ДЕЦА БЕЗ ПОДСЛОН
(из списание "Подслон", април 1936 г.)
Те са много. И навсякъде. При някои възлови улици те са гъмжило. Боси, дрипави, немити, с дръзки погледи, често с наведени очи...
Навсякъде те дебнат някаква плячка.
Ето — пресечката на „Клементина“ и бул. „Ботев“. Площад „Възраждане“. Гальоти, широки открити коли за багаж, работници, които чакат някой да ги потърси, хамали с груби въжета на рамене. Тук човешкият поток е гъст и буен.
По каменната улица труполят гальоти с каменни въглища. Зад последната гальота върви дрипав гаврош в широки чизми. Черното му широко палто е превързано с канап. Мургавото му лице е похлупено със смачкан каскет. Той върви близо до дясното колело и с устремен поглед преценява едрите буци каменни въглища, които подскачат пред очите му, като мираж...
Там, дето всички тичат улисани, със запалени глави от сметки и грижи, не е трудно да се открадне една буца от някоя гальота. Стига да си майстор и да си предвидил всичко...
В един миг, когато гальотата поспре, мургавото момче протегна ръце, дигна една буца, смъкна я и не мръдна от местото си. В същия миг се доближи от невиделица друго момче, босо, с оръфани гащи до колената, гологлаво. То грабна с кльощавите си ръце буцата и тръгна назад. Гальотата тръгна, момчето с чизми също тръгна.
Елате сега да видите къде отива откраднатата буца, за да се уверите, че организацията осигурява успеха. Босото момче се отбива в дясно. Там улиците са разровени, търкалят се купчини тръби, но каналите не са цели — тук-там имат земни мостове, под които има кухина за бъдещата тръба. Момчето спира запъхтяно на рова, слага тежкия си товар и като ястреб се озърта, за да разбере дали не го дебне некаква опасност. Нищо няма. Добре. Бутва буцата и като котка скача долу. Дотътрува буцата под земния мост, да не се вижда. После плахо подава главата си надъ рова, пакъ се озърта и, най-после, съвсемъспокойно излиза...
Босото момче се загубва из навалицата и не се страхува за стоката.
Наблизо има широк двор, ограден с каменен зид. В двора е безпорядък — захвърлени са някакви колелета, разглобени вършачки, пробити варели. А отгоре на оградата са наклякали като врани три-четири дрипави момчета. Единият спуска голите си крака, смъква се на земята и спокойно тръгва към скривалището. След него тръгва още едно момче. Другите двама остават като часови. Скоро буцата е извадена, пренесена и прехвърлена зад оградата. А зад оградата е главният щаб и главният склад. И касата, и началникът. Складът е един пробит варел. Всяка буца влиза в тоя варел и се съобщава от коя посока идва. Началникът на тая банда е дрипав и зъл, той иска да знае, чия е заслугата.
Друга група деца влизат и излизат през портата, която въобще не съществува, а просто още не е направена. Всека група е по двама. Те са с чували. Те са търговците на стоката. Разпродават я и донасят парите. Кантар няма, но началникът мери с ръка. Слага няколко буци, дига чувала, слага още една и казва:
— Стига. Шест лева. Хайде сега по-скоро...
Двамата търговци си приличат. Те не са братя, но всеки би ги взел за братя...
Началникът не дава нови въглища без да е получил шесттях лева за старите. Но търговецът не смее да се върне без шестгях лева.
Колко мислите, че са членовете на това събирателно, кооперативно и прочие предприятие? Според случая. Според естеството на работата. Някъде работят задружно само двама. Там, където има вярност — могат да се съберат и десетина, двадесет души.
Те имат само един закон, който е неизменен и неотменим — да бъде човек верен на организацията и да го бива за работа. Измениците се наказват и никога не се приемат на работа...
***
Никой не е проявил особен интерес и грижа за тия изхвърлени в живота деца, никой не се е замислил да им се създаде приют, прехрана или напътствие. Полицията се загрижва за тях едва когато ги хване, че прескачат закона.
Къде живеят, къде спят, с какво се хранят, как изкарват хляба си — никой не знае. Лятно време е по-леко за тях. Свират се в кошове, в бараки, вагони. Но зиме е лошо. Работата им спира. Тогава затворът ги мами — там е и топло, и хляб има, и лекар дори има...
Ето няколко случайни представители на тия деца, според г. К. Петков, учител в „Дом на човещината“. Иванчо, наричан „Гяволето“, е на 14 години момче, родено в Пазарджик, сега живее в София, българче, осъждано осем пъти за кражба. Има двама братя, които след женитбата си заживели отделно. Бащата починал преди 12 години и цялата грижа за издръжката на семейството остава на майката. Докато бил по-малък Иванчо ходил винаги с майка си, но като порастнал, 7—8 годишен, започнал да се изтръгва от ръцете й. На училище ходил само 1—2 месеца в първо отделение и напуснал. — „Учителката беше много лоша. Ноктите ми все бяха изрязани, а тя — цап, цап — с пръчката ! Все мене биеше, а момичетата не закачаше. На другите деца даваше блокчета и боички да си рисуват у дома, а моите ги прибира да ги пази, и аз така, само гледах... Щом е така, аз рекох, че няма вече да ходя на училище и това е...“ Завързва приятелство с деца от квартала „Коньовица“ и почти всичкото си време прекарва с тях в игри и лудории.
В един двор с него живял и Ангел, 14 годишен, наричанъ „Гелешо“. Бащата на Ангел забегнал в чужбина, а майка му и по-големият му брат останали сами да се грижат за прехраната. Иванчо и Ангелчо започнали да вършат пакости. Срещат някое дете, по-малко от тях, изпратено за покупка, накарат го да си покаже парите, грабват ги и вместо тях му дават грошове или пулове и „фъснат“. На пазара старец продавал шоколади. Те се приближили полека и му разграбили шоколада. Старецът се ядосал, викал, гонил ги, но не можал да ги улови.— „А ние му се смеем и го ядосваме".
За много такива пакости те са били гонени, а понякога и бити. Често са „яли пердах“ и от майките си, но затова пък започнали да не се прибират у дома. Събират се пред някое кино и влизат „контрабанд“, ако успеят, или си купуват билети „от най-предните“. Една вечер пред касата на кино „Арда" Иванчо видял по-малко от него момче, че си купува билет. То имало „портмоненце“ пълно с пари. Влезли в киното. Иванчо седнал до него и през време на „представлението“ бръкнал в джоба му. Но, за голяма изненада, малкият му хваща ръката. — „Ти от мен ли искаш да гепиш? Аз съм по-голям апаш от теб!" Така те се запознали и веднага се сприятеляват.
Това момченце си разказало биографията. Казва се Тодорчо. Живее в Подуене. Майка си не помни, а има мащеха. Баща му играе по цирковете. И Тодорчо се научил от него да ходи на ръце, да се премята и т. н. С тоя „занаят“ той си изкарвал достатъчно пари, та никога не крадял. Понякога ходел да проси с Величка. Оказало се, че Иванчо е приятел със същото момиче. Величка е 13 годишна, без майка. Баща й чешмеджия, алкохолик. Тя проси. „Хората й дават повече пари, защото е момиче“. Тодорчо я нарича „Вили Фрич“, защото много харесала един филм с тоя същия артист и все за него приказвала.
Започнали да ходят вече тримата заедно. С „Гелешо“ се срещали по-рядко, защото той не смеел от брата си винаги да излиза. Често пъти след кино или пък след дълго скитане през нощта лягали да спят в една изба на ул. „Екзарх Йосиф“ или в кошове и сандъци на пазара. Обикновено Величка лягала между тях, в средата. Разбира се, понякога са отивали да спят по домовете си — заедно или по отделно.
Към тая група започнали да се присъединяват кога за късо, кога за по-дълго време и други момчета и момичета. Започнали да правят и кражби, защото парите от просията и продажбата на разни дреболии не стигали. При това, просията е забранена, та кражбата е по-лесна.
Едни от по-новите членове на тая детска компания са двете братчета Янко и Дачко. Първият е 14 годишен, а вторият — 11 годишен. Родителите им се разделили преди шест години. Бащата е алкохолик и непорядъчен човек. Майката остава с четири дребни деца без подслон и средства за препитание. Тя е гладачка. Янко продавал вестници и така изкарал първи клас. Преди две години майката забягва в Пловдивъ с двете си по-малки деца, за да принуди бащата да поеме издръжката поне на останалите. Но бащата не се погрижилъ за децата си. Така Янко и Дачко остават на улицата и завръзват дружба с „Гяволето“ и компанията му. Наскоро майка им се завърна в София и ги посети в „Дом на човещината“. Тук те идват за трети път, винаги заедно с 5—6 души. Първият път, през миналата зима, бяха крали пуловери от един амбулант. През лятото — пари, за да заминат в Кюстендил на курорт, но из пътя ги залавят. А последният път, през ноемврий 1934, са крали банички.
„Гяволето“, освен зарад баничките, сега е задържан и зарад кражби на електрически крушки, часовник и др., което е правил заедно с големия си брат. Той е придобил опитност и не се страхува: „Ако ни хванат — хванат! Много пъти се случва да не ни хванат“.
Тази есен Тодорчо изчезна. Всички го търсихме. Не го срещна никой. Той беше за всички най-обичният. Чу се, че бил умрял. Тръгнал бил да търси баща си по панаирите. И умрял някъде из пътя. Ходи „Гяволето“ да пита мащехата му, къде му е гробът. Казала, че не знае.
Ето какво говорят цифрите на една анкета в „Дома на човещината“ в София: 45 на сто от тия, които са заловени и подведени под отговорност, са сираци, полу-сираци или изоставени — младежи без нормални семейни грижи. От тях 28 на сто са останали без грижи до 5 годишната си възраст, 35 на сто — 6—10 годишни и 37 на сто — 11—15 годишни. Освен липсата на родители, интересно е да се знае, какъв възпитателен лик имат семействата, от които изхождат тия деца. 16 на сто имат между членовете си алкохолици, 14 на сто осъждани и 6 на сто явни психически недостатъци. Едно от най-главните неблагоприятни за възпитанието условия в семействата е материалната им необезпеченост — 28 на сто от семействата са безимотни, само 10 на сто притежават само жилища. Това е принудило много от селянчетата (50 на сто) да напуснат малоимотните си и безимотни семейства, за да поведат от рано самостойна борба за хляб — като слуги и чираци в града, предимно София. Ето какво е било занаятието на тия „малолетни престъпници“, както се наричат: безработни и скитници 22 на сто, занаятчии и чираци 15 на сто, общи работници 15 на сто, земеделци и помощници 26 на сто, овчари 9 на сто, слуги 8 на сто, ученици 5 на сто. По образование — 61 на сто са завършили основното образование, 39 на сто не са го завършили. Най-много са задържани за кражба и няколко за убийство...
* * *
В днешно време на сбъркани пътища и на подкопана материална сигурност, когато трагедията на възрастните е в безконечни действия, единственото убежище на децата все пак си остава бащиният подслон, домът.
Затова тия деца, които са без подслон, които се скитат гладни и дрипави и като малки хищници дебнат някаква невинна плячка или ви предлагат евтина стока — не ги отминавайте, не ги укорявайте. И те, може би, искат честно да живеят и да имат всеки ден топла стая и хляб. Но са слаби. За тях няма закон, няма социална грижа.
Погледнете изпитите им лица, живите им очи. Дали с тия очи не ви гледа укорът на утрешния ден? Не ги оставяйте да погиват. Не се знае дали заедно с тях не погива и надеждата ни за добър човешки живот на тая кална земя.
Сава Мак