25.12.2022 г.

Как и къде посрещнаха столичани Новата 1939 година


Из столичната преса

Посрещането на новата година внесе голямо оживление в столицата. През деня широките улици и булеварди се изпълваха с хора, които бързаха да си накупят необходимите неща за вкъщи и подаръци за децата, които отколе очакват свършека на дългата и овехтяла година и нетърпеливо тупкат сърцата им, за да зърнат Новата година, която идва от далечен път и носи на младата, жилава и пъргава снага пълни торби с много радости и щастие за всяко човешко създание.

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН 

на старата година бе извънредно оживен. Пазарът от дълго време не е имал така многобройна клиентела. Магазините за детски играчки бяха препълнени. Сладкарници, бижутерии, до късно вечер не можаха да освободят персонала си, поради големия наплив на купувачи.

Нощта настъпва. Улиците са пълни с хора, които отиват по гости, салони, ресторанти, за да срещат щастливата Нова година.

Навсякъде смях, музика. Тържеството обаче бе във Военния клуб. Стара традиция.

Още от 10 ч. парадният вход на клуба бе украсен с шпалир от гвардейци.

ЗАЛАТА Е ДЕКОРИРАНА 

със зеленина и знамена. Тържественост и респект лъхат от всеки ъгьл на големия салон. Върху естрадата е заел място царският симфоничен оркестър начело с диригента г. Сашо Попов и концерт-майстора Васко Стефанов. Цялата естрада е обляна със светлина. Очертават се ясно вензелите на членовете на Царското семейство, а под тях неосветени още цифрите на новата 1939 година.

Към 10 и пол. часа салонът започва да се изпълва от поканените г. г. офицери. Всички са с парадни униформи при декорации. Трябва да се признае, че дамите бяха направили всичко, за да украсят изящните си фигури за най-големия български бал. Тоалети, бижута, коафюри, всичко говореше за тънкия естетичен вкус така естествен за софийските дами. 

Пристигат едни след други останалите поканени.

Представени са всички съсловия. Започват да пристигат дипломатите. Един след друг пристигат висшите чиновници на нашето външно министерство.

Идват и членовете на дипломатическото тяло. Пристигат г-жа и г. Рендел английски пълномощен м-р, маркиз Таламо — италиански пълн. м-р, Макса м-р на Чехословакия, г-н Беркер — турски пълн. м-р, г-н Калкиа Галкин, г. Белен — френски шарже дефер, г. Шуица и др.

Идат г. г. министрите, начело с м-р председателя заедно с г-жа и г-ца Кьосеиванови.

НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ПРИСТИГА 

Часът е 12 без 10 минути. Централната пътека е свободна. Пристига Негово Величество Царят, в генералска униформа. С него е Нейно Величество Царицата.

След Техни Величества пристигат Т. Царски Височества Княз Кирил в генералска униформа и Нейно Величество Княгиня Евдокия. Техни Величества достигат предназначените за тях кресла и се ръкуват с министрите, дипломатите, бившите министри и с познатите си.

Светлината изгасва.

Часът е 12.

ОТВЪН СЕ ЧУВАТ ТОПОВНИ ИЗСТРЕЛИ.

В салона се възцарява мълчание.

Негово Величество Царят ще поднесе своето новогодишно приветствие.

Царят говори.

Последните му думи биват изпратени с „Шуми Марица“, а след това Химна на Царя.

Мощно и продължително ура кънти из целия салон.

Царят е трогнат. Той желае да благодари. Мълчание:

Боже, Царю на Царете, дай на доблестния български народ светли бъднини. Ура!

Ново мощно ура прокънтява из салона.

Всички министри и дипломати държат в ръцете си чаши. Негово Величество Царят слиза. Чука се и поздравлява всички с

ЧЕСТИТА НОВАТА ГОДИНА.

След това той се ръкува с г. г. министрите, дипломатите, генералитета, познатите си.

Царят е следван от Царицата, Князът и Княгинята и свитите им.

КЪМ 12 И ПОЛОВИНА

Техни Величества напуснаха салона на Военния клуб, изпратени от домакина ген. Лукаш, и офицерите.

В 1 часа започнаха танците. В салона се образуват серкъли - най-интересен от всички е тоя на нашите и чужди журналисти.

Балът е открит.

В ЗАЛА БЪЛГАРИЯ

Посрещнаха нова година кооператорите. В 12 часа председателят на националния съюз на българската кооперация г. Хр. Ганев, поздрави присъствуващите с новата година и направи кратьк преглед на стопанската и политическа 1938 година като заключи, че за нея няма защо да се съжалява. Подходяща програма изпълниха артисти от Народния — Г. Белев, Карова и Камбуров.

Веселието продължи до сутринта. 



В КИНО БАЛКАН И ФОАЙЕТАТА

отпразднуваха посрещането на новата година много софиянци. Дамската публика преобладаваше. След филма бяха изпълнени специални нумера от циркови артисти. Разиграна бе лотария и пр.

И тук веселието продължи до разсъмване.

В БАТЕМБЕРГ

В Славянска беседа, във всички софийски ресторанти организирано и неорганизирано софиянци посрещнаха новата година във веселие, танци и игри при чаша червено вино, което допринася за осмислянето на този ден, от който всички очакват щастие, пари, здраве и всичко, което се мярка в мечтите на хората — млади и стари, големи и малки — хора, все недоволни от днешния ден и крепени от надеждата, че утрешният ден ще бъде по-добър, по-светъл, по-лъчезарен.

НОВА ГОДИНА У ПОЩЕНЦИ

Висшият персонал при Дирекцията на пощите посрещна новата година в библиотеката при Дирекцията.

Поддиректорът г. Ив. Кацаров поздрави присъствуващите от името на г. м-р Аврамов и гл. директор г. Янков. Към 1 часа гл. директор г-н Янков лично се е явил и поздравил празнуващите, а към 3 и пол. часа и м-р Аврамов, които в своето приветствие е пожелал да се положат повече грижи и старания за преуспяването на службите и постигане максимум резултати.

ЖЕЛЕЗНИЧАРИТЕ.

Всички началствующи лица бяха събрани към 11 часа, семейно в салоните на железничарския дом. С новата година ги поздрави поддиректорът г. Сгурев.

В 12 и половина часа лично директорът на Б. Д. Ж. г. Колчев, половин час по-късно и г. м-р Аврамов поднесоха поздрави и пожелания.

ПРИВЕТСТВИЯ НА 23 ЕЗИКА

В 12 часа 20 минути Радио София препредаде на 23 езика честитки за Новата година, придружени със звън на камбани от най-големите катедрални църкви.

Българското благопожелание се придружаваше със звъна от камбаните на Ал. Невски и беше трето по ред.

В ДОМА НА ИЗКУСТВАТА.

Столичните журналисти със семействата си посрещнаха Н. Г. в Дома на изкуствата и печата при голямо веселие и задушевност. Точно в 12 ч. г. Г. Белев поздрави гостите с Новата година и отправи сърдечни пожелания към столичните журналисти. Той говори от името на настоятелството и председателя на д-вото г. Юр. Мачмаров, който по това време беше във Военния клуб. И към 1 часа сл. полунощ се яви в клуба, заедно с директора на печата г. Серафимов с госпожите си, гдето останаха до късно след полунощ и взеха участие във веселието. Играха се народни хора и танци до зори.

ПО ДОМОВЕТЕ

Столичните граждани, които по „уважителни“ причини не можаха да бъдат нито във Военния клуб, нито другаде, където през онази нощ в светлина, музика и с искрящо вино в кристални чаши се посрещна Новата година, бяха събрани в домовете си — там където е по-широчко по десетина, двадесет души и пред радиото или грамофона дочакаха първия ден на Новата година. Унесени в разкази и спомени за по-добри и по-щастливи години, подсладени с тъжни напеви на стари песнн те изпратиха старата година с вяра в новата.

А други, много други, за които радостта е в извоювания с тежък труд залък, прекараха в безмълвие, без шум, свити под парцаливи черги.

Но и те проникнаха с право от пълна надежда за по-големи придобивки за себе си и за поколенията, които ги следват като безкрайна върволица.



НОВОГОДИШНОТО ПОЖЕЛАНИЕ НА Н. В. ЦАРЯ

Миналата нощ Негово Величество Царят по радиото от Военния клуб произнесе следното новогодишно приветствие до българския народ:

— Честитя на всички ви Новата 1939 год. и ви я желая щастлива и благополучна!

Да пожелаем от все сърце тя да бъде за България година на спокойствие, на мирно творчество и всестранен напредък. Нека Всевишният закриля винаги българския народ, който, единен и сплотен, с непрестанни и благородни усилия да твори своето благоденствие и своите по-честити бъднини.

Да живее България, да живее нашата храбра войска, да живее доблестния български народ! Ура!

След изпълване на химна, Негово Величество каза:

„Боже, Царю на Царете, дай на доблестния български народ светли бъднини! Ура!“



Вижте също:




18.12.2022 г.

Спомени за някогашна София (Тодор Влайков)


Из списание "Сердика", книга 1-2, 1943 г.


ПРЕЖИВЯНОТО

Тодор Г. Влайков


Тодор Влайков и кметът на София инж. Иван Иванов


— Ето я, провидя се вече и София! — и бае Алекса ми сочи с пръст нейде напред. Вглеждам се. Ниско под Витоша се белее нещо. — Та това е София, а? — и тръпки от радост ме побиват.

Бутам със зенгиите коня да заприпка, та по-скоро да я стигнем. Че уж е близко тя, вижда се вече по-ясно, ала все се не стига, — сякаш бяга пред нас. По едно време току се изгубва. И село никакво се изпречва отпреде ни. Подуяне. Пристигаме до него.

Изведнъж пред очите ни лъсва голям град. Много, много къщи и бели джамии между тях. Нещо светло, нещо тържествено изпълва душата ми... Ето я най-после, пред мене е вече тя, тая София, за която толкова копнеех...

Пристигаме най-после до самия град. При влизането в него, малко отстрани, край напуснати турски гробища, купчина дялани камъни. Тук бил обесен апостол Левски, та щели да му правят паметник, обяснява бае Алекса. От другата страна широк ров, пълен с мътна вода, над който се издига голям насип. Хендека му казвали на тоя ров. Такъв хендек обикалял целия град. Зад хендека са разхърляни прихлупени къщурки, между които шътреят полуголи и боси циганчета. Циганска махала ще да е това.

Вървим из широка, неравна и прашна улица. Погледът ми се спира по-нататък върху голяма старинна сграда, полусрутена в единия край, с много дебели тухлени зидове и със заоблен покрив, обрасъл отгоре с трева и храсталак. Св. София било това.

Наблизо до нея широко е пръснато никакво пожарище, стърчат опушени стени. Тук-таме дотляват дебели диреци. Из пожарището се мяркат войници. Едни ровят нещо из камънака, други пренасят обгорени дървета. — Какво ли ще да е това? — Били са тук, — пояснява бае Алекса —големи войнишки казарми. Преди няколко деня пожар ги обхванал и цели изгорели. Сега войниците разчистват пожарището.

Навлизаме и в самия град. От двете страни на пътя ниски бели къщи. Дюкяни между тях. Стърчат сам-там и запустели джамии. Спущаме се из тясна крива уличка. Много дюкянчета от двете й страни. Чаршия някаква. Завиваме надолу и излизаме на една по-широка улица пак с дюкяни. И това чаршия. Между дюкяните се издигат високи сгради, някои с извити покриви и нашарени стени, други с широки кьошки и с издадени навън стрехи. Ханове са туй. Из улицата, по дюкяните и пред хановете много хора. Сред това голямо движение аз вървя като замаян.

Отбиваме се и през широко отворена порта влизаме в последния, малко прихлупен хан. Из двора голям калабалък — коли, коне, хора. Разтоварваме нещата си. Ханджийският слуга ни посочва да ги внесем в една ниска стаичка с два сламеника на пода.

Влизаме после с бае Алекса в широко ханско помещение, дето е към пътя. То е нещо като механа, па и като гостилница. Вътре много хора: едни стоят около тезгяха, дето е ханджията, други пият по масите, трети ядат. Пъргав ханджийски слуга, възнисичък, с шопски дрехи, препасан с ръждива престилка, бърже разнася едно-друго.

Около една маса, гледам, седнали са две нашенски момчета, ученици в гимназията от миналата година — Гьорги Ганчов и Дончо Николов. Зарадвах им се много. Отиваме с бае Алекса при тях. И първата ни дума е, дали наистина днеска е последният срок за подаване прошения за стипендия в министерството. — Не, утре бил, — казва Дончо. — Утре ли ? — Утре. Знае го това добре, че едно момче ходило да пита. Успокояваме се. До утре има време. И бае Алекса излиза да си гледа своята работа, а пък аз сядам при нашенците. Дончо, с когото дотогава не бях близък, се оказа много приказлив и много услужлив. С готовност ми разправя той за всичко, що го питам. А след пладне ми предлага да ме разведе из София.

Излизаме от хана. Вглеждам се в дюкяните наоколо. Все самарджийници. — Самарджийската чаршия, — казва ми Дончо. Минуваме през тясна и извита уличка, полутъмна, че отгоре е с покрив. Отстрани пак дюкянчета, повечето бояджийски. Това пък е покритата бояджийска чаршия. Навлизаме в широка и дълга улица и тя с дюкяни от двете страни. Всички манифактурни. Голямата чаршия било туй. Правят ми впечатление самите дюкянджии: все с дълги джубета и повечето с червеникави коси и бради. Приказват малко провлачено, някак напевно. Евреи. Имало ги много в София. Цялата чаршия била еврейска.

Възкачваме се из малка уличка нагоре.

— Ще видиш сега княжеския палат. — Излизаме на неголям мегдан. — Ето го. — Дълга двукатна сграда, наскоро измазана със светлопепелява боя. Много прозорци, всички с пердета. По средата вход. Пред входа двама войници с пушки. — Та тук живее князът, а? — Тука. Неговият дворец е това. — И изглеждам го тоя дворец с учудване, а в същото време и с някакво страхопочитание.

Срещу княжеския палат градина. — Градската градина — с много дървета, с много цветя и с хубави пътеки. Минуваме през градината. Под долния й изход широк площад, не твърде чист, с гьолища тук-там. По средата му един топ, а пред него войник. — Защо седи тоя войник с тоя топ тука? — За да гръмне с топа точно когато стане 12 часа по обяд, — обяснява ми Дончо.

Пресичаме площада и тръгваме към запад. И тук редица малки дюкянчета. До тях се издига голямо бяло здание. — Това е Министерството на просвещението. — Тук ще донеса прошението си нали? Тука. — Ако бях го взел със себе си, щях още сега да го дам. — Нищо. И утре може. — Озъртам се наоколо и разгледвам мястото да го запомня добре.

Завежда ме Дончо да видя и Свети Крал — голяма черква с три високи кубета. Показва ми в дъното на черковния двор синкавобоядисана сграда с много прозорци. Прилича на училище. Гимназията било това. Заглеждам се с любопитство. Не ми прави особено впечатление — обикновено, възстаро здание на два ката. Нашето училище в село къде, къде е по-хубаво. И с някакво разочарование: — Та това ли е гимназията? — Това. Тук се помещавала тя през изтеклата година. Сега щяла да е нейде другаде. — Къде? — И той не знае.

Навлизаме в тесни, криви и нечисти улички, постлани с калдъръм. От двете страни високи, стари къщи, надвесени към пътя, стрехите на които почти се допират една до друга. Пред вратниците са насядали много жени с навити около забрадките коси и с жълтици по тях. Приказват шумно на неразбран език. Еврейки. Че еврейската махала е тук. Вървим из тия тесни и мрачни улички, които много криволичат и някакъв страх ме съвзема.

Излизаме в друга чаршия. Всички дюкяни са с бакалски стоки и с разни плодове — грозде, круши, ябълки. И в тия дюкяни все евреи. Шум, вик, глъчка. И много хора из чаршията.

Минуваме сега през някакъвъ широк двор, обграден с високи стени и с дюкяни наоколо. Викало се това Безистенът. Минуваме и през друг двор, обграден със стари тухлени зидове, с шадраван по средата и с кафенета наоколо, пълни с хора. И туй е било безистен, старият безистен му казвали. Оттук през тясна уличка със златарски дюкяни от двете страни — златарската чаршия — излизаме на познатата ми вече улица със самарджийските дюкяни, дето е нашият хан.

 Връщам се изморен с нови впечатления и като замаян.





6.12.2022 г.

Карта на София от 1926 г.


Продължаваме с попълването на колекцията от карти на някогашна София, публикувани на нашата страница. 

Днес представяме изданието "План и пътеводител на столицата София", отпечатано преди почти столетие. То съдържа карта на София и малка книжка със списък на улиците, кратък справочник с адреси и няколко любопитни реклами.


Съставител на плана е Ер. Момчилов, началник на V полицейски участък при Столичното полицейско комендантство, а издател - Ив. Дилберов. Книжката и картата са с датировка 1926 г. 

Предната корица на изданието

План на столицата София от 1926 г.


Вижте също: 

23.11.2022 г.

Улица “Цар Симеон” - един стар брилянт в короната на град София


Крикор Асланян

(Още увлекателни истории от автора ще откриете в неговата книга)

Сред най-дългите улици на българската столица е една от улиците, която никога не е била преименувана. Единствено ѝ беше отнета титлата „цар”, но само временно. Вековна улица, прекосяваща целия град и запазила и до ден днешен атмосферата на „Стара София“. 

Историята на улица „Цар Симеон” е част от  многовековната история на древна Сердика. Градът основан от сердите; градът, превзет от храбрите войни на хан Крум; градът, наречен „моят Рим” от византийският император Константин Велики. Родена в далечното минало на града, тази улица е една от жизнено важните артерии на София. 

Нейната рождена дата се крие в първите страници на историята на града, прекосява многотомните ѝ страници и съхранява през вековете духът и образът на „вечния град” – Сердика, Средец, Триядица и София, която „расте, но не старее”. 

Началото на улица „Цар Симеон” се крие някъде в източните покрайнини на града, прекосява го от изток до запад, за да достигне своя край в западните покрайнини, около „борческия” квартал Захарна фабрика или „шекер махала”, както го наричаме ние, старите софиянци. Но не бива да пропусна да спомена, че тази прочута улица е част и от най-войнствената махала на града „Коньовица”. „Коньовичар” звучи като бабаит, борец, биткаджия, смелчага и за него силно напомня песента на незабравимия Ив Монтан „Един парижки гамен”, възпяваща Гаврош - детето герой на Парижката комуна, едно симпатично „хулиганче”, чийто образ украсява страниците на „Клетниците”, един от шедьоврите на великия Виктор Юго.

Тази улица не блести с луксозните си витрини, нито с неповторими архитектурни шедьоври. Това не е улицата на фабрикантите и партийните величия, не е улицата на фирмените магазини на „Армани” и „Шанел” или на „Кристиян Диор”. Това е улицата на фурнаджията бай Боре, на шкембеджийницата на Никушев и на кръчмата „Деветте магарета”. Моят живот е свързан с частта на улица „Цар Симеон” от улица „Константин Стоилов“, преименувана на Сталинград, Волгоград, а сега на бул. „Васил Левски”, започваща от Сточна гара и завършваща Бог знае къде, и пазара „Д. Петков.” Така че не очаквайте да ви разкажа за цялата улица дълга много километри. 

Като вървим от изток на запад, първата забележителност на тази стара софийска улица е църквата „Света Парашкева”, намираща се на ъгъла с ул. „Георги Сава Раковски“ или просто „Раковска”, по която през 60-те години беше „стъргалото“ на София – между бул. „Цар Освободител“ (бул. “Руски”) и площад „Славейков”, по левия тротоар посока ул. „Граф Игнатиев“. „Света Парашкева” е  една от най-големите и най-красиви църкви на София. Тук са минавали под венчило много царски генерали, полковници, министри, видни индустриалци и интелектуалци на Царство България. 

А в началото на 90-те години беше седалище на алтернативния Синод на СДС, и тук беше офисът на една „борческа групировка” с главатар М.Д, които щяха да правят „първо християнско радио“, за откриването на което трябваше да гостува Мадона. Групата се хранеше всеки ден в ресторант „Кафе-клуб Лидо” на ул. „Раковска“ 91, чийто собственик бях аз. Но нито радиото се появи, нито пък Мадона дойде да обядва в моя ресторант. 

На отсрещния ъгъл имаше някакъв хазартен клуб, където две групировки се стреляха в началото на 90-те години. Срещу този клуб, над „плод-зеленчука”, живееше моят приятел Арман Леви, чиято сестра е архитектката, реставрирала старинната църквичка „Света Петка Самарджийска” на площад „Св. Неделя”. Само две преки на запад, на ъгъла с улица „Буда Пеща“, живееше моят съученик от колежа Николай Руски, прекрасен спортист национал волейболист. В същата къща, на номер 52, на 1-вия етаж живееше най-добрият приятел на баща ми Гарбис Мензилджиян със семейството си. Казваха, че той е прототипът на Гарабед – героят от арменските вицове. А на отсрещния ъгъл, на „Цар Симеон“ 54, беше небезизвестната махленска кръчма „Бункера”. 

Продължаваме нашата разходка на запад по улица „Цар Симеон“, пресичаме ул. „Сердика“ и веднага от дясната ни страна се чува приятна музика. Свирят и пеят „стари градски песни”, носи се неповторим аромат на кюфтета, кебапчета и пържоли на скара, лее се ракия, вино и студена бира. Тук е първият ресторант „Гамбринус”, на два етажа и винаги пълен до последния стол. Жива музика, певци и певици се грижат за вашето настроение. Забързани келнери и келнерки с претрупани чинии на двете ръце бързат да ви обслужат. Една прекрасна емблема на София, изчезнала по неизвестни причини. Едно заведение, което и до сега щеше да привлича и софиянци, и гости на София, както някои бирарии в Прага – „У Пинкасо”, „У Флеко”, привличат местни хора и чужди туристи, винаги претъпкани и превърнали се в емблеми на чешката столица. 

Само на две крачки от ресторант „Гамбринус” се намира първият телевизионен сервиз на града. Помещава се в нова, многоетажна сграда с характерна соцархитектура. Но не се лъжете, това място е свещено за кореняците софиянци. Тук на това място се намираше прословутата сграда на театър „Одеон”, на чиято сцена са направили първите си крачки оперетните колоси Ангел Сладкаров, Мими Балканска, Асен Русков, Матьо и Мими Македонски, Тинка Краева и други големи имена на българския оперетен театър. Тук прозвучават първите акорди на оперетите на маестро Йосиф Цанков – „Продадена любов”, „Дръж се Жужи”, „Мая“ и други. Тук са първите изяви на оперетната актриса Надя Ножарова, съпруга на Ангел Сладкаров. Ножарова има изключително интересен и бурен живот. Оперетна звезда, графиня, милиардерка, наградена от много президенти за благотворителската си дейност. Надя Ножарова е отличена с престижно отличие и от Папа Йоан Павел II.  За най-голямо съжаление тази емблематична сграда-красавица на града ни бе безмилостно бомбардирана и срината до основи на 10 януари 1944 год. по време на най-мощната бомбардировка на София от „съюзническите сили”. 

Пресичаме бул. „Мария Луиза”, бивша „Георги Димитров“,  и вече съм в най-познатата ми част на тази стара софийска улица. Веднага в дясно на номер 86 живееха мои близки роднини, а срещу тях, на номер 63, живееше семейството на лелята на Анахид Цонева-Тачева. Малко преди ул. „Княз Борис“, на номер 94, се намира къщата на семейство Яковчеви. Григор Евстатиев Яковчев и тримата му братя, преселници от Македония. Тримата братя със семействата си имат по един етаж, а четвъртият живее в къщата в двора. Имат и фурна, в която ежедневно се пекат найвкусните гевреци на София. Даже след национализацията тази фурна дълги години продължава да произвежда сусамените гевреци за радост на деца и възрастни. Днес тя вече е закрита. До фурната семейството има още един магазин, в който след 1946 година се е настанило Аптечно управление.  

Съсед на семейство Яковчеви е певецът Душко Георгиев, известен по време на ВСВ с изпълнението на песента „Рим, Берлин и Токио, са верни в борбата…”. Да, но след септември 1944 год., Душко е прибран  и изчезва безследно. 

На отсрещния тротоар мирише на прясно печено кафе. Това е магазинът на Каяне и Карник Дердерян. Тук се пече и смила кафе и всеки може да купи прясно печено и фино смляно кафе, което любезната госпожа Каяне артистично отмерва и подава на клиента. Не случайно тя е любител-актриса в самодейния арменски театър в София. За 50-годишния юбилей от сватбата им бяха наели ресторанта на хотел "София" и се разказваха легенди за отпразнуването на този семеен празник. Говореше се, че г-жа Каяне била облечена с истинска булченска рокля, независимо от годините ѝ, които са били над 70. 

Продължаваме нашата разходка по улица „Цар Симеон”. Отминаваме ъгъла с ул. „Княз Борис“, където има голям магазин за хранителни стоки, отминаваме бръснарницата на бай Арам Агопян и спираме пред шивашкото  ателие на Йосиф Варадинов. Чичо  Йосиф  живееше на моята родна улица „Братя Миладинови” 72, вътрешната кооперация, със съпругата си Ада (красива и много елегантна италианка), със сина им Емил и малката им дъщеричка. Чичо Йосиф беше красив, елегантен мъж и прекрасен моден шивач, който ми е шил много костюми, палта, други облекла. За съжаление, ненавършил 50 години се разболя от рак на стомаха и почина. 

Движейки се по десния тротоар, лека полека стигнахме до пазара на ул. „Драгоман“ (сега „Стефан Стамболов“), наречен „Женски пазар”. На самия източен ъгъл имаше кръчма. След 1947 година срещу кръчмата, на южния ъгъл, беше сладкарница „Роза”, където децата от махалата се наливаха със студена резлива боза и хапваха сочни толумбички и пресни пасти на сладкарска кооперация  „Христо Ников”.  По-късно там се настани магазин за риба, сега пак продават риба. След реституцията този магазин е собственост на моята приятелка Розмари.  

На западния ъгъл беше голямата аптека на Икономов, откъдето си купувахме не само лекарства, но при нужда ни правеха и превръзки. Нали „юнак без рана не може”, та опитният аптекар се грижеше безплатно за малките палавници. И все още е аптека на име „Св. Никола”. На няколко метра от аптеката беше шапкарската работилница на бай Георги. Той почистваше и гладеше стари бомбета и дамски шапки, продаваше каскети и жокейки собствено производство, приемаше и поръчки с материал на клиента. Когато през първата половина на 50-те години жокейките и каскетите от рипсено кадифе станаха модни сред софийските „апапи”, бай Георги не оставаше без работа. Съсед на бай Георги беше Гълъбов, който имаше работилница за ремонт на велосипеди. Кой за смяна на изкривени спици, кой за спукана гума или изкривена капла, тичахме при Георги Гълъбов за ремонт на велосипедите ни. Той даваше и велосипеди под наем. 

Точно срещу работилницата на Гълъбов беше магазинът на „габровеца” - пълничък чичко с блестящо теме и пълни бузки. При него всеки можеше да намери деликатеси, вкусни колбаси, необикновено пресни кренвирши, тахан халва с шоколад, рибни консерви и разбит тарама хайвер. При покупка на кренвирши габровеца не пропускаше да завие в пакета и малка кутийка ароматна, леко щипеща горчица, подарък от него. Новата кооперация беше съседна на „габровеца”, но няколко метра по-навътре от бордюра на улицата. Под нея бе открита новата „модерна” фурна за хляб. Вместо с дърва, пещта се подгряваше с пара и затова някои я наричаха „парната фурна”. В новата кооперация живееше моят съученик Мирчо Авдала и семейството на една приятелка балерина – Нина Овадия. И двете семейства по-късно заминаха за  Израел.  

Веднага след новата кооперация беше млекарницата на Гошо. Никога няма да забравя вкуса на овчето кисело мляко, квасено в порцеланови купички и сервирано обърнати с дъното нагоре. То беше толкова гъсто, та не падаше в чинията, в която беше обърната купичката. Преди няколко години случайно по „Цар Симеон“ срещнах дъщеря му. Тя приличаше много на баща си. Познах я веднага, поздравих я и казах: „Вие нали сте дъщеря на Гошо?” Тя беше крайно учудена. „Нима помните баща ми?” – ме попита тя. Помня не само него, но и овчето кисело мляко, което продаваше той в порцеланови купички – казах аз с усмивка. Тя се усмихна и отмина щастлива, че все още някой помни баща ѝ. А бяха изминали не по-малко от 75 години от последната купичка гъсто овче кисело мляко, която бях изял. 

Срещу млекарницата, на номер 112, беше хубавата къща на семейство Гребенарови. И до сега, въпреки десетките изминали години, тази красавица краси улицата, въпреки че има нужда от сериозен ремонт. Под къщата има два магазина. В първия се помещаваше книжарница, а във втория беше обущарската работилница на баща ми и братята му до 1948 година. Тук те произвеждаха обувките, които се продаваха на ул. „Пиротска“ 10. Правеха се и обувки по поръчка. Баща ми беше този, който приемаше поръчките, разработваше моделите и кроеше частите на саята (лицевата част на обувката), по-малкият му брат, който беше саяджия, сглобяваше саите, а другите двама братя работеха на „бангото” и изработваха обувките по дървените калъпи. Произвеждаха мъжки и дамски обувки. Аз имах мои калъпи, пригодени за моя крак, и дълги години, даже след затварянето на магазина, баща ми ми правеше обувки вкъщи. 

Така стигнахме до ъгъла с улица „Братя Миладинови“, моята родна улица, за която съм отделил не малко страници в настоящата книга. Там ще прочетете за двете кръчми, сладкарската работилница на Гъбенски под красивата ъглова къща на семейство Джапунови, за бакалницата на чичо Нубар и обущарска работилница „Тигър”, както и за прочутата тенекеджийска работилница „Тишина” на вуйчо ми Хампарцум Казанджиян, брат на майка ми. Там ще прочетете и за шивашкото ателие на чичо Асадур, за шкембеджийницата на футболиста на ПФК “Левски” Никушев, за малката зарзаватчийница на баба Мара, тъща на Мистер Сенко. В магазина, където беше шкембеджийницата, след много години в началото на 90-те, илюзионистът Орфи беше открил своя прочут ресторант „Трите папагала”. Срещу него на номер 103 беше чорапната фабрика „Кабо”. 

Ето ни на ъгъла на бул. “Христо Ботев” и улица „Цар Симеон”. На югозападния ъгъл имаше голямо арменско кафене. Собственик беше бай Хачиг. Над магазина беше квартирата на мои роднини – сем. Хорен Мануелян, собственик на касапница „Милосърдие”, която се помещаваше в неголям магазин също на улица „Цар Симеон“ номер 109, на няколко крачки от прочутата махленска кръчма „Деветте магарета”. На фирмената табела бяха нарисувани 9-те магарета, а на десетото седеше Настрадин Ходжа. Наближаваме един адрес, където до преди няколко години никой не знаеше какво има там. Това е улица „Цар Симеон” 125. Мястото беше много голямо, оградено с дървена ограда, а вътре изсъхнала неокосена трева, напластена с години. Място опустяло, за което никой не се грижеше, но и никой не го пипаше. Огромно празно буренясало място. Бях запомнил адреса и когато правех някоя беля и някой ме хващаше за ухото и питаше къде живея, за да се срещне с моите родители, на един дъх казвах ул. „Цар Симеон“ 125. Едва след 1989 год. се оказа, че това е мястото, на което е изгорен от турците Свети Николай Софийски, и там е неговият гроб. Сега мястото е поддържано и има параклис.  

Учех в техникум „Сталин” на ул. „Найчо Цанов“ ("Нишка", а сега "Тодор Александров"). От ул. „Братя Миладинови“ до училище всеки ден минавах по „Цар Симеон“. Вървя по тази вековна улица и някъде към ул. „Паисий“ или „Странджа“ виждам срещу мен върви бавничко един висок, слаб възрастен мъж с дълга брада. Достолепен старец, скромно облечен и с много одухотворено лице. Не можеш да не го забележиш, не може да го отминеш, без да кимнеш с глава и да му кажеш „добър ден”. Необикновеното му излъчване те кара да го уважиш, въпреки изключитено скромното му облекло. Много често го срещах почти винаги именно там, на ул. „Цар Симеон“, в отсечката между бул. „Христо Ботев” и „Опълченска“. Това беше българският гений, великият Владимир Димитров-Майстора. Как съжалявам, че поне веднъж не го спрях за да разменя две думи с този велик българин. Веднага след ул.“Странджа” ще видите жълта сграда, чиято фасада е частично боядисана в синьо и има фирмен надпис „Петрол”. Това е бившата сграда на фабриката за мастила „Пеликан”. Немска фирма за производство на луксозни автоматични писалки, мастила, гумички и други средства за писане. Точно срещу сградата на „Пеликан” е входът към двора на „3-та мъжка гимназия”. В този огромен училищен двор освен учениците на гимназията играехме футбол и ние, учениците от техникума и деца от махалата. Колко футболни битки, колко олющени колена е имало тук, в този огромен двор, трудно е да се каже. От тук тръгна към големия футбол един млад красив младеж на име Чоко Василев - централен нападател на Славия и национал. Той живееше на ул. „Българска Морава“ (тогава ул. „Жеко Димитров“). За съжаление си отиде твърде млад след операция от апандисит. 

Остават ни още няколко километра до края на улица „Цар Симеон“. Но, преди да стигнем края ѝ в квартал „Захарна фабрика”, нека спрем в градинката „Света Троица”, където е едноименният храм. Много дълги години тази част на София се обслужваше от трамвай номер 3, който тръгваше от ЖП гара „Подуяне”, минаваше покрай паметника на Васил Левски, завиваше наляво по бул. „Княз Дондуков“ и пресичайки площад „Св. Неделя“, тръгваше към площад “Възраждане“ по бул. „Александър Стамболийски“, завиваше надясно по "Христо Ботев", след това наляво по "Пиротска", надясно по "Константин Величков". При църквата Св. Троица завиваше наляво по ул. „Цар Симеон“, за да стигне последната спирка при жп гара „Захарна фабрика“, откъдето тръгваше обратно към гара Подуяне. 

Кварталът около "Св. Троица" беше с малки еднофамилни къщи на бежанци от областта Македония, намерили убежище в София след Илинденското възстание против турските поробители. Някои от къщите бяха строени за една нощ, защото съгласно тогавашните закони, ако къщата има покрив, общината нямаше право да обяви сградата за незаконна, въпреки липсата на проект и разрешение от общината. С общи усилия роднини, комшии и  приятели за една нощ издигаха 4 стени и покрив и къщата ставаше законна. 

Това е кратката история на най-дългата улица на София. Улица „Цар Симеон" такава, каквато я помня, свързана с моето детство, юношество, младост и въобще с целия ми живот на кореняк софиянец. 

5.11.2022 г.

Откриване на първата въздушна линия в България София - Русе - Варна (1927 г.)


Из "Илюстрована седмица" бр. 254, 1927 г.


ОТКРИВАНЕ НА ПЪРВАТА ВЪЗДУШНА ЛИНИЯ В БЪЛГАРИЯ

На 25 октомври в аеропристанище Божурище се извърши откриването на първата въздушна линия в България - София — Русе — Варна. Линията ще се обслужва от двата аероплана на народното въздухоплавателно дружество „Бунавад“ Б-БУНА и Б-БУНД.

На аеропристанище Божурище за случая бяха отишли да присъствуват на тържеството м-ра на железниците, пощите и въздухоплаването г. Ким. Георгиев с госпожата си, г-жа К. Ляпчева, ген. Лазаров, кмета и др. Службата се извърши от Н. В. Преосвещенство соф. митрополит Стефан, след което стана и кръщаването на двата аероплана. Аероплана Б-БУНА бе кръстен от г-жа К. Георгиева със следния стих:

„Лети, Ляставицо! Когато Божията десница те поведе из лазурните небесии, буйният вятър ще ти струва път, халите ще ти пеят песента на победата и гледчерите със своите блестящи погледи ще те препращат от единия до другия край на родината. Бъди здрава и силна!

Вторият аероплан Б-БУНД бе кръстен от г-жа К. Ляпчева така:

„Твоето име е Сокол! Щастлив си ти, Соколе, че теб се пада да начертаеш навред пътеки в небесата - пътеки към победа и доброчестина. Днес ти сломяваш вихъра, утре ще надбягваш светлината и ще бъдеш все тъй силен и несъкрушим. Нека Бог е с тебе!"

След това първият аероплан отлетя придружен от няколко аероплана от летателния отдел при дирекцията на въздухоплаването за Варна. Преди това бяха направени няколко демонстративни летения. С първия аероплан пътуваха г. Д. Казасов, председател на д-вото на столичните журналисти, г. Ст. Д. Танев, главен редактор на в. „Утро" и г-ца Сапунова.

Във Варна по случая им е било устроено тържествено посрещане начело с варненския митрополит, н-к гарнизона и други официални лица.


Водосвета - личат двата аероплана на "Бунавад", които ще обслужват линията B-BUNA и B-BUND. Другите аероплани са на летателния отдел при Дирекцията на въздухоплаването. 

Момента, в който м-ра г. Кимон Георгиев държи реч за случая.
В медальоните в ляво е шеф пилота г. Хорн и в дясно пилота на аероплан лястовица г. Бреслер.

Кръстницата на единия аероплан г-жа м-р Георгиева, м-р К. Георгиев, генерал Лазаров, кмет на София г. Владимир Вазов и др., фотографирани при тримоторния "Юнкерс" преди излитанието им. 

Аероплана "Лястовица"

Първите пътници: г. Димо Казасов-председател на д-вото на столичните журналисти, г-ца Сапунова и г. Стефан Танев - главен редактор на в. "Утро", при пристигането им във Варна.

Водосветът в аеропристанище Варна по случай притигането на първия пътнически аероплан, извършен от Н.В. Преосвещенство митрополит Симеон в присъствието на множество официални лица. 


1.11.2022 г.

Малкият дворец и улица "Шести септември" през 1880 г.


Из списание "Българска иллюстрация", 1882 г.

Посетителите на сегашната българска столица — София, помнят на 1878 г. как изгледваше градът, особно местността, гдето се нахожда днес малкия дворец на Негово Височество. По онова време никой не мисляше, че градът в онази част ще се въздигне по-скоро от другата част не същия, но благодарение на тогавашния военен министър — Генерала Паренсова, който прекупи от един софийски гражданин онази част, която беше обраснала с бурян и представляваше една бахча или градина от части потънала във вода.

По онова време градът София се лишаваше от по-добри жилища, за това новопристигналия военен министър — Генерал Паренсов, се виде принуден да си купи едно место и да си построи собственна къща за живеенье. Всичките там на около находящи се места по источната част на София, немаха никаква стойност, ио със започваньето на новата постройка, Градския Съвет се виде принуден да отвори нова улица в 1879 г., називаема Паренсова улица, която на другата година се поправи още повече. 

Новата къща на генерала Паренсова не беше друго нищо, освен един обикновен дом за живеенье на една скромна фамилия, с не повече от 6-7 стаи и едно отделение от страна за живеенье на слугите, както и друго за конье и кола. Но на генерала не бе писано да остане за дълго време у София, тъй щото той при отиваньето си из столицата, се намери принуден да продаде и самия си дом, на който цената надминуваше 60,000 лева. Разбира се, че частно лице не можеше да се намери да брои горнята сума, за това, до колкото знаем, Негово Височество пожела сам да заплати стойността за Паренсовата къща, още повече като се предполагаше да се преустрои стария дворец, който и до днес още не е довършен.

Генерал-Паренсова дом се поправи от части и Негово Височество се премести в него до искарванье на големия дворец. Читателите ни виждат картината на малкия дворец, който остава зад дърветата, както е снемен от тукашния фотографин г-на Карастоянов заедно с една част от Паренсовата улица. Забележителното е това, че от две години там има голяма промяна, а и самата улица днес се счита като за най-първа у София, относително чистотата, която се държи по цялата улица, насипана с чист пясък.


Повече за Малкия дворец тук и тук

30.10.2022 г.

Спомени за София (Стефан Белов)


Из списание "Отечество", брой 5-6 от 1979 г. 

През октомври 1886 г. братя Белови - Юрдан, Христо и Стефан - са между организаторите на сливенския русофилски бунт. След бунта Христо е репресиран и осъден на затвор "в окови". Юрдан и Стефан успяват да емигрират в Русия, където се намира и четвъртият брат Георги. По тая причина авторът на тази хроника се ражда в с. Комаровка, Харковска губерния. След осем години семейството на баща му се завръща в родината.

Стефан Стефанов Белов (1890—1966 г.) живее и работи в София. Вече на преклонна възраст, без подготовката и самочувствието на летописец, още по-малко на писател, се залавя да разкаже историята на рода Белови. В непретенциозните си записки (няколко тома) той показва рядък усет за особеностите на епохата и на обстоятелствата, които рисува с простота и с чувство за колоритния детайл. Неговите възпоминания за София всъщност са детските му впечатления и юношески наблюдения за нашата столица от края на миналия и началото на нашия век.

Доцент д-р Стефан Белов, полковник от медицинска служба, предостави на „Отечество“ записките на баща си, за да публикуваме от тях ония страници, които представляват обществен интерес. Засега, като благодари на д-р Белов, редакцията предлага на читателите фрагменти от том II.



ИЗ СЕМЕЙНАТА ХРОНИКА НА БЕЛОВИ


ТРАНСПОРТ

... При изхода на софийската гара пътниците биваха словесно атакувани от наредените отстрани хора от разните хотели с фуражки, на които имаше надписа на съответния хотел. Те подканяха нуждаещите се и се надвикваха: „Гранд хотел „България“, гранд хотел „Панах“, хотел „Империал“, „Комерсиал“, „Континентал“, „Роял“, „Сплендит палас“, „Юнион палас“... Който от тия хора сполучеше да привлече пътник, вземаше багажа му, повикваше файтон и като се качваше и той на капрата при файтонджията, потегляха към хотела. Файтоните на гарата, особено тия от нощното дежурство, бяха най-разнебитените — с дребни слаби кончета, на които се четяха ребрата.

За обслужване на гражданите имаше няколко пиаци. Най-луксозните файтони бяха на пиацата до женското отделение на минералната баня. Обикновено тях ги наемаха при сватбени процесии и при някои тържества и кортежи.

Запомнил съм и няколко частни (лични) файтона: на Тодор Балабанов, ген. Ат. Назлъмов и д-р Методи Славчев, акушер-гинеколог. Такъв файтон имаха и братя Иванови, единият от които (Тодор) — нисък и дебел, а другият (Минко) — висок и слаб. Жените им бяха по натура обратно и винаги сядаха Тодор срещу жената на Минко, а той срещу тая на Тодор. Имаха и трети брат — Лазар Иванов, който притежаваше дъскорезна работилница на гара Белово. Всички бяха от различни партии, така че почти винаги биваха на власт.

Собствен файтон имаше и индустриалецът Шуле Фридман (кожарска работилница) с голям бял кон, който се движеше със скоростта на пешеходец. Такъв притежаваше и д-р Михаил Михайлов. През време на Руско-японската война 1904—1905 г. беше изпратен с българска санитарна мисия в Далечния изток и затова получи прякор Манджурията. Там се запознава с милосърдната сестра Соня, за която се венчава и я довежда в България. Тя беше толкова надебеляла, че като седнеше във файтона не оставаше място за другиго.

Постепенно София взе да се модернизира откъм превозните средства. Имаше няколко закрити автомобила на двореца, с които Фердинанд пътуваше до дворците в Чамкория (Боровец) и Кричим, с които ходеше на лов във Витиня (Арабаконак).

През 1911 г. по софийските улици почна да се мярка червеният закрит автомобил на министъра на обществените сгради, пътищата и съобщенията Антон Франгя. Франгя е чист българин от Македония. Понеже баща му носил дрехи европейски кроеж, както се казвало „алафранга“, така му произлязъл и прякорът, а оттам и фамилното име Франгя.

След войните 1912—1913 г. на пиацата на пл. „Александър I" западно от двореца, се появиха няколко автомобила, собственост на по-предприемчиви шофьори, които гражданите използуваха за разходка из околностите на града. Плащането ставаше по спазаряване, както беше и с файтоните. За последните общината беше определила такси до някои по-важни пунктове, които само за форма бяха отбелязани върху металически плочки, закрепени отстрана на капрата.

Имаше единствен автобус, притежание на Крум Ачков, циркулиращ до Банкя.

След отслужване на водосвет на 15 януари 1901 г. гражданите можеха да използуват ново превозно средство — трамваите, отначало в чертата на града, а от 1 април с.г. — и до Княжево.

Вагоните бяха малки, разделени с преграда в средата на две половини. Според писаното по вестниците тогавашният министър на вътрешните работи Васил Радославов заповядал въвеждането в трамваите на две класи — първа и втора... Първата класа се състоеше в това, че върху дървените срещуположни скамейки се поставяха дюшечета от тъмночервено кадифе, които в крайните пунктове на линията се преместваха от едното отделение в другото, разделени с пълзяща врата.

Вагонът побираше в двете отделения не повече от 16 души седящи по 4 на скамейка и по няколко души правостоящи вътре и на двете платформи.

Пътникът имаше право да продължи пътуването си с прехвърляне от една линия в друга при първото тяхно кръстосване, като изискваше от кондуктора да отбележи на билета смяна или както го казваха поевропейчено „кореспонданс“. Унищожаване на билета ставаше чрез откъсване на единия ъгъл, от което подът на трамвая беше осеян с късчета хартийки...

Всеки гражданин можеше да застане на линията и с вдигане на ръка да даде знак, че иска да се качи на трамвая, който спираше пред него. Пътниците пък вътре имаха право да поискат спиране там, където им е най-пригодно да слязат. От това може да се разбере колко бърже ставаше пътуването с трамваите и който бързаше, предпочиташе да върви пешком.

Първата жертва на трамваите е 9-годишното слугинче Велика Андреева, прегазена от кола № 17, карана от неопитния ватман Трайко Якимов, преди това чистач на вагоните. Този случай се използува от служителите по трамваите, които устройват митинг и искат увеличение на заплатите — вместо от 20 до 80 лв. да бъдат от 80 до 120 лв. при 10-часов работен ден. Тия служители биват подкрепени от гражданството, което негодуваше за невинната жертва (брой 164 от 7 август 1901 г. на в. „Вечерна поща“).

Софиянци не бяха твърде добре настроени към трамвайната управа, съответно към компанията (белгийско акционерно дружество — б.р.) и на няколко пъти протестираха чрез вестниците въвеждането на класите за по-голяма печалба.

Доколкото помня, втората жертва беше един стражар, прегазен по ул."Витошка" от кола №13, който номер беше премахнат като фатален.

Много нещастници с течение на времето станаха жертва на трамваите. А те като че ли преследваха запасните офицери, защото отнеха живота на шест души...

ЗЪБОЛЕЧЕНИЕ И РЕКЛАМА

... През тази 1899 г., понеже ме заболя зъб, наложи се да отида при зъболекаря, и то при Мушлер, който живееше най-близко до нас — на ъгъла на ул. „Ангел Кънчев“ и „Ив. Денкоглу“. От къщи ме пратиха при него не само поради близостта, а навярно и повлияни от неговата реклама във вестниците, която имаше следното съдържание:

„И. Мушлер. Зъболекар в София. Прави в най-скоро време без болест и без вадение на корените нови изкуствени зъби, които служат напълно за дъвчение и говорение. Поставените зъби по форма и боя са еднакви с природните. Цените са поставени тъй умерени, щото хора с по-малко състояние да могат да се ползуват от това изкуство. Препоръчвам също английски четки за зъби, направени по мой заказ и правило как да се употребяват при чистението на зъбите по цена 1.50 лв.“

От него (Мушлер - б.р.) имаше и прах за зъби с розов цвят и приятна миризма в малки мукавени елипсообразни кутийки, завързани на кръст с тънко канапче, краищата му пломбирани, известен с името „Мушлеров прах“.

Немалко рекламираше своята клиника д-р Г. Ив. Балсамов на ул. „Граф Игнатиев“ № 2 Към рекламите имаше и снимки на външния изглед на зданието с няколко спрели файтона пред него и от вътрешната уредба на разните отделения с ред апарати за лекуване с електричество, масажи, водно лечение и др.

МОНЕТИ И СЛАДОСТИ

От 19 февруари до края на 1901 г. министър-председател и такъв на финансите беше Петко Каравелов, който пусна в обращение монетите от 1 и 2 стотинки, които софиянци нарекоха „каравелчета“, а други ги деляха на „лорчета“ (от 1 стотинка) и „виолчета“ (от 2 стотинки) — имената на неговите дъщери. Тези монети постепенно изчезнаха; казваха, че ги прибрали просяците, защото нямали интерес от такова минимално подаяние...

Имаше никелови монети от 2 и 1/2 стотинки (наричани рупчета), от 5,10 и 20 стотинки. Обикновено при използуването им ги наричаха: първите — „десет пари“, вторите — „двайсет пари“, а третите — „грош“. Левът имаше пет гроша (само в Пловдив и Карлово го пресмятаха за шест гроша, но как ставаше това, не мога да си обясня).

Ще кажа какво можеше да се купи с малките стойности от монетите преди каравелчетата.

С „пет пари“ (2 и 1/2 стотинки — едно рупче) — чаша боза, чашка салеп, червено захарно петле на клечка, червено захаросана малка ябълка, намушена също на клечка, две кити (подсладени кръгове от тесто като това на вафлите). На същата цена човек можеше да се подслади с една сусамена или леблебиена питка, изрязана във формата на ромбоиди.

С „десет пари“ (5 стотинки) — няколко пейнир шекерчета, чаша шербет, малко халва, пуканки.

С „двадесет пари“ (10 стотинки) — чинийка сладолед, геврек, кебапче, печени кестени.

С "един грош" (20 стотинки) - една паста, чаша сироп със сода или чаша кафе в сладкарницата.

Разбира се, можеха да се купят съответно и други сладости, но не ми идват наум...

Продажбата на салепа беше специалитет на албанците — на арнаутите, както ги наричаха, а другото се продаваше от македонци. Боза продаваха и радомирските шопи. Тогава бозата се приготовляваше от просено зърно и се продаваше в дървени конусообразни буренца с жълти обръчи и дълъг жълт чучур, на който стояха нанизани обикновено две стъклени чаши с дръжки.

Салепът държаха във висок тумбест съд от жълт метал с тънък чучур, носен през едното рамо посредством ремък. На дъното имаше приспособление за разгорели дървени въглища, за да бъде салепът горещ. Продаваше се в чашки като за кафе, наредени в полукръгла тенекиена кутия, препасана пред корема на продавача.

Когато посетителят влезе в сладкарницата и поръча пасти, донасяха му разни видове, на брой 10, в една чиния и чаша с вода. От останалитс неконсумирани пасти до 10 се определяше за колко трябва да се заплати, като обикновено се даваше и бакшиш на сервитьора, разбира се, по желание. Сиропът се подаваше с изстудена сода, а кафето — в по-големи чаши. Вместо със сироп през лятото човек можеше да се разхлади и с бяло сладко с вода или сода...

РАЗВЛЕЧЕНИЯ

По късна есен (1902 г.) за пръв път видях какво нещо е кинематограф. На площад „Бански“ (до минералната баня) беше опъната дълга палатка, представляваща салона с наредени няколко реда обикновени дъсчени пейки, а в източната страна, по-нависоко, беше екранът от бяло платно. Вътре мъждукаха няколко електрически крушки, издаващи светлина не по-силна от обикновените свещи, които изгасиха при прожектирането. Отвън с шум бумтеше моторът, който привеждаше в движение динамото.

Първата картина беше как Далила отрязва косата на Самсона, който загубва своята сила според древното предание. До екрана на малък подиум конферансието (не българин) обясняваше:

— Далила реже коса на Самсон.

Самсон, като се пробуди, приближи се до един от стълбовете на Филистимския храм и като го обхвана, помъчи се да го раздруса, за да събори храма, но не успя, защото беше загубил грамадната си сила, а в това време конферансието добави:

— Самсон губи своя сила.

С това картината приключи.

Втори спомен е отиването на всички от къщи да слушаме опера от гостуващата италианска трупа на Енрико Масини с тенор Гуаско, баритон Белини и бас Газоти. Първия път слушахме „Риголето“, а втория — „Фауст“...

За салон на оперните представления служеше висока дъсчена сграда, варосана отвън, намираща се на мястото на днешните хали. Там се даваха главно циркови представления.

В същата постройка даваше спектакли и трупата на Ибиш ага (на турски). Между другото представяха и Шекспировия „Отело“ като фарс. Отело се обръщал към Дездемона с „Дездемона къзъм!“, а тя му отговаряла: „Вай, Отело керата“, което предизвиквало смях у зрителите...

Публикацията подготви:

ХРИСТО СТАНЕВ




7.10.2022 г.

Покана


Скъпи приятели, от името на сладкодумеца Крикор Асланян имаме удоволствието да Ви поканим на представянето на неговата увлекателна книга “Един софийски малчуган разказва”

Представянето ще се състои на 10 октомври 2022 год. (понеделник) в 18:30 ч. в Кафе-клуба на СБЖ, ул. "Граф Игнатиев" 4, 1-ви етаж.

В своите 465 страници изданието събира спомени и разкази за Стара София и десетки истории за живота в Столицата на България. Всичките те са написани от първо лице и с много любов към родния град.

На представянето ще имате възможност да се срещнете с автора и да получите автограф.

Очакваме Ви!


14.09.2022 г.

Посещението на югославския крал Александър I в София


Текст: Столичен общински вестник, 1934 г.

Новината за посещението на югославянските владетели Т. В. Крал Александър I и Кралица Мария в София на 27 м. м. (септември, 1934 г.) породи неописуема радост и вълнение в целия български народ, а особено в столичани, които трябваше непосредствено да вземат участие при посрещането на Височайшите гости.

Фотография по случай посрещането на югославския крал Александър. 30.IX.1934 г. Делегацията на Столична община - кметът инж. Иван Иванов със съпругата си Матилда Иванова, помощник-кметовете: Хр. Манолов, Т. Йочев, Хр. Стоилов и инж. Р. Михаилов

За да даде по-голям блясък и тържественост на това посрещане, Столичната община направи всичко възможно, за да украси и декорира онази част от града, през която трябваше да минат Височайшите гости, като се държеше сметка за известна градация на украсата, която започваше от гарата, постепенно засилваше ефекта си при Лъвовия мост и достигна кулминационната си точка пред Двореца.

Тъй, например, Столичната гара, както и перонът бяха украсени и декорирани изобилно със знамена, югославянски  и български гербове, гирлянди, грамадни дървени саксии с кипариси, палми и драцени и множество други саксии с живи цветя и зеленини, които представяха за окото една мека и необикновено приятна гледка. Особено забележителни бяха със своето великолепие двете големи палми, поставени от двете страни на царския салон.

До външните стени на двете гари пък до царския салон, бяха издигнати и декорирани със зеленина и грамадни знамена по 8 високи стълба, свършващи с копиеносни върхове, под които 6яха поставени по 8 пирамидални постамента с разкошни порцеланови саксии с остролистни палмички и цветя.

Пред Лъвовия мост, откъм града, бяха построени две странични колонади, дълги 8 метра и високи и дебели по 2 метра, отрупани със саксии с палми, върху които се издигаха по 12 разкошно декорирани със знамена, гербове и зеленина стълбове, които, подобно на онези при гарата, също завършваха с копиеобразни върхове.

На площад „Александър I". пред Двореца, гдето ефектът от украсата трябваше да бъде най-голям, бяха издигнати в два реда 10 стройни и величествени пилони, от върховете на които висяха почти по земята грамадни югославянски и български знамена. Околовръз пък на тези колони, на площада, бяха издигнати и декорирани със зеленина, флагчета и общински и държавни гербове, множество дървени стълбове, свързани помежду си с борови гирлянди, между които са поставени необикновено много електрически крушки.

Извън великолепната и пищна украса на гарата, Лъвовия мост и площад "Александър I", бяха добре украсени улиците: „Мария Луиза", „Търговска", значителна част от булевард "Дондуков", бул. „Левски", особено "Цар Освободител", върху гирляндите на която бяха поставени хиляди електрически крушки.

В това отношение не бяха забравени и трамваите. Независимо от тази официална украса, всички столични сгради и учреждения бяха окичени с югославянски и български знамена, а по балконите и прозорците на много от тях бяха изложени скъпи килими.

Автомобилният кортеж напът към двореца, в първата кола са Цар Борис и Царица Йоанна

Тук му е мястото да посочим, че виновници на тази великолепна и, бихме казали, небивала досега в столицата украса, която ще остави неизличими спомени в съзнанието на Височайшите гости и столичани, са: н-кът на архитектурното отделение при Столичната община архитект Т. Горанов. заедно със своите помощници архитекти: Велчев, Тенев и др., управителят на градини и паркове Г. Духтев, цветарят Вили Краус, инженер Т. Кардалев и Е. Топалов от Общ. техн. работилница. Ценно съдействие в това отношение дадоха и инж. Ив. Сивков, н-к отделение "Чистота", н-кът на пътно-паважното отделение инж. В. Конярски, пожарната команда и др.

В свръзка с пристигането на Височайшите гости, кметът на столицата г. инж. Ив. Иванов още на 26 септемврий издаде следния позив към столичани:

„Столични граждани! С чувство на голяма и искрена радости ви съобщавам, че утре, четвъртък, 27 т. м., пристигат в столицата на България Т. В. Югославянският Крал Александър и Кралица Мария.

Височайшите и скъпи гости идат, за да върнат миналогодишната визита на Т. В. Цар Борис и Царица Иоанна в Белград и да дадат нов и бляскав израз на желанието и волята на двата съседни и братски народа да живеят в мир и сърдечно приятелство. 3атова посещението на Т. В. югославянските владетели е един акт от голямо историческо значение, то е един светъл празник за българи и югославяни; то е едно блестящо свидетелство за нов дух на взаимно зачитане, приятелство и братска сърдечност, които са вече установени между двете държави. Нека вярваме, че тоя дух ще затвърди окончателно балканския мир и ще допринесе много за заздравяването на мира на неспокойна Европа.

Граждани!
Сърдечните и братски чувства, които ние храним към Югославия и нейния народ, са на всички известни. Ние ги манифестирахме през последните няколко месеци не веднъж искрено и непринудено. Сега, обаче, нам се удава щастливия случай да посрещнем и да поздравим върховния представител на югославянския народ, Крал Александър и неговата августейша съпруга, кралица Мария, и аз съм убеден, че вие, столични граждани, верни на своята национална традиция, ще дадете израз на ентусиазма, вярата и възторга, които това височайше посещение извиква у вас. Така вие, от името на целия български народ, ще се отплатите и за бляскавия и сърдечен прием, който бе направен миналата година на Т. В. Царят и Царицата в Белград.

Нека. прочее, всички - граждани и общинска управа - да приветствуваме Техни Величества Югославянският Крал и Кралица с нашето искрено „добре дошли" в престолния град на България и да извикаме громко и сърдечно:

Да живее Н. В. Цар Борис III и българският народ!
Да живее Н. В. Крал Александър и югославянският народ!
Да живеят техните царски домове!"

Още в 2 часа след обяд на 27 септемврий всички улици, които водят от Двореца към гарата, бяха заети от хиляден народ, войска, ученици от гимназиите и много родолюбиви, културни и спортни организации, на които от по-рано беше определено място. Висшият персонал от Столичната община бе заел място при Лъвовия мост.

Непосредствено преди пристигането на Височайшите гости, на разкошно окичената и декорирана гара вече бяха заели места: Т. Величества Царят и Царицата, с цивилната си и военна свити, Т. Ц. Височества Княз Кирил и Княгиня Евдокия, една почетна рота юнкери, министър-председателят г. К. Георгиев, г. г. министрите, генералитетът, наместник-председателят на Св. Синод митрополит Неофит, софийският митрополит Стефан, столичният кмет г. инж. Ив. Иванов с госпожата си Матилда Иванова, помощник-кметовете: г.г. Хр. Манолов, Т. Йочев, Хр. Стоилов и инж. Р. Михаилов, областният директор Попзлатев, съпругите на министрите, персоналът на югославянската легация, начело с югославянския пълномощен министър в София  д-р Ал. Цинцар-Маркович и др.

След пристигането на Т. В. Крал Александър и Кралица Мария, което бе предшествувано от пет наши аероплана, които бяха ескортирали от границата до София височайшия влак, последните бяха приветствувани най-сърдечно от Т. В. Цар Борис и Царица Йоанна. След това кралят поздрави почетната рота юнкери и се отправи към генералитета, м-р-председателя, г. г. министрите и дивизионните началници, които му бяха представени последователно и поотделно от Н. В. Царя.

След това, съобразно установения от по-рано ред за посрещането, Височайшите гости, придружени  от  царя   и   царицата, влязоха в царския салон, където столичният кмет г. Иванов ги поздрави официално от името на столичани и произнесе следната приветствена реч:

„Ваши Величества, Като ставам тълкувател на сърдечната и искрена радост на  населението  на столичния град, позволявам си да поздравя Ваши Величества с „добре дошли" и да пожелая Вашето пребивание в столицата да бъде Вам приятно и ползотворно за двата братски народа!
Аз Ви моля, Ваше Величество, да благоволите и приемете и вкусите от хляба и солта — символ на сърдечно славянско гостоприемство".

След това, на сребърен поднос, на който са гравирани гербовете на нашата държава и Столичната община и е поставен надпис: „На Т. В. Югославянския Крал Александър и Кралица Мария", кметът г. Иванов поднесе на Н. В. Крал Александър хляб и сол, а г-жа Иванова поднесе на Н. В. Кралица Мария голям и разкошен букет от рози.

След тази последна церемония в царския салон, кортежът от автомобили, начело с Т. В. Крал Александър и Цар Борис, се отправи за в Двореца, като навсякъде из улиците бяха възторжено акламирани от наредената в шпалир войска, от учащата се младеж, разните организации и многохилядния народ.

На другия ден вечерта, 28 септемврий, в чест на Височайшите гости бе дадена в Двореца вечеря-гала, на която присъствуваха 82 души. между които и кметът на столицата с госпожата си.

На приема, който се състоя същата вечер, между многото поканени, присъствуваха и помощник-кметовете на столицата с госпожите си: г. г. Хр. Манолов, Р. Михаилов. Хр. Стоилов и Т. Йочев. На 30 септемврий, след като бяха посетили Бояна, Кричим и Пловдив, в 11 часа преди обяд югославянските владетели бяха изпратени по същия тържествен начин от гражданството и официалните власти, както и при посрещането им. като бе запазен и същият ред.

Изпращане на югославския крал, 30.IX.1934


7.09.2022 г.

Пожар изпепелява Народното събрание


Зданието на Народното събрание е сред първите постройки, издигнати в свободна София. Изградено в периода 1884-86 г. в тогавашните покрайнини на младата столица, пристроявано и разширявано неколкократно, то се превръща в символ на българската държавност, в арена на политическия живот и в ням свидетел както на всеотдайност и достойнство, така и на безобразия и позор.

Една от по-малко известните, но съвсем не лишени от драматизъм, страници в историята на българския парламент се разгръща на 30 април 1929 г. По това време народните представители се радват на заслужена ваканция и нищо не предполага, че в празната сграда предстои да се случи едно безпрецедентно нещастие.  

Столичните пожарникари в борба с избухналия пожар

В 04:30 часа сутринта в заседателната зала неочаквано избухва пожар. В резултат на късо съединение на електрическата инсталация лумва огън вляво от царския престол и бързо обхваща цялата зала на българския парламент. Пламъците се разпространяват безпрепятствено, като унищожават трибуната, бюрото на председателя и местата на министрите. Овъглена е стената зад тях, която дели залата от бюфета. Унищожени са разположените върху нея художествени портрети на Цар Борис III, Княгиня Мария Луиза, Царя Освободител и др. Обгорени са депутатските банки, силно пострадал е таванът, падат полилеите.

Опожарената зала на Народното събрание

За щастие огънят не се разпространява към новата пристройка, разположена на север от заседателната зала, и така са пожалени кабинетите, библиотеката и архивът. 

Въпреки изключителните усилия на столичната пожарна пламъците нанасят щети за няколко милиона тогавашни лева. До възстановяването на сградата заседанията на Народното събрание временно се пренасят в салона на Българската академия на науките.