Преди време представихме италианската брошура "Столиците на света - София". Сега, благодарение на любезната помощ на Мишо Сотиров, публикуваме пълен превод на текста. Въпреки редица фактологични неточности, брошурата е интересна със своя външен поглед към столицата и жив разказ за София през 1925 г.
СОФИЯ
Зараждащата се столица
Разположена между две планински вериги Родопите на юг и Балкана на север, София се намира по-близо до Македония от старата столица Търново, която е отвъд Балкана по посока на Дунава.
София има изгледа на руски град. Изкатервайки се по възвишението на Витоша (2300 м.), образувана от твърди назъбени скали, се разкрива панорамата на столицата. Градът гледан отдалече има величествен изглед и прави по-различно впечатление от това, което се добива при посещението му.
Изборът на София за столица идва да потвърди, след Берлинския конгрес от 1878 г., че княжеството макар и създадено по волята на Европа твърде силно за една толкова малка държава, няма намерение да се отказва от Македония и Румелия и разполага сърцето и мозъка на нацията на едно място изнесено по посока на желаните региони, в потвърждение на горещото желание за завладяването им.
Национално утвърждаване беше и изборът на място за столица като аванпост. Забелязва се също, че София е разположена на пресечната точка на два големи естествени пътя – тази от Белград към Босфора (Ниш, София, Пловдив, Одрин), пътя, който са следвали кръстоносците; и този, свързващ Адриатика с Черно море (Скопие, София, Искърския пролом, Дунава). Пътят от Белград за Босфора е опосредстван от Ориент експрес.
Разполагайки своето сърце и своя мозък – пише Пинон в „Европа и Османската империя” – в София, България потвърждава в същото време своята воля да преследва своите надежди за разширение, поставяйки своята кандидатура за хегемония на Балканите. Така възниква новата столица, с която софиянци са изключително горди. Но не по-малко е обичан от българите Търново – старата столица, считана за свещена.
По-близо от София до Дунава и Черно море, Търново има изглед на ориенталски град, разположен между голямата река и веригата на Балкана в равнината, ограничена от Дунава и Балкана. Макар и в развалини, Търново има живописен изглед и е един красив град.
По волята на княза и според желанието на народа, следователно, на Търново е отредена важна политическа роля – там първият национален парламент от 1878 г. изработи конституцията; там беше коронясан Александър Батенберг, после Валдемар и после Фердинанд; там накрая на 5 октомври 1908 г. Фердинанд прочете декларацията, която издигна България на ниво на суверенитет и независимост.
И така, от една страна новата столица представляваше един акт на национално утвърждаване, от друга старата столица беше натоварена с всички политически актове от национално значение. София се оказа неподготвена за новия си статут. В по-голямата си част, всичко което беше останало там от турците беше разрушено.
„Една точна представа за България – пише Едуардо Скарфолио през 1890 г. – дава понастоящем София, където само за един месец събориха всичко, което беше останало от турския град и, естествено, все още не бяха смогнали да изградят новата столица, така че вие виждате един хубав квартал построен около конака от 1878 г. и всичко останало в руини.
Общината договори един заем от 10 милиона за отчуждаванията, за водопровод, за канализация и за електрическо осветление и със сигурност след 5-6 години София ще може да съперничи на Атина и Букурещ.
Но засега прилича повече на полето около Римския замък и човек си мисли с ужас за страховитата кал, в която свещения град на България корабокрушира по време на дългите зими.
Впечатлението на блестящия италиански журналист съвпада с това на българския министър-председателя и министър на вътрешните работи Стамболов. „София – казваше Стамболов на Скарфолио – не може да бъде много привлекателна, защото е един град в строеж, от който днес съществува само скелета. Както ще видите, ние разрушихме всички стари къщи, изоставени от турците за да осигурим терени за строителство. В един месец целия стар град беше сринат до основи; сега подобава на българите да построят от него един нов град и правителството ще употреби всички средства, с които разполага, новият град да бъде красив. Ние искаме да стимулираме, колкото е възможно повече, активността на страната.”
И така столицата е изникнала скоро. От 1890 г. усилието да бъде направена красива и достойна за своята функция е във всеки един аспект на висотата на своята задача. Но резултатите, обусловени от политическите промени в измъчените Балкани, са по-ниски от вложените усилия.
Влизайки в София, човек остава с впечатление доста далечно от това, което би трябвало да придобие от една столица, отбелязвайки, че при преминаването на Ориент експрес – който води със себе си в своите спални вагони, ресторанти и т.н., изтъкнати финансисти, журналисти, индустриалци и т.н. от половин Европа – столицата е трябвало да се погрижи по-добре за външния вид на своята ж.п. гара. Излизайки от гарата се намира широк булевард – заобиколен от модерни постройки – който води в града. Има трамвайна линия между гарата и центъра на София, но дружеството е белгийско.
Нищо от турско време не е останало в София, макар че все още се срещат турци, но столицата има външния вид на който и да е руски град, макар че сградата на Народното събрание (камарата на депутатите) дава да се разбере, че става въпрос за столица. Това впечатление трае докато сред модерните сгради на новия град се очертае византийската църква Св. София, от която градът е взел името си след XVI век.
От сердите до конака
София е имала винаги, също и в римско време, значителна важност и, макар че не се усеща при посещението й, е за отбелязване, че поради своята географска позиция съвременната столица е привличала войски и кервани, била е място за търговия, пазар и размяна.
Искър, на славянски, е отбелязан още от Херодот и Тукидид и неговият басейн, до който е разположена София, по времето на пристигането на римляните се е оказал зает от сердите.
София начева още от онези древни времена да придобива значение, такова, че Траян й дава името Улипя Сердика, впоследствие Аврелий я избира за столица на провинция Средиземноморска Дакия, а Константин я нарича „моят Рим”. В нейните околности се ражда овчарят, който впоследствие ще стане император Максимин Трак.
През 343 г. тук се събират близо 356 епископи за един тържествен събор, който има за резултат осъждението на арианската ерес.
Атила през 441 г. срива града до основи. Юстиниан го възстановява, разхубавява и укрепява.
Но през 809 г. здравите стени на града не попречват на българския кан Крум да превземе града, посичайки 6000 негови защитници. Тогава градът бива наречен Средец, т.е. град-средище.
През 1383 г. го завладяват, издигайки тук известният конак, разрушен през 1816 г.
Разположение, климат, жители
София е разположена в Югоизточна Европа и е столица на България, конституционна монархия управлявана от наследствен княз и от еднокамарен парламент с 213 депутати избирани за 4 години.
Българската столица се намира на 332 км югоизточно от Белград, на 485 км на север-северозапад от Константинопол, на 284 км югозападно от Букурещ.
С Ориент експрес от Белград до София са нужни 10 часа.
Градът е седалище на православен епископ и на католически епископ, тук се намира сградата на парламента (Събранието), един музей, една малка библиотека от 15-20000 тома един колеж, военно училище, семинария.
Климатът е суров (-4 – +27 С), континентален, влажен. Това е най-населеният център в България, която има 40 жители на кв. км. София има 75 жители на кв. кв. Според последното преброяване на населението София има 134,000 жители.
Преобладава земеделието и дребната собственост, налице е производство и търговия със зърнени храни, пшеница, ръж, ечемик, царевица. Има отглеждане и износ на тютюн и износ на известната есенция от българска роза.
Старата и новата
София се състои от две части. На запад е разположена старата турска София – задрямала и мръсна, София, която изчезва, София, която си отива. На изток е новият град със своите просторни квартали, широки улици, оживени булеварди, просторни площади, лъскави магазини.
Дворецът на княза разделя двете части.
От гледна точка на паметници, архитектурни произведения, сгради, няма нищо важно и значимо.
Има стари джамии, предмет на по-голям исторически интерес, сред които Буюк Джамиси, много известна заради своите девет блестящи медни купола.
Испанските евреи, установили се в София в края на периода на Инквизицията са построили тук през 1860 забележителна синагога.
София Джамиси, която е дала името на града е превърната в православна църква. На север от новия град са разположени минерални извори и сградата на банята.
Една обиколка на столицата
Столицата, както беше отбелязано, не представлява нищо особено интересно от гледна точка на строежи, сгради, улици. Спускайки се по булевард „Дондуков” вие ще откриете една необичайна оживеност, същата като в големите италиански градове. Това е една от главните артерии на града, заобиколена от модерни сгради и обилно озеленена. Най-добрите кафенета, най-елегантните места за срещи, офисите на основните банки са на тази улица, която е и основната артерия на вестникопродавците, което не може да се каже за други квартали, където вярно, няма да намерите и много читатели.
- Трибуна-а-а-а...
- Вечерни новости-и-и-и...
- Камбана-а-а-а...
Ето ни вече на широкия площад Баня Баши, в който се влива улица „Търговска”, която измерва пулса на бизнеса. На площад „Александър” започва да се усеща столичният град: тук е Министерският съвет, тук е Народният театър, тук е и Народният музей. На този площад именно е разположен Царският дворец в ренесансов стил без точно определен характер, където най-забележителното е изобилната зеленина, която обгражда августейшия дом.
В центъра на София е православната църква „Св. Крал”, която е служила за катедрала. Църквата „Св. София – Закрилница”, разположена недалече от Парламента, е във византийски стил и стои сред най-значимите сгради на столицата.
Обръщайки се към катедралата, завършена около 1910 г., ще забележим, че строителството е било възможно благодарение на събиране на средства от населението: събрани са 25 милиона, като строителните работи са започнали през 1896 г. Катедралният храм е бил, прочее, израз на едно общо желание на целия народ, но завършен само преди три години, през май 1925 г. е почти напълно разрушена от конспиративната и кървава лудост на българските комунисти.
На улица „Левски” има една значима сграда – значима, искаме да кажем, в сравнение с другите сгради в града – тази на Пощата. От историческа гледна точка не представлява почти нищо, в Лондон, Виена, Париж и Берлин, тази палата би минала за второразредна сграда, но в София тя е забележителност. В интерес на истината, трябва да се каже, че вътрешността на Пощенската палата луксозно декорирана, обзаведена в един очевидно практичен дух. Ако софиянци бяха отделили същата грижа на ж.п. гарата, това щеше да е от голяма полза за българската столица в очите на космополитната публика, пътуваща с Ориент експрес.
В етнографския музей е налице една разнообразна и богата колекция от български народни носии и са пресъздадени интериорите на селски къщи. Музеят е разположен на подстъпите на булевард „Дондуков”.
Цигани и каракачани
Често по улицата на София се срещат цигани. Те обитават специален квартал на столицата, разположен от дясната страна на ж.п. гарата. Това е един изоставен квартал, съставен от колиби, в който царува мизерията, грубостта и мръсотията. Циганите, които са около 100,000 в цяла България са многобройни в столицата и обикалят по улиците в търсене на работа и парче хляб. Приличат много на своите събратя от Карпатите и произхождат в голямата си част от Ориента. Носят разноцветни дрипи, кожата им е с цвят на бакър, а долната устна обикновено е увиснала. Въпреки това, не е рядко срещано да срещнете симпатични цигани, модно облечени и с добър външен вид. Но мнозинството, мизерно и гладно, скитащо се напред-назад, понякога развеждащо мечки за да умилостиви населението от предградията, понякога предлагащи услуги като калайджии, понякога просещи милостиня.
Този, който познава циганите само като музиканти, бива разочарован, че не всички притежават тази вродена дарба. Най-неблагодарната работа е отредена на циганите и те се наемат да я вършат даже срещу мизерно заплащане. За обесването на 27 май 1925 г. на Коев, Фридман и Загорски са наети именно трима цигани – боси, мръсни, дрипави – срещу само 1000 лева на калпак. Бидейки наети, са се надявали след екзекуцията да спечелят от продажбата на въжетата на обесените на парче на достопочтената публика, поради всеобщото убеждение, че въжето на обесения носи късмет.
И все пак, вярно само на софийските цигани, Стамболов дава правото на глас, поради изборни съображения разбира се, но все пак поне софийските цигани имат права като всички останали граждани. Техните жени само допълват общото впечатление за мръсотия, за бедност с парцалите, с които са покрити, както и с отвратителността на димящата лула, с която не се разделят, даже докато кърмят измършавелите си рожби.
Освен циганите в София има и каракачани. Народ обикновен и добър, почти примитивен. Не са нищо друго освен пастири-номади, но често се наемат и с превоза на дърва и въглища от планината към полето. По носиите, които носят могат да бъдат различени веднага от гражданите, както и по своя диалект, които е смесица от турски, гръцки и славянски, но дори само шапките и поличките им са достатъчни, за да ги разпознаете.
Своеобразни носии и специфични обичаи притежава и една друга група селяни, считани за странни от българите. Те обитават околностите на София, мъжете се обличат в бяло, жените носят сини вълнени наметала, декорирани с бяло, косите им са разделени на две дълги плитки и носят леки бели забрадки.
Има и още една група, по-многобройна в Пловдив, отколкото в София, произхождаща от античните траки, която има своеобразен диалект и се отличава по затрогващите народни песни, ако съдим по впечатлението, което правят, когато се появяват из градските площади.
От прободената кукла до провансалските танци
По улиците на простолюдието може все ще да се види една оцеляла средновековна сцена: това са врачките, многобройни в София, и макар и преследвани от полицията, с нарастваща клиентела и увеличаващ се престиж. Ето, че врачката опитва всякакви средства, за да прогони злото, има и молитви, има и проклятия, после гадае доброто и злото, нещастия и весели събития, но когато вече всичко е опитано и няма надежда за успех, ето че кокалестите ръце сграбчват една восъчна кукла и я пробождат многократно с лъскава игла. Ненавистната персона е засегната, защото восъчната кукла представлява именно нея.
Здравомислещата част от населението, която в един определен смисъл е по-напреднала, се забавлява с една проста игра на мечка. Не е кой знае какво. Един човек се загръща с животинска кожа. Разбира се, предполага се, че това непременно е мечешка кожа, но не е. Играта се нарича „на мечка”, но не е казано, че кожата трябва да е непременно мечешка. И така, след отклонението по въпроса за кожата, продължаваме да наблюдаваме. Човекът, загърнат в кожата, тича насам-натам, а весели девойки го следват и тичат и викат, а междувременно неуморно се повтарят музикални мотиви – прости, всеизвестни. Накрая човекът с кожата бива хванат, връзват му се ръцете, връзват му се краката, натискат го на земята и всички се смеят от удоволствие.
От обичаите ще отбележим тази стародавна традиция, която се състои в това на Бъдни вечер стари монети – дотогава грижливо кътани – да бъдат слагани в сладкишите. Както и обичаят да се поставя свещ върху буренце с вино, на свой ред поставено в центъра на отрупаната маса, докато се окадява с тамян.
На празник и в неделните дни се прави хоро, което е най-характерният танц на българския народ, често срещан и в самата столица. Хорото е от гръцки произход и много напомня на провансалските танци. Участват млади хора и от двата пола, съпровождани от свирач с тъжни и монотонни мотиви, който невъзмутимо свири на своя кавал. Младите се движат напред и се връщат през няколко стъпки, непрестанно за голяма радост на публиката. И трябва да се добави, че по време на танца, се случва нещо много интересно – хорото пее и подема възгласите на древните войни.
Околностите
Много интересни са околностите на София, както заради особеностите си, които сами по себе си са обект на любопитство и наблюдение, така и заради приветливостта на определени места, които софиянци са избрали за своите вили. Село Бояна, недалеч от София, със своите прекрасни вили и богати градини, хотели, е едно място за наслада и почивка.
Интерес, например, би представлявало и посещението на Рилския манастир, където няма да намерите развалини и останки от антична цивилизация, но ще научите обичаи и ритуали, древни легенди, нелишени от своите характерни особености и поради това необходими за заучаване за този, който е решил да се задълбочи в материята.
Драгалевци и Княжево са средата на една разходка за удоволствие в околностите на София. Една екскурзия, каквато софиянци често правят, е в планината Витоша. Ако тръгнете в добър час от София за Владая и после се изкачите на заснежения връх на Витоша след четиричасово изкачване, това е едно забавление, което често може да се сравни с едноседмична къртовска работа в министерските канцеларии, но предимно в другите офиси, частни или държавни.
Също в околностите на София, на пътя за Пловдив, се намира Нови хан. Говори се, че тук някога имало кервансарай, за който се разказват разни недодялани истории за сладки приключения и за свирепи злодеяния станали там.
Но най-интересната разходка в околностите на столицата е тази, прекосяваща Балкана. Трябва да се стигне до възвишението до село Гинци и оттам е лесно да се прекоси масивната планинска верига. От Гинци се отива в Берковица пешком през връх Ком. Много често туристическите групи продължават разходката до село Чипровци, важно навремето, бидейки седалище на католически епископ, днес интересно поради своите железни рудници и килимарски фабрики.
Все в околностите е интересно да се види Враца, до която се достига по дефилето на река Искър. Това е една община с 12,000 жители, важна заради търговията с кожи, кожени изделия и коприна.
Оттам се отива до гърлото на Изгориград. И ужасът на селяните от гърлото на Изгориград и народните легенди за това гърло са толкова големи, че стигат да бъде напълнен един том голям колкото речник.
Долината на розите
Не може да се пише за София и за България, без да се спомене за Долината на розите, без да се разкаже за Мъглиж, където ни отвежда пътя от Търново, старата столица и място на царската вила.
Смята се, че износа на розова есенция носи на България от 5 до 6 млн. франка годишно. Само в Казанлък има над 1000 хектара изцяло заети от розови насаждения. В София няма друго освен износители, производителите са в Казанлък, в Пловдив, а най-важната розоварна се намира в Мъглиж. Правителството следи с голямо внимание розоварната индустрия, твърде печеливша, и поставя знак за гаранция върху флаконите с розова есенция, за да избегне многобройните фалшификати, обусловени от високата цена на ароматния продукт.
Няма година, в която един добър софиянец да не се отправи към Мъглиж, за да вдиша въздуха изпълнен със сладкия аромат на обширните розови насаждения, който се разпростира неусетно в околността, просмуквайки се навсякъде – в сградите, в храните, в хората.
Розовите насаждения се разпростират до подножието на планината, която ги защитава от жаркото лятно слънце и от студените зими. Това е един уникален спектакъл в целия свят. Това е един контраст на цветове: червен и бял, преливащи, красота, която омагьосва: розовите насаждения са високи до два метра, разпрострели се нашироко и съзерцавайки ги, човек бива обхванат от сънно усещане, от едно неусетно откъсване, проникващо в душата, което вълнува дълбоко, което изличава мислите за циганите, за каракачаните, срещнати из софийските улици, усещане, което приповдига и отдалечава от мизерията и грозотията на живота, за да издигне душата и духа към небесата, почти благодарейки на Природата, че е пожелала да разхвърля в този край, с пълни шепи, такава красота…
Това е една божествена поема, която извира отвсякъде, която прониква във всичко, която те кара да забравиш всичко.
Мъглиж, благословена земя!
През май-юни цъфтежът е завършил. Това е един спектакъл несравним и неописуем. Трябва да се отиде в подходящ момент, за да се видят сред розовите насаждения стотици девойки в ярки носии да берат розите. Необходимо е това да стане преди слънцето. Разцъфналите рози трябва да бъдат събрани преди изгрева на небесното светило. И ето, че кошниците вече са пълни с рози, с рози. Колко пъргави са, колко сръчни са, беритбата е бърза, изглежда, че те не се страхуват за гърбовете си. Пеят, но това не са напевите на хорото, не е и на кавала, който съпровожда играта „на мечка”, това е една песен, изпълнена със сладост и свежест, в която има радост и мистичен трепет.
Изглежда, че чрез младостта се разпространява божествената поема на това време, на това място, и добре приляга моминската красота на изобилния майски цъфтеж. Показва се слънцето. Но розовите насаждения вече са обрани, нощта ще донесе новите цветове.
От кошниците, розите се пресипват в чували, доставяни в розоварните. Технологията е прастара, а не модерна наука, осланяща се на високопродуктивни машини. Това е, всичко на всичко, един казан за дестилация с капацитет 10 кг рози, т.е. съдържанието на един чувал. Счита се, че 3000 кг рози дават 1 кг есенция, от това може да се направи заключение колко казана и колко чувала са нужни, за да се „напарфюмира” Европа и Америка.
Въпреки, че Пловдивските розоварни са примитивни, все пак е сигурно, че България не е загубила своето първенство, че розовата есенция от Персия не е успяла да я победи на световните пазари, че напразно са правени опити да се добие същата есенция чрез присаждане на български рози в други страни.
От казана до флакона, след това държавния знак за гаранция, после по пътищата на света...
- Един флакон розова есенция, моля! Ама българска, с гаранция!
- Веднага, господине. Петстотин франка, господине.
Вече се намираме в кой да е парфюмериен магазин в Европа. И магията е свършила.