21.04.2014 г.

Спомени за някогашна София


Списание "Сердика" - книга 8, 1937 г.

ПРЕЖНАТА СОФИЯ И НЕЙНИТЕ ОБИТАТЕЛИ
Асен Белковски

Спомням си Столицата преди петдесет и няколко години, когато, пръсната на махали, се къташе между Перловец и Владайската река — Герена.

Тогава София достигаше на изток до лобното място на Левски, на запад — до старите гробища, гдето е днес Окръжната палата, на юг — до Семинарския мост, а на север — до Хаджимановия. Центърът на града заемаше еврейската махала, събрана в един триъгълник с крайни пунктове: Св. Неделя, началото на ул. Леге при Алабинска и старата църква Св. Георги.

Чорбаджиите-кореняци, па и въобще по-заможните тогавашни се държаха около Денкоглу — платото на новата съдебна Палата — по Алабинска и центъра на „Баш чешме". Чаршията беше по Леге, началото на Дондуков и Търговска, около Безистена и отсреща по златарските улички. Банята беше до самата джамия към отсамния й ъгъл, а пазарищата се протакаха от Солни пазар — Позитано почти по цялото продължение на ул. Ломска. Беднорията се гушеше повече из покрайнините на града към Геренската Дразмахала, края на Алигината махала, на Баш-чешме и Перловската Имарет — махала, отсам реката и по игрищата отляво на ул. „Граф Игнатиев". Там се поприкрепваха и циганите отначало.

Турското население държеше просторните дворища на средната и начална част на Алигината махала. Тя започваше от Общината и се протакаше надолу по улица Гурко и пр., заключена чак до реката Перловец, между улиците Стефан Караджа и Аксаков. В краищата й, към Зоологическата градина, мавзолея Батемберг и на-дясно имаше големи, повечето дървени, житни хамбари—и там някъде по-надясно имаше един двуетажен, неизмазан отвън, от тухли хамбар, който принадлежеше на Луд Петър, който боравеше с добитък и беше един от най-големите землевладелци в Куру-Баглар — днешният Лозенец.

Живеех аз тогава в началото на Алигината махала, точно гдето се кръстосват улиците Гурко и Левски пред днешната Община. Тогава още не съществуваше разширеното дъно на ул. Гурко, както не съществуваше и дъното на ул. Стефанъ Караджа пред ученическото кино. Там улицата беше сляпа. До нас отляво, през дъсчена тараба, живееше във висока, облицована с дъски, турска къща важният чиновник Кисимов със съпругата си. Помня, че той ходеше с очила, а тя от сутрин до вечер с разпуснати коси. „Данке", — обаждаше се тя отгоре, от прозореца на майка ми, — „виж пък аз тъй ходя, защото мъжът ми така много ме харесва!"

По-нататък, зад Кисимови, следваше един малък турски харемлък. И той остана под основите на Общината. След прокопаването на улицата, този имот мина в ръцете на славния и твърде възпитан Д-р Цачев. Той построи там една солидна двуетажна гивгирена къща, която подире се откупи от Софийския градски съвет и придаде към нея крила и етажи, та се сътвори днешната Община.

Та, казвам аз... харемлъкът остана в основите на Общината. Много локуми и турска сакъзлия халва от цариградски кръгли дървени кутии съм изял аз като дете в този харемлък. До него, точно до него се ширеше първата Софийска пожарна команда. Тази част на днешната градска градина още не съществуваше. Мястото беше грамадно и празно — от будките на градината чак до Гурко и Народната банка. В това място се погребаха и едни основи за Сметна палата. Там се построи от дъски кръгообразно и първото в София театро —арената на Анджело Пизи. Там, в тая постройка започна, първите си представления и първата трупа на Антон Попов — машиниста...

Върху запустелия турски двор, отдясно до нас — две красиви гивгирени къщи. Построи ги останалият при окупацията руски полковник Логинов. Скоро след това една нощ той се случайно по невнимание уби.

Нашата улица — сега Левски — се наричаше тогава Войнишка, по простата причина, че всеки ден през нея минаваше караулът за Двореца. Тя започваше от площад Славейков и свършваше при Конака — сегашния Палат. От него пък надясно, както и сега, почти под прав ъгъл се откриваше дългото Цариградско шосе.

От към Витошка и Солунска улици, през Славейков площад тогавашното кафене "Баши" край днешната „Учителска каса", идваше среднеградската вада, протичаше по нашата улица и, тъкмо пред двора ни, завиваше към Гурко, отгдето  прекосяваше към заднището на Народния театър и покрай Славянска Беседа — турско дворище тогава — спускаше се да прекоси и хендеците на градинката пред Военния клуб. От там тя, покрай Цариградското шосе отиваше към Перловската река, през големия дол под сегашните къщи на Д-р Славчев, Гешеви, Моллови и падината на Цар Освободител. След това, зад Стоичковото ханче (дето е сега сладкарницата „Нова Савоя", минаваше под местата на Яблански и зап. генерал Д. Николаев, прорязвайки ливадата на днешната Царска детска градина и се вливаше в реката на онова място, дето надясно и нагоре по брега клечеха старовремските ни златоискатели, промивайки ръчния пясък от сутрин до вечер в пълни с кюмюр дървени корита, да вадят злато. И вадеха...

Но аз отидох изведнъж много надалеч от нашата улица „Войнишка", която, както казах, започваше от площад Славейков — кафене Баши-то. Там, отдясно на ъгъла, там където е сега аптеката на Д-р Пенчев, беше къщата на Коста Бояджията, единственият тогавашен по-голям майстор. Този човек със своята баданарка беше съумял да нареди доста добре живота си. И живееше охолно. Къщата на ъгъла беше негова — на мястото на сегашната аптека зееше кръчма, а пред нея край вадата хвърляха сенки няколко върби. Там беше свърталището на славния майстор и на нашия комшия... дядо поп Матея. Който ги търсеше, там можеше да ги намери.

В празнични дни бай Коста, подбодрен и развеселен, нахлузваше на главата си едно смачкано бомбе и с един дебел бастун, облъчен в чер дългопол сюртук, при възкъси светлосиви панталони и обуща подковани с кабъри, заминаваше на разходка. Аз не помня да съм го виждал някога тавряз. Разбира се, че хората на изкуствата и тогава падаха малко бохеми.

До неговата къща в един доста дълбок двор и сносна етаж и половина къщурка — от по две стаички на етаж — се гнездеше многочисленото семейство на винаги засмяния под широките си мустаки Йордан Наумов — началник отделение във Финансовото министерство — родител на многоталантливия наш цигулар — музикант, сега покоен, Петко Наумов.

Зад гърбовете на дворищата на Коста Бояджията и Наумов се разстилаше, с лице към площада, големият, почти четвъртит, двор на дядо Славейков. Преднището на двора беше покрито с разни плодни дръвчета, които през пролетно и есенно време придаваха особена хубост на жилището на поета, което прозираше в дъното на двора, боядисано в синьо. Тази къща и до днес съществува, но вече с едната си половина под диагонал в двора на търговеца Иван Банчев Казанджиев чийто вход е откъм Стефан Караджа. И до днес аз не мога да си представя изчезналото вече селище без беловласия му стопанин. Особено силно се е врязал той в паметта ми с пълната си и едра фигура, по ръкави и жилетка, със снежнобяла глава и овиснал, нос и мустаци, а зад него фон от жълта шума, позлатена от слънцето през хубава есенна надвечер.

Той не обичаше да сяда на стол; по-голямата част от деня си прекарваше на крака. Това ме кара да си го спомня и у нас, когато идваше при баща ми. Татко седеше на стол, а той сновеше из стаята неспирно. Същата картина се гнезди в главата ми и от редакцията на в. „Търновска Конституция"... Той все ходеше, ходеше... и гледаше в човека с много остри очи! Боже колко остри!


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...