24.12.2020 г.

Цепелин в небето над София


Историята пази спомена за два случая, в които тежката сянка на легендарния въздушен кораб преминава над българската столица. Днешната малко поувяхнала слава на цепелина не може да заличи възхищението на тогавашните софийски граждани от техническото чудо на онова време. 

Първата поява на цепелин над София е в пряка връзка с Голямата война, в която летящите кораби били използвани активно за разузнаване и бомбардиране на противника, а застрашителният им вид предизвиквал смут и страх сред обикновените хора. 

173-метровият немски въздухоплавателен съд пристига в българската столица в 10:30 сутринта на 26 октомври 1915 г. Движел се от 4-мотора със скорост между 80 и 100 км/ч. Полетът преследвал преди всичко пропагандни цели, а събитието е отбелязано подобаващо чрез картички и фото-репортажи в българския и немския печат. Не остава безучастна и пропагандата на противника. Пресата на страните от Антантата обаче се опитвала да иронизира събитието и да му придаде подигравателен оттенък. 

Немска пропагандна картичка - 9 ноември, 1915 г. 

Според една колонка в английския вестник „Дейли Мейл” царят на България имал силен страх от самолети и бил изпаднал в "състояние на ужас" от авиацията на англичани и французи. Фердинанд Сакскобургготски бил толкова притеснен, че свикал Министерския съвет, поради нуждата да се защити София и разпоредил всички български летци да бъдат върнати от фронта в столицата. Той, според изданието, издигнал бомбоустойчив покрив на двореца, а през нощта прожектори безспир кръстосвали небето над града. "Треперещият монарх” дори помолил Кайзера да изпрати един от немските цепелин в града. На въпрос на командира на въздушния кораб кога може да отпътува за фронта, Фердинанд настоял цепелинът да прекара цялата зима в София. 

Кадри от посещението през 1915 г. намират място и в европейската преса.

Дописка излиза и в далечните Съединени щати. Известният американски ежедневник „Ню Йорк Таймс” разказва за 8-часовото пътуване на немския цепелин от Тимишоара през Южна Унгария, Североизточна Сърбия и Северозападна България до София. С въздухоплавателното средство пътувал 15-членен екипаж. На борда бил и немският гросхерцог Адолф фон Мекленбург, заедно със своя адютант. Благородникът бил приветстван непосредствено след приземяването на софийска земя лично от българското царско семейство. 

Цепелинът на почивка в полето край Захарната фабрика, 1915 г.

Фердинанд проявил изключителен интерес към цепелина. Монархът дори възкликнал: „Това е един велик момент в моя живот!” При своята визита царят бил придружаван от членове на Министерския съвет, сред които - министър-председателят и военният министър. Присъствал и германският пълномощен министър, акредитиран у нас. Освен за височайшия интерес, „Ню Йорк Таймс” свидетелства и за огромното количество столични граждани, дошли да видят цепелина. След като „буквално цяла София” се извървяла, за да му се възхити, той поел по обратния път към дома. 

Цар Фердинанд бил дълбоко впечатлен от техническото чудо

Царица Елеонора приветства в София гросхерцог Адолф фон Мекленбург, пътувал с цепелина.

Втората, далеч по-известна, среща на София с цепелин (и то с легендарния LZ 127) станала през октомври 1929 г. С така нареченото „Балканско пътуване” отново били търсени преди всичко пропагандни внушения. Изключителното съоръжение трябвало да символизира възраждащата се мощ на Германия – в икономически, военен и технически план. 

В дните на своето пътуване до българската столица „Граф Цепелин” вече бил в зенита на славата си. Създаден през 1928 година, още през същата година LZ 127 осъществява пътуване през океана до Съединените американски щати, а през месеците август и септември на същата 1929 година цепелинът се прочул и с историческото си първо околосветско пътешествие. 

Внушителният "Граф Цепелин" над София, 16 октомври 1929 г. Виждат се и трите български аероплана, които го придружават като ескорт от границата до столицата.

Така, на 15 октомври 1929 г. внушителното туловище на въздушния кораб се отделило от земята на родния немски град Фридрихсхавен и цепелинът се отправил със скорост от 85 км/ч по маршрута Мюнхен-Виена-Будапеща-Белград-София-Плевен-Букурещ-Тимишоара-Ратибор. На борда си „Графа” превозвал 40 души екипаж, 20 пътници и 10 килограма специална поща, която била пускана в градовете, над които корабът преминавал. 

В 11:05 часа на 16 октомври цепелинът достигнал българската граница при Драгоман, а в 11:20 вече се намирал над софийското поле. По пътя си бил посрещнат от три български аероплана, които го придружили като ескорт до столицата София. 

Сутрешните вестници вече били съобщили на софиянци, че „Граф Цепелин” ще се появи в небето около 9 часа сутринта и хиляди граждани наводнили отрано улиците и площадите в очакване на 236-метровото туловище. Очите били приковани в небето, а фотоапаратите – готови да запечатат историческия момент. Тази среща напомнила на мнозина за годините на отминалата война, но фактът, че "Балканско пътуване" се случило във времена на мир, подхранвал празничното настроение на столичани. 

В напрегнато очакване да зърнат летящото чудо
(Тази снимка любезно предостави Кико)

След появата си „Графа” се снижил, като първо преминал над царския дворец и се насочил към катедралата „Свети Александър Невски”. Там бил посрещнат от празничния звън на храмовите камбани. До екипажа на цепелина били изпратени приветствени радиотелеграми от името на правителството, от германския пълномощен министър, от Дружеството на столичните журналисти, от Българския аероклуб и германското училище.


Цяла София се струпала навън. Учениците от гимназиите в града били освободени от занятия и получили извънредна ваканция, за да проследят как силуетът на въздушния кораб преминава над столицата. Прекъснато било дори провеждащото се в този час заседание на Министерския съвет, за да могат и министрите да възхитят от балкона на правителствената сграда на творението на човешкия гений. 

Реещият се над катедралата "Св. Александър Невски" цепелин би бил внушителна гледка дори днес.

Зрелището траело около 20 минути. След две обиколки над столичните покриви и без да се приземява, „Графа” си взел сбогом със софиянци и към 12 часа на обяд продължил към Плевен. В същия ден през Свищов цепелинът напуснал българската територия, навлизайки в Румъния на път за Букурещ. 

Делят ни повече от 90 години от тази легендарна среща в небето над София. През 1937 година огънят поглъща 245-метровия титан на дирижаблите LZ 129 „Хинденбург” и слага трагичния край на епохата на цепелините. 

Въпреки изминалото време и до днес в колективната ни памет не избледнява някогашното вълнение на столичани от появата на летящото чудо. Вълнение, достигнало до наши дни с познатия на мнозина рефрен от превърналата се в шлагер закачлива песен на някогашния софийски трубадур Стоян Миленков - "Граф Цепелина от тука мина и си замина, ах, Боже мой!"

Мощната сянка на цепелина, легнала над Народното събрание през 1929 г. Тази уникална фотография е направена от борда на въздушния кораб.


17.12.2020 г.

Софийски вестникарчета


Сред най-устойчивите носталгични образи от миналото е картината на малкото улично вестникарче, тичащо по улиците с поредния сензационен брой на някое издание. Така било и в някогашна София. 

От печатницата вързопите с вестници бързо преминавали в ръцете на истинска армия от хлапаци. Хванали под мишница цял куп вестници, те бързали да ги разнесат из столицата. Виковете им привличали вниманието на минувачите, любопитството надделявало и срещу дребна сума прясно отпечатаните добри или лоши вести често се разграбвали за минути. Така, най-бързата медия на епохата успявала да разнесе последните новини из всички краища на града.

"Да живее войната!" - софийски вестникарчета с извънредни издания по случай влизането на България в Първата световна война, октомври 1915 г.

Фотография от преди век пък е запечатала едно от безбройните вестникарчета на София. Момчето на снимката продава вестник "Deutsche Balkan-Zeitung" в годините на Първата световна война. Изданието е всекидневник, който се публикува в София от Deutsch-Bulgarische Gesellschaft. 


Вестникът е основан на 16 февруари 1916 г., а първият брой излиза на 19 февруари 1917 г. Има и илюстровано приложение, наречено "Витоша". Просъществува до абдикацията на Фердинанд на 3 октомври 1918 г., като са издадени общо 481 броя без прекъсване.

За вестникарчетата на София научаваме и от един любопитен материал от столичната преса, публикуван през 1936 г.:

Онези, които първи ви поднасят новините

Из вестник "Дневник", 19 май 1936 г.

Всеки ден, когато излизаш от къщи, драги читателю, или пък от канцеларията — непременно ще срещнеш онези млади окъсанн момчета, които, свили под мишците си стотица вестници, се изпречват пред вас и настойчиво ви предлагат: Купете си вестници. Има интересно "Утро", "Дневник".

И научили наизуст новините на деня, те ви ги изброяват на един дъх... и без да чакат вашият оттовор, тикат в ръцете ви вестника.

Тези малки дрипави момчета - повечето от тях деца на улицата, са първите, които ви поднасят новините, събрани с такава мъка и нерви само за няколко часа - новини не само от България, но и от и цял свят. Вие давате левчето си, вземате вестника, а малкото вестникарче се втурва напред, провира се през навалицата и вика с целия си глас... Вестници.


Малцина знаят за техния живот. Той е тъй безрадостен, тъй еднообразен. Повечето от тях, ако не всички, са деца на бедни родители, или дори без такива, израснали на произвола на съдбата. Улицата има най-големия дял в тяхното възпитание...

Макар и малки, те знаят много неща, които дори и възрастннте не знаят. Преминали са през пламъците на живота и той ги е опърлил... И все пак, вместо да тръгнат по плоскостта на падението, те предпочитат с вестници под ръка да тичат по цели дни из улиците, за да припечелят 20-30 лева.

И вечер, капнали от умора, ще отнесат вкъщи хляб. Ще прекарат една безпокойна нощ под скъсаните завивки и на утрото, когато още всички спят, те ще се съберат пред "Стрела", за да вземат новите вестници.

И така всеки ден... Зиме, лете... За тях няма почивка, няма празник.

Бил съм между тях много пъти. И знам добре, че и тогава, когато са с празни стомаси, от лицата им не слиза усмивката на безгрижието. Това са волни птици, които и в най-голямата мъка, са весели и радостни.

Трябва само веднъж да ги видите събрани да чакат излизането на вестника, за да имате представа за техния живот. Закачат се, бият се, често пъти си разменят "любезности" и все пак се обичат. Ще видите някой, излегнал се на скъсани вестници, сладко дреме, а други до него пее "шлагерите" и получава възторжени овации от слушателите си. Други, грабнал парче хляб, гризе го сладко, като че ли яде най-вкусно ядене.

Но излезе ли вестникът, всички се преобразяват. Безгрижието се заместя от напрежението. Чакат с нетърпение да грабнат вестниците. И когато голямата врата на редакцията се отвори, те като стрели се спускат навън и улицата се оглася от виковете им.

След миг по всички краища на града прокънтяват техните гласове. Как са могли за 5 минути да бъдат в най-далечния квартал? Това знаят техните тренирани крака. Какво не прави борбата за живот.



Жената, която среднощ продава вестници

— Пътували ли сте среднощ с княжевския трамвай?

— Да!

Тогава вие сигурно сте виждали онази бедна жена, която за да изхрани децата си е станала вестникопродавачка. След уморителния ден тя не се прибира у дома си. Не! Тя чака да изпрати и последния пътник по княжевската линия и да му поднесе в трамвая своите вестници.

Настоява, моли - и вие без друго ще си купите.

И когато градът заспи, тя пеша се отправя към крайнините на града - при своите деца.

И е щастлива, че под мишницата си носи два хляба - спечелени с труд...

Само тя ли е? Хиляди като нея са прегърнали най-тежкия труд... само за да спечелят парче хляб.

Стефан Брашнаров


Хамалите на София


При онези, които предлагат труда си на безценица

Из вестник "Дневник", 22 май 1936 г.

Рано е още градът да започне своя делничен живот. Спуснатите рулетки на магазините, бавно една след друга, с грохот се отварят и показват пищно наредените витрини. Уморените стъпки на недоспалия стражар бавно отекват из каменния паваж.

А животът на площада Трапезица е започнал. Първите и постоянни посетители - ХАМАЛИТЕ, са вече тук. Насъбрали се на групи, те чакат да започне новия ден - за да ги потърси някой и му предложат на безценица своя труд.

Чакат, но ще ги потърси ли някой през деня? Този въпрос е изписан по загорелите им лица.

Хамалите в очакване на работа

От рано и аз съм между тях. Търся своя репортаж. Ето той е пред мен. Защо да не пиша за тези хора на черния труд, които от ранно утро до късна вечер, препасали през кръста дебели замърсени въжета, чакат някой клиент, който ще им купи хляб...

Те всички са дрипави, уморени, със загорели лица и черни живи очи. Истински тип на цигани... цигани, които с честен труд искат да изкарат прехраната си.

Заобикалят ме и всички с един глас, на един дъх изказват болката си.

— Няма вече за нас живот... Няма работа, няма и хляб. По цял ден стърчим тук и чакаме. Но никой не идва. Ако пък дойде, малко ще даде. Няма и за хляб.

Те не лъжат. В това, което казват, има чистосърдечност и болка, която се чете по лицата им.

— Колко души сте?

— Две хиляди души.

Две хиляди хамали всеки ден чакат по всички пияци на София и предлагат на безценица своя труд.

А той е тежък и опасен. Нима е лесно да понесеш на гърба си 300-400 кгр. и да го качиш на пететажното здание. Ако този тежък товар ви притисне, вие ще останете труп под него.

Под тежкия товар

А те не се страхуват от работа - само че няма вече такава. Кризата се отрази и на тях - и то най-вече на тях. Няма кой да купува и те няма какво да пренасят.

Сали, който е нещо като председател на организацията, ми разказва:

— По-рано носех 500 кгр. на гърба си, а сега не мога и 200 кгр. да нося. Носи ли се на празен стомах? Ето вчера през целия ден не само аз, но и всички, нямахме дори сефте. А вкъщи жена и деца чакат хляб... Отидохме си с празни ръце. И днес ако е така...

Той не се доизказва. Мисълта, че този ден може да мине без лев в джеба потъмнява блясъка на черните му очи.

Не е само Сали. Като него има 2000 души, които предлагат своя труд на безценица - и все пак няма кой да го купи.

А и те са хора и те искат да ядат... Имат по пет-шест деца, които вечер ги чакат с вечната дума на уста - хляб.


Стефан Брашнаров


Софийски хамалин, второто десетилетие на XX век.

В очакване на клиенти за деня, началото на 40-те години

До днес столичните хамали остават запазената марка на площад "Македония".

Макар и числеността им да намалява, все още можете да се възползвате от техните услуги.



22.11.2020 г.

Залата на знамената в Царския дворец


Текст из списание "Нива", 2 ноември 1928 г.

Това е специална зала, строена за съхраняване на знамената. Тя има величествен вид, — с двойна купола; таванът, целия дървен, е в старобългарски стил с хубави резби.

В залата са наредени знамената на всички части от софийския гарнизон. Самарското знаме и разните знамена на разформировани части, дружини и пр. Тук са знамената на Свищовската, 5-а Одринска и др. дружини.

Гравюра от 1885 г.

Освен това в залата се съхраняват оръжия, ликовете на Н. В. Царя Освободителя, 1-ия Български княз Батенберг и цар Фердинанд.

Когато човек влиза в тая зала веднага се изпълва с едни особени чувства на почит и благоговение. Тогава той не може да не снеме шапка и смирено да застане пред живите символи на нашата военна история, пред тия херугви на славата и победите, под които са паднали хиляди за свободата на нашата родина. Тук в паметта на човека се изнизват бележитите дати и славни епопеи на толкова подвизи и героически дела, които въпреки лошите политически резултати, все пак ни говорят за жилавостта на един народ, който се бори за права и по добър живот в голямото общество на народите.

Залата на знамената - в нея се съхраняват оръжия, трофеи и стари български знамена.

Тия ценни реликви стоят сега мълчаливо скътани в тая свещенна зала. Техните платове, опушени от дим и разкъсани от гранати и куршуми, са страници на цяла епопея, която ни говори за едно славно минало и ни вдъхва вяра за по-добро бъдеще на нашето многострадално отечество.



Червеният салон в Царския дворец


Текст из списание "Нива", 2 ноември 1928 г.

Тайнствен, когато се говори за него, той е всъщност една богата зала с таван и стени, украсени с релефни гипсови орнаменти в бароков стил. 

Онова, което му придава най-голяма тържественост и официалност, това са историческите портрети по стените и наслаганите по пиедесталите бюстове на височайши — близки до нашия двор. 


Тук са бюстовете на: княз Алберт, княгина Клементина, цар Фердинанд и пр. А от портретите изпъкват: княгиня Мария Луиза, майка на нашия цар, Луй Филип, негов прадядо, Мария Терезия, Мария Феодоровна, руска императрица, цар Павел I Руски, С. А. С. Жозефина Савойска, Леополд I, крал Белгийски, великия княз Константин Павлович, Емил Лобе, бившия председател на френската република, и др.


Тоя ресепционен или по български казано, приемен салон, служи за официални приеми на чуждите представители, при връчване на Царя своите акредитивни писма, а също за приемане председателя на Народното събрание, придружен от народното представителство, при отговора на тронното слово, която церемония е най-тържествена.

Вижте също:


21.11.2020 г.

Дворцовият параклис


Из списание "Нива", 2 ноември 1928 г.

През 1912 г. бившият цар Фердинанд заповяда постройката на православен дворцов параклис, който се построи на мястото на няколко канцеларии и същата година се извършиха следните приспособления в двореца:

1. Една обща зала образува куполът и в предната част се откриха три големи прозорци. Тия прозорци имат в горната си част полукръгова форма, с матови стъкла, изписани с църковни орнаменти и в кръгови форми — изображения на ангели.

2. По проект, в български стил, се изработи в разкошна резба, от липово дърво, иконостаса и трона на Негово Величество. Всички резби са изработени от майстора Иван Филипов.

3. Полилеите, кандилата и свещниците са изработени от мед, по проект, цизелирани от фирмата Фр. Аниж в Прага.


В параклиса стените, прозорците и всички декори са изписани от проф. Баджов, който е изготвил и проектите за всички украшения. Иконите и иконостаса са изписани от г. г. проф. Митов, Мърквичка, Баджов и Ст. Иванов.

Тази черквичка, на вид скромна, представлява всъщност едно бижу за нашата православна черква. Тя буди интерес със своята мистична обстановка и много капацитети са оставали приятно изненадани, когато са имали възможност да я видят.

В тая черква се служи при големи празници и особни случаи. Дворцовият православен параклис е също символ на господствуващата православна вяра в царството.



14.10.2020 г.

Отрязаният „Ботев”


Любомир Иванов

Не било толкова отдавна, когато в началото на 1970-те се решило, че вече е време София да има нова, голяма гара с подходяща инфраструктура, която да поема нуждите на столицата от вероятно увеличаващия се пътникопоток. Така старата гара и площада пред нея трябвало да бъдат заменени от „грандиозната” постройка, която познаваме днес, заедно с подлезите и огромния предгаров площад. Тук ще стане дума за това какво проектът по изграждането на новата гара е причинил на един от големите софийски булеварди - ще говорим за осакатяването на бул. „Христо Ботев” и за това как някой е играл с големите ножици.

Често изпитваме сантименталност към бул. „Христо Ботев”, тъй като той е от малкото големи софийски улици, които все още остават почти изцяло потайни и неразкрити от днешните съвременници. Той се появява рядко на стара фотография, за много от зданията по него няма никаква информация, търпял е промени през годините и е изгубил много от чара си и от сградите, на чието място днес гледаме сиви кооперации. Все пак известна част от старите му сгради е запазена, но опърпаният им и поизбледнял вид е далеч от блясъка и свежестта, с която те могат да допринесат за това „Ботев” да бъде едно от красивите кътчета на столицата.

А днес той е далеч от това състояние. В голяма част изглежда съмнително, по него човек рядко се сеща да прави разходки, магазините в северната му част не са с особено добро реноме. По него се ширят престъпност и проституция. А както ни е разказвано, едно време по „Ботев” е имало и действащи кина, трамваите са вървели сред килим от трева. Вероятно животът по него е бил значително по-интересен и е врял и кипял от различни събития и възможности за прекарване на времето. Днес се радваме на запазеното дюлгерско здание с неговия пищен каменен фриз. Избуялото в храсти и със смачкано кубе здание на Колчаков, заедно с Министерство на земеделието, са едни от най-запомнящите се и романтични сгради в столицата.

На фона на всичко това, от известно време наблюдавахме две фотографии от 1973 г., които не ни бяха съвсем ясни. На тях по всичко изглеждаше, че гледаме профила на бул. „Христо Ботев”, но все нямаше с какво да потвърдим това предположение. Сградите по булеварда в тези две фотографии не ни беше известно да съществуват сега, а и не се виждаха по други снимки и това ни караше да мислим, че може би грешим. Ето ги:


Източник: Интернет

Съвсем скоро, обаче, стана ясно, че виждаме наистина този булевард, но в една негова част, която вече не същестува в този си вид - изхода на „Ботев” към гаровия площад и пресичащия го в тази част бул. „Мария Луиза”. Тук споделяме нашите наблюдения, за да си припомните и вие или да видите за първи път тази буквално отрязана част от булеварда, която е отстъпила място на инфраструктурното каре пред жп гарата.

Първо локализирахме югоизточния ъгъл на „Ботев” и „Мария Луиза”, тъй като можехме да направим сравнение с една снимка от „Изгубената България”, която вече ни беше позната като местоположение. Калканът на сградата вляво, ниската постройка пред този калкан и подаващите се комини на следващата сграда в редицата ни подсказаха, че това е едно и също място:


В един панорамен кадър от „Изгубената България” този участък се вижда добре. Личи правата линия, по която бул. „Хр. Ботев” е излизал на площада, а днес там ширината му се разлива под ъгъл. Забележете и жилищните карета на изток от булеварда - днес те също не съществуват в този вид. Мястото на сградите от снимката от 1973 г. сега е празно, като там дотогава е бил и магазин/сладкарница „Малчика” (сградата с белите пана), а преди време там беше автогара пред гаровия площад.


Малко по-навътре по булеварда сега се намира първата сграда от тази му страна, а именно хотел „София Плаза”. Вероятно точно до него откъм гарата биха били двете сгради след „Малчика” на снимката от 1973 г.


След като локализирахме този ъгъл, предположихме, че втората непозната ни снимка е от същото място, но от другата страна на булеварда. Трябваше само да сравним със съвременни фотографии. Предположението ни щеше да се окаже вярно, но известна неяснота и съмнения се пораждаха от факта, че на снимката от 1973 г. се виждат сгради, които днес знаем, че ги няма там. В крайна сметка именно с тези няколко сгради дължината на булеварда е била съкратена. Въпреки всичко на снимката се виждат три здания, които съществуват и днес. Ето сравнение:


Наистина изненада беше да установим, че от дължината на булеварда е премахната редица от 3-4 сгради и е преоформен цял жилищен квартал, за да бъде изграден предгаровия площад, както го знаем днес. Изглежда старата сграда на гарата е била някъде по днешните коловози, като по този начин новата гара и площадът пред нея са изместени с една идея напред към жилищния квартал.

Излазът на булевард "Христо Ботев" на площада пред гарата, 1941 г.

Поглед към площада пред гарата от булевард "Христо Ботев", 1941 г.

Но нуждата от толкова голяма жп гара и такъв предгаров площад като че ли стои някак под съмнение. Самата сграда на гарата притежава обеми, които не се използват по никакъв функционален начин, а напротив – затрудняват поддръжката и отоплението на цялото здание. Сградата би функционирала и без тези обеми също толкова ефективно и никой не би забелязал липсата им. По същия начин от пространствата под предгаровия площад пътникопотокът се осъществява в малка част от изградените пътеки и площи, а останалата част е превърната в обществена тоалетна, излишни търговски площи и съмнителни места, обитавани от клошари и престъпници. Точно това е причината да си задаваме въпроса оправдано ли е било наистина отрязването на бул. „Хр. Ботев” и жилищните карета зад него за целите на новата гара. Така огромна ли е била нуждата на София от толкова голямо гарово пространство?

За финал насложихме панорамна снимка от 1940г. със съвременния вид на тази част на София. Разминаването в дължината на булеварда и каретата сгради се вижда ясно.





6.10.2020 г.

Как София посрещна героите от Сръбско-българската война


Из вестник "Търновска конституция", 18 декември 1885 г.

Средец, 17 Декемврий 1885 г.

На 14-й того столичното население почна да посреща победоносните български войски. По приготвената програма Н. Височество трябваше да стъпи часът на 11 с победоносните войски в столицата. Още от тъмни зори столичното население се размърда, а столицата бързаше да вземе изгледът на небивало тържество. За съжаление, приготовленията за тържеството още не бяха свършени. На Александровска площад с една трескавина бързаха няколко десятки работници да довършат украшението на въздигнатите стълбове, пирамиди и арки. Същата трескавина кипеше и край столицата на Нишкото шосе и там бързаха да довършат украшението на други стълбове, пирамиди, арки, надписи. Едно общо чувство на нетърпение се четеше в лицето на публиката, която от тъмни зори бе навалила от Александровската площад до арките на Нишкото шосе. На 9 1/2 часът въздухът се разлюле от изгърмяванието на няколко топа. Това изгърмявание легка по легка се обърна в един вид канонада, която пренесе изведнъж тревожната публика в минутите и часовете на 7-й ноемврий в сражението под Сливница. Същите гърмежи, същата канонада, но само не и същите чувства. Наистина, гърмежите додоха отдалеч, додоха така нечакано, както и на 7-й ноемврий, но те не бяха гърмежи на сражающи се армии, а гърмежи на приближающата се победоносна българска войска, гърмежи, които обаждаха на столичното население, че част от героите на Сливница, Драгоман, Пирот пристигат.

Княз Александър I Батенберг в битката при Сливница, 17 ноември

Боевете при Сливница, 17 ноември

Потрепера столицата, подвижиха се масси народ, потеглиха дружества, агенти, жени, деца да посрещат първ път български герои. От Александровската площад до арките на Нишкото шосе се заклати синджир народ дебел, колкото самите улици и дълг на няколко версти. Този синджир не бе скопчан от просто любопитство: всяка негова част се свързваше с чувството на един дълг към героите, които очудиха светът със своето мъжество и вдъхнаха уважение във всички към Българский народ. Единът край на синджира допре арките на Нишкото шосе. На един полукръг на арката се четеше отдалеч: "Слава и чест на победителите". От двете страни на арката бе навалил толкова много народ, колкото никога не бе се забележвало. Всички баири край воденицата Ваис и оттатък в полето гимзеха от народ. Отдалеч баирете изглеждаха на някакъв амфитеатр, от когото с хиляди очи бяха устремени из Нишкото шосе и очакваха нещо необикновенно. Тъкмо часът на единадесет Н. Височество се показа, след него щаба, а след малко и юнаците от 1-й Софийский полк. Появяванието на Н. Височество и на войската се посрещна с "ура" от хиляди гърла. Почти четверт час въздухът в полето и градът се търсеше от прочувствувани "ура" и човек, сякаш, се намираше до гърлото на някакъв волкан, който клокочеше и тресеше земята.

При арката бяха наредени еснафските дружества със знамената си, благотворителните женски и мъжски дружества. членовете на Славянската Беседа, студентите, председателя и членовете на градската коммиссия. Всред непресекни и оглушителни "ура" от хиляди гърла Н. Височество наближи арката. Г жа Каравелов му поднесе един хубаво изработен венец. Тутакси след това с десетки други венци, кои от кои по-изящно изработени, се поднесоха на Н. Височество от името на разни благотворителни дружества. Председателя на Славянската Беседа поднесе един албом, а един от студентите поднесе на Н. Височество от името на другарите си на една изящна възглавничка венец с надпис: "Слава победителю Александру I-му. От студентите." При подаванието венците Н. Височество се приветствува, в непресекните викове „ура“ всичко заглушиха. Н. Височество, щаба, войската с труд пробиваха път и едва се движеха в средата на наваливший народ, който не преставаше със своето сърдечно "ура"! Улиците Нишка, Съборна, Алабинска, Александровска, през които следваше шествието, бяха потънали вьв флагове и цветя. На всеки дваесет крачки по тях се издигаха стълбове, облечени в триколор, накичени с цветя и украсени с флагове. Над войската хвърчеха с хиляди китки и венци, хвърляни от народа, който бе нареден от двете страни на улицата. 

Посрещането на княз Александър I Батенберг в София като победител в Сръбско-българската война

При Съборната черква Н. Височество се посрещна от министрите, чиновниците и от висшето духовенство начело с Н. В. преосвященство митрополита Климента. В черква Н. Височество присътствува на благодарствений молебен, който се отслужи от духовенството за дарованите победи. Когато се свърши молебена, Н. В. преосвященство с кръст в ръка застана пред "царските двери" и се обърна към народа със следующата реч, която резюмираме: "С нами Бог! разумейте язици и покоряйте ся. Когато се обяви неправедната война, ний се обърнахме към Бога за защита на нашето свято и право дело. Когато В. Височество тръгнахте за бойното поле, тука пред Божий олтар помолихме Всевишний да благослови нашето оръжие и да го увенчае с победа, защото то отива да защити едно свято и право дело. Ний казахме тогава с пълна вяра в Бога: когато Бог е с нас, кой може да бъде против нас? И Бог защити правдата и ний можем да кажем сега тук пред неговия олтар: С нами Бог, разумейте язици", свърши Н. В. преосвященство. 

От черква Н. Височество поведе войската през Гурковската площад, Алабинската улица, Александровската улица за Александровската площад. В този ден Александровската улица и площад представляваха необикновенно нещо. На Александровската площад на една линия с палата се издигаше на четири грамадни пирамиди триумфална арка с три входа. Средния вход бе най-високий. Горнята му част се свършваше с един голям полукръг, на когото се четеха тези надписи: Сливница, Драгоман, Цариброд, Пирот, а отдоле под тях стоеше: "здравейте храбри войници"! На най-горнята част на полукръга се докоснуваше сълнце с кръст, направени от щикове; от двете страни на сълнцето стоеха по две берданки на крьст, които се обхващаха с по един венец. Под полукръга бе сложен бюста на Н. Височество в лавров венец. От двете страни на бюста личеха лъчите на полусълнце, направени от щикове. На една права линия досягаха четири други сълнца, направени тоже от щикове, четири пирамиди, които поддържаха на двата малки входа тези надписи: "Правда Южна България". "Свобода Северна България". Към крайщата на всеки от тези надписи се показваха част от лъчите на изгревающи сълнца, направени тоже от щикове.

 Триумфална арка за посрещането на княз Александър I Батенберг след Сръбско-българската война в неизвестен град

От двете страни на Александровската улица и площад се издигаха десет грамадни пирамиди, облечени в трикольор: върхът на всяка една се свършваше с голям флаг, прикован на дълга вьрлина. Всяка пирамида бе украсена с разни вензели, арматури, изправени от оръжието, взето от неприятеля, а над вензелите личеха големите надписи на полковете наредени vis-a-vis тъй: 6-й Търновский полк, Шейновски полк, 4-й Плевненский полк, 2-й Струмский полк, 7-й Преславский полк, 3-й Бдинский полк, 8-й Приморский полк, Пловдивский полк, Сливненский полк, 5-й Дунавский полк, 1-й Софийски полк, Шипченский полк, Конвоя на Н. Височество; Конарский полк, Румелийска полубатарея, Румелийский ескадрон. От дясна страна на арката срещу палата бяха наредени в дълъг ред част от пушките, взети от неприятеля, а до малкия десен вход бе наведен към земята един сърбский топ. През тази улица треба да мине Н. Височество с победоносната войска. От лява страна на арката, до самите врата на палата, министрите, дипломатическите агенти със своите блескави униформи, представителите на червения крьст, чиновничеството чакаха Н. Височество. Часът бе 11 3/4, кoгато Н. Височество, окръжен от щаба, се зададе на кон из Александровската улица. Прочувствувано "ура" се искърти от навалившия народ. Н Височество с венец през рамо, потънал във венци, щаба, окичен с венци, стъпваха величаво под арката. Ново "ура" потърси въздуха. Н. Височество поздрави народа, поздрави министрите, агентите и се спре на вратата на палата, а след него се зададе войската. Всички устремиха очи към героите.

Почна се дефилиранието под арката. Първ мина Софийский полк, след него Батереята на Н. Височество, Конвоя на Н. Височество, Сливненский полк, Плевненский полк, Батереята на капитана Стоянова, Дунавский полк, полу-батереята на капитана Балабанова. Тутакси след това се чу военен оркестр из булеварната улица. Това бе Бдинский полк, който бе успял да застигне, в по погрешка не мина под арката. Н. Височество отиде да го посрещне. След това се чу оркестърът на конний полк. И той по погрешка не мина под арката. На поздравленията на Н. Височество войските отговаряха с потресающа "ура".

Дифелиранието се продължи до три часа. Вечерта градът бе илюминован. Ha 15-й след пладне пристигна и командантина на войските, полковник Николаев, с част от войските. Н. Височество и множество народ го причакаха. Когато полковника се зададе и стъпи под арката, народа го посрещна с прочувствувано "ура". Сам Н. Височество се обърна кьм народа и каза: „викайте, братя, ура за полковника Николаева". И хиляди гьрла огласиха въздуха с "ура" за героя при Пирот.


22.09.2020 г.

Тържественото влизане на Цар Фердинанд в София след обявяването на Независимостта


След обявяването на Независимостта на България през 1908 г., (вече) цар Фердинанд се завръща триумфално в столицата София, където е посрещнат тържествено. За събитието разказва вестник "Пряпорец" в броя си от 30 септември:

Посрещането на Царя

Вчера, в 3 ч. след обяд, по Цариградското шосе, откъм Казичене, се очакваше пристигането на Царя. Още от два дни Столичното кметство правеше трескави приготовления за най-бляскаво посрещане. При Орловия мост бе построена величествена арка, която наподобяваща бойницата на цар Самуила, с два бронзови лъва от двете страни от към източната част на арката. Рано от сутринта още градът бе в праздничен вид. Зданията са окичени с флагове. Особено разкошно са декорирани зданията по улицата „Цар-Освободител."

Тържествената арка, изградена в София.

С наближаването часът, в който се очакваше пристигането на Царя, улиците ставаха все по-оживени и по-оживени. Къде 2 часа, улиците по които щеше да мине Царят, бяха препълнени с пъстър народ, а булевард "Цар-Освободител" бе просто непроходим. Всички, празднично натъкмени, нетърпеливо очакваха да акламират своя Цар. Той пристигна с малко закъснение и посрещането стана според програмата. Шпалир от войска е наредена по цялото протежение на Цариградското шосе, улиците „Търговска", „Дондуков", площад "Св. Крал" до катедралата.

Цар Фердинанд при арката

На един километър от орловия мост, на коне са наредени членовете на генералния щаб, а по протежение на шосето са отредени военни постове. Първата част от шпалира до военния мост е заета от юнкерите и кадетите. Къде 2 1/2 часа почнаха да пристигат канените посрещачи за пред арката. На върха на арката блести една грамадна царска корона с блестящи златни лъчи. Разположението тук е точно според програмата.

Триумфалното преминаване на Цар Фердинанд по улиците на София

От двете страни пред арката в полукръг са наредени настоятелствата на женските благотворителни дружества и депутацията от граждани. От дясна страна на арката бе софийският кмет и общинският съвет. От лявата страна бяха г. г. бившите столични кметове, професорите, представителите на местния и чужди печат, видни граждани и т. н.

Кметът на столицата приветства цар Фердинанд


19.08.2020 г.

Унгарската легация в София


България и Австро-Унгария установяват дипломатически отношения още през 1879 г., веднага след освобождението на нашето отечество. Империята изгражда своето дипломатическо представителство на едно от най-хубавите места в София - булевард "Цар Освободител", между двореца и Народното събрание. 

След злополучния край на Първата световна война и обособяването на независима унгарска държава легацията на Унгария трябва да напусне тази сграда (която междувременно е окупирана от Италия като победител във войната) и да изгради самостоятелно представителство в българската столица. 

Любопитен спомен от този период ни е оставил унгарският дипломат Шандор Киш-Немешкери, публикуван през 1993 г. от Пенка Пейковска в "Известия на държавните архиви" (кн. 66):


Преместването на унгарската легация протече при необикновени обстоятелства. Когато пристигнах в София, бях неприятно изненадан, че дипломатическият представител на една от неутралните страни, упълномощен да защитава интересите ни, не можеше или не искаше да попречи на италианците да заемат и се настанят по правото на победителя в чудесната сграда на австро-унгарската легация (както стана с двореца на легацията ни в Истанбул), която по квота, тоест около една трета част от нея се падаше на нас, след като непосредствено до нея имаше собствен, макар и много по-малък дворец. 

Представителството на Австро-Унгария на булевард "Цар Освободител" в края на 19 век

Вярно, италианският дипломатически представител граф Дурини ди Монца (по-късно такъв в Будапеща) заемаше само две трети от двореца, а в останалата част се разположи чехословашката легация. Със силно чувство за справедливост Дурини разбираше моето трудно положение и отначало ми отстъпи две стаи на партера. 

Впоследствие от чехословашкия дипломатически представител Кюнзл-Ижерски, благодарение на това, че бяхме стари бойни другари, даже добри приятели, получих няколко служебни помещения, дори когато отидоха в собствена сграда, услужливо ми отстъпи заеманата от него част от сградата. Дурини отстъпи и празната конюшня на легацията, което за мене като ездач означаваше твърде много. Всичко вървеше добре, докато Дурини беше там, обаче възникнаха трудности с наследниците му; отдъхнахме си, когато правителствата ни се споразумяха Италия да заплати в брой полагащата ни се според квотата част от двореца. 

Сградата на новата унгарска легация в строеж (пресечката на бул. "Евлоги Георгиев" и ул. "6-и септември"), 20-те години

Унгарската легация в завършен вид

Тогава издействувах от столичната община да ни отпусне хубав, голям, безплатен парцел до английската легация, където после с получените от италианците пари построихме сегашния хубав дворец на легацията ни с красива градина, конюшня, гараж. По специална, но не необичайна ирония насъдбата, тъкмо дворецът ни беше готов след толкова, мъки, неприятности и работа, едва бях изкарал в него една година, и ме преместиха...

Новият унгарски пълномощен министър в София на път да връчи акредитивните си писма на Цар Борис III, около 1930 г. Дипломатът е придружаван от Павел Груев, съветник и началник на канцеларията на двореца. Фотографията е направена пред парадния вход на унгарската легация - прави впечатление несъществуващата днес богата декорация, в това число фигури в цял ръст вероятно на личности от унгарската история.


5.08.2020 г.

Трамвайно депо "Мария Луиза"


Днес имаме приятната задача да представим няколко редки и вълнуващи фотографии от зората на трамвайния транспорт в българската столица. Те са запечатали първото депо с няколко от най-ранните трамвайни коли на София и прилежащата електроцентрала.

Фотографиите могат да бъде датирана около самото начало на 20 век, вероятно съвсем скоро след пускането на трамвайното движение на 1 януари 1901 г. На първата снимка освен сградата на депото се вижда и част от подвижния състав (коли с номера 1, 12 и 19). По това време градът разполага с 25 мотриси и 21 километра железен път. 


Депото е изградено през 1900 година от белгийския концесионер на столичните трамваи. Разполагало се е на пресечката на булевард "Мария Луиза" и ул. "Клокотница", където сградата с висока историческа стойност е запазена и до днес. Дълги години (до изграждането на депо "Красно село" през 1934-5 г.) това е единственото трамвайно депо в София. Тогава то служи и като работилница за ремонт и поддръжка на подвижния състав.

Електроцентралата при трамвайното депо, фотография на Георг Волц от началото на века

Сградата на депото е част от по-голям комплекс, включващ административно здание и парна електроцентрала, изградена откъм улица "Веслец". Въпреки вече въведената в експлоатация ВЕЦ "Панчарево", желанието на белгийския концесионер било да направи трамвайната мрежа независима от капризите на река Искър. Ето защо електроцентралата при депото е трябвало самостоятелно да осигури захранването с електричество на трамвайната мрежа. Нейният масивен 40-метров комин дълги години доминира над тази част на София.

Електроцентралата при трамвайното депо, фотография на Георг Волц от началото на века

Първоначално са инсталирани два генератора от по 275 kW, достатъчни за наличните тогава мотриси. Скоро са добавени допълнителни мощности. Централата работи до 1928 г., когато машините са махнати, а на тяхно място е монтиран живачен токоизправител. Сградата все още съществува, като в нея се намира токоизправителна станция "Веслец".

Вероятно токоизправителна станция "Веслец", 30-те години

Вероятно токоизправителна станция "Веслец", 30-те години

Вероятно токоизправителна станция "Веслец", 30-те години


Повече можете да прочетете тук:

Софиянци се страхували от първите трамваи
Електроснабдяването на София (1900-1937 г.)