24.11.2018 г.

За общинския скулптор Васил Зидаров и неговите вече поизчезнали произведения


Из списание "Сердика", книга 1-2 от 1946 г.

Градини и украса 


Спомняте ли си, колко тържествено и весело бе някога при градинските увеселения?... Спомняте ли си за вечерните разходки по полутъмните алеи на градската градина във вашия роден град?... Колко мили спомени! Каква неизразима носталгия за „онова време“! Колко недоизказани думи се таят и до днес в сърдцата ви — думи, които будят и сладост, и тъга, и затова, може би, са тъй скъпи, че човек ги пази до последния си час!

По това време градската градина бе център на всички тържества, бе място за разходка, за свиждане — бе един символ. И до сега още „в глухата провинция“ градската градина е запазила своето романтично очарование и властта си над човешките души и сърдца.

В София, обаче, тя загуби почти всичко от своето минало величие. И когато сега минаваме покрай нея, тя не ни говори нищо за себе си, нито и за нас самите. „Срещаме се“ като чужденци. Може би, защото Градската градина даде "поколение" от толкова много красиви градинки, пръснати навред из града, че не може вече да ни плени със своята старческа прелест! Или, защото ние станахме по-претенциозни, та дирим въодушевление и наслада в подземните барове и в „чайните“, потънали в пепелявия дим на цигарите!... Господ знае защо... Но в градините на големите градове не се срещат вече „безумни поети и тихи сенки на влюбени човеци“. Днешните техни полунощни посетители са или безделници, или ипохондрици, чиято сбъркана съдба ги води по тъмните кътища на града. И затова, когато настъпва денят, светлината ги разгонва от оросените пейки и открива пътя за истинските им обитатели, за... децата.

Да, градините са вече само за децата. Затворени в разноъгълните стени на апартаментите на модерните многоетажни здания сякаш „увиснали“ между небето и земята — децата намират въздух и простор в близката градинка. Тя е тяхното свободно царство.

Тъй си мисля аз, когато чувам отдалече нестройния хор на звънливите им гласове и все повече се убеждавам в тази мисъл, когато видя тяхните чудновати, възторжени игри. Науката за модерния град може да продължава да смята, че обществената градина е един от основните елементи, без който градоустройствените планове не биха били завършени; лекарите и хигиенистите нека поддържат, че градината — това е „белият дроб“ на града; естетът нека твърди, че тя е една украса; пенсионерът — че е безплатно място за почивка... това си е тяхна работа! Тя не влиза в съображенията на малчуганите, когато строят своите пясъчни кули, и в своя си градеж влагат неосъзнатите си планове за бъдещето, нито действуват на съзнанието им, когато излагат своите крехки телца под животворящите лъчи на слънцето. Не, това не ги интересува! Те искат само, те трябва да бъдат свободни. Това е тяхното голямо право, пред което ние, днешните граждани, се прекланяме в името на утрешните...

Скулпторът Васил Зидаров - създателят на бронзовите фигури, пръснати по столичните градини

Струва ми се, така ще да е мислил и онзи общински управник (и вчерашен, и днешен), който положи толкова големи грижи към софийските градини. Не съм срещал, но възможно е да съществуват хора, които да смятат, че по отношение уредбата на градините се върши разточителство; убеден съм, обаче, че има такива, които мислят, че тук вече се прекалява:

— Какви са тези котки и маймунки, мечки и мечета, които „изникнаха“ в почти всяка софийска градина?... Само това ни липсваше!

И, наистина, това е „новото“ за София. Ех, прието е, обяснимо е, да се поставят, например, паметници на заслужили българи — това е единствената им награда у нас, и ние им я даваме повече с снисхождение, отколкото от признателност — но тези зверчета!

За да успокоя такива едни разбунтувани съвести, аз посетих „виновника“ за появата им. Той е общинският скулптор Васил Зидаров. Намерих го... Поприказвахме си... Ето какво ми каза той:

— Скулптурната украса на софийските градини специално има вече своя история — близо 15 годишна. Започна се от начало — собствено, тогава се слагаше и началото — но мисълта ми е, че се почна от първо необходимото: вода за децата! А в скоби казано, аз стоя на гледището, че децата имат най-съвършеното отношение към градините: там те не отиват да се разхождат, нито да си почиват и съзерцават, а да живеят. Следователно, трябваше да се мисли и да се гадае върху това, как да се направи този техен живот по-хубав, по-занимателен, по-естествен, най-сетне — по-близък до детския им свят... Та, в началото се построиха чешми. Едни от първите са чешмите в градинките на пл. Такев (сега е разрушена от бомбардировките), пред Военния клуб, в Градската градина...

"Исус и самарянката" - отливане от бронз

По-късно се пристъпи към украса със скулпторни групи. Трябва да отбележа, че тази идея не е случайно хрумване; тя е осъществена навсякъде в европейските страни — нещо, което установих и при посещенията си в тях. Но това не значи, че аз пристъпих към просто подражение, към копиране. Помъчих се да вложа в това си дело наше, тъй да се каже, българско разбиране. И още: да погледна с очите на детето и да почувствам с неговите чувства.

Прочее, трябваше да се украсят градините. За кого се вършеше това, преди всичко? За децата. Добре. Значи, скулпторните работи трябва да им съответствуват — и ето че създадох „Дете със гъска“ (фонтан на ул. Ив. Асен II), „Дете със делва“ (чешма-басейн в градината при църквата Св. Троица), „Дете със зайче“ (в Паркът на свободата). По-нататък: кое е най-интересното в света на детето? Животното, безспорно. Тогава направих „Маймунката“ (в детското игрище в Парка на свободата) „Антилопата“, „Мечето“, „Козлето“ (все в Парка на свободата), „Сърнето“ (при Орловия мост), „Катеричката“ (в Градската градина), „Гълъбите“ (фонтанът при Техническото у-ще, покрай Перловската река), „Котаракът“ (на пл. Възраждане), „Двете сърнички“ (пред Военния клуб) и т. н.

Двете сърненца... пасат на поляната пред Военния клуб

Процесът на тяхното „раждане“ бе много дълъг: прекарвал съм с дни в размисъл, какво и как да го направя, та по-лесно да привлече вниманието на детето, да бъде характерно за отделното животно. Вижте „Котаракът“, например — не ви ли се струва, че някаква невидима ръка го гали по гърба и той е вдигнал опашката си с безкрайно удоволствие? Аз исках, още, да вложа и едно социално тълкувание в скулпторната група — затова и не случайно е, че поставих „Детето с делвата“ тъкмо в градината при църквата Св. Троица. Съобразявах се и с околната обстановка: двете сърнета пред Военния клуб са всред широка поляна, обградена от храсталаци, а „Детето върху земното кълбо“ (в Парка на свободата) подсказва на всеки, че там, наблизо, е обсерваторията.

Детето върху земното кълбо...

Бихте ме попитали: кои са прототипите на моите скулптори? Разбира се, че те съществуват, макар и да не мога да ги посоча: едни съм „изучавал“ в Зоологическата градина (и това е ставало в продължително време, за да уловя най-характерното у тях, тъй като там животните са поставени, все пак, в неестествена за живота им среда), други съм наблюдавал в лесовете на Странджа. Тъй или иначе, у мен има особено сродство към тези волни и безобидни създания — и лесно протълкувах онази сложна смесица от любопитство, любов и възхищение, които децата проявяват към животните. И се помъчих да ги зарадвам, да ги удовлетворя.

Така „изникваха", днес тук, утре другаде, скулпторни групички, които станаха „другари“ на децата. Възрастните минават покрай тях и почти не ги забелязват. Тези, които се спират да ги погледат, сигурно и не подозират каква работа се изисква за тяхното завършване. Тук вече аз имам да кажа за себе си много по-малко, отколкото за моите помощници от бронзовата леярна при Общинската техническа работилница. Онова малко козле, например, е преминало през 4-5 етапи на изработка и то в продължение на цял един месец! (Дали някой не мисли, че то е изделяно направо от метал?). За всеки подробностите на тази „черна работа“ ще да са скучни, и аз няма да ги разправям.

Доколко отговорно гледа нашето Общинско управление на скулпторната украса на града, може да се съди по това, че тя създаде специално отделение, чиито задачи нарастват все повече и повече, и което с време, ще стане (да се изразя по моемо) гримьорът на красива София.

Ние имаме пред себе си още много работа дори и в това направление, в което сме работили най-много, макар че броят на скулпторните групи е повече от 35. Сега ще трябва да се пристъпи към отбелязване и увековечавате на много събития; ще трябва да се маркират с барелефи или с цели фигури още някои от големите улици на града (както стана с ул. Раковски, бул. Хр. Ботев, патриарх Евтимий) — и в тази си задача ние ще подирим желаното и ценено сътрудничество на Секцията на скулпторите при Съюза на художниците. Ще трябва да се доразвие и планът ни по отношение града на мъртвите, където до сега само украсявахме и маркирахме („Иисус и самарянката“, „Мироносците“ и пр.), като личният почин за издигане паметници се подчини на една ръководна идея, за да се сложи край на голямото безвкусие, което цари там, дело, обикновено, на прости каменоделци. В културните европейски страни, гробищата са истински музеи на изящни и идейни замисли, вплътени в камък и метал от талантливи ръце.

Мечето... на чешмата в парка на свободата

Изобщо, идеята на Софийската общинска управа е, да направи София един красив град, по-красив, отколкото беше, толкова красив, колкото заслужава, като столица на България.