20.11.2019 г.

Първото автомобилно състезание


Из "Съвременна илюстрация", бр. 3 от 1914 г.

ПЪРВО АВТОМОБИЛНО НАДБЯГВАНЕ.

За патронен празник на дружеството на шофьорите е избран „първи май“ ст. стил. Тази годишното му отпразнуване, въпреки старанията на комисията, като първи път не можеше да бъде особено.

След молебена и освещаването на съюзното знаме в черквата „Св. София", около 50 автомобили наредени и укичени манифестираха из града до Орловия мост от където започнаха да се пускат за надбягване желающите.


Явиха се желающи да бягат 11 автомобили, а именно:

I. Оверланд 35 конски сили. Тръгна 10 ч. м. пристигна. . .

II. Шенард и Волкер, 35 конски сили. Тръгна 10 ч. 3 м., пристигна 10 ч. 22 м. 27 с.

III. Опел, 50 конски сили. Тръгна 10 ч. 6 м., пристигна 10 ч. 20 м. 45 с.

IV. Хупмобил 32 конски сили. Тръгна 10 ч. 9 м., пристигна. . .

V. Диато, 22 конски сили. Тръгна 10 ч. 12 м., пристигна 10 ч. 32 м. 22 с.

VI. Некарсон, 24 конски сили. Тръгна 10 ч. 15 м., пристигна 10 ч. 35 м. 30 с.

VII. Щоевер, 5/10 конски сили. Тръгна 10 ч. 18 м., пристигна. .

VIII. Дитриш, 40 конски сили. Тръгна 10 ч. 34 м., пристигна 10 ч. 51 м. 20 с.

IX. Опел, 22 конски сили. Тръгна 10 ч. 35 м. пристигна 10 ч. 53 м. 20 с.

X. Щудебакер, 40 конски сили. Тръгна 10 ч. 36 м., пристигна 10 ч. 55 м.

XI. Оверланд, 35 конски сили. Тръгна 10 ч. 37 м., пристигна 10 ч. 54 м. 5 с.


Целта на надбягването беше да се види има ли подготвен персонал, а също биха ли се явили бегачи за едно по-сериозно надбягване, което ще се уреди по всяка вероятност към края на август т. г., правилно и по подобие на западноевропейските надбягвания. Ще се избере път около 200—250 клм. добър, лош, планински, за да се види кои автомобили най-добре биха издържали нашите лоши пътища. Проектира се да се пуснат автомобили разни марки приблизително равни по сила, но като условия, шофьора да е от България или дълго време работил тук.


1.11.2019 г.

Как и къде софиянци си лъскаха обувките


(Спомени на един син на ваксаджия)

Крикор Асланян

Днес подхващам една интересна и не маловажна тема. Почистването и лъскането на обувките. На пръв поглед дребна и незначителна тема, но колко по-приятно е до теб да върви мъж или жена с хубави, чисти и лъснати обувки, вместо с кални и мръсни “кубинки” или вмирисани маратонки. 

Днес чителите масово се оплакват, че в класните стаи вони на “умрели лебеди” и трудно се диша. Особено през зимата, когато прозорци почти не се отварят за икономия на отопление.

В София от моето детство софиянци държаха да са чисти и елегантни, да са истински европейци и взимаха пример от жителите на Виена, Париж, Прага или Будапеща. България не беше член на Европейския съюз (за щастие той тогава не съществуваше), но никой не се съмняваше, че българите въобще и софиянци в частност са европейци, т.е. граждани на Европа. Затова много се смяхме, когато вестници, радио и телевизия гърмяха в началото на 21 век, че видите ли България най-после влязла в Европа. Като че ли дотогава е била в Азия, Африка или при робинята Изаура.

И като всички европейци и ние, българите, ходехме с чисти и лъснати обувки.

Всички вкъщи имахме боя за обувки, четки за разнасяне на боята, както и големи четки с мек косъм за лъскане. Имахме и продълговати парчета плат кадифе. Но за него ще ви разкажа малко по-късно, за да ви държа в напрежение.

Най-често си почиствахме и лъскахме обувките вкъщи, но понякога се налагаше това да го правим извън дома ни. Някои го правеха, защото бяха забравили или не са имали време да си лъснат обувките, защото закъсняват на среща с любимата девойка или просто са забравили от вълнение за първата среща.

В София на определени места по улиците имаше ваксаджии, които срещу скромно възнаграждение ви почистваха, боядисваха и лъскаха чепиците. Такива “пиаци” на ваксаджии имаше до градинката на Централна баня, на площад "Възраждане", на площад "Славейков", на площад "Св. Неделя" и на много други места из града. Най-вече до градинки, на площади и централните улици.

Ваксаджиите на площад "Света Неделя", началото на 40-те години

Бягайки от турските зверства, през 1922 г. семейството на баща ми идва в България и се установява в София на ул. "Паисий". Той е на 15 год., не знае дума български, а трябва да работи. Какво?? Ваксаджийче на пл."Св. Крал", както тогава се е казвал пл. "Света Неделя". С много малко капиталовложение - едно съндъче, няколко кутии вакса, 2-3 четки и парче вълнен плат (от някое старо оръфано палто или от изпокъсаната кадифена пола на мама), и може да започне собствен “бизнес”. Пък и знаенето на български език не е задължително. Важно е клиентът да остане доволен и да плати, а може и бакшиш да остави. 

Ваксаджийското му сандъче беше на тавана на къщата в която съм се родил, дълги години след като татко беше станал дипломиран майстор обущар и заедно с братята си имаха работилница на ул. "Цар Симеон" 112 и магазин за продажба на готовите обувки на ул. "Пиротска" 10.

Когато комунистите извършват терористичния акт - взривяването на черквата "Св. Неделя" - татко е на площада със своето ваксаджийско сандъче, става свидетел на трагичните последствия от атентата и изживява страха и ужаса. Но това е друга тема.

Първото, което клиентът искаше да знае, беше “колко ще му струва услугата”. Имаше възможност и за пазарлък и когато цената го задоволяваше, слагаше десния си крак на сандъчето, на което имаше дървено стъпало с изрязано място за тока на обувката, та кракът да не се движи при почистването, боядисването и лъскането.  От двете страни на крака в обувките се поставяха картонени предпазители, за да не се боядисат чорапите.

Добрите ваксаджии имаха стара консервена кутия или някакво старо канче, в които имаше “сапунка”, т.е. сапунена вода, с която обувката се измиваше леко, за да падне калта, ако има такава. Зимно време това беше задължително. След което с парцал (някоя стара скъсана памучна риза) обувката се изсушаваше. Същата процедура претърпяваше и лявата. И отново на сандъчето стъпваше дясната. Обувките се намазваха със съответния цвят боя, най-разпространена беше марката “Ималин” или “Щъркел”, след което се пристъпваше към лъскането с две четки. Едната наляво, другата надясно и обратно, а  после едната напред, другата назад и обратно, докато кожата на обувките лъсне като слънце. Мъжките се правеха от телешки бокс, а дамските от шевро, което ще рече кожа от малко козле. Саите, лицевата част на туристическите обувки, обикновено се изработваха от свински юфт, а за подметка слагаха автомобилна гума, която нямаше ни износване, ни късане - бяха вечни.

След като обувките лъснеха, с парцалче или направо с пръсти ваксаджията нанасяше върху кожата лустро, отново заиграваха четките и накрая с кадифето обувките ставаха “джам”. Ваксаджията чукваше с голямата четка по сандъчето, което беше знак, че обувките са почистени и лъснати и чака плащането. 

В зависимост от категорията на ваксаджията сандъчетата биваха обикновени, без разни шарки и украшения, но имаше и мераклии ваксаджии, които украсяваха сандъчетата с рисунки или залепваха картинки - обикновено някоя леко разголена красавица, та даже заковаваха някакво огледалце. Когато по екраните се появи индийския филм “Бродяга”, всички циганета- ваксаджийчета пееха песента от филма и тактуваха с четки по сандъчетата си.

В София имаше и салони за лъскане на обувки. Там беше за хора тежкари и за тези, които не бързаха, пък имаха и повече пари. Всяко удоволствие се заплаща!

Такива салони имаше на ул. "Пиротска" до кино "Македония", на площад "Възраждане", на ул. "Раковска" и "Аксаков". Може би и на площад "Славейков", но за него не съм много сигурен. Салоните, в които ходех аз, правех се на тузар, бяха този на пл. "Възраждане" и понякога на този на ул. "Пиротска". 


И двата салона бяха обширни помещения с по 6-7 кресла, а може би и 8, качени на високо, та на ваксаджията да му е удобно да работи седнал на ниско столче. Креслата бяха широки, удобни,  обикновено тапицирани с тъмно червено кадифе. Абе луксозна работа за “баровци”. Сядаш, запалваш цигара, да не би да ти стане лошо от чистия въздух, слагаш крака на дървената стойка и се оглеждаш дали няма да мине някой познат да те види, та да му махнеш с кеф. 
Повечето ваксаджии в салоните бяха цигани, но работеха професионално и с достойство, имаше и българи ваксаджии, но по-рядко.  В салона на пл. "Възраждане" ходех при един висок, красив циганин, с когото бяхме почти приятели, защото ходех често да си лъскам обувките при него и винаги му давах нещо над нормираната от държавата тарифа и той беше много доволен и се стараеше обувките да са “джам”. Дето имаше един лаф тогава “муха да кацне, ще се разчекне”.

В салоните работеха само мъже, но смътно си спомням, като че ли в един от салоните работеше и една жена. Но не съм напълно сигурен.

В салоните са лъскане на обувки, макар и рядко, се появяваха и жени. Качена на високото кресло, не дай си Боже, дамата да е с по-тясна пола, ваксаджията се изпотяваше няколко пъти докато й лъсне обувките. А ние, мъжете, се подсмивахме под мустак и му намигахме многозначително и той се изпотяваше още повече. 

В края на 50-те и началото на 60-те години таксата на лъскането на половинки обувки, така казвахме на обикновените мъжки обувки, беше около 1,60 лв. Естествено давахме 2 и галантно отказвахме рестото. Нали се правехме на “баровци”.

Имаше и песен, от типа “стари градски”, пее Иван Андонов:

Вакса, вакса, 
Само за две цигари лъскам обувки с вакса,
Лъскам обувки само за 2 цигари такса
Навред съм аз и ти за мене вика,
Само за час правим на джам чепика,
Вакса вакса,
Лъскам обувки само за две цигари такса и т.н.

Някъде към 2010 или 2011 г. на ул. "Раковска" пред Кристал видях последния софийски ваксаджия и го снимах. Нарекъл съм го последния мохикан. Още един занаят си отиде безвъзвратно, качиха го на рафта на историята.

Последният мохикан


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...