30.10.2022 г.

Спомени за София (Стефан Белов)


Из списание "Отечество", брой 5-6 от 1979 г. 

През октомври 1886 г. братя Белови - Юрдан, Христо и Стефан - са между организаторите на сливенския русофилски бунт. След бунта Христо е репресиран и осъден на затвор "в окови". Юрдан и Стефан успяват да емигрират в Русия, където се намира и четвъртият брат Георги. По тая причина авторът на тази хроника се ражда в с. Комаровка, Харковска губерния. След осем години семейството на баща му се завръща в родината.

Стефан Стефанов Белов (1890—1966 г.) живее и работи в София. Вече на преклонна възраст, без подготовката и самочувствието на летописец, още по-малко на писател, се залавя да разкаже историята на рода Белови. В непретенциозните си записки (няколко тома) той показва рядък усет за особеностите на епохата и на обстоятелствата, които рисува с простота и с чувство за колоритния детайл. Неговите възпоминания за София всъщност са детските му впечатления и юношески наблюдения за нашата столица от края на миналия и началото на нашия век.

Доцент д-р Стефан Белов, полковник от медицинска служба, предостави на „Отечество“ записките на баща си, за да публикуваме от тях ония страници, които представляват обществен интерес. Засега, като благодари на д-р Белов, редакцията предлага на читателите фрагменти от том II.



ИЗ СЕМЕЙНАТА ХРОНИКА НА БЕЛОВИ


ТРАНСПОРТ

... При изхода на софийската гара пътниците биваха словесно атакувани от наредените отстрани хора от разните хотели с фуражки, на които имаше надписа на съответния хотел. Те подканяха нуждаещите се и се надвикваха: „Гранд хотел „България“, гранд хотел „Панах“, хотел „Империал“, „Комерсиал“, „Континентал“, „Роял“, „Сплендит палас“, „Юнион палас“... Който от тия хора сполучеше да привлече пътник, вземаше багажа му, повикваше файтон и като се качваше и той на капрата при файтонджията, потегляха към хотела. Файтоните на гарата, особено тия от нощното дежурство, бяха най-разнебитените — с дребни слаби кончета, на които се четяха ребрата.

За обслужване на гражданите имаше няколко пиаци. Най-луксозните файтони бяха на пиацата до женското отделение на минералната баня. Обикновено тях ги наемаха при сватбени процесии и при някои тържества и кортежи.

Запомнил съм и няколко частни (лични) файтона: на Тодор Балабанов, ген. Ат. Назлъмов и д-р Методи Славчев, акушер-гинеколог. Такъв файтон имаха и братя Иванови, единият от които (Тодор) — нисък и дебел, а другият (Минко) — висок и слаб. Жените им бяха по натура обратно и винаги сядаха Тодор срещу жената на Минко, а той срещу тая на Тодор. Имаха и трети брат — Лазар Иванов, който притежаваше дъскорезна работилница на гара Белово. Всички бяха от различни партии, така че почти винаги биваха на власт.

Собствен файтон имаше и индустриалецът Шуле Фридман (кожарска работилница) с голям бял кон, който се движеше със скоростта на пешеходец. Такъв притежаваше и д-р Михаил Михайлов. През време на Руско-японската война 1904—1905 г. беше изпратен с българска санитарна мисия в Далечния изток и затова получи прякор Манджурията. Там се запознава с милосърдната сестра Соня, за която се венчава и я довежда в България. Тя беше толкова надебеляла, че като седнеше във файтона не оставаше място за другиго.

Постепенно София взе да се модернизира откъм превозните средства. Имаше няколко закрити автомобила на двореца, с които Фердинанд пътуваше до дворците в Чамкория (Боровец) и Кричим, с които ходеше на лов във Витиня (Арабаконак).

През 1911 г. по софийските улици почна да се мярка червеният закрит автомобил на министъра на обществените сгради, пътищата и съобщенията Антон Франгя. Франгя е чист българин от Македония. Понеже баща му носил дрехи европейски кроеж, както се казвало „алафранга“, така му произлязъл и прякорът, а оттам и фамилното име Франгя.

След войните 1912—1913 г. на пиацата на пл. „Александър I" западно от двореца, се появиха няколко автомобила, собственост на по-предприемчиви шофьори, които гражданите използуваха за разходка из околностите на града. Плащането ставаше по спазаряване, както беше и с файтоните. За последните общината беше определила такси до някои по-важни пунктове, които само за форма бяха отбелязани върху металически плочки, закрепени отстрана на капрата.

Имаше единствен автобус, притежание на Крум Ачков, циркулиращ до Банкя.

След отслужване на водосвет на 15 януари 1901 г. гражданите можеха да използуват ново превозно средство — трамваите, отначало в чертата на града, а от 1 април с.г. — и до Княжево.

Вагоните бяха малки, разделени с преграда в средата на две половини. Според писаното по вестниците тогавашният министър на вътрешните работи Васил Радославов заповядал въвеждането в трамваите на две класи — първа и втора... Първата класа се състоеше в това, че върху дървените срещуположни скамейки се поставяха дюшечета от тъмночервено кадифе, които в крайните пунктове на линията се преместваха от едното отделение в другото, разделени с пълзяща врата.

Вагонът побираше в двете отделения не повече от 16 души седящи по 4 на скамейка и по няколко души правостоящи вътре и на двете платформи.

Пътникът имаше право да продължи пътуването си с прехвърляне от една линия в друга при първото тяхно кръстосване, като изискваше от кондуктора да отбележи на билета смяна или както го казваха поевропейчено „кореспонданс“. Унищожаване на билета ставаше чрез откъсване на единия ъгъл, от което подът на трамвая беше осеян с късчета хартийки...

Всеки гражданин можеше да застане на линията и с вдигане на ръка да даде знак, че иска да се качи на трамвая, който спираше пред него. Пътниците пък вътре имаха право да поискат спиране там, където им е най-пригодно да слязат. От това може да се разбере колко бърже ставаше пътуването с трамваите и който бързаше, предпочиташе да върви пешком.

Първата жертва на трамваите е 9-годишното слугинче Велика Андреева, прегазена от кола № 17, карана от неопитния ватман Трайко Якимов, преди това чистач на вагоните. Този случай се използува от служителите по трамваите, които устройват митинг и искат увеличение на заплатите — вместо от 20 до 80 лв. да бъдат от 80 до 120 лв. при 10-часов работен ден. Тия служители биват подкрепени от гражданството, което негодуваше за невинната жертва (брой 164 от 7 август 1901 г. на в. „Вечерна поща“).

Софиянци не бяха твърде добре настроени към трамвайната управа, съответно към компанията (белгийско акционерно дружество — б.р.) и на няколко пъти протестираха чрез вестниците въвеждането на класите за по-голяма печалба.

Доколкото помня, втората жертва беше един стражар, прегазен по ул."Витошка" от кола №13, който номер беше премахнат като фатален.

Много нещастници с течение на времето станаха жертва на трамваите. А те като че ли преследваха запасните офицери, защото отнеха живота на шест души...

ЗЪБОЛЕЧЕНИЕ И РЕКЛАМА

... През тази 1899 г., понеже ме заболя зъб, наложи се да отида при зъболекаря, и то при Мушлер, който живееше най-близко до нас — на ъгъла на ул. „Ангел Кънчев“ и „Ив. Денкоглу“. От къщи ме пратиха при него не само поради близостта, а навярно и повлияни от неговата реклама във вестниците, която имаше следното съдържание:

„И. Мушлер. Зъболекар в София. Прави в най-скоро време без болест и без вадение на корените нови изкуствени зъби, които служат напълно за дъвчение и говорение. Поставените зъби по форма и боя са еднакви с природните. Цените са поставени тъй умерени, щото хора с по-малко състояние да могат да се ползуват от това изкуство. Препоръчвам също английски четки за зъби, направени по мой заказ и правило как да се употребяват при чистението на зъбите по цена 1.50 лв.“

От него (Мушлер - б.р.) имаше и прах за зъби с розов цвят и приятна миризма в малки мукавени елипсообразни кутийки, завързани на кръст с тънко канапче, краищата му пломбирани, известен с името „Мушлеров прах“.

Немалко рекламираше своята клиника д-р Г. Ив. Балсамов на ул. „Граф Игнатиев“ № 2 Към рекламите имаше и снимки на външния изглед на зданието с няколко спрели файтона пред него и от вътрешната уредба на разните отделения с ред апарати за лекуване с електричество, масажи, водно лечение и др.

МОНЕТИ И СЛАДОСТИ

От 19 февруари до края на 1901 г. министър-председател и такъв на финансите беше Петко Каравелов, който пусна в обращение монетите от 1 и 2 стотинки, които софиянци нарекоха „каравелчета“, а други ги деляха на „лорчета“ (от 1 стотинка) и „виолчета“ (от 2 стотинки) — имената на неговите дъщери. Тези монети постепенно изчезнаха; казваха, че ги прибрали просяците, защото нямали интерес от такова минимално подаяние...

Имаше никелови монети от 2 и 1/2 стотинки (наричани рупчета), от 5,10 и 20 стотинки. Обикновено при използуването им ги наричаха: първите — „десет пари“, вторите — „двайсет пари“, а третите — „грош“. Левът имаше пет гроша (само в Пловдив и Карлово го пресмятаха за шест гроша, но как ставаше това, не мога да си обясня).

Ще кажа какво можеше да се купи с малките стойности от монетите преди каравелчетата.

С „пет пари“ (2 и 1/2 стотинки — едно рупче) — чаша боза, чашка салеп, червено захарно петле на клечка, червено захаросана малка ябълка, намушена също на клечка, две кити (подсладени кръгове от тесто като това на вафлите). На същата цена човек можеше да се подслади с една сусамена или леблебиена питка, изрязана във формата на ромбоиди.

С „десет пари“ (5 стотинки) — няколко пейнир шекерчета, чаша шербет, малко халва, пуканки.

С „двадесет пари“ (10 стотинки) — чинийка сладолед, геврек, кебапче, печени кестени.

С "един грош" (20 стотинки) - една паста, чаша сироп със сода или чаша кафе в сладкарницата.

Разбира се, можеха да се купят съответно и други сладости, но не ми идват наум...

Продажбата на салепа беше специалитет на албанците — на арнаутите, както ги наричаха, а другото се продаваше от македонци. Боза продаваха и радомирските шопи. Тогава бозата се приготовляваше от просено зърно и се продаваше в дървени конусообразни буренца с жълти обръчи и дълъг жълт чучур, на който стояха нанизани обикновено две стъклени чаши с дръжки.

Салепът държаха във висок тумбест съд от жълт метал с тънък чучур, носен през едното рамо посредством ремък. На дъното имаше приспособление за разгорели дървени въглища, за да бъде салепът горещ. Продаваше се в чашки като за кафе, наредени в полукръгла тенекиена кутия, препасана пред корема на продавача.

Когато посетителят влезе в сладкарницата и поръча пасти, донасяха му разни видове, на брой 10, в една чиния и чаша с вода. От останалитс неконсумирани пасти до 10 се определяше за колко трябва да се заплати, като обикновено се даваше и бакшиш на сервитьора, разбира се, по желание. Сиропът се подаваше с изстудена сода, а кафето — в по-големи чаши. Вместо със сироп през лятото човек можеше да се разхлади и с бяло сладко с вода или сода...

РАЗВЛЕЧЕНИЯ

По късна есен (1902 г.) за пръв път видях какво нещо е кинематограф. На площад „Бански“ (до минералната баня) беше опъната дълга палатка, представляваща салона с наредени няколко реда обикновени дъсчени пейки, а в източната страна, по-нависоко, беше екранът от бяло платно. Вътре мъждукаха няколко електрически крушки, издаващи светлина не по-силна от обикновените свещи, които изгасиха при прожектирането. Отвън с шум бумтеше моторът, който привеждаше в движение динамото.

Първата картина беше как Далила отрязва косата на Самсона, който загубва своята сила според древното предание. До екрана на малък подиум конферансието (не българин) обясняваше:

— Далила реже коса на Самсон.

Самсон, като се пробуди, приближи се до един от стълбовете на Филистимския храм и като го обхвана, помъчи се да го раздруса, за да събори храма, но не успя, защото беше загубил грамадната си сила, а в това време конферансието добави:

— Самсон губи своя сила.

С това картината приключи.

Втори спомен е отиването на всички от къщи да слушаме опера от гостуващата италианска трупа на Енрико Масини с тенор Гуаско, баритон Белини и бас Газоти. Първия път слушахме „Риголето“, а втория — „Фауст“...

За салон на оперните представления служеше висока дъсчена сграда, варосана отвън, намираща се на мястото на днешните хали. Там се даваха главно циркови представления.

В същата постройка даваше спектакли и трупата на Ибиш ага (на турски). Между другото представяха и Шекспировия „Отело“ като фарс. Отело се обръщал към Дездемона с „Дездемона къзъм!“, а тя му отговаряла: „Вай, Отело керата“, което предизвиквало смях у зрителите...

Публикацията подготви:

ХРИСТО СТАНЕВ




7.10.2022 г.

Покана


Скъпи приятели, от името на сладкодумеца Крикор Асланян имаме удоволствието да Ви поканим на представянето на неговата увлекателна книга “Един софийски малчуган разказва”

Представянето ще се състои на 10 октомври 2022 год. (понеделник) в 18:30 ч. в Кафе-клуба на СБЖ, ул. "Граф Игнатиев" 4, 1-ви етаж.

В своите 465 страници изданието събира спомени и разкази за Стара София и десетки истории за живота в Столицата на България. Всичките те са написани от първо лице и с много любов към родния град.

На представянето ще имате възможност да се срещнете с автора и да получите автограф.

Очакваме Ви!