При онези, които предлагат труда си на безценица
Из вестник "Дневник", 22 май 1936 г.
Рано е още градът да започне своя делничен живот. Спуснатите рулетки на магазините, бавно една след друга, с грохот се отварят и показват пищно наредените витрини. Уморените стъпки на недоспалия стражар бавно отекват из каменния паваж.
А животът на площада Трапезица е започнал. Първите и постоянни посетители - ХАМАЛИТЕ, са вече тук. Насъбрали се на групи, те чакат да започне новия ден - за да ги потърси някой и му предложат на безценица своя труд.
Чакат, но ще ги потърси ли някой през деня? Този въпрос е изписан по загорелите им лица.
Хамалите в очакване на работа
От рано и аз съм между тях. Търся своя репортаж. Ето той е пред мен. Защо да не пиша за тези хора на черния труд, които от ранно утро до късна вечер, препасали през кръста дебели замърсени въжета, чакат някой клиент, който ще им купи хляб...
Те всички са дрипави, уморени, със загорели лица и черни живи очи. Истински тип на цигани... цигани, които с честен труд искат да изкарат прехраната си.
Заобикалят ме и всички с един глас, на един дъх изказват болката си.
— Няма вече за нас живот... Няма работа, няма и хляб. По цял ден стърчим тук и чакаме. Но никой не идва. Ако пък дойде, малко ще даде. Няма и за хляб.
Те не лъжат. В това, което казват, има чистосърдечност и болка, която се чете по лицата им.
— Колко души сте?
— Две хиляди души.
Две хиляди хамали всеки ден чакат по всички пияци на София и предлагат на безценица своя труд.
А той е тежък и опасен. Нима е лесно да понесеш на гърба си 300-400 кгр. и да го качиш на пететажното здание. Ако този тежък товар ви притисне, вие ще останете труп под него.
Под тежкия товар
А те не се страхуват от работа - само че няма вече такава. Кризата се отрази и на тях - и то най-вече на тях. Няма кой да купува и те няма какво да пренасят.
Сали, който е нещо като председател на организацията, ми разказва:
— По-рано носех 500 кгр. на гърба си, а сега не мога и 200 кгр. да нося. Носи ли се на празен стомах? Ето вчера през целия ден не само аз, но и всички, нямахме дори сефте. А вкъщи жена и деца чакат хляб... Отидохме си с празни ръце. И днес ако е така...
Той не се доизказва. Мисълта, че този ден може да мине без лев в джеба потъмнява блясъка на черните му очи.
Не е само Сали. Като него има 2000 души, които предлагат своя труд на безценица - и все пак няма кой да го купи.
А и те са хора и те искат да ядат... Имат по пет-шест деца, които вечер ги чакат с вечната дума на уста - хляб.
Стефан Брашнаров
Софийски хамалин, второто десетилетие на XX век.
В очакване на клиенти за деня, началото на 40-те години
До днес столичните хамали остават запазената марка на площад "Македония".
