16.10.2021 г.

София преди и сега: Обсерваторията в Борисовата градина


Из списание "Иллюстрация Светлина" - книга 10-11, 1898 г.

На самия югоисточен край на Цариградската градина в София, в най-възвишената й част, измежду младите борики, издава се новата Астрономическа Обсерватория.

Собствено обсерваторията е масивна сграда, съвършенно стабилно поставена; 2600 лева са стигнали за това. Тя има диаметър до 4 м. и височина до 6 м. На горния край, около й, в един пояс, са наредени дванадесетте съзвездия от зодиака, излети от гипс.

Купелът, направен само от желязо за 7098 лева, е донесен из Англия. Той се върти кръгово по релси; има един изрез, през който може да поглежда обйектива до 20 ст. в диаметър на новия телескоп. Още миналата година пристигнал, телескопа чакаше да му се направи сгодно помещение, отгдето да може да отправя едничкото си око към небесния свод, да прониква в небесните дълбини, да ни открива необятните растояния, които ни делят от звездите.

Самия телескоп, чиято сила на увеличаванието е около 600 пъти, струва 10,500 лева.

Постройката, направена за 5,200 л. се намира на исток от самата обсерватория; в едното й отделение се намира работния кабинет, а другото служи за живеение.

Новопостроената астрономическа обсерватория в Борисовата градина, завършена през 1897 г.

Изглед около 1910 г.

Обсерваторията в наши дни

Обсерваторията в наши дни


13.09.2021 г.

Гробът на Васил Левски по разказа на очевидец (1929 г.)


В-к "Политика", 5 март 1929 г.


Къде е погребан Левски

Тоя въпрос от 56 години насам се е задавал и никой не е успявал да отговори. Няколко месеца след обесването на Дякона, неговата майка и роднини почнали да разпитват софиянци, за да узнаят гроба му, обаче, още тогава почват противоречивите сведения и напътствия. Синът на Андрея Начев, зет на Левски — Начо, който забягнал в Белград, след дълги разпитвания узнал, че уж г-жа Филаретова получила разрешение от съдиите, що осъдиха дякон Игнатий и прибрала тялото му, обаче и това не се оказало вярно. При чествуване 25-годишнината от обесването на Левски наново бил повдигнат тоя въпрос; тия които са се хвалили, че знаят, са сочили разни места — ту трапищата, които били зад гвардейската казарма, ту гробищата, където е сега окръжната палата, ту на самото място, дето е бил обесен и пр. Всеки разправял това що знае и никой не бил положителен. 1922 година, когато поставих началото на основаването на Народния комитет В. Левски, за да се напише една биография на Дякона и се съберат в един сборник всички спомени за него, подигнаха се наново въпросите: де е погребан апостола на българската свобода? Де почиват костите на тоя велик български мъченик?


Почнах да изследвам щателно. В продължение на 4 г. разпитах повече от 25 "съвременници" и "знаещи", до като един ден г-н Качев (жив. ул. "Пейчинович" 12) член от спортния клуб Левски през 1925 г. месец август ме покани да видя един грохнал старец, който щял да ми съобщи някои интересни данни.

Срещнахме се със стареца, той беше Ленко Ценов, 88-годишен с бистър ум и живо светящи сиви очи. Той бил мухтар — кметски наместник по това време на тая махала, в която спадало мястото гдето били обесени Димитър Общи и Дякон Игнатий и като мухтар бил принуден да присъствува както на обесването, така и на погребението.

Но преди да науча нещо за Левски, почнах да го разпитвам, дали знае нещо за Софийския комитет и кои лица са влизали в него. Той се съживи, неговия глас стана по-твърд и почна да ми разказва, че сам бил член иа комитета и като мухтар бил длъжен да донася всички Наредби в комитета.

В комитета влизали: Трайкович Игнатия Рилски — учител, протосингела Шишков, Нешо-книжар, Киро-книжар, х. Никола Вардев, х. Стоян Вардев, Стоян Посипалката — бакалин, Тако П. Мераклийски, Димитър и Васил х. Янкови, Георги Чукурски, Димитър Гърнев, Таке Чукурски, Иван Андреев, х. Коце, Георги Джумалиев, който бил обесен заедно с Киро-книжара в когото хванали една песнопойка дадена им от Левски. X. Стоян: Вардев бил посочен от двамата, които им дал да преписват песнопойката и той жертвувал мило за драго, за да спаси комитета. В Комитета влизали още Митович, Кръстю Нешев — всички били 62 души, секретаря на Комитета бил Игнатия Рилски — учител.

Виждал Левски три пъти. Първия път го видял в Трайкович, година преди обесването, скоро след съставяне на Комитета. Втори път при Никола Дограмаджията .и Димитър Ангелов, които имали дограмаджийница в Чаршията. Полицията търсила Левски и той се скрил при двамата си познати, защото след него вървял турският шпионин Спас Кафеджията и когато Ленко и другарят му Вакле отишли при него, за да се видят те заварили Нешо-книжара и Алекси мумджията да хвърлят в едно кюше талаш, гдето бил затрупан апостола.

Помни случката с кюмюра и някаква разпра между Левски и Трайкович, поради някой си х. Мано, обаче, защо е било не знаял. Това ставало в комитетската стая в хана на Трайкович. Това виждане било трето.

В денят на обесването, като мухтар, трябвало да присъствува и той, обаче, от жал отишел по-късно, към края. Апостола не бил жив когато го прикачили на въжето. Погребението му станало същия ден в ъгъла между двата пътя, които се кръстосвали при турските гробища, дето е сега Царският манеж. Улица Оборище и бул. Фердинанд заемали мястото на тия два пътя. Това място било покрито с храсти и остраци и било отделено с трап от турските гробища. 24 дни по-рано бил погребан Димитър Общи, до него по към пътя погребали и Левски. Това място е обрасло сега от дървета. Той казва, че състоянието на българите и комитетските хора на София било толкова тежко след обесването на Левски и разтакаването на виновни и не, че никой не е смеел да отиде край бесилката, та камо ли да поискат неговия труп за погребение. И това е много вероятно. За нас нищо друго не остава освен да приемем казаното от дядо Ленко Ценов за вярно и да разчистим мястото и разкрием гроба и на това място да се издигне паметник и да се постави една мраморна плоча, надписът на която ще буди само добри чувства в душите на родолюбивите български синове.

Д. Кацев - Бурски


По-късно авторът отбелязва на друго място: 

Приблизително определихме при една втора среща мястото, където е погребан Дякона и оставихме дървен кръст с надпис. При публикуване на горната статия направихме снимка на самото място и илюстрирахме статията. Тоя кръст изчезна от мястото през 1934 година, когато правеха оградата от жив плет на манежа. При все, че бях молил гвардейския полк да се погрижи още навремето и обгради мястото.

1.09.2021 г.

Първият концерт в зала "България"


Хвърляме поглед назад към откриването на емблематичната за София концертна зала "България" и първия концерт там, провел се на 9 октомври 1937 г. (откъс от в-к "Час")


Най-голямото културно дело на българската кооперативна проява до днес е новопостроената концертна зала „България" на Чиновническото кооперативно застрахователно дружество. Залата бе предадена за ползуване с един безплатен концерт при извънредно разнообразна програма.



Новата зала "България", сп. "Сердика" 1937 г.

За първи път в София прозвучаха пет хиляди свирки на „царя на инструментите'' — органа (оргела). Разнобагрените тонове на тоя могъщ инструмент монтиран в залата от немската фирма „Зауер”, прозвуча под прьстите на френския виртуоз Жозеф Боне и завладя напълно публиката. Органистът владее майсторски регистрите и притежава съвършена педлана техника. Неговото изкуство няма да забравим.

До-минорният концерт за две пиана от И. С. Бах бе изпълнен великолепно от Люба Енчева и Димитър Ненов, съпровождани от Държавната филхармония под палката на проф. Цанко Цанков. С тоя номер бяха показани двата изрядни концертни рояла „Стенуей”, собственост на Чиновническото дружество.

Двата хора из ораторията „Месия” от Хендел бяха изнесени от хоровете на Операта и на „Родна песен” с филхармонията под диригентството на Цанков извънредно сполучливо. За първи път чухме и звуците на органа в ораторно изпълнение. Особено величествено бе изпято „Алилуя”.

Панчо Владигеров за първи път изнесе своята най-нова композиция: трети концерт за пиано с оркестър, написан по случай изграждането на новата концертна зала „България”. Трябва да признаем, че най-продуктивен от всички наши композитори е Владигеров. Всяка година той увеличава броя на своите художествени творби. С тоя трети концерт, Владигеров прави още няколко крачки напред в своя самобитен стил. Неговата музика, въпреки особения маниер на разработка, звучи най-български. Автор и солист – Владигеров бе възторжено акламиран както за хубавата композиция, тъй и за бравурното изпълнение. Но за успеха твърде много допринесе добрият оркестър под вещото ръководство на Цанков. Диригентът се справи отлично с полифонните места, като даваше винаги ясна преднина на соловите пасажи. Рядко сме виждали от нашите диригенти да се открие такава свобода за солиста. Цанков наложи идеално единство между солист и съпровод.

Увертюрата „Балкан” от Петко Стайнов бе изпълнена с въодушевен размах и с по-сполучливо тълкувание от друг път.

Цанков се утвърди с тоя концерт напълно като отличен диригент и няма да сгрешим, ако допълним, че той засега е най-добрият наш концертен диригент. Концертът трябва да бъде повторен, за да го чуят и неудостоените с покани.

П. Костов

Програма за тържествения концерт по случай откриването на зала "България" - корица

Програма за тържествения концерт по случай откриването на зала "България"

Програма за тържествения концерт по случай откриването на зала "България"





24.08.2021 г.

София се прощава с Александър Малинов


Александър Малинов остава в историята като министър-председателят, обявил през 1908 г. Независимостта на България. Бесарабският българин посвещава живота си на професионалната политика, близо 35 години е водач на Демократическата партия, става премиер на страната цели 4 пъти. Днес споделяме няколко свързани с него кадъра - мигове от историята, запечатани от фотокамерата и достигнали през времето до нас.

Конгрес на Демократическата партия, вероятно около 1930 г. По традиция делегатите се покланят на гроба на основателя на партията Петко Каравелов при храма "Св. Седмочисленици".

Алксандър Малинов и Никола Мушанов сред делегатите на Демократическата партия

Александър Малинов умира в София през март 1938 г. На снимката - погребалното шествие, което изпраща големия политик в последния му път. Начело е портрет на Малинов и трибагреник с надпис "Ал. Малинов - страж на Търновската конституция и демокрацията".


Пред останките на Александър Малинов
Из вестник "Борба", 22 март 1938 г.

София, 22 мaрт. Вчера през цeлия ден в дома на покойния Александър Малинов премина многохилядно множество от негови приятели и почитатели, които отидоха да си вземат сбогом с нашия стар държавник.

Първоначалният проект, който предвиждаше да се пренесат вчера останките на покойния в съборната черква “Св. Неделя“, се отмени и поклонението се извърши в дома.

Към 3 часа след обед пред дома на Ал. Малинов cпряxa два дворцови автомобили. От първия слязоха Т. В. Царят и Царицата и княз Кирил. Във втория автомобил се намираха членовете от свитата генерал Панов и майор Бърдоров.

Царят положи пред тленните останки един голям венец от червени цветчета, а царицата — разкошен букет от живи цветя от името на малката княгиня Мария Луиза, на която покойният е кръстник. Ковчегът с тленните останки е обграден от множество венци. Наоколо са поставени и многобройните ордени на покойника. След като се поклониха и престояха известно време членовете на царското семейство напуснаха дома на Малинов. След тях пристигна наместник председателят на Св. Синод видинският митрополит Неофит, неврокопският митрополит Борис, множество членове на дипломатическото тяло, бивши министри, членове на висшия адвокатски съвет и др.

Семейството на Ал. Малинов е получило хиляди съболезнователни телеграми от цялата страна и чужбина. Между тях е и телеграмата на бившия цар Фердинанд.

Погребението на покойния голям български държавник ще се извърши днес, в 2 ч. след обед с опело в катедралата “Св. Неделя”. Траурното шествие ще започне от дома му на ул. “Гр. Игнатиев” и ще има следния ред: отделение конна стража, членове на адвокатския съвет, венци, декорации, духовенството, погребалната колесница, семейството на покойния, представител на Н. В Царя, министерският съвет, дипломатическото тяло, бивши министри, столичния общински съвет, офицери, чиновници и почитатели на покойния. Шествието ще мине по улиците Гр. Игнатиев, Александър I, пл. Александър I, Кн. Борис Търновски, бул. Дондуков, пл. Св. Неделя. Малинов ще бъде погребан в градските гробища.


Първа страница на столично списание, отразяващо погребението на Ал. Малинов: Многохиляден народ изпрати големия наш държавник до вечното му жилище. — Царят и Царицата при изнасянето на тленните останки от църквата „Св. Неделя“, гдето бе извършено опелото. — 28 юний 1931 година: Ал. Малинов съобщава на журналистите, че е натоварен да състави тогавашния кабинет. — При откриване на XXIII Нар. събрание Царят се сбогува с Малинов, тогава председател на Събранието


14.08.2021 г.

София преди и сега: Някогашната Софийска търговско-индустриална камара


На улица "Славянска" 2 се извисява една от най-представителни исторически сгради в сърцето на София Тя е изградена преди повече от столетие като собствено здание на Софийската търговско-индустриална камара. Щедро орнаментираната фасада, елегантният купол и богатият интериор превръщат това произведение на архитектурното изкуство в достоен съсед на внушителния Народен театър. 

Софийската търговско-индустриална камара, 30-те години

Летописът на търговско-индустриалните камари в България започва през 1895 г., когато са учредени първите четири районни камари със седалище в София, Пловдив, Русе и Варна. Те си поставят за цел насърчаване на българската търговия, на занаятите и производството, подобряване на професионалното образование и засилване на международните връзки на родната индустрия. 

Съвременен изглед

С времето назрява въпросът за придобиване на собствени сгради за нуждите на камарите. Постройката на зданието на Софийската търговско-индустриална камара се извършва след конкурс. Спечелилият проект, реализиран в периода 1911-1912 г., е дело на утвърденото архитектурно бюро Фингов-Ничев-Юруков. В конкурса участват 14 проекта, от които на второ място е класирано предложението на архитект Никола Лазаров, автор на изящната русенска палата на камарата.

Заседателната зала на камарата, 1943 г.

През 1948 г. сградата е преустроена и надстроена, като губи мансардния си етаж и отличителната скулптурна група откъм улица "Славянска".

Фасадата с несъществуващите днес скулптури, 30-те години

След прекратяването на дейността на търговско-индустриалните камари постройката се използва от държавното спедиторско предприятие Деспред, Министерство на машиностроенето и др. В наши дни е добре поддържан архитектурен паметник - дълго време в нея се разполагаше централата на СиБанк, а впоследствие и на БАКБ. 

Снимки от съвременното й състояние можете да разгледате тук.

Зданието в строеж - поглед над градската градина, август 1912 г.

Строежът на палатата на Софийската търговско-индустриална камара, фотографиран от прозореца на съществуващата и днес къща на улица "Иван Вазов" (известна като "Синия лъв"), август 1912 г.

Съвременен изглед

24.07.2021 г.

София преди и сега: Ючбунарската популярна банка на улица "Пиротска"


С разнообразните си цветове, с красиво орнаментираните си сгради и пъстри магазини улица "Пиротска" продължава да носи част от търговския дух и предприемчивостта на ранна София. За щастие, много от прекрасните архитектурни образци, плод на стопански възход и финансова сполука, са се съхранили и са достигнали до наши дни. Първоначалното предназначение на много от тях вече е забравено, а с времето все повече избледняват и историите на техните някогашни обитатели.

Сега ще се спрем пред красивата сецесионова фасада, която ни очаква на номер 20. Твърди се, че тази изящна сграда, разположена на "чаршийската улица", е построена около 1912 г. Близо четвърт век тя приютява централата на една от малките софийски банки - Ючбунарската популярна банка. 

Собственият дом на Ючбунарската популярна банка, 20-те години

Операционната зала на банката

Започнала дейността си през януари 1922 г., банката на ючбунарци е изградена на кооперативен принцип и има за задача да задоволява "нуждите на една градска покрайнина, през която напудреният софиянец минаваше с презрително свита гримаса, гледайки и отвращавайки се от мизерния вид на улиците и къщурките". Показателно за заявената амбиция на банката е, че в края на 20-те години нейни клонове са разкрити единствено в тогавашните бедни предградия Драз махала, Коньовица и Малашевци.


Днес някогашната приемна зала на банката е заета от дрогериен магазин. Над него все така се издига вековната фасада, обещала на мнозина да се превърне в "победната песен на слабите, малките и отритнатите от живота, които са превъзмогнали несгодите и са се добрали до благата и сносния човешки живот".

11.07.2021 г.

Из историята на улица „Аксаков“


Мария-Бойка Малинова

Днес тя свършва до бул. „В. Левски“ срещу Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Казвала се е „Аксаковска“ след Освобождението и до 1892 г. с нея свършва града. Земята до ул. „Х. Димитър“ принадлежи на братята Антови. От тях д-р Карл Расс, роден в Дорпат (днес Тарту, Естония) купува три отделни парчета и строи фамилна къща с градина. Той отбива военната си служба в руската армия след завършване на Дорпатския ветеринарен институт. Пратен е в България, в самия край на руско-турската война. Дали любовта му към една българска девойка, видяна в Самоков, където е разквартирувана частта му или нещо към самата България, едва изправяща се на крака, е причина за решението да остане в нея, не можем да знаем. Документите разказват, че остава доброволно на служба в Княжеството. Първо при двора на княз Батенберг I, а след това и към Военното министерство. Откроява се по начин на мислене и действия. Остава встрани от разгарящите се страсти в прохождащото българско общество. Малко преди да умре от пневмония, Народното събрание удовлетворява молбата му да стане „български поданик“.


Къщата, която построява от снимката, семейството нарича „Старата къща“. До 1932 г. в нея живеят съпругата Мария д-р Расс и дъщерята Елеонора със своето семейство. За атмосферата на улицата от онова време ми разказа внукът на Елеонора, Стефан Ас. Райнов. Ясно си спомняше къщите между бул. „Фердинанд“ и ул. „Цар Шишман“. Първа откъм булеварда била къщата на семейство Аврамови. Техният син Владко, който свири на цигулка, след години се превръща в познатия и уважаван музикант проф. Аврамов. До тях е къщата на д-р Расс, следвана от къщите на софийския землемер Атанас Кривошиев и семейство Пирьови, от което пък излиза педагога от Софийския университет проф. Пирьов. В другия край на улицата, срещу 133-то училище, сега, се намирало американското посолство. През две къщи е поликлиника „Димитраков“, къщите на д-р Киров, на братя Алтънови, по-големият от които дипломат, и накрая - семейство Шипкови. Пред тези къщи имало добре поддържани градини с розови храсти покрай желязната ограда. Розите се надвесвали над улицата и разпръсквали упойващ аромат.

Сливенската възрожденска фамилия Гаджалови имала къща на мястото на 133-то училище сега. Преди да стане „руско“ в края на 60-те години в него се обучават паралелки от 1-ви до 11-ти клас. Учениците от тях се настаняват в 7-мо и 8-мо училище, които делят сградата срещу градинката при „Св Седмочисленици“. Когато гимназиалните класове научили за готвената промяна, излезли пред главния вход на ъгъла „Аксаков“ и „Цар Шишман“ и всички скандирали името на Джон Пашов, патрон на 34-та гимназия. В знак на протест и несъгласие.

През 30-те години на 20 век дъщерите на д-р Расс и Ат. Кривошиев дават парцелите и се построява нова четириетажна сграда под № 48. Бомбардировките над София сриват покрива й, а дъждове наводняват горните етажи. С народен заем и собствени средства живеещите в нея закърпват общия покрив, временно, което временно остава и до днес.

Две са паметните плочи, поставени на сградата. Те напомнят за имена и събития, свързани с миналото на град София и с културната история на България. Едната е на народния артист Стефан Македонски – оперен певец, режисьор и педагог, свързан с утвърждаване на „Оперна дружба“ и превръщането й в държавна опера. С цялостния възход на българското оперно изкуство. В неговият личен архив открих една „покана - входен билет“ за представление на Художествен театър с дата 31.05.1918 г. Мястото е Дома на изкуствата на ул. „Аксаков“ № 16. Този дом е основан от артисти, писатели и художници. Има постоянна Художествена галерия в него. А добавеният в поканата текст, че „представлението е в полза на Дома“ разкрива атмосферата на тази определяната като част от Бохемска София улица.

Втората плоча е на проф. Панка Пелишек – изявен музикант – пианист и дългогодишен педагог в Музикалната академия. Известно време в тази сграда живее и работи композиторът Йосиф Цанков, създавайки тук много от незабравимите си мелодии и песни. През 1988 г. се появи и една друга плоча, на името на учителката Дафина Главинова, в чиято квартира е проведена нелегална среща. Вече я няма. Свалена е, вероятно от наследници, при напускане на сградата окончателно.

През 1989 г. асоциация „Индустрия за човека“ лансира проект „Аксаков“ да стане „представителна улица на дизайна“. Новаторската идея е представена в пресата от Зина Соколова през март. Витаещите до момента слухове за отчуждаване на партерните етажи провокират напрежение сред живеещите на улицата. От статията става ясно, че „някои партерни и ниски първи етажи трябва да бъдат отчуждени“ . Хората не приемат подобна промяна. Не ги успокояват и приказките за обсъждане на идеята и евентуална корекция. Събрани на улицата, пред сградата на „Промпроект“ (сега НАП) те искат среща с ръководството и обяснения. Особено активен и гласовит е проф. Аврамов срещу това „съсипване на хубавата ни улица“. Аналогичен идеен проект е прогонил собствениците от ул. „Х. Димитър“ № 11, същата година. Намерението да се разшири двора на училището се заменя от идея сградата, оказала се по инженерна оценка много здрава, да се превърне в „дом за пионерите“. И тази идея отпада. Изведените живущи събрат 190 подписа и правят писмени възражения. Това не ги връща в напуснатите домове. Сградата остава необитаема и е съборена, след време, защото реално няма кой да полага грижи за нея.

30.06.2021 г.

Сградата на Софийската фондова борса на площад "Гарибалди"


Откъс от книгата "Спомени из моя живот" на Марко Рясков (финансист, управител на БНБ и финансов министър през 30-те години на 20 век)

Бях председател на Фондовата борса, секретар беше много активният тогавашен главен директор на застрахователното дружество „България“ Стоян Бочев – мой дългогодишен приятел. Замислихме с него да построим здание за борсата, която имаше фонд за тази цел, обаче далеч недостатъчен: с него можеше да се купи само място за строеж. Управителният съвет на борсата взе съответно принципно решение и натовари мен и Бочев да търсим място. Установихме се на една стара постройка на ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и ул. „Денкоглу“, която принадлежеше на Румъния и служеше по-рано за канцелария на румънската легация. В това здание се помещаваше временно Фондовата борса. Местоположението беше много изгодно. Одобри се от управителния съвет на борсата, който упълномощи двама ни да влезем в преговори с румънската легация за купуването на постройката и мястото. Спазарихме го за 7 000 000 лева и по решение на управителния съвет Фондовата борса го купи.

Сградата на румънската легация на площад "Гарибалди", началото на 20 век

И двамата, решителни хора, които не обичат да протакат и отлагат работите, влязохме във връзка с един от най-добрите ни опитни архитекти за обществени голями строежи арх. Ст. Белковски (сега професор). Установихме се на плана, който се одобри от управителния съвет. За строежа ведно с обзавеждането Белковски предвиждаше изразходването на кръгло 30 000 000 лева, която сума можеше да се набави само по пътя на сключването на дългосрочен заем. Аз се наех с намирането на такъв заем. В качеството си на председател на Общия съюз на кредитните и застрахователни предприятия аз лесно склоних частните банки и застрахователните дружества да поемат съответно на номиналните си капитали облигации на обща сума 30 милиона лева, които Фондовата борса ще издаде на приносител с лихва 5%, платими чрез годишни тиражи в продължение на 20 години.

Понеже Фондовата борса беше под контрола на финансовото министерство, трябваше да се вземе съгласието му за емитиране на заема, което борсата лесно получи. По направени точни и предпазливи изчисления заемът щеше да се изплати от наеми на помещения, особено на магазини, за които се явиха много кандидати.

Започна строежът от строителното дружество „Циклоп“ под контрола на архитект Калчев от Министерството на общите сгради (предписан от закона контрол, понеже се касае до строеж на обществено здание). Издигна се една великолепна палата, запланувана много смислено и целесъобразно и по последните изисквания на техниката.

Покрай телефонната централа това здание е едно от най-сполучливите творения на архитект Белковски. Сега зданието на бившата Фондова борса се заема от Министерството на вътрешната търговия


Откъс от книгата "Станчо Белковски - архитектурна дейност" (1943 г.)


Фондовата Борса в София е обществено учреждение, с управително тяло, избрано от членовете й, което работи под непосредствения контрол на държавата — Министерството на финансите.

Собственото й място ул. „Ан. Кънчев" № 1, ъгъла ул. „Денкоглу", в центъра на града, следваше да се застрои с подходяща сграда. Поради липса на пари, отначало се е замисляло издигането на една кооперативна стопанска палата, в която е щяло да се помещават и други сродни стопански организации, осигурявайки по тоя начин средствата за строеж. Тоя план, обаче, не се е осъществил. Затова строежът е трябвало да се извърши с оскъдни средства, повече добити чрез заеми и осигурявания през време на самия строеж.

Софийска „Фондова борса", ул. „Гр. Игнатиев" и ул. „Анг. Кънчев". Главна фасада.

Сградата има пететажна улична част с около 753 кв. м. площ и едноетажна — застроен двор, около 248 кв. м. Поради липса на средства, тая дворна част е временно покрита, като залата, проектирана да се застрои на това место, ще се издигне в бъдеще.

Конструктивният скелет е железобетонен с кухи тухли (хурдиси) в дюшеметата — ребрени плочи.

Вътрешното разпределение е типично канторско и с една недовършена в декоративно отношение голяма зала в четвъртия етаж, отбелязваща се във външния вид на сградата, към ул. „Анг. Кънчев".

Вътре сградата е изпълнена по-скромно и с по-обикновени средства и материали: гладки гипсови тавани, варова стенна мазилка, паркетно дюшеме в стаите, мозайка в коридорите; входният вестибюл и частта до първия етаж, около стълбището, имат облицовка на стените с травертинови плочи и изкуствен мрамор.

Фасадните лица на сградата са облечени с врачански камък, почващ от земята (тротоара) и свършващ до покрива.

Строежът е траял три години от 1940/42 вкл. Доизкарването на сградата е вървяло мъчно и бавно, поради липса на некои дребни материали и забавяне на доставките. Чистата стойност на сградата (без такси и т. н.) е около 15,000,000 лв.

Сградата се отоплява с централно водно отопление; за магазините е парно, а за голямата зала — въздушно. Има два асансьора за по 4 души и комплектна електрическа сигнална и телефонна инсталация.

Сградата на площад "Гарибалди" днес, надстроена с един етаж,
в нея се намира централата на КТ "Подкрепа"



5.06.2021 г.

Салон за услуги „Уникум”


Крикор Асланян 

Лето господне 1940-то. На улица "Мария Луиза" номер 18, недалеч от площад "Св. Неделя", на реда на магазина на прочутата фирма за шевни машини „Сингер” и близо до сградата на еврейската банка „Геула”, работи „Уникум”.

„Уникум” значи единствен, необикновен, неповторим, уникален и т.н. и т.н. Тук ще допуснем една тавтология и ще зададем един въпрос – уникален ли е „Уникум”? Кому да зададем този въпрос? Естествено на единствения син на собственика на Салона за услуги „Уникум” г-н Агоп Агопян.

Ваксаджийският салон и отделението за дами

- Господин Агопян, какво представляваше този Салон?

- Баща ми Крикор Агопян беше човек изключително предприемчив, технически много грамотен и с поглед насочен към новаторството. Винаги търсеше авантюрата в бизнеса, рискуваше и почти винаги успяваше, воден от техническата си мисъл и търговския си нюх. Рядко съчетание за един самоук човек, преживял гонения, бежанство и всички онези мъки, изживяни от арменците от неговото поколение.

- Как се е родила в него мисълта да създаде този Салон - нещо, което не е било познато в София, даже в цяла България?

- Началото слага с работилницата за формоване на мъжки шапки /бомбета/. Машини познати, които той усъвършенства и приспособява и за парното гладене и формоване на дамски шапки. През 30-те и началото на 40-те години модата изисква софиянци и софиянки да ходят с филцови шапки и лете, и зиме.

Машината за формоване на шапки

- Нима „Уникум" е обикновена шапкарска работилница?

- Разбира се, че не. Тук клиентът може да получи и услугата химическо чистене за облеклото си, пране и гладене на ризи. Но уникалността на „Уникум” е в комплексното кабинково обслужване, което клиентът може да ползва в Салона, непознато на софиянци до тогава. Има зала за дами и отделно за мъже. В приятно оформени със завеси кабинки клиентът или клиентката влиза, предава дрехите си за химическо чистене и гладене и, докато го обслужват, може да почете вестник или списание, да пие чай или кафе за сметка на фирмата, донесено естествено от някой чирак на близкото кафене. Такива не липсват наоколо. Процедурата трае около 45 минути, след което клиентът напуска Салона като излязъл от кутия. Както виждате от старите снимки, в Уникум действа и ваксаджийски отдел – за мъже и отделно за жени. Облечен във фирмен халат клиентът или клиентката може да ползва и услугите на бръснаро-фризьорския салон на „Уникум”.

- Аги, позволи ми да те наричам така в името на 60-годишното ни приятелство, предполагам баща ти не е работил сам в Салона?

- Отначало му помагат сестра му Адрине и по-големият му брат. Но с разширяването на гамата услуги и непрекъснатото нарастване на броя на клиентите естествено там работят и ваксаджии, и гладачи, шивачки за дребни поправки, бръснари и фризьорки, както и общи работници.

Аз бях само 5-годишен тогава и не помня точния брой на работещите в „Уникум”, но навярно не са били малко. Като имаме предвид и мястото на Салона - дюкян на кьоше, както се казва, на пъпа на София, със сигурност клиентела не е липсвала. За съжаление бомбите разрушиха целия център на София, вкл. и Салона за услуги „Уникум”

Собственикът пред салон "Уникум"

- Какво е това куче на снимката?

- Баща ми беше страстен ловец и кучето му го следваше на всяка крачка, не само на лов, но и в града. Това куче се казваше Дик и беше равноправен член на нашето семейство. Спомням си, веднъж татко ме беше взел със себе си на лов. Наложи се да преспим на полето. Като дете на мен ми дадоха 2 одеяла, едното отдолу, а другото като завивка. Дик дойде и легна плътно до мен, прилепяйки гърба си до моето тяло, за да ме топли.

- От рекламата в арменския вестник от онези времена научаваме, че в „Уникум” са се продавали и машини за почистване, формоване и гладене на шапки. Възможно ли е това или е само реклама?

- Не, не е реклама. Баща ми купуваше стандартни машини, правеше някои изменения в конструкцията и ги продаваше. Даже имаше няколко случая на износ за Турция. Някои от измененията на машините беше патентовал.


- Аги, от името на Стара София и нейните многобройни приятели ти благодаря за интересния разказ.

Пред "Уникум"

Снимките са от личния архив на г-н А. Агопян


22.04.2021 г.

Рекламна служба на трамваите и автобусите


Нищо не започва от днес.

Истинността на тази утвърдена мъдрост доказва един любопитен документ от 30-те години на 20 век. Той ни разкрива съществуването на специална служба, организирала рекламата върху столичните трамваи и автобуси, както и интересни аспекти от нейната дейност.

Зачитайки се в писмото-оферта, научаваме, че в онези години многобройните трамвайни коли са единствената форма на "движуща се реклама", обикаляща непрекъснато софийските улици и булеварди, превозвайки всекидневно хиляди пътници. Службата изтъква, че броят на пътниците в столичния транспорт надминава 43 000 000 годишно и обещава "грамадни резултати" на своите клиенти. 

На фирмите се предлага да използват трамваите за своите цели, като наемат рекламни табла от външната страна на вагоните, табели във вътрешността и дори като отпечатат своята реклама на гърба на билетите. 

Съобщението на службата завършва с "крайно ниските цени" за предлаганите услуги, от които научаваме, че за една рекламна табела на трамвайния вагон с размер 6 м на 35 см, поставена на избрана от рекламодателя линия, клиентът трябва да заплати 2200 лева за цяла година. А възможността да постави рекламата си на 1 000 000 (!) трамвайни билета ще му струва 9000 лева.

Все похвати, които виждаме да се прилагат и днес.

Трамваи с монтирани рекламни табла, площад "Света Неделя" 30-те години

14.04.2021 г.

Откриване на ХХIV-то Обикновено народно събрание, 1938 г.


Списание "Сердика", книга 5, май 1938 г.

ТЪРЖЕСТВЕНОТО ОТКРИВАНЕ
НА ХХIV-то ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

Н. В. Царят чете Тронното слово

След четири години политически живот без приноса на едно законодателно тяло изхождащо и избрано от народа, най-сетне през м. май т. г. се осъществи отдавнашното желание на Държавния глава да призове по един нормален ред народа, в лицето на неговите избранници, към законодателна дейност. Осъществи се и желанието на самия народ да промишлява сам над своите съдбини чрез посочените свои избранници.

На 22 май, неделя, още от 9 часа сутринта настъпи оживление в тремовете на новоремонтираната сграда на Народното събрание, а също така оживление настъпи и по бул. Цар Освободител, от Двореца до Парламента.

Около обляната със светлината на пролетното слънце сграда на Парламента, украсена по главното стълбище с цветя и килими, се трупаше гъсто множество граждани.

Към 10 часа пристигна рота при знаме и музика и зае местото си между Министерството на външните работи и Парламента. На десния фланг се построиха висшите офицери на гарнизона. Към 10 и половина часа пристигнаха членовете на дипломатическото тяло, за да заемат местата си вътре в Парламента. Военният министър пристигна и поздрави почетната рота. Към 11 без 10 м. от към Двореца се зададе колата на царската свита, а няколко минути след това и тая на Н. В. Царицата, придружена от Т. Ц. В. Княгиня Евдокия и Княз Кирил. В 11 без 5 м., посрещнат с военни почести и с ура от гражданството, Н. Величество пристигна пред входа на Народното събрание и влезе в него. В това време в заседателната зала бяха всички народни избранници, които посрещнаха Н. В. Царя с акламации и ръкопляскания.

От определеното в залата място, изправен пред своя трон, заобиколен от дясно от членовете на Министерския съвет, а от ляво — от членовете на своята гражданска и военна свита, Н. В. Царя прочете с ясен и твърд глас Тронното слово, с което открива ХХIV-то Обикновено народно събрание.

Когато стигна до пасажа, в който се говори за ощастливяването на Царското семейство и България с раждането на Престолонаследник и който завършва с думите: „Това чедо на България ще расте, ще крепне и ще се възпитава в български дух и традиции, за да може един ден с мъдрост и любов да служи преданно и самоотвержено на Родината", думите на Н. Величество бяха изпратени с бурни овации и ръкопляскания.

Н. Величество напуска Народното Събрание

Тронното слово бе също така изпроводено с шумни овации и ръкопляскания от народните представители, след което Н. Величество, покланяйки се пред събранието на народа, се ръкува с г. м-р председателя и с Н. Високопреосвещенство Митрополит Стефан и напусна залата на Събранието, последван от министрите и своята свита.

Н. В. прие рапорта на командира на почетната рота, поздрави войниците и всред овациите на гражданите се отправи, заедно с членовете на Царския дом, към Двореца.

Н. Величество поздравлява почетната рота

В залата на Народното събрание, след водосвета извършен от духовенството и след полагане клетва от народните избранници, председателското място се зае от най-възрастния народен представител, бившия м-р г. д-р Кънчо Миланов, а след това при избора на президиум бяха прогласени за избрани: г. Стойчо Мошанов — за председател на Народното събрание и г. г. Георги Марков и Д. Пешев за подпредседатели. С това законодателното тяло се конструира и почна своята редовна работа.

Нека Бог бди над дейността на българските избранници, сподобявайки с мъдрост тяхната деятелност и нека тя донесе само доброчестини на нашия народ.

Н. В. Царицата и Н. Ц. В. княгиня Евдокия на излизане от Народното събрание


25.02.2021 г.

Старата руска легация


Една от първите обществени сгради, изградени в новата българска столица след свобождението, е зданието на руското дипломатическо агентство. За целта общината предоставя парцел в близост до княжеския дворец, разположен между днешните улици "Раковски", "Московска" и "Бенковски". На парцела са изградени няколко сгради, в които се помещават дипломатическото агентство и генералното консулство на Русия.

Изглед по улица "Московска" към пресечката с "Бенковски", 80-те години на 19 век

От тях до днес е оцеляла единствено ъгловата постройка откъм улица "Раковски". Полагането на основния й камък се извършва на 8 април 1880 г. в присъствието на княз Батенберг. Сградата, изпълнена най-вероятно по руски проект, е двуетажна, представителна, с богато декорирани салони. Освен за официални цели, тя е служила и за жилищните нужди на дипломатите.

Изглед по улица "Московска" към пресечката с улица "Раковски", края на 19 век

Легацията се използва по предназначение близо век, като това се случва с големи прекъсвания, предпопределени от трудния баланс и многобройните разриви между двете държави. След абдикацията на княз Александър I нарасналото напрежение води до скъсване на дипломатическите отношения, продължило до 1896 г. През Първата световна война отношенията между България и Руската империя отново са прекъснати, а създаването на Съветския съюз води до забавяне на тяхното възстановяване.

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Едва след установяване на дипломатически отношения със СССР през 1934 г. в сградата се настанява съветската легация. В годините на Втората световна война дипломатическият персонал остава в града, като изградените бомбоубежища на територията на посолството позволяват легацията да не се евакуира дори по време на съюзническите бомбардировки през 1943-44 г., които нанасят сериозни поражения на легационния комплекс.

Знамето на СССР над легацията в годините на Втората световна война

Посолството на СССР заема тази сграда до 1977 г., когато е завършен съвременният комплекс на булевард "Драган Цанков". Впоследствие сградата се използва от Националния исторически музей, а след 2005 г. в нея се настанява Домът на Москва.

15.02.2021 г.

В Подуяне през 1915 г.


Текстът е публикуван в общинското списание "Сердика", книга девета и десета от 1940 г.

ПОДУЯНЕ

Димитър Шишманов

Тези откъси са печатани на немски език в сп. "Deutsche Balkanzeitung" през 1915 г. Предаваме ги по превод на редакцията като ценни впечатления от града за дните в навечерието на Световната война.


Една особеност на София е, че всeки от кварталите й и много от улиците й имат толкова опредeлен облик, щото съвсем се отличават от другите. Достатъчно е понякога да свърнете край тоя или оня ъгъл, за да попаднете в място, което сякаш се намира в съвършено друг град. Къщите, които ви заобикалят, са изградени в друг стил, хората живеят по друг начин, облеклото им е съвършено различно.

Нека предположим, че някой любопитен наблюдател на града тръгва да се разходи по обед из булеварда „Цар Освободител“, нейде към Царския дворец. Той ще срещне елегантни дами, спретнати офицери, стегнати младежи с високи яки и тесни панталони. Автомобили профучават с глух и трескав шум. Трамваят снове с ритмичния си звънтеж. Върху паважа ясно отекват подковите на конете, които теглят ярко лакираните файтони. Всичко това напомня големите градове на западна Европа.

Но ето, че нашият наблюдател си спомня изведнъж, че, още преди обед трябва да отиде по някаква работа до Подуяне... Той завива бързо край Военния клуб, поема нагорнището по улица „Раковски“ към Руската легация. За миг се любува на спокойния и чист чар, който лъха от старата църква Св. София, и се спуща към булевард „Дондуков“.

А тоя булевард, който едва ли отстои на пет минути от булевард „Цар Освободител“, има свой особен вид и животът, който протича по него, е съвършено различен. Тук вече не се срещат толкова хубави жени или елегантни господа. Дамите и кавалерите, които случайно са попаднали тук, гледат бърже да прекосят тълпата и да се отзоват в центъра, където се чувствуват у дома си.

По тоя булевард минават други хора: залисани домакини, войници, дребни чиновници, а главно селяни — едни пеша, други с волски коли, трети със стари, скърцащи каруци, теглени от дръгливи кончета. Облечени са селяните в най-различни носии.

Шопите от околностите на София носят бели тесни панталони, черни горни дрехи и дебели овчи кожуси. Шопкините са облечени в черни вълнени сукмани, а под тях, долу, се подават ризи, обшити с дантели, силно колосани и засинени. Облеклото на други селяни е черно-кафяво; те идват от по-далечни краища, от Орхание или от Пирдоп. Отвреме навреме преминават на дружини млади моми, тъмнооки и стройни, облечени в черни или сини, богато везани сукмани. Те се връщат във Вакарел. Войници от гвардейския полк, които се прибират в близката казарма, разменят закачливи погледи с момите, а те им отвръщат с кършен смях.

Навсякъде животът кипи. Всички селяни, които минават, стъпват тежко. По лицата им ясно се чете, че те знаят целта на съществуването си и обичат суровия си, изпълнен с трудности живот.

Улица "Регентска" с Гвардейските казарми, около 1910 г.

Улица „Регентска“, която малко по-горе води към Подуяне, е още по-шумна и задръстена с движение от булевард „Дондуков“. Би казал човек, че неудържима планинска река се излива непрестанно към предградието, разположено от другата страна на моста, хвърлен над двата бряга на Перловската река. В малките дюкянчета вдясно се тълпят хора; там се продава боза, кисело мляко, хляб, баници. Гостилниците са пълни със селяни, войници и дребни чиновници. Селяните вдигат голям шум, викат, пазарят се, ръкомахат, смеят се. В смеха им няма помен от подправената радост на работника, която се забелязва в някои западни градове. Не спиртът дава потик за оживените движения. Тук хората се забавляват не за да се замайват, а за да си спомнят — пред чаша леко, резливо вино — че са прекарали добре деня си. Малцина остават да губят време из кръчмите. Почти всички, като се отбият за час-два из „заведенията“, веднага след това отново поемат пътя за селото си.

Предградието Подуяне, което те преминават пеша или с колите си, прилича на провинциално градче. Къщите му са повечето малки и прихлупени и често пъти разположени косо към улицата. В малки дюкянчета и из бараки и дворища се упражняват занаяти, каквито вече не се виждат в града. Ето, в дъното на малък двор, грънчарска работилница; по плета висят, вместо фирмен надпис, глинени съдове, червени, зелени и кафяви. По-горе цигани коват петала. Малко по-нататък, под дървен навес, се влече вълна с първобитни дараци. В малките бакалници се намира от всичко: гербови марки, син камък, суджуци, боза, кисело мляко, железария... Всичко напомя толкова провинция, че човек се учудва, когато вижда по средата на улицата чугунените стълбове на електрическите лампи и чува шума на минаващия трамвай.

Предградието свършва при крайната трамвайна спирка. Оттам по една широка и винаги кална улица се стига до голямата ливада пред Подуянската църква. А зад църквата започва село Подуяне.

Поглед от началото на Орханийско/Ботевградско шосе към Подуяне, 1918 г. 

Това село, макар и тъй близо до града, живее свой собствен живот и изглежда, сякаш, отдалечено със стотици километра от града. То е запазило непокътнат селския си облик. Край малките къщи се ширят големи дворове, заградени с глинени стени. Къщите са разположени далеч от улицата, чак в дъното на двора, край малка градинка. Уличките са извити и тесни, а по средата им се виждат малки трапчини с локви, гдето се е разположил удобно и доволно някой бивол или някоя свиня. Улиците са почти винаги пусти. Само при чешмата, към изхода на селото, се трупат млади моми със стомни. Те всички носят особената носия на селото си: главата си забраждат с кафява или червена кърпа, ризите им са топени в кола и засинени, чорапите — дебели и разноцветни, а краката обути в цървули. Като точат вода, те се смеят гърлено и смехът им е ясен и остър... Но ако случайно мине край тях някой човек от града, те се смълчават и леко отвръщат глава. В това инстинктивно движение няма нищо преднамерено. То е естествено-срамежливо и гордо.

В Подуяне през 1917 г. - на днешната пресечка на булевард "Мадрид" и улица "Черковна", вижда се и последната спирка на трамвай 3

Около чешмата се мяркат и стари жени — млекарки, които мият гюмовете си. Там минава и малкото овчарче със стадото си. Мъже се забелязват много малко през деня. Всички са по работата си.

Като напълнят стомните си, момите се разотиват бавно. Тогава настъпва мълчание. Само тополите, които се издигат над колибите, шепнат леко под вятъра и сякаш откриват тайната на това село и на неговия живот, който, без да се грижи за близкия град, протича в собствените си брегове спокойно и равномерно. Така, смръщено и упорито, селото се изтяга край Чудовището, което наблизо се вълнува нервно и конвулсивно, расте и се уголемява и погубва или възвисява множество човешки същества. В Чудовището всичко е великолепно, но хаотично. Там старите нрави и старите закони са потъпкани от човешките страсти и на тяхното място не е издигнато нищо ново. А тук, в селото, стоманеният обръч на старите непокътнати закони пристяга още всичко. Животът е устойчив в трудолюбивата си простота и изпълва всеки час от деня, от ранна утрина чак до късна вечер.

В Подуяне през 1917 г. - пресечката на булевард "Мадрид" и улица "Черковна" с поглед към улица "Черковна"

И градският жител, който близо до чешмата на селото се е вслушал в шепота на тополите, започва да разбира, защо тук тъй малко се усеща влиянието на града. Той разбира, че това влияние не може да си пробие път. Напротив, селата в края на краищата ще победят, като впръснат в градовете нова и чиста кръв — кръвта на тия селяни, които умеят да дават с такава простота непосилния си труд, заради хляба си, и живота си, заради Родината си.