7.03.2012 г.

София през 1909 г., част първа



Благодарение на блог “Стара София”, имаме възможност да видим младата българска Столица през очите на един французин в началото на миналия век. Статията "Една млада столица, която расте: София през 1909" на М. Л. Коши е написана през 1909 година и е публикувана в списанието "Le Tour du Monde". В нея този ревностен пътешественик ни разхожда по улиците, площадите и пазарищата на “младата българска столица”. Описанията му са живописни, изпълнени с възхищение и критика, но, както казаха мои приятели, на които прочетох откъси от превода, са напълно реалистични.

Езикът на автора е много образен и труден, във френския език липсват термини за много детайли от облеклото на българския селянин от онази епоха, затова авторът ги рисува описателно и разшифроването им е трудно за човек, непознаващ добре българската етнография.

Доколкото ми е възможно, съм се постарал да предам духа на статията и личното отношение на автора към “българската действителност” от онази далечна за нас епоха. Не е изключено специалистите да открият и малки неточности при употребата на някои термини, що се отнася до описанието на носиите. За което предварително моля да бъда извинен.

Г-н Коши си служи с разнообразен и прецизен език, като използва цялото богатство от синоними във френския език, за да опише най-живописно и точно картините от Следосвобожденска София, което затруднява още повече превода. Но, както казват преводачите, “преводът е като жената - ако е красив не е верен, а, ако е верен, не е красив”.

Статията е преведена с незначителни съкращения в уводните й части, които засягат общопознати факти от историята на България, като случая със Самуиловите войници и Баташкото клане.

Приятно четене и срещи със “Стара София” през следващите седмици.

Крикор Асланян - Кико



Една млада столица, която расте: София през 1909

От М. Л. Коши

Само преди тридесет години България не съществуваше. Естествено, имаше българи. Съгласно най-общоприетата теория, те са от монголски произход, но силно “славянизирани” в резултат на дълъг престой в степите на Волга, и са дошли през V-ти век, за да се установят на юг от Дунава и по Черноморското крайбрежие.

....................................................................................

Не е за учудване, че в резултат на петвековното робство българите са останали истински “диваци”. Във френския език се е съхранила думата “bougre”/ бугр/, която има отрицателен смисъл, а самата Англия беше неприятно изненадана от едно кратко слово на Папа Климент Седми, че нейният Крал Хенрих Осми е отлъчен от Църквата като еретик, схизматик и “българин”. Тогава това е била най-голямата обида.

Но това няма значение. Въпреки непрекъснатите кланета, потиснат през вековете, българският народ е запазил етническата си идентичност, даже без сам да си дава сметка за това. Предпазена от дебелия слой невежество и дивотия, неговата религия се съпротивляваше, следователно съществуваше; и това беше достатъчно, за да не бъде асимилиран от победоносния Ислям.

Така, след прочутите кланета /Априлското въстание/, описани от Гладстон като “българските ужаси”, най-после Европа се раздвижи. Цар Александър Втори взе в свои ръце каузата на славяните от Балканите и през 1878 година появата на руската армия пред вратите на Константиноипол отбеляза за българите датата на тяхното възраждане и на тяхната независимост.

Още в деня на раждането си, младата България повярва, че тя ще бъде “Великата България” на цар Борис и на цар Асен. Но от мечтите до реалността има голяма разлика, каквато е между Сан Стефанския договор и Берлинския конгрес. България загуби етническите си граници, преди още да ги получи реално. И въпреки че виждаше мечтите си вече реализирани, тя остана васална, поне юридически, на Турция. И беше такава допреди няколко седмици.

Тази бърза ретроспекция върху българската история е необходима на тези, които искат да разберат съвременна България. Като личност, българинът има своите качества, добродетели и недостатъци; но като народ, те имат само една цел: да се утвърдят като свободни и да покажат на света, че не са турци, а българи. При тях всичко е насочено към тази цел: енергичните усилия на тяхната млада армия, както и на зараждащата се флота, безмилостната борба на македонските чети с турци и гърци, горчивите кавги, по-скоро политически, отколкото религиозни, на тяхната Екзархия в Константиноипол, както и неуморната дейност на тяхната дипломация. За трагедията на тяхната “вътрешна политика”, като цяло, няма друга причина, освен различията в мнението и неизбежните спекулации относно начините за осъществяването на “Велика България”.

Изборът на столица, струва ми се, е бил продиктуван от същата загриженост. Този избор можеше да падне върху Велико Търново, старата историческа столица, разположена в самото сърце на страната, по отношение на тогавашните й граници, или върху Варна, бъдещо голямо пристанище на България. Въпреки това е избрано старото турско село Средец, преименувано на София. Вярно е, че това е една много стара военна база на име Сердика, основана от римляните - големи майстори на военното изкуство и любители на минералните бани. Основана заради превъзходното си стратегическо местоположение, край прекрасен горещ извор, каквито в България има много. Византийци и турци са подържали града по същите причини.

Народното събрание

Но за една модерна столица София има много неудобства: тя е разположена на високо плато, на 600 метра над морското равнище, със студени зими и горещо лято. Софийското поле е много по-бедно и неплодородно в сравнение с Дунавската равнина. Планините, които го заобикалят, са оголени, лишени от всякаква растителност, и почти навсякъде липсва почва. Те са груби, овъглени от слънцето през лятото, а през зимата - премитани от ветровете и покрити със сняг. Поточетата, които се образуват с настъпването на пролетта, са незначителни малки водопадчета, неизползваеми за каквото и да било. В София няма никакви водни басейни, а близката река Искър, която тече на няколко километра, е почти пресъхнала през цялото лято.

Прибавете към всичко това, че тази столица е в крайния запад и че може да комуникира с останалата част на България /от 1878/ само по един единствен път, който се изкачва на 1000 метра, преди да се спусне към Дунавската равнина, или през много дългото и тясно Искърско дефиле, където с голяма мъка минава железопътната линия.

За това пък София е на кръстопътя на пътищата които водят: един към сръбското дефиле, към Пирот и Ниш, а другият - към силно желаната Македония, през Кюстендил и Куманово. Третият - към Архипелага през долината на Струма. И накрая - към Източна Румелия, т.е към Филипополис, Адрианополис и по-нататък.

Не се бяха изминали и 10 години от раждането й, когато България категорично отблъсна по този първи път сръбското нашествие. По третия беше достигнала до Филипополис и беше присъединила Източна Румелия, превръщайки я в Южна България. Оставаха другите пътища, които някой ден ще позволят на българите, поне те се надяват, да слязат директно към Македония и да откъснат от Сърбия и Австрия пътя към Солун и Архипелага.

Но всички тези пътища, каквото и да е военностратегическото им значение, не представляват пътища с интензивно движение и не може да се смята, че някога могат да станат такива. По този начин икономическите доводи нямат голяма тежест при избора на българска столица. От тази гледна точка, София винаги ще страда заради съобщенията с останалата част на страната. Тя никога няма да стане нито голям промишлен център, нито пък град на голяма търговия. София ще бъде само административен и политически център. Но за сметка на това, тя е и ще бъде превъзходен военно-стратегически пункт за инвазия към съседните страни, както и върховен редут на национална защита в случай на нападение.

Военният клуб

Следователно, българите искат да превърнат София в един голям град, един много голям град. отдавна Белград не е прицелна точка, сега те гледат към Букурещ и се надяват скоро да го надминат. Те предвиждат една тристахилядна София, която да стане Метрополия на Балканските страни /Средец на турски значи “сърце”, “център”/. И за тези промени те работят с такава енергия, бързина и непоколебимост, които могат да се обяснят и поддържат само с техния краен шовинизъм. За съжаление, колкото повече комфортът печели пространство, толкова живописността губи. Скоро не ще може да се намери едно интересно кътче, един паметник, даже една развалина, нито един спомен от миналото, което да напомня за една история, често пъти тъжна, но винаги героична. А би трябвало да се съхранят последните й свидетели.

София, която днес наброява 80 000 жители, ще бъде един голям град с много въздух, добре планирана, с много сгради. Но същевремено ще бъде един безличен град, напълно лишен от свой облик и потънал в “баналната претензиозност и евтините орнаменти на виенската архитектура”. Тухлени къщи покрити с жълта мазилка и фасади като “сладкиши” в същия тон.

Но засега е на етап “болезнени промени” и като всеки преходен период, той е интересен за наблюдение, поне външно, заради “парадоксалните сравнения”, “ неочакваните противоречия”, каквито улиците на града ни представят ежедневно, а също така и любопитни аспекти, които скоро ще изчезнат.



/Край на първа част/


Вижте също: втора част, трета част, четвърта част, пета част, шеста част




Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...