страни на прохода, се редели малки дюкянчета. Иречек слушал от стари софиянци, че около 1840 г. Безистенът бил с голяма врата и пазел девет от кубетата си. В него тогава се складирали най-скъпите стоки.

Една особеност на улиците в стара София били различните животни, които по турски обичай, изпълнявали и санитарна служба. Навред, а най-много около касапниците и кръчмите, се скитали стотици гладни кучета. В турско време никой не смеел даже да ги прогони. Нощем със своя вой те твърде много безпокоели съня на софиянци. Ето защо още първите общински управи на свободна София премахнали това зло. Същите, чрез засипване влажните места, турили край и на две други стари злини: мухите, както и жабите, които в самия град, под прозорците на къщите, из градините и водите надавали оглушителен крясък. Че с тяхното премахване се ликвидирало с едно турско наследство, личи, между другото, и от една бележка на известния стар пътешественик Бусбек, в която се казва, че султан Сюлейман напущал Одрин, гдето прекарвал зимата и се връщал в Цариград, „когато жабите със своето крякане почвали да стават досадни“.

Както се спомена, по средата между стара София и новопостроените квартали, се намирал Дворецът на Княза. Това бил конакът на турските паши, съграден преди Освобождението върху развалините на стария палат, обитаван от някогашните софийски беглербегове. Отреден за Дворец на Княза, той се намирал на първо време в жалко състояние; ето защо през 1880—1882 година бил основно преустроен.

В съседство с Двореца се разстилала Александровската градина (днешната Градска градина), с кьошк за музика и с малко кафене. Отначало, между изсъхналата трева, тук расли само малко върби, тополи и череши. Пред стърчащата наблизо дървена двуетажна сграда (в нея живеел и руският комисар, княз Дондуков, а впоследствие там се помещавали някои министерства) се намирал стар турски топ, с който по пладне се давал гърмеж за оправяне часовниците.

Ала който минел само след няколко години по-късно край тази градина, уредена от особен градинар и зърнел софийския свят безгрижно да се разхожда през лунна лятна вечер, под звуците на военната музика, той отнасял със себе си най-приятни впечатления.

На юг и на изток от Двореца се простирал новият, възникнал след Освобождението, квартал. Той бил с прави улици, кръстосани под прав ъгъл. Издигнали се нови сгради върху пространството между Двореца и Черната джамия; те постоянно се умножавали върху мястото на някогашните турски гробища и на ливадите, между Цариградското и Орханийското шосета.

Пречка за още по-усиленото преустройство на град София през първите следосвободителни години представяла неизвестността относно мястото, гдето щели да бъдат новата гара и бъдещият център на града.

Все пак, изгледът на София се скоро тъй много изменил, че старите софийски турци, които идвали от Цариград да я посетят, напразно бродили из улиците, търсейки познати къщи.

Извън обществените постройки, новостроящите се частни сгради били повечето едноетажни, с широк двор и градина. Българинът не обича да живее под наем, а съвместното обитаване на една сграда от няколко семейства било нещо непознато, непривично. У нас съществува израза „задомил се“ (оженил се). Кооперативният жилищен строеж, който напредва толкова много през последните години в София, като й предава вече особен отпечатък и я сдоби с множество монументални сгради, е плод на необходимостта, във връзка с голямото поскъпване на местата за строеж.

Новоизградена София била здрав град, с широки и тихи улици, без шум и прах, с каменни тротоари; между разпръснатите нови къщички се простирали още много празни места, из които расли застарели сливи, бъз, алени ружи и високи бодили.

Днешният град се е разстлал далече зад чертите на тогавашна София. Върху безлюдни по-рано пространства, върху ниви и ливади се ширят днес модерни квартали с големи постройки и булеварди, с китни обществени градини.

Строежът на сгради в София се намирал на дебърски, крушевски, костурски и трънски майстори.

Вместо мебели, в стаите, около стените, се протакали в старите жилища низки миндери, покрити с шарени черги или килими. Личели и низки кръгли софри. В стените били вградени множество дървени долапи понякога украсени с хубава резба.

В първоначалния начин на строеж скоро настъпили промени. Македонските майстори, видели „швабски“ жилища в Банат, захванали по техен образец да осъвършенствуват своето изкуство. Новоизградените от тях къщи били зидани с тухли. Те все още били с широки дворове и градини, ала вместо високи глинени зидове, имали низки прогледни огради. Турските миндери почнали да изчезват и да се заместват с модерни мебели, донасяни от Виена или издялани от местни столари.

При преброяването на населението, извършено на 1. I. 1891 год., град София имал 2969 къщи и 20,501 жители, заедно с войниците от гарнизона, на брой над 1000 души. (По същото преброяване Русе се указал с 26,000 жители). На 1000 мъже се падали само 684 жени; това явно подчертава военно-чиновнишкия характер на новият престолен град. Цяла Софийска околия брояла едва 45,000 жители.

Броят на народностите, чието многоезичие биело на очи и из улиците, възлизал на 23. Почти половината от жителите били новопридошли от всички краища на страната. Коренното население на града съставяло едва 55%. Значителен бил и броят на чуждите поданици (8%), които тогава се стичали масово в тази нова Калифорния, гдето всичко се строяло наново и за всички имало работа.

Измежду отделните народности, застъпени в София, според същото преброяване, българите съставлявали 64%.

Евреите представяли, както и сега, втората по численост народностна група в града, след българите. Те и тогава упражнявали същите занаяти, с които се занимават и днес. Евреите живеели в отделна махала. Трета по численост била групата на циганите, живущи до Освобождението навсякъде из покрайнините на града; те били заселени впоследствие зад него, край шосето за Лом, в малко селце с бели къщички. Техните занаяти били и тогава твърде разнообразни и непостоянни. Родени „музиканти“, те често съпровождали свиренето си с припеви, в които възпявали падането на Плевен и геройските подвизи на българите така, както по-рано пеели на турците за тяхната сила и слава.

В околностите на София, твърде интересна народност до руската окупация представяли черкезите, преселени тук от Кавказ, след като тази област била окончателно покорена от русите (1864 год.). Те живеели бедно, не много по-добре от циганите, от които се отличавали само по постоянната си въоръженост и войнственност. Тяхното съседство твърде много тежало на софиянци, поради постоянните обири и убийства, вършени от тях. Наскоро след завършване Освободителната война, както още през времетраене на същата, черкезите се преселили в Анадола и съвсем изчезнали от Софийско.

През времето, за което се говори, българската Столица лежала извън европейската железопътна и параходна мрежа. До Ломското пристанище на Дунава, до началото на цариградската железница в Пазарджик и (от м. септемврий 1881 год.) до станцията в Ниш се пътувало обикновено два дни с кола. Западната поща идвала и отивала (през Петрохан — Берковица — Лом) само три пъти седмично. През зимните месеци всяко съобщение с външния свят се прекъсвало често — дунавските параходи прекратявали движението си, пътищата ставали непроходими, планинските виелици понякога прекъсвали и телеграфните съобщения. Ала скоро освободеният дух на българина се проявил и тук. На 6. XI. 1887 г. в София пристигнал първият влак от Пловдив. Наскоро София се удобно свързала и със Западна Европа.

Софийското общество, съставено от почти равни помежду си люде — чиновници, офицери, учители, търговци и разни предприемачи, водело прост и демократичен живот. Всички си говорели на „ти“. Първата жена, която се нарекла „госпожа“ (жената на Филаретов), станала известна по цяла София като „госпожата“, понеже се е мислело, че това е нейното име. Но не минало много време и думите „господин“, „госпожа“ и „госпожица“ станали общоупотребими.

Понеже София била град с предимно преселническо население, тук имало възпитаници на руски, френски, хърватски и чешки училища, на американската гимназия „Роберт колеж“ в Цариград, както и люде, следвали в български училища, различни самоуци и т. н. По-старите от тях преди Освобождението били повече учители и търговци; между тях имало и българи, които за проявлението на своя патриотизъм са били зле преследвани от турците, живеели са в изгнание зад граница или са били заточавани в Диар-Бекир и Триполи. Мнозина дошли и от Цариград, гдето преди Руско-турската война, както се знае, е съществувала многолюдна българска колония. Надмощие в обществения живот имали младите, завършили в чужбина, обединени в различни политически течения, както и в групи, според произхода им от различните градове и краища на страната — търновци, пловдивчани, бесарабци и пр.

Софиянци водели задружен патриархален живот. Вечер се събирали близки семейства на приятелски разговори, като, под руско влияние, се изпивало много чай. Цяла София се лично познавала. Голямо другарство съществувало и между интелигенцията. Въпреки това, основаването на дружества не успявало, главно поради политическите несъгласия. Политическите страсти, интриги и клевети били нещо обикновено за тогавашното политическо общество, събрано от вятъра, от всички страни. Буйните партийни раздори, свързани с лични преследвания, както и политическата неустановеност, внасяли натегнатост в политическата атмосфера. Всичко това е било тогава твърде естествено, ала чужденците виждали в него незрялостта на новоосвободения народ.

В Софийския обществен живот през първите години след организиране Княжеството, особено място заемали придворните балове, на които били канени голям брой лица. Там се събирало дипломатическото тяло, руските военни чинове и всички видни софийски семейства. Множеството бляскави униформи, народните носии, фраковете и модерните дамски тоалети си съперничели на най-добрите тържества от този род, устройвани тогава в по-напредналите страни. Балове, вечерни приеми, забавления на пързалката (на мястото, гдето е царската детска градина), летни угощения в околностите на града и есенни ловове били често устройвани и от дипломатическите представители.

Постоянен театър по това време в София още липсвал, ала от време на време се давали представления от любители с благотворителна цел. Най-много се славили даваните във Военния клуб руски комедии, сполучливо изнасяни от руските офицери и техните дами. Първото българско представление в София се дало в началото на 1880 год., когато били играни Шилеровите „Разбойници“. През следващите зими били дадени пред многобройна публика в привременната сграда на Народното събрание няколко народни драми. При едно от тези представления, при излизане на зрителите, сградата се запалила и напълно изгоряла.

Литературният живот през първите следоосвободителни години бил незначителен. Освен официалните книжа и учебници, други книги се печатили твърде малко, пък и книжарството се намирало в своя зародиш. Книгоиздателско средище си оставал все още Пловдив. Броят на политическите вестници бил голям, ала съществуването им било краткотрайно.

Новооснованите училища били твърде много на брой, „защото, казва Иречек, младият българин е с много бистър ум и обича да се учи“.

Още през 1889 г. била основана и Народната библиотека, чието книжовно богатство се бързо умножавало. Положени били и основите на Народния археологически музей.

Основаното през 1869 год в Браила Българско книжовно дружество, което е нашето първо литературно сдружение, след Освобождението било пренесено в София; тук твърде ценната си дейност то подновило през 1882 г.

Непосредствените околности на София представяли широко, еднобразно пасище, разораването
на което се захванало едва по-късно. Турско наследство представяли мочурливите ливади и блата, които заобикаляли града от север и били маларични огнища. Тяхното пресушаване, извършено от българските общински власти, не се забавило.

Само на юг от града гъстата зеленина на Лозенец приятно привличала погледа. Това възвишение изцяло било покрито с буйни градини главно вишневи, които напролет блестели от 6елия като сняг цвят, Между дърветата се зеленеели малки ливади, осеяни с диви трендафили и полски цветя. От пътеките, които лъкатушели между белите брези, тополи и вековни брястове, се откривал прекрасен изглед на цяла София,

Разходките на софиянци отначало ставали по княжевското шосе, ала скоро го заместило цариградското шосе, което, при това, започвало от новите квартали.

Край него, в съседство с града, се простирали бостани, както и едно обширно пусто пространство, което наскоро било засадено с млади фиданки — така се създала днешната китна Борисова градина.

Най-голямо природно украшение и тогава, както и сега, представяла Витоша. По думите на Хохщетера, София и Витоша са свързани така, както Неапол и Везувий. По нейните пасища панагюрци пасели лете своите стада от рогат добитък, а южните й склонове се обитавали от чергари власи. Из Витоша лятно време бродили вълци и мечки, които зиме се скитали из Софийско поле.

Подвитошкото село Бали-Ефенди, прекръстено през 1881 год. с днешното му име Княжево и тогава привличало лeте доста посетители. Чуждитe дипломати идвали тук на лов за орли. В селото отначало имало малко забележителни неща: разнебитени остатъци от глинените колиби на изселилите се черкези, развалини от голям кервансарай и джамия, запустяла стара турска фабрика за шаек, както и малко селски къщички, кръчми и кафенета. Но не минало много време и Княжево тръгнало към бърз напредък; както се знае, то днес представя едно модерно предградие на Столицата.

Други, по-близки до София, села били: Бояна, с развалини от някогашна крепост и прастара църква, съградена от севастократор Калояна и зографисана през царуването на Константин Асена, (1259 год.); Горна баня с образцов княжевски чифлик и стара баня; Драгалевци, скрито всред гора от стари орехови дървета, със стар монастир, основан още през 14 век от Цар Иван Александра.

Днешна София, Столица на България, със своите 350 хиляди жители, е третият по големина град на Балканския полуостров, след космополитния Цариград и средиземноморска Атина. Уреден, модерен град, той е не само най-големият културен и стопански център на нашата страна, но, по своето географско положение, — център е и на всички земи, населени с българи.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...