Сп."Сердика", бр. 10, 1938 г.
Софийската духовна семинария
Д-р В. Сл. Киселков
Още през епохата на възраждането на българския народ мнозина прозорливи люде са долавяли, че нашето общество се нуждае не само от светски водачи, но и от вдъхновени и идеални църковни служители. Последните били необходими, за да се поддържа у българина вярата в Бога и в тържеството на правдата и истината. Без тая вяра никой не би се заемал да работи и да се бори, а още по малко — да се жертвува за осъществяване онези светли национални идеали, за които се борили нашите църковни и обществени дейци от категорията на Неофита Хилендарски и на Георги Раковски.
Естествено, такива идеални народни пастири и учители биха могли да се подготвят най-добре не във взаимните, класните училища, откривани по села, паланки и градове, а в специални духовни, богословски училища. С това убеждение са живели както Априлов и Фотинов, така и нашите общественици след Кримската война. Израз на споменатото убеждение е дал един от сътрудниците на в. Право още в 1861 година.
Зданието на Духовната семинария през 1903 г.
Нуждата от просветени български духовници най-силно се почувствувала през 60-те години на XIX век, когато църковният въпрос бил в пълния си разгар. Тогава българските борци за църковни правдини всячески се грижели да освободят народа ни от властта на Цариградската патриаршия и да извоюват автономна църква по подобие на българската църква от времето на княз Бориса и цар Симеона или по подобие на Търновската патриаршия от XIII и XIV векове или пък на Охридската архиепископия. За такава църква, обаче, били потребни нови и подготвени български духовници. Ето защо цариградските българи още през 1867 год. сериозно се замислили да основат специални духовни училища в някои български градове. Нещо повече — те настоявали да се открие дори и висше богословско училище по подобие на руските духовни академии.
Когато турското правителство издало знаменития си ферман от 28 февруарий 1870 год., с който позволило на българите да се отцепят от ведомството на Цариградската патриаршия и да си създадат своя Екзархия, въпросът за откриване духовно училище за българите станал още по-съществен. Той се разисквал устно и писмено от страна на тогавашните общественици — светски и духовни водачи на нашия народ. Например, в броя от 6 февруарий 1871 год. един от сътрудниците на в. Македония, редактиран от известния П. Р. Славейков, настоява да се открие образцова българска гимназия със специален при нея двегодишен богословски курс. В последния трябвало да постъпват само ония младежи, които желаели да се посветят на църковнослужение, а чрез него — и на своя народ. Наскоро същата идея се подхванала и от новооснованата Българска Екзархия. Тази идея е занимавала и българските митрополити Иларион Търновски, Григорий Доростоло-Червенски и Симеон Варненско-Преславски, защото те правилно са преценявали значението на подобно училище и най-силно са чувствували липсата на просветени народни пастири.
Духовната семинария днес
След дълго обсъждане на изтъкнатия въпрос от страна на споменатите митрополити, той бил разрешен. На 11 май 1874 год. било открито специално училище в монастира „Св. св. ап. Петър и Павел", при гр. Лясковец. То било издържано от Търновската митрополия и имало два отдела: общообразователен и богословски. То е първото богословско училище в България. Просъществувало само до 1877 год., когато била започната Освободителната война. Когато слънцето на свободата озарило България, това училище изново било открито, но при видоизменена програма. Така обновено, то станало известно на народа ни под името Петропавловска духовна семинария. Но и в този си вид то не просъществувало дълго време, понеже било преместено в Търново. Там то продължило съществуванието си като клон от Търновската гимназия, но пак за кратко време, поради неустановеността на просветната политика на младото Българско княжество.
Ала нуждата от просветени клирици е била наложителна. Ето защо самото Министерство на народното просвещение се видело заставено да открие специално Богословско училище в гр. Самоков в началото на 1883 — 1884 учебна година. Изпърво училището имало 3-годишен курс, а по-късно — 4 годишен. В провинциалния Самоков Богословското училище просъществувало анемично до края на 1902 година, вече под крилото на Светия Синод.
За да се постави на здрави основи богословското образование и да се задоволят най-правилно нуждите на българската църква и на българската държава, ръководните църковни кръгове са схващали, че е наложително да се премести Богословското училище от Самоков в София — Столицата на България и средището на българските земи. В същото време Светият Синод решил занапред учението на учениците да трае не 4, а 6 години, а Богословското училище в Самоков да се преименува в Духовна семинария. Това става, обаче, през 1902 год. Затова учениците, които постъпили в новата семинария в началото на 1902—1903 учебна година в Самоков, завършили курса през 1908 год., като първи випуск на шестокласната Духовна семинария в София. Последният випуск на Самоковското богословско училище с 4 курса завършил образованието си в София през 1905 г.
Духовна семинария — Входът
За да се премести Богословското училище от Самоков в София и да съществува там като Духовна семинария, необходима била, преди всичко, удобна сграда. Ето защо, още през 1897 год. Светият Синод помолил Столичното общинско управление да му отпусне подходяща площ в околността на града, за да построи специална монументална сграда, в която да се настани бъдещата Духовна семинария. Съзнавайки значението на това училище за нравствения и религиозен развой на нашия народ, Столичното общинско управление, на чело с тогавашния си кмет Д. Яблански, с радост се отзовало на молбата на Светия Синод. То отпуснало на последния най-високата част от местността Куру-баглар (Сухите лозя), гдето днес се издига величествено Софийската духовна семинария, прилична на някой средновековен замък всред вечно зелена борова гора.
Тогава тази местност е била пуста и дива. Тя била обраснала само в бурени и трънаци. По нея нямало ни помен от днешната богата растителност, нито пък капка вода. Освен това, по онова време тя била съвсем откъсната от града. Мнозина скептици, които не предвиждали ни най-малко бъдещето развитие на малката българска Столица, която все още приличала на обикновен провинциален турски град, в недоумение се запитвали, защо ще се харчат пари за семинария в такава пуста местност. Ала по всичко личи, че както синодалните архиереи, така и столичните общински управници са били много по-проницателни, отколкото споменатите скептици, защото и едните и другите са предугаждали, че пустият и безводен Куру-баглар един ден ще представлява най-хубавият кът в цялата Софийска околност: от него семинаристите ще се заглеждат ту в мълчаливия и величествен образ на Витоша, ту в синкавите скатове и върхове на Балкана, ту в равното Софийско поле, осеяно нощем с хиляди светещи лампи, ту в лазурното небе над него.
Духовна семинария — Дворът
След като приел с радост щедрия дар на Столичната общинска управа, Светият Синод незабавно се заел да събира необходимите средства, за да може по-скоро да издигне подходящо здание за бъдещата Семинария в София. При това, зданието трябвало да бъде не само удобно за младите питомци, но и украса за нашата млада Столица и гордост на православната ни църква. И миряни, и духовници — от сетния селски свещеник до синодалните архиереи — всички са поднесли с радост своята лепта. След петгодишна подготовка, когато била събрана потребната сума, на 31 март 1902 година тържествено бил положен основният камък на бъдещата Духовна семинария в Столицата. На това рядко за онова време тържество присъствувал Варненско-Преславският митрополит Симеон, — тогава председател на Светия Синод, всички министри, ректорът на Висшето училище проф. Златарски, директорите на столичните гимназии и ректорът на Богословското училище в Самоков.
Колко голямо значение са отдавали на Духовната семинария тогавашните църковни и светски управници на страната ни, личи от обстоятелството, че на това рядко тържество е присъствувал и нашият владетел, именно Негово Царско Височество Княз Фердинанд. В отговор на приветствието, отправено от страна на Варненско-Преславския Митрополит Симеон, Негово Царско Височество Княз Фердинанд отговорил със следната кратка, но съдържателна реч:
„Ваше Високопреосвещенство,
Дълбоко убеден в значението на акта, който изпълням в тоя момент, като полагам заедно с Вас основите на първото богословско учебно заведение в Столицата, искрено проникнат от важността на религиозно-нравственото възпитание за народа и спомняйки си с признателност и възхищение ролята, която нашето национално духовенство е играло винаги в чудесната история на нашето възраждане, Аз от душа и сърце се присъединявам към Вас и заедно с Вас възнасям топли молитви към Всевишния да даде, щото тоя нов разсадник на християнски добродетели да изпълни своята задача, която му определяме. Да даде Бог, щото оттук да излизат неброени поколения от ревностни подражатели на най-идеалния Учител на човешкия род, решени като Него да понесат кръста за спасението на ближния, любящи безконечно като Него, готови да търпят и страдат като Него. Да даде Бог, щото от това заведение да излязат същевременно и достойни ученици на ония немалобройни светли личности, които, служейки на Църквата, положиха първите основи на нашето духовно и политическо освобождение. Нека нови Паисиевци, Софрониевци и Неофитовци, от които нашият целокупен народ и днес се нуждае, прославят името на това училище и затвърдят още повече вярата в благородната и велика мисия на нашата народна православна църква. Амин!"
Заслужава да се изтъкне, че след тоя важен акт тогавашният наш Владетел подарил десет хиляди лева златни за постройката на семинарското здание. Когато пък великолепната семинарска сграда се довършила в края на годината, щедрият ни Владетел на свои средства обзавел ученическите спални с потребните кревати, постелки и завивки за 150 питомци. С тази си постъпка нашият Княз станал един от първите ктитори на най-важния български духовен разсадник в нашата Столица.
Младите богослови от Самоков били преместени и настанени в новото здание в София в началото на 1903 година. Учебните занятия се почнали в новата сграда на 20 януарий с тържествен благодарствен молебен и с водосвет, извършени от тогавашния столичен митрополит — високопреосвещеният Партений.
Духовна семинария — Холът
Едновременно със строежа на семинарското здание, на двадесетина метра североизточно от него, бил издигнат и малкият, но гиздав семинарски храм. Последният бил напълно довършен през 1903 год. Той е посветен на св. Ивана Рилски, най-бележитият български национален светец и мощният закрилник на народа ни през епохата на тежките и мрачни робски векове. Някога, когато семинарският храм се огласял от топлите и мелодични молитви и песнопения на младите семинаристи, които не били повече от 150 души, той напълно задоволявал предназначението си. Днес, обаче, той стана съвършено малък, не само защото в него се молят на Бога и се подготвят за църковно служение повече от 450 млади следовници на Христовото и апостолско учение, но и защото в празничен ден се посещава и от мнозина богомолци от града. Изтъкнатото неудобство на семинарския храм наложи на Светия Синод да удължи с осем метра източната му част. Това удължение и това обновяване на храма се извърши през току-що изминалото се лято.
Прави впечатление, че броят на семинаристите от година на година все повече се е увеличавал, с изключение на времето, преживяно в люта бран. Например, докато до края на учебната 1909—1910 год. семинаристите никога не са били повече от 150 души, през 1910/11 са станали 155, през 1911/12 — 169, през 1912/13 — 183, през 1913/14 — 269, през 1914/15 — 252, през 1921/22 — 252, през 1922/23 — 278, през 1923/24 — 295, през 1924/25 — 356, а от 1935/36 учебна година насетне броят на семинаристите почти винаги е бил между 400 и 450 души.
В началото на всяка учебна година вече се явяват кандидати за семинаристи и бъдещи църковни служители около 250 души. Понеже няма възможност да се приемат толкова много младежи на учение в Семинарията, семинарската управа подбира само по 70—80 души и то чрез състезателен изпит по български език, математика, вероучение и пение. До тоя изпит се допускат само младежи, които са завършили прогимназията поне с добър успех, с примерно поведение и които не са по-възрастни от 17 години.
Нарасналите нужди на Семинарията и стремежът на българския народ да дава на децата си семинарско образование, са наложили на Светия Синод, който непрестанно бди и се грижи за разцвета на това първостепенно духовно учебно заведение, да вземе всички мерки за разширение на семинарската сграда. С подкрепа на държавата, през 1923 година той построи специално двуетажно здание с 16 класни стаи. Същите нужди наложиха да се разшири и да се ремонтира старото, централното здание. Освен семинарското управление, в последното днес се помещават ученическите спални, кабинетите на учител-възпитателите, болничното отделение, богатата семинарска библиотека, приемният салон, омивалното отделение, двете обширни трапезарии, просторната и приветлива кухня и специалната семинарска фурна.
В първите години от съществуването си в София, Семинарията изживяла доста неволи, не само защото е била откъсната от града, но и защото, както се спомена, околната местност е била съвършено пуста и безводна. Тогава нямало ни помен нито от къщи, нито от днешната дивна зеленина, що гали окото на посетителя и пълни гърдите му с боров дъх. Само тръне и бодили растели по тоя кът. За да пият и да се измиват учениците, вода се носела с бурета от далечни места. Тия несгоди, обаче, не са смущавали нито ученици, нито учители, нито ректори. Благодарение на грижите на Светия Синод, семинарската управа лека-полека е преодолявала всички спънки и несгоди. С труд и постоянство тя е съумяла да превърне пустия хълм в един разкошен парк, какъвто едва ли има някое друго учебно заведение в България. Всеки, който посети Софийската духовна семинария, облажава нейните питомци заради хубавата природа, всред която те живеят и се учат. Посетителят, обаче, още повече би ги облажавал, ако знаеше, какъв пустош някога е царял по семинарския хълм!
За да се подреди Софийската духовна семинария и да се разхубави нейното землище, много са допринесли семинарските учители, ректорите и синодалните архиреи, които милеят за тоя духовен разсадник, както майката милее за своите деца. Всеки от тях, според условията и възможностите си, се е старал да направи нещо, за да увековечи името си в историята на Семинарията, а всички — да създадат едно образцово духовно учебно заведение.
Не е излишно да се спомене, че за ректори на Софийската духовна семинария Светият Синод е назначавал винаги просветени, дейни и подходящи лица. Първи и. д. ректор на Софийската семинария е бил Йоаким Г. Бакалов. След него ректори са били все духовни лица, които отпосле са се издигали до най-високите стъпала на църковната ни йерархия. Такива с били: покойният врачански митрополит Климент, видинският митрополит Неофит — сега наместник-председател на Светия Синод, покойният неврокопски митрополит Макарий, старозагорският митрополит Павел, русенският митрополит Михаил, неврокопският митрополит Борис, ловчанският митрополит Антим, епископ Евлогий Смоленски — сега секретар на Светия Синод. В наши дни ректор на Софийската семинария е епископ Харитон Драговитийски. За кратко време е бил и. д. ректор и архимандрит Климент, сега инспектор при нея.
За да се издигне Софийската духовна семинария до първостепенно духовно учебно заведение в страната ни, са допринесли не само църковните управници, ректорите и учителите, които винаги залагат за всестранното образование и за нравствено-религиозното възпитание на питомците си, но и семинарската програма. Последната е нагодена така, че семинарските възпитаници да могат, в продължение на шест години, да придобият както специални богословски познания, необходими за всеки църковен служител, така и по-общи познания, необходими за всеки образован човек.
За подготовката на семинаристите най-добре може да се съди по тяхната програма. Тя не веднъж е изменяна и допълвана, за да се даде възможност на семинарските питомци да се подготвят отлично за своята бъдеща дейност в живота било като църковни служители, било като общественици и делови люде. През целия си шест-годишен курс днес семинаристите изучават следните предмети: български език (16 ч. седмично), гръцки език (8 ч.), латински език. (6 ч.), немски (или френски) език (12 ч. седмично), църковно-славянски език с църковно-славянско четене (9 ч.), руски език (3 ч.), математика (9 ч.), физика (4 ч.), естествена история (2 ч.), химия (2 ч.), хигиена с популярна медицина (1 ч.). телесно възпитание (1 ч.), обща география (2 ч.), отечествена география (2 ч.), гражданско учение (1 ч.), обща гражд. история (6 ч.), българска гражд. история (2 ч.), обща църковна история (6 ч.), българска църковна история (2 ч.), космография с пасхалия (1 ч.), логика (1 ч.), педагогика (2 ч.), философия (5 ч.), психология (2 ч.), Стар-Завет (10 ч.), Нов-Завет (8 ч.), основно богословие (4 ч.), догматика (4 ч.), нравствено богословие (3 ч.), пастирско богословие (2 ч.), мисионерство (3 ч.), литургика (3 ч.), църковно право (2 ч.), омилетика (5 ч.), църковно пение с църковен ред (10 ч.) и нотно пение (6 ч.).
До днес, през време на своето тридесет и шест-годишно съществувание, Софийската духовна семинария, като духовен разсадник с 6-годишен курс, е дала 31 випуска или около 1200 питомци.
Духовна семинария — Главната алея
В миналото младите богослови са се посветявали или в служба на църквата, като свещеници, или са ставали учители и чиновници по гражданското ведомство. Мнозина пък продължавали образованието си у нас или в чужбина, за да придобият висше образование по една или друга специалност.
Заслужава да се изтъкне, че винаги семинарските питомци, изобщо, са се отличавали със своето трудолюбие, със своята дисциплинираност и положителност и със своята добра подготовка. Някои от семинарските питомци са се проявили като добри учители, професори, лекари и чиновници; някои пък са се посветили на обществена дейност, а някои пък са облекли черното монашеско расо, за да служат на родната църква и да насаждат светлите етични и социални принципи на Богочовека всред нашето общество. Някои от тях, след като са минали през богословския факултет при нашия или при някой чужд университет, вече се издигнаха и до най-високите стъпала на църковната йерархия у нас.
Поради солидната подготовка, що дава на своите питомци, Софийската духовна семинария се ползува всред нашето общество с име на първостепенно средно духовно учебно заведение. Израз на тая преценка на споменатия институт даде и Негово Величество Царят, когато удостои Семинарията със своето височайше посещение преди шест години.
На 20 юний 1932 г. Софийската духовна семинария тържествено отпразнува 30-годишнината от съществуването си в Столицата и 25-годишнината на първия си випуск. На това двойно тържество благоволи да присъствува и да поздрави новия випуск и Негово Величество, нашият любим Цар. Между многото си мъдри съвети, които красяха вдъхновената му реч, Негово Величество Цар Борис III каза и следното:
„Молитствувам Бога да прати своето благословение над Софийската духовна семинария и нейните възпитаници. На вас, драги мои възпитаници на Семинарията, от все сърце завещавам да бъдете верни и предани Христови служители, защото само дълбоко вярващият в това, което проповядва, може да бъде истински носител на Христовите принципи и може успешно да ги разпространява.
„Всеки носи своя тежък кръст. И вие ще носите вашия. Знайте, обаче, че само ако имате пълна вяра в себе си и в онова, което ще проповядвате на народа, вашата мисия ще има успех. Бъдете достойни служители на църквата и народа!
„Призовавам Божието благословение над тая Семинария чрез молитвите на св. св. Кирила и Методия, на св. Цар Бориса и на покровителя на България — св. Иван Рилски, които трябва винаги да ви вдъхновяват в дейността ви".