23.11.2022 г.

Улица “Цар Симеон” - един стар брилянт в короната на град София


Крикор Асланян

(Още увлекателни истории от автора ще откриете в неговата книга)

Сред най-дългите улици на българската столица е една от улиците, която никога не е била преименувана. Единствено ѝ беше отнета титлата „цар”, но само временно. Вековна улица, прекосяваща целия град и запазила и до ден днешен атмосферата на „Стара София“. 

Историята на улица „Цар Симеон” е част от  многовековната история на древна Сердика. Градът основан от сердите; градът, превзет от храбрите войни на хан Крум; градът, наречен „моят Рим” от византийският император Константин Велики. Родена в далечното минало на града, тази улица е една от жизнено важните артерии на София. 

Нейната рождена дата се крие в първите страници на историята на града, прекосява многотомните ѝ страници и съхранява през вековете духът и образът на „вечния град” – Сердика, Средец, Триядица и София, която „расте, но не старее”. 

Началото на улица „Цар Симеон” се крие някъде в източните покрайнини на града, прекосява го от изток до запад, за да достигне своя край в западните покрайнини, около „борческия” квартал Захарна фабрика или „шекер махала”, както го наричаме ние, старите софиянци. Но не бива да пропусна да спомена, че тази прочута улица е част и от най-войнствената махала на града „Коньовица”. „Коньовичар” звучи като бабаит, борец, биткаджия, смелчага и за него силно напомня песента на незабравимия Ив Монтан „Един парижки гамен”, възпяваща Гаврош - детето герой на Парижката комуна, едно симпатично „хулиганче”, чийто образ украсява страниците на „Клетниците”, един от шедьоврите на великия Виктор Юго.

Тази улица не блести с луксозните си витрини, нито с неповторими архитектурни шедьоври. Това не е улицата на фабрикантите и партийните величия, не е улицата на фирмените магазини на „Армани” и „Шанел” или на „Кристиян Диор”. Това е улицата на фурнаджията бай Боре, на шкембеджийницата на Никушев и на кръчмата „Деветте магарета”. Моят живот е свързан с частта на улица „Цар Симеон” от улица „Константин Стоилов“, преименувана на Сталинград, Волгоград, а сега на бул. „Васил Левски”, започваща от Сточна гара и завършваща Бог знае къде, и пазара „Д. Петков.” Така че не очаквайте да ви разкажа за цялата улица дълга много километри. 

Като вървим от изток на запад, първата забележителност на тази стара софийска улица е църквата „Света Парашкева”, намираща се на ъгъла с ул. „Георги Сава Раковски“ или просто „Раковска”, по която през 60-те години беше „стъргалото“ на София – между бул. „Цар Освободител“ (бул. “Руски”) и площад „Славейков”, по левия тротоар посока ул. „Граф Игнатиев“. „Света Парашкева” е  една от най-големите и най-красиви църкви на София. Тук са минавали под венчило много царски генерали, полковници, министри, видни индустриалци и интелектуалци на Царство България. 

А в началото на 90-те години беше седалище на алтернативния Синод на СДС, и тук беше офисът на една „борческа групировка” с главатар М.Д, които щяха да правят „първо християнско радио“, за откриването на което трябваше да гостува Мадона. Групата се хранеше всеки ден в ресторант „Кафе-клуб Лидо” на ул. „Раковска“ 91, чийто собственик бях аз. Но нито радиото се появи, нито пък Мадона дойде да обядва в моя ресторант. 

На отсрещния ъгъл имаше някакъв хазартен клуб, където две групировки се стреляха в началото на 90-те години. Срещу този клуб, над „плод-зеленчука”, живееше моят приятел Арман Леви, чиято сестра е архитектката, реставрирала старинната църквичка „Света Петка Самарджийска” на площад „Св. Неделя”. Само две преки на запад, на ъгъла с улица „Буда Пеща“, живееше моят съученик от колежа Николай Руски, прекрасен спортист национал волейболист. В същата къща, на номер 52, на 1-вия етаж живееше най-добрият приятел на баща ми Гарбис Мензилджиян със семейството си. Казваха, че той е прототипът на Гарабед – героят от арменските вицове. А на отсрещния ъгъл, на „Цар Симеон“ 54, беше небезизвестната махленска кръчма „Бункера”. 

Продължаваме нашата разходка на запад по улица „Цар Симеон“, пресичаме ул. „Сердика“ и веднага от дясната ни страна се чува приятна музика. Свирят и пеят „стари градски песни”, носи се неповторим аромат на кюфтета, кебапчета и пържоли на скара, лее се ракия, вино и студена бира. Тук е първият ресторант „Гамбринус”, на два етажа и винаги пълен до последния стол. Жива музика, певци и певици се грижат за вашето настроение. Забързани келнери и келнерки с претрупани чинии на двете ръце бързат да ви обслужат. Една прекрасна емблема на София, изчезнала по неизвестни причини. Едно заведение, което и до сега щеше да привлича и софиянци, и гости на София, както някои бирарии в Прага – „У Пинкасо”, „У Флеко”, привличат местни хора и чужди туристи, винаги претъпкани и превърнали се в емблеми на чешката столица. 

Само на две крачки от ресторант „Гамбринус” се намира първият телевизионен сервиз на града. Помещава се в нова, многоетажна сграда с характерна соцархитектура. Но не се лъжете, това място е свещено за кореняците софиянци. Тук на това място се намираше прословутата сграда на театър „Одеон”, на чиято сцена са направили първите си крачки оперетните колоси Ангел Сладкаров, Мими Балканска, Асен Русков, Матьо и Мими Македонски, Тинка Краева и други големи имена на българския оперетен театър. Тук прозвучават първите акорди на оперетите на маестро Йосиф Цанков – „Продадена любов”, „Дръж се Жужи”, „Мая“ и други. Тук са първите изяви на оперетната актриса Надя Ножарова, съпруга на Ангел Сладкаров. Ножарова има изключително интересен и бурен живот. Оперетна звезда, графиня, милиардерка, наградена от много президенти за благотворителската си дейност. Надя Ножарова е отличена с престижно отличие и от Папа Йоан Павел II.  За най-голямо съжаление тази емблематична сграда-красавица на града ни бе безмилостно бомбардирана и срината до основи на 10 януари 1944 год. по време на най-мощната бомбардировка на София от „съюзническите сили”. 

Пресичаме бул. „Мария Луиза”, бивша „Георги Димитров“,  и вече съм в най-познатата ми част на тази стара софийска улица. Веднага в дясно на номер 86 живееха мои близки роднини, а срещу тях, на номер 63, живееше семейството на лелята на Анахид Цонева-Тачева. Малко преди ул. „Княз Борис“, на номер 94, се намира къщата на семейство Яковчеви. Григор Евстатиев Яковчев и тримата му братя, преселници от Македония. Тримата братя със семействата си имат по един етаж, а четвъртият живее в къщата в двора. Имат и фурна, в която ежедневно се пекат найвкусните гевреци на София. Даже след национализацията тази фурна дълги години продължава да произвежда сусамените гевреци за радост на деца и възрастни. Днес тя вече е закрита. До фурната семейството има още един магазин, в който след 1946 година се е настанило Аптечно управление.  

Съсед на семейство Яковчеви е певецът Душко Георгиев, известен по време на ВСВ с изпълнението на песента „Рим, Берлин и Токио, са верни в борбата…”. Да, но след септември 1944 год., Душко е прибран  и изчезва безследно. 

На отсрещния тротоар мирише на прясно печено кафе. Това е магазинът на Каяне и Карник Дердерян. Тук се пече и смила кафе и всеки може да купи прясно печено и фино смляно кафе, което любезната госпожа Каяне артистично отмерва и подава на клиента. Не случайно тя е любител-актриса в самодейния арменски театър в София. За 50-годишния юбилей от сватбата им бяха наели ресторанта на хотел "София" и се разказваха легенди за отпразнуването на този семеен празник. Говореше се, че г-жа Каяне била облечена с истинска булченска рокля, независимо от годините ѝ, които са били над 70. 

Продължаваме нашата разходка по улица „Цар Симеон”. Отминаваме ъгъла с ул. „Княз Борис“, където има голям магазин за хранителни стоки, отминаваме бръснарницата на бай Арам Агопян и спираме пред шивашкото  ателие на Йосиф Варадинов. Чичо  Йосиф  живееше на моята родна улица „Братя Миладинови” 72, вътрешната кооперация, със съпругата си Ада (красива и много елегантна италианка), със сина им Емил и малката им дъщеричка. Чичо Йосиф беше красив, елегантен мъж и прекрасен моден шивач, който ми е шил много костюми, палта, други облекла. За съжаление, ненавършил 50 години се разболя от рак на стомаха и почина. 

Движейки се по десния тротоар, лека полека стигнахме до пазара на ул. „Драгоман“ (сега „Стефан Стамболов“), наречен „Женски пазар”. На самия източен ъгъл имаше кръчма. След 1947 година срещу кръчмата, на южния ъгъл, беше сладкарница „Роза”, където децата от махалата се наливаха със студена резлива боза и хапваха сочни толумбички и пресни пасти на сладкарска кооперация  „Христо Ников”.  По-късно там се настани магазин за риба, сега пак продават риба. След реституцията този магазин е собственост на моята приятелка Розмари.  

На западния ъгъл беше голямата аптека на Икономов, откъдето си купувахме не само лекарства, но при нужда ни правеха и превръзки. Нали „юнак без рана не може”, та опитният аптекар се грижеше безплатно за малките палавници. И все още е аптека на име „Св. Никола”. На няколко метра от аптеката беше шапкарската работилница на бай Георги. Той почистваше и гладеше стари бомбета и дамски шапки, продаваше каскети и жокейки собствено производство, приемаше и поръчки с материал на клиента. Когато през първата половина на 50-те години жокейките и каскетите от рипсено кадифе станаха модни сред софийските „апапи”, бай Георги не оставаше без работа. Съсед на бай Георги беше Гълъбов, който имаше работилница за ремонт на велосипеди. Кой за смяна на изкривени спици, кой за спукана гума или изкривена капла, тичахме при Георги Гълъбов за ремонт на велосипедите ни. Той даваше и велосипеди под наем. 

Точно срещу работилницата на Гълъбов беше магазинът на „габровеца” - пълничък чичко с блестящо теме и пълни бузки. При него всеки можеше да намери деликатеси, вкусни колбаси, необикновено пресни кренвирши, тахан халва с шоколад, рибни консерви и разбит тарама хайвер. При покупка на кренвирши габровеца не пропускаше да завие в пакета и малка кутийка ароматна, леко щипеща горчица, подарък от него. Новата кооперация беше съседна на „габровеца”, но няколко метра по-навътре от бордюра на улицата. Под нея бе открита новата „модерна” фурна за хляб. Вместо с дърва, пещта се подгряваше с пара и затова някои я наричаха „парната фурна”. В новата кооперация живееше моят съученик Мирчо Авдала и семейството на една приятелка балерина – Нина Овадия. И двете семейства по-късно заминаха за  Израел.  

Веднага след новата кооперация беше млекарницата на Гошо. Никога няма да забравя вкуса на овчето кисело мляко, квасено в порцеланови купички и сервирано обърнати с дъното нагоре. То беше толкова гъсто, та не падаше в чинията, в която беше обърната купичката. Преди няколко години случайно по „Цар Симеон“ срещнах дъщеря му. Тя приличаше много на баща си. Познах я веднага, поздравих я и казах: „Вие нали сте дъщеря на Гошо?” Тя беше крайно учудена. „Нима помните баща ми?” – ме попита тя. Помня не само него, но и овчето кисело мляко, което продаваше той в порцеланови купички – казах аз с усмивка. Тя се усмихна и отмина щастлива, че все още някой помни баща ѝ. А бяха изминали не по-малко от 75 години от последната купичка гъсто овче кисело мляко, която бях изял. 

Срещу млекарницата, на номер 112, беше хубавата къща на семейство Гребенарови. И до сега, въпреки десетките изминали години, тази красавица краси улицата, въпреки че има нужда от сериозен ремонт. Под къщата има два магазина. В първия се помещаваше книжарница, а във втория беше обущарската работилница на баща ми и братята му до 1948 година. Тук те произвеждаха обувките, които се продаваха на ул. „Пиротска“ 10. Правеха се и обувки по поръчка. Баща ми беше този, който приемаше поръчките, разработваше моделите и кроеше частите на саята (лицевата част на обувката), по-малкият му брат, който беше саяджия, сглобяваше саите, а другите двама братя работеха на „бангото” и изработваха обувките по дървените калъпи. Произвеждаха мъжки и дамски обувки. Аз имах мои калъпи, пригодени за моя крак, и дълги години, даже след затварянето на магазина, баща ми ми правеше обувки вкъщи. 

Така стигнахме до ъгъла с улица „Братя Миладинови“, моята родна улица, за която съм отделил не малко страници в настоящата книга. Там ще прочетете за двете кръчми, сладкарската работилница на Гъбенски под красивата ъглова къща на семейство Джапунови, за бакалницата на чичо Нубар и обущарска работилница „Тигър”, както и за прочутата тенекеджийска работилница „Тишина” на вуйчо ми Хампарцум Казанджиян, брат на майка ми. Там ще прочетете и за шивашкото ателие на чичо Асадур, за шкембеджийницата на футболиста на ПФК “Левски” Никушев, за малката зарзаватчийница на баба Мара, тъща на Мистер Сенко. В магазина, където беше шкембеджийницата, след много години в началото на 90-те, илюзионистът Орфи беше открил своя прочут ресторант „Трите папагала”. Срещу него на номер 103 беше чорапната фабрика „Кабо”. 

Ето ни на ъгъла на бул. “Христо Ботев” и улица „Цар Симеон”. На югозападния ъгъл имаше голямо арменско кафене. Собственик беше бай Хачиг. Над магазина беше квартирата на мои роднини – сем. Хорен Мануелян, собственик на касапница „Милосърдие”, която се помещаваше в неголям магазин също на улица „Цар Симеон“ номер 109, на няколко крачки от прочутата махленска кръчма „Деветте магарета”. На фирмената табела бяха нарисувани 9-те магарета, а на десетото седеше Настрадин Ходжа. Наближаваме един адрес, където до преди няколко години никой не знаеше какво има там. Това е улица „Цар Симеон” 125. Мястото беше много голямо, оградено с дървена ограда, а вътре изсъхнала неокосена трева, напластена с години. Място опустяло, за което никой не се грижеше, но и никой не го пипаше. Огромно празно буренясало място. Бях запомнил адреса и когато правех някоя беля и някой ме хващаше за ухото и питаше къде живея, за да се срещне с моите родители, на един дъх казвах ул. „Цар Симеон“ 125. Едва след 1989 год. се оказа, че това е мястото, на което е изгорен от турците Свети Николай Софийски, и там е неговият гроб. Сега мястото е поддържано и има параклис.  

Учех в техникум „Сталин” на ул. „Найчо Цанов“ ("Нишка", а сега "Тодор Александров"). От ул. „Братя Миладинови“ до училище всеки ден минавах по „Цар Симеон“. Вървя по тази вековна улица и някъде към ул. „Паисий“ или „Странджа“ виждам срещу мен върви бавничко един висок, слаб възрастен мъж с дълга брада. Достолепен старец, скромно облечен и с много одухотворено лице. Не можеш да не го забележиш, не може да го отминеш, без да кимнеш с глава и да му кажеш „добър ден”. Необикновеното му излъчване те кара да го уважиш, въпреки изключитено скромното му облекло. Много често го срещах почти винаги именно там, на ул. „Цар Симеон“, в отсечката между бул. „Христо Ботев” и „Опълченска“. Това беше българският гений, великият Владимир Димитров-Майстора. Как съжалявам, че поне веднъж не го спрях за да разменя две думи с този велик българин. Веднага след ул.“Странджа” ще видите жълта сграда, чиято фасада е частично боядисана в синьо и има фирмен надпис „Петрол”. Това е бившата сграда на фабриката за мастила „Пеликан”. Немска фирма за производство на луксозни автоматични писалки, мастила, гумички и други средства за писане. Точно срещу сградата на „Пеликан” е входът към двора на „3-та мъжка гимназия”. В този огромен училищен двор освен учениците на гимназията играехме футбол и ние, учениците от техникума и деца от махалата. Колко футболни битки, колко олющени колена е имало тук, в този огромен двор, трудно е да се каже. От тук тръгна към големия футбол един млад красив младеж на име Чоко Василев - централен нападател на Славия и национал. Той живееше на ул. „Българска Морава“ (тогава ул. „Жеко Димитров“). За съжаление си отиде твърде млад след операция от апандисит. 

Остават ни още няколко километра до края на улица „Цар Симеон“. Но, преди да стигнем края ѝ в квартал „Захарна фабрика”, нека спрем в градинката „Света Троица”, където е едноименният храм. Много дълги години тази част на София се обслужваше от трамвай номер 3, който тръгваше от ЖП гара „Подуяне”, минаваше покрай паметника на Васил Левски, завиваше наляво по бул. „Княз Дондуков“ и пресичайки площад „Св. Неделя“, тръгваше към площад “Възраждане“ по бул. „Александър Стамболийски“, завиваше надясно по "Христо Ботев", след това наляво по "Пиротска", надясно по "Константин Величков". При църквата Св. Троица завиваше наляво по ул. „Цар Симеон“, за да стигне последната спирка при жп гара „Захарна фабрика“, откъдето тръгваше обратно към гара Подуяне. 

Кварталът около "Св. Троица" беше с малки еднофамилни къщи на бежанци от областта Македония, намерили убежище в София след Илинденското възстание против турските поробители. Някои от къщите бяха строени за една нощ, защото съгласно тогавашните закони, ако къщата има покрив, общината нямаше право да обяви сградата за незаконна, въпреки липсата на проект и разрешение от общината. С общи усилия роднини, комшии и  приятели за една нощ издигаха 4 стени и покрив и къщата ставаше законна. 

Това е кратката история на най-дългата улица на София. Улица „Цар Симеон" такава, каквато я помня, свързана с моето детство, юношество, младост и въобще с целия ми живот на кореняк софиянец. 

5.11.2022 г.

Откриване на първата въздушна линия в България София - Русе - Варна (1927 г.)


Из "Илюстрована седмица" бр. 254, 1927 г.


ОТКРИВАНЕ НА ПЪРВАТА ВЪЗДУШНА ЛИНИЯ В БЪЛГАРИЯ

На 25 октомври в аеропристанище Божурище се извърши откриването на първата въздушна линия в България - София — Русе — Варна. Линията ще се обслужва от двата аероплана на народното въздухоплавателно дружество „Бунавад“ Б-БУНА и Б-БУНД.

На аеропристанище Божурище за случая бяха отишли да присъствуват на тържеството м-ра на железниците, пощите и въздухоплаването г. Ким. Георгиев с госпожата си, г-жа К. Ляпчева, ген. Лазаров, кмета и др. Службата се извърши от Н. В. Преосвещенство соф. митрополит Стефан, след което стана и кръщаването на двата аероплана. Аероплана Б-БУНА бе кръстен от г-жа К. Георгиева със следния стих:

„Лети, Ляставицо! Когато Божията десница те поведе из лазурните небесии, буйният вятър ще ти струва път, халите ще ти пеят песента на победата и гледчерите със своите блестящи погледи ще те препращат от единия до другия край на родината. Бъди здрава и силна!

Вторият аероплан Б-БУНД бе кръстен от г-жа К. Ляпчева така:

„Твоето име е Сокол! Щастлив си ти, Соколе, че теб се пада да начертаеш навред пътеки в небесата - пътеки към победа и доброчестина. Днес ти сломяваш вихъра, утре ще надбягваш светлината и ще бъдеш все тъй силен и несъкрушим. Нека Бог е с тебе!"

След това първият аероплан отлетя придружен от няколко аероплана от летателния отдел при дирекцията на въздухоплаването за Варна. Преди това бяха направени няколко демонстративни летения. С първия аероплан пътуваха г. Д. Казасов, председател на д-вото на столичните журналисти, г. Ст. Д. Танев, главен редактор на в. „Утро" и г-ца Сапунова.

Във Варна по случая им е било устроено тържествено посрещане начело с варненския митрополит, н-к гарнизона и други официални лица.


Водосвета - личат двата аероплана на "Бунавад", които ще обслужват линията B-BUNA и B-BUND. Другите аероплани са на летателния отдел при Дирекцията на въздухоплаването. 

Момента, в който м-ра г. Кимон Георгиев държи реч за случая.
В медальоните в ляво е шеф пилота г. Хорн и в дясно пилота на аероплан лястовица г. Бреслер.

Кръстницата на единия аероплан г-жа м-р Георгиева, м-р К. Георгиев, генерал Лазаров, кмет на София г. Владимир Вазов и др., фотографирани при тримоторния "Юнкерс" преди излитанието им. 

Аероплана "Лястовица"

Първите пътници: г. Димо Казасов-председател на д-вото на столичните журналисти, г-ца Сапунова и г. Стефан Танев - главен редактор на в. "Утро", при пристигането им във Варна.

Водосветът в аеропристанище Варна по случай притигането на първия пътнически аероплан, извършен от Н.В. Преосвещенство митрополит Симеон в присъствието на множество официални лица. 


1.11.2022 г.

Малкият дворец и улица "Шести септември" през 1880 г.


Из списание "Българска иллюстрация", 1882 г.

Посетителите на сегашната българска столица — София, помнят на 1878 г. как изгледваше градът, особно местността, гдето се нахожда днес малкия дворец на Негово Височество. По онова време никой не мисляше, че градът в онази част ще се въздигне по-скоро от другата част не същия, но благодарение на тогавашния военен министър — Генерала Паренсова, който прекупи от един софийски гражданин онази част, която беше обраснала с бурян и представляваше една бахча или градина от части потънала във вода.

По онова време градът София се лишаваше от по-добри жилища, за това новопристигналия военен министър — Генерал Паренсов, се виде принуден да си купи едно место и да си построи собственна къща за живеенье. Всичките там на около находящи се места по источната част на София, немаха никаква стойност, ио със започваньето на новата постройка, Градския Съвет се виде принуден да отвори нова улица в 1879 г., називаема Паренсова улица, която на другата година се поправи още повече. 

Новата къща на генерала Паренсова не беше друго нищо, освен един обикновен дом за живеенье на една скромна фамилия, с не повече от 6-7 стаи и едно отделение от страна за живеенье на слугите, както и друго за конье и кола. Но на генерала не бе писано да остане за дълго време у София, тъй щото той при отиваньето си из столицата, се намери принуден да продаде и самия си дом, на който цената надминуваше 60,000 лева. Разбира се, че частно лице не можеше да се намери да брои горнята сума, за това, до колкото знаем, Негово Височество пожела сам да заплати стойността за Паренсовата къща, още повече като се предполагаше да се преустрои стария дворец, който и до днес още не е довършен.

Генерал-Паренсова дом се поправи от части и Негово Височество се премести в него до искарванье на големия дворец. Читателите ни виждат картината на малкия дворец, който остава зад дърветата, както е снемен от тукашния фотографин г-на Карастоянов заедно с една част от Паренсовата улица. Забележителното е това, че от две години там има голяма промяна, а и самата улица днес се счита като за най-първа у София, относително чистотата, която се държи по цялата улица, насипана с чист пясък.


Повече за Малкия дворец тук и тук