25.02.2021 г.

Руската легация


Една от първите обществени сгради, изградени в новата българска столица след свобождението, е зданието на руското дипломатическо агентство. За целта общината предоставя парцел в близост до княжеския дворец, разположен между днешните улици "Раковски", "Московска" и "Бенковски". На парцела са изградени няколко сгради, в които се помещават дипломатическото агентство и генералното консулство на Русия.


От тях до днес е оцеляла единствено ъгловата постройка откъм улица "Раковски". Полагането на основния й камък се извършва на 8 април 1880 г. в присъствието на княз Батенберг. Сградата, изпълнена най-вероятно по руски проект, е двуетажна, представителна, с богато декорирани салони. Освен за официални цели, тя е служила и за жилищните нужди на дипломатите.


Легацията се използва по предназначение близо век, като това се случва с големи прекъсвания, предпопределени от трудния баланс и многобройните разриви между двете държави. След абдикацията на княз Александър I нарасналото напрежение води до скъсване на дипломатическите отношения, продължило до 1896 г. През Първата световна война отношенията между България и Руската империя отново са прекъснати, а създаването на Съветския съюз води до забавяне на тяхното възстановяване.

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Салоните на представителството, края на 19 век

Едва след установяване на дипломатически отношения със СССР през 1934 г. в сградата се настанява съветската легация. В годините на Втората световна война дипломатическият персонал остава в града, като изградените бомбоубежища на територията на посолството позволяват легацията да не се евакуира дори по време на съюзническите бомбардировки през 1943-44 г., които нанасят сериозни поражения на легационния комплекс.

Знамето на СССР над легацията в годините на Втората световна война

Посолството на СССР заема тази сграда до 1977 г., когато е завършен съвременният комплекс на булевард "Драган Цанков". Впоследствие сградата се използва от Националния исторически музей, а след 2005 г. в нея се настанява Домът на Москва.

15.02.2021 г.

В Подуяне през 1915 г.


Текстът е публикуван в общинското списание "Сердика", книга девета и десета от 1940 г.

ПОДУЯНЕ

Димитър Шишманов

Тези откъси са печатани на немски език в сп. "Deutsche Balkanzeitung" през 1915 г. Предаваме ги по превод на редакцията като ценни впечатления от града за дните в навечерието на Световната война.


Една особеност на София е, че всeки от кварталите й и много от улиците й имат толкова опредeлен облик, щото съвсем се отличават от другите. Достатъчно е понякога да свърнете край тоя или оня ъгъл, за да попаднете в място, което сякаш се намира в съвършено друг град. Къщите, които ви заобикалят, са изградени в друг стил, хората живеят по друг начин, облеклото им е съвършено различно.

Нека предположим, че някой любопитен наблюдател на града тръгва да се разходи по обед из булеварда „Цар Освободител“, нейде към Царския дворец. Той ще срещне елегантни дами, спретнати офицери, стегнати младежи с високи яки и тесни панталони. Автомобили профучават с глух и трескав шум. Трамваят снове с ритмичния си звънтеж. Върху паважа ясно отекват подковите на конете, които теглят ярко лакираните файтони. Всичко това напомня големите градове на западна Европа.

Но ето, че нашият наблюдател си спомня изведнъж, че, още преди обед трябва да отиде по някаква работа до Подуяне... Той завива бързо край Военния клуб, поема нагорнището по улица „Раковски“ към Руската легация. За миг се любува на спокойния и чист чар, който лъха от старата църква Св. София, и се спуща към булевард „Дондуков“.

А тоя булевард, който едва ли отстои на пет минути от булевард „Цар Освободител“, има свой особен вид и животът, който протича по него, е съвършено различен. Тук вече не се срещат толкова хубави жени или елегантни господа. Дамите и кавалерите, които случайно са попаднали тук, гледат бърже да прекосят тълпата и да се отзоват в центъра, където се чувствуват у дома си.

По тоя булевард минават други хора: залисани домакини, войници, дребни чиновници, а главно селяни — едни пеша, други с волски коли, трети със стари, скърцащи каруци, теглени от дръгливи кончета. Облечени са селяните в най-различни носии.

Шопите от околностите на София носят бели тесни панталони, черни горни дрехи и дебели овчи кожуси. Шопкините са облечени в черни вълнени сукмани, а под тях, долу, се подават ризи, обшити с дантели, силно колосани и засинени. Облеклото на други селяни е черно-кафяво; те идват от по-далечни краища, от Орхание или от Пирдоп. Отвреме навреме преминават на дружини млади моми, тъмнооки и стройни, облечени в черни или сини, богато везани сукмани. Те се връщат във Вакарел. Войници от гвардейския полк, които се прибират в близката казарма, разменят закачливи погледи с момите, а те им отвръщат с кършен смях.

Навсякъде животът кипи. Всички селяни, които минават, стъпват тежко. По лицата им ясно се чете, че те знаят целта на съществуването си и обичат суровия си, изпълнен с трудности живот.

Улица "Регентска" с Гвардейските казарми, около 1910 г.

Улица „Регентска“, която малко по-горе води към Подуяне, е още по-шумна и задръстена с движение от булевард „Дондуков“. Би казал човек, че неудържима планинска река се излива непрестанно към предградието, разположено от другата страна на моста, хвърлен над двата бряга на Перловската река. В малките дюкянчета вдясно се тълпят хора; там се продава боза, кисело мляко, хляб, баници. Гостилниците са пълни със селяни, войници и дребни чиновници. Селяните вдигат голям шум, викат, пазарят се, ръкомахат, смеят се. В смеха им няма помен от подправената радост на работника, която се забелязва в някои западни градове. Не спиртът дава потик за оживените движения. Тук хората се забавляват не за да се замайват, а за да си спомнят — пред чаша леко, резливо вино — че са прекарали добре деня си. Малцина остават да губят време из кръчмите. Почти всички, като се отбият за час-два из „заведенията“, веднага след това отново поемат пътя за селото си.

Предградието Подуяне, което те преминават пеша или с колите си, прилича на провинциално градче. Къщите му са повечето малки и прихлупени и често пъти разположени косо към улицата. В малки дюкянчета и из бараки и дворища се упражняват занаяти, каквито вече не се виждат в града. Ето, в дъното на малък двор, грънчарска работилница; по плета висят, вместо фирмен надпис, глинени съдове, червени, зелени и кафяви. По-горе цигани коват петала. Малко по-нататък, под дървен навес, се влече вълна с първобитни дараци. В малките бакалници се намира от всичко: гербови марки, син камък, суджуци, боза, кисело мляко, железария... Всичко напомя толкова провинция, че човек се учудва, когато вижда по средата на улицата чугунените стълбове на електрическите лампи и чува шума на минаващия трамвай.

Предградието свършва при крайната трамвайна спирка. Оттам по една широка и винаги кална улица се стига до голямата ливада пред Подуянската църква. А зад църквата започва село Подуяне.

Поглед от началото на Орханийско/Ботевградско шосе към Подуяне, 1918 г. 

Това село, макар и тъй близо до града, живее свой собствен живот и изглежда, сякаш, отдалечено със стотици километра от града. То е запазило непокътнат селския си облик. Край малките къщи се ширят големи дворове, заградени с глинени стени. Къщите са разположени далеч от улицата, чак в дъното на двора, край малка градинка. Уличките са извити и тесни, а по средата им се виждат малки трапчини с локви, гдето се е разположил удобно и доволно някой бивол или някоя свиня. Улиците са почти винаги пусти. Само при чешмата, към изхода на селото, се трупат млади моми със стомни. Те всички носят особената носия на селото си: главата си забраждат с кафява или червена кърпа, ризите им са топени в кола и засинени, чорапите — дебели и разноцветни, а краката обути в цървули. Като точат вода, те се смеят гърлено и смехът им е ясен и остър... Но ако случайно мине край тях някой човек от града, те се смълчават и леко отвръщат глава. В това инстинктивно движение няма нищо преднамерено. То е естествено-срамежливо и гордо.

В Подуяне през 1917 г. - на днешната пресечка на булевард "Мадрид" и улица "Черковна", вижда се и последната спирка на трамвай 3

Около чешмата се мяркат и стари жени — млекарки, които мият гюмовете си. Там минава и малкото овчарче със стадото си. Мъже се забелязват много малко през деня. Всички са по работата си.

Като напълнят стомните си, момите се разотиват бавно. Тогава настъпва мълчание. Само тополите, които се издигат над колибите, шепнат леко под вятъра и сякаш откриват тайната на това село и на неговия живот, който, без да се грижи за близкия град, протича в собствените си брегове спокойно и равномерно. Така, смръщено и упорито, селото се изтяга край Чудовището, което наблизо се вълнува нервно и конвулсивно, расте и се уголемява и погубва или възвисява множество човешки същества. В Чудовището всичко е великолепно, но хаотично. Там старите нрави и старите закони са потъпкани от човешките страсти и на тяхното място не е издигнато нищо ново. А тук, в селото, стоманеният обръч на старите непокътнати закони пристяга още всичко. Животът е устойчив в трудолюбивата си простота и изпълва всеки час от деня, от ранна утрина чак до късна вечер.

В Подуяне през 1917 г. - пресечката на булевард "Мадрид" и улица "Черковна" с поглед към улица "Черковна"

И градският жител, който близо до чешмата на селото се е вслушал в шепота на тополите, започва да разбира, защо тук тъй малко се усеща влиянието на града. Той разбира, че това влияние не може да си пробие път. Напротив, селата в края на краищата ще победят, като впръснат в градовете нова и чиста кръв — кръвта на тия селяни, които умеят да дават с такава простота непосилния си труд, заради хляба си, и живота си, заради Родината си.


4.02.2021 г.

Погребението на Екзарх Йосиф I


На 20 юни 1915 г. умира Екзарх Йосиф I - един от най-забележителните духовни водачи на българския народ. В столицата се провежда тържествено поклонение пред останките на покойника, отразено в пресата. Ето какво разказва списание "Панорама из целия свят", бр. 5:




Погребението на Н. Блаженство Екзарх Йосиф I

Погребението на блаженопочиналия екзарх се извърши на 25 юний. В 3 часа след пладне камбаните тъжно бият. Незапомнено досега множество изпълня улиците, през които ще мине процесията, и прозорците на лежащите на тях къщи.

На площада "Ал. Невски" са построени две почетни дружини от 1. и 6. полкове, начело с музика, една батарея и 1 ескадрон кавалерия.


Пред вратите на синодалната палата са заели място свещениците от столичните енории в черковни одежди, учениците от Софийската духовна семинария и офицерите от Софийския гарнизон. Дипломатите също са пристигнали вече, сегашните и бивши министри и пр.

Тялото се изнася на ръце от 12 архимандрити и свещеници. Музиката на 6 пех. полк засвири "Кол славен"... Тялото бе положено в траурната колесница. Шествието потегли за църквата "Св. Неделя" в подвижен шпалир от юнкерите. Пред погребалната процесия върви импозантно множество. На първо място една рота от Македоно-одринското опълчение, настоятелството и членовете на поборнишко-опълченското дружество, доброволческото дружество "Сливница", разните дружества и корпорации със знамената си в траур и 250 свещеници.



След колесницата следват роднините на покойния. Подир тях представителите на Царя, след тях дипломатите: германският г. Михахелес с австроунгарския граф Тарновски. Френският г. Панафко с италиянския г. Куки-Боасо. Английският г. Бакс Айрънсайд с руския г. Савински. Гръцкият г. Наум, със сръбският г. Чолакантич и турският г. Фетхи-бей сам. След тях вървяха военните аташета и персоналът на легациите.

Процесията минава по площада "Св. Александър Невски", ул. "Цар Освободител", "Търговска", булевард "Дондуков" и спира на площад "Съборни". Дванадесет души свещеници свалят ковчега. Почетната рота отдава военни почести. Музиката свири "Кол славен... В черквата "Св. Неделя" влизат поканените, а вън навалицата е грамадна. На погребението присъствува и престолонаследникът княз Борис.



Ковчегът бе внесен от 12 архимандрити в черквата през западните врата.

Службата се извършва от софийския митрополит Партений в съслужение на всички митрополити.

След свършване на опелото архимандритите вдигат ковчега и се отправят на южната тераса на храма, гдето е иззидана гробница, покрита с черен купол — балдахин. Тук бяха произнесени речи и ковчега спуснат в гроба.

Нашите снимки представляват процесията в разните й моменти, а също и гроба на великия покойник.


*

Списание "Светлина" също отразява погребението:

"Със смъртта на Екзарх Йосиф българският народ губи един от най-мощните свои водачи, българската дипломация - една от най-крупните си фигури, а общото православие - един от редките свои пастири.

Мир на праха ти, великий покойнико!"

 Тленните останки на Екзарха в черквицата при Светия синод

Тръгването на процесията от Синодалната палата

Погребалното шествие на площад Александър I

 При траурната арка, на път за катедралата "Света Неделя"

Негово Царско Височество престолонаследника на погребението

Тленните останки на покойника, носени от свещениците

Временната гробница на Екзарха. Повърхостта на гробницата е драпирана с балдахин.
  


30.01.2021 г.

Танци-манци за софиянци!


ТАНЦИ-МАНЦИ ЗА СОФИЯНЦИ!

Румба, фокстрот, валс и любимото танго

Крикор Асланян


Млади, стари, даже и децата, всички обичат да танцуват. Танците са част от веселието, част от красивото в живота, част от приятните минути, които ние прекарваме с приятели, сред съученици, колеги или роднини. Танцуваме по празници, по сватби и имени дни. На юбилеи и кръщенета. Танцуваме винаги, когато можем. При първите звуци на музиката краката ни започват да тактуват, да мърдат, сякаш ей сега ще полетят във вихъра на танца.

Дали са хора, ръченици или модерна европейска музика, щом има сбирка с музика, млади и стари скачат да се “пуснат” на дансинга или на мегдана сред село. Както е било някога.

Нали това е давало възможност на момците да покажат предпочитанието си към някоя мома, да пошепнат нежни слова на “ушенце” по време на танца, без някой да забележи.

Времената се менят, с тях и танците. Появяват се нови “модерни” танци, след това те стават демоде, и се появяват нови. Всяко поколение си има свои танци, своя музика, свои любими певци, оркестри и състави.

Днес искам да ви разкажа за танците през 50-те години на 20-ти век. Ще ви върна назад около 65-70 години. За мнозина от вас това са архаични времена, но за мен и моите “набори” беше сякаш вчера.

Къде танцувахме софиянци през онези години? Ще ви кажа. Няма да скрия нищо, с риск да ни завидите. Защото тогава имаше много възможности за танцуване.

Във всички големи ресторанти имаше оркестри за танцова музика. Имаше дансинг, къде малък, къде голям, но ресторант с оркестър винаги имаше дансинг.

Преди да започна разказа си за 50-те години, мимоходом ще спомена три по-стари ресторанта, където се танцуваше. ( Ще разказвам само за тези, които съм видял със собствените си очи, а не прочетено или чуто някъде.) Знаете, това е мой принцип и аз не отстъпвам от него.

Нямам представа кога е бил открит ресторант-бирария “Батемберг”, намиращ се на ъгъла на ул. "Цар Калоян" и ул. "Съборна" ("Княгиня Клементина" тогава). Ходил съм с родителите си и много обичах да ходим там, защото над входа имаше неголям екран и там прожектираха късометражни забавни филмчета, т.е. бирария с кинаматограф, както се казваше тогава (1940-41 год.) Там свиреше оркестър и имаше дансинг, на който посетителите танцуваха. Смътно си спомням, че в близост до дансинга седяха самотни дами, чакащи някой самотен посетител да ги покани. Вероятно танци с продължение. Но тогава още не ги разбирах тези работи.

Вторият ресторант беше “Ариана” на едноименото езеро. Там също имаше музика и посетителите имаха възможност да танцуват.

Третият е най-важен, той е емблемата на София, емблематично и любимо място на всеки истински софиянец. Навярно се досещате, че става въпрос за ресторант “България” и по-точно за комплекс ресторанти “България”- основен ресторант, Бежов салон. Червен салон, Бирхале и летен ресторант-градина. Отделно съществуваше и кафе-сладкарницата, която не е по днешната тема, тъй като там не се танцуваше, освен при балове, сватби, абитуриентски балове и други събития, когато кафе-сладкарницата се превръщаше в част от основния ресторант.

Още преди войната там са свирили най-известните музиканти от джаз “Овчаров” със солистка Леа Иванова, джаза на “Оптимистите”, а по-късно и прекрасните музиканти от естрадния оркестър на Емил Георгиев. Там свиреше и пееше до 1961 год. своите френски шлагери и Сашо Николов-Сладура.

Всеки ден софиянци можеха да хапнат, да пийнат и потанцуват в ресторанта, а лятно време и в ресторанта-градина, където също имаше просторен дансинг и свиреше оркестър.

Ресторант “Опера” също предлагаше на своите посетители жива музика и дансинг. А след 23 часа се танцуваше и в бара на ресторанта, където господстваше бай Трифон, барман с 30 годишна практика в САЩ.

Най-голям и просторен дансинг имаше ресторант “Спортна среща” зад сектор “В” на стадион "Васил Левски". Беше типично младежко заведение с много музика за танци и винаги прекрасни музиканти, които изпълняваха всички хитове на епохата. Доменико Модуньо, Пол Анка, Ив Монтан, Енрико Масиас и Краля на Рокендрола Елвис Пресли не слизаха от репертоара за наша радост, които вилнеехме на дансинга. По-късно той стана стол на спортистите, а над него бе открит Клуб на спортните деятели, без танци и жива музика, но със специалитети на ниски цени (вход с карти).

На бул. "Цар Освободител" (бул. "Руски") срещу Руската църква бе открит нов комплекс ресторант, бар и чайна. В ресторанта свиреше оркестърът на красавеца Сашо Мирев, известен с белия кичур в косата си. Сашо беше прекрасен музикант - пианист, акордеонист и певец. Ресторантът беше на два етажа, а дансингът на първия етаж задоволяваше прекрасно нуждите на танцуващите софиянци.

На последния етаж на ЦУМ също имаше голям ресторант с просторен дансинг и оркестър за танцова музика. През втората половина на 50-те години, през 60-те, та до началото на 70-те, ресторант ЦУМ беше станал един от най-любимите ресторанти на софийската младеж.

По случай празници като Нова година, патронен празник на училището или на Университета, по случай празника на Св. Св. Кирил и Методий и други поводи, съответните институции организираха празници с танци за своите възпитаници. Обикновено на тези танцови забави не се допускаха външни хора, освен някой приятел или приятелка.

Нашето училише “Механотехническа гимназия” - София, имаше голям духов оркестър, един от най-добрите в града. Талантливи момчета-музиканти от оркестъра бяха образували малък оркестър за танцова музика - джаз “Асансион” с ръководител Сашо Америката (не знам произхода на прякора му). Христо свиреше на кларинет, на барабаните беше петокурсникът Бъц, който свиреше на голямата туба в духовия оркестър и моя съученик и приятел Христо Рашков на тромпет. Обикновено в неделя следобед “Асансион” свиреха на някоя танцова забава в някое училище или нает салон. Като съученици и приятели, с моя съученик Любомир Димитров ходехме на тези забави заедно с оркестрантите.

На тези танцови забави рядко се срещаха установени двойки. Обикновено момичетата идваха сами или с някоя приятелка и там на място се образуваха танцовите двойки, при условие че и двете страни изпитват удоволствие от партньорството. Обикновено с края на забавата свършваше и запознанството, но се е случвало да има и продължение на друга забава следващата седмица.

През 50-те години в София предприемчиви младежи наемаха зали и оркестър и организираха танцови забави в събота вечер и неделя след обяд. С билетче за вход, за да платят на оркестъра и наем за залата. Съботните забави бяха за по-големите, не съм ходил на тях. А неделните започваха около 16 часа до към 20 часа. Най-късно до 21 ч.

Посетителите на тези забави бяха главно ученици и ученички или трудещи се млади хора.

Най-известните зали бяха Учителската каса (втори салон на кино "Култура"), Алианса на площад "Славейков", ресторант “Аризона” на ул. "Гочо Гопин" (сега "Кърниградска"), по-късно стол на МВР. Тук свиреше оркестърът на Попето, млад талантлив тромпетист, който непрекъснато измисляше оригинални начини да впечатли публиката.

Танцови забави често се организираха и в салона на училище “Любчо Баръмов” на ул. "Кирил и Методи" и "Отец Паисий", в салона на Графиците на бул. "Дондуков" срещу Театъра на Младежта, разрушен и на негово място беше построен голям битов комбинат. Сградата на Графиците дълги години служеше за репетиционна зала на Ансамбъла на БНА. Сега и той не съществува. В салона на ГУСВ (Главно управление на трудови войски), квартал Лагера, танцови забави организираше моят близък приятел и съученик Онник Кабзамалян. Много инициативен и със страхотен нюх за бизнес. Още от 9-10 годишна възраст намираше начини да печели пари използвайки Новогодишните базари.

На тези танцови забави се свиреха последните западни хитове. Италиански, френски, американски и други. Танците бяха румба, танго, блус, фокстрот, малко по-късно се появи мамбо и ча-ча-ча. Румбата имаше варианти - двойни стъпки, единични стъпки, включително “влакче”, където двойките се следваха една зад друга. Мелодии като “Продавачът на фъстъци”, "Ябълков цвят", "Мамбо италиано", "Мамбо номер 5". “Бона сера синьорина” имаше главозамайващ успех, както и "Тутти-фрутти”. Да не говорим за “Дилайла” на Том Джонс. За тази песен сте чели в друга една моя статия.

“Воларе”, “Гуарда ке луна”, “You are my destiny” не слизаха от репертоара на всички уважаващи себе си музиканти. Когато се появиха група “Плартерс” с “Only You” настана истинска музикална революция. Тогава започнаха да режат “конските опашки” на момичетата, да разпарят панталоните “кюнци” на момчетата и да дебнат за палта ”ямурлук” с дървени копчета като униформите на Ботевата чета.

Естествено проводник на тази музика по танцовите забави бяха джазовите концерти в зала “България” всяка неделя сутрин от 11 часа. С гордост можем да кажем, че в този период България имаше цяло поколение много талантливи музиканти и певци, които не само свиреха на концерти, но и в ресторанти, балове и танцови забави.

Като финал на моя разказ искам да споделя с вас за Новогодишните балове в зала “България”. Столовете в концертната зала изчезваха, потъвайки под пода, цялата зала се превръщаше в един леден дворец като на “Снежната кралица” от едноименната приказка и един огромен дансинг, където стотици, а може би и хиляди млади хора се забавляваха цяла нощ в продължение на много дни на Нова година и след това.

Свиреха най-добрите музиканти, в програмите участваха най-талантливите артисти и артистки от софийските театри, водещи бяха Коста Цонев, Милчо Червенков, Нейчо Попов, Йорданка Кузманова, Гинка Станчева и други. В скечовете участваха Парцалев, Стоянка Мутафова и прочутата двойка румънски комици Сорина Дан и Мирча Кришан с неговата незабравима краставица. Танците нямаха край, свалките също, смях и игри.

На един такъв бал бях застанал отпред и Парцалев ме покани да се кача на сцената. Не знам защо, но хората смятаха, че си приличаме, и двамата разсмяхме публиката, само като ни гледаха двамата заедно.

Това не е носталгия по “соца”, по-скоро носталгия по отминалата младост, но де факто младите хора имаха много повече забавления, повече възможности за общуване. Поне на мен така ми се струва, погледнато от моята камбанария висока 84 години.

За най-голямо съжаление, хората от “златната възраст” нямат никакви възможности да танцуват. Танцът е едно прекрасно средство за общуване, за създаване или укрепване на приятелства, като културно развлечение, не само за младите, но и за тези с много сребро в косите, които все още не се предават и искат да се забавляват, да общуват с “набори” и прекарат няколко приятни часа на чашка кафе, чай или нещо по-силно.

Има страни, където този проблем е решен с “танцовални клубове” за хора на моята възраст, където срещу малка входна такса можете да прекарате няколко часа с музика и танци в приятна компания приятели или с нови познанства.


19.01.2021 г.

София преди и сега: Дишковия базар на ул. "Леге"


Имало е време, когато днешните исторически сгради на столицата са наричани "новия град", а с името Стара София са обозначавани оцелелите предосвобожденски постройки, които днес отдавна сме забравили. Една от тях е къщата на софийския евреин Таджер, намирала се приблизително между улиците "Леге" и "Калоян" пред съвременния хотел "Рила". 

Къщата на Таджер

По всичко изглежда, че част от постройката оцелява поне до Първата световна война, както свидетелства и тази панорама от хотел "Империал", направена през 1917 г.

В последствие на нейно място е изграден т. нар. Дишков базар. За него Монеджикова пише в книгата си "София през вековете" следното: "За да се използуват най-основно местата с малки лица, създадоха се перпендикулярни на Леге слепи улици, с магазини от двете страни: Леге базар, Дишков базар, Елит базар. Нека споменем, че първото английско дипломатическо консулство, установено след Освобождението, се помещавало в една по-сносна еврейска къща, заобиколена с ниски сбутани къщурки с малки миризливи дворове без никаква зеленина, на мястото на Дишков базар (Мезон Таджер, както пише Иречек). През януари 1881 година в тази къща е даден "великолепен бал", посетен от княз Александър Батенберг."

Къщата на Таджер, вероятно края на XIX век 

Дишковият базар на ул. "Леге", изграден на мястото на възрожденските постройки - снимка от началото на 30-те години. Сградите са разрушени по време на бомбардировките над града.

Мястото днес


Занаятчийското училище в София


Статията е поместена във вестник "Стопанска България", бр. 86 от 31 юли 1935 г., и  е дигитализирана от Народната библиотека. Благодарим на Любо Иванов, че ни я изпрати.


Занаятчийското професионално училище в София, открито и издържано от Софийската търговско-индустриална камара. Днес в сградата се помещава Национална гимназия за приложни изкуства "Св. Лука".

Едно от главните средства за повдигане на занаятите е професионалната и техническа подготовка на самите занаятчии. В това направление Софийската търговско индустриална камара още от деня на своето съществувание е започнала да открива кратковременни курсове по разните занаяти, като сама се е грижела и за изпращането в чужбина на специализация млади занаятчии, които впоследствие Камарата използваше за ръководители на откриваните от нея професионални курсове в различните занаятчийски центрове от своя район.

През последните години се даде един чувствителен тласък и на допълнителното вечерно занаятчийско образование чрез откриването на специални занаятчийски вечерни училища. Такива училища Софийската т. и. камара е открила и издържа в градовете София, Самоков, Дупница, Вратца и Кюстендил. Интересът към тия училища от година на година се увеличава, а и самите училища постепенно се издигат на една голяма висота с подбора на учителският персонал, с увеличение на учебните пособия в тях и с постройката на специални училищни помещения.

София е най-големият занаятчийски център не само между градовете в района на Софийската т. и. камара, но и между всички български градове. Ето защо и тук се създаде първото занаятчийско училище, което е едно от най-големите занаятчийски училища в България.

Занаятчийското училище в София е открито в 1922 год. първоначално с 4 паралелки и 69 ученика, в неподходящо за целта помещение. Днес вече училището има 43 паралелки и над 1300 ученици, помещава се в специално построена няколко етажна сграда. Курса на учението общо е 4 годишен, разделен на две степени: чирашки курс 2 години и калфенски курс 2 години. В училището има за сега 7 специални отдели с работилници: по стъкларство, мъжко кроячество, обущарство, тапицерство, бръснаро-фризьорство и дамско кроячество. Дамско-крояческият отдел се помещава в клона на училището находящ се на ул. „Клементина" и „Лавеле". Всички други занаяти се изучават в общите сборни паралелки.

Клонът на занаятчийското училище, намирал се на пресечката на булевард "Княгиня Клементина" и улица "Лавеле"

В програмата на училището са застъпени три главни насоки: обучение, възпитание и здравни грижи. В обучението са предвидени, както специални предмети по занаятчийска дисциплина — теория и практика — така и други дисциплини във връзка с занаятите. Например, калфите изучават занаятчийско законоучение, сметководство, калкулация, материалознание, история на производството и кооперативно дело; чираците пък изучават: български език, смятане, геометрия, рисуване, технология и стопанска география.

Завършващите калфенския курс и практическия майсторски изпит, получават майсторско свидетелство за свободно упражняване на занаята.

Понеже училището има за цел да създаде от своите питомци не само добри занаятчии, но и добри граждани, възпитанието в него е широко застъпено. За тази цел е въведен и специален предмет „Благонравие".

Училището си има хор и оркестър.

По отношение на здравните грижи, двойно по необходими при наличността на физически труд, занаятчийското училище е също на своята висота. Постоянен училищен преглед от училищния лекар, чести здравни беседи, всяка вечер безплатни закуски, редовно изкъпване в училищната баня, летни колонии и пр.

Майсторско свидетелство, издадено от Софийската търговско-индустриална камара (фрагмент)

За да се вживеят учениците с традициите на занаятчийството, училището поддържа тесни връзки със занаятчийските сдружения, като взема участие в техните патронни празници.

Както изтъкнахме по-горе, училището има нова, специално строена за целта сграда, която се намира на булевард „Сливница" и „Средна гора", с широки и светли стаи, салони и коридори, с добре обзаведени работилници за практически занятия, със специални бани и пр. В училището се подържа образцов ред и чистота.

И въпреки удобствата на училищната сграда, въпреки щедро доставяните средства за обучение, учебните занятия в никое друго училище не са така трудни, както в това. Защото, учебните занятия се водят почти само вечерно време, след като ученици и учители са прекарали деня в друг непосилен труд. А да прибавяш към изнурителната 8 или 9 часова дневна работа още 3 или 4 часа във вечерни учебни занятия, в продължение на 4 години, това може да се окачестви само като подвиг. И все пак успехите на учениците са удивителни. В края на всека учебна година те демонстрират успехите си със специални изложби, които очудват посетителите.




10.01.2021 г.

Какво яде, пие и пуши София (1930 г.)


Списание "Нива", 13.12.1930 г.

Какво яде, пие и пуши София

Освен хляб и вода, за които се спряхме в миналите броеве със социална статия, София консумира и огромно количество други продукти.

Нека поговорим за хляба и водата:

Хляб — 180.000 кгр. дневно.

Вода — 9.000.000 куб. м. годишно.

Да видим другите продукти:

Колко месо мислите, консумира вегетарианска София — вегетарианска, ако се съди по 20-те й вегетариянски гостилници. Само... 11.134.734 кгр. годишно, добивани от 443.097 глави добитък. Или дневно София изяжда около 50.000 кгр. месо. При население от около 250.000 души, на глава се пада една пета от килограма или — на 5 души 1 кгр. Като се има, обаче, предвид цената на месото, по-вероятното е, че двама ядат единия килограм, а другите трима ги гледат.


Без да сме вегетариянци, трябва да признаем, че месото носи големи опасности. Не се присъединяваме към тезата изобщо, по принцип — против месото. Не — а взимаме само данните, които говорят за недоброкачествеността му. Така, за една година бива конфискувано средно 80,000 кгр. месо, като недоброкачествено!

Колко стомаси може да развали тази огромна маса месо, ако ветеринарните власти не си отварят очите?! И сигурни ли сме, че напълно си ги отварят?! После, сигурни ли сме, че това месо, или част от него, не излиза на пазаря по някакъв мистериозен начин?!

Но щом стана дума за развалени продукти, нека споменем и за други освен месото — които са били изложени по витрините — готови за нашите стомаси и само поради намесата на властта — унищожени. За една година ветеринарната власт е унищожила само в Халите: 620 кгр. риба, 2044 кгр. хайвер, 135 птици, с хиляди кгр. масло, мас, лой и др. т.

Но да видим, какво количество здрави продукти консумира София. Мляко — 9.500.000 литри годишно или около 30.000 литри дневно. При едно население от 250.000 жители, 30.000 литри мляко не са много. Според една неофициална статистика, едва една трета от децата закусват с мляко. И един куриоз: Имало дами, които си правили млечни бани, като купували всеки ден по 20 литри мляко. Наистина, какво са някакви 200 лева на ден, щом е въпросът за красота?

Млякото на софиянци се внася всеки ден от 1060 селяни и селянки. Добива се от 3.658 крави, 30.231 овци, 723 биволици или всичко от 34.612 глави доен добитък, който всеки ден най-грижливо изпълнява длъжността си към София. Не минава, разбира се, без конфискации: Само за една година са били конфискувани 6.250 литри мляко. За това съвсем не са виновни кравите и овците, а алчността на млекарите.

Видяхме колко вода пие София. Искате ли да знаете и колко вино пие? Без докачение, почти колкото млякото, или около — 25.000 литри. А ако искате да го пресметнем в пари — София дава дневно 500.000 лева, за да си размътва главата. Прибавим ли ракията, бирата и ликьорите, общото количество на които се движи към 3.000 литри — имаме една доста ясна картина. Обаче, ако разхвърлихме млякото, месото и др. на глава, не можем да кажем същото и за виното. Защото има хора, които не пият ни капка, като техния дял го изпиват други които пият по цели литри.

Вино без цигара не върви. Колко се пуши, прочее, ще ви отговорим приблизително. Дневно в София се изпушват около 50.000 кутии цигари или 1 милион къса цигари. Като се има предвид, че една цигара е дълга 7 см., излиза, че София изпушва всеки ден една цигара, дълга 70 километра. В това дело напоследък голямо участие взема и нежния пол. 

Рад


9.01.2021 г.

Град София преди освобождението на България (спомени на Михаил Тенев)


Любопитен разказ от първо лице за София около освобождението ни е оставил Михаил Тенев, финансист, банкер и политик. По време на руско-турската война той е преводач към руската армия, а след освобождението заема чиновническа длъжност във Временното руско управление, оглавявано от княз Дондуков-Корсаков, когато пристига за първи път в младата българска столица София. По-късно се издига до министър на финансите в правителството на Димитър Греков и управител на БНБ. Спомените му са публикувани в "Михаил Тенев. Живот и дейност." (1940, 2014).


ГРАД СОФИЯ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

София до Освобождението на България е била турски вилаетски град, седалище на валия, на български митрополит, на иностранни консули - австрийски, френски, италиански, и на независима австрийска поща; заемала е едно ограничено пространство, доколкото си спомням след близо 60 години, между сегашните улици: бул. „Фердинанд“, „Патриарх Евтимий“, „Царица Йоанна“, „Солунска“, бул. ,Хр. Ботев“, част от бул. „Сливница“, „Цар Симеон“, „Тетевенска“, бул. „Дондуков“, „Дунав“, „Московска“, „Париж“, „Цар Освободител“, „Цар Шишман“. До Освобождението София е броила 14 000-15 000 души население. Но няколко дена преди освобождението на града от руските войски, 23 декември 1877 г., всичкото турско население е избягало, като е отнесло със себе каквото е било възможно, а къщите си напуснало. Руските войски при завземането му събаряли турските къщи за горивен материал и при пристигането на княз Дондуков-Корсаков намерихме в турските дворища само купища от камъни, пръст и едва печени тухли. Имаше запазени тук-таме няколко двуетажни турски къщи срещу сегашната Руска църква, около Градската градина и в квартала около сегашния Областен съд, които бяха ремонтирани и приготвени за окупационното управление.

При пристигането ни в София след 9 месеца от Освобождението населението се смяташе около 11 000 жители, от които около 6000 българи, 4500 евреи и около 500 цигани. Въобще в целия град имаше около 40-50 двуетажни по-свестни паянтови къщи, всички останали бяха едноетажни, ниски, с по една, две и три стаи, зидани с кирпич и глина, а повечето с плет, измазани и баданосани с вар отвътре, а някои и отвън. Чаршията се намираше главно по сегашната ул. „Търговска“, част от бул. „Дондуков“ и на мястото около Генералната банка. Всички дюкяни бяха също паянтови, малки, ниски, повечето с кепенци, а някои с големи стрехи. Жилищата на разните народности са били разделени. Турците са заемали кварталите между бул. „Цар Освободител“, ул. „Цар Шишман“, „Граф Игнатиев“, „Александър I“, „Леге“ и няколко в квартала между джамията при баните по „Мария-Луиза“, „Цар Симеон“, „Веслец“ и пл. „Бански“. Евреите заемаха местността между сегашните улици „Леге“, „Алабинска“, „Царица Йоанна“ и бул. „Дондуков“, а българите обхващаха главно местността пл. „Св. Неделя“ по улиците „Царица Йоанна“, „Солунска“, бул. „Хр. Ботев“, „Цар Симеон“, „Мария-Луиза“. На няколко места из града, по махалите, имаше малки мегдани (площади) с неправилни фигури, от които по-главните бяха: пред валийския конак (сегашния пл. „Александър“), на сегашния пл. „Св. Неделя“, пред Банята, на сегашния пл. „Славейков“, Житния пазар на сегашната улица „Искър“, при училището „Софроний“, Солни пазар (на ул. „Позитано“), Сър пазар (на пл. „Възраждане“), при сегашната черква „Св. Св. Кирил и Методий“, на който площад са ставали и продължаваха да стават в празнични дни хора.


С изключение на улиците „Цариградска“ (сегашна бул. „Цар Освободител“) до валийския конак (сегашния дворец) и „Витошка“ (сегашен пл. „Св. Неделя“ по Царица Йоанна“), които бяха доста прави и широки, всички други улици бяха криви, тесни, мръсни, някои задънени, непостлани, а някои тук-там с тесни пътеки (тротоари) от речни камъни с големи трапчини, а по някои места нахвърляни големи камъни за прекосяване улиците през дъждовно и кално време. Местността между сегашните бул. „Фердинанд“, бул. „Цар Освободител“ и улиците „Шипка“ и „Кракра“, както и в началото на сегашни Лозенец между реката и Самоковското шосе на мястото на сегашното техническо училище, също и между „Опълченска“, „Пиротска“ и „Цар Симеон“ до реката, беше изпълнена с турски гробища. Дворищата на българските черкви са служили за погребение на починалите енориаши, а евреите са погребвани близо до пл. „Позитано“. Едва няколко години преди Освобождението е било определено общи гробища за православното население на мястото на сегашната Окръжна палата и на еврейското близо до него, които няколко години след Освобождението се преместиха на сегашните гробища за всички религии.

От източна и западна страна покрай града течаха и сега съществуващите реки Перловска и Владайска. От Владайската река се отделяше една вада, която течеше през сегашната ул. „Солунска“, завиваше по „Левски“ и се разливаше из празното място около сегашните Народния театър и Военното министерство, гдето образуваше малко, понякога непроходимо блато, и през ул. „Аксаков“ и сегашната Детска градина се втичаше в Перловската река. Водите от Старата главна баня, от малката до нея Елица баня и Пералнята се разливаха и образуваха блатиста местност (Кюлюците), която дълги години оставаше неотводнена. На пл. „Александър Невски“ и част от Синодалната палата имаше построени големи турски военни казарми, които през 1879 г. бяха подпалени и изгоряха.

По-важни обществени и частни сгради по това време бяха: валийският конак, който се ремонтира и малко разшири, за да служи за жилище на първия български княз Александър I; около 15 джамии, които през 1879-1880 г. под разни предлози, въпреки протестите на турското правителство, се разрушиха и останаха само Буюк джамия, преобърната в сегашния музей, а през първите години в нея се помещаваше Държавната печатница, докогато се съгради специалната за нея сегашна сграда; Черната джамия, която дълги години служеше за склад на военни материали и затвор, а в 1893 г. се преобърна в сегашната черква „Св. Седмочисленици“; Гюл джамия (древната черква „Св. Георги“), която и до днес е запазена; джамията при Банята (на сегашна „Мария-Луиза“), която единствена се запази за молебен дом на мохамеданите; старата църква „Св. София“, разрушена в голяма част от земетресение и преди няколко години ремонтирана; стари черкви: „Св. Пречиста“ (на мястото на сегашния хотел „Лондон“ на ул. „Мария-Луиза“; „Малки Св. Никола“ (на сегашния битпазар пл. „Св. Никола“). Двете тия черкви по регулационен план бяха съборени при кметуването на Д. Петков въпреки съпротивата на старите кореняшки жени и трябваше да се прибегне до намесата на пожарната команда за разгонването им; „Св. Петка Самарджийска“ на ул. „Мария-Луиза“, която доскоро съществуваше и на мястото й се построи доходно здание с магазини, като се остави само едно малко параклисче, а вместо нея черковното настоятелство построи сегашната черква „Св. Парашкева“ на ул. „Раковски“; „Стара Св. Петка“, съществуваща и днес, включена в новото митрополитско здание; „Големи Св. Никола“ на сегашната ул. „Цар Калоян“; „Св. Крал“, малка черквица на мястото на сегашната катедрала „Св. Неделя“, с голям двор, ограден с дувари, в който се влизаше през две порти. Близо до „Св. Крал“ имаше малка „Св. Спас“, която отпосле се замести със сегашния „Св. Спас“. Всички тия стари черкви бяха малки, ниски, тъмни, половината височина в земята, в които се влизаше по стълби, с малки прозорчета, без сводове, с дървени клепала; Еврейската синагога; Минералната баня, стара гевгирена постройка с купол, на средата на който имаше няколко дупки, покрити със стъклени калпаци за осветление, вътре около хавуза (басейна) имаше две малки тъмни стаички за измиване, а отвън прилепен открит паянтов навес за събличане на къпещите се; Безистенът, в средата на сегашната Търговска улица, част от който и днес е запазен; остатки от кервансарай на сегашната ул. „Дрин“, в който отпосле бяха отворени няколко малки златарски дюкянчета, които доскоро съществуваха. Сахат кула, на която беше поставен градски часовник, а най-горе отворен чардак, гдето денонощно дежуреше пазач за съобщаване в случай на пожар. Тая кула беше съборена през 1882 г. На мястото на сегашния Военен клуб и по продължение на улиците „Раковски“ и „Московска“ имаше паянтови едноетажни сгради за турска военна болница, които се ремонтираха и послужиха за помещения на новообразуваното Българско военно училище, докато се построиха сегашните му монументални сгради.

От частните къщи по-главните двуетажни бяха: 5-6 останали здрави и поправени турски, а от принадлежащите на заможни българи и евреи бяха: на х. Мано Стоянов, Димитър х. Коцев, Манолаки Ташев, г-жа Йорданка Филаретова, Христо Стоянов, Димитър Трайкович, Хаджи Анкови, Соломон Таджер, Сабадучо Таджер, Давичон Леви, Леон Коен, Елена Миланова, братя Андонови, Гаки Трифонов и др.

На мястото на сегашната Генерална банка и около нея имаше покрит пазар (Кере-чаршия), в която се помещаваха обущарите и бояджиите; при черквицата „Стари Св. Никола“ се намираше Кюркчийската чаршия, а на сегашната ул. „Търговска“ беше Чохаджийската чаршия.


В София нямаше нито един хотел. Съществуваха, както във всички провинциални градове, ханища, между които най-главният беше Хаджи-Мановият хан, който служеше дълго време и за хотел, и за ресторант, и за кръчма, а имаше и яхър за коне и в двора му спираха няколко файтони и брички, единствените тогава превозни средства между столицата и провинциалните градове; Шареният хан (сегашна „Златна корона“); Гакевият хан на пл. „Трапезица“; ханът на Кара Димитър (до черквата „Св. Спас“).

До и след Освобождението софийското население се продоволстваше с вода от бунари из дворищата, а по улиците имаше няколко чешми, снабдявани с вода от един стар водопровод. Такива чешми имаше: Куручешме на кръстопътя на сегашните улици „Алабинска“ и „Царица Йоанна“, на пл. „Славейков“, на пл. „Бански“, на Хаджи-Мановия площад и няколко в Покритата чаршия.

За офицерството и чиновничеството се откри наскоро след пристигането на централното управление порядъчен ресторант от един французин, Гери, установен в София още преди войната по предполагаемото продължение на жп линията Саранбей-Ниш-Белград.

В същото време окупационното управление построи набързо една голяма дъсчена постройка (барака) на празно тогава турско място до сегашното кметство, която служеше за клуб на офицерството. Тая барака, поскърпена и подобрена, послужи и за помещение на извънредната сесия на Първото народно събрание, в която то държа заседанията си през пролетта на 1880 г. В същото здание се държа през есента и първата редовна сесия на Събранието.

В тая същата барака се даде и първото представление в столицата на българската драматическа пиеса „Иванко“, играна от любители, но за нещастие скоро след свършването на второто представление това историческо дъсчено здание се запали и изгоря.

В просветно отношение преди Освобождението софиянци са вземали деятелно участие в черковната борба с Цариградската гръцка патриаршия. Още през първата половина на миналото XIX столетие София е имала класно училище, построено в 1849 г. в двора на черквата „Св. Крал“ от живущия тогава в Русия софиянец Денкоглу, с известните по това време учители: Костадин Геров и след него Сава Филаретов; девическо училище, построено от Димитър Трайкович в 1859 г.; женско дружество „Майка“, основано от г-жа Йорданка Филаретова през 1869 г., което и до днес съществува под името Стопанско училище „Мария-Луиза“; неделно училище, открито в 1870 г. Всички тия просветни заведения заварихме при пристигането ни в София.

Както във всички почти турски градове, с изключение на Русе и Пловдив, и в София нямаше никакво увеселително заведение. През 1879 г. пристигна една доста сносна музикална банда (трупа), състояща се от 4 чешки девойки и двама мъже под диригентството на някой си Цимерман, която свири няколко време в един локал („Конкордия“), находящ се на сегашната ул. „Ломска“34, близо до Католишката църква.

В май 1880 г. се основа дружество „Славянска беседа“ по инициативата на няколко пристигнали в София чехи, повикани от правителството за учители и други служби, и на няколко руски офицери и български чиновници. Целта на дружеството беше: „Да развива славянската взаимност между членовете; да пробужда и подобрява дружествения живот в обществото чрез взаимна размяна на мисли; основаване читалище; устройване забавителни и поучителни сказки и разходки; развиване музика, пеение, гимнастика; даване концерти и други полезни забавления“. Всички почти служащи по разните управления се записаха веднага за членове на Беседата, мнозина започнаха да посещават двете й скромни стаи, гдето прекарваха част от свободното си време, в началото с четене на вестници и разговори, а след три години да се наслаждават от организирваните постепенно в собствен скромен салон периодически концерти, забави, сказки, вечеринки и пр. Дълги години до построяването на Военния клуб „Славянска беседа“ беше едничкото обществено-културно-увеселително заведение в столицата. Благодарение на умелото управление от разните настоятелства, в които и аз участвах известно време, дружеството се развива постепенно и при всичките бури и произшествия в страната то можа да запази съществуването си в продължение на изтеклите 60 години, като членовете му от около 150 в първата година след съставянето му са достигнали на повече от 2000. То успя да се сдобие с нов собствен модерен разкошен палат и да продължава да преследва с досегашната упоритост на ръководителите му благородната си ползотворна дейност.

Особено впечатление ми направи при пристигането ни в София съществуването на един вид аристокрация от няколко жени на първи граждани, които се титулуваха с титлата „кокони“. Такива бяха: кокона Марица Ташева, кокона Ната Михалкович, кокона Тръстина Трайкович, кокона Мариола х. Коцева и кокона Еленица, а минаващата тогава за най-светска, интелигентна и почитана от всички, жената на Сава Филаретов (вдовица) се титулуваше „госпожата“, което название носеше до смъртта си.

Първите софийски кметове след Освобождението бяха кореняците: Манолаки Ташев (10.11.1878 до 8.V.1878 г.), Д. х. Коцев (7.VI.1878 до 29.XII.1878 г.), Тодор Пешов (30.XII.1878 до 24.VIII.1879 г.), Д. Трайкович (14.XI.1879 до 30.VI.1880 г.).


Вижте също:

Спомени за предосвобожденска София (Хр. Златарев)

Спомени от София при освобождението (Йордан Венедиков)

Прежната София и нейните обитатели (Асен Белковски)

София някога и сега (Георги Белчев)

Спомени за стара София (Крум Димитров)

Спомени от Стара София за преди 1871 год. (Стоян Величков)


3.01.2021 г.

Освобождението на София


Във връзка с годишнината от Освобождението на София по темата сме подготвили една статия от проф. Анастас Иширков, публикувана в Юбилейната книга на София (1928 г.). Материалът любезно ни предостави Крикор Асланян.


Войските на генерал Гурко навлизат в София, 
гравюра от италианския печат 

Освобождението на София 

При обсадата на град Плевен особно важен момент бил, когато генерал-адютант Тотлебен завзел на 12/24 октомври укрепленията при с. Горни Дъбник и с това прекъснал връзката между Плевен и София. Тогава се сформирал западният отряд на генерал Гурко, чиято задача била да пази обсадната армия от нападения, които биха се организирали в София и изпълнили през Араба-конак. Той се състоял от девети армейски корпус, трета гвардейска дивизия и малко кавалерия. В Орхане войската се събрала на 20 декември. Арабаконашкият проход, през който води най-сгоден път, бил завзет от значителна турска войска (25,000) под командата на Шакир паша. В София имало малко войска под командата на Осман Нури паша, ала слабо укрепена и с малко войска била завзета седловината при с. Ташкесен. 

Щабът на генерал Гурко изработил гениален план да се превземе Араба-конашкият проход чрез обход през старопланински проходи западно и източно от него. Срещу турските укрепления на Стара-планина в Араба-конашко генерал Гурко изпратил под командата на генерал Криденер около 25,000 войници с 92 оръдия. В ляво през Етрополе бил изпратен генерал Дандевил със задача да обходи десния фланг на турците и слезе в с. Буново. Главната сила била поверена на генерал Каталей; тя имала за задача да обходи лъвия фланг на турците. В авангард бил генерал Раух, а двата ешалона на тоя отряд под командата на генералите Курлов и Философов били насочени към с Чурек. На дясно била колоната на генерал Велеаминов; тя тръгнала от с. Врачеш и била насочена към Мургаш със задача да осигури десния фланг на русите и тила на войските, които трябвало да обхождат. 

Мъчно било преминаването на Стара-планина, дебело заснежена и заледена; особно трудно се изтеглювали на ръце разглобените оръдейни и муниционни кола, но въпреки това главните сили от отряда на генерал Велеаминов били сутринта на 30 декември н. ст. в с. Желява, в софийското поле, а на генерал Гурко, под началството на генералите Раух, Философов и Курлов, в Негушево, западно от укрепената позиция при Ташкесен. Една кавказка казашка бригада се спуснала в полето и прекъснала телеграфното съобщение със София. Генерал Шилдер-Шулднер пазил преминаването на русите през планината от турците, окопани при с. Литаково, орханийско. Генерал Шувалов, който командувал средната колона, имал за задача чрез демонстрации на фронта пред Араба-конак да занимава и задържи Шакир паша. Турците от Литаково узнали о време за преминаването на русите през Голема-планина и на 29 декември се оттеглили през с. Огоя за София. Всички руски генерали изпълнили точно своята задача въпреки големите трудности, само генерал Дандевил, чиято колона се появила от изток пред турското укрепление Шандорник на 27 декември и трябвало да го атакува на 28 с. м., била принудена да отстъпи назад в Етрополе, защото през нощта студът бил — 15° Реомюр и голяма снежна виелица засипала огньовете им. От студ умрели и измръзнали много офицери и войници. 

Въпреки несполуката на генерал Дандевил, генерал Гурко тръгнал, щом се събрала главната сила на войската му, сутринта на 31 декември към Ташкесен, дето се били окопали около 4,000 турци под началството на Бекир паша. В 10 часа същия ден Курлов завзел височините над село Чиканчево, които господствуват от изток пътя за София. Турците напразно се опитвали да завземат наново тая важна позиция, която петербургските гвардейци държали яко в ръцете си. Също напразен бил опитът на Осман Нури паша, който с 12 дружини, малко кавалерия и 8 топа тръгнал от София срещу отряда на генерал Велеаминов, който се бе окопал край Малинска река до с. Горни Богоров, за да прикрива действията на главната руска сила. Русите оставили турците да се приближат няколко пъти до техните позиции и със силни залпове ги отблъсквали, до като най-после на нож и със силна казашка атака ги съвсем отхвърлили към София. Около два часа подир обед генералите Раух и Философов щурмували Ташкесенската позиция и турците отстъпили без ред. Тях ги преследвали войските на генерал Курлов, който вечерта завзел селото Макачево. Опитът на неговата кавалерия да вземе с. Долни Комарци и с това да препречи пътя за отстъпление на Шакир паша, не сполучил. Една дружина от редифи, която тоя ден не била влизала в сражение, задържала селото и с това дала възможност на Шакир паша да се изтегли през нощта от Араба-конак и Шандорник, като оставил всичкия си обоз в планината. Турците се оттеглили през Камарци за Петрич на Тополница и по-нататък за Татар-Пазарджик. 

Влизането на руските войски на генерал Гурко в София на 4 януари 1878 г., гравюра от западния печат. Посочено е, че това става при римските останки край Куршумлийската порта, а на подробната скица на града са отбелязани  табиите Муси бейлер, Чауш паша и Меджидие на изток и Яуди табия на запад. Маркирани са също Куршумли джамия и храма "Свети Крал"

На 2 януари пътят за София бил открит за русите. Осман Нури паша имал заповед да не предава града, в който били складирани много храни и бойни припаси, а да го запали и изгори. Той предложил на вицеконсулите Валдхарт (австрийски), Леге (френски) и Позитано (италиянски) да напуснат заедно с поданниците си града. Вицеконсулите се противопоставили най-енергически на това и заявили, че няма да напуснат града и ще държат пашата отговорен за всяка щета. Пашата съобщил същото и на останалото население, като го замолил да изнесе и имота си. Но дебелият сняг и несигурността на пътищата от черкези и башибозуци не давали смелост да напуснат града не само християните, но и мохамеданите. 

Вълнението в София било голямо. Още на 31 декември се чували в София ясно топовните гърмежи от Богоров, а когато разбитите войници на Осман Нури паша, между които били много ранени, се завърнали в града, уплахата у турците била голяма; християните очаквали скорошно избавление, но също били много изплашени. 

За отбрана на София били поставени малко турци да пазят моста при Враждебна, но Искър бил отчасти замръзнал, та русите лесно изобиколили моста и се упътили в много колони към оставения на съдбата му град. Пазачите на враждебненския мост го запалили преди да отстъпят, но войските на генерал Раух го бързо изгасили и минали по него на път за София. През нощта на 3 срещу 4 януари, турските войски се изтеглили през Владайския проход, за да заобиколят Витоша и през Самоков заминат за Т. Пазарджик; заедно с тях избягали в Македония с имота си; натоварен на кола, много турски фамилии от София. 

На 4 януари (23 декември ст. ст.) по обяд влязъл в София пръв генерал Раух, а после него в същия ден и генерал Гурко на чело с войските си; те били тържествено посрещнати от гражданството с музики и песни. В катедралата се отслужил благодарствен молебен за освобождението на града. Веселбата била голяма. Само обстоятелството, дето Осман Нури паша бе взел със себе си няколко софийски първенци българи, всявало тъга и безпокойство у техните домашни. Осман Нури паша оставил в София много ранени и болни турски войници, които се нуждаели от грижи за храна и лекуване. 

Посрещането на генерал Гурко и неговите войски в София, 
гравюра от западния печат

Всяка година софиянци празнуват деня на освобождението, като отдават благодарност на русите, които в най-големи студове и снегове преминаха Стара-планина и с бързото напредване спасиха града от клане, грабеж и пожар.

Вижте също: