В началото на 30-те години в италианската поредица "Le Capitali d'Europa illustrate" излиза специална книжка, посветена на София и Белград. Днес ще ви запознаем с материала, посветен на българската столица. Чудесният превод дължим на нашия приятел Мишо Сотиров, който веднъж вече зарадва почитателите на Стара София с превода на тази интересна брошура. Първата част от текста е посветена на познати факти от историята на София, затова ще се спрем единствено на втората част, която представя преките впечатления на автора от улиците и забележителностите на града. На места са допуснати неточности, но запазваме оригиналния текст без коментар.
НА ОБИКОЛКА ИЗ ГРАДА
Столицата на България има немного
исторически паметници. Най-античният от тях е църквата Света София, малка византийска църква, чиято дата на основаване не
е сигурна, но е безспорно много стара. От художествена и от историческа гледна
точка тази сграда има ненадминато значение, за което един наш писател, Орио
Вергани, спомена наскоро: „Прекрасен модел на онзи тип култова
архитектура, уникален по своя род, носещ в себе си както малоазийски и
арменски, така и римски влияния, от епохата на Кръстоносните походи, Света
София отразява художествения гений на България, която поради географското
положение и поради туранския произход на расата се е превърнала в естествен
културен посредник между Европа и Азия и, в известен смисъл, в арена на среща
между две цивилизации. Също така, бидейки най-перфектният пример за катедралните
църкви, процъфтявали някога на българска земя, Света София синтезира
най-бляскавия период в историята на българите, този на Първата българска
държава, от 679 до 1018 г., периодът на най-голямата им сила”. Този
християнски храм е бил трансформиран от турците в джамия и е останал такъв за
един продължителен период от време. След това, по причина на пожари и
земетресения, бива порутен, като реставрацията му започва едва напоследък.
Отвътре оскъдната украса е в стила на православните църкви.
Един от най-колоритните
исторически паметници на града е Баня
Баши джамия, единствената в София, която все още се използва от
мохамеданското вероизповедание. Има елегантна колонада и три арки, покрита с
три малки и един голям купол и едно високо и тънко минаре. Ансамбъла на тази
типично ориенталска сграда предизвиква странен ефект сред модерните, абсолютно
европейски, сгради, които я заобикалят от всички страни. Някоя такава сграда,
било то палата, било то друга светла монументална постройка, ще замени, може
би, съвсем скоро този излишен белег от едно отминало време, и от художествена и
от естетична гледна точка София със сигурност ще загуби повече отколкото би
могла да спечели.
Недалеч от джамията, която
описахме, е прекрасната сграда на Минералната
баня, построена наскоро на мястото на римските бани. Много характерна е
православната катедрала (Свети Крал),
древна църква, напълно реставрирана, която се издига в центъра на доста широк
площад, от който могат да бъдат наблюдавани с любопитство трите ѝ метални
купола, разположени върху пръстени с фини отвори, нейните странични галерии с
колони, стените ѝ на редуващи се бели и червени ивици, създаващи прекрасен
ефект.
Новата катедрала, Свети Александър Невски, е най-важният
монумент на съвременна София, но тя е руски монумент, не български. Издига се
на същия площад, на който църквичката Света София изглежда изпаднала в мистично
размишление върху вековете история, изминали пред очите ѝ. Тази катедрала е
мраморно свидетелство за признателността на една нация. Вергани пише: „Освобождението
на родината от Царя всеросийски, Александър II, който с щедра ръка продължи
проницателната политика на Екатерина за изтощаване на Турция с цел завладяване
на Константинопол, българите искаха да увековечат дважди, в мрамор и в бронз, своята
благодарност – с един паметник на Царя Освободител на кон и с една голяма
базилика – за националното избавление. Но нацията едва що беше излязла,
подивяла и изтощена от мрака на потисничеството и бруталните кланета, които
през 1876 предизвикаха възмущението на Гладстон, и тези тъжни обстоятелства,
съсипали и разпилели народния гений не позволяваха да се повери на български
творци, които дори не съществуваха, грандиозната задача да бъде увековечено
чувството на един освободен народ. Статуята, която е великолепна, е дело на
италиански скулптор – Дзоки; църквата е проектирана, построена, украсена и
изографисана от руски творци. Българският гений отсъства от най-важните
художествени творби, създадени в резултат на политическото възраждане. Затова и
новата църква не изглежда съвсем българска. Превъзходен мавзолей с високи
златни куполи, ориенталски орнаменти на различни нива, бели и черни мрамори.
Типично московска. Докато вътрешността на Света София е оголена, и затова,
сурова и вглъбена. А червените тухли на старата базилика, покрити сякаш с ръждата
на вековете, са безкрайно по-изразителни и елегантни, също и като цветове, от
ледения олтар на отечеството, който българите издигнаха с майсторство, което,
обаче, не им принадлежи”.
Друга софийска катедрала е Света Неделя, която беше в значителна
степен разрушена на 16 април 1925 г. от голяма експлозия на бомба, заложена от
комунистите, по време (и в присъствието на министри и много депутати) на опелото
на генерал Константин Георгиев, депутат, убит два дни преди това. В ужасяващия атентат,
споменът, за който е все още жив, загинаха близо 140 души, сред които четирима
депутати, бившият министър на войната генерал Найденов, кмета на София
Паскалев, областният управител Неделчев и други дванайсет генерали, и бяха
ранени над 500 души, сред които председателят на Народното събрание Кулев,
министрите Вълков, Русев, Зандов (?), Калфов и Бобошевски. Този злодейски акт, целящ с един удар да лиши България от
нейното ръководство, беше последван от страховити репресии с безбройни арести,
хиляди съдебни процеси, смъртни присъди, убийства, довели в цяла България до
една жестока гражданска война, и дори София се оказа театър на кървави сблъсъци
и политически убийства. Експлозията предизвика пълното срутване на централния
купол, свода и горните части на стените на църквата – модерна и не лишена от
архитектурни достойнства.
Царският дворец е една обширна постройка, който няма точно
определен стил и, който, освен това, е почти напълно скрит от доста висока
ограда (прекъсната от две монументални порти) и от гъстата растителност на
малък парк. Вергани, плодовит писател дори що се отнася до обикновени
вестникарски статии, го описва такъв, какъвто го е видял, когато в него влиза
царицата, италианска принцеса: „В центъра на града и при все това тих.
Портите са затворени. Някакъв градинар минава сред гъстите дървета и сгребва
кадифените морави. Струята на фонтана напомня гласа на нежна рима, на която
тишината не отговаря... Почти невидим сред своя парк, който има над един
километър обиколка, забулен в зелено, забулен в златно през есента. Това е един
дворец, който не е престанал да бъде и вила. Шумът на улицата не може по
никакъв начин да достигне до прозорците му. Живее затворен в себе си без друг
изглед освен към парка, към който гледат прозорците и балконите му. Сградата е
от XIX век,
построена по проект, вдъхновен от френската архитектура на Втората империя без,
обаче, тежките струпвания на гипсови орнаменти и тумбести декоративни статуи.
Няма истинска изразена фасада, бидейки предопределен да се издига в една
градина без изглед към някой площад или улица, като вместо това дворецът се
отваря във всички посоки с еднаква хармония и елегантност на фасадата. Планът
на сградата има формата на кръст, чиито страни завършват с балкони, затворени
като зимни градини на първия етаж и отворени като тераси на втория етаж. Макар
че, етажите, включително приземния, са само три, покрити със силно наклонен
сиво-син покрив, външният вид е внушителен и разкрива, даже отвън, широтата и
височината на своите зали, осветени от дълги редове прозорци. Съвсем наблизо,
скрити сред гъстата растителност, други малки сгради в същия стил помещават
гвардейските части. По в дъното, опрени в оградата има големи оранжерии, където
са събрани най-редки екземпляри екзотични растения от царската колекция. Царят
е страстен любител както на ботаниката, така и на зоологията, до степен, че
да има набързо събрана ценна колекция, разположена в нарочна сграда винаги на
разположение на любознателните. Един навес, поддържан от колони от ковано
желязо и украсен отвън с декориран фонтан, води към монументално преддверие, облицовано в светъл мрамор и осветено от огромен кристален полилей, разположен
в центъра. Доминиращият цвят на украсата на двореца е бяло в мраморния и
алабастровия нюанс… Дворецът се издига на мястото, където е бил Конакът на
турския валия, от който не е останала никаква следа“.
Недалеч от двореца и от красивата
Градска градина се намира Народният музей, разположен в стара
джамия (Буюк джамия) с девет купола,
умело реставрирана и адаптирана за целта. Сградата, която има елегантна фасада
в розово, с красиви островръхи прозорци, украсена с надписи със стари славянски
букви, съдържа
забележителна антична колекция от старогръцката, елинистическата и римската
епоха. (Тук ще споменем мимоходом, че България е пребогата на доста значими
произведения на изкуството от всяка от тези епохи). Тук има също и колекции,
интересни при това, от монети и картини от съвременни български автори. Тези
картини представят в частност местни костюми и битови обичаи.
Продължавайки по улица Левски, се
достига до Пощенската палата,
прекрасно декорирана, особено отвътре, където се забелязва определен лукс при
орнаментиката и обзавеждането. Друга значима сграда е тази на Държавната печатница, от където излизат
стойностни публикации. Разбира се, тези палати, както и другите, заети от
министерства, банки и различни институции не са дотам монументални, нито имат
особени архитектурни стойности и в една по-важна по-малко нова столица от
София, щяха да останат незабелязани. Тук се набиват на вниманието, защото са
доказателство за похвалното усилие за обновление и разхубавяване, постигнато в
изключително кратко време, на един стар град, който в голямата си част изглеждаше
като турски град, където интерес представляваше, заради своя колорит, само един
мръсен еврейски квартал, но предизвикващ в същото време непреодолимо чувство на
отвращение.
Обширната сграда на Народното събрание (Камaра на
депутатите) и тя също е по-скоро обикновена от архитектурна гледна точка, но се
издига на един хубав площад и има пред своята фасада, която между другото е доста
красива, едно истинско произведение на изкуството. Става въпрос за паметника на
Цар Освободител, за който споменахме
по-горе. Този паметник, както вече знаем, е дело на един знаменит италиански
скулптор – А. Дзоки. Горе върху висок гранитен пиедестал статуята на Александър
II на кон се извисява величествена и жива, прекрасна с достоверността на
стойката и перфектността на линиите. Пиедесталът е обрамчен от една
възхитителна скулптурна композиция от чист бронз, в която маса руски и
български войници и селяни, водени от героите на освободителната война (великия
херцог Николай, Гурко, Скобелев) се устремява напред в порив, предшествана от
пламтяща, крилата богиня на победата с меч в ръка. В долната странична част на пиедестала
в две майсторски изработени скулптурни композиции е представено подписването на
Санстефанския мирен договор и обявяването на независимостта на България. На
предната страна се чете тържествено и просто посвещение: Царю Освободителю, признателна България. На юг от сградата на
Народното събрание прекрасният булевард Цар Освободител изглежда наистина като артерия
на голяма столица. Тази артерия започва на Орлов
мост (с гранитни пилони, увенчани с големи орли от същия камък), който прехвърля
незначителната Перловска рекичка, както в северната част на града елегантният Лъвов мост пресича, в близост до гарата,
Боянската рекичка.
Освен тези, които вече споменахме
по-горе, трябва да бъдат споменати някои други главни улици на българската
столица: бул. Окръжен, ул. Търговска, ул.
Игнатиев, ул. Московска, бул. Дондуков, ул. Витошка.
Палатите и къщите по тези улици и по широките
и красиви площади на обновения град са в непрестанен растеж, но нямат никакъв
определен стил. Приличат на подобните сгради в Пеща, Виена и в множеството
много нови градски центрове, формирани напоследък върху развалините на по-стари
агломерации. Тук триумфират тухлите, цимента, мазилката с всевъзможни цветове,
повече или по-малко приятни за окото, орнаменти, претендиращи да имитират дялан
камък... всичко, което, като цяло, характеризира градовете, които се обновяват
или нарастват с голяма бързина в един трескав растеж с усилващ се ритъм на един
свръхмощен дух на прогреса, неустоима манифестация на онези сили, които се
разгръщат и утвърждават, започвайки с неумолимо разчистване на всяка следа от
старото.
„Около Царския дворец –
отбелязва точно Орио Вергани – атмосферата на големия модерен град струи с
все по-голяма сила. Зловредното и далечно, но тежко наследство на стария турски
град е отхвърлено. Модерният град е на бял свят от двайсетина години, сред
срама от националното страдание в резултат на войни и революции, динамичен,
солиден, светъл, спретнат, премахвайки ден след ден старите темели на отоманската
леност. Млада кръв тече по неговите артерии, сред неговите палати и неговите
паркове“.
Няма да пропуснем да добавим, че
в София, като във всеки голям град, не липсват и културни институции. Освен
Народния музей и Държавната печатница, за които вече говорихме, тук са и: Народният театър, Академията за изящни изкуства,
Зоологическата и Ботаническата градина,
Етнографския музей и Музея по
естествена история. Много интересен е Етнографският музей, който нашият
многократно цитиран писател описва, както следва: „Носии от всички краища на
България, както от околностите на София, така от района на Варна, Пловдив,
Стара Загора, Македония, са изложени на витрини върху манекени в естествен
човешки ръст, имащи определена художествена стойност. Сватбените процесии,
които показват разнообразието от накити, обичаи, някои от които дори гротескни
и примитивни, като трофеите, закичени под формата на ветрило от венци и плитки
цветя големи колкото опашката на пуяк върху главата на младоженката и
кръстниците – празничен символ изглежда на плодовитостта; от домашни занаяти –
чепкане, предене, тъкане на вълна, на лен, на памук, кроене и шиене на платове и
облекла, селски занаяти, грънчарство, ковачество, дърводелство; от личния живот
на една селска фамилия от всички поколения – стари, възрастни, млади, деца, с
пособията и обзавеждането на селската къща – от сламеника до софрата, от
приборите до храната; от вкусове, маниери и разцветки, бялата вълна на шопите
от София, червените драперии на селяните от Македония; в този Музей ще откриете
цяла България, истинската, от вчера и от днес, трезва, търпелива, сръчна,
пестелива и здрава”.
Много от българските костюми и
образци, които са изложени в този музей, се срещат, освен това, доста често по
улиците на града и преди всичко в крайните квартали, където местния колорит не е изчезнал напълно и
където се забелязва също, че сте някъде между Унгария, Русия и Турция. Докато
в центъра и в популярните градски места надделява облеклото „по руски“ на
чиновниците и войниците, които изглеждат останки от войските на последните
руски царе, в крайните квартали могат да бъдат наблюдавани с истински интерес
характерни местни расови типажи – лица с изпъкнали скули, с дълги кестеняви
мустаци, с малки и подвижни очи; лица, изглеждащи като издялани с брадва, чиито
леко наклонени очи свидетелстват за предци с разнородна расова принадлежност от
Русия та до Китай; турци с техния типичен фес
или с чалма; евреи с леко дълго и
широко палто, с крив нос и къдрава брада; странни каруци, теглени от три или
четири коня, впрегнати „по руски“ един до друг и талиги, влачени от биволи.
В едно далечно предградие все още
съществува турско гробище, подобно на тези в Истанбул и Еюп; в едно друго, на
север от новия град и недалеч от железопътната гара, живеят отделно от
останалото население различни цигански кланове (катунари, калайджии, просяци)
безкрайно интересни за наблюдение заради своеобразните си типажи и дрипавите си
колоритни костюми. Софийските евреи, които са имали, както вече беше казано,
собствен обособен квартал, изчезнал вече от доста време, живеят днес почти
смесени с останалото население, в чиято дейност участват активно с характерните
за своята раса умения.
Околностите на София не са лишени
от привлекателни места. Там се намират многобройни минерални извори и някои от
онези обширни насаждения от рози, ослепителни и ароматни през пролетта,
култивирани от процъфтяващата, типично българска, розоварна промишленост.
На юг от града, между него и
високата планина Витош (издадено разклонение на веригата на Родопите, откъдето
се разкрива панорама на града, ако човек погледне в северна посока), заслужават
да бъдат посетени термалните извори на Горна
баня, Княжево и Банки. Турците, големи любители на
горещите бани, както и византийците и римляните, от които са наследили
владението на страната, не са пропускали тези здравословни извори. Горна баня е
много колоритно село, запазило почти напълно характеристиките от турско време.
Княжево, истински минерален курорт, е място за неделни разходки на софиянци,
когато времето е хубаво и температурата приятна. Също и тук къщите, дюкяните и
кафенетата имат типично турска физиономия. В Банки изобилства също шареното - във външния вид на къщите и, преди всичко, в женските костюми.
София, когато се завърнеш вечер от тези разходки, предлага привлекателна картина, осеяна с многоцветни
светлини, разхвърляни кръгли куполи, изпълнена с островръхи покриви и с
нащърбените профили на високи сгради. На север веригата на Балкана очертава
хоризонтална линия едва накъдрена; на юг се издига тъмната, триъгълна маса на
Витош, пресечена по средата на височината си от слой облаци…