Сп. "Сердика", книга 8, 1940 г.
НЯКОГА
от ДИМИТЪР ШИШМАНОВ
Тези откъси са печатани на немски език в сп. „Deutsche Balkanzeitung" през 1915 г. Предаваме ги по превод на редакцията като ценни впечатления от града за дните в навечерието на Световната война.
СТАРИ ЦЪРКВИ
София е нов град, с всички недостатъци и качества на нашето време. Тя, сякаш, няма още свой облик. Не в сградите, в площадите и не в паметниците й ще намери човек отличителните й черти. Ще ги открие в ускорения ритъм, с който София расте, в неудържимия й напредък, който изтласква всичко старо, в предприемчивия дух на гражданите й.
Наглед в София липсват стари кътове като ония, които човек може да открие всъде из градовете на Югоизтока. София е, сякаш, още твърде млада, твърде нова, за да таи в пазвите си подобни кътове, които другаде съставят сърцето на града, макар и да тънат в дремката си далеч от трескавия му живот.
Но така е само наглед. Всъщност, стари кътове се намират и в София, но те се крият грижливо от шума и вълнението на града и често пъти са непознати дори на кореняците. Те спират вниманието само на оногова, който ги търси с любов. Такива са, например, трите старинни и съвсем малки църквици — Св. Никола, старата и новата Св. Петка — пръснати около катедралата Св. Неделя.
Гледани денем, те имат сиромашки вид. Както са вдълбани в земята, измазани със синкава, розова или жълта вар, с тесните си прозорци, в които играе седефен отблясък, със старите огради, които ги заобикалят, те напомнят бедни провинциални къщи и само малките им куполи и кръстът, който ги увенчава, сочат, че са Божи домове. Но при залез слънце те, сякаш, се пробуждат и израстват сред гълчавата на света. И от тях се излъчва могъщ и съвсем особен чар.
Тези мигове трябва да избере човек, ако иска да посети някоя от тях. Гледаш я хлътнала под равнището на улицата и, като слизаш по стълбите, които водят към малкия й кораб, струва ти се, че потъваш в неизвестността. Безкрайно мълчание те обикаля. И, макар стъпките да не отекват, както в някоя голяма църква, неволно пристъпяш на пръсти, за да не обезпокоиш някакви тайнствени сили. Мир владее тук. Светлината, сякаш, е наситена с тъмна пепел. Изтърканата позлата на олтара едва-едва проблясва и старинните му резби се увиват като живи плетеници около иконите. Бледо сияние се излъчва от сребърните ореоли на светиите и придава на изнемощелите им образи още по-измъчен вид. Вечното кандило над царските врати блести спокойно и хвърля кървави отсенки върху черните очи на Христовия образ. Покрай стените са наредени столове, покрити със старинни резби. Във всеки от тях е седнала, сякаш, по една сянка, неподвижна и мрачна, с поглед, отправен към олтара. По каменния под има мраморни плочи, върху които едва се разпознават надписи. Може да са от някоя още по-стара църква от която отдавна вече не е останало ни следа, ни помен.
Всичко наоколо е старо, престаро. В един ъгъл са прикътани древни цинкови кандила, с които вече никой не си служи. Малки икони, работени с голямо търпение и тънкота, лежат в мрачни ниши. Пред тях стои стар псалтир, цял потънал в прах, подвързан с дебела кожа. В него благочестиви ръце са отбелязали събития, които е заслужавало да бъдат записани: земетръси, мор от чума, глад.
Предпазливо посетителят съзерцава всички тия неща, едва смее да мръдне и през всичкото време му се струва, че чувствува върху себе си погледа на спокойни и изпълнени с милост очи. Зад преградата на олтара царува гъста тъма. Но пак ти се струва, че и там някой се крие. Отвреме навреме всичко, сякаш, израства и пуща дълбоки корени в земята и като че ли се долавя молитвен шепот, който иде незнайно откъде. Но след миг всичко става пак снишено и тясно. Светиите гледат със строгите си очи замечтания посетител, който вече съвсем няма смелост да се подвижи. Всичко, което го заобикаля, е пропито с молитвите и страданията на ред поколения, на поколенията от времето, когато градът е бил съвсем друг, когато хората са били съвършено различни и когато са господствували старите обичаи. Наоколо царува душата на стара София, душа строга, минала през множество изпитания, която не желае да умре и се крие в тая малка черквица, за да не бъде залята и отнесена от потока на новия град.
Когато напуска малкия Божи дом, посетителят се спира като сляп върху прага му, като че очите му са загубили способността да виждат тия трамваи и автомобили, които тъй шумно и грубо искат да му се наложат. В разнообразната гълчава на тълпата, която минава край него, погледът му неволно дири да види отдавна изчезнали силуети, които бавно се отправят към малкото светилище за вечерна литургия.
СТАРИ КЪЩИ
Замечтаният минувач, който скита по някоя от нашите широки улици и хлъзга разсеян поглед по огромните и тежки сгради, радостно трепва. Студенината, която излъчват около него големите, нови и мрачни здания, изчезва. Топла нежност затрептява във въздуха и леко милва минувача. Той потрепва, както би потрепнал, ако чуеше да го назоват тихо с галеното име, което е имал в детинство. Неволно той се спира и се оглежда. Сетне, замислен и усмихнат тъжно, леко скланя глава, като че за да поздрави някого, въздъхва и продължава пътя си. Но сега вече непрестанната и повърхностна глъчка на улицата не го ядосва толкова. Защото той е минал край една от старите софийски къщици и за няколко мига е усетил чара, който се ражда от тяхната самотност и душевност.
Останали са само няколко такива стари къщи, тук-там из големия и нов град. Около някои от тях има и малка градинка, която на пролет се разцъфтява: латинки, шибой и люляци. Други са разположени напряко на улицата и са почти удушени от новите съседни сгради, които имат магазини с витрини, почти толкова големи, колкото самите стари къщи.
Покрай тези грамадни здания, в които кипи непрестанно животът и из които дене и ноще пъплят люде, старите малки къщи изглеждат мъртви. Но това е само наглед. Всъщност, в тях има много живот. В тях витае истинският старовремски дух на града. Сега този дух като че е отстъпил пред трясъка на новото време. Но той не е загинал, той само дебне мига, когато всичко ще се пробуди, когато ще се разбере, че чуждото, наложеното, което не ни е присъщо, не може да вирее у нас и вечно ще остане грозно, както са грозни и тия здания, изградени в стила на далечни и съвършено чужди на нашия промисъл страни.
Старите малки къщи на София са строени много отдавна от майстори, които не са учили в специални школи и които не са имали много технически познания. Но тези майстори добре са съзнавали, че върху българска почва и под източно слънце трябва да се строи тъкмо така, както те са строили. Горният кат трябва да бъде по-широк и по-висок от приземния. На южната страна трябва да има широк чардак, с прозорци, гдето старите жени да могат да предат и да се греят на слънце. Покривът не трябва да е много висок, а пред входната врата трябва да има малък покрит навес, подпрян на кръгли дървени колонки, свързани чрез странно извит свод. Прозорците на долния кат трябва да имат четвъртита форма и да са съединени два по два, а ония в горния кат да са отгоре сводообразно заоблени.
Ако човек почне да разглежда внимателно тези стари къщи, не може да отсъди веднага хубави ли са или са грозни. Пък и кому идва на ум да се запита, дали майка му е хубава или е грозна. Но спор няма, че формите, общият изглед на тия къщи съответствуват на някаква вътрешна необходимост, издават някакво по-висше благородство. В основата на строежа им са легнали начала на пропорция и на красота, които ни са много близки.
Старите малки къщи са мълчаливи. Никога шум не се чува в тях. Никога не се вижда да влизат или да излизат от тях люде, заети и разтревожени. Обитават ги стари хора, чиито деца са се пръснали по света или са се преселили в новите къщи. Старите хора, родителите, са оставени в едновремешните гнезда, за да изживеят по старому малкото дни, които още им остават от живота.
Ако някой рече да надзърне вечер през низките прозорци на такава къща, ще види, че подът на стаите е постлан с избелели рогозки. Покрай стените се простира широк и нисък миндер. В средата на стаята стои кръгла софра, висока една педя над земята, и върху нея е сложено за вечеря. До софрата е седнала върху възглавници стара жена, която смирено и благочестиво поднася към устата си хапка подир хапка. Погледът й е втренчен в слабата светлина на кандилото, което мъждее в старата бронзова кандилница. В същата стая ще има и мангал, а до него — приклекнал старец, който вари кафе. Всецяло съсредоточен в тази работа, без да отвлича вниманието си към нищо друго, той, сякаш, върши някакъв свещен обред, като приготвя вкусното питие, което ще разлее из жилите му благодатната си топлина и ще събуди стари спомени, притаени дълбоко в душата му. Той внимателно следи кафето да кипне в джезвето един път, два пъти, три пъти и съумява да го вдигне от огъня точно на време, в оня миг, когато кипящата течност е готова да прелее вън от джезвето. Когато кафето е готово, старецът го изсипва в съвсем малки чашки, нашарени с едри жълти цветя, присяда до старата жена и бавно, замислено започва да сърба скъпоценното питие. Дълбоко смирение лъха от тая стая и въздухът й е пропит с нещо много чисто и свято.
Като следи тази сцена от улицата на новия град, човек — дори и ако не е живял в такава стара къща с такива стари люде, дори ако от дълго време е привикнал да живее „по европейски" — чувствува, как се събуждат у него стари спомени. Струва му се, че някога и той е напуснал някоя подобна къща, където се е подчинявал на други закони и обичаи, където е преживявал сред топлота и сигурност, където никой не е бил зъл, никой не е издигал високо глас, където всичко е вървяло само по себе си, защото всички са живели там със строгата дисциплина на дълга, признат и изпълняван от всички. И колкото повече минувачът наблюдава, толкова повече се замечтава. Най-сетне му се присторва, че старата къща израства, а околните къщи изчезват. Тогава в душата му пламва неудържимо желание да се не връща вече в големия град, където всичко носи отпечатъка на жесток егоизъм, а с изпълнена от покаяние душа, като блудния син, да похлопа на вратата на старата малка къща и да влезе при тези стари люде, за да заживее отново с тях „по старому" старовремския живот — истинския български живот.