25.04.2022 г.

Центърът на София преди Освобождението (спомени)


Списание "Нива", бр. 37, 1930 г.

П. М. Матеев

Потърсих в Одрин у фотографа Михаилиди някои снимки от старини в града и попаднах на снимки, взети в София и Търново преди освобождението. Една от тия снимки е дадената тук. В тая снимка виждаме турския конак, днес царския дворец. Всеки ще забележи, че стилът на днешния дворец, с изключение източното и западното крила, прибавени през князуването на княз Фердинанда, е досущ предишния на конака. Балконът е копие от стария. Покривът е само модернизиран.

Лично помня представата в тая снимка във всичките й подробности. Ще си спомнят, които са чели дневникът на Иречек, отчасти обнародван във в. Мир, как той една сутрин е видял, когато работници се бяха отдали на събарянето на джамията, стърчаща в снимката, близо до конака, приспособен набърже в дворец. 

От двете страни на улицата, с върби от страните, имаше зеленчукови градини. Една от тия върби е и историческа. Един ден Каравелов минавал по тая улица, разговаряйки с Бурмов, възбуден от нещо изказано от Бурмова, изхоква го, като му казва — ей на тая върба ще та обеся. Бурмов си заминал, след 2—3 часа намира Каравелова и с пръст на темето си казва му, с най-голямата негова сериозност. — Не можеш! 

Малко преди избирането на княз Александра руското управление се загрижи с приготовлението жилище за княза. Турският конак се измаза, боядиса и украси до колкото бе възможно, и в него слезе новоизбраният и провъзгласен княз. Имах честта да присъствувам в салона, в който набърже събрани видни българи, го приеха. Помня, че той се особено зарадва като позна покойния Д. В. Хранов, познавал го през време на войната в главиата квартира.

Не се мина много време и набърже извършените мазилки и поправки в двореца започнаха да се развалят и рушат. Видя се необходимо тоя дворец да се преустрои. Назначи се за тая цел комисия, която реши дворецът да се построи отново. Водима, преди всичко, от икономията, реши да запази главните основи и връх тях да построи новия дворец, и му се даде вънкашния вид досущ онзи на стария конак, запазвайки и стила на балкона. Докато се строеше дворецът, князът обитаваше къщата на генерал Паренсов, от когото я бе откупил, и тя се нарече малкия дворец. Напуснат от княза, тоя се зае от Министерството на вътрешните работи, което го заема и до днес. 

Първата обществена градска градина се уреди в частта надясно от улицата в снимката, в която стърчаха няколко дървета вишни. От това начало тя се разшири на няколко пъти до днешното й състояние. Южната част, гдето е казиното, незаето още от градината, се назначи за съдебна палата и дори се построиха основите й. Тия основи се заринаха и градината се разшири и връх тях е хотел България. А Военното министерство беше заето от малки турско-цигански къщурки. Мястото беше низко и мъчно проходимо в мокро време от кал. Вада течеше, идяща от към Бояна, минаваше през мястото на дивизионната и Александровската болница, минаваше през горната част на площад Славейков, дето беше "Кафене баши" с върби пред него.

Тая вада, блатиста, минаваше през гдето днес е издигнат великолепния Народен театър, и опера, и излизаше на Цар Освободител при определеното място за въздигане паметник на митрополит Климент Охридски. Тук военния клуб използва водата и уреди първата в България пързалка с кънки. В онова време крайното здание по Цариградското шосе, днес Булевард Цар Освободител, беше турската болница — няколко сгради, на по един етаж, една зад друга — която се преобърна за помещение на Военното училище. От там нататък стърчаха гробни камъни на турски гробища, из които и по-нататък стада овци свободно пасоха. Никакво живо дърво не съществуваше, гдето днес се шири хубавият Борисов парк, с изключение на върбите покрай Цариградското шосе. 

Днешното Княжево се наричаше Бали ефенди, гдето имаше теке с хубава солидна джамия и гробът мавзолей на Бали ефенди, светец. „Бали ефенди“ беше любимата разходка на княз Александър и по това се измени името му на Княжево.

Има имена, които продължават да носят име, дадено от особен белег на тях и след като такъв е отдавна изчезнал и заместен от друг много по-забележителен. Такъв е случаят с Лъвския мост, познат и до днес най-добре под името Шарен мост. Предишният турски мост беше нашарен от двете страни с ивици от бели и червени бои, от там Шарен мост. Бронзовите лъвове, които красят днешния мост, са репродукция от известните художествени лъвове, красящи лувърската градина в Париж.

Целта ми бе да дам няколко данни за представената тук снимка, увлякох се, обаче, и продължих с някои данни, спомени за положението на ранната българска столица, които вярвам не са без интерес за читателите.


Вижте също:

Спомени за предосвобожденска София (Хр. Златарев)

Спомени от София при освобождението (Йордан Венедиков)

Прежната София и нейните обитатели (Асен Белковски)

София някога и сега (Георги Белчев)

Спомени за стара София (Крум Димитров)

Спомени от Стара София за преди 1871 год. (Стоян Величков)


16.04.2022 г.

Лазарица


Днес е Лазаровден, свързван с един от най-красивите и обичани фолклорни ритуали - лазаруването. За да добием представа за автентичното протичане на празника, нужно е да се обърнем към стари описания, текстове и снимки. Представяме статия от 1942  г., описваща лазаруването в софийските села. 

40-те години са интересен период, тъй като се превръщат в преходен етап - народните обичаи вече не се празнуват в градовете, постепенно започват да отстъпват и в селата. Автентичната традиция все още е запазена, но нейното предаване и практикуване започва да избледнява.

Лазарица

Райна Кацарова, списание "Сердика", книжка 3-4, 1942 г.

По селата на Софийско поле Лазарица е най-големият девоячки праздник. По-голям от Великден. Особено богата по-външно изпълнение е Лазарицата в най-близките около София села – Драгалевци, Дървеница, Враждебна, Горубляне и Панчарево. По украса на лазарките и по разнообразие на песните, Слатина доскоро се редеше веднага след Драгалевци. За жалост, тая година слатинчани не можаха да стъкмят нито една чета лазарки за показните игри, уреждани на Лазаровден в Столицата от страна на Националната пропаганда.

Омайно е оживлението, което цари на Лазаровден по селата. Особено пък ако пролетта е по-напреднала. Весели и приветливи, лазарските дружинки се срещат и разминават през целия ден и пъстротата на премяната им и звънките им песни усилват магията на пролетната радост, трепнала вече в сърдцата на стари и млади. Всички девойки, от момите за женене до най-малките 2-3 годишни девойченца – са празднично пременени, всички празднуват, играят и пеят. Само най-малките, които майките носят още на ръце, не играят, ала и те са накитени като лазарки за здраве и в техните пригладени пеленички е боднато традиционното койло.


Софийските лазарки – нека ги наречем така, тъй като някои от селата, чутумни със своите лазарици, са включени вече в Голяма София – са дивно накитени. Главата е украсена с пъстри изкуствени цветя, босилек и китки теменужки и иглики, ако са вече цъвнали. На челото бели венчета от маниста, поднизани със сребърни парички или сърмени прочелници, нашити с лъстунки и цветни маниста. От задушите по гърдите се спущат пелешки от гъсто нашити паренца или от изкусно нанизани на китчици бели маниста. На връх главата прикрепят буйно снопче койло, в средата му боднато пауново перо. От койлото по гърба надолу се разстила богато украсен косичник-коцал – накитен със сребърни пари, разноцветни книжни цветя и обагрени пухкави перца. Сребърните лазарски накити, наречени „цàли”, се предават от майка на дъщеря и се носят само на Лазарица. Китенето на лазариците трае часове и има почти обреден характер. Девойката сяда на стол, а по-възрастни жени – майка, сестра, роднина или близка – я тъкмят и китят по установени правила. На кръста лазарките запасват кован колан със сребърни пафти, който препасва и поддържа тежкия косичник.


През велики пости всеки праздник девойките се събират да преговарят песните, тъкмят се по чети от 6 до 8 момичета и си определят длъжностите. Едни ще бъдат „шеталици” – те ще шетàят – ще играят, други ще бъдат пеячки. Една избират за кумица на четата. Тя ще ги води и стани. Някоя от пеячките ще носи кошничката за яйцата. Всички чети си избират една обща кумица – единодушно призната за най-добра и почтена девойка в селото. На Лазаровден към обед лазариците се събират – всяка чета по отделно – у една от другарките и тръгват из селото от дом в дом да пеят своите песни-благопожелания. За всекиго от семейството лазарките пеят съответни песни – за домакините, за женен син, за снаха, за девойка, за годеница, за деца. Има и песни за кога влизат и за кога излизат от къщи. Шеталиците играят ръченица една срещу друга с по-особена стъпка, размятайки кърпа с плавни кършения на ръцете. След играта шеталиците мятат кърпата на рамото томува, комуто са пели, а той им връзва в нея някое левче. Стопанката пък пуща яйце в кошничката.

В Драгалевци, когато влизат в двора на къщата, дето ще лазаруват, лазарките пеят:

Разтвори се гора, вода,
Да преминат малки моми,
Да претрошат криви пера,
Криви пера пауневи,
На три места прековани,
На четири позлатени.

На ерген за женене:

Пооди Стоян на доле,
На доле овни да бере,
По малко овни да бере,
Повече моми да гледа.
Отиде село Л*илянско,
Лилянки оро играят,
Със джелепските ергени,
Постоя Стоян, погледа,
Та па се фана у оро,
У оро, та на танецо,
На танец, та до Добренка,
Я Добренка му говоре:
- Море, Стояне, Стояне,
Тизе се хвана до мене,
А я брат ми дека стои,
Дека стои, дека гледа,
На менека глава върти,
А на тебе сабя ваде.
Я Стоян й и говоре:
- Не бой се, моме Добрено,
Яко върти, нека върти,
Яко вади, нека вади,
Че го строшим, че го сломим,
Като мида паламида,
Като ветър буйно жито.
Я обръщай се, девойко.

* Меко

На излизане от дома или, както го казват, „у кумици”:

Кумице Елено, моя посестримо,
Ти ли се хвалеше,
снощи на чешмата
Код малките моми
и код момчетия,
и код момчетия,
Че че си кумица,
Че са ти дворове
равни пометени,
Че са ти столове
редом наредени?
А сега що са ти
дворове скопани,
Дворове скопани
се конски стъпала?
- Дружки ле, другарки,
нали ме питате
Нали ме питате
право да ви кажа,
Та язе си имам девет мили братя,
все по двора ходат, та си лова ловат,
Та са уловили елен и кошута,
та са се борили три дни и три нощи,
Та затова са ми дворове скопани.

В дом, дето има пчели, до преди три години в Слатина лазарките пееха, наловени на хоро около кошничката:

Челице медна илядна,
Чела се вива возвива 2
Около круша китуша,
Та и медеца береше,
Та го на пчели носеше,
Да прават гъсти медове.


В Драгалевци пеячките пеят три по три – една „ока” първия глас, две „влачат” втория. Щом свършат първите три, другите три отпяват същия стих. Невъобразимо силно е въздействието, което се получава от тоя първичен и много характерен шопски двуглас, който посреща минувача от всяка уличка. Крехките гласове на малките лазарки се преплитат със звучните извивки на големите и това естествено сгласено съзвучие залива шопските села с настроение и бодрост.

На залез слънце всички лазарки се събират на мегдана на общо хоро. Картината е вълшебна. Вечерният вятър развява пушестите койла, шитите ръкави на големите лазарки и пъстрите косичници превръщат селския мегдан на цъвнала поляна. Прииждат все още и още лазарки – малки и големи – от всички страни. Гайдата засвирва. Завива се водено от главната кумица хоро. На това хоро, както играят, та се пуща и раздава на всяка лазарица залче хляб. След това се хващат и ергените.


На другия ден – Връбница – лазариците довършват своята обиколка из селото, а на Великден всички отиват у общата кумица с колачета и червени яйца. Кумицата ги гощава. Така се завършва тоя девически праздник, при който селските девойки с танц и песен пожелават щастие и плодородие на своите съселяни.



3.04.2022 г.

Летопис на Градската градина


Из "Залесяването на София" с автор Н. Ганев (1942 г.)

Най-старата обществена градина в София. Съществува още от турско време. Състоянието, обаче, в което се е намирала тогава, съвсем не ни дава основание да я наричаме „градина“ в днешния смисъл на думата. Била е без план и естетика — само за прохлада и сянка. Направена е била, вероятно, от турските общинари към края на първата половина на 19 век върху една част от мястото на изгорелия сарай на турските бейлербейове (1). За най-ранното съществувание на градината научаваме от Ами Буе (2), който минал през София в 1837 г. За нея той пише дословно следното: „Пред входа на Конака се намира един малък площад, през който тече вадичка, и върху който има няколко дървета. Отстрана се намира една малка градинка с кьошк (беседка), а поливането й става с помощта на дървено колело“.

Изглежда, че 4 — 5 години след това (1841 г.), когато А. Бланки посетил София, тази обществена градинка не ще да е вече съществувала, тъй като последният нищо не споменува за нея, макар, иначе, с достатъчно подробности да описва вътрешния изглед на града. Към 1870 г. съществуването на градината е отново на лице.

Сега в нея вече има беседка за музиканти и дървена барака, която лятно време служела за кафене. Имало е и един стар топ, който всеки ден по обяд, точно в 12 часа, гърмял — за урегулирване на часовниците. По това време градината била засадена с върби, тополи, черници, орехи, череши и други плодни дървета, както всички турски градини по онова време. Горски дървесни посаждения, декоративни храсти, както екзотични дървета и цветя в нея не е имало. Между безредно засадените й дървета върху неравна почва е расла буйна и сочна трева, която лятно време, поради нередовно поливане, изсъхвала и давала печален изглед на градината. Няма съмнение, че както в улиците (сокаците) и площадите (мегданите) на стара София, така и в градината не е имало никакъв порядък и чистота. С една реч, градината в турско време представлявала една безредно залесена площ пред тогавашния Валийски конак, в която софиянци — българи, турци и евреи, а най-вече турци с типичния им ориенталски мързел и спокойствие, се излежавали през горещите летни дни и пиели кафето си.

През това време градината е била сравнително малка — не като днешната, и е имала форма на неправилен четириъгьлник. Ще трябва да забележим, че тогава в границите на старата (турската) Градска градина, на северозапад, т. е. срещу новата сграда на Народната банка, е влизала почти цялата част от днешната улица Александър I.

След Освобождението, още през м. март на 1878 година, във времето на първия софийски кмет Манолаки Ташев (10.II.1878—8.V.1878 г.) и по инициативата и със съдействието на губернатора Петър Вл. Алабин, в градината, без да бъде разширена, била извършена коренна промяна, като старите дървета били изсечени и изкоренени, а на тяхно място, вече под известен план и ред, били засадени други дървета. Посеяни били и много и различни цветя.

Това първо преустройство на старата градина, по липса на специалист-градинар в София, било извършено от първия градски архитект Антон Колар. Същевременно градината е била заградена с ниска дървена ограда, а в североизточния й ъгъл, приблизително на мястото, гдето днес се намира алпинеумът с водния басейн и статуята, Общината направила широк и удобен за времето си дървен павильон (кафене-ресторант) (3). Направен бил и нов и красив кьошк за музикантите, в който на първо време, след Освобождението, в празнични и тържествени дни свирела музиката на окупационните руски власти, а след като последните напуснали София — Дворцовата военна музика и онази на Софийската музикална дружина.

Ще трябва да забележим, че в това кафене-ресторант, което било отдавано под наем, са били давани и първите официални и частни концерти, вечеринки и балове в София (4).

На 4 април 1878 г., по случай деня на избавлението на Царя-Освободителя Александър II от първото покушение, извършено върху него на 4 април 1866 г., в новата градина е бил отслужен молебен, а след това последната е била осветена и наречена „Александър II“ — на името на Царя-Освободителя. На тържеството, освен представители на руските окупационни власти, на първо място губернаторът Алабин, и на Градския общински съвет, присъствували и френският и италианският консули, както и много народ. По този повод, в средата на градината бил поставен бюстът (гипсов) на Императора.

От създаването й до есента на 1879 г., градската градина „Александър II“ или, както вече започнали да я наричат софиянци за по-голема леснина, „Александровската градина“, не е била ръководена от градинар-специалист, по липса на такъвъ. Заради това, макар и засадена и засеяна по известен план, тя все още не приличала на днешните модерни градини. При все това, като нещо ново за онова време, тя правела извънредно голямо и добро впечатление на гражданите. Един дори, прекомерно възхитен и очарован от нея, се провиква по следния начин в един от нашите вестници: „В кой български град ще намерите тъй хубавичко наредена малка градина?“

През м. септемврий с. г., по покана на княз Батемберга, в София пристига от Дармщадт (5) (Германия), като дворцов градинар, специалистът градинар, овощар и пчелар Карл Бец, на когото била възложена направата и уредбата на Дворцовата градина. Още с пристигането му, обаче, Князът съобщил на Градския общински съвет, че го оставя и на негово разположение — да подобри и украси Градската градина, както и да засади алейни дървета по главните улици на града. И, действително, още през есента на с. г. Карл Бец, наред с градинарската си работа в Двореца, започнал да подрежда и Градската градина — да я препланирва и прави нови дървесни посаждения в нея. Той дори, както някои казват, бил доставил и няколко дървесни видове и храсти от Австрия. Така че още в края на 1879 г. младата столица на новоосвободена България се сдобила с красива градска градина, каквато нямало втора в България.

През пролетта на 1880 г., под ръководството на градинаря Карл Бец, Александровската градина била наново преустроена и променена, и то главно с оглед на Цариградската улица (6), която до това време минавала покрай Двореца и градината в права линия, а съобразно новия градоустройствен план (7), с който били оформени новите (бъдещите) граници на градината, трябвало да образува чупка (днешната). Вследствие на тази промяна на Цариградската улица, значителна част от градината, около една трета, била присъединена към Двореца и се превърнала в улица (днес „Знеполе“) (8).

През 1882 г. общински градинар в София става Даниел Неф, швейцарец. Той на свой ред и по свои разбирания започва да преправя и преустроява градината, която, съобразно новия градоустройствен план, се разширявала на югозапад и ставала почти двойно по-голяма. Според този план, в новите й граници трябвало да влезе старият „Александровски площад“(9), заедно със старата сграда на Пожарната команда (10), на която мястото й е било, горе-долу, до днешната народна чешма в градината, както и известна част от съседния квартал.

През пролетта на 1883 г. всички дървета в градината били изкоренени и мястото напълно изравнено. След това била засадена и благоустроена само частта до сградата на Пожарната команда, като била и заградена с нова ограда, а останалата част от проектираната градина останала неблагоустроена. Както ще видим след малко, нейното благоустрояване се извършва едва през 1890 год., през времето на енергичния и доблестен кмет Димитър Петков.

За състоянието на Градската градина в първите години след Освобождението узнаваме от д-р К. Иречека и Каница, както и от няколкото дописки, поместени в периодическия ни печат. В последните едни я хвалят и се възхищават от нея, а други изказват неудоволствието си по различни начини: че не се посещавала, че само кучетата се гонели в нея, че не се чистела и поливала редовно, че всяка година я правели и разваляли и пр. Така, например, д-р К. Иречек, който през 1879 г. пристига в София, неприятно изненадан от неуредбата и нечистотата на града, с дата 10 ноемврий, пише следните къси и пренебрежителни редове за градината в своя „Дневник“: „Пред Двореца заградени заченките на някаква си градина с кьошк за музикантите и кафене“. През м. септемврий 1881 год. един провинциалист пише, между другото, следното за градината: „Като видях на Цариградското шосе зданията, които отпосле се научих, че били Военното училище (11) (старото; на неговото място днес се издига Военният клуб) и Палата, казах си на ума: ако край града има такива великолепни здания, то какво ли ще бъде в средата?! Това мое удивление се увеличи като видях Градската градина, каквато няма втора в бивша и настояща Европейска Турция.

Същата година един софиянец пише: „Всяка пролет Градската градина от една страна развалят, а от друга правят. Тя още не е довършена и никой не знае кога ще се довърши. В делнични дни никой не я посещава. В неделя и четвъртък музиката свири в нея и само тогава публиката я посещава. Повече се посещава „Нова Америка,, или „Ниш Бахчасъ“ (12), на западния край на София, при Нишката врата“.

През 1883 год. друг гражданин по следния ироничен начин изказва незадоволството си: „В Градската градина се изкореняват и последните дървета. За съжаление е тази бедничка градинка. Направи се в 1879 г., преправи се в 1880 г., оправи се в 1882 г. Тази година пак се проектира нейното уголемяване. В градината са проектирани и могили! — види се, защото в България няма доста върхове и планини, та трябва да се издигнат в градината“ и пр. През същата година четвърти пише следното в един подлистник: „Днес цели два часа се разхождах из Градската градина, макар в нея да нямаше нищо особено, което да може да задържи човека тъй продължително. Трябва да изповядам, че аз въобще обичам това „Софийско поле“ в миниатура, което се зове градина, макар и в него да не съществуват никакви отличителни признаци на европейския jardin. Обичам го не заради неговите несъществуващи хубости“. Според автора на подлистника, в южната страна на градината имало покачена табела с надпис: „На публиката се забранява да тъпче гредите (лехите), да къса цветята и листата от дърветата, да влиза на кон“ и пр. Пети пък пише: „За Градската градина всяка година се харчат по 10000 лв., а тя от година на година става все по-гола, по-несгодна за разходка. Ние помним, преди 3—4 години тая градина имаше много зеленина и сянка; лятно време можеше човек да си отпочине от горещините. Сега тя струва само за трескавите, кога ги улови студ, да отиват на припек."

От горните цитати става явно за всекиго, че в първите години след Освобождението Градската градина, между другото, е била обект и на многобройни нападки и ирония отстрана на някои граждани, които, в не редки случаи, са се ръководели от партизански подбуди и съображения — да изложат и опетнят органите на общинската власт. Днес, обаче, всеки с учудване би се запитал: какъв толкова обществен интерес е представлявала по онова време Градската градина, за да се занимават тъй много софиянци с нея — едни да изказват публично възхищението си, а други да отправят укори против общинската управа? Според нас, няма нищо чудно в това; защото в онова време първото най-голямо и по-лично културно дело на Столичната община, което привличало вниманието и дразнело любопитството на гражданите, е било Градската градина. Градската градина и Княжеския дворец — това е било нова и възродена София. Освен тях, друго нещо ново и красиво софиянци още не били виждали. Тепърва започва да се благоустроява и украсява града — да се откриват нови и широки улици и площади; да се издигат масивни частни и обществени сгради — казарми, легации, болници, училища, паметници, бани и др.; да се прави водопровод, канализация и т. н.

През 1883 и следващата 1884 г. Градската градина, разширена и още повече подобрена и разхубавена от градинаря Д. Неф, става любимо място за разходка и срещи на софиянци. Тя е, тъй да се каже, гордостта и венеца на София. По този повод, д-р К. Иречек, на когото, вижда се, по това време разхубавената градина ще да му е доста харесвала, пише следното за нея в своя „Дневник“: „Който сега мине тук в някоя лунна летна вечер, когато софийският свят безгрижно се разхожда при звуковете на военната музика, ще си отнесе най-добро впечатление“.

Ф. Каниц пък в книгата си „La Bulgarie danubienne et le Balkan“, на стр. 295, пише: „Площадът Александър е украсен с една градина, гдето вечерно време човек е приятно изненадан да слуша под диригентството на Дворцовия капел-майстор парчета от Вагнера и други модерни композиции“. Същият, обаче, укорява Градския общински съвет, че харчел твърде много пари за градината и водоскоци, обаче нищо не давал за направата на училищни сгради.

През 1885 год. в градината е имало застой.

През 1886 год. работата също продължила до окончателното й привършване и подреждане, като в общинския бюджет за с. г. е бил предвиден и изразходен кредит от 20,000 лв. за заграждането й. Градината била заградена с каменен дувар и железни пармаклъци. С други думи, Градската градина продължавала да се прави и преустроява в продължение на десетина години.

През с. г., при либералското правителство на Петко Каравелов, в неблагоустроената и още незасадена южна част на градината (където днес се намира Казиното и придадената към него градинка) е бил започнат от Министерството на правосъдието строеж на Съдебна палата (13). Изграждането на основите й, с дължина 80 метра, започнало усилено, и хиляди кубика камъни и бурета с цимент били изразходени. Обаче, поради настъпилите следъ това големи събития: Съединението, Сръбско-българската война, детронирането на княз Батемберга и пр., работата по строежа била забавена и отложена, а в последствие и напълно изоставена, след като държавата похарчила около 800,000 лв.

Към 1887 г. върху една част на изоставените основи на Съдебната палата, японският акробат Камчик издигнал голям дъсчен театър (14).

През времето на кмета Димитър Петков (1888—1893 г.), когато била извършена коренна промяна в благоустройството на града, като голяма част от последния била разрушена и били поставени основите на нова и благоустроена София, станало и последното и най-голямо преустройство на Градската градина, съобразно градоустройствения план от 1879 год., а именно: Японският театър бил премахнат, грамадните основи на изоставената Съдебна палата били заринати, а мястото им присъединено към градината и благоустроено. Сравнително низката й ограда била премахната, а разширената градина била заградена с висока, красива и масивна желязна ограда (15), която съществува до скоро време. За тази ограда и разширението на градината още през есента на 1888 г. били предвидени в общинския бюджет 25,000 лева. След всичко това, през пролетта на 1890 год. около градината бил направен широк каменен тротоар, за който Общината изразходила над 60.000 л.

В новите граници на разширената Градска градина сега влязъл и общинският дом (16) (Кметството), както и мястото на А. Ценов. След това голямо и последно преустройство и разширение на Градската градина, друга по-съществена промяна до днес не е ставала. Само през 1905 год. градинарят Илия Тодоров направил два алпинеума (днешните), които били окончателно довършени от неговия заместник Й. Фрай, както и някои единични посаждения. Такива и други малки промени били направени и от Фрай.

През времето на кмета Мартин С. Тодоров (8.VII.1905—21.III.1908 год.) старият павильон (кафе-ресторант) в градината бе съборен и издигнато днешното Казино (17). През 1927 г. това казино бе ремонтирано и през м. юлий с. г. наново отворено за публиката.

Днес Градската градина, никога тъй много посещавана и на мода, след като се създадоха в продължение на ред години много кокетни и хубави градини и градинки в София, на първо място Борисовата, не представлява вече оня интерес, както в миналото, и загуби първото си значение. Нейните, обаче, полувековни и шестдесетлетни дървета, край които са се разигравали толкова политически борби и събития, свързани с живота на младата ни столица, ще спомнят винаги на софиянци за едно минало, което никога няма да се върне.


Бележки:

1) Гр. София е бил седалище на румелийските бейлербейове около четири века, до началото на 19 век. Дворецът (Сараят) на бейлербейовете е бил грамаден и заемал мястото, върху което днес се намира Царският дворец и Градската градина. Каква е била историята и по-раншната съдба на този сарай до към края на 18 век, от който изнежени и горди паши са давали заповеди на цяла Румелия, не знаем. От пътеписите, обаче, на Савиюр Люзинян, който минал през София в 1786 год., научаваме, че по това време бейлербеят Абди паша издигал нов сарай, тъй като малко време преди това старият бил изгорял. На 20 февруарий 1816 г., сараят на бейлербейовете наново изгорял. След изгарянето му турците разчистили мястото, върху което бил съграден, и го превърнали в пазар за дърва и кюмюр. По едно време пък част от запустилото място на Сарая турците отдавали под наем за зеленчукова градина (бостан). През време на Кримската война, по-голямата част от това място служела за стоварване на материали за направата на табиите (укрепленията) при Хаджилар тепе, към югоизточната страна на София, Слатинската табия към изток, и онази в Банишора — на северозапад от София. Ами Буе пък пише следното за изгорелия сарай: „Старата резиденция на румелийските бейлербейове още не е възстановена от опожаряването и една част от това голямо място е покрита с развалини и нечистотии, докато останалата част от него служи за сушене на вълна“. Разбира се, че в случая Буе изключва малкото място, което по това време било превърнато в обществена градина.

Когато изгорял последният Сарай и София станала валийски (мютесарифски) град, на една част от мястото на изгорелия Сарай бил издигнат старият мютесарифски конак на мястото на днешния Дворец, който, както научаваме от Каница, бил грамадна дървена сграда на един етаж. През 1873 г., обаче, Махзар паша съборил този дървен конак и на неговото място построил нов, каменен, от който впоследствие, чрез значително преустройство, се създава днешният Царски дворец.

2) Recueil d'itineraires dans la Turquie d'Europe, 1854, t. I, p. 64.

3)Това кафене-ресторант, заедно със старото кафене „България“ и „Бели Орел“, са били по онова време най-добрите и прочути кафенета в София.

4) Като куриоз за значението на това кафене-ресторант в обществения живот на младата ни столица, ще цитираме една обява от 25 декемврий 1881 г., в която се казва дословно: „Господин Е. Дине (съдържател на кафенето) има чест да препоръча със своите консумации от 1-во качество: дежон — 14 гроша, обяд — 16 гроша. Гощаване всеки час. Предприема обеди, вечеринки и балове в града. Всяка неделя музикален концерт и фамилиарни вечеринки“.

5) Родният град и на княз Батемберга.

6) Първата поправена и урегулирана улица в София по новия градоустройствен план. От 2 октомврий 1899 г„ от източната врата на Двореца до Орловия мост, Цариградската улица била преименувана в бул. „Цар-Освободител“.

7) Изработен през 1879 год., а приет от Градския общински съвет на 16.1.1880 г., откогато и започнал да се прилага.

8) Ще трябва да забележим, че от идването на княз Ал. Батемберга в София (13 юлий 1879 г.) до това време, една част от градината (североизточната) е служела за произвеждане на зеленчук и цветя за нуждите на Двореца.

9) Отворен от руските окупационни власти след събаряне на много къщи.

10) Построена от Общината през 1882 г.

11) Новата (днешната) сграда на Военното на Н.В. училище е построена през 1891 г.

12) Частна увеселителна градина.

13) Проектът й, в готически стил, бил изработен от държавния архитект Фр. Грюнангер. Същият взел участие и при преустройството на Двореца през 1881—1882 г„ заедно с архитектите Колар, Лерс и др.

14) В този театър по-късно, в 1888 г., когато трупата на Камчик напуснала София, е дала няколко представления Пловдивската любителска театрална трупа, под ръководството на Никола Краварев.

15) През 1937 г., по нареждане на Столичната общинска управа, тази ограда бе премахната и заменена с ниска, за да се открие градината.

16) Към 1890 год., при кметуването на Д. Петков, Столичният общински съвет решил да се построи нов и отговарящ на целта Градски дом. През лятото на с. г. строежът започнал върху една площ от 3729 кв. м. Поставянето на основите му (на мястото на новата сграда на Б. Н. Банка) било възложено чрез търг на предприемачите „Мимиди и С-ие“. На следващата година била отдадена също чрез търг работата от основите нагоре, като стойността на предприятието възлизало на 2,150,000 лв. По непредвидени, обаче, обстоятелства, работата по строежа, както и на Съдебната палата по-рано, била завинаги спряна, а Общината ощетена с 705,704 лв., изразходени за основите и доставения материал от предприемачите.

В началото на 1891 г., (5 февруарий), понеже сградата в която се помещавало Кметството (не далеч от днешната), била вече на разрушаване, и не било възможно да се работи повече в нея, по предложение на кмета Д. Петков, Софийският общински съвет взел решение за отчуждаване на къщата на д-р Минчо Цачев (днешната общинска сграда), която се намирала на ъгъла на ул. „Войнишка“ и „Асенова", с намерение Кметството да се настани в нея, докато се построи новият Общински дом, а когато стане това, тази къща да се използува за бюфет на градината. Преместването на общинското управление в новото помещение станало на 24 април с. г. Но понеже строежът на Градският дом, както видяхме по-горе, бил спрян, и Кметството е трябвало да остане за неопределено време в къщата на д-р Цачев, наложило се е, с течение на времето и съобразно нуждите, да бъдат направени няколко ремонта и преустройства на общинската сграда: в 1894 г., в 1897 г., в 1904 и 1931 г. През 1904 г. Кметството било разширено откъм градината, като последната била отчасти стеснена. Най-голямото му преустройство, обаче, било извършено през 1931 год. Тогава Общината похарчила, заедно с мобилировката, осветлителната и отоплителната инсталации 6,300,000 лв.

17) На 31 януарий 1915 год. тук бе извършен атентат във време на един благотворителен бал, който взе няколко човешки жертви.

23.01.2022 г.

За емблематичните Първа и Втора Шуменска


Адв. Николета Киркова, правнучка на Коце Минев
 
Това е една история за успешен бизнес, но също и за семейство, общност и превратности. История за носталгия по една европейска стара София, в която има малко тъга за това, което можеше да бъде... И ако си мислим, че днес животът е динамичен, то може би трябва да се замислим дали това не е въпрос на субективно схващане, дали само героите на времето са различни. Това е история за упоритост, предизвикателства, но и за вкусна храна…

Втора Шуменска бирария на улица "Леге"

Всичко води началото си от основателя на семеен ресторант „І-ва Шуменска“ – Коце Василев Минев. Той е роден на 02.10.1894 г. в с. Литаково, Ботевградско и е третото от общо петте деца в семейството. Израства в селото като се отличава със своята находчивост и комбинативен ум. Предприемаческият му усет го води в София през 1925 г., където се установява за постоянно заедно със съпругата си и двамата си синове. Първоначално живее под наем на ул. Екзарх Йосиф № 20.

Коце Минев

Минев се насочва към търговия и ресторантьорство и след пристигането си в столицата чиракува като келнер в известен столичен ресторант. Усърдната му работа не остава незабелязана от съдържателя, което става причина да бъде поканен за съдружник в заведението. Не след дълго, благодарение на натрупания си опит, през 1927 г. Коце Минев отваря един от най-известните и класни ресторанти за времето си – „I-ва Шуменска“ бирария. 

Ресторантът се намира в сърцето на града на бул. "Дондуков" № 32. Начален капитал набира с помощта на съпругата си – Кула Минева, която по онова време е от по-заможно семейство и влага целия си наследствен дял в бирарията. Помагат му и роднини, и приятели, които му се доверяват и инвестират в начинанието. Преценката им се оказва правилна и успехът не закъснява. Ресторантът бързо се развива, благодарение на първокачествената храна, пиво и вина, които предлага, както и на професионалното обслужване. 

Първа Шуменска бирария (вляво) в сърцето на София - близо до пресечката на улица "Търговска" и "булевард "Дондуков", 30-те години

В края на 19-ти и началото на 20-ти век бирата бързо набира популярност сред населението и се създават множество бирарии в най-големите градове. Именно този подем успява да улови находчивият търговец и ресторантът се оказва печелившата му карта. Благодарение на развитата бирена индустрия в страната, цените на бирата били ниски, което дава възможност на широк спектър от обществената палитра да опознае нейните вкусови и социални качества. Персоналът на бирарията, който наброява около 30 души, се състои основно от хора от родното село на Коце Минев - Литаково. Той остава завинаги верен на хората от родния си край и вярва, че може да им осигури добра основа за развитие в столицата. Коце Минев не отстъпва от този свой принцип всичките 20 години на съществуване на ресторанта, за което все още може да чуете разкази от по-възрастните жители на селото.

Изгледи от Първа Шуменска бирария, 30-те години

През първата половина на миналия век се наблюдавало особено разделение при достъпа до бирариите, който се е определял спрямо обществената прослойка на посетителите. „I-ва Шуменска“ става известна, а и съдържателят й се стреми тя да отговаря на най-високите европейски стандарти, поради което заслужено се нарежда сред първокласните ресторанти, обслужващи по-заможните жители на столицата. Тук чести посетители били и чуждестранните гости на града. Това спечелило на ресторанта разрешение да работи до по-късно през нощта, което било привилегия само за някои заведения с по-отбрана клиентела, за разлика от другите, които затваряли врати едва в полунощ. Всеки ден Коце Минев държал да изпрати и последните посетители лично, като не пропускал ден, в който да не е в ресторанта и да не следи работата на място, а след края на работния ден, в малките часове на нощта, ангажирал файтон, който го откарвал до дома. Винаги бил елегантно облечен – с костюм, балтон и бомбе.

Бирарията представлявала голям салон с маси с бели покривки (критерий за класовия статут на заведенията по онова време), черни дървени столове и огромни огледала, поставени така, че да създават усещане за удвоено пространство. Особено впечатляващ бил барът, оформен като арка, разграфена на рафтове, на които се подреждали най-скъпите и отлежали вина, които ресторантът предлагал. От ляво се намирала витрината за хляб и колбаси, а от дясно тезгяхът за бира и шуберът към кухнята. Посетителите идвали заради веселието и шума. В рекламните материали от онова време ресторантът е представен като „Първокласенъ ресторантъ – единъ отъ известните столични локали. Тукъ много често се даватъ банкети на видни българи и чужденци, на разни организации, сватбени празненства и др.“

Първа Шуменска, 1943 г.

Ресторантът е предпочитано място както от българските офицери, така и от немските след 1941 г., когато България се поддава на германския натиск и подписва Тристранния пакт, присъединявайки се към силите на Оста по време на Втората световна война. За офицерите се отнасяли определени ограничения – не им се разрешавало да посещават заведения, които не били първокласни, а такива са били изрично изброявани в издаваната всяка година заповед до гарнизона. Било въпрос на престиж пивница или ресторант да попаднат в този списък. Посещенията на немските офицери придавали допълнителен блясък на заведението. Възхищението към Германия било особено силно изразено сред лидерите на българския обществен живот. Българските военни уважават германската доблест и ефективност, независимо от последните горчиви дни на Първата световна война. Възходът на Третия райх и възстановяването на германската армия като цяло били приветствани в България. Страната ни се гордее с репутацията си на „Прусия на Балканите“ и била възприемчива към призивите за военно другарство (Waffenbrüderschaft). Интелектуалните и културните постижения на Германия също били привлекателни за много българи. Както всяка друга балканска страна, България търгувала интензивно с Германия, но зависела от германската търговия повече от всяка друга страна в Югоизточна Европа. Почти 70% от износа на България през 1939 г. бил насочен към Германия. 

Първа Шуменска бирария, 1938 г.

В резултат на това трапезната посуда в бирарията била от немски порцелан, внасяна от Вauscher, Weiden и Hutschenreuther, Hohenberg - най-големите производители на порцелан в Европа, като последните произвеждат ръчно рисувани и позлатени порцеланови изделия, предназначени за по-отбраните гости на ресторанта. По време на нацистката епоха продуктите, които Германският фронт на труда смята за отлични и с най-добро качество, били маркирани с допълнителна търговска марка – свастика и зъбно колело. Такива чинии от инвентара на „I-ва Шуменска“ са запазени и до днес. Приборите за хранене се внасяли също от Германия и Австрия с марки като Krupp Berndorf silver, Württembergische Metallwarenfabrik (WMF) и Auer Besteck- und Silberwarenwerke (ABS). За ножовете собственикът имал изрично изискване да са от WMF (Württembergische Metallwarenfabrik), изработени от патентования от фабриката иновативен материал Cromargan®, който днес се е превърнал в символ за висококачествена благородна стомана. Ножовете са много по-устойчиви на надраскване и дори след години честа употреба все още изглеждат като нови.

Ресторантът разполагал с богато меню, включващо печени гълъби и мисирки, младо прасенце, есетра, шаран, говеждо и агнешко. Разбира се подобаващо място било отредено на скарата. Изключително популярно по онова време е т.нар. „мешано“, състоящо се от всички видове печено месо – кебапчета, кюфтета, шишчета, котлети, дробчета, филета, бъбреци, далачета и др. месни деликатеси. Шаранът се предлагал по традиционната за ботевградския край рецепта – запечен в тава с боб и праз лук. Добре е да се отбележи , че в ресторанта Коце Минев се стремял да представи пред софиянци родните вкусове на своя край, като залагал изцяло на продукти, които може да набави от там. В кухнята се готвело с краве масло, сирене и месо от Етрополе, заради доброто качество и благодарение на старото приятелство между търговците. Брашно се зареждало от мелница „Червенъ-брягъ“, чийто склад се е намирал на ул. Цар Борис № 113. 

Меню на Втора Шуменска


Разбира се и по онова време понякога търговците ловко заобикаляли правилата. В следствие на това например, през 1940 г. Коце Минев е въдворен на принудително временно местожителство в гр. Ардино заради контрабанда на телешко и агнешко месо. 


В информационния бюлетин, публикуван във всекидневниците тогава пише: „Соколъ Мановъ Гюрджевъ отъ с. Шума, Годечко, и Аспарухъ П. Гължбовъ, отъ с. Мургашъ, Годечко, се „организирали“ да колятъ контрабанда телета и агнета и да ги продаватъ на софийските гостилничари. Двамата контрабандисти на месо продавали кожите на търговеца Елиасъ Моисъ Конфин, който насърдчавалъ контрабандата и даже плащалъ кожите въ авансъ. Между голтилничарите, на които Гюрдевъ и Гължбовъ доставяли контрабанда месо, били Коце В. Миневъ, съдържатель на извесния ресторантъ „Първа Шуменска“, и Методи Ст. Петровъ, съдържатель на гостилницата „Ст.-Загорска лоза“, срещу кино „Подемъ“. Всичките участвуващи в описаната по-горе контрабанда на месо снощи бяха интернирани в Ардинско.“


Не на последно място, следва да отделим заслужено място на напитките в ресторанта. Бирата, подразбира се, била основно шуменско пиво или т.нар. „геройско пиво“. За ресторанта се произвеждало специално и черно пиво – баварски тип. Също търсено било търновското пиво, зареждано от Пивоварница Славчевъ - Търново, а за най-придирчивите клиенти специално се внасяло мюнхенско и пилзенско пиво. Бирата се съхранявала в бурета в избеното помещение на ресторанта, от където чрез ръчна помпа се източвала до тезгяха. Буретата се доставяли с помощта на коне и дълги талиги. Според поръчаното количество, пивото се сервирало в чаши, халби и гаубици. Виненият лист на „Първа Шуменска“ също бил на висота, предлагали се български и френски вина, като се отличавала бутилирана колекция от Евксиноград.

Ресторантът бързо набира популярност сред столичани с изтънчения си интериор, жизнерадостната атмосфера и професионалното обслужване. Минев успява да върне всички заети суми и вече печели достатъчно, за да помисли за разрастване на бизнеса си. Само след 2 години работа, той наема второ помещение и през 1929 г. отваря „Втора Шуменска“. Бирарията се намира на ул. „Леге“ № 25. След разработването му, Коце Минев предоставя за стопанисване и управление този ресторант на тримата си братя, като управител става най-големият - Петър Минев. С усмивка четем мотото от менюто: „Виното на II-ра Шуменска е елексир за подмлада!“

Втора Шуменска на улица "Леге"

Ресторантите се утвърждават и работят успешно в царска България. От 1939 г. Минев е и редовен член на сдружение на питиепродавците и ресторантьорите „Св. Трифон“. Ресторантите се нареждат сред най-посещаваните столични заведения, редом с прочутата бирария „Батенберг“ при ротондата „Св. Георги“, „Червен рак“ на виенския ресторантьор Морис Риц Бирария и бирария „Бюфет“ в градината пред Народния театър. Както сега, така и тогава за изграждане и поддържане на бизнеса е необходима вещина в търговските сделки. Свидетелства за такива от онова време са запазените и до днес документи за – ипотечни заеми, поръчителства, предплата в аванс, записи на заповед и т.н.. Находчивият търговец Минев умело лавира и успява да натрупа средства. От личните архиви прави впечатление, че е бил клиент на Кооперативна еврейска банка „Геула”, което е било изключителна рядкост, имайки предвид че банката работи само с евреи и почти не прави изключения от този принцип.

След около десетилетие работа Коце Минев е спестил толкова, че успява да инвестира в собствен дом или по-точно семейна кооперация. През 1937 г. той купува поземлен имот, отреден за бездомници зад царските казарми в периферията на града, днес зад парк Заимов на ул. „Силистра“ № 4. Година по-късно, на това място успява да построи 4-етажна кооперация с по един апартамент за всеки от синовете си, един за него и съпругата му, два малки апартамента на ниските етажи за прислугата, и гараж. Сградата се изгражда изцяло с немски материали и с полагане на основи на принципа на „кораб“ по европейски образец. 

Семейната кооперация на улица "Силистра" 4 в строеж

Семейната кооперация на улица "Силистра" 4 в строеж

По време на бомбардировките над София през Втората световна война, през април 1944 г. последните два етажа от семейната кооперация са напълно разрушени, но търговецът и семейството му се мобилизират и възстановяват къщата наново, като дори я разширяват и изграждат един тавански апартамент. Средствата от 2 300 000 лв. за ремонта набавя чрез ипотечни заеми от Българска ипотекарна банка, Кооперативна еврейска банка „Геула”, Собственишка кооперативна банка – Сердика и Ботевградска банка.

През 1939 г. година Минев строи двуетажна вила, алпийски стил, в родното си село Литаково. Прави много дарения там – напр. за православния храм „Св. Никола“ и 5000 лева за фонда за изграждане на здравен дом. Успява да купи и автомобил, който е първият в селото.

Разходка до Панчарево със семейния автомобил

Животът на семейството коренно се променя след смяната на политическата система в България и идването на власт на БКП. Ресторантът „Първа Шуменска“ съществува до есента на 1947 г., когато е национализиран и предаден на О.С.П. Хоремаг, а Коце Минев е назначен за управител там. Държавна сигурност отделя специално внимание на профила на посетителите в градските ханчета, хотелите, хижите, ресторантите и казината, преди и след 09.09.1944 г. От една страна ДС следи какви са настроенията, включително и на бившите собственици след проведената от режима национализация, а от друга „слухти” за разговорите на маса в кръчмите и ресторантите. В тази връзка и Коце Минев често е бил викан в бюрото. Разпитван е и за немските офицери, посещавали ресторанта, защо им е сервирал храна и защо ги е допускал в заведението. Всеки път той отговарял: „Това е ресторант. Отворено е за всеки!“. Не особено почтителното му отношение към властта му спечелва неблагоразположението й и не след дълго е преназначен като келнер на ресторант № 11 на ул. „Славянска“ № 2.

Минев успява да улови политическите настроения по отношение на собствениците, притежаващи повече и по-големи недвижими имоти. За да не загуби собствеността си безвъзвратно, а и предвид промененото му социално положение, за да върне взетите от банките кредити за възстановяване на разрушената сграда, през 1947 г. продава таванския и два малки апартамента от сградата на ул. Силистра № 4. И все пак донякъде успява да съхрани семейното предназначение на кооперацията, защото две от сделките се извършват с близки родственици, а третата с евреина Леон Рафаел. 

Семейната кооперация на улица "Силистра" 4, 1939 г.

След 1948 г. и приемането на Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост са иззети в полза на държавата повечето апартаменти в сградата, включени са в С.С.П „Софжилфонд“, като са давани под наем на различни семейства по заслуги към партията. На Коце Минев и семейството му е оставен в собственост един от големите апартаменти с площ от 125 кв.м. По това време и двамата му синове имат собствени семейства и обективно не е възможно трите домакинства да делят един апартамент, който не удовлетворява елементарните им жилищни нужди. Поради тази причина Минев се принуждава да стане наемател в един от доскоро собствените му апартаменти, като плаща ежемесечна наемна цена на „Софжилфонд“, а освен това поради „голямата“ квадратура на жилището (125 кв.м.) в него е настанено и друго 4-членно семейство, с което обитателите споделят обща кухня и санитарни помещения. Едва след около 10 години, през 1959 г., и тежки съдебни и административни процедури на семейството е отпуснат още един по-малък апартамент на първия етаж, който е отписан от държавните книги. В него се настанява малкият син Никола Минев със семейството си, като освобождават досега наетото жилище на третия етаж.

В периода на национализацията е одържавена и вилата в с. Литаково. Тя е превърната в Детски дом на селото, а втория етаж е даден за резиденция на кмета. Одържавени са също всички притежавани от семейството земеделски земи и са включени в местното ТКЗС.

Къщата в с. Литаково

Комунистическият режим слага край на две десетилетия усърдие, подем и градивност, укорявайки личния успех и подлагайки го на оскърбление.

Коце Минев умира на 22.07.1964 г. в родното си с. Литаково на 69 години от мозъчна атеросклероза. Оставя след себе си деца, внуци и правнуци. Техните разкази създават спомени, макар и за чужди съдби, а спомените са ни нужни, за да знаем, да помним и да се учим, че линиите на живота са непредсказуеми.

Коце Минев

10.01.2022 г.

Бомбардировките над София в 65 фотографии


На 10 януари, годишнината от най-тежките англо-американски бомбардировки над София по времето на Втората световна война, обикновено се говори с числа - брой загинали, разрушени сгради, тонове бомби. Фактология, която не осъзнаваме и не чувстваме, сякаш говорим за други хора, друг град и други улици. А всъщност във всяко число сме самите ние, нашата обща съдба, нашите важни поуки.

Споменът за събитията няма да е пълен без разказа на очевидците. От първо лице страшните дни на бомбардировките описа тук Крикор Асланян. Запознахме се и спомените на писателя Боян Болгар.  За София "под огън и желязо" подробно пише и тогавашното общинско списание "Сердика".

Днес, вместо отново да говорим за статистика, просто ще покажем снимки. Снимки на любими места в дните на забравения ужас.

Макар да не са датирани, повечето от кадрите вероятно са от 1943 г. и показват единствено белезите от първите сериозни бомбардировки над столицата. Други обаче разкриват пълната картина на опустошена София след най-тежките удари върху града през януари-март 1944 г.

Небето над нощна София по време на англо-американските бомбардировки, 1943-44 г.

Изпочупени стъкла и щети от бомбардировките личат по сградите на Духовната академия и храма "Света Неделя"

Катедралата "Света Неделя" е с изпотрошени стъкла

Унищоженото при бомбардировките стълбище откъм северната страна на храма "Света Неделя".

Сградите на площад Народно събрание също носят следи от експлозиите, но все още са като цяло непокътнати. Незадълго.

Народният театър е понесъл директно попадение от бомбите, което е нанесло значителни щети

Потресаваща е гледката на пепелищата

Не са пощадени и сградите в съседство

Опустява цяла София

Празен и разоран от взривовете е и площад "Свети Александър Невски",
вижда се и опожарената сграда на Светия Синод



Сградата на Държавната печатница също е унищожена

Разрушения по улица "Бенковски"

Поразена е и руската църква, а софиянци бързат да напуснат града

Сградата на Столична община понася сериозен удар


Опустяват многолюдните доскоро улица "Търговска" и площад "Александър I"

Опожарени са много от най-емблематичните и представителни столични сгради

Опожареният площад "Александър I" със сградата на дружество "Балкан", фотографиран от днешната сграда на Държавния архив

Опожареният площад "Александър I" със сградата на дружество "Балкан" и началото на улица "Търговска", фотографирани от днешната сграда на Държавния архив

Опожареният площад "Александър I" и началото на улица "Търговска"

Поглед над покривите на София - поглед от днешата сграда на Държавния архив към булевард "Дондуков"

Сгради по улица "Московска" и улица "Будапеща", заснети от днешната ДА "Архиви"

Улица "Московска" след англо-американските бомбардировки, гледана от днешната сграда на ДА "Архиви", вдясно се вижда оградата на дворцовия парк

Взривна вълна измества върха на Руски паметник

Неузнаваема е и улица "Леге"

По булевард "Княгиня Мария Луиза" - останките на някогашния хотел "Македония"

По булевард "Княгиня Мария Луиза" - останките на някогашния хотел "Македония"

Разрушения по булевард "Княгиня Мария Луиза" между улица "Пиротска" и Халите

Разрушения по булевард "Княгиня Мария Луиза" между улица "Пиротска" и Халите

Булевард "Княгиня Мария Луиза", фотографиран от площад "Света Неделя"

Булевард "Княгиня Мария Луиза", фотографиран от площад "Света Неделя"

Опустошеният булевард "Дондуков" - поглед от площад "Света Неделя"

Опустошеният булевард "Дондуков" - поглед от площад "Света Неделя"

Яма в паважа на булевард "Дондуков", изровена от взривовете

Опустошеният булевард "Дондуков" - поглед от площад "Света Неделя"

Опустошеният булевард "Дондуков" - поглед от площад "Света Неделя"


Опустошеният булевард "Дондуков" - поглед към пресечката с улица "Търговска"

Опустошеният булевард "Дондуков" - поглед към пресечката с улица "Търговска"

Ул. "Стефан Караджа" с поглед към бул. "Александър I"

Възстановителни работи по сградата на Българската академия на науките

Руините на София

Улица "Гурко"

Улица "Съборна"

Улица "Съборна", преди пресечката с улица "Леге"

Останкитена еврейското училище, намирало се на мястото на днешния хотел "Рила"

Останкитена еврейското училище, намирало се на мястото на днешния хотел "Рила"

Не оцелява и старинният храм "Свети Никола Големи"

Разрушения по улица "Калоян" и днешното пространство пред хотел "Рила"

Улица "Алабин" преди пресечката с улица "Леге"

Хиляди хора губят домовете си - жилищна сграда на улица "Денкоглу"

Рухнала кооперация на улица "Генерал Паренсов"

Разрушени сгради на улица "Янтра" 17, къщите на заден план са на улица "Гогол"

Разрушени сгради на улица "Янтра" 17, кооперацията на заден план е на булевард "Евлоги Георгиев"

Разрушени сгради на улица "Янтра" 

Неизвестно къде

Неизвестно къде

Неизвестно къде

Огромна яма, зейнала след попадение на бомба

Неизвестно къде

Изпепелена сграда, неизвестно къде

Унищожено жилище, неизвестно къде

Гледки като тази са ежедневие - софиянци се евакуират в близката и по-далечна провинция, понесли само най-необходимото

Днес отдаваме почит и пред онези хора на дълга, непознати и рядко споменавани, които защитаваха небето над страната ни. Това са орлите на България, паднали в съдбовните дни на Втората световна война.

1. Поручик Лука Й. Обрейков
Загинал на 08.08.1943 със самолет Месершмит Ме109 G-2

2. Поручик Йордан Сл. Тодоров
Загинал на 14.11.1943 - първата въздушна жертва в отбраната на София

3. Подпоручик Митьо С. Дисов
Загинал на 24.11.1943 със самолет Месершмит Ме109 G-2

4. Павел Павлов - командир на 652 ято, 2/6-ти орляк
Загинал на 10.12.1943 със самолет Девоатин

5. Капитан Димитър Списаревски - 3/6-ти орляк
Загинал на 20.12.1943 със самолет Месершмит Ме109 G 2

6. Поручик Георги Р. Кюмюрджиев
Загинал на 20.12.1943 със самолет Месершмит Ме109 G-2

7. Тома Боев
Загинал на 10.01.1944 със самолет Девоатин

8. Атанас Ат. Кръстев
Загинал на 10.01.1944 със самолет Девоатин

9. Симеон К. Михайлов
Загинал на 10.01.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-2

10. Георги Хр. Гочев
Загинал на 27.01.1944

11. Йордан Н. Кубадинов
Загинал на 30.03.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

12. Иван Бояджиев
Загинал на 30.03.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

13. Подпоручик Христо К. Цанков
Загинал на 30.03.1944

14. Капитан Любен Кондаков
Загинал на 17.04.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

15. Димитър Ст. Попов
Загинал на 17.04.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

16. Веселин Н. Рачев
Загинал на 17.04.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

17. Христо Г. Арнаудов
Загинал на 17.04.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

18. Виктор Д. Атанасов
Загинал на 17.04.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

19. Поручик Иван Т. Стефанов
Загинал на 17.04.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

20. Фелдфебел Иван М. Сомлев
Загинал на 17.04.1944 със самолет Девоатин

21. Фелдфебел Цвятко М. Загорски
Загинал на 24.05.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6

22. Поручик Иван Н. Бонев
Загинал на 11.08.1944 със самолет Месершмит Ме109 G-6