11.07.2021 г.

Из историята на улица „Аксаков“


Мария-Бойка Малинова

Днес тя свършва до бул. „В. Левски“ срещу Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Казвала се е „Аксаковска“ след Освобождението и до 1892 г. с нея свършва града. Земята до ул. „Х. Димитър“ принадлежи на братята Антови. От тях д-р Карл Расс, роден в Дорпат (днес Тарту, Естония) купува три отделни парчета и строи фамилна къща с градина. Той отбива военната си служба в руската армия след завършване на Дорпатския ветеринарен институт. Пратен е в България, в самия край на руско-турската война. Дали любовта му към една българска девойка, видяна в Самоков, където е разквартирувана частта му или нещо към самата България, едва изправяща се на крака, е причина за решението да остане в нея, не можем да знаем. Документите разказват, че остава доброволно на служба в Княжеството. Първо при двора на княз Батенберг I, а след това и към Военното министерство. Откроява се по начин на мислене и действия. Остава встрани от разгарящите се страсти в прохождащото българско общество. Малко преди да умре от пневмония, Народното събрание удовлетворява молбата му да стане „български поданик“.


Къщата, която построява от снимката, семейството нарича „Старата къща“. До 1932 г. в нея живеят съпругата Мария д-р Расс и дъщерята Елеонора със своето семейство. За атмосферата на улицата от онова време ми разказа внукът на Елеонора, Стефан Ас. Райнов. Ясно си спомняше къщите между бул. „Фердинанд“ и ул. „Цар Шишман“. Първа откъм булеварда била къщата на семейство Аврамови. Техният син Владко, който свири на цигулка, след години се превръща в познатия и уважаван музикант проф. Аврамов. До тях е къщата на д-р Расс, следвана от къщите на софийския землемер Атанас Кривошиев и семейство Пирьови, от което пък излиза педагога от Софийския университет проф. Пирьов. В другия край на улицата, срещу 133-то училище, сега, се намирало американското посолство. През две къщи е поликлиника „Димитраков“, къщите на д-р Киров, на братя Алтънови, по-големият от които дипломат, и накрая - семейство Шипкови. Пред тези къщи имало добре поддържани градини с розови храсти покрай желязната ограда. Розите се надвесвали над улицата и разпръсквали упойващ аромат.

Сливенската възрожденска фамилия Гаджалови имала къща на мястото на 133-то училище сега. Преди да стане „руско“ в края на 60-те години в него се обучават паралелки от 1-ви до 11-ти клас. Учениците от тях се настаняват в 7-мо и 8-мо училище, които делят сградата срещу градинката при „Св Седмочисленици“. Когато гимназиалните класове научили за готвената промяна, излезли пред главния вход на ъгъла „Аксаков“ и „Цар Шишман“ и всички скандирали името на Джон Пашов, патрон на 34-та гимназия. В знак на протест и несъгласие.

През 30-те години на 20 век дъщерите на д-р Расс и Ат. Кривошиев дават парцелите и се построява нова четириетажна сграда под № 48. Бомбардировките над София сриват покрива й, а дъждове наводняват горните етажи. С народен заем и собствени средства живеещите в нея закърпват общия покрив, временно, което временно остава и до днес.

Две са паметните плочи, поставени на сградата. Те напомнят за имена и събития, свързани с миналото на град София и с културната история на България. Едната е на народния артист Стефан Македонски – оперен певец, режисьор и педагог, свързан с утвърждаване на „Оперна дружба“ и превръщането й в държавна опера. С цялостния възход на българското оперно изкуство. В неговият личен архив открих една „покана - входен билет“ за представление на Художествен театър с дата 31.05.1918 г. Мястото е Дома на изкуствата на ул. „Аксаков“ № 16. Този дом е основан от артисти, писатели и художници. Има постоянна Художествена галерия в него. А добавеният в поканата текст, че „представлението е в полза на Дома“ разкрива атмосферата на тази определяната като част от Бохемска София улица.

Втората плоча е на проф. Панка Пелишек – изявен музикант – пианист и дългогодишен педагог в Музикалната академия. Известно време в тази сграда живее и работи композиторът Йосиф Цанков, създавайки тук много от незабравимите си мелодии и песни. През 1988 г. се появи и една друга плоча, на името на учителката Дафина Главинова, в чиято квартира е проведена нелегална среща. Вече я няма. Свалена е, вероятно от наследници, при напускане на сградата окончателно.

През 1989 г. асоциация „Индустрия за човека“ лансира проект „Аксаков“ да стане „представителна улица на дизайна“. Новаторската идея е представена в пресата от Зина Соколова през март. Витаещите до момента слухове за отчуждаване на партерните етажи провокират напрежение сред живеещите на улицата. От статията става ясно, че „някои партерни и ниски първи етажи трябва да бъдат отчуждени“ . Хората не приемат подобна промяна. Не ги успокояват и приказките за обсъждане на идеята и евентуална корекция. Събрани на улицата, пред сградата на „Промпроект“ (сега НАП) те искат среща с ръководството и обяснения. Особено активен и гласовит е проф. Аврамов срещу това „съсипване на хубавата ни улица“. Аналогичен идеен проект е прогонил собствениците от ул. „Х. Димитър“ № 11, същата година. Намерението да се разшири двора на училището се заменя от идея сградата, оказала се по инженерна оценка много здрава, да се превърне в „дом за пионерите“. И тази идея отпада. Изведените живущи събрат 190 подписа и правят писмени възражения. Това не ги връща в напуснатите домове. Сградата остава необитаема и е съборена, след време, защото реално няма кой да полага грижи за нея.

30.06.2021 г.

Сградата на Софийската фондова борса на площад "Гарибалди"


Откъс от книгата "Спомени из моя живот" на Марко Рясков (финансист, управител на БНБ и финансов министър през 30-те години на 20 век)

Бях председател на Фондовата борса, секретар беше много активният тогавашен главен директор на застрахователното дружество „България“ Стоян Бочев – мой дългогодишен приятел. Замислихме с него да построим здание за борсата, която имаше фонд за тази цел, обаче далеч недостатъчен: с него можеше да се купи само място за строеж. Управителният съвет на борсата взе съответно принципно решение и натовари мен и Бочев да търсим място. Установихме се на една стара постройка на ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и ул. „Денкоглу“, която принадлежеше на Румъния и служеше по-рано за канцелария на румънската легация. В това здание се помещаваше временно Фондовата борса. Местоположението беше много изгодно. Одобри се от управителния съвет на борсата, който упълномощи двама ни да влезем в преговори с румънската легация за купуването на постройката и мястото. Спазарихме го за 7 000 000 лева и по решение на управителния съвет Фондовата борса го купи.

Сградата на румънската легация на площад "Гарибалди", началото на 20 век

И двамата, решителни хора, които не обичат да протакат и отлагат работите, влязохме във връзка с един от най-добрите ни опитни архитекти за обществени голями строежи арх. Ст. Белковски (сега професор). Установихме се на плана, който се одобри от управителния съвет. За строежа ведно с обзавеждането Белковски предвиждаше изразходването на кръгло 30 000 000 лева, която сума можеше да се набави само по пътя на сключването на дългосрочен заем. Аз се наех с намирането на такъв заем. В качеството си на председател на Общия съюз на кредитните и застрахователни предприятия аз лесно склоних частните банки и застрахователните дружества да поемат съответно на номиналните си капитали облигации на обща сума 30 милиона лева, които Фондовата борса ще издаде на приносител с лихва 5%, платими чрез годишни тиражи в продължение на 20 години.

Понеже Фондовата борса беше под контрола на финансовото министерство, трябваше да се вземе съгласието му за емитиране на заема, което борсата лесно получи. По направени точни и предпазливи изчисления заемът щеше да се изплати от наеми на помещения, особено на магазини, за които се явиха много кандидати.

Започна строежът от строителното дружество „Циклоп“ под контрола на архитект Калчев от Министерството на общите сгради (предписан от закона контрол, понеже се касае до строеж на обществено здание). Издигна се една великолепна палата, запланувана много смислено и целесъобразно и по последните изисквания на техниката.

Покрай телефонната централа това здание е едно от най-сполучливите творения на архитект Белковски. Сега зданието на бившата Фондова борса се заема от Министерството на вътрешната търговия


Откъс от книгата "Станчо Белковски - архитектурна дейност" (1943 г.)


Фондовата Борса в София е обществено учреждение, с управително тяло, избрано от членовете й, което работи под непосредствения контрол на държавата — Министерството на финансите.

Собственото й място ул. „Ан. Кънчев" № 1, ъгъла ул. „Денкоглу", в центъра на града, следваше да се застрои с подходяща сграда. Поради липса на пари, отначало се е замисляло издигането на една кооперативна стопанска палата, в която е щяло да се помещават и други сродни стопански организации, осигурявайки по тоя начин средствата за строеж. Тоя план, обаче, не се е осъществил. Затова строежът е трябвало да се извърши с оскъдни средства, повече добити чрез заеми и осигурявания през време на самия строеж.

Софийска „Фондова борса", ул. „Гр. Игнатиев" и ул. „Анг. Кънчев". Главна фасада.

Сградата има пететажна улична част с около 753 кв. м. площ и едноетажна — застроен двор, около 248 кв. м. Поради липса на средства, тая дворна част е временно покрита, като залата, проектирана да се застрои на това место, ще се издигне в бъдеще.

Конструктивният скелет е железобетонен с кухи тухли (хурдиси) в дюшеметата — ребрени плочи.

Вътрешното разпределение е типично канторско и с една недовършена в декоративно отношение голяма зала в четвъртия етаж, отбелязваща се във външния вид на сградата, към ул. „Анг. Кънчев".

Вътре сградата е изпълнена по-скромно и с по-обикновени средства и материали: гладки гипсови тавани, варова стенна мазилка, паркетно дюшеме в стаите, мозайка в коридорите; входният вестибюл и частта до първия етаж, около стълбището, имат облицовка на стените с травертинови плочи и изкуствен мрамор.

Фасадните лица на сградата са облечени с врачански камък, почващ от земята (тротоара) и свършващ до покрива.

Строежът е траял три години от 1940/42 вкл. Доизкарването на сградата е вървяло мъчно и бавно, поради липса на некои дребни материали и забавяне на доставките. Чистата стойност на сградата (без такси и т. н.) е около 15,000,000 лв.

Сградата се отоплява с централно водно отопление; за магазините е парно, а за голямата зала — въздушно. Има два асансьора за по 4 души и комплектна електрическа сигнална и телефонна инсталация.

Сградата на площад "Гарибалди" днес, надстроена с един етаж,
в нея се намира централата на КТ "Подкрепа"



5.06.2021 г.

Салон за услуги „Уникум”


Крикор Асланян 

Лето господне 1940-то. На улица "Мария Луиза" номер 18, недалеч от площад "Св. Неделя", на реда на магазина на прочутата фирма за шевни машини „Сингер” и близо до сградата на еврейската банка „Геула”, работи „Уникум”.

„Уникум” значи единствен, необикновен, неповторим, уникален и т.н. и т.н. Тук ще допуснем една тавтология и ще зададем един въпрос – уникален ли е „Уникум”? Кому да зададем този въпрос? Естествено на единствения син на собственика на Салона за услуги „Уникум” г-н Агоп Агопян.

Ваксаджийският салон и отделението за дами

- Господин Агопян, какво представляваше този Салон?

- Баща ми Крикор Агопян беше човек изключително предприемчив, технически много грамотен и с поглед насочен към новаторството. Винаги търсеше авантюрата в бизнеса, рискуваше и почти винаги успяваше, воден от техническата си мисъл и търговския си нюх. Рядко съчетание за един самоук човек, преживял гонения, бежанство и всички онези мъки, изживяни от арменците от неговото поколение.

- Как се е родила в него мисълта да създаде този Салон - нещо, което не е било познато в София, даже в цяла България?

- Началото слага с работилницата за формоване на мъжки шапки /бомбета/. Машини познати, които той усъвършенства и приспособява и за парното гладене и формоване на дамски шапки. През 30-те и началото на 40-те години модата изисква софиянци и софиянки да ходят с филцови шапки и лете, и зиме.

Машината за формоване на шапки

- Нима „Уникум" е обикновена шапкарска работилница?

- Разбира се, че не. Тук клиентът може да получи и услугата химическо чистене за облеклото си, пране и гладене на ризи. Но уникалността на „Уникум” е в комплексното кабинково обслужване, което клиентът може да ползва в Салона, непознато на софиянци до тогава. Има зала за дами и отделно за мъже. В приятно оформени със завеси кабинки клиентът или клиентката влиза, предава дрехите си за химическо чистене и гладене и, докато го обслужват, може да почете вестник или списание, да пие чай или кафе за сметка на фирмата, донесено естествено от някой чирак на близкото кафене. Такива не липсват наоколо. Процедурата трае около 45 минути, след което клиентът напуска Салона като излязъл от кутия. Както виждате от старите снимки, в Уникум действа и ваксаджийски отдел – за мъже и отделно за жени. Облечен във фирмен халат клиентът или клиентката може да ползва и услугите на бръснаро-фризьорския салон на „Уникум”.

- Аги, позволи ми да те наричам така в името на 60-годишното ни приятелство, предполагам баща ти не е работил сам в Салона?

- Отначало му помагат сестра му Адрине и по-големият му брат. Но с разширяването на гамата услуги и непрекъснатото нарастване на броя на клиентите естествено там работят и ваксаджии, и гладачи, шивачки за дребни поправки, бръснари и фризьорки, както и общи работници.

Аз бях само 5-годишен тогава и не помня точния брой на работещите в „Уникум”, но навярно не са били малко. Като имаме предвид и мястото на Салона - дюкян на кьоше, както се казва, на пъпа на София, със сигурност клиентела не е липсвала. За съжаление бомбите разрушиха целия център на София, вкл. и Салона за услуги „Уникум”

Собственикът пред салон "Уникум"

- Какво е това куче на снимката?

- Баща ми беше страстен ловец и кучето му го следваше на всяка крачка, не само на лов, но и в града. Това куче се казваше Дик и беше равноправен член на нашето семейство. Спомням си, веднъж татко ме беше взел със себе си на лов. Наложи се да преспим на полето. Като дете на мен ми дадоха 2 одеяла, едното отдолу, а другото като завивка. Дик дойде и легна плътно до мен, прилепяйки гърба си до моето тяло, за да ме топли.

- От рекламата в арменския вестник от онези времена научаваме, че в „Уникум” са се продавали и машини за почистване, формоване и гладене на шапки. Възможно ли е това или е само реклама?

- Не, не е реклама. Баща ми купуваше стандартни машини, правеше някои изменения в конструкцията и ги продаваше. Даже имаше няколко случая на износ за Турция. Някои от измененията на машините беше патентовал.


- Аги, от името на Стара София и нейните многобройни приятели ти благодаря за интересния разказ.

Пред "Уникум"

Снимките са от личния архив на г-н А. Агопян


22.04.2021 г.

Рекламна служба на трамваите и автобусите


Нищо не започва от днес.

Истинността на тази утвърдена мъдрост доказва един любопитен документ от 30-те години на 20 век. Той ни разкрива съществуването на специална служба, организирала рекламата върху столичните трамваи и автобуси, както и интересни аспекти от нейната дейност.

Зачитайки се в писмото-оферта, научаваме, че в онези години многобройните трамвайни коли са единствената форма на "движуща се реклама", обикаляща непрекъснато софийските улици и булеварди, превозвайки всекидневно хиляди пътници. Службата изтъква, че броят на пътниците в столичния транспорт надминава 43 000 000 годишно и обещава "грамадни резултати" на своите клиенти. 

На фирмите се предлага да използват трамваите за своите цели, като наемат рекламни табла от външната страна на вагоните, табели във вътрешността и дори като отпечатат своята реклама на гърба на билетите. 

Съобщението на службата завършва с "крайно ниските цени" за предлаганите услуги, от които научаваме, че за една рекламна табела на трамвайния вагон с размер 6 м на 35 см, поставена на избрана от рекламодателя линия, клиентът трябва да заплати 2200 лева за цяла година. А възможността да постави рекламата си на 1 000 000 (!) трамвайни билета ще му струва 9000 лева.

Все похвати, които виждаме да се прилагат и днес.

Трамваи с монтирани рекламни табла, площад "Света Неделя" 30-те години

14.04.2021 г.

Откриване на ХХIV-то Обикновено народно събрание, 1938 г.


Списание "Сердика", книга 5, май 1938 г.

ТЪРЖЕСТВЕНОТО ОТКРИВАНЕ
НА ХХIV-то ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

Н. В. Царят чете Тронното слово

След четири години политически живот без приноса на едно законодателно тяло изхождащо и избрано от народа, най-сетне през м. май т. г. се осъществи отдавнашното желание на Държавния глава да призове по един нормален ред народа, в лицето на неговите избранници, към законодателна дейност. Осъществи се и желанието на самия народ да промишлява сам над своите съдбини чрез посочените свои избранници.

На 22 май, неделя, още от 9 часа сутринта настъпи оживление в тремовете на новоремонтираната сграда на Народното събрание, а също така оживление настъпи и по бул. Цар Освободител, от Двореца до Парламента.

Около обляната със светлината на пролетното слънце сграда на Парламента, украсена по главното стълбище с цветя и килими, се трупаше гъсто множество граждани.

Към 10 часа пристигна рота при знаме и музика и зае местото си между Министерството на външните работи и Парламента. На десния фланг се построиха висшите офицери на гарнизона. Към 10 и половина часа пристигнаха членовете на дипломатическото тяло, за да заемат местата си вътре в Парламента. Военният министър пристигна и поздрави почетната рота. Към 11 без 10 м. от към Двореца се зададе колата на царската свита, а няколко минути след това и тая на Н. В. Царицата, придружена от Т. Ц. В. Княгиня Евдокия и Княз Кирил. В 11 без 5 м., посрещнат с военни почести и с ура от гражданството, Н. Величество пристигна пред входа на Народното събрание и влезе в него. В това време в заседателната зала бяха всички народни избранници, които посрещнаха Н. В. Царя с акламации и ръкопляскания.

От определеното в залата място, изправен пред своя трон, заобиколен от дясно от членовете на Министерския съвет, а от ляво — от членовете на своята гражданска и военна свита, Н. В. Царя прочете с ясен и твърд глас Тронното слово, с което открива ХХIV-то Обикновено народно събрание.

Когато стигна до пасажа, в който се говори за ощастливяването на Царското семейство и България с раждането на Престолонаследник и който завършва с думите: „Това чедо на България ще расте, ще крепне и ще се възпитава в български дух и традиции, за да може един ден с мъдрост и любов да служи преданно и самоотвержено на Родината", думите на Н. Величество бяха изпратени с бурни овации и ръкопляскания.

Н. Величество напуска Народното Събрание

Тронното слово бе също така изпроводено с шумни овации и ръкопляскания от народните представители, след което Н. Величество, покланяйки се пред събранието на народа, се ръкува с г. м-р председателя и с Н. Високопреосвещенство Митрополит Стефан и напусна залата на Събранието, последван от министрите и своята свита.

Н. В. прие рапорта на командира на почетната рота, поздрави войниците и всред овациите на гражданите се отправи, заедно с членовете на Царския дом, към Двореца.

Н. Величество поздравлява почетната рота

В залата на Народното събрание, след водосвета извършен от духовенството и след полагане клетва от народните избранници, председателското място се зае от най-възрастния народен представител, бившия м-р г. д-р Кънчо Миланов, а след това при избора на президиум бяха прогласени за избрани: г. Стойчо Мошанов — за председател на Народното събрание и г. г. Георги Марков и Д. Пешев за подпредседатели. С това законодателното тяло се конструира и почна своята редовна работа.

Нека Бог бди над дейността на българските избранници, сподобявайки с мъдрост тяхната деятелност и нека тя донесе само доброчестини на нашия народ.

Н. В. Царицата и Н. Ц. В. княгиня Евдокия на излизане от Народното събрание


25.02.2021 г.

Старата руска легация


Една от първите обществени сгради, изградени в новата българска столица след свобождението, е зданието на руското дипломатическо агентство. За целта общината предоставя парцел в близост до княжеския дворец, разположен между днешните улици "Раковски", "Московска" и "Бенковски". На парцела са изградени няколко сгради, в които се помещават дипломатическото агентство и генералното консулство на Русия.

Изглед по улица "Московска" към пресечката с "Бенковски", 80-те години на 19 век

От тях до днес е оцеляла единствено ъгловата постройка откъм улица "Раковски". Полагането на основния й камък се извършва на 8 април 1880 г. в присъствието на княз Батенберг. Сградата, изпълнена най-вероятно по руски проект, е двуетажна, представителна, с богато декорирани салони. Освен за официални цели, тя е служила и за жилищните нужди на дипломатите.

Изглед по улица "Московска" към пресечката с улица "Раковски", края на 19 век

Легацията се използва по предназначение близо век, като това се случва с големи прекъсвания, предпопределени от трудния баланс и многобройните разриви между двете държави. След абдикацията на княз Александър I нарасналото напрежение води до скъсване на дипломатическите отношения, продължило до 1896 г. През Първата световна война отношенията между България и Руската империя отново са прекъснати, а създаването на Съветския съюз води до забавяне на тяхното възстановяване.

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Едва след установяване на дипломатически отношения със СССР през 1934 г. в сградата се настанява съветската легация. В годините на Втората световна война дипломатическият персонал остава в града, като изградените бомбоубежища на територията на посолството позволяват легацията да не се евакуира дори по време на съюзническите бомбардировки през 1943-44 г., които нанасят сериозни поражения на легационния комплекс.

Знамето на СССР над легацията в годините на Втората световна война

Посолството на СССР заема тази сграда до 1977 г., когато е завършен съвременният комплекс на булевард "Драган Цанков". Впоследствие сградата се използва от Националния исторически музей, а след 2005 г. в нея се настанява Домът на Москва.

15.02.2021 г.

В Подуяне през 1915 г.


Текстът е публикуван в общинското списание "Сердика", книга девета и десета от 1940 г.

ПОДУЯНЕ

Димитър Шишманов

Тези откъси са печатани на немски език в сп. "Deutsche Balkanzeitung" през 1915 г. Предаваме ги по превод на редакцията като ценни впечатления от града за дните в навечерието на Световната война.


Една особеност на София е, че всeки от кварталите й и много от улиците й имат толкова опредeлен облик, щото съвсем се отличават от другите. Достатъчно е понякога да свърнете край тоя или оня ъгъл, за да попаднете в място, което сякаш се намира в съвършено друг град. Къщите, които ви заобикалят, са изградени в друг стил, хората живеят по друг начин, облеклото им е съвършено различно.

Нека предположим, че някой любопитен наблюдател на града тръгва да се разходи по обед из булеварда „Цар Освободител“, нейде към Царския дворец. Той ще срещне елегантни дами, спретнати офицери, стегнати младежи с високи яки и тесни панталони. Автомобили профучават с глух и трескав шум. Трамваят снове с ритмичния си звънтеж. Върху паважа ясно отекват подковите на конете, които теглят ярко лакираните файтони. Всичко това напомня големите градове на западна Европа.

Но ето, че нашият наблюдател си спомня изведнъж, че, още преди обед трябва да отиде по някаква работа до Подуяне... Той завива бързо край Военния клуб, поема нагорнището по улица „Раковски“ към Руската легация. За миг се любува на спокойния и чист чар, който лъха от старата църква Св. София, и се спуща към булевард „Дондуков“.

А тоя булевард, който едва ли отстои на пет минути от булевард „Цар Освободител“, има свой особен вид и животът, който протича по него, е съвършено различен. Тук вече не се срещат толкова хубави жени или елегантни господа. Дамите и кавалерите, които случайно са попаднали тук, гледат бърже да прекосят тълпата и да се отзоват в центъра, където се чувствуват у дома си.

По тоя булевард минават други хора: залисани домакини, войници, дребни чиновници, а главно селяни — едни пеша, други с волски коли, трети със стари, скърцащи каруци, теглени от дръгливи кончета. Облечени са селяните в най-различни носии.

Шопите от околностите на София носят бели тесни панталони, черни горни дрехи и дебели овчи кожуси. Шопкините са облечени в черни вълнени сукмани, а под тях, долу, се подават ризи, обшити с дантели, силно колосани и засинени. Облеклото на други селяни е черно-кафяво; те идват от по-далечни краища, от Орхание или от Пирдоп. Отвреме навреме преминават на дружини млади моми, тъмнооки и стройни, облечени в черни или сини, богато везани сукмани. Те се връщат във Вакарел. Войници от гвардейския полк, които се прибират в близката казарма, разменят закачливи погледи с момите, а те им отвръщат с кършен смях.

Навсякъде животът кипи. Всички селяни, които минават, стъпват тежко. По лицата им ясно се чете, че те знаят целта на съществуването си и обичат суровия си, изпълнен с трудности живот.

Улица "Регентска" с Гвардейските казарми, около 1910 г.

Улица „Регентска“, която малко по-горе води към Подуяне, е още по-шумна и задръстена с движение от булевард „Дондуков“. Би казал човек, че неудържима планинска река се излива непрестанно към предградието, разположено от другата страна на моста, хвърлен над двата бряга на Перловската река. В малките дюкянчета вдясно се тълпят хора; там се продава боза, кисело мляко, хляб, баници. Гостилниците са пълни със селяни, войници и дребни чиновници. Селяните вдигат голям шум, викат, пазарят се, ръкомахат, смеят се. В смеха им няма помен от подправената радост на работника, която се забелязва в някои западни градове. Не спиртът дава потик за оживените движения. Тук хората се забавляват не за да се замайват, а за да си спомнят — пред чаша леко, резливо вино — че са прекарали добре деня си. Малцина остават да губят време из кръчмите. Почти всички, като се отбият за час-два из „заведенията“, веднага след това отново поемат пътя за селото си.

Предградието Подуяне, което те преминават пеша или с колите си, прилича на провинциално градче. Къщите му са повечето малки и прихлупени и често пъти разположени косо към улицата. В малки дюкянчета и из бараки и дворища се упражняват занаяти, каквито вече не се виждат в града. Ето, в дъното на малък двор, грънчарска работилница; по плета висят, вместо фирмен надпис, глинени съдове, червени, зелени и кафяви. По-горе цигани коват петала. Малко по-нататък, под дървен навес, се влече вълна с първобитни дараци. В малките бакалници се намира от всичко: гербови марки, син камък, суджуци, боза, кисело мляко, железария... Всичко напомя толкова провинция, че човек се учудва, когато вижда по средата на улицата чугунените стълбове на електрическите лампи и чува шума на минаващия трамвай.

Предградието свършва при крайната трамвайна спирка. Оттам по една широка и винаги кална улица се стига до голямата ливада пред Подуянската църква. А зад църквата започва село Подуяне.

Поглед от началото на Орханийско/Ботевградско шосе към Подуяне, 1918 г. 

Това село, макар и тъй близо до града, живее свой собствен живот и изглежда, сякаш, отдалечено със стотици километра от града. То е запазило непокътнат селския си облик. Край малките къщи се ширят големи дворове, заградени с глинени стени. Къщите са разположени далеч от улицата, чак в дъното на двора, край малка градинка. Уличките са извити и тесни, а по средата им се виждат малки трапчини с локви, гдето се е разположил удобно и доволно някой бивол или някоя свиня. Улиците са почти винаги пусти. Само при чешмата, към изхода на селото, се трупат млади моми със стомни. Те всички носят особената носия на селото си: главата си забраждат с кафява или червена кърпа, ризите им са топени в кола и засинени, чорапите — дебели и разноцветни, а краката обути в цървули. Като точат вода, те се смеят гърлено и смехът им е ясен и остър... Но ако случайно мине край тях някой човек от града, те се смълчават и леко отвръщат глава. В това инстинктивно движение няма нищо преднамерено. То е естествено-срамежливо и гордо.

В Подуяне през 1917 г. - на днешната пресечка на булевард "Мадрид" и улица "Черковна", вижда се и последната спирка на трамвай 3

Около чешмата се мяркат и стари жени — млекарки, които мият гюмовете си. Там минава и малкото овчарче със стадото си. Мъже се забелязват много малко през деня. Всички са по работата си.

Като напълнят стомните си, момите се разотиват бавно. Тогава настъпва мълчание. Само тополите, които се издигат над колибите, шепнат леко под вятъра и сякаш откриват тайната на това село и на неговия живот, който, без да се грижи за близкия град, протича в собствените си брегове спокойно и равномерно. Така, смръщено и упорито, селото се изтяга край Чудовището, което наблизо се вълнува нервно и конвулсивно, расте и се уголемява и погубва или възвисява множество човешки същества. В Чудовището всичко е великолепно, но хаотично. Там старите нрави и старите закони са потъпкани от човешките страсти и на тяхното място не е издигнато нищо ново. А тук, в селото, стоманеният обръч на старите непокътнати закони пристяга още всичко. Животът е устойчив в трудолюбивата си простота и изпълва всеки час от деня, от ранна утрина чак до късна вечер.

В Подуяне през 1917 г. - пресечката на булевард "Мадрид" и улица "Черковна" с поглед към улица "Черковна"

И градският жител, който близо до чешмата на селото се е вслушал в шепота на тополите, започва да разбира, защо тук тъй малко се усеща влиянието на града. Той разбира, че това влияние не може да си пробие път. Напротив, селата в края на краищата ще победят, като впръснат в градовете нова и чиста кръв — кръвта на тия селяни, които умеят да дават с такава простота непосилния си труд, заради хляба си, и живота си, заради Родината си.


4.02.2021 г.

Погребението на Екзарх Йосиф I


На 20 юни 1915 г. умира Екзарх Йосиф I - един от най-забележителните духовни водачи на българския народ. В столицата се провежда тържествено поклонение пред останките на покойника, отразено в пресата. Ето какво разказва списание "Панорама из целия свят", бр. 5:




Погребението на Н. Блаженство Екзарх Йосиф I

Погребението на блаженопочиналия екзарх се извърши на 25 юний. В 3 часа след пладне камбаните тъжно бият. Незапомнено досега множество изпълня улиците, през които ще мине процесията, и прозорците на лежащите на тях къщи.

На площада "Ал. Невски" са построени две почетни дружини от 1. и 6. полкове, начело с музика, една батарея и 1 ескадрон кавалерия.


Пред вратите на синодалната палата са заели място свещениците от столичните енории в черковни одежди, учениците от Софийската духовна семинария и офицерите от Софийския гарнизон. Дипломатите също са пристигнали вече, сегашните и бивши министри и пр.

Тялото се изнася на ръце от 12 архимандрити и свещеници. Музиката на 6 пех. полк засвири "Кол славен"... Тялото бе положено в траурната колесница. Шествието потегли за църквата "Св. Неделя" в подвижен шпалир от юнкерите. Пред погребалната процесия върви импозантно множество. На първо място една рота от Македоно-одринското опълчение, настоятелството и членовете на поборнишко-опълченското дружество, доброволческото дружество "Сливница", разните дружества и корпорации със знамената си в траур и 250 свещеници.



След колесницата следват роднините на покойния. Подир тях представителите на Царя, след тях дипломатите: германският г. Михахелес с австроунгарския граф Тарновски. Френският г. Панафко с италиянския г. Куки-Боасо. Английският г. Бакс Айрънсайд с руския г. Савински. Гръцкият г. Наум, със сръбският г. Чолакантич и турският г. Фетхи-бей сам. След тях вървяха военните аташета и персоналът на легациите.

Процесията минава по площада "Св. Александър Невски", ул. "Цар Освободител", "Търговска", булевард "Дондуков" и спира на площад "Съборни". Дванадесет души свещеници свалят ковчега. Почетната рота отдава военни почести. Музиката свири "Кол славен... В черквата "Св. Неделя" влизат поканените, а вън навалицата е грамадна. На погребението присъствува и престолонаследникът княз Борис.



Ковчегът бе внесен от 12 архимандрити в черквата през западните врата.

Службата се извършва от софийския митрополит Партений в съслужение на всички митрополити.

След свършване на опелото архимандритите вдигат ковчега и се отправят на южната тераса на храма, гдето е иззидана гробница, покрита с черен купол — балдахин. Тук бяха произнесени речи и ковчега спуснат в гроба.

Нашите снимки представляват процесията в разните й моменти, а също и гроба на великия покойник.


*

Списание "Светлина" също отразява погребението:

"Със смъртта на Екзарх Йосиф българският народ губи един от най-мощните свои водачи, българската дипломация - една от най-крупните си фигури, а общото православие - един от редките свои пастири.

Мир на праха ти, великий покойнико!"

 Тленните останки на Екзарха в черквицата при Светия синод

Тръгването на процесията от Синодалната палата

Погребалното шествие на площад Александър I

 При траурната арка, на път за катедралата "Света Неделя"

Негово Царско Височество престолонаследника на погребението

Тленните останки на покойника, носени от свещениците

Временната гробница на Екзарха. Повърхостта на гробницата е драпирана с балдахин.
  


30.01.2021 г.

Танци-манци за софиянци!


ТАНЦИ-МАНЦИ ЗА СОФИЯНЦИ!

Румба, фокстрот, валс и любимото танго

Крикор Асланян


Млади, стари, даже и децата, всички обичат да танцуват. Танците са част от веселието, част от красивото в живота, част от приятните минути, които ние прекарваме с приятели, сред съученици, колеги или роднини. Танцуваме по празници, по сватби и имени дни. На юбилеи и кръщенета. Танцуваме винаги, когато можем. При първите звуци на музиката краката ни започват да тактуват, да мърдат, сякаш ей сега ще полетят във вихъра на танца.

Дали са хора, ръченици или модерна европейска музика, щом има сбирка с музика, млади и стари скачат да се “пуснат” на дансинга или на мегдана сред село. Както е било някога.

Нали това е давало възможност на момците да покажат предпочитанието си към някоя мома, да пошепнат нежни слова на “ушенце” по време на танца, без някой да забележи.

Времената се менят, с тях и танците. Появяват се нови “модерни” танци, след това те стават демоде, и се появяват нови. Всяко поколение си има свои танци, своя музика, свои любими певци, оркестри и състави.

Днес искам да ви разкажа за танците през 50-те години на 20-ти век. Ще ви върна назад около 65-70 години. За мнозина от вас това са архаични времена, но за мен и моите “набори” беше сякаш вчера.

Къде танцувахме софиянци през онези години? Ще ви кажа. Няма да скрия нищо, с риск да ни завидите. Защото тогава имаше много възможности за танцуване.

Във всички големи ресторанти имаше оркестри за танцова музика. Имаше дансинг, къде малък, къде голям, но ресторант с оркестър винаги имаше дансинг.

Преди да започна разказа си за 50-те години, мимоходом ще спомена три по-стари ресторанта, където се танцуваше. ( Ще разказвам само за тези, които съм видял със собствените си очи, а не прочетено или чуто някъде.) Знаете, това е мой принцип и аз не отстъпвам от него.

Нямам представа кога е бил открит ресторант-бирария “Батемберг”, намиращ се на ъгъла на ул. "Цар Калоян" и ул. "Съборна" ("Княгиня Клементина" тогава). Ходил съм с родителите си и много обичах да ходим там, защото над входа имаше неголям екран и там прожектираха късометражни забавни филмчета, т.е. бирария с кинаматограф, както се казваше тогава (1940-41 год.) Там свиреше оркестър и имаше дансинг, на който посетителите танцуваха. Смътно си спомням, че в близост до дансинга седяха самотни дами, чакащи някой самотен посетител да ги покани. Вероятно танци с продължение. Но тогава още не ги разбирах тези работи.

Вторият ресторант беше “Ариана” на едноименото езеро. Там също имаше музика и посетителите имаха възможност да танцуват.

Третият е най-важен, той е емблемата на София, емблематично и любимо място на всеки истински софиянец. Навярно се досещате, че става въпрос за ресторант “България” и по-точно за комплекс ресторанти “България”- основен ресторант, Бежов салон. Червен салон, Бирхале и летен ресторант-градина. Отделно съществуваше и кафе-сладкарницата, която не е по днешната тема, тъй като там не се танцуваше, освен при балове, сватби, абитуриентски балове и други събития, когато кафе-сладкарницата се превръщаше в част от основния ресторант.

Още преди войната там са свирили най-известните музиканти от джаз “Овчаров” със солистка Леа Иванова, джаза на “Оптимистите”, а по-късно и прекрасните музиканти от естрадния оркестър на Емил Георгиев. Там свиреше и пееше до 1961 год. своите френски шлагери и Сашо Николов-Сладура.

Всеки ден софиянци можеха да хапнат, да пийнат и потанцуват в ресторанта, а лятно време и в ресторанта-градина, където също имаше просторен дансинг и свиреше оркестър.

Ресторант “Опера” също предлагаше на своите посетители жива музика и дансинг. А след 23 часа се танцуваше и в бара на ресторанта, където господстваше бай Трифон, барман с 30 годишна практика в САЩ.

Най-голям и просторен дансинг имаше ресторант “Спортна среща” зад сектор “В” на стадион "Васил Левски". Беше типично младежко заведение с много музика за танци и винаги прекрасни музиканти, които изпълняваха всички хитове на епохата. Доменико Модуньо, Пол Анка, Ив Монтан, Енрико Масиас и Краля на Рокендрола Елвис Пресли не слизаха от репертоара за наша радост, които вилнеехме на дансинга. По-късно той стана стол на спортистите, а над него бе открит Клуб на спортните деятели, без танци и жива музика, но със специалитети на ниски цени (вход с карти).

На бул. "Цар Освободител" (бул. "Руски") срещу Руската църква бе открит нов комплекс ресторант, бар и чайна. В ресторанта свиреше оркестърът на красавеца Сашо Мирев, известен с белия кичур в косата си. Сашо беше прекрасен музикант - пианист, акордеонист и певец. Ресторантът беше на два етажа, а дансингът на първия етаж задоволяваше прекрасно нуждите на танцуващите софиянци.

На последния етаж на ЦУМ също имаше голям ресторант с просторен дансинг и оркестър за танцова музика. През втората половина на 50-те години, през 60-те, та до началото на 70-те, ресторант ЦУМ беше станал един от най-любимите ресторанти на софийската младеж.

По случай празници като Нова година, патронен празник на училището или на Университета, по случай празника на Св. Св. Кирил и Методий и други поводи, съответните институции организираха празници с танци за своите възпитаници. Обикновено на тези танцови забави не се допускаха външни хора, освен някой приятел или приятелка.

Нашето училише “Механотехническа гимназия” - София, имаше голям духов оркестър, един от най-добрите в града. Талантливи момчета-музиканти от оркестъра бяха образували малък оркестър за танцова музика - джаз “Асансион” с ръководител Сашо Америката (не знам произхода на прякора му). Христо свиреше на кларинет, на барабаните беше петокурсникът Бъц, който свиреше на голямата туба в духовия оркестър и моя съученик и приятел Христо Рашков на тромпет. Обикновено в неделя следобед “Асансион” свиреха на някоя танцова забава в някое училище или нает салон. Като съученици и приятели, с моя съученик Любомир Димитров ходехме на тези забави заедно с оркестрантите.

На тези танцови забави рядко се срещаха установени двойки. Обикновено момичетата идваха сами или с някоя приятелка и там на място се образуваха танцовите двойки, при условие че и двете страни изпитват удоволствие от партньорството. Обикновено с края на забавата свършваше и запознанството, но се е случвало да има и продължение на друга забава следващата седмица.

През 50-те години в София предприемчиви младежи наемаха зали и оркестър и организираха танцови забави в събота вечер и неделя след обяд. С билетче за вход, за да платят на оркестъра и наем за залата. Съботните забави бяха за по-големите, не съм ходил на тях. А неделните започваха около 16 часа до към 20 часа. Най-късно до 21 ч.

Посетителите на тези забави бяха главно ученици и ученички или трудещи се млади хора.

Най-известните зали бяха Учителската каса (втори салон на кино "Култура"), Алианса на площад "Славейков", ресторант “Аризона” на ул. "Гочо Гопин" (сега "Кърниградска"), по-късно стол на МВР. Тук свиреше оркестърът на Попето, млад талантлив тромпетист, който непрекъснато измисляше оригинални начини да впечатли публиката.

Танцови забави често се организираха и в салона на училище “Любчо Баръмов” на ул. "Кирил и Методи" и "Отец Паисий", в салона на Графиците на бул. "Дондуков" срещу Театъра на Младежта, разрушен и на негово място беше построен голям битов комбинат. Сградата на Графиците дълги години служеше за репетиционна зала на Ансамбъла на БНА. Сега и той не съществува. В салона на ГУСВ (Главно управление на трудови войски), квартал Лагера, танцови забави организираше моят близък приятел и съученик Онник Кабзамалян. Много инициативен и със страхотен нюх за бизнес. Още от 9-10 годишна възраст намираше начини да печели пари използвайки Новогодишните базари.

На тези танцови забави се свиреха последните западни хитове. Италиански, френски, американски и други. Танците бяха румба, танго, блус, фокстрот, малко по-късно се появи мамбо и ча-ча-ча. Румбата имаше варианти - двойни стъпки, единични стъпки, включително “влакче”, където двойките се следваха една зад друга. Мелодии като “Продавачът на фъстъци”, "Ябълков цвят", "Мамбо италиано", "Мамбо номер 5". “Бона сера синьорина” имаше главозамайващ успех, както и "Тутти-фрутти”. Да не говорим за “Дилайла” на Том Джонс. За тази песен сте чели в друга една моя статия.

“Воларе”, “Гуарда ке луна”, “You are my destiny” не слизаха от репертоара на всички уважаващи себе си музиканти. Когато се появиха група “Плартерс” с “Only You” настана истинска музикална революция. Тогава започнаха да режат “конските опашки” на момичетата, да разпарят панталоните “кюнци” на момчетата и да дебнат за палта ”ямурлук” с дървени копчета като униформите на Ботевата чета.

Естествено проводник на тази музика по танцовите забави бяха джазовите концерти в зала “България” всяка неделя сутрин от 11 часа. С гордост можем да кажем, че в този период България имаше цяло поколение много талантливи музиканти и певци, които не само свиреха на концерти, но и в ресторанти, балове и танцови забави.

Като финал на моя разказ искам да споделя с вас за Новогодишните балове в зала “България”. Столовете в концертната зала изчезваха, потъвайки под пода, цялата зала се превръщаше в един леден дворец като на “Снежната кралица” от едноименната приказка и един огромен дансинг, където стотици, а може би и хиляди млади хора се забавляваха цяла нощ в продължение на много дни на Нова година и след това.

Свиреха най-добрите музиканти, в програмите участваха най-талантливите артисти и артистки от софийските театри, водещи бяха Коста Цонев, Милчо Червенков, Нейчо Попов, Йорданка Кузманова, Гинка Станчева и други. В скечовете участваха Парцалев, Стоянка Мутафова и прочутата двойка румънски комици Сорина Дан и Мирча Кришан с неговата незабравима краставица. Танците нямаха край, свалките също, смях и игри.

На един такъв бал бях застанал отпред и Парцалев ме покани да се кача на сцената. Не знам защо, но хората смятаха, че си приличаме, и двамата разсмяхме публиката, само като ни гледаха двамата заедно.

Това не е носталгия по “соца”, по-скоро носталгия по отминалата младост, но де факто младите хора имаха много повече забавления, повече възможности за общуване. Поне на мен така ми се струва, погледнато от моята камбанария висока 84 години.

За най-голямо съжаление, хората от “златната възраст” нямат никакви възможности да танцуват. Танцът е едно прекрасно средство за общуване, за създаване или укрепване на приятелства, като културно развлечение, не само за младите, но и за тези с много сребро в косите, които все още не се предават и искат да се забавляват, да общуват с “набори” и прекарат няколко приятни часа на чашка кафе, чай или нещо по-силно.

Има страни, където този проблем е решен с “танцовални клубове” за хора на моята възраст, където срещу малка входна такса можете да прекарате няколко часа с музика и танци в приятна компания приятели или с нови познанства.


19.01.2021 г.

София преди и сега: Дишковия базар на ул. "Леге"


Имало е време, когато днешните исторически сгради на столицата са наричани "новия град", а с името Стара София са обозначавани оцелелите предосвобожденски постройки, които днес отдавна сме забравили. Една от тях е къщата на софийския евреин Таджер, намирала се приблизително между улиците "Леге" и "Калоян" пред съвременния хотел "Рила". 

Къщата на Таджер

По всичко изглежда, че част от постройката оцелява поне до Първата световна война, както свидетелства и тази панорама от хотел "Империал", направена през 1917 г.

В последствие на нейно място е изграден т. нар. Дишков базар. За него Монеджикова пише в книгата си "София през вековете" следното: "За да се използуват най-основно местата с малки лица, създадоха се перпендикулярни на Леге слепи улици, с магазини от двете страни: Леге базар, Дишков базар, Елит базар. Нека споменем, че първото английско дипломатическо консулство, установено след Освобождението, се помещавало в една по-сносна еврейска къща, заобиколена с ниски сбутани къщурки с малки миризливи дворове без никаква зеленина, на мястото на Дишков базар (Мезон Таджер, както пише Иречек). През януари 1881 година в тази къща е даден "великолепен бал", посетен от княз Александър Батенберг."

Къщата на Таджер, вероятно края на XIX век 

Дишковият базар на ул. "Леге", изграден на мястото на възрожденските постройки - снимка от началото на 30-те години. Сградите са разрушени по време на бомбардировките над града.

Мястото днес


Занаятчийското училище в София


Статията е поместена във вестник "Стопанска България", бр. 86 от 31 юли 1935 г., и  е дигитализирана от Народната библиотека. Благодарим на Любо Иванов, че ни я изпрати.


Занаятчийското професионално училище в София, открито и издържано от Софийската търговско-индустриална камара. Днес в сградата се помещава Национална гимназия за приложни изкуства "Св. Лука".

Едно от главните средства за повдигане на занаятите е професионалната и техническа подготовка на самите занаятчии. В това направление Софийската търговско индустриална камара още от деня на своето съществувание е започнала да открива кратковременни курсове по разните занаяти, като сама се е грижела и за изпращането в чужбина на специализация млади занаятчии, които впоследствие Камарата използваше за ръководители на откриваните от нея професионални курсове в различните занаятчийски центрове от своя район.

През последните години се даде един чувствителен тласък и на допълнителното вечерно занаятчийско образование чрез откриването на специални занаятчийски вечерни училища. Такива училища Софийската т. и. камара е открила и издържа в градовете София, Самоков, Дупница, Вратца и Кюстендил. Интересът към тия училища от година на година се увеличава, а и самите училища постепенно се издигат на една голяма висота с подбора на учителският персонал, с увеличение на учебните пособия в тях и с постройката на специални училищни помещения.

София е най-големият занаятчийски център не само между градовете в района на Софийската т. и. камара, но и между всички български градове. Ето защо и тук се създаде първото занаятчийско училище, което е едно от най-големите занаятчийски училища в България.

Занаятчийското училище в София е открито в 1922 год. първоначално с 4 паралелки и 69 ученика, в неподходящо за целта помещение. Днес вече училището има 43 паралелки и над 1300 ученици, помещава се в специално построена няколко етажна сграда. Курса на учението общо е 4 годишен, разделен на две степени: чирашки курс 2 години и калфенски курс 2 години. В училището има за сега 7 специални отдели с работилници: по стъкларство, мъжко кроячество, обущарство, тапицерство, бръснаро-фризьорство и дамско кроячество. Дамско-крояческият отдел се помещава в клона на училището находящ се на ул. „Клементина" и „Лавеле". Всички други занаяти се изучават в общите сборни паралелки.

Клонът на занаятчийското училище, намирал се на пресечката на булевард "Княгиня Клементина" и улица "Лавеле"

В програмата на училището са застъпени три главни насоки: обучение, възпитание и здравни грижи. В обучението са предвидени, както специални предмети по занаятчийска дисциплина — теория и практика — така и други дисциплини във връзка с занаятите. Например, калфите изучават занаятчийско законоучение, сметководство, калкулация, материалознание, история на производството и кооперативно дело; чираците пък изучават: български език, смятане, геометрия, рисуване, технология и стопанска география.

Завършващите калфенския курс и практическия майсторски изпит, получават майсторско свидетелство за свободно упражняване на занаята.

Понеже училището има за цел да създаде от своите питомци не само добри занаятчии, но и добри граждани, възпитанието в него е широко застъпено. За тази цел е въведен и специален предмет „Благонравие".

Училището си има хор и оркестър.

По отношение на здравните грижи, двойно по необходими при наличността на физически труд, занаятчийското училище е също на своята висота. Постоянен училищен преглед от училищния лекар, чести здравни беседи, всяка вечер безплатни закуски, редовно изкъпване в училищната баня, летни колонии и пр.

Майсторско свидетелство, издадено от Софийската търговско-индустриална камара (фрагмент)

За да се вживеят учениците с традициите на занаятчийството, училището поддържа тесни връзки със занаятчийските сдружения, като взема участие в техните патронни празници.

Както изтъкнахме по-горе, училището има нова, специално строена за целта сграда, която се намира на булевард „Сливница" и „Средна гора", с широки и светли стаи, салони и коридори, с добре обзаведени работилници за практически занятия, със специални бани и пр. В училището се подържа образцов ред и чистота.

И въпреки удобствата на училищната сграда, въпреки щедро доставяните средства за обучение, учебните занятия в никое друго училище не са така трудни, както в това. Защото, учебните занятия се водят почти само вечерно време, след като ученици и учители са прекарали деня в друг непосилен труд. А да прибавяш към изнурителната 8 или 9 часова дневна работа още 3 или 4 часа във вечерни учебни занятия, в продължение на 4 години, това може да се окачестви само като подвиг. И все пак успехите на учениците са удивителни. В края на всека учебна година те демонстрират успехите си със специални изложби, които очудват посетителите.