Крикор Асланян
Великден или Възкресение Христово е един от двата най-големи Християнски празници. Рождество Христово – Коледа и Великден. Трудно е да се каже кой е по-голям. Вероятно са равностойни.Този празник винаги се е чествал много тържествено в Християнска България. Няма да се впускам в подробности относно периода на тотално религиозно отрицание и последствията от този политически терор над религиозните традиции на българския народ, които са една от причините за духовното и националното му оцеляване по време на турското робство.
Великден или Възкресение Христово е един от двата най-големи Християнски празници. Рождество Христово – Коледа и Великден. Трудно е да се каже кой е по-голям. Вероятно са равностойни.Този празник винаги се е чествал много тържествено в Християнска България. Няма да се впускам в подробности относно периода на тотално религиозно отрицание и последствията от този политически терор над религиозните традиции на българския народ, които са една от причините за духовното и националното му оцеляване по време на турското робство.
Великден е свързан не само с Възкресението Христово, но и с настъпването на пролетта, т. е. с “възкресението на Природата”. Времето се затопля, градините, украсени с цветя и разцъфнали дървета, носят радост и хубаво настроение. Хората стават по-усмихнати, забравят студените дни на отминалата зима и желанието за живот, съзидателен труд и любов нахлува в жилите на човека и цялата жива Природа се събужда.
Подготовката за големия празник започваше с пролетното чистене. Всяка домакиня се захващаше с прибирането на зимните дрехи и обувки и в шкафове и гардероби се нареждаха пролетно-летните “колекции”. Всяко семейство се снабдяваше с десетки, а понякога и стотици яйца. За боядисване и за козунаци. Майка ми правеше козунак най-малко с 30 яйца и се боядисваха още толкова. Рояци деца носеха към кварталната пекарна тави, тепсии и други съдове с втасали козунаци, украсени с бадеми и намазани с жълтък. А след обяд по същия път малчуганите се връщаха от фурната с дъхави козунаци в ръце и на следващия ден домакинята не забравяше да награди децата от махалата с червено яйце и парче вкусен пръхкав козунак.
Този период от годината носи радост на всички и с традиционния Великденски панаир.
Първите ми спомени за това важно за софиянци събитие датират от 1940–1941 година, когато съм бил на 4-5 годинки. Великденският събор или панаир се организираше в местността “Лагера”, там където е сградата на ГУСВ - Главно управление на трудови войски и по протежение на Княжевското шосе до спирка “Петър Берон”. Тогава там бяха ливади, нямаше и помен от “блоковете”, с които е нацвъкано това място.
Подготовката започваше десетина дни преди Великден. Строяха се палатки, временни бараки и стрелбища, монтираха се люлки и въртележки, а музиката, осигурявана от грамофони и примитивни високоговорители, гърмеше от сутрин до вечер. Деца от махалата и от цяла София се стичаха тук, за да видят как панаирът се изгражда и заживява своя весел и краткотраен живот. Не повече от две седмици. След които отново мястото се превръщаше в гола поляна.
На Великденския панаир се стичаше мало и голямо. Родители с децата си, баби и дядовци с внуци, войници и слугини, ученици и ученички, влюбени млади хора, търсещи забавление. Не липсваха и джебчии, намиращи лесна плячка сред весели панаирджии. Пъстър свят! Тук имаше за всекиго по нещо.
Великденският панаир в местността "Лагера", 1936 г.
Високи въртележки със седалки, закачени на синджири, се въртяха с голяма скорост под звуците на валсове и панаирджийски мелодии, бълвани от огромни високоговорители. Млади войничета прихващаха седалките на вакарелски слугинчета, дошли да се позабавляват през свободните часове. Веригите се омотаваха и даваха възможност на по-смелите да откраднат някоя и друга целувка, приглушена от момински смях. Въртележки с шарени кончета, локомотиви, самолетчета и автомобили раздаваха радост на децата, чиито родители стояха встрани и бдяха за безопасността на дечицата си. За по-големите бяха предназначени люлките-лодки, които летяха във въздуха напред-назад и развяваха полите на млади девойки, викащи от радост и малко страх.
Млади и стари, деца и юноши се трупаха около въжето, опънато в кръг. Тук можеше да наблюдавате със затаен дъх “жестоката” битка между мечката стръвница и бай Гюро Бореца. Гол до кръста, надраскан от ноктите на добродушното животно, бай Гюро беше една от големите атракции на панаира. Често можеше да го видите във вторник и петък и на Женския пазар. Той винаги побеждаваше “звяра” за радост на публиката, която го аплодираше от сърце.
Аромата на печени кебапчета се смесваше с пролетния въздух от близката планина и дразнеше апетита на хилядите софиянци, дошли да отпуснат души през свободното време. По малките павилиончета се лееше наливно Прошеково пиво, ароматна жълта лимонада и сайдер. Пушекът от многобройните скари се смесваше с прахоляка и гръмогласната музика и бавно се издигаше към все още снежните върхове на Витоша.
Великденският панаир предлагаше и нечувани и невиждани зрелища. Само с две железни десетолевки можеше да видите отблизо “човека 206 кила” с шест пръста на краката, чиито огромни долни гащи се вееха като знаме на дълга върлина пред палатката. До тази палатка имаше друга, в която жена “без ръце” шиеше, пишеше и всичко вършеше с крака. А пред съседното стрелбище младежи и запасняци демонстрираха стрелкови умения, за да зарадват любимото момиче или внучката с кукла спечелена с точна стрелба. Орехчета, боядисани в бяло, се пръскаха като сапунени мехури, а при улучване на бялата точка иззад металните храсти изскачаше “дългоушко”. Мечтаейки да спечелят бутилка червено вино, сръчни мъже хвърляха халки по наредените в центъра бутилки, които често пъти бяха пълни с вода, оцветена с боя за “великденски яйца”. Но на панаир като на панаир, и то не какъв да е, а Великденски.