10.06.2014 г.

Спомени за някогашна София


Списание "Сердика", книга 3, 1938 г.

СПОМЕНИ ОТ СОФИЯ ПРИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Йордан Венедиков

Моят дядо, макар селянин от село Баня, Разлог, беше търговец главно в Солун. Там влязъл в оживени търговски връзки с един сапунджия. Сапунарството тогава било нова индустрия. Дядо ми, като предвиждал нейното голямо бъдеще, дал баща ми у сапунаря, ту на чирашки, ту на приятелски, ту на орташки начала, докато баща ми научил занаята. След това, снабден с потребни уреди, баща ми се прибрал в село, дето построил сапунджийница, или керхана — както се наричала по турски, научил и двамата си по-големи братя и работата тръгнала необикновено успешно.

Но баща ми разбрал, че вместо да събира лой отвън и да разпраща по градове и села сапун, по-добре ще бъде да пренесе сапунджийницата си в някой по-голям град. Изборът му паднал върху София, дето се поселил в 1866 г. Сапунджийницата му беше срещу Бююк Джамия (днешния народен археологически музей), в ъгъла на улиците Леге и Знеполе, които са две от малкото запазили разположението си още от турско време. Тя се състоеше от едно здание, долният етаж на което бе дюкян за продаване и склад, а горният — стаи за живеене. До това здание бе лепната работилницата, която се състоеше само от стени и покрив, и бе висока колкото два етажа. В нея бяха инсталациите за добиване люта вода (алушива), за варене и изливане на сапуна и пр.

Освен сапуна, който изработвал, той продавал и сапуна доставян от братята му, които построили свои сапунджийници в селото и продължавали да работят.

Трябва да прибавя, че, освен със сапунарството, баща ми се занимаваше и със свещарство. По онова време осветлението ставало със свещи, както в частните, така и в обществените учреждения, а във войската на десет войника давали по една свещ на ден. Баща ми успял да стане доставчик на свещи на турския гарнизон и на учрежденията и свещарството взело надмощие над сапунарството, та баща ми беше известен под името Димчо мумджията, т. е. свещарят.

И така, работата на баща ми тръгнала още по-добре и той намислил да се пресели окончателно в София. Земята на село и без това давал на изполица. Най-големия ми брат, щом стигнал школна възраст, той взел в София. Същото направил и с втория ми брат. Само терорът около обесването на Левски и Априлското въстание попречиха на преселването на цялото семейство. Той даже върна в Разлога втория ми брат Димитър, за да не би да изтърве някоя лишна дума.

След Руско-турската война, щом се сключи примирието, баща ми дойде в село, взе мене, а на майка ми заръча да се приготви за път и ще й пише кога да тръгне. Не бях завършил още седем години, когато пътувах с баща си за София. Най-силно впечатление в това пътуване ми направи руската войска; то бе толкова силно, че е заличило всички други впечатления. Помня много добре палатките на руските войски при днешната инженерна работилница, а пък улицата „Алабинска", през която влязох в града, не мога да си припомня.

София се строи след освобождението - прокарване на ул. Търговска

В сапунджийницата на баща ми аз прекарах едно от най-мъчителните времена през живота си. Нямаше друго дете освен мене. Наоколо живели турци, които бяха избягали. По-нагоре по улица Леге имаше еврейчета, но тогава не можеха да се срещнат деца от разни народности без да се бият. Скука ужасна. Постоянно плачех. Но най-голямо отчаяние ме обзе, когато една сутрин се събудих и видях засмяното лице на брата ми Димитър, току що пристигнал от село. Той ми каза, че и майка ми с цялото семейство иде. Изгубих и последната надежда да се върна в село и тая загуба изразих с такъв рев, че едва ме успокоиха и поведоха да посрещна майка си. Майка ми с децата беше стигнала късно вечерта в Княжево и преспала в дъбовата гора над селото. Ние я срещнахме край града. Керванът представляваше картинка от великото преселение на народите. Коларски път от Разлога нямаше, та всички бяха на коне. Майка ми, слугинята и двете по-големи от мене сестри бяха не възседнали, а седнали по на един натоварен кон. Майка ми и слугинята държаха и по едно от по-малките от мене братчета. Имаше, освен това, коне натоварени с всевъзможни черги — вълнени и ленени — с алища (козяци), сандъци с медни съдове и пр. Зад нашия керван следваше керванът на многочисленното семейство на Васил Бояджиев, братовчед на баща ми, бакалин в София. Най-после керванът завършваше с една чарда от една биволица, две крави, малачета, телета и жребета от всички възрасти и друга също такава чарда на Бояджиеви.

Аз се хвърлих в прегръдките на майка си и отново писнах да плача. В ридание и хълцане аз успях да кажа на майка си колко е лош животът в София и колко е сбъркала дето е напуснала нашето хубаво село. Разплаках всички. То беше оплакване на родното село, което, освен мене, никой друг не видя вече. След като мина избликът на скръб, настроихме се весело, тръгнахме за жилището, което бе ни избрал баща ми. Кое, мислите, беше то?

Вярвам, че никой не би могъл да отгатне. То беше конакът на пашата. Да видим как керванът от разложки коне ще влезе в двореца на едновремешните румелийски бейлер бегове и на бъдещите български царе.

Да кажем няколко думи за самия конак. Историята на конака е дадена вече в „Сердика", обаче, налага се една поправка. Там се описва само една част от конака — канцеларията. Казано е, че в нея имало и спалня за пашата. Това не е вярно. Тая част от конака беше едно канцеларско учреждение от сегашен тип. В него не е имало спални, кухни и обори.

Жилището на пашата — харемът му — бе в едно здание току до самия конак, там дето е дворецът за Престолонаследника. Между двете здания имаше една тясна — не повече от метър и половина — уличка. Дворовете, както на конака, така и  на харемлъка, бяха заградени с високи стени. Две врати, една срещу друга, водеха от жилището в канцеларията. Макар и разделени с улица, двете здания образуваха едно цяло — конакът на пашата.

Двете здания бяха пълна противоположност. Докато канцеларията по устройство и назначение беше европейски тип, жилището беше чисто турски, или български, или, ако щете, софийски тип, без претенции на разкош; то се отличаваше с простота, простор и изобилие на светлина и въздух в противоположност на сегашните сгради с претенции на разкош и направени с такава цинцарска сметка в разпределението, че още като ги погледнеш, почувствуваш нужда от свещ и въздух.

Партерът на зданието беше около 1 1/2 м. над земята. Една двойна стълба водеше до входната врата, която бе на средата на партера. От вратата се влизаше в обширен вестибюл, от двете страни на който бяха вратите на стаите от партера. В гърба на вестибюла — една двойна стълба, която от средата на стената се слива в едно извеждане на горния етаж пак в обширен вестибюл, на който лицевата страна беше джамлък, а от двете страни стаи, които, както и на долния етаж, бяха широки и високи.

Зад зданието, от към сегашната улица Московска, беше черният двор, целият с калдъръм. Той бе триъгълник и трите му страни бяха двуетажни здания, долният етаж бяха кухнята, обори, складове и навеси, а горният — чардак със стаи за прислугата, килери и плевни. На ъгъла между уличката, която отделяше харемлъка от канцеларията и Орханийското шосе (улица Московска) беше голямата двукрила порта, през която свободно можеше да мине кола натоварена със съно. Баща ми беше избрал това жилище, защото то беше близо до сапунджийницата и защото имаше големи и свободни обори за нашите големи чарди.

В онова време всяко що-годе заможно софийско семейство имаше поне една крава. Всяка махала имаше говедар. Говедарят на махалата около конака събираше добитъка на мястото, дето е сега Царската детска градина, а го пасеше по мерата, която сега е заета от Борисовата градина.

Докато беше жив, баща ми нямаше интерес към историята на София, та и аз не полюбопитствувах да узная как той си бе позволил да ни настани в пашовия конак, но като зная характера на баща си и от случайни разговори долових, че имал позволение за това. Струва ми се, че като българин, който най-близо живеел до конака и до беледието (кметството), което беше зад гърба на Бююк джамия (музея), турците нему са предали ключовете от конака, с поръка да пази зданията. Един господин даже ме уверява, че самият паша предал ключовете на баща ми. Разполагайки с десетина работници, баща ми е опазил зданията. Временната власт след влизането на русите веднага заела канцеларията, а надзорът на жилището оставила на баща ми. И благодарение на тоя надзор зданията останаха здрави и непокътнати. Всички други по-големи здания, частни турски и обществени, изгоряха; напр. Синият конак на площад Славейков, Хаджи Бекировият конак на мястото на Народната банка, казармата и пр. Така че с разрешението на властта, ние, заедно с Бояджиеви, се настанихме в това най-удобно в София здание. Ние заехме долния етаж, в горния етаж бяха руски офицери — някакъв голям щаб.


Отначало всичко отиваше добре, всички ликуваха и се веселяха. Но скоро спътниците на войната — гладът и болестите по хората и добитъка взеха връх. Скъпотия ужасна. Измря ни добитъкът, остана само биволицата, която ни снабдяваше изобилно с мляко. Появи се малария и тиф. Въпреки грижите на руските военни лекари, които живееха в същото здание, двете ми по-малки братчета се поминаха, а пък аз едва останах жив. Разбира се, всичко това трая до първата реколта. След това отново изобилие и веселие и пиене по руски. В това време са ставали избори за Велико народно събрание, избиране на княз и пр.; ние, децата, не се интересувахме от тия въпроси. Ние цял ден прекарвахме около новобранците, които се обучаваха тогава. Помня само следното: в дюкяна на баща ми един ден бяха се събрали селяни. Стана дума за предстоящите избори. Селяните мислеха, че ще избират направо княз и се питаха кого да изберат. Говориха за разни кандидати, разбира се все мъже от техните села. Най-после се спряха на дядо Димитрия от Белопопци. Всички признаха, че той е най-добър и най-почтен. След като си излязоха селяните, баща ми и другите граждани много се смяха на тяхната наивност.

Че София е избрана за столица, че е избран княз на България — тези съдбоносни за нашия народ и за нас частно събития не достигнаха до моя мозък; но те се отразиха в следното: един ден баща ми повика мене и брат ми Димитър и ни каза да отидем да търсим някоя празна турска къща да се пренесем, защото тука ще дойде българският цар. Думата княз беше непонятна за нас.

Ние с брата ми веднага тръгнахме да търсим къща, в пространството между сегашните улици Цар Освободител — Граф Игнатиев и Раковски — булевард Фердинанд. Там, както изглежда, е била аристократическата турска част. Сараите на богатите турци бяха изгорени и всичкото пространство беше запълнено с уровища, овощни градини и тук там по някоя малка едноетажна къща. Прегледахме всички къщи. Всички бяха останали без врати и прозорци.

Докладвахме на баща ми, че няма свободна къща, в която може да се живее. Тогава баща ми нае временно къща в улица Ангел Кънчев, където и се пренесохме.

Зданието, в което бяхме настанени — харемлъкът на пашата — бе първата жертва на свободата и цивилизацията. При преобразованието на конака в Дворец в сегашния вид то бе разрушено. Поради това то е съвсем забравено.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...