14.09.2022 г.

Посещението на югославския крал Александър I в София


Текст: Столичен общински вестник, 1934 г.

Новината за посещението на югославянските владетели Т. В. Крал Александър I и Кралица Мария в София на 27 м. м. (септември, 1934 г.) породи неописуема радост и вълнение в целия български народ, а особено в столичани, които трябваше непосредствено да вземат участие при посрещането на Височайшите гости.

Фотография по случай посрещането на югославския крал Александър. 30.IX.1934 г. Делегацията на Столична община - кметът инж. Иван Иванов със съпругата си Матилда Иванова, помощник-кметовете: Хр. Манолов, Т. Йочев, Хр. Стоилов и инж. Р. Михаилов

За да даде по-голям блясък и тържественост на това посрещане, Столичната община направи всичко възможно, за да украси и декорира онази част от града, през която трябваше да минат Височайшите гости, като се държеше сметка за известна градация на украсата, която започваше от гарата, постепенно засилваше ефекта си при Лъвовия мост и достигна кулминационната си точка пред Двореца.

Тъй, например, Столичната гара, както и перонът бяха украсени и декорирани изобилно със знамена, югославянски  и български гербове, гирлянди, грамадни дървени саксии с кипариси, палми и драцени и множество други саксии с живи цветя и зеленини, които представяха за окото една мека и необикновено приятна гледка. Особено забележителни бяха със своето великолепие двете големи палми, поставени от двете страни на царския салон.

До външните стени на двете гари пък до царския салон, бяха издигнати и декорирани със зеленина и грамадни знамена по 8 високи стълба, свършващи с копиеносни върхове, под които 6яха поставени по 8 пирамидални постамента с разкошни порцеланови саксии с остролистни палмички и цветя.

Пред Лъвовия мост, откъм града, бяха построени две странични колонади, дълги 8 метра и високи и дебели по 2 метра, отрупани със саксии с палми, върху които се издигаха по 12 разкошно декорирани със знамена, гербове и зеленина стълбове, които, подобно на онези при гарата, също завършваха с копиеобразни върхове.

На площад „Александър I". пред Двореца, гдето ефектът от украсата трябваше да бъде най-голям, бяха издигнати в два реда 10 стройни и величествени пилони, от върховете на които висяха почти по земята грамадни югославянски и български знамена. Околовръз пък на тези колони, на площада, бяха издигнати и декорирани със зеленина, флагчета и общински и държавни гербове, множество дървени стълбове, свързани помежду си с борови гирлянди, между които са поставени необикновено много електрически крушки.

Извън великолепната и пищна украса на гарата, Лъвовия мост и площад "Александър I", бяха добре украсени улиците: „Мария Луиза", „Търговска", значителна част от булевард "Дондуков", бул. „Левски", особено "Цар Освободител", върху гирляндите на която бяха поставени хиляди електрически крушки.

В това отношение не бяха забравени и трамваите. Независимо от тази официална украса, всички столични сгради и учреждения бяха окичени с югославянски и български знамена, а по балконите и прозорците на много от тях бяха изложени скъпи килими.

Автомобилният кортеж напът към двореца, в първата кола са Цар Борис и Царица Йоанна

Тук му е мястото да посочим, че виновници на тази великолепна и, бихме казали, небивала досега в столицата украса, която ще остави неизличими спомени в съзнанието на Височайшите гости и столичани, са: н-кът на архитектурното отделение при Столичната община архитект Т. Горанов. заедно със своите помощници архитекти: Велчев, Тенев и др., управителят на градини и паркове Г. Духтев, цветарят Вили Краус, инженер Т. Кардалев и Е. Топалов от Общ. техн. работилница. Ценно съдействие в това отношение дадоха и инж. Ив. Сивков, н-к отделение "Чистота", н-кът на пътно-паважното отделение инж. В. Конярски, пожарната команда и др.

В свръзка с пристигането на Височайшите гости, кметът на столицата г. инж. Ив. Иванов още на 26 септемврий издаде следния позив към столичани:

„Столични граждани! С чувство на голяма и искрена радости ви съобщавам, че утре, четвъртък, 27 т. м., пристигат в столицата на България Т. В. Югославянският Крал Александър и Кралица Мария.

Височайшите и скъпи гости идат, за да върнат миналогодишната визита на Т. В. Цар Борис и Царица Иоанна в Белград и да дадат нов и бляскав израз на желанието и волята на двата съседни и братски народа да живеят в мир и сърдечно приятелство. 3атова посещението на Т. В. югославянските владетели е един акт от голямо историческо значение, то е един светъл празник за българи и югославяни; то е едно блестящо свидетелство за нов дух на взаимно зачитане, приятелство и братска сърдечност, които са вече установени между двете държави. Нека вярваме, че тоя дух ще затвърди окончателно балканския мир и ще допринесе много за заздравяването на мира на неспокойна Европа.

Граждани!
Сърдечните и братски чувства, които ние храним към Югославия и нейния народ, са на всички известни. Ние ги манифестирахме през последните няколко месеци не веднъж искрено и непринудено. Сега, обаче, нам се удава щастливия случай да посрещнем и да поздравим върховния представител на югославянския народ, Крал Александър и неговата августейша съпруга, кралица Мария, и аз съм убеден, че вие, столични граждани, верни на своята национална традиция, ще дадете израз на ентусиазма, вярата и възторга, които това височайше посещение извиква у вас. Така вие, от името на целия български народ, ще се отплатите и за бляскавия и сърдечен прием, който бе направен миналата година на Т. В. Царят и Царицата в Белград.

Нека. прочее, всички - граждани и общинска управа - да приветствуваме Техни Величества Югославянският Крал и Кралица с нашето искрено „добре дошли" в престолния град на България и да извикаме громко и сърдечно:

Да живее Н. В. Цар Борис III и българският народ!
Да живее Н. В. Крал Александър и югославянският народ!
Да живеят техните царски домове!"

Още в 2 часа след обяд на 27 септемврий всички улици, които водят от Двореца към гарата, бяха заети от хиляден народ, войска, ученици от гимназиите и много родолюбиви, културни и спортни организации, на които от по-рано беше определено място. Висшият персонал от Столичната община бе заел място при Лъвовия мост.

Непосредствено преди пристигането на Височайшите гости, на разкошно окичената и декорирана гара вече бяха заели места: Т. Величества Царят и Царицата, с цивилната си и военна свити, Т. Ц. Височества Княз Кирил и Княгиня Евдокия, една почетна рота юнкери, министър-председателят г. К. Георгиев, г. г. министрите, генералитетът, наместник-председателят на Св. Синод митрополит Неофит, софийският митрополит Стефан, столичният кмет г. инж. Ив. Иванов с госпожата си Матилда Иванова, помощник-кметовете: г.г. Хр. Манолов, Т. Йочев, Хр. Стоилов и инж. Р. Михаилов, областният директор Попзлатев, съпругите на министрите, персоналът на югославянската легация, начело с югославянския пълномощен министър в София  д-р Ал. Цинцар-Маркович и др.

След пристигането на Т. В. Крал Александър и Кралица Мария, което бе предшествувано от пет наши аероплана, които бяха ескортирали от границата до София височайшия влак, последните бяха приветствувани най-сърдечно от Т. В. Цар Борис и Царица Йоанна. След това кралят поздрави почетната рота юнкери и се отправи към генералитета, м-р-председателя, г. г. министрите и дивизионните началници, които му бяха представени последователно и поотделно от Н. В. Царя.

След това, съобразно установения от по-рано ред за посрещането, Височайшите гости, придружени  от  царя   и   царицата, влязоха в царския салон, където столичният кмет г. Иванов ги поздрави официално от името на столичани и произнесе следната приветствена реч:

„Ваши Величества, Като ставам тълкувател на сърдечната и искрена радост на  населението  на столичния град, позволявам си да поздравя Ваши Величества с „добре дошли" и да пожелая Вашето пребивание в столицата да бъде Вам приятно и ползотворно за двата братски народа!
Аз Ви моля, Ваше Величество, да благоволите и приемете и вкусите от хляба и солта — символ на сърдечно славянско гостоприемство".

След това, на сребърен поднос, на който са гравирани гербовете на нашата държава и Столичната община и е поставен надпис: „На Т. В. Югославянския Крал Александър и Кралица Мария", кметът г. Иванов поднесе на Н. В. Крал Александър хляб и сол, а г-жа Иванова поднесе на Н. В. Кралица Мария голям и разкошен букет от рози.

След тази последна церемония в царския салон, кортежът от автомобили, начело с Т. В. Крал Александър и Цар Борис, се отправи за в Двореца, като навсякъде из улиците бяха възторжено акламирани от наредената в шпалир войска, от учащата се младеж, разните организации и многохилядния народ.

На другия ден вечерта, 28 септемврий, в чест на Височайшите гости бе дадена в Двореца вечеря-гала, на която присъствуваха 82 души. между които и кметът на столицата с госпожата си.

На приема, който се състоя същата вечер, между многото поканени, присъствуваха и помощник-кметовете на столицата с госпожите си: г. г. Хр. Манолов, Р. Михаилов. Хр. Стоилов и Т. Йочев. На 30 септемврий, след като бяха посетили Бояна, Кричим и Пловдив, в 11 часа преди обяд югославянските владетели бяха изпратени по същия тържествен начин от гражданството и официалните власти, както и при посрещането им. като бе запазен и същият ред.

Изпращане на югославския крал, 30.IX.1934


7.09.2022 г.

Пожар изпепелява Народното събрание


Зданието на Народното събрание е сред първите постройки, издигнати в свободна София. Изградено в периода 1884-86 г. в тогавашните покрайнини на младата столица, пристроявано и разширявано неколкократно, то се превръща в символ на българската държавност, в арена на политическия живот и в ням свидетел както на всеотдайност и достойнство, така и на безобразия и позор.

Една от по-малко известните, но съвсем не лишени от драматизъм, страници в историята на българския парламент се разгръща на 30 април 1929 г. По това време народните представители се радват на заслужена ваканция и нищо не предполага, че в празната сграда предстои да се случи едно безпрецедентно нещастие.  

Столичните пожарникари в борба с избухналия пожар

В 04:30 часа сутринта в заседателната зала неочаквано избухва пожар. В резултат на късо съединение на електрическата инсталация лумва огън вляво от царския престол и бързо обхваща цялата зала на българския парламент. Пламъците се разпространяват безпрепятствено, като унищожават трибуната, бюрото на председателя и местата на министрите. Овъглена е стената зад тях, която дели залата от бюфета. Унищожени са разположените върху нея художествени портрети на Цар Борис III, Княгиня Мария Луиза, Царя Освободител и др. Обгорени са депутатските банки, силно пострадал е таванът, падат полилеите.

Опожарената зала на Народното събрание

За щастие огънят не се разпространява към новата пристройка, разположена на север от заседателната зала, и така са пожалени кабинетите, библиотеката и архивът. 

Въпреки изключителните усилия на столичната пожарна пламъците нанасят щети за няколко милиона тогавашни лева. До възстановяването на сградата заседанията на Народното събрание временно се пренасят в салона на Българската академия на науките.


13.08.2022 г.

Улица “Пиротска” в моя живот


Крикор Асланян

“Пиротска” една от софийските улици, кръстени на града до който се стига по тази улица. Подобно на “Солунска”, “Нишка”, “Самоковска” (прекръстена на "Граф Игнатиев"), “Цариградско шосе”, “Ботевградско шосе”, “Ломско шосе” и др. "Пиротска" води към град Пирот в Сърбия. Тя е една от най-старите улици на българската столица. “Пиротска” е важна търговска улица, която започва от сърцето на града и стига до нейните стари покрайнини.

Улица, съществувала повече от век, “Пиротска е сменяла името си няколко пъти. След  септември 1944 год. за кратко време носеше името “Йосиф Броз Тито” и беше преименувана на улица “Андрей Жданов” - име, което тя носи до 1990 год., т.е. малко по-малко от половин век. Но за щастие на софиянци, тази емблематична софийска улица беше реабилитирана и отново носи рожденото си име “ПИРОТСКА”.

Тя започва от булевард “Княгиня Мария Луиза” и площад “Бански” в центъра на града. По-точно  началото на “Пиротска” се намира срещу джамията “Баня баши”, която е построена от големия османски архитект (от български или арменски произход) Момар Синан, прочут със своите великолепни джамии в Одрин и Истанбул.

Първите ми спомени за тази софийска улица са отпреди 80 години - 1940 или 1941 год. Бях само на 5 годинки и малко преди Нова година и Коледа (тогава БПЦ честваше този голям християнски празник на 7-ми януари) с майка ми ходихме по магазините на "Пиротска", за да напазаруваме подаръци за моите братовчеди и за самия мен. Така че първите ми спомени за "Пиротска" са зимни, свързани с дебел сняг, студ и запалени мангали пред витрините на някои магазини.

От двете страни на улицата един до друг бяха магазини. Тук можеше да купите всичко, необходимо за дома и за човека. Нямаше нещо, което да няма на улица “Пиротска”. Дрехи, обувки, домашни потреби, кинкалерия и галантерия, козметика и парфюми, санитарни изделия и лекарства. Всичко имаше на приемливи, за средния българин, цени. Пазарлъците също бяха в правилата на тогавашната търговия.

Естествено ми е невъзможно да си спомня всички магазини по тази най-търговска улица на “Стара София”, но имаше магазини, чиито фирми правеха силно впечатление на едно дете. На първо място слагам магазин “Чупи-купи”, магазин за стъклария, който се намираше между улиците "Ломска" и "Княз Борис", на северната страна, т.е. от страна на четните номера на улицата. Беше на "Пиротска" 8 или 12, не помня точно, но ориентир ми е магазинът за обувки “Златен лъв”, който беше на номер 10. Магазинът на баща ми и брат му. В същото помещение през 1994 год. открих своя трети магазин за парфюмерия и козметика.

В съседство, на номер 12 или 14, беше магазинът за обувки на Артин Калъпчиян. А на ъгъла с ул. "Княз Борис" беше магазинът на Куцаров за бижута. Синът му Иван беше мой съученик във френския колеж, който се намираше на номер 9 на същата улица. За колежа малко по-подробно след малко.

На южната страна на улицата, нечетните номера, имаше “дрогерия”. Нещо като смесен от аптека и санитарен магазин. Собственикът беше евреин. Много от магазините по “Пиротска” бяха еврейски. Арменското присъствие също беше значително. Може би тук е мястото да спомена, че на това арменско присъствие на улица “Пиротска” дължа живота си. Ето как на тази улица започва моята история.

Майка ми беше шивачка. За Новата 1934 година нейните помощнички-ученички й подаряват чифт пантофки. Те се оказват много големи за нейния крак и тя отива при познати обущари арменци да ги сменят, но под различни предлози те отказват. Прибирайки се към дома по "Пиротска" (тя е живяла на ул. "Отец Паисий", между улиците "Пиротска"  и  "Цар Симеон"), вижда обущарски магазин. Влиза с молба да й сменят пантофките. Продавачът, млад мъж със  спортна фигура и светло кестенява коса, любезно се съгласява да направи заменката. В този момент по-големият брат, излизайки от работилницата, която се намира зад магазина, вижда красива млада жена с големи сини очи и не пропуска да направи леко пиперлив коментар на арменски. Така майка ми разбира, че тези обущари също са арменци и заговорва на техния език. След време на арменска вечеринка майка ми отново среща младия и услужлив обущар  и... 

На 10 ноември 1935 год. в арменската църква на ул. "Нишка" 31( после “Найчо Цанов”, сега “Тодор Александров”) се женят, а през декември следващата година започвам да пиша моята автобиография.

Роден съм на ул. “Братя Миладинови”, но съгласете се, че без ул. “Пиротска” просто нямаше да има кой да ви разкаже за тази историческа улица. Но да се върнем на моята любима улица.

“Пиротска” не пострада много от бомбардировките през 1944 година, нито от построяването на “партийния” център на града. От красивите големи сгради единствено бе разрушена от англо-американските бомбардировки тази на номер 2, до Халите. Къщата, в която е живял големият наш поет Гео Милев. 

И досега, разхождайки се по тази частично пешеходна улица, ще видите къщи, строени преди повече от 100 години, някои с изключително красива архитектура, като тези на ъгъла с бул. “Христо Ботев”. Някои, вече реставрирани, други - в процес на реставрация, трети - чакащи търпеливо реда си.

Навремето по “Пиротска” се е движел трамвай, който завивал от бул. "Мария Луиза". Не знам кога това трамвайно трасе е било ликвидирано, но през 1943 год., когато тръгнах на училище, в тази част на “Пиротска” до бул. "Христо Ботев" трамвай не се движеше. Много дълги години трамвай номер 3 пътуваше от Подуене до Захарна фабрика и обратно. Toй идваше по бул. "Христо Ботев", завиваше наляво по "Пиротска" и продължаваше до крайната си спирка недалеч от ЖП гара “Захарна фабрика”. 

По неизвестни за мен причини днес всичко това е променено. Защо? Сега са номер 20 и 22. Номер 21 също изчезна от този маршрут. Ние в България изглежда не обичаме традициите, всеки новодошъл навярно счита за свой дълг да прави никому ненужни промени.

Една от характерните особености на тази софийска улица са безистен. Още в самото начало, на “Пиротска” 3 има голям безистен с много магазинчета. Там до 1947 год. се намираше  и парфюмерийната работилница “Роял” на моя братовчед Мануел Мануелян. Много обичах да ходя да “помагам”, пълнех кутийки с разни кремове и им лепях етикетчета. Производствената част беше на галерията на магазина, а долу беше търговската част.

Голям безистен има и на номер 8. По-малък е този на номер 10. На номер 18 е големият безистен където след 1949 год. се помещаваха работилниците на арменската обущарска кооперация “Степан Шахумян”, чиито модели са печелили златни медали на Пловдивския Мострен панаир.  Моделиери (дизайнери) на кооперацията бяха изключитено талантливите братя Балян. В същия безистен по-късно се появи един от магазините на веригата “Млад техник” и “Направи си сам”.

В началото на улицата, на номер 5, се намира “Македонският дом”, част от който беше кино “Македония”. Това столично кино е силно свързано с мене. Познавах една от дългогодишните касиерки Мария, близка приятелка и съседка на наша близка. Покрай нея се запознах и с другата касиерка - Дафина. Колко премиерни филми съм гледал в това кино, колко прожекции съм откупувал за колегите от “Заводпроект”, където работех от 1956 до октомври 1957 год., когато отидох да отбивам военната си служба във ВВС, с. Божурище, като библиотекар на поделението. Снабдявах и някои офицери с билети за нашумели филми. В кино “Македония” съм гледал изключителни филми като “Клетниците” с Хари Бор, “Индийската гробница”, френските филми “Татко, мама, слугинята и аз” с Никол Курсел и Морис Роне, “ Семеен живот”, “Път към висшето общество” и др. Италианските “Къщата на спомените”, “Каста Дива”. “Прилепът”, “Във възрастта на любовта” с очарователната аржентинка Лолита Торес и десетки други значими филми. В мазето на кинотеатъра имаше голям салон, където събота вечер имаше танцови забави, където свиреше джаз. През 50-те години оркестрите за танцова музика се наричаха “джаз”.

В съседство и досега се намира “Домът на правниците”, т.е. на юристите. Те имаха клуб ресторант и зала, където също се провеждаха танцови забави събота вечерта и неделя следобяд. Там много често свиреше мой близък приятел саксофонист Еди Аджемян - Аджи.

На ул. "Пиротска" 9 има солидна сграда, построена преди ВСВ за адвокатски кантори и бизнес офиси, както казваме днес. Приземният етаж тогава, както и сега, е зает от малки и големи магазини. След Национализацията и забраната на частната търговска и занаятчийска дейности, тези магазини бяха дадени на ДТП “ Нармаг” и така се появи един голям двуетажен универсален магазин, който народът кръсти “малкия ЦУМ”. 

Преди войната между малките магазинчета имаше проход, който водеше към задната едноетажна сграда, залепена за предната. Тук беше Френският мъжки колеж на Йезуитския орден. Бяха около осем класни стаи, кабинетите на Директора и заместника му и учителската стая. Тук учеха учениците от 1-во до 4-то отделение и учениците от 1-ви и 2-ри прогимназиални класове. По-големите учеха в прекрасната голяма сграда в Семинарията, която имаше футболни игрища, игрища за баскетбол и волейбол, тенис кортове и даже вътрешен басейн. След 1948 година, когато властта затвори всички чужди училища, тази сграда беше заета от Висшия партиен университет, а сега там се помещава Математическият факултет на СУ “Климент Охридски”.

Вчера, 3 август 2022 година, седях дълго пред кафе-сладкарница “Атина” с чаша “бяло фрапе”. Пред очите ми минаваха стотици хора, едни на зейпазар, други делови и забързани, трети с конкретно желание за покупка. А имаше и хора дошли само да се разходят по тази стародавна софийска улица. Мъже, жени, деца, стари и млади, вървяха по улица “Пиротска” и въобще не можеха да си представят какви чувства изпитвам аз, 85-годишният кореняк софиянец. Те не можеха да знаят, че старецът с малката брадичка преди 77 години, на 15 септември 1943 година, хванал ръката на дядо си, с ученическа чанта на гърба, е вървял по тази улица към първото си училище за първия учебен ден.

Спомних си разрушената и опожарена от бомбардировките католическа катедрала на улица "Лавеле", разрушената тухлена ограда между моето училище и девическия колеж. Спомних си за моите учители и моите съученици, много от които отдавна са заминали за един свят без бомби, без войни и забрани. Когато се върнахме от евакуацията в село Петърч, такъв прекрасен шопски говорех, че учителката ми по български език щеше да получи удар.

След това кратко “лирическо отклонение” нека се върнем към нашата разходка по улица "Пиротска". В красивата сграда над днешното кафене “Атене”, някога се помещаваше БСФС, а след “връхлетялата ни демокрация“ Училища "Европа”.

Преди войната на номер 17 е бил фирменият магазин на световно известната немска марка за ножове, ножици и други режещи инструменти за бръснаро-фризьорски услуги “Солинген”. Днес благодарение на наследниците (дъщерите) на представителя на фирмата от преди войната, на същия адрес можете да си купите много изделия с “двете щъркелчета” или с “близнаците”. 

Малко след този магазин една паметна мраморна плоча ни напомня, че в тази стара къща е живял поетът и активен деец на БЗНС Сергей Румянцев, убит по време на априлските събития през 1925 година.

На тази улица, между улиците “Странджа” и “Средна гора”, се намира известната 3-та мъжка гимназия, сега носеща името на Уилям Гладстон.

Ето, че стигнахме до пресечката с улица "Опълченска". От дясно е градинката "Св. Никола", в която освен храма, посветен на Св. Николай Софийски, се издига и паметник на опълченците, паднали в бой с вековния поробител.

Хайде да подобрим настроението си с по една малка ракийка с вкусни български мезета в ресторант “Контеса”, намиращ се в градината, където собственикът Тошко ще ви посрещне с усмивка и истинско българско гостоприемство. Като добавим и превъзходната телешка шкембе чорба, ще имаме сили да продължим към квартал “Юч бунар” (Три кладенци), чиято главна улица е любимата "Пиротска". 

На номер 78, залепено до оградата на градинката, е зданието на бившето “Педагогическо училище”, а сега 134 училище “Димчо Дебелянов.”

В този квартал се е подвизавал Т. Живков (Янко) преди 1944 г. като комунистически деятел и, за прикритие, като любител на белота в кварталните кафенета на Юч бунар. Това е информация от Б.Д, която лично е поддържала връзка с него.

Продължавайки по трасето на бившия трамвай номер 3, след няколко минути ще се намерим на пазара “Димитър Петков". В наше време там е и борсата за цветя.

Нека да се върнем назад към началото на тази стара софийска улица, която повече от век играе важна роля в живота на софиянци.  Въпреки смяната на режими и имена, улица "Пиротска" носи в природата си девиза на града “Расте, но не старее!”. Тя е една от най-важните жизнени артерии на българската столица. 

В самото й начало се намират Халите. Ако Емил Зола нарече старите парижки хали “търбухът на Париж", то ние спокойно можем да наречем Централните хали "търбухът на Стара София".

Изоставяна, ремонтирана, унижавана, реставрирана, тази емблематична сграда-красавица, винаги възкръсва като птицата Феникс. И въпреки всичко Халите са един от символите на града. От денят на откриването си през далечната 1911 година и досега,  Централните софийски хали играят важна роля в живота на софиянци. Макар и с адрес бул. "Мария Луиза", Халите са неразривно свързани с улица Пиротска. Халите са изворът, от който потича най-търговската улица на града, която пресича “Женския пазар”- най-големия в София, и стига до един друг софийски пазар, този на бул. "Димитър Петков". 

Продължавайки нашата разходка по улица Пиротска на запад, стигаме до прекрасният софийски парк “Света Троица”. Тук имаме възможноста да се насладим на още един бисер в короната на Българската Столица - храмът "Света Троица". Построен през 1927 год. със средства на бежанци от областта Македония, заселили квартала след Илинденското въстание, много бързо този архитектурен шедьовър става духовен център на западната част на София.

Нека завършим тази прекрасна разходка по улица "Пиротска", като влезем в този храм, запалим по една свещ и се помолим София да върне своя дух и образ - градът, който е бил сравняван с едни от най-красивите градове на Европа като Виена и Будапеща.

17.07.2022 г.

Тайният живот на един предприемач от Стара София


Милко Цонов, внук на Христо Узунов

Дядо ми, Христо Узунов, беше противоречива и сложна личност – гневлив, заядлив, с труден характер и същевременно с това – вечно усмихнат, закачлив, с остро чувство за хумор. Най-ярките му и неизменни качества, с които съм го запомнил, бяха няколко – пълен с неизчерпаема енергия, предприемчив и вечно търсещ нови възможности, от които да се възползва. Вероятно именно и заради това животът му беше изпълнен с доста превратности, сложни събития и несподелени тайни. Аз съм негов единствен внук, живеех заедно с него през цялото ми детство и въпреки това научих някои важни факти от неговия живот едва 30 години след смъртта му, в разговор с по-възрастен роднина.

Христо Узунов в магазина за модни обувки „Тройка“ София, ул. „Леге“ 9, 1940 г.

Дядо ми е роден на 25 декември 1907 г. в с. Долна Оряховица в семейството на Марин и Димитрина Узунови, преселници от Карлово или Калофер. Семейството има 6 момчета, но единият брат умира в ранното си детство, както често се случва в онези години. Христо е вторият по възраст от всички. Изучава обущарския занаят и първата работилница, в която работи е в Горна Оряховица, кв. Калтинец, наречена „О Бон Гу“. Така е надписал една снимка от 1927 г., оцеляла до днес.


Христо се премества в София още съвсем млад в средата на 30-те години на миналия век, когато е 25-30 годишен. Идва в столицата, за да развива предприемаческа дейност и да печели от усвоения обущарски занаят. Основава обущарско ателие за модни обувки „Тройка“ на ул. „Леге“ № 9 заедно с двама свои съдружници. В онези години хората не са купували готови обувки, а всичко се е изработвало на ръка по мярка на стъпалото на клиента. Модните ателиета са били посещавани от богати хора, които са поръчвали обувки няколко пъти годишно. Работело се е само с естествени материали и скъпи кожи, по модели от европейските столици, а производството на един чифт е отнемало дни или седмици. Обущарница „Тройка“ бързо става известно модно ателие за дамски обувки и негови клиенти са някои от най-влиятелните и богати жители на столицата. Бизнесът на дядо ми процъфтява и той се замогва за сравнително кратко време.

Христо Узунов, ул. „Леге“ 9, 1938 г.

Помня дядо ми Христо като яростен антикомунист. Най-ярките ми спомени са от 80-те години, когато бях тинейджър. Говореше с ненавист за партията, за властта, за целия социалистически строй. Често повтаряше, че всеки ден си купува вестник „Работническо дело“, за да види там некролога на Тодор Живков или на някой друг от членовете на политбюро. Често разказваше колко добър е бил животът по царско време и колко много са плакали хората, когато цар Борис е починал.

На фона на всичко това, сега, десетилетия по-късно, от разказите на моя роднина научих, че всъщност като млад дядо ми силно се увлича по комунистическите идеи, които стават много популярни по онова време. През 1929 г. става ремсист, а по-късно се включва активно в учредяването на регионални партийни организации на БКП в страната.


Както знаем, комунистическата дейност тогава е била забранена по закон и се е преследвала изключително строго, особено в последните години преди избухването на Втората световна война. Полицията редовно е организирала обиски и акции по преследването на младите комунисти. При една такава акция дядо ми е заловен, получава присъда и лежи в затвора. Арестуван е по време на участието си в тайна среща, която се е провела през нощта посред Варненското езеро, където участниците се събрали с няколко лодки. Считали са, че така ще бъде най-сигурно, но някой ги е предал и изведнъж от четири страни ги заобикалят катери на военноморските сили и ги арестуват. Христо е заловен на място, впоследствие е осъден и лежи в затвора, а за да съкрати присъдата си, работи в цеха за производство на тухли. Дядо ми се срамуваше от тези събития, не обичаше да говори за тях и криеше истинската причина за арестуването си. Знаех, че е лежал в затвора, но на мен цял живот ми разказваше, че е осъден заради това, че е закупил голямо количество кожи за ателието си, а те са се оказали контрабанда. И така, едва години след смъртта му научих, че всъщност причината е била съвсем друга.

Най-интересното, което разбрах е, че след тази случка и преселването си в София, дядо ми Христо започва тайно да сътрудничи на агенти на съветското разузнаване, като помага за предаване на секретни съобщения. Много години след тези събития Христо разкрива на тесен кръг роднини, че в онова време до него е изпращана информация, укривана под формата на шифрограми в токовете на обувките на някои клиенти. Обикновено тези клиенти са били дами от висшите кръгове – съпруги на министри, офицери от царската армия и членове на правителството.

Подметките и токовете са се изработвали от гьон - твърда и дебела кожа, обработена за ходила на обувки, подметки, ремъци и др. Под двойния пласт гьон на тока е имало кухина, в която лесно е можело да се помести съобщение на хартия. Не е ясно дали Христо я е изваждал или поставял там, но вероятно я е предавал напред по някаква верига, за да стигне накрая до съветското разузнаване. Обущарницата е имала таен заден вход – вероятно от някоя от пробните, прикрити с пердета. Предполагам, че се е използвал и за тайни срещи и посещения.

Иначе бизнесът с модното ателие за обувки процъфтява и Христо става успешен предприемач. Жени се за Надежда Пеева от Пирава, Северна Македония, произхождаща от католическия род на Петруш Кафадаров, селски войвода, убит от гърците през 1906 г.

След сватбата закупува кабриолет „Шкода“, който е бил един от първите 1000 автомобила в столицата, собственост на частно лице. Любопитен факт е, че всъщност регистрационният номер на колата е „Сф360“, което означава, че това е едва 360-тия автомобил, закупен в София. По време на войната, през 1943 г., Христо успява да закупи и жилище в новоизграждаща се кооперация на централна улица в София, между булевардите „Витоша“ и „Христо Ботев“.


За съжаление, след почти десетгодишно съществуване, модното ателие „Тройка“ е напълно разрушено от англо-американските бомбардировки в София през 1944 г. В следващите години дядо ми открива друго обущарско ателие на ул. “Алабин“ 23, където работи до старостта си.

След 9 септември 1944 г., комунистическата власт не признава съдействието и активността на Христо, който очаква да получи статута на борец против фашизма. Напротив, заради успешния му бизнес той е бил считан за буржоа, капиталист и враг на народа. За да не бъде конфискувано имуществото му – апартаментът и автомобилът, дядо ми предприема редица нетипични действия. Спира колата си от движение и я скрива в частен гараж на съседната улица, а впоследствие я закарва при роднините си в Долна Оряховица. Там автомобилът престоява скрит под слама и брезент няколко години преди да бъде продаден. Христо се е опасявал, че ще му вземат и жилището в центъра на София и затова настанява там свои родини, които живеят заедно със семейството му за известен период. По това време се е считало от властите, че е неприемливо в жилище с голяма площ да живее само тричленно семейство и затова собствениците са настанявали чужди хора, за да изглежда, че имотът се обитава от много хора.

От времето на своята нелегална дейност Христо е създал доста важни познанства и контакти. Сред тях е и ген. Кирил Косев, началник на Главното политическо управление на армията, работил пряко с министъра на народната отбрана ген. Добри Джуров. Въпреки това, той не успява да докаже заслугите си към новата власт и всъщност никога не бива приет за член на БКП. Това може би е и основната причина за последващия рязък обрат в разбиранията на Христо, довели го неговите ярки антикомунистически възгледи.

Ателието на ул. „Алабин“ № 23, 1954 г.

1961 г.

До края на живота си дядо ми беше много енергичен, активен и в добро здраве. Почина на 85-годишна възраст по време на планински поход на Витоша, докато бере билки. До последно не желаеше да споделя с никой от моето семейство за превратностите в своя живот.



25.04.2022 г.

Центърът на София преди Освобождението (спомени)


Списание "Нива", бр. 37, 1930 г.

П. М. Матеев

Потърсих в Одрин у фотографа Михаилиди някои снимки от старини в града и попаднах на снимки, взети в София и Търново преди освобождението. Една от тия снимки е дадената тук. В тая снимка виждаме турския конак, днес царския дворец. Всеки ще забележи, че стилът на днешния дворец, с изключение източното и западното крила, прибавени през князуването на княз Фердинанда, е досущ предишния на конака. Балконът е копие от стария. Покривът е само модернизиран.

Лично помня представата в тая снимка във всичките й подробности. Ще си спомнят, които са чели дневникът на Иречек, отчасти обнародван във в. Мир, как той една сутрин е видял, когато работници се бяха отдали на събарянето на джамията, стърчаща в снимката, близо до конака, приспособен набърже в дворец. 

От двете страни на улицата, с върби от страните, имаше зеленчукови градини. Една от тия върби е и историческа. Един ден Каравелов минавал по тая улица, разговаряйки с Бурмов, възбуден от нещо изказано от Бурмова, изхоква го, като му казва — ей на тая върба ще та обеся. Бурмов си заминал, след 2—3 часа намира Каравелова и с пръст на темето си казва му, с най-голямата негова сериозност. — Не можеш! 

Малко преди избирането на княз Александра руското управление се загрижи с приготовлението жилище за княза. Турският конак се измаза, боядиса и украси до колкото бе възможно, и в него слезе новоизбраният и провъзгласен княз. Имах честта да присъствувам в салона, в който набърже събрани видни българи, го приеха. Помня, че той се особено зарадва като позна покойния Д. В. Хранов, познавал го през време на войната в главиата квартира.

Не се мина много време и набърже извършените мазилки и поправки в двореца започнаха да се развалят и рушат. Видя се необходимо тоя дворец да се преустрои. Назначи се за тая цел комисия, която реши дворецът да се построи отново. Водима, преди всичко, от икономията, реши да запази главните основи и връх тях да построи новия дворец, и му се даде вънкашния вид досущ онзи на стария конак, запазвайки и стила на балкона. Докато се строеше дворецът, князът обитаваше къщата на генерал Паренсов, от когото я бе откупил, и тя се нарече малкия дворец. Напуснат от княза, тоя се зае от Министерството на вътрешните работи, което го заема и до днес. 

Първата обществена градска градина се уреди в частта надясно от улицата в снимката, в която стърчаха няколко дървета вишни. От това начало тя се разшири на няколко пъти до днешното й състояние. Южната част, гдето е казиното, незаето още от градината, се назначи за съдебна палата и дори се построиха основите й. Тия основи се заринаха и градината се разшири и връх тях е хотел България. А Военното министерство беше заето от малки турско-цигански къщурки. Мястото беше низко и мъчно проходимо в мокро време от кал. Вада течеше, идяща от към Бояна, минаваше през мястото на дивизионната и Александровската болница, минаваше през горната част на площад Славейков, дето беше "Кафене баши" с върби пред него.

Тая вада, блатиста, минаваше през гдето днес е издигнат великолепния Народен театър, и опера, и излизаше на Цар Освободител при определеното място за въздигане паметник на митрополит Климент Охридски. Тук военния клуб използва водата и уреди първата в България пързалка с кънки. В онова време крайното здание по Цариградското шосе, днес Булевард Цар Освободител, беше турската болница — няколко сгради, на по един етаж, една зад друга — която се преобърна за помещение на Военното училище. От там нататък стърчаха гробни камъни на турски гробища, из които и по-нататък стада овци свободно пасоха. Никакво живо дърво не съществуваше, гдето днес се шири хубавият Борисов парк, с изключение на върбите покрай Цариградското шосе. 

Днешното Княжево се наричаше Бали ефенди, гдето имаше теке с хубава солидна джамия и гробът мавзолей на Бали ефенди, светец. „Бали ефенди“ беше любимата разходка на княз Александър и по това се измени името му на Княжево.

Има имена, които продължават да носят име, дадено от особен белег на тях и след като такъв е отдавна изчезнал и заместен от друг много по-забележителен. Такъв е случаят с Лъвския мост, познат и до днес най-добре под името Шарен мост. Предишният турски мост беше нашарен от двете страни с ивици от бели и червени бои, от там Шарен мост. Бронзовите лъвове, които красят днешния мост, са репродукция от известните художествени лъвове, красящи лувърската градина в Париж.

Целта ми бе да дам няколко данни за представената тук снимка, увлякох се, обаче, и продължих с някои данни, спомени за положението на ранната българска столица, които вярвам не са без интерес за читателите.


Вижте също:

Спомени за предосвобожденска София (Хр. Златарев)

Спомени от София при освобождението (Йордан Венедиков)

Прежната София и нейните обитатели (Асен Белковски)

София някога и сега (Георги Белчев)

Спомени за стара София (Крум Димитров)

Спомени от Стара София за преди 1871 год. (Стоян Величков)


16.04.2022 г.

Лазарица


Днес е Лазаровден, свързван с един от най-красивите и обичани фолклорни ритуали - лазаруването. За да добием представа за автентичното протичане на празника, нужно е да се обърнем към стари описания, текстове и снимки. Представяме статия от 1942  г., описваща лазаруването в софийските села. 

40-те години са интересен период, тъй като се превръщат в преходен етап - народните обичаи вече не се празнуват в градовете, постепенно започват да отстъпват и в селата. Автентичната традиция все още е запазена, но нейното предаване и практикуване започва да избледнява.

Лазарица

Райна Кацарова, списание "Сердика", книжка 3-4, 1942 г.

По селата на Софийско поле Лазарица е най-големият девоячки праздник. По-голям от Великден. Особено богата по-външно изпълнение е Лазарицата в най-близките около София села – Драгалевци, Дървеница, Враждебна, Горубляне и Панчарево. По украса на лазарките и по разнообразие на песните, Слатина доскоро се редеше веднага след Драгалевци. За жалост, тая година слатинчани не можаха да стъкмят нито една чета лазарки за показните игри, уреждани на Лазаровден в Столицата от страна на Националната пропаганда.

Омайно е оживлението, което цари на Лазаровден по селата. Особено пък ако пролетта е по-напреднала. Весели и приветливи, лазарските дружинки се срещат и разминават през целия ден и пъстротата на премяната им и звънките им песни усилват магията на пролетната радост, трепнала вече в сърдцата на стари и млади. Всички девойки, от момите за женене до най-малките 2-3 годишни девойченца – са празднично пременени, всички празднуват, играят и пеят. Само най-малките, които майките носят още на ръце, не играят, ала и те са накитени като лазарки за здраве и в техните пригладени пеленички е боднато традиционното койло.


Софийските лазарки – нека ги наречем така, тъй като някои от селата, чутумни със своите лазарици, са включени вече в Голяма София – са дивно накитени. Главата е украсена с пъстри изкуствени цветя, босилек и китки теменужки и иглики, ако са вече цъвнали. На челото бели венчета от маниста, поднизани със сребърни парички или сърмени прочелници, нашити с лъстунки и цветни маниста. От задушите по гърдите се спущат пелешки от гъсто нашити паренца или от изкусно нанизани на китчици бели маниста. На връх главата прикрепят буйно снопче койло, в средата му боднато пауново перо. От койлото по гърба надолу се разстила богато украсен косичник-коцал – накитен със сребърни пари, разноцветни книжни цветя и обагрени пухкави перца. Сребърните лазарски накити, наречени „цàли”, се предават от майка на дъщеря и се носят само на Лазарица. Китенето на лазариците трае часове и има почти обреден характер. Девойката сяда на стол, а по-възрастни жени – майка, сестра, роднина или близка – я тъкмят и китят по установени правила. На кръста лазарките запасват кован колан със сребърни пафти, който препасва и поддържа тежкия косичник.


През велики пости всеки праздник девойките се събират да преговарят песните, тъкмят се по чети от 6 до 8 момичета и си определят длъжностите. Едни ще бъдат „шеталици” – те ще шетàят – ще играят, други ще бъдат пеячки. Една избират за кумица на четата. Тя ще ги води и стани. Някоя от пеячките ще носи кошничката за яйцата. Всички чети си избират една обща кумица – единодушно призната за най-добра и почтена девойка в селото. На Лазаровден към обед лазариците се събират – всяка чета по отделно – у една от другарките и тръгват из селото от дом в дом да пеят своите песни-благопожелания. За всекиго от семейството лазарките пеят съответни песни – за домакините, за женен син, за снаха, за девойка, за годеница, за деца. Има и песни за кога влизат и за кога излизат от къщи. Шеталиците играят ръченица една срещу друга с по-особена стъпка, размятайки кърпа с плавни кършения на ръцете. След играта шеталиците мятат кърпата на рамото томува, комуто са пели, а той им връзва в нея някое левче. Стопанката пък пуща яйце в кошничката.

В Драгалевци, когато влизат в двора на къщата, дето ще лазаруват, лазарките пеят:

Разтвори се гора, вода,
Да преминат малки моми,
Да претрошат криви пера,
Криви пера пауневи,
На три места прековани,
На четири позлатени.

На ерген за женене:

Пооди Стоян на доле,
На доле овни да бере,
По малко овни да бере,
Повече моми да гледа.
Отиде село Л*илянско,
Лилянки оро играят,
Със джелепските ергени,
Постоя Стоян, погледа,
Та па се фана у оро,
У оро, та на танецо,
На танец, та до Добренка,
Я Добренка му говоре:
- Море, Стояне, Стояне,
Тизе се хвана до мене,
А я брат ми дека стои,
Дека стои, дека гледа,
На менека глава върти,
А на тебе сабя ваде.
Я Стоян й и говоре:
- Не бой се, моме Добрено,
Яко върти, нека върти,
Яко вади, нека вади,
Че го строшим, че го сломим,
Като мида паламида,
Като ветър буйно жито.
Я обръщай се, девойко.

* Меко

На излизане от дома или, както го казват, „у кумици”:

Кумице Елено, моя посестримо,
Ти ли се хвалеше,
снощи на чешмата
Код малките моми
и код момчетия,
и код момчетия,
Че че си кумица,
Че са ти дворове
равни пометени,
Че са ти столове
редом наредени?
А сега що са ти
дворове скопани,
Дворове скопани
се конски стъпала?
- Дружки ле, другарки,
нали ме питате
Нали ме питате
право да ви кажа,
Та язе си имам девет мили братя,
все по двора ходат, та си лова ловат,
Та са уловили елен и кошута,
та са се борили три дни и три нощи,
Та затова са ми дворове скопани.

В дом, дето има пчели, до преди три години в Слатина лазарките пееха, наловени на хоро около кошничката:

Челице медна илядна,
Чела се вива возвива 2
Около круша китуша,
Та и медеца береше,
Та го на пчели носеше,
Да прават гъсти медове.


В Драгалевци пеячките пеят три по три – една „ока” първия глас, две „влачат” втория. Щом свършат първите три, другите три отпяват същия стих. Невъобразимо силно е въздействието, което се получава от тоя първичен и много характерен шопски двуглас, който посреща минувача от всяка уличка. Крехките гласове на малките лазарки се преплитат със звучните извивки на големите и това естествено сгласено съзвучие залива шопските села с настроение и бодрост.

На залез слънце всички лазарки се събират на мегдана на общо хоро. Картината е вълшебна. Вечерният вятър развява пушестите койла, шитите ръкави на големите лазарки и пъстрите косичници превръщат селския мегдан на цъвнала поляна. Прииждат все още и още лазарки – малки и големи – от всички страни. Гайдата засвирва. Завива се водено от главната кумица хоро. На това хоро, както играят, та се пуща и раздава на всяка лазарица залче хляб. След това се хващат и ергените.


На другия ден – Връбница – лазариците довършват своята обиколка из селото, а на Великден всички отиват у общата кумица с колачета и червени яйца. Кумицата ги гощава. Така се завършва тоя девически праздник, при който селските девойки с танц и песен пожелават щастие и плодородие на своите съселяни.



3.04.2022 г.

Летопис на Градската градина


Из "Залесяването на София" с автор Н. Ганев (1942 г.)

Най-старата обществена градина в София. Съществува още от турско време. Състоянието, обаче, в което се е намирала тогава, съвсем не ни дава основание да я наричаме „градина“ в днешния смисъл на думата. Била е без план и естетика — само за прохлада и сянка. Направена е била, вероятно, от турските общинари към края на първата половина на 19 век върху една част от мястото на изгорелия сарай на турските бейлербейове (1). За най-ранното съществувание на градината научаваме от Ами Буе (2), който минал през София в 1837 г. За нея той пише дословно следното: „Пред входа на Конака се намира един малък площад, през който тече вадичка, и върху който има няколко дървета. Отстрана се намира една малка градинка с кьошк (беседка), а поливането й става с помощта на дървено колело“.

Изглежда, че 4 — 5 години след това (1841 г.), когато А. Бланки посетил София, тази обществена градинка не ще да е вече съществувала, тъй като последният нищо не споменува за нея, макар, иначе, с достатъчно подробности да описва вътрешния изглед на града. Към 1870 г. съществуването на градината е отново на лице.

Сега в нея вече има беседка за музиканти и дървена барака, която лятно време служела за кафене. Имало е и един стар топ, който всеки ден по обяд, точно в 12 часа, гърмял — за урегулирване на часовниците. По това време градината била засадена с върби, тополи, черници, орехи, череши и други плодни дървета, както всички турски градини по онова време. Горски дървесни посаждения, декоративни храсти, както екзотични дървета и цветя в нея не е имало. Между безредно засадените й дървета върху неравна почва е расла буйна и сочна трева, която лятно време, поради нередовно поливане, изсъхвала и давала печален изглед на градината. Няма съмнение, че както в улиците (сокаците) и площадите (мегданите) на стара София, така и в градината не е имало никакъв порядък и чистота. С една реч, градината в турско време представлявала една безредно залесена площ пред тогавашния Валийски конак, в която софиянци — българи, турци и евреи, а най-вече турци с типичния им ориенталски мързел и спокойствие, се излежавали през горещите летни дни и пиели кафето си.

През това време градината е била сравнително малка — не като днешната, и е имала форма на неправилен четириъгьлник. Ще трябва да забележим, че тогава в границите на старата (турската) Градска градина, на северозапад, т. е. срещу новата сграда на Народната банка, е влизала почти цялата част от днешната улица Александър I.

След Освобождението, още през м. март на 1878 година, във времето на първия софийски кмет Манолаки Ташев (10.II.1878—8.V.1878 г.) и по инициативата и със съдействието на губернатора Петър Вл. Алабин, в градината, без да бъде разширена, била извършена коренна промяна, като старите дървета били изсечени и изкоренени, а на тяхно място, вече под известен план и ред, били засадени други дървета. Посеяни били и много и различни цветя.

Това първо преустройство на старата градина, по липса на специалист-градинар в София, било извършено от първия градски архитект Антон Колар. Същевременно градината е била заградена с ниска дървена ограда, а в североизточния й ъгъл, приблизително на мястото, гдето днес се намира алпинеумът с водния басейн и статуята, Общината направила широк и удобен за времето си дървен павильон (кафене-ресторант) (3). Направен бил и нов и красив кьошк за музикантите, в който на първо време, след Освобождението, в празнични и тържествени дни свирела музиката на окупационните руски власти, а след като последните напуснали София — Дворцовата военна музика и онази на Софийската музикална дружина.

Ще трябва да забележим, че в това кафене-ресторант, което било отдавано под наем, са били давани и първите официални и частни концерти, вечеринки и балове в София (4).

На 4 април 1878 г., по случай деня на избавлението на Царя-Освободителя Александър II от първото покушение, извършено върху него на 4 април 1866 г., в новата градина е бил отслужен молебен, а след това последната е била осветена и наречена „Александър II“ — на името на Царя-Освободителя. На тържеството, освен представители на руските окупационни власти, на първо място губернаторът Алабин, и на Градския общински съвет, присъствували и френският и италианският консули, както и много народ. По този повод, в средата на градината бил поставен бюстът (гипсов) на Императора.

От създаването й до есента на 1879 г., градската градина „Александър II“ или, както вече започнали да я наричат софиянци за по-голема леснина, „Александровската градина“, не е била ръководена от градинар-специалист, по липса на такъвъ. Заради това, макар и засадена и засеяна по известен план, тя все още не приличала на днешните модерни градини. При все това, като нещо ново за онова време, тя правела извънредно голямо и добро впечатление на гражданите. Един дори, прекомерно възхитен и очарован от нея, се провиква по следния начин в един от нашите вестници: „В кой български град ще намерите тъй хубавичко наредена малка градина?“

През м. септемврий с. г., по покана на княз Батемберга, в София пристига от Дармщадт (5) (Германия), като дворцов градинар, специалистът градинар, овощар и пчелар Карл Бец, на когото била възложена направата и уредбата на Дворцовата градина. Още с пристигането му, обаче, Князът съобщил на Градския общински съвет, че го оставя и на негово разположение — да подобри и украси Градската градина, както и да засади алейни дървета по главните улици на града. И, действително, още през есента на с. г. Карл Бец, наред с градинарската си работа в Двореца, започнал да подрежда и Градската градина — да я препланирва и прави нови дървесни посаждения в нея. Той дори, както някои казват, бил доставил и няколко дървесни видове и храсти от Австрия. Така че още в края на 1879 г. младата столица на новоосвободена България се сдобила с красива градска градина, каквато нямало втора в България.

През пролетта на 1880 г., под ръководството на градинаря Карл Бец, Александровската градина била наново преустроена и променена, и то главно с оглед на Цариградската улица (6), която до това време минавала покрай Двореца и градината в права линия, а съобразно новия градоустройствен план (7), с който били оформени новите (бъдещите) граници на градината, трябвало да образува чупка (днешната). Вследствие на тази промяна на Цариградската улица, значителна част от градината, около една трета, била присъединена към Двореца и се превърнала в улица (днес „Знеполе“) (8).

През 1882 г. общински градинар в София става Даниел Неф, швейцарец. Той на свой ред и по свои разбирания започва да преправя и преустроява градината, която, съобразно новия градоустройствен план, се разширявала на югозапад и ставала почти двойно по-голяма. Според този план, в новите й граници трябвало да влезе старият „Александровски площад“(9), заедно със старата сграда на Пожарната команда (10), на която мястото й е било, горе-долу, до днешната народна чешма в градината, както и известна част от съседния квартал.

През пролетта на 1883 г. всички дървета в градината били изкоренени и мястото напълно изравнено. След това била засадена и благоустроена само частта до сградата на Пожарната команда, като била и заградена с нова ограда, а останалата част от проектираната градина останала неблагоустроена. Както ще видим след малко, нейното благоустрояване се извършва едва през 1890 год., през времето на енергичния и доблестен кмет Димитър Петков.

За състоянието на Градската градина в първите години след Освобождението узнаваме от д-р К. Иречека и Каница, както и от няколкото дописки, поместени в периодическия ни печат. В последните едни я хвалят и се възхищават от нея, а други изказват неудоволствието си по различни начини: че не се посещавала, че само кучетата се гонели в нея, че не се чистела и поливала редовно, че всяка година я правели и разваляли и пр. Така, например, д-р К. Иречек, който през 1879 г. пристига в София, неприятно изненадан от неуредбата и нечистотата на града, с дата 10 ноемврий, пише следните къси и пренебрежителни редове за градината в своя „Дневник“: „Пред Двореца заградени заченките на някаква си градина с кьошк за музикантите и кафене“. През м. септемврий 1881 год. един провинциалист пише, между другото, следното за градината: „Като видях на Цариградското шосе зданията, които отпосле се научих, че били Военното училище (11) (старото; на неговото място днес се издига Военният клуб) и Палата, казах си на ума: ако край града има такива великолепни здания, то какво ли ще бъде в средата?! Това мое удивление се увеличи като видях Градската градина, каквато няма втора в бивша и настояща Европейска Турция.

Същата година един софиянец пише: „Всяка пролет Градската градина от една страна развалят, а от друга правят. Тя още не е довършена и никой не знае кога ще се довърши. В делнични дни никой не я посещава. В неделя и четвъртък музиката свири в нея и само тогава публиката я посещава. Повече се посещава „Нова Америка,, или „Ниш Бахчасъ“ (12), на западния край на София, при Нишката врата“.

През 1883 год. друг гражданин по следния ироничен начин изказва незадоволството си: „В Градската градина се изкореняват и последните дървета. За съжаление е тази бедничка градинка. Направи се в 1879 г., преправи се в 1880 г., оправи се в 1882 г. Тази година пак се проектира нейното уголемяване. В градината са проектирани и могили! — види се, защото в България няма доста върхове и планини, та трябва да се издигнат в градината“ и пр. През същата година четвърти пише следното в един подлистник: „Днес цели два часа се разхождах из Градската градина, макар в нея да нямаше нищо особено, което да може да задържи човека тъй продължително. Трябва да изповядам, че аз въобще обичам това „Софийско поле“ в миниатура, което се зове градина, макар и в него да не съществуват никакви отличителни признаци на европейския jardin. Обичам го не заради неговите несъществуващи хубости“. Според автора на подлистника, в южната страна на градината имало покачена табела с надпис: „На публиката се забранява да тъпче гредите (лехите), да къса цветята и листата от дърветата, да влиза на кон“ и пр. Пети пък пише: „За Градската градина всяка година се харчат по 10000 лв., а тя от година на година става все по-гола, по-несгодна за разходка. Ние помним, преди 3—4 години тая градина имаше много зеленина и сянка; лятно време можеше човек да си отпочине от горещините. Сега тя струва само за трескавите, кога ги улови студ, да отиват на припек."

От горните цитати става явно за всекиго, че в първите години след Освобождението Градската градина, между другото, е била обект и на многобройни нападки и ирония отстрана на някои граждани, които, в не редки случаи, са се ръководели от партизански подбуди и съображения — да изложат и опетнят органите на общинската власт. Днес, обаче, всеки с учудване би се запитал: какъв толкова обществен интерес е представлявала по онова време Градската градина, за да се занимават тъй много софиянци с нея — едни да изказват публично възхищението си, а други да отправят укори против общинската управа? Според нас, няма нищо чудно в това; защото в онова време първото най-голямо и по-лично културно дело на Столичната община, което привличало вниманието и дразнело любопитството на гражданите, е било Градската градина. Градската градина и Княжеския дворец — това е било нова и възродена София. Освен тях, друго нещо ново и красиво софиянци още не били виждали. Тепърва започва да се благоустроява и украсява града — да се откриват нови и широки улици и площади; да се издигат масивни частни и обществени сгради — казарми, легации, болници, училища, паметници, бани и др.; да се прави водопровод, канализация и т. н.

През 1883 и следващата 1884 г. Градската градина, разширена и още повече подобрена и разхубавена от градинаря Д. Неф, става любимо място за разходка и срещи на софиянци. Тя е, тъй да се каже, гордостта и венеца на София. По този повод, д-р К. Иречек, на когото, вижда се, по това време разхубавената градина ще да му е доста харесвала, пише следното за нея в своя „Дневник“: „Който сега мине тук в някоя лунна летна вечер, когато софийският свят безгрижно се разхожда при звуковете на военната музика, ще си отнесе най-добро впечатление“.

Ф. Каниц пък в книгата си „La Bulgarie danubienne et le Balkan“, на стр. 295, пише: „Площадът Александър е украсен с една градина, гдето вечерно време човек е приятно изненадан да слуша под диригентството на Дворцовия капел-майстор парчета от Вагнера и други модерни композиции“. Същият, обаче, укорява Градския общински съвет, че харчел твърде много пари за градината и водоскоци, обаче нищо не давал за направата на училищни сгради.

През 1885 год. в градината е имало застой.

През 1886 год. работата също продължила до окончателното й привършване и подреждане, като в общинския бюджет за с. г. е бил предвиден и изразходен кредит от 20,000 лв. за заграждането й. Градината била заградена с каменен дувар и железни пармаклъци. С други думи, Градската градина продължавала да се прави и преустроява в продължение на десетина години.

През с. г., при либералското правителство на Петко Каравелов, в неблагоустроената и още незасадена южна част на градината (където днес се намира Казиното и придадената към него градинка) е бил започнат от Министерството на правосъдието строеж на Съдебна палата (13). Изграждането на основите й, с дължина 80 метра, започнало усилено, и хиляди кубика камъни и бурета с цимент били изразходени. Обаче, поради настъпилите следъ това големи събития: Съединението, Сръбско-българската война, детронирането на княз Батемберга и пр., работата по строежа била забавена и отложена, а в последствие и напълно изоставена, след като държавата похарчила около 800,000 лв.

Към 1887 г. върху една част на изоставените основи на Съдебната палата, японският акробат Камчик издигнал голям дъсчен театър (14).

През времето на кмета Димитър Петков (1888—1893 г.), когато била извършена коренна промяна в благоустройството на града, като голяма част от последния била разрушена и били поставени основите на нова и благоустроена София, станало и последното и най-голямо преустройство на Градската градина, съобразно градоустройствения план от 1879 год., а именно: Японският театър бил премахнат, грамадните основи на изоставената Съдебна палата били заринати, а мястото им присъединено към градината и благоустроено. Сравнително низката й ограда била премахната, а разширената градина била заградена с висока, красива и масивна желязна ограда (15), която съществува до скоро време. За тази ограда и разширението на градината още през есента на 1888 г. били предвидени в общинския бюджет 25,000 лева. След всичко това, през пролетта на 1890 год. около градината бил направен широк каменен тротоар, за който Общината изразходила над 60.000 л.

В новите граници на разширената Градска градина сега влязъл и общинският дом (16) (Кметството), както и мястото на А. Ценов. След това голямо и последно преустройство и разширение на Градската градина, друга по-съществена промяна до днес не е ставала. Само през 1905 год. градинарят Илия Тодоров направил два алпинеума (днешните), които били окончателно довършени от неговия заместник Й. Фрай, както и някои единични посаждения. Такива и други малки промени били направени и от Фрай.

През времето на кмета Мартин С. Тодоров (8.VII.1905—21.III.1908 год.) старият павильон (кафе-ресторант) в градината бе съборен и издигнато днешното Казино (17). През 1927 г. това казино бе ремонтирано и през м. юлий с. г. наново отворено за публиката.

Днес Градската градина, никога тъй много посещавана и на мода, след като се създадоха в продължение на ред години много кокетни и хубави градини и градинки в София, на първо място Борисовата, не представлява вече оня интерес, както в миналото, и загуби първото си значение. Нейните, обаче, полувековни и шестдесетлетни дървета, край които са се разигравали толкова политически борби и събития, свързани с живота на младата ни столица, ще спомнят винаги на софиянци за едно минало, което никога няма да се върне.


Бележки:

1) Гр. София е бил седалище на румелийските бейлербейове около четири века, до началото на 19 век. Дворецът (Сараят) на бейлербейовете е бил грамаден и заемал мястото, върху което днес се намира Царският дворец и Градската градина. Каква е била историята и по-раншната съдба на този сарай до към края на 18 век, от който изнежени и горди паши са давали заповеди на цяла Румелия, не знаем. От пътеписите, обаче, на Савиюр Люзинян, който минал през София в 1786 год., научаваме, че по това време бейлербеят Абди паша издигал нов сарай, тъй като малко време преди това старият бил изгорял. На 20 февруарий 1816 г., сараят на бейлербейовете наново изгорял. След изгарянето му турците разчистили мястото, върху което бил съграден, и го превърнали в пазар за дърва и кюмюр. По едно време пък част от запустилото място на Сарая турците отдавали под наем за зеленчукова градина (бостан). През време на Кримската война, по-голямата част от това място служела за стоварване на материали за направата на табиите (укрепленията) при Хаджилар тепе, към югоизточната страна на София, Слатинската табия към изток, и онази в Банишора — на северозапад от София. Ами Буе пък пише следното за изгорелия сарай: „Старата резиденция на румелийските бейлербейове още не е възстановена от опожаряването и една част от това голямо място е покрита с развалини и нечистотии, докато останалата част от него служи за сушене на вълна“. Разбира се, че в случая Буе изключва малкото място, което по това време било превърнато в обществена градина.

Когато изгорял последният Сарай и София станала валийски (мютесарифски) град, на една част от мястото на изгорелия Сарай бил издигнат старият мютесарифски конак на мястото на днешния Дворец, който, както научаваме от Каница, бил грамадна дървена сграда на един етаж. През 1873 г., обаче, Махзар паша съборил този дървен конак и на неговото място построил нов, каменен, от който впоследствие, чрез значително преустройство, се създава днешният Царски дворец.

2) Recueil d'itineraires dans la Turquie d'Europe, 1854, t. I, p. 64.

3)Това кафене-ресторант, заедно със старото кафене „България“ и „Бели Орел“, са били по онова време най-добрите и прочути кафенета в София.

4) Като куриоз за значението на това кафене-ресторант в обществения живот на младата ни столица, ще цитираме една обява от 25 декемврий 1881 г., в която се казва дословно: „Господин Е. Дине (съдържател на кафенето) има чест да препоръча със своите консумации от 1-во качество: дежон — 14 гроша, обяд — 16 гроша. Гощаване всеки час. Предприема обеди, вечеринки и балове в града. Всяка неделя музикален концерт и фамилиарни вечеринки“.

5) Родният град и на княз Батемберга.

6) Първата поправена и урегулирана улица в София по новия градоустройствен план. От 2 октомврий 1899 г„ от източната врата на Двореца до Орловия мост, Цариградската улица била преименувана в бул. „Цар-Освободител“.

7) Изработен през 1879 год., а приет от Градския общински съвет на 16.1.1880 г., откогато и започнал да се прилага.

8) Ще трябва да забележим, че от идването на княз Ал. Батемберга в София (13 юлий 1879 г.) до това време, една част от градината (североизточната) е служела за произвеждане на зеленчук и цветя за нуждите на Двореца.

9) Отворен от руските окупационни власти след събаряне на много къщи.

10) Построена от Общината през 1882 г.

11) Новата (днешната) сграда на Военното на Н.В. училище е построена през 1891 г.

12) Частна увеселителна градина.

13) Проектът й, в готически стил, бил изработен от държавния архитект Фр. Грюнангер. Същият взел участие и при преустройството на Двореца през 1881—1882 г„ заедно с архитектите Колар, Лерс и др.

14) В този театър по-късно, в 1888 г., когато трупата на Камчик напуснала София, е дала няколко представления Пловдивската любителска театрална трупа, под ръководството на Никола Краварев.

15) През 1937 г., по нареждане на Столичната общинска управа, тази ограда бе премахната и заменена с ниска, за да се открие градината.

16) Към 1890 год., при кметуването на Д. Петков, Столичният общински съвет решил да се построи нов и отговарящ на целта Градски дом. През лятото на с. г. строежът започнал върху една площ от 3729 кв. м. Поставянето на основите му (на мястото на новата сграда на Б. Н. Банка) било възложено чрез търг на предприемачите „Мимиди и С-ие“. На следващата година била отдадена също чрез търг работата от основите нагоре, като стойността на предприятието възлизало на 2,150,000 лв. По непредвидени, обаче, обстоятелства, работата по строежа, както и на Съдебната палата по-рано, била завинаги спряна, а Общината ощетена с 705,704 лв., изразходени за основите и доставения материал от предприемачите.

В началото на 1891 г., (5 февруарий), понеже сградата в която се помещавало Кметството (не далеч от днешната), била вече на разрушаване, и не било възможно да се работи повече в нея, по предложение на кмета Д. Петков, Софийският общински съвет взел решение за отчуждаване на къщата на д-р Минчо Цачев (днешната общинска сграда), която се намирала на ъгъла на ул. „Войнишка“ и „Асенова", с намерение Кметството да се настани в нея, докато се построи новият Общински дом, а когато стане това, тази къща да се използува за бюфет на градината. Преместването на общинското управление в новото помещение станало на 24 април с. г. Но понеже строежът на Градският дом, както видяхме по-горе, бил спрян, и Кметството е трябвало да остане за неопределено време в къщата на д-р Цачев, наложило се е, с течение на времето и съобразно нуждите, да бъдат направени няколко ремонта и преустройства на общинската сграда: в 1894 г., в 1897 г., в 1904 и 1931 г. През 1904 г. Кметството било разширено откъм градината, като последната била отчасти стеснена. Най-голямото му преустройство, обаче, било извършено през 1931 год. Тогава Общината похарчила, заедно с мобилировката, осветлителната и отоплителната инсталации 6,300,000 лв.

17) На 31 януарий 1915 год. тук бе извършен атентат във време на един благотворителен бал, който взе няколко човешки жертви.