Крикор Асланян
Както вече знаете, в някогашна София имаше мъжки и девически френски колежи, американски колеж в Симеоново, немско училище “Дойче шуле” в сградата на днешната музикална консерватория и италиански колеж.
За американския колеж в Симеоново много подробно и хубаво пише известният журналист Петко Бочаров. Който се интересува от темата, ще изпита огромно удоволствие, прочитайки изключително интересните книги на журналиста, станал много популярен с неговото традиционо “Да, ама не!”.
На 15 септември 1943 г. прекрачих като “първолак” прага на френския мъжки колеж “Св. Св. Кирил и Методий”. От първо отделение до 2-ри прогимназиален клас учехме в сградата на ул. "Пиротска" 9, а по-големите учеха в прекрасните сгради в Семинарията.
Нашето училище се намираше зад сградата на бъдещия “малък ЦУМ”. Входът беше откъм ул. "Пиротска" и до него се стигаше през един тъмен тесен коридор и няколко стъпала. Всичко това знаете от статията за колежа. Днес искам да ви разкажа за едно уникално събитие, случило се в колеж на френския йезутски орден, каквито е имало в много страни и досега някъде те съществуват.
Американската авиация системно унищожаваше центъра на Столицата и учебните занятия бяха времено прекратени, а семейството ми се евакуира в село Петърч. Там продължих образованието си в местното училище. Занятията се водеха по домовете на учениците, защото сградата на училището беше превърната в казарма на немските войници. Учителка ни беше г-жа Милева, с чийто син много по-късно станахме близки приятели и състуденти в Москва.
Новата учебна 1944/1945 година продължих във френския колеж като ученик от 2-ро отделение. В училището нямаше никакви детски организации, всеки урок започваше и завършваше с молитвата “Отче Наш”.
През пролетта на 1948 год. в мъжкия френски колеж “Св. Св. Кирил и Методий” бе учредена организация “Септемврийче” и ни бяха раздадени ЧЕРВЕНИ ВРЪЗКИ. Парадоксално, но факт. Не помня дали сме ги носили ежедневно, това е малко вероятно, но на 24 май 1948 г. на манифестацията по случай празника ни задължиха да се явим на парада с червените ни връзки.
Преди празника няколко дни репетирахме в двора на училището. Никога не бяхме участвали на манифестация и нямахме никакъв опит нито за строй, нито за маршировка. Правехме първите си крачки в такова мероприятие. Така подготвени, облечени в тъмни пантолони, бели ризи и алени връзки се явихме на сборния пункт.
За хората, дошли да гледат парада на учащите се, навярно е било и комично, и несъвместимо - учениците маршируват с червените си връзки, а до тях крачат учителите им - монасите от ордена на йезуитите, облечени в черните раса с бели разцепени на две якички. Абсолютен анахронизъм.
Не помня какви чувства са ни вълнували, когато за пръв път ние, учениците от един френски колеж, сме наденали червените връзки, но помня реакцията на нашите съученици от гимназията.
Според установената от много години традиция, Софийският френски мъжски колеж манифестираше на празниците като едно цяло, независимо, че малките учехме на "Пиротска", а големите от 3-ти прогимназиален клас нагоре - в Семинарията.
Училището имаше прекрасен духов оркестър, който водеше колоните на училището на всеки парад.
На 24 май 1948 г., не помня къде беше сборният пункт, ние се явихме с червените си връзки за ужас на учениците и преподавателите от горните класове. Реакцията е била мигновена и много остра. Гимназистите изпочупили плакатите и лозунгите, захвърли знамената и, водени от духовия оркестър, се отправили към ул. "Оборище", където се намира и до днес френската легация. И вместо на пл. "9-ти септември" манифестират и скандират пред посолството на Република Франция.
Ние научихме тези подробности по-късно. Когато комунистическата власт решава да закрие френските колежи, тази демонстрация на гимназистите става един от аргументите. Не е изключено да е имало и провокатори с цел да се дискредитира колежът.
И така, във френския колеж в София организация “Септемврийче” можа да съществува не повече от един-два месеца и безславно замина в небитието заедно с едно прекрасно училище. Моето първо участие в организация “Септемврийче” също беше много кратко - само 1-2 месеца. Но организационен живот не ми липсваше, защото все още съществуваше Арменската пионерска организация, за която вече съм писал.