21.12.2018 г.

ТОП 10 на блог "Стара София"


Създаден през декември 2008 г. като полезно допълнение към страницата www.stara-sofia.com, блогът "Стара София" неусетно навърши 10 години. За десетилетие тук събрахме над 1300 публикации от най-различно естество, посетени (според статистиките на Blogger) точно 4 896 008 пъти. Много от тези пътешествия в миналото на нашата столица продължават да се радват до днес на значителен интерес. Това се случва, разбира се, не без помощта и на социалната мрежа, където нашите вълнения споделят вече близо 50 000 приятели

Скромното първо десетилетие на това наше кътче в интернет е хубав повод за равносметка. Каним ви заедно да си припомним десетте най-посещавани публикации, които спечелиха вашето внимание през изминалите години. Ето ги и тях:



16.12.2018 г.

Улиците с български имена в София през турско време


Из списание "Сердика", книга 1-2 от 1946 г.

В турско време София била разделена на квартали, които се наричали махали. Тези махали били прорязани от тесни, криви и кални улици, които турците наричали сакаги. Някои от тях били постлани с речни обли камъни, които много затруднявали ходенето. Почти всяка махала имала по една главна улица, името на която носела и самата махала. Улиците носели имената на разни заслужили и благодетели, които живеели по посоката към която е водила улицата, на името на еснафа, който е живял на улицата, на името на разни забележителни постройки като: джамии, бани, чешми и др. Отначало улиците носели турски и български имена, но по-късно българските имена били премахнати, като останали само две: Болярска и Калоянова. Улица Болярска била назована на името на софийските боляри, които са живели по нея. За тези боляри много малко знаем. До днес са известни само следните четирима боляри: Радослав Мавър, които в 1476 година подновил стенописа на Драгалевския манастир, Радивой, които в 1497 година подновил изцяло Кремиковския манастир, Витомир, костите на когото се намериха в черквата Св. София с пръстена му, по които се узнава, че това е самия той; какви са му заслугите не се знаят и синът му Алтимир, който бил ктитор и дарител на черквата в с. Бояна. Тази махала се намирала вън от града, днес началото на улица Гладстон, с големи къщи и дворове. Вероятно „Сините конаци“, които се намирали на завоя, който прави улица Гладстон, са остатъци от някой болярски дом.


Калояновата улица се намирала в центъра на града и се простирала от черквата Св. Крал — Св. Неделя до площада Кору-чешме, днес пресечката на улица Ц. Йоанна и Алабин. Тя била назована на името на софийския севастократор Калоян. Така, само тези две улици са дочакали освобождението на София, когато всички останали били потурчени. Това потурчване траяло до началото на миналия век, защото турците изпуснали от ръцете си занаятите си и почнали да се изселват. Ние виждаме, че София, която в началото на миналия век е имала около 50 000 души население, от което турците били голямо мнозинство, то в 1869 г. пътешественикът Ф. Хофщетер намира, че София имала само 18 000 души население, от което: 6 500 българи, 5 500 евреи и 1000 цигани. Това се дължи на изселването на турците и на прихождението на селяните от околните села, които станали причина българския елемент да стане мнозинство. Понеже селяните не знаяли нито дума турски, почнали да преименуват на български улиците, които водили към селата и градовете, като тези, които водели към по-големите центрове, нарекли шосета, а към по-малките — улици. Така се явяват: Цариградско, Ломско, Орханийско шосе и др. също и Драгалевска, Боянска, Перловска и др. улици. В 1861 г. се основава Първата софийска българска община, под управлението на тогавашния учен Георги Михалкович, който бил учил във Виена и през негово време се явили и други улици с български имена. Преди освобождението София е имала следните улици с български имена, които с протокол № 1 от 16.I.1880 г. били преименувани така:

ШОСЕТА

Цариградско - Цар Освободител

Орханийско - Московска — Регентска

Самоковско - Граф Игнатиев

Ломско - Мария-Луиза

Кюстендилско - Бул. Македония и пр.

УЛИЦИ

Банска - Екзарх Йосиф

Берковска - Веслец

Боянска - Цар Асен — Д. Паренсов

Болярска - Гладстон

Бистришка - Ген. П. Д. Паренсов

Видинска - Св. Кирил и Методи

Врачанска - Цар Симеон

Гергьовска - Цар Калоян

Девическа - Лавеле

Драгалевска - Цар Крум

Дупнишка - Цар Борис

Златишка - Стара планина

Малашевска - Ботев

Перловска - Ангел Кънчев

Плевенска - Оборище

Урвишка - Стефан Караджа и др.

С други протоколи и тези били изменявани, догдето се дошло до днешните имена. Мислим, че Общината би трябвало да въстанови името на улица „Болярска“, която е била търпяна пет века от турците и е носила името на софийските боляри, които са строили манастири и са ги подържали и както е известно, навремето са били единствените разсадници на науката.

Ал. Миланов


13.12.2018 г.

Новата загадка


Кое е мястото на снимката?



9.12.2018 г.

Маниери от Царство България: Целуване на ръка


В новата ни рубрика "Маниери от Царство България" ще ви запознаем с някои основни правила на поведение, утвърдени като норми на доброто възпитание преди 1944 г. Текстовете са извадки от книгата "Дом и общество" от 1935 г. с автор Лили Янакиева.

Целуване на ръка

Ръката на дамата се целува само в дома й или в дома на други, у които тя е на гости, в театъра, на бал, вечеринка, в елегантен локал, ресторант; в никой случай не на улицата, в магазини, учреждения, трамвая или омнибуса. Това е престарано и некрасиво. Ръка, облечена в ръкавица, не се целува. Когато дамата не свали ръкавицата си, това показва, че не желае да й се целува ръката. Нетактично е кавалерът да дръпне ръкавицата на дамата, за да целуне ръката й. Това е допустимо само при много близко познанство.

Тъй се целува ръка на дама, само че не е красиво дамата да подпре лявата си ръка на хълбока

Ръка се целува само на госпожите, понеже с това господата изразяват почитта си към омъжената жена. Неуместно е, следователно, да се целува ръка на едно младо момиче, защото това изглежда като подчертана интимност. Само годеникът има право да целуне ръка на годеницата. И тук, както навсякъде, се правят някои изключения: така например, един господин може смело да целуне ръка на една млада лекарка, на която, при все че е госпожица, иска да отдаде особена почит, затуй че е излекувала болното му дете. По същия начин може да се постъпи с една прочута певица, известна писателка или други подобни.

Когато един господин бъде представен на по-възрастна дама и тя му подаде ръка, той се покланя, навежда се леко към ръката, повдига я малко и я целува. Има много господа, обаче, които смятат, че могат без всякакъв повод да целуват ръка на всяка дама, която им се изпречи — млада или възрастна. Небрежно застанали с ръка в джоба, вместо да се наведат, те вдигат пръстите на дамата до устата си и загледани в очите й казват: "Добър ден, мадам". Подобно държане сьвсем не отговаря на добрия тон, но, за съжаление, не рядко може да се срещне в салоните или дори в най-доброто общество.


6.12.2018 г.

Новата загадка


Къде живее господинът с мустаците?



5.12.2018 г.

Старософиянци покоряват Черни връх


Крикор Асланян

Хвърлям раницата на земята и се строполясвам до нея изтощен. Едвам дишам, а сърцето ми бие, та ще ми спука тъпанчетата с 120 удара на минута.

Годината е 1953. Месец юли. Време слънчево и топло. А баирът пред заслона на бай Кръстю е жесток. С моите 50 кг. и раница още 20 се чувствам като наказания от Боговете Сизиф. Никога няма да забравя този баир. Минали са цели 65 години, а споменът за баира пред заслона на бай Кръстю е все още жив и болезнено осезаем.


Но да започна от самото начало.

Витоша. Прекрасна планина само на десетина километра от София. Красива, гостоприемна и величествена. Най-високият й връх, Черни връх, се извисява над 2000 метра височина и в подножието й се шири цялото Софийско поле. Тя бди над Столицата на България като страж, като смел воин, който никога не напуска поста си зиме и лете, при хубаво топло време, както при пороен дъжд или снежна буря. 

Десетки малки китни селца са се сгушили в полите й. Бистрица, Симеоново, Бояна, Княжево, Владая, Железница са входове към красотата на Витоша.

Каква живописна картина представляваше стъклената спирка на трамвай номер 5 на централния столичен площад Св. Крал, прекръстен на Св. Неделя, после станал площад Ленин, за да възвърне след 1989 г. отново името Св. Неделя.

Площад "Света Неделя"

Лятно време, всяка неделя, още в ранни зори, хиляди софиянци, нарамили тежки раници, се редят на опашка в очакване на поредния трамвай, който ще ги закара до село Бали Ефенди (Княжево) или до Бояна, откъдето пеша, но с песен на уста ще поемат пътя към Белата вода или към Боянския водопад. 

Екипирани с тежки туристически обувки, облекли винтяги и анораци, а някои и с китари през рамо, се отправят към близката планина. Повечето имат закачени на кръста алуминиеви манерки, облечени с калъфки от кафяв шаяк, пълни със студена вода, която при извора Белата вода ще бъде изхвърлена, за да се заредим с прекрасната ледено студена и сладка вода на този неповторим извор.

Някои са закачили на колана си и големи туристически ножове с кокалени дръжки. В планината ножът играе важна роля, било за да нарежем огромната любеница, изстудена в ледените води на Владайската река, било за да нацепим дърва за огъня, на който ще печем наденичките или суджука, закупен пътьом от магазина на Докузанов, намиращ се недалеч от площад Св. Неделя. 

През зимните месеци картината се променя. Планинарите са се превърнали в скиори и нарамили ски алпийки или за дълго бягане, с щеки, притиснати между ските, тръгват за Витошките писти. Е, не съвсем като днешните обработени писти с влекове и лифтове, но планината е същата. Понякога усмихната, понякога намръщена и пълна с неприятни изненади, за тези които не се съобразяват с нея, не я уважават и не са изучили добре променливия й характер.

Тогава нямаше неопренови костюми, нямаше специални скиорски гащеризони. Обличаха клинове или голф панталони от дебел шаяк, надяваха дебели пуловери, плетени на ръка от мама или булката, а на главите си носеха плетени скиорски шапки. Пъстроцветните им шалове се вееха след тях, когато се спускаха “шус” с шеметна бързина по “Стената” под Черни връх.

При хижа "Алеко"

Вечер, събрани около бумтящото кюмбе в хижата, китарите отново пригласяха на певците-планинари, които с нежност и романтика пееха песни за вълшебното цвете “еделвайс” и за красивата Витоша. Палавите пламъчета на огъня играеха по загорелите лица на скиорите, докато премръзналите им ръце стискаха алуминиевите канчета с горещ планински чай, от който въздуха се насичаше с аромата на риган, мащерка и коняк “Екстра”.

Известна е поговорката “Лятно време без абичка, зимно време без торбичка, не се ходи на планина”. 

Навлезли в лоното на планината, хората се преобразяват. Грижите, тревогите на ежедневието остават там назад в големия град. Когато вървят по сенчестите пътеки на планината, хората са усмихнати, дружелюбни, приветливи. Раздават щедро усмивки и поздравляват всеки срещнат непознат турист, сякаш планината превръща всички в едно семейство, в което всеки е готов да помогне на другия при нужда, да се повеселят заедно, непознати допреди 5 минути хора, или да изпеят заедно весела планинарска песен.

Една от най-любимите хижи на Старософиянци за неделните излети беше хижа “Фонфоните”. Често посещавани бяха също хижите “Планинец”, “Момина скала”, “Тинтява”, “Родина” и “Кумата”.  Хижа “Еделвайс” се славеше с най-студената и вкусна вода, а след нея на изток бяха “Брокс” и Селимица”.

Местността “Белите брези” привличаше много семейства с малки деца, заради широките равни поляни, изпъстрени с прекрасни планински цветя, на които децата можеха да тичат на воля, да играят футбол и гоненица, бидейки пред очите на татковците “чукащи” белот и майките, отдали се на “женски” разговори.

Много често, привечер, за да се върнем у дома, се спускахме по изключително приятния път към село Владая, предпочитан заради сянката и ромона на Владайската река, чието течение следваше пътя. От Владая автобусите ни закарваха до София. Често, преди да се приберем вкъщи, хапвахме вкусната шкембе чорба на владайската кръчма или от сочните й кебапчета.

Третата ни учебна година в механотехникум “Сталин” е завършила. Догодина ще бъдем 4-ти курс. Вече сме големи и жадни за живот и подвизи. 

Четирима приятели от класа решаваме да се качим на Витоша за една седмица. И четиримата сме планинари и обичаме природата, особено близката планина Витоша с нейния теменужен воал. Речено-сторено.

Агоп (Аги) е главатарят. Нали ни е “батко” с една година, Берч е изключително спортна натура, а Никола (Коко) пее и свири на китара. Той и Аги е китарист. Той пее на испански език, който не знае, но го докарва на звучене, броейки на арменски от 1 до 10 и обратно. И накрая Кирето (моя милост) - изтъкнат кулинар и готвач, още тогава.

В онези години туристите, качвайки се на Витоша, се обличаха като че ли ще изкачват връх Чомолунгма. Яки туристически обувки, подковани с габъри, и обути с дебели вълнени чорапи. Карирани ризи с къси ръкави и къси тиролски панталони с презрамки и еделвайс отпред. Ние нямахме такива панталони, та бяхме облекли кой каквото има. Дебели пуловери като за сибирски поход и винтяги като на партизани от отряда “Чавдар”. На главите печените туристи си връзваха по една кърпа с ярък цвят. Аз си носех жокейката от тъмно синьо кадифе (реквизит от сценката за хулигана Буги).  

Даже за еднодневна екскурзия тогавашните туристи ходеха с големи раници на гърба. Храна се носеше от града. По хижите най-много да ти дадат планински чай с ненадминат аромат или боб чорба, в която боба трябва да търсиш с подводница. А ние отивахме за цяла седмица. 

На Витоша имаше доста хижи, но нито един ресторант или павильон за храна. Никакви “скари -бири”. Само студена и сладка витошка вода, трева, полски и горски цветя и борови шишарки.

На делова среща обсъдихме и решихме какво да вземе всеки един от нас като храна. На първо място 10 самуна хляб. Сирене, кашкавал, салам и краве масло. Естествено и мармалад и конфитюр (от мамините сладка). Домати и краставици със сигурност, за зелена салата не помня. Но взехме мляко, захар и тенджера, за да си направим горе сладолед. Естествено, това беше моя идея.

И така, сутринта на деня “Х” натоварени като магарета се качихме на рейса за с. Драгалевци. Пътуването беше вълнуващо, за първи път тръгвахме на такава дълга експедиция сами без родители. Ура! Да живее свободата.

След повече от половинчасово пътуване, рейсът ни стовари на площада и това беше краят на веселата част.

Нямаше автобус, нямаше лифт, за леки коли да не говорим, даже в София бяха малко, та децата можеха да ритат топка или да играят “народна топка” спокойно на улицата. 

Бавно, с достойна стъпка се отправихме към планината. Времето свежо, ние също, крачехме мълчаливи към подножието на Витоша. Навлязохме в гората, пътеката беше не много широка и поносимо стръмна. Все пак сме в планина. Вървяхме час-два, спирахме на кратки почивки и продължихме изкачването към заветната хижа “Алеко”. 

Поради липса на пътища в планината много от витошките хижи са строени с материали качвани на гръб от самите туристи. Един взимал 4-5 тухли, друг 5-10 кг. цимент или някоя по-къса греда, всеки е помагал според силите си. В подножието на Витоша са били създадени бази за строителни материали, откъдето туристите доброволно са взимали кой колкото може да носи и са го качвали до строежа на съответната хижа. Така е строена хижа “Алеко”, хижа “Фонфон” и много други. 

Хижа "Алеко" в строеж

Бяхме вървяли около два часа, когато гората започна да се разрежда и изведнъж изчезна от погледа ни. Пред нас се ширна една огромна стръмна поляна, осеяна с благоуханни цветя, билки  и трева. На горния край на тази поляна бил заслонът на Бай Кръстю и от там вече пътят до хижа “Алеко” почти равен. Но ние засега бяхме в подножието на тази стръмна поляна. И заслонът не се виждаше. 

Командирът изкомандва “ходом марш” и тръгнахме по нанагорнището. Краката ми натежаха, сякаш имах ботуши от олово, раницата според мен тежеше 50 кг., а аз - само 20. Бяхме си разменили местата. Мъка голяма! След години многократно съм ходил до Ресторант “Щастливецът”, ами нямаше такъв страшен баир и с песен стигах до Щастливеца яхнал Ладата или Пежото. Но през 1953 г. “Щастливецът” не съществуваше, аз пък даже на сън не бях виждал Пежо. И крачех, и псувах на ум (иначе ще ми се смеят приятелите), и крачех, краката ми се подгъваха като гумени, пот се лееше не само от челото ми, но имах чувството, че съм се подмокрил.

В един момент вече не издържах, хвърлих раницата на земята и се строполих до нея изтощен.  Ударите на сърцето ми чувствах като удари на боен чук по крехкото ми 50-килограмово тяло. Тримата застанали до мен се превиваха от смях. Обиден попитах защо се смеят. Били сме пред самия заслон на Бай Кръстю.  

Кризата беше преодоляна. До хижа “Алеко” пътят беше приятен и го изминахме за много кратко време  и с весело настроение.

В хижата се регистрирахме. Определиха ни местата в общата спалня на наровете, дадоха ни одеяла и тръгнахме да се разходим към “Мечата поляна”.

На следващия ден, след обилна закуска с ароматен планински чай, сирене, кашкавал, масло и мармалад от шипки, се захванахме със сладоледа.  

На импровизирано огнище запалихме огън, загряхме млякото и захарта, сгъстихме крема с няколко лъжици брашно и пакетче ванилия и сладоледът беше готов. Оставаше да го замразим. Кремът беше ароматизиран и оцветен от сажди, миришеше на пушек. Намерихме пряспа сняг, зарихме тенджерата в снега и започнах да я въртя с една пръчка, мушната в дръжката на капака. Да, обаче се вътреше капакът, а не тенджерата. Аги, човекът-техничар, завърза капака за дръжката на тенджерата и... сладолед не се получи. Изхвърлихме всичко, казах си язък за мъкненето по баира и тръгнахме към Черни връх. Покорихме го!

Черни връх

На третия ден, рано след обяд, тръгнахме към хижа “Кумата”. Пътят през Платото е лек и приятен, ноо... заваля дъжд и падна мъгла. Видимост 3-4 метра. Иди, че открий хижа в тази мъгла. Особено за такива “печени планинари” като нас, които хората наричат “кашкавал туристи”. 

Повече от час се лутахме из гората и мъглата, но хижата не се виждаше. Когато най-сетне я открихме, се оказа, че сме се въртели около нея. Влязохме и се строполихме на дървените пейки в общото помешение, което служеше за столова на хижа “Кумата”.

Тя беше почти празна. В един ъгъл седеше млад мъж с книга в ръка. Много по-късно разбрахме, че това е Кристиан Дянков - бъдещ известен преводач от английски. Тогава е бил студент. Появата на една страхотно готина мадама в червен анцунг с надпис на гърба “ЦДНА” ни накара да се спогледаме многозначително. Оказа се, че се казва Доротея, приятелка на домакина на хижата “Марципана”. Забравил съм името му, за което ви моля да ме извините. Малко по-късно се появи и една друга, която приличаше на Росинант - коня на Дон Кихот. Този ден в хижата нямаше други хора.

В хижа Кумата прекарахме три приятни дни. Разхождахме се из околностите, качихме се на Платото, за да видим къде бяхме сбъркали пътя в мъглата. Три безоблачни дни без особени приключения, освен...!

Един ден наш Агопчо каза, че ще ходят с Коня да събират гъби. Е, нашичкият се беше уредил. Половин ден ги нямаше и пристигнаха с шепа гъби, почти всичките отровни. Добре, че Коко ги познаваше, та ги изхвърли на боклука. Не са имали много време за търсене на ядливи гъби.  Смяхме се много, защото не ядохме от плодовете на “гъбарската” експедиция.

Седемте дни из витошките поляни се изнизаха весело и неусетно. Щастливи, с прекрасно настроение и сериозно олекнали раници се спуснахме до Бялата вода, напълнихме манерките със студена витошка вода и поехме към Княжево.  

Бяхме 16-годишни. Това беше първото ни многодневно планинарско приключение. Бяхме щастливи! 


24.11.2018 г.

За общинския скулптор Васил Зидаров и неговите вече поизчезнали произведения


Из списание "Сердика", книга 1-2 от 1946 г.

Градини и украса 


Спомняте ли си, колко тържествено и весело бе някога при градинските увеселения?... Спомняте ли си за вечерните разходки по полутъмните алеи на градската градина във вашия роден град?... Колко мили спомени! Каква неизразима носталгия за „онова време“! Колко недоизказани думи се таят и до днес в сърдцата ви — думи, които будят и сладост, и тъга, и затова, може би, са тъй скъпи, че човек ги пази до последния си час!

По това време градската градина бе център на всички тържества, бе място за разходка, за свиждане — бе един символ. И до сега още „в глухата провинция“ градската градина е запазила своето романтично очарование и властта си над човешките души и сърдца.

В София, обаче, тя загуби почти всичко от своето минало величие. И когато сега минаваме покрай нея, тя не ни говори нищо за себе си, нито и за нас самите. „Срещаме се“ като чужденци. Може би, защото Градската градина даде "поколение" от толкова много красиви градинки, пръснати навред из града, че не може вече да ни плени със своята старческа прелест! Или, защото ние станахме по-претенциозни, та дирим въодушевление и наслада в подземните барове и в „чайните“, потънали в пепелявия дим на цигарите!... Господ знае защо... Но в градините на големите градове не се срещат вече „безумни поети и тихи сенки на влюбени човеци“. Днешните техни полунощни посетители са или безделници, или ипохондрици, чиято сбъркана съдба ги води по тъмните кътища на града. И затова, когато настъпва денят, светлината ги разгонва от оросените пейки и открива пътя за истинските им обитатели, за... децата.

Да, градините са вече само за децата. Затворени в разноъгълните стени на апартаментите на модерните многоетажни здания сякаш „увиснали“ между небето и земята — децата намират въздух и простор в близката градинка. Тя е тяхното свободно царство.

Тъй си мисля аз, когато чувам отдалече нестройния хор на звънливите им гласове и все повече се убеждавам в тази мисъл, когато видя тяхните чудновати, възторжени игри. Науката за модерния град може да продължава да смята, че обществената градина е един от основните елементи, без който градоустройствените планове не биха били завършени; лекарите и хигиенистите нека поддържат, че градината — това е „белият дроб“ на града; естетът нека твърди, че тя е една украса; пенсионерът — че е безплатно място за почивка... това си е тяхна работа! Тя не влиза в съображенията на малчуганите, когато строят своите пясъчни кули, и в своя си градеж влагат неосъзнатите си планове за бъдещето, нито действуват на съзнанието им, когато излагат своите крехки телца под животворящите лъчи на слънцето. Не, това не ги интересува! Те искат само, те трябва да бъдат свободни. Това е тяхното голямо право, пред което ние, днешните граждани, се прекланяме в името на утрешните...

Скулпторът Васил Зидаров - създателят на бронзовите фигури, пръснати по столичните градини

Струва ми се, така ще да е мислил и онзи общински управник (и вчерашен, и днешен), който положи толкова големи грижи към софийските градини. Не съм срещал, но възможно е да съществуват хора, които да смятат, че по отношение уредбата на градините се върши разточителство; убеден съм, обаче, че има такива, които мислят, че тук вече се прекалява:

— Какви са тези котки и маймунки, мечки и мечета, които „изникнаха“ в почти всяка софийска градина?... Само това ни липсваше!

И, наистина, това е „новото“ за София. Ех, прието е, обяснимо е, да се поставят, например, паметници на заслужили българи — това е единствената им награда у нас, и ние им я даваме повече с снисхождение, отколкото от признателност — но тези зверчета!

За да успокоя такива едни разбунтувани съвести, аз посетих „виновника“ за появата им. Той е общинският скулптор Васил Зидаров. Намерих го... Поприказвахме си... Ето какво ми каза той:

— Скулптурната украса на софийските градини специално има вече своя история — близо 15 годишна. Започна се от начало — собствено, тогава се слагаше и началото — но мисълта ми е, че се почна от първо необходимото: вода за децата! А в скоби казано, аз стоя на гледището, че децата имат най-съвършеното отношение към градините: там те не отиват да се разхождат, нито да си почиват и съзерцават, а да живеят. Следователно, трябваше да се мисли и да се гадае върху това, как да се направи този техен живот по-хубав, по-занимателен, по-естествен, най-сетне — по-близък до детския им свят... Та, в началото се построиха чешми. Едни от първите са чешмите в градинките на пл. Такев (сега е разрушена от бомбардировките), пред Военния клуб, в Градската градина...

"Исус и самарянката" - отливане от бронз

По-късно се пристъпи към украса със скулпторни групи. Трябва да отбележа, че тази идея не е случайно хрумване; тя е осъществена навсякъде в европейските страни — нещо, което установих и при посещенията си в тях. Но това не значи, че аз пристъпих към просто подражение, към копиране. Помъчих се да вложа в това си дело наше, тъй да се каже, българско разбиране. И още: да погледна с очите на детето и да почувствам с неговите чувства.

Прочее, трябваше да се украсят градините. За кого се вършеше това, преди всичко? За децата. Добре. Значи, скулпторните работи трябва да им съответствуват — и ето че създадох „Дете със гъска“ (фонтан на ул. Ив. Асен II), „Дете със делва“ (чешма-басейн в градината при църквата Св. Троица), „Дете със зайче“ (в Паркът на свободата). По-нататък: кое е най-интересното в света на детето? Животното, безспорно. Тогава направих „Маймунката“ (в детското игрище в Парка на свободата) „Антилопата“, „Мечето“, „Козлето“ (все в Парка на свободата), „Сърнето“ (при Орловия мост), „Катеричката“ (в Градската градина), „Гълъбите“ (фонтанът при Техническото у-ще, покрай Перловската река), „Котаракът“ (на пл. Възраждане), „Двете сърнички“ (пред Военния клуб) и т. н.

Двете сърненца... пасат на поляната пред Военния клуб

Процесът на тяхното „раждане“ бе много дълъг: прекарвал съм с дни в размисъл, какво и как да го направя, та по-лесно да привлече вниманието на детето, да бъде характерно за отделното животно. Вижте „Котаракът“, например — не ви ли се струва, че някаква невидима ръка го гали по гърба и той е вдигнал опашката си с безкрайно удоволствие? Аз исках, още, да вложа и едно социално тълкувание в скулпторната група — затова и не случайно е, че поставих „Детето с делвата“ тъкмо в градината при църквата Св. Троица. Съобразявах се и с околната обстановка: двете сърнета пред Военния клуб са всред широка поляна, обградена от храсталаци, а „Детето върху земното кълбо“ (в Парка на свободата) подсказва на всеки, че там, наблизо, е обсерваторията.

Детето върху земното кълбо...

Бихте ме попитали: кои са прототипите на моите скулптори? Разбира се, че те съществуват, макар и да не мога да ги посоча: едни съм „изучавал“ в Зоологическата градина (и това е ставало в продължително време, за да уловя най-характерното у тях, тъй като там животните са поставени, все пак, в неестествена за живота им среда), други съм наблюдавал в лесовете на Странджа. Тъй или иначе, у мен има особено сродство към тези волни и безобидни създания — и лесно протълкувах онази сложна смесица от любопитство, любов и възхищение, които децата проявяват към животните. И се помъчих да ги зарадвам, да ги удовлетворя.

Така „изникваха", днес тук, утре другаде, скулпторни групички, които станаха „другари“ на децата. Възрастните минават покрай тях и почти не ги забелязват. Тези, които се спират да ги погледат, сигурно и не подозират каква работа се изисква за тяхното завършване. Тук вече аз имам да кажа за себе си много по-малко, отколкото за моите помощници от бронзовата леярна при Общинската техническа работилница. Онова малко козле, например, е преминало през 4-5 етапи на изработка и то в продължение на цял един месец! (Дали някой не мисли, че то е изделяно направо от метал?). За всеки подробностите на тази „черна работа“ ще да са скучни, и аз няма да ги разправям.

Доколко отговорно гледа нашето Общинско управление на скулпторната украса на града, може да се съди по това, че тя създаде специално отделение, чиито задачи нарастват все повече и повече, и което с време, ще стане (да се изразя по моемо) гримьорът на красива София.

Ние имаме пред себе си още много работа дори и в това направление, в което сме работили най-много, макар че броят на скулпторните групи е повече от 35. Сега ще трябва да се пристъпи към отбелязване и увековечавате на много събития; ще трябва да се маркират с барелефи или с цели фигури още някои от големите улици на града (както стана с ул. Раковски, бул. Хр. Ботев, патриарх Евтимий) — и в тази си задача ние ще подирим желаното и ценено сътрудничество на Секцията на скулпторите при Съюза на художниците. Ще трябва да се доразвие и планът ни по отношение града на мъртвите, където до сега само украсявахме и маркирахме („Иисус и самарянката“, „Мироносците“ и пр.), като личният почин за издигане паметници се подчини на една ръководна идея, за да се сложи край на голямото безвкусие, което цари там, дело, обикновено, на прости каменоделци. В културните европейски страни, гробищата са истински музеи на изящни и идейни замисли, вплътени в камък и метал от талантливи ръце.

Мечето... на чешмата в парка на свободата

Изобщо, идеята на Софийската общинска управа е, да направи София един красив град, по-красив, отколкото беше, толкова красив, колкото заслужава, като столица на България.


22.11.2018 г.

Новата загадка


Какво виждаме на днешната снимка?



16.11.2018 г.

1000 метра над София (1914 г.)


Списание "Аз знам всичко" от 29 юни 1914 г. отразява един любопитен епизод от ранната история на въздухоплаването и фотографията в България. Става дума за едно от първите заснемания на столицата от въздуха, станало възможно благодарение на бурното развитие на авиацията в онази епоха. По-малко от 4 години по-рано, отново над София, руският авиатор Борис Маслеников провежда първия самолетен полет в България. Съществуват сведения, че по време на този полет са направени аеро снимки на София, но поне за нас те остават неизвестни.


1000 метра над София

Горната снимка представлява един изглед на столицата, снет от нашия фотограф при полетите му с аероплана "Румплер" от една височина от 1000 метра. Снимката е направена с апарата на в. "Утро". В средата й се вижда центъра на града, катедралата "Св. Неделя".

Цяла седмица столичани се любуваха на чудно смелите полети на пристигналия в столицата германски пилот Алфред Фридрих, извършвани с моноплан „Румплер“. Последните имаха за цел да изтъкнат пред нашите военни авиатори всички преимущества и голямата устойчивост на германския тип летателни машини. Извършиха се и военни упражнения — издирване на заели позиции и укрили се или в движение в околността на София батареи, разузнавателна служба, която летелите с моноплана артилерийски офицери изпълниха с рядък успех.

Пилота Алфред Фридрих изминал с аероплан пътя Берлин-Париж-Лондон-Берлин

Пилотът Алфред Фридрих и германския поручик изминал с кон пътя Берлин-София

Докогато всички наши военни аероплани са стари, съвършенно негодни вече за никаква работа летателни машини, „Румплер“ има неизброими превъзходства. Моноплана отдалеч има чудно красив изглед и прилича на същински орел, с който и наистина съперничи. Средната бързина, с която аероплана се движи, е около 120 километра в час.

Моноплана „Румплер“ на 25 м. височина.

Авиаторът бе така любезен да извърши един полет и с нашия фотограф. Един изглед на столицата, направен с апарата на в. "Утро", единствения пригоден и за такива снимки, поместваме на първа страница.

Нашият фотограф след полета

Смелият авиатор изпълни и първото далечно пътувание у нас с аероплан, като с един пътник, военния авиатор поручик Поп Кръстев, замина от София за Русе.


11.11.2018 г.

Един пазарен ден в Стара София


Крикор Асланян

Петък, 13 септември 1940 година. Пазарен ден в София. На Централния софийски пазар, наричан от някои “Женски пазар”, цари голямо оживление и е много шумно. Още от снощи от всички краища са запристигали каруци с ритли, впрегнати с чифт волове или каруци-платформи, теглени от дръгливи кончета. 

Шопи с накривени калпаци, облечени с дебели овчи тулупи, с остен в ръка подканват Белчо и Сивчо да бързат към улица "Драгоман", където  е  единственият пазар на столицата на Царство България. Гиздави шопкини облечени в черни литаци и сукмани, върху домашно тъкани  грижливо избелени, кенарени ризи се возят сред щайги и кошове, пълни с пресни плодове и зарзават от собствените им бахчи. Някои са окачили на вратовете си по няколко реда пендари, които едва ли са минали покрай златото. На главите са вързали разноцветни забрадки, а зад дясното ухо много от тях са боднали и по едно цвете от градината. Белосани и червосани като за градо, те тайно се надяват да срещнат възхитения поглед на някой градски левент. 


Воловете тежко пристъпят по едрите павета на улица "Цар Симеон" на път към пазара, където стопанинът ще разтовари от каруцата цялата стока, преди да отведе добичетата до двора на един от близките ханове, където ще ги напои и им даде да похапнат, та чак тогава ще се отправи към пазара, за да подреди стоката и почине няколко минути, преди софиянци да защъкат из пазарището. 

Някои  подреждат стоката си в каруцата, а други са наели сергии, където подреждат щайгите с по-деликатните зеленчуци и плодовете. Пиперът, зелен или червен, сиврия, камби или капия, се продава направо от големите кошове, плетени от тънки дренови пръчки. Те са дълбоки по метър, конусообразни с тясна заоблена основа и широко гърло. Тиквички, морави патладжани, пресен фасул - зелен или жълт, както и пресният грах се продават също от такива кошове. Те са пред каруцата, та гражданйете по-лесно да избират това, което ще напазаруват за следващите дни до вторника, когато е следващият пазарен ден в Столицата.


Между каруците са издигнати планини от едри ломски любеници с тъмно зелена, като нощта, кора, жълта сърцевина и малки бели семчици. Тук има и кърваво червени захарни дини, докарани чак от Арчар, известни с аромата и сладостта си. Една от тях, разцепена на две, служи за корона на грамадата, която още преди залез ще се стопи като ланския сняг.

Докато петърчкото зеле се разграбва от софиянци, откъм фурната на Боре на ул. "Цар Симеон" ръчни зарзаватчийски колички пръскат аромата на печени костенурки, а продавачите им подканват мущериите да си купят прясно изпечени “горски пилета”.

Алено червени, розови и зелени за туршия домати разнасят из въздуха невероятния си аромат, зовящ за чашка ракийка анасонлийка. Дълги краставици-ланги, хрупкави руски краставички (сега ги наричаме корнишони), смесени с доматите, са най-прекрасното мезе за сливовата отлежала в черничево буре ( гроздова и плодова ракия пиеха само каруцарите и хамалите).

Сергиите, отрупани с плодове, напомнят картина на Реноар, в която багрите се смесват в причудливи комбинации. Праскови, докарани чак от Сливен, с нежна кадифяна кожа, златисти кайсии от Силистра съжителстват с ягоди от Берковица, които според сорта си преливат от ярко червено до тъмно бордо. Череши хрущялки от Кюстендил, Бобошево и Драговищица, съжителстват с ябълки “златна пармена” и “Белфлоьр”, също от Кюстендилско - ябълковата градина на Царството. За сливите от региона може да се напише цяла ода. Бостаните на Долни Дъбник, лозята на Пазарджик и Карлово разнасяха ароматите си не само на софийския пазар, но в такива дни се чувстваха из целия град. На сергиите с грозде можехме да опитаме ароматния сорт “Чавуш”, кехлибареният “Болгар” или карловския мискет, който можеше да ви задуши с необикновения си мирис на теменужки

Веднага след като прекосяхме ул. "Цар Симеон", попадахме в района на атракциите. Тук, в ограденото с въже пространство, бай Гюро бореца, гол до кръста се беше вкопчил в мечката стръвница, която беше оставила следи от ноктите си върху тялото му. До “арената” на Гюро беше палатката на младия мъж “Човека 206 кила", който имаше по шест пръста на краката си, а белите му хасени гащи висяха пред палатката за реклама на “шоуто”.

В тази част на пазара бяха и продавачите на мляко, сирене, извара и агнешко. Докато кокошки, пилета и горди петли с ярко червени гребени се продаваха на най-долния край на пазара, близо до булевард "Сливница". Тук беше и тържището на разсада и фиданките, както и луковици и разсад за цветя и декоративни храсти.

Върху малките масички на старите селянки можехте да намерите всички ароматични треви и подправки, пресни и сушени, за приготвянето на неделния празничен обяд. Чубрица, босилек,  риган и мащерка. Магданоз, розмарин, копър и мента разнасяха своя необикновен парфюм из целия пазар. Сладък и лют червен пипер, сминдух и балканска чубрица допълваха тази вакханалия от естествени аромати, които превръщат гозбите на старософиянци в шедьоври на кулинарното изкуство. 

Ах, ето една капелата софийска Госпожа, съпровождана от своята слугиня - напета мома вакарелка, да пазаруват. В момента госпожата избира връзки целина с неголяма глава и тъмни свежи листа, които слага в кошницата, носена от слугинята. 2-3 връзки лозови листа отиват да правят компания на целината, а копърът и едролистният магданоз са необходими за сармите, с които Госпожата е решила да нахрани семейството си на неделния обяд. За тази цел преди малко тя е купила и килограм прясно смляно телешко месо от касапница “Милосърдие”, намираща се също на ул. "Цар Симеон". Пъпеш от сорта “медена роса” ще осигури десерта на този неделен обяд. С всяка изминала минута кошницата все повече натежава, но Госпожата не се притеснява. Анка е яка и може да носи тежката кошница до дома им на ул. "Солунска". Госпожата не пропуска да хвърли в кошницата и няколко зелени люти чушлета за Господина. Естествено те са безплатна добавка към напазаруваното от този шияковски шоп.


Преваля пладне и бавно пазарът утихва. Селяните крият дълбоко в пазвите си спечелените пари и лека-полека започват да прибират малкото останала стока. Докато Нане прескача до хана да докара воловете, Пена прибира празните кошове, като ги трупа един връз друг. Скоро пазарът ще се изпразни и общинските метачи ще започнат да чистят улица "Драгоман".

Само на ъгъла на ул. "Св. Св. Кирил и Методий" и "Цар Самуил" все още се трупа народ пред дървената “бъчва на смъртта” на братя Соколови.


8.11.2018 г.

Новата загадка


Днес се движим по улиците на изчезнала София. Кое е мястото на снимката?



5.11.2018 г.

Христо Алексиев: Албумът "Една като никоя" е незабравима разходка из изчезналата красота на стара София!


Христо Алексиев е роден през 1950 година в София. Завършва Художествената гимназия в София и Академията за изящно и приложно изкуство „Граф Строганов” в Москва, Русия, като магистър по изкуствата. Член е на Съюза на българските художници от 1978 година и на Асоциацията на австрийските художници от 2000 г. Носител е на: Първа награда за плакат на 8-то Биенале за приложна графика – Вилнюс, Литва, 1971; Трета награда за плакат – Бърно, Чехословакия, 1979; Втора награда от Калифорнийския Музей за наука и индустрия и Трета награда за филмов плакат на конкурса, организиран от списание „Hollywood Reporter” – Калифорния, САЩ, 1981. Има множество награди за плакат, театрален плакат и графичен дизайн от българските изложби на приложна графика. Правил е самостоятелни изложби в София; Люксембург; Прага и Братислава, Чехословакия; Алжир; Виена и Залцбург, Австрия. Негови произведения са притежание на галерии и частни колекции в България, САЩ, Австрия, Франция, Германия, Италия, Швейцария, Русия, Финландия, Естония, Полша. Работил е като плакатист на ВИТИЗ (НАТФИЗ), Малък градски театър зад канала, Театъра на армията, Сатиричния театър и други. От 1993 година живее и работи в Австрия като художник на свободна практика. Сътрудничил е като илюстратор и графичен дизайнер на списанията „WIENER”, „H.O.M.E.”, „WIEN Live“, „WOMAN”.



Христо, представи се с няколко думи на нашите читатели?

Художник в областта на плаката, илюстрацията, портрета, портретната карикатура, оформлението на книгата, логото, пощенската марка и цялостния графичен дизайн. Страстен колекционер на стари пощенски картички и снимки.  

Събира ни един истински празник за приятелите на стара София. Преди броени дни излезе от печат твоят уникален албум "Една като никоя. София в старите пощенски картички и снимки". Какво представлява той?

- На първо място искам да кажа, че посветих изданието на моите родители Мария и Марин Алексиеви, защото наследената от тях любов към красивите обикновени неща, съхранили паметта на родния ми град София, и до днес определя смисъла на моя живот.

Албумът е с формат 24 х 33 см и обхваща периода от 1879 до 1920 година. В обем от 360 страници са подредени близо 700 пощенски картички, снимки и документи. Проследявам развитието, изграждането и промените на изпълнената с дух и романтика стара София и извисяването ѝ до европейска столица. Читателите ще могат да надникнат сред човешката гълчава на софийските пазари, да почувстват българския възрожденски дух в архитектурните традиции, да усетят бита и уловията на живот, топлината в отношенията и ежедневието на някогашните софиянци. 

Изданието е двуезично - на български и английски език. Илюстрациите са четирицветно отпечатани. Този вид печат оскъпява албума, но дава възможност за пълна изява на нюансите в цветността на изобразения материал. В завършен вид изданието е с твърди корици с обложка и суперобложка.

Албумът е без аналог до момента и като съдържание, и като оформление. Какво го отличава от всички други книги за София?

- Това, което отличава албума от другите книги за София, е гледната ми точка на художник към автентичния изобразителен материал и прецизното ми вглеждане в детайлите. С подреждането на картичките и снимките в албума предлагам една незабравима разходка из изчезналата красота на стара София. Високо професионалната обработка на изображенията и композирането им също са отличителна черта на изданието.

Ти си автор, художник и оформител на книгата. Бих нарекъл създаването на такова внушително издание в родна среда чудо, ако зад него не стоеше наистина огромен труд и много усилия. Защо се захвана с тази сизифовска задача?

- Още преди около 45 години като студент в Московската художествена академия „Граф Строганов” поставих началото на моята колекция от стари пощенски картички. Първоначално темата ѝ беше свързана с моето призвание – плаката и графичния дизайн, но моите родители и срещата ми с колекционери и радетели за съхраняването на всичко българско ме насочиха към вечната тема София. Така, като събирах и изучавах старите пощенски картички и снимки от София, реших да възкреся хронологически изчезналото лице на столицата, като му върна усмивката на миналото. 

Пътуванията ми в Полша, Чехословакия, Унгария, Германия и Франция постепенно обогатиха колекцията ми, но истинският ѝ облик се оформи в България и по-късно в Австрия. В сърцевината ѝ залегнаха находките ми на срещите в Софийския филателен клуб и посещенията на стари софийски фамилии, частни колекционери, антикварни магазини, Софийския битпазар... Уникални пощенски картички, снимки и гравюри закупих на антикварни търгове във Виена (Dorotheum) и Залцбург (Markus Weisenböck), както и от букиниста  Хелфрид Зееман (Photo-Antiquariat Helfried Seemann), голям познавач на старото българско фотографско изкуство и притежател на антикварен магазин в центъра на Виена. 

Реализацията на албума се оказа много дълъг и сложен процес. Прецизното компютърното обработване и подреждането на изображенията отне около 3 години. 

Да, наистина в българските условия това се оказа сизифовски труд, но се надявам, че колекцията ми от „открития” ще зарадва ценителите и ще се превърне в една своеобразна „археология” на София.


Много от фотографиите в албума са непознати и се публикуват за първи път. Кои са най-ценните материали, които представяш?

- В моя албум се постарах да покажа по-редки и уникални стари снимки. Сред тях са публикуваните за първи път: булевард „Дондуков” в посока площад „Свети Крал” и църквата „Свети Спас” (около 1886 г.), софийската Военно-гълъбна пощенска станция и Телеграфната рота пред църквата „Света София” (1896 г.), сградата на Народното събрание в строеж (около 1885 г.), погребението на генерал Сава Муткуров (1891 г.), внасянето на тленните останки на Княз Александър I Батенберг в Ротондата „Свети Георги” (1893 г.) и други. 

Много са и рядко срещаните автентични снимки от стъклени негативи и позитиви и стереофотографии. 

Какво е за теб старата пощенска картичка? Защо я поставяш в сърцето на твоя албум?

-  Какво всъщност е пощенската картичка за мен и по конкретно тази от стара София? Един спомен, едно лично пътуване, едно сантиментално преживяване, една неосъществена любов или копнеж по един съществуващ само в мечтите ми град, скътан във фантазията на художника в мен? 

Да! Всичко това заедно, което, променяйки облика на любимия ми град, по свой начин променяше и мен! Харесвайки по-големи, по-красиви, по-уютни, по-интересни градове, живеейки в тях, аз упорито се завръщам в моята „една като никоя” София, защото в София съм си у дома и защото вярвам, че тук Бог е най-близо до мен. Затова пощенските картички са в моето сърце и затова съм ги нарекъл „красиви крилати картончета”!

Книгата ти е признание и към първите български фотографи. Какво не знаем за тях?

- Много са пионерите на българската фотография: Анастас Карастоянов и синовете му Иван и Димитър Карастоянови, Тома Хитров и Тодор Факиров в София, Мойсе Камерман в Русе. За някои от тях разказвам подробно в предговора на албума. Давам примери как от техните оригинални фотографии са изработвани и пощенски картички. Независимо от количеството техни фотографии, запазени до наши дни, колко от тях и какви теми са пренесени на картички си остава неизяснено. Този проблем е неглижиран и от българските книжари, въпреки че голяма част от тях са били производители и разпространители на картички. 

В моя албум са поместени и първите достигнали до наши дни литографни картички с изгледи от София, правени по фотографии на Иван и Димитър Карастоянови в Германия и Австрия. Имам и оригинални снимки на Иван Карастоянов, получили разрешение от Министерството на пощите за тиражирането им като пощенски картички. 

Срещна ли подкрепа при издаването на албума?

- Най-голяма трудност срещнах при финансирането. Искам да благодаря на Програма Култура на Столична община за отпуснатата ми основна сума. Но изданието нямаше да види бял свят без щедрия жест на мой приятел колекционер за съфинансирането на големия обем, четирицветния печат и луксозната твърда подвързия. 

Подготвяш и втори том? 

- Да, подготвям и втори том, който ще обхваща периода от 1920 до 1943 година.

Кога ще бъде представянето на "Една като никоя"?

-  Представянето на „Една като никоя. София в старите пощенски картички и снимки” ще се състои на 21 ноември (сряда) от 18.00 часа в Софийска градска художествена галерия (ул. „Гурко”№1). 

Използвам случая най-сърдечно да поканя и всички ваши читатели!

За повече информация и връзка с автора: christosart@yahoo.com


3.11.2018 г.

София през 1880 година (бележки от Йосиф Беке)


Материалът е публикуван в общинското списание "Сердика", книга 1 и 2 от 1945 г.

София през 1880 година


Един от първите пътешественици, който минал през България почти веднага след Освобождението, е унгарецът Йосиф Беке. Той бил роден в град Баканак — Унгария на 19 април 1863 година.

През София минал в началото на месец февруари 1880 година, за която дава следните сведения:

„София е главен и престолен град на България. Има 20—25 хиляди души население, от които половината са местни българи, а другата половина турци и евреи. Тук се срещат почти всички ориенталски народи, като гърци, арнаути, цинцари, арменци и др., също черкези и руси, особено между войската; вероятно под думата черкези трябва да се разбират казаци. Много рядко тук се срещат немци, французи и сърби. В духовно отношение сърбите стоят много по-долу от българите.

Градът има 20—25 джамии, но само 3—4 са отворени за молитва, защото 8—10 са били разрушени от земетресенията, а останалите са обърнати на разни складове. Хубавата джамия с 9 купола днес е склад за разни военни припаси. Има малка, но хубава гръцка черква с 3 кубета и 3 — 4 хубави камбани (под думата гръцка трябва да се разбира православна или черквата Св. Крал).

По-забележителни сгради са: конакът, пожарната кула с часовника, казармите и някои турски къщи и гробища. Има и площади, които са пълни с развалини, което дава илюзия, че София е била разрушена през време на руско-турската война. Пред конака има много хубава градина с оранжерия, изложба на цветя и 4 павилиона, в които свири всеки празничен ден военната музика.

Преди няколко месеца бил избран за български княз немският княз Александър Батемберг, който е много обичан и почитан от народа. Тук търговията е доста оживена, но най-трудното за чужденеца е смяната на пари, защото тук вървят почти всички видове монети: руски рубли, австрийски крайцери, турски меджедии, француски франкове, италиански лирети, румънски леи, сръбски динари и други“.

Вероятно България се е харесала на Беке, защото той се преселил в Пловдив, където построил пивоварната фабрика „Каменица“. Починал на 6 април 1934 година.

АЛ. МИЛАНОВ

Скица на София, рисувана от пътешественика Йосиф Беке в началото на февруари 1880 година с по-забележителните сгради: 1. Черквата Света София — Сиявуш джамиси; 2. Конакът - Двореца; 3. Пожарната кула с часовника; 4. Джамията с 9 кубета - (Бююк джами); 5. Баня баши (Молла Ефенди джамиси) — турският молитвен дом; 6. Черквата Свети Крал; 7. Синагогата „Кал Ешкеназим" - най-голямата синагога; 8. Планината Витоша, градът е гледан от турските гробища при Шарения (Лъвовия) мост

*

Биографични бележки за Йосиф Беке и неговото семейство, любезно предоставени от Емма Маркони - правнучка на Йосиф Беке:

Йосиф Беке се установява в Пловдив и малко след това пристига семейството му от Виена. Съпругата му – Луиза Беке, която е лекар, заедно с дъщерите им Берта и Емили Беке. 
     
Едва през 1931 г. те получават българско поданство, но скоро след това Йосиф Беке умира и семейството се преселва в София. 

Указът, с който получават българско гражданство

Дъщеря му Емили става акционер в дружество Сингер, а Берта – в Изида. И двете живеят в центъра на града. Емили не се омъжва, а Берта Беке, по-малката дъщеря, сключва брак с висш български офицер – Асен, който получава много ордени и награди за своята дейност, включително и лично от Цар Борис III подарък златен джобен часовник. Същевременно е редактор на военно списание и книги. На него е кръстен правнукът му. 

Сватбата на Асен и дъщерята на Йосиф Беке- Берта

Внукът на Йосиф Беке с баща си

Берта Беке умира през 1988 г.

И до ден днешен наследниците на Беке живеят в София.


25.10.2018 г.

Новата загадка


Днешната загадка е истинско предизвикателство за познавачите. Търсим мястото на снимката:



23.10.2018 г.

Пред очите ми бели покривки и келнери с черни папионки


6 часа вечерта след войната

Крикор Асланян

Още от дете обичам да ходя по ресторанти. Сякаш пъпът ми е бил хвърлен там, в някоя луксозна кръчма. Няма да скромнича, обичам скъпите неща, луксозните заведения, красивите жени. Е, не винаги съм имал възможност да реализирам мечтите си, но винаги съм се стремял към това.

Към махленски кръчми никакво влечение нямам. И за това на млади години любимият ми ресторант беше “България”. 

Преди 1944 год. нямах възможност да го посещавам. Родителите ми бяха скромни занаятчии и  нито “България”, нито “Юнион Палас” бяха достъпни за тях. Следователно и за мен. Ходеха по семейни бирарии, ресторант-градини, като “Балкански” в Лозенец, и аз трябваше да се задоволявам със скромните им възможности. Но в края на краищата кръчмата си е кръчма, има бели покривки и келнери, а тези два атрибута винаги са били елементи от моите детски, юношески, младежки, мъжки, а сега старчески мечти и стремления. Даже без черна папионка, а с мръсна около врата бяла риза, келнерът е елемент от виденията, които ме спохождат около 6 часа вечерта. 

Накратко, умирам да ходя по заведения. Но не обичам да ги сменям често. Кеф ми е да ходя там, където ме познават и се отнасят към мен дружески, като към желан гост, като приятел.

В средата  на 50-те години,  когато  вече имах собствени доходи и с приятели започнахме да ходим по заведения, любим ресторант ни беше “България”. Събота или неделя не пропускахме да отидем с гаджета в този страхотен ресторант, където свиреха част от “Оптимистите”, пееше Леа Иванова, а Сашо Сладура й акомпанираше със своята цигулка. Ние танцувахме румба, танго, блус и по-рядко валс. Естествено най-много обичахме тангото и блуса, понятно защо, нали? Да не навлизам в подробности, които могат да шокират децата от кварталната детска градина, за другите опасност няма.

Основният ресторант се наричаше “първи грил”, а вторият етаж над него - “втори грил”. Не ме питайте защо, не знам. До втори грил се стигаше по красива двойна стълба, която и до днес краси ресторанта. 

Голям кеф беше лятно време, когато отваряха подвижния покрив и тютюневият дим излизаше като през комин, за да отстъпи място на свеж витошки въздух.

За доброто настроение и приятното прекарване на вечерта голям принос имаше вкусната кухня на ресторанта. Естествено, менюто беше европейско (макар че тогава не бяхме членове на ЕС), а напитките - прекрасни български вина и ракии. Имаше и вкусна жълта лимонада и сайдер. За Кока-колата знаехме от карикатурите с пияни американски войници.

Менюто се състоеше от салати, супи, предястия, скара, аламинути и десерти. Вечер готвено и супи не се предлагаха.

Естествено, не помня цялото меню, нито пък имам намерение да си измислям ястия, които не са предлагани, но болшинството от вас (младите) ще приемете като истински, щом за тях пише “шеф Кико”. Ето какво помня със сигурност - салати: шопска, салата домати, мешена, салата краставици, а зимно време имаше и мешана туршия, подобна на “царската”. Снежанката (сух таратор) се появи много по-късно. 

Отварям една малка скоба, за да уточня периода, за който основно пиша днес. Това е от 1955 до 1960 год. 

Скарата беше сочна, вкусна от истинско месо и не се казваше нито барбекю, нито пък “гриловани стекове”. Поръчвахме си пържоли, кебапчета, кюфтета, мешана скара, с или без гарнитура. Газираният пелин беше любимото ни вино.

В ресторант “България”, най-луксозният в този период, предлагаха богато меню от аламинути.

Шницели - натюр, паниран, по виенски, по милански. Виенският и миланският се различаваха по гарнитурата. Докато виенският шницел се сервираше с пържени картофи, то миланският му колега се поднасяше с някакви сварени макарони. Панировката им също беше малко различна. Виенският шницел отвън беше с галета и на малки квадратчета. Задължително с краве масло колкото лешник. Понякога с резенче лимон, който в онази далечна епоха трудно се намираше на пазара.

В менюто имаше и аламинути с екзотични имена - рамстек с лук, турнедо “Сара Бернар”, филе миньон с гъби. 

Любими ястия бяха гъби с масло, кашкавал пане, сирене в пергамент, сирене на капак, телешки език в масло и телешки мозък пане.

И досега слюноотделянето ми се активира силно, като си спомня за едно ястие за двама - “Шатобриян”, който сервираха само в ресторанта на ЦУМ, на последния етаж с прекрасен изглед към църквата “Света Неделя”, Съдебната палата и любимата на софиянци планина Витоша. “Шатобриянът" беше огромно парче крехко телешко месо с набодени като таралеж клечки за зъби, върху които апетитно се мъдреха парченца дроб, кренвирши, гъбки. Когато сервитьорът донасяше на масата ни този специалитет, целият ресторант следеше на коя маса ще кацне този шедьовър на кулинарното изкуство. А ние, горди с избора си, гледахме отвисоко на плебса около нас.

Царицата на десертите беше унгарската торта “Гараш”, кремовете “Дипломат” и “България” се конкурираха със сарайлията баклава и мелбите. 

Постепено луксозните ресторанти в София се увеличиха. Широко отвориха врати ресторантите на хотел “Балкан”, на Софийската опера, “Ропотамо”, “Москва” на бул. "Руски" (после магазин “Минералсувенир”) и други. За тях съм писал още в книгата “София, моят роден град”.

Сега вървя по улиците на родния си град и рядко виждам фирмени надписи на български език, няма и много български имена, магазините са “шопове”, на всяка крачка пицариите са изместили кебапчийниците и шкембеджийниците, моловете пишат историята на Столицата на България. Питам се защо един мол се казва “Парадайз” а не “Рай” - нали е едно и също значението. А като надникнах в менюто на някои ресторанти, направо загубих всякакъв апетит. Брускети, мусове, формаджи ди капра, суши-мушита, фети и фетиши, тобико хайвер и корнфлейкс изобилстват из менютата на “новософийските” ресторанти. Сигурен съм, че мнозина собственици не знаят какво всъщност предлагат на клиентите си. 

Навремето в ресторант “България” един аламинут се предлагаше с гарнитура картофи “Бомбай”. Чудех се какво ли е това! Поръчах си този  супер специалитет.  Картофите се оказаха тънко нарязани като слама, на френски пай-пай. Ами някой е решил, че “пай-пай” нищо не значи и го беше прекръстил на Бомбай.

Но най-голямата изненада за мен беше, когато с един французин отидохме в ресторант "България" да поръчаме официален обяд за един президент на много голяма френска фирма. Господинът, когото придружавах, настояваше в менюто да се включи задължително супер деликатесът “caviar d’aubergines”. Чудех се как е възможно да съм пропуснал хайвер, такъв  изключителен български деликатес, за който господинът говореше с такъв възторг. Оказа се нашенско кьополу. 

Желая ви добър апетит.


21.10.2018 г.

Уникални кадри от следосвобожденска София (1884-1886 г.)


Представяме вълнуваща серия фотографии от 1884 г., които дължим на Емен Кейе - френски финансов инспектор, пребивавал в България в периода 1881-1884 г. в качеството на съветник на княз Александър I Батенберг. Неговият дневник и пътеписи от България вече са познати на родната публика, но уникалните фотографии, които французинът прави по време на престоя си в нашата страна, остават като цяло неизвестни. 

Кадрите от архива на Кайе се намират в Националната библиотека на Франция, благодарение на която са дигитализирани и достъпни за всеки, който се интересува от темата. Фондът съдържа 30 фотографии, от които близо половината са на младата българска столица. Могат да бъдат видени също снимки от Габрово, Карлово, Калофер, Кюстендил и други кътчета на България.

Без съмнение, представените фотографии са истинска рядкост, показваща едно малко познато лице на София - онази позабравена физиономия на следосвобожденския град, който тепърва се пробужда за нов живот като столица на новата българска държава.

Поглед към София над Шарения мост (днес Лъвов мост)


Джамията "Баня баши"


"Развалините на една джамия" (медресето към Черната джамия?)


Черната джамия (Коджа-дервиш Мехмед паша) (днес "Свети Седмочисленици")


Берковска улица (?)


Раковска улица


София ("Граф Игнатиев" край Черната джамия?)


Язаджийската джамия и едноименната чешма на днешния ъгъл на улиците "Алабин" и "Граф Игнатиев"


Пазар, Пловдивско шосе (?)


Пазар, Пловдивско шосе (?)


Незвестно къде



Софийска чешма, неизвестно къде


Циганско село край София


Мелница в Бали Ефенди (днес Княжево)



Накрая, още две снимки от 1885 г., отново от архива на Националната библиотека на Франция, този път с автор François Bianconi:

Поглед към София, 1885 г. На преден план - Шареният мост (днес Лъвов мост) и турско гробище.

Храмът "Свети Крал", 1885 г.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...